Мароко - за трети път в земите на Риф, Атлас и Сахара

синият град Шевшауен



Мароко е една от страните в света, които не само повторих, но и потретих. И всеки път се затвърждава мнението ми, че абсолютно си заслужава да се опознае! Първо ме омагьоса през 2010-та, после през 2012-та, а сега - през 2020-та, за пореден път ме убеди, че си е заслужавало да започна Африка именно от тук и да я завърша именно тук. Не знам поради каква причина, но всичките ми посещения досега бяха изпъстрени с приключения и предимно положителни емоции, хората бяха много мили с мен (е, както винаги имаше и изключения, но пренебрежимо малко). От други пътешественици и туристи чувам разностранни отзиви за Мароко - някои твърдят, че е ужасна страна пълна с измамници, че хората навсякъде се опитват да ги лъжат и да им продават килими и дрога. Други твърдят, че страната е приказно интересна и пълна с гостоприемни хора... аз също мога да се присъединя към тези твърдения, макар че продаването на дрога беше много разпространено през 2010-та по улиците на Шевшауен (синия град), а сега забелязах, че се извършва вече по-скрито. Явно в последните години властите са се постарали да спрат откритото предлагане на "чоколате" по улиците и подобни оферти са намалели значително. А синия град... не мога да опиша колко ми е любим! Много ми въздействат подобен тип места, които са като излезли от цветна приказка, а синият цвят ми е най-любим от всички. Просто нямаше как да устоя и да не се отбия за втори път тук, 10 години след първия. Новите ми "находки" в това пътуване бяха Тетуан (белия град), Уазан, Тизнит и Волубилис (древни римски руини). Тъй като в това пътуване обикалянето на Мароко не беше приоритет и бързах да се спусна на юг - в черна Африка, видях само тези места и си оставих много други за следващото посещение. А иначе при предишните обиколки се насладих на още куп вълшебни за разглеждане места, които много ме впечатлиха. Но за тях - в други разкази, ако някой ден намеря време да ги напиша...

09.02.2020
Сутринта още преди изгрев отворих очи и се качих на покрива на блока, за да гледам как слънцето докосва за първи път днес близките хълмове. Като събрах багажа, Омар каза, че ще ме изпрати до изхода на града. Пътьом спряхме в едно заведение да закусим и хапнах вкусно хлебче с чай. Масите бяха разположени интересно - по една между столове, разположени в редица, всички обърнати към улицата, за да може като седнеш да гледаш минаващите хора и случващото се по пътя, а не събеседника си. Все едно си в киносалон и се предполага, че ще гледаш филм :)
Вървяхме около 3-4 километра до разклона за Шевшауен, където Омар ме остави и започнах със стопа. Доста почаках преди да хвана много късметлийски стоп с човек, пътуващ за Шевшауен. Говореше отличен испански и можехме да си комуникираме, каза че понастоящем живее в Испания (както немалко мароканци, сякаш цяло Мароко се е изнесло в Испания и Франция). По пътя се наслаждавах на красивите планини Риф, пейзажите бяха прекрасни и по някое време минахме край голям язовир. Маслиновите гори преобладаваха навсякъде.
Човекът ме остави в центъра на Шевшауен и поех право към медината - старата част. Минах една от портите и се забих в свят на безкрайно синьо, приветливи улички, изпълнени с туристи и местни, претрупани със сувенири стени и сергии, тихи и непосещавани от никого скрити улички, смайващи гледки от крепостната стена.... Прекарах няколко вълшебни часа, стори ми се, че времето лети толкова бързо, а ми се искаше още да разглеждам. Разходих се по всяка уличка, която зърнах, качих се до кулите на крепостната стена, от които се разкриваше умопомрачителна гледка към града и към планината... Обещах си, че ако посетя пак Мароко, ще се върна тук за трети път и ще се изкача на отсрещната планина да видя града от върха й. На връщане през туристическите улици не успях да устоя и си взех едно магнитче за спомен от любимия ми град в Мароко. То си остана и единствен сувенир от пътуването (ако не броим дървените статуи и маска, които ми подари каучсърфинг хостът ми в Абиджан).
Походих до края на града и си хванах стоп с две жени, пътуващи в моята посока - към град Уазан. По пътя спряхме до една къща, където хората продаваха маслини и зехтин, жените си купиха доста, а аз огледах интересния уред, с който се добива зехтина. В Мароко зехтинът и маслините са номер едно!
Градът се оказа встрани от главния път, но жените ме откараха до центъра му, въпреки че те продължаваха към Рабат. Денят вече бе към своя край и имах малко време да обиколя и медината на Уазан. Справих се все пак, разгледах каквото можах и се стъмни. Предстоеше ми търсене на място за спане, което нямаше да е лесна задача в не особено малък град. Докто се лутах по улиците, чудейки се накъде да поема и дали да ходя в полицията да питам за място за палатката, две жени ме заговориха. Едната говореше доста приличен английски, представи се като Фатима и ме попита какво търся на улицата по това време. Обясних й, че си търся място, където да разпъна палатката и да преспя. Нямаше и минута по-късно, тя ме покани в дома си. Оказа се, че двете жени са сестри, а по-късно се запознах със съпруга на Фатима и с брат й, който дойде специално, за да се срещне с мен и да ме разпита, понеже английският му беше отличен. Фатима ме почерпи плодове и ядки, а по-късно имаше и вечеря, от която аз трябваше да се въздържа понеже не беше веганска. Но пък си хапнах много маслини и вкусен марокански хляб, топен в зехтин. Така приятно завърши този ден в Мароко, легнах си в отделна стая и получих нужната доза спокойствие и уединение, въпреки че на Фатима всичко около мен й беше много интересно, гледаше с вперен поглед всяко нещо, което вадех от раницата и ме питаше за какво служи :) Докато не си легнах в леглото, тя не излезе от стаята ми.

Тетуан белият град, гледка от покрива на Омар
ето го и него в далечината
сувенири и дрехи се продават навсякъде и по много
гледка от крепостната стена
планините, които си оставих за следващия път
центъра
10.02.2020
С Фатима излязохме рано сутринта. Тя - за работа (учителка е), а аз - за пешеходстване до края на града. От там си хванах първия стоп до село на главния път, после походих двайсетина минути и ме взе пикап, та се повозих отзад и яко измръзнах. Голям студ е в планините по това време на годината, доста се намръзнах в Мароко и чак като стигнах Сахара, започна да ми става комфортна температурата. В пикапа станах на шушулка докато пристигнем на малък разклон, откъдето едно такси ме взе безплатно и ме откара до Волубилис - древни римски руини, намиращи се не много далеч от град Мекнес. На няколко километра от руините се намира и интересното градче Мулай Идрис, което е важно религиозно средище, и до което не се отбих, само го видях от разстояние.
Руините са в списъка на ЮНЕСКО и са едно много, много вълнуващо и приятно място за посещение! Билетът е 70 дирхама (7 евро) за чужденци. За съжаление в Мароко битува двойният стандарт в цените, всичко е в пъти по-скъпо ако си турист. Хубавото е, че след като посетите това място (ако сте хора с интерес в историята и археологията) ще прецените, че тези 7 евро са си заслужавали. Комплексът е голям, има много за гледане, безброй детайли и места извън утъпканите пътеки... Започва се от музея, който представя добро количество информация за мястото, а останалото... то е просто магия! Лутането между колоните, допира със стари колкото света камъни, гледката от малкото обрасло хълмче... всеки един миг си заслужава. Тълпите посетители, дори да са големи, се разпиляват и има доста моменти, когато човек остава сам и може да се вглъби в мястото и историята му.
Преди да вляза през туристическия вход, се опитах да "хакна" комплекса като вляза през дупки в оградата от най-далечната му страна, но уви - има охранители навсякъде из комплекса и един от тях ме видя, та се наложи да вървя през полето и да си накалям здраво сандалите, за да заобиколя оградите отвън и да стигна до главния вход. Иначе трябваше да се връщам до главния път и от там беше по-заобиколно. По тъмно или извън работното им време, със сигурност може да се "хакне" мястото, само трябва да се търси дупка в оградата. Но през деня навсякъде има плъзнали охранители, които гледат посетителите да не правят бели и трудно ще останете незабелязани ако се промъквате.
Прекарах около 4 часа в комплекса и не ми бяха достатъчни. Разглеждах мозайките толкова бавно и в детайл, че се замаих по някое време. След като излязох, хванах стоп с майка и дъщеря за съвсем кратко - до главния път, а после ме взе семейство, което ме откара до следващия голям град. Учуди ме голямото количество местни стопаджии, които виждах по пътя. Не стопираха като европейците - с вдигнат палец, но определено чакаха на стоп, а не такси, и хората в Мароко масово знаеха какво точно е автостоп.
Почаках около 20 минути преди да ме качи приятен човек за град на име Sidi Sliman. Там, докато вървях към края му в търсене на добро за стоп място, една кола с двама мъже, отиваща в другата посока обърна и шофьорът ме заговори през прозореца. Говореше английски и беше живял в Европа, покани ме да се кача в колата и да ме откарат до края на града. С радост приех, а от дума на дума ме попита и къде ще нощувам, понеже вече ставаше късно. Казах, че съм на палатка и веднага получих поредната покана да преспя в дома му. Каза, че живее със семейството си и веднага приех. Представи се като Нада и в последствие се превърна в най-натрапчивият и досаден човек в цялото ми пътуване. За щастие много рядко срещам подобен тип хора, на които устата просто не им се затваря дори и за миг, повтарят едно и също нещо милион пъти, докато получиш главоболие от все същите думи, на които вече не ти остава друго, освен да казваш "да, разбрах" един милион пъти...
За да е по-голям ужасът, кокаинът също влезе в картинката малко по-късно, а Нада беше освен непрекъснато говорещ, и непрекъснато бутащ - не спря да ме бута с ръка по рамото, докато седях на предната седалка и се опитва да ми привлече вниманието към нещо, което казва. После забелязах, че прави същото и с другите хора, а и друг път ми се е случвало да попадам на подобни екземпляри, за щастие много рядко. В рамките на няколко часа рамото почна да ме боли, понеже Нада непрекъснато ме буташе и когато говореше за нещо, от което се вълнува, бутането ставаше направо юмручно. Всичко това страшно много ме натоварваше и горчиво съжалих, че приех поканата! Говоренето на абсолютно празни приказки ме влудява, нямаше и минута покой, а бутането... ще кажа само, че имам страшно силна непоносимост към допира до хора генерално, а това ми дойде твърде в повече и много трудно го преглътнах! Грубо нарушаване на личното ми пространство, не понасям хора, които не спазват дистанция и дори да нямат лоши намерения, бутат, пипат и дразнят! Като си спомня едно време разни лелки (познати на мама и баба) как ми щипеха бузите и направо се изприщвам, травма ми остана от тогава - травма!
Нада не беше лош, просто беше дразнещ и не си тръгнах само, за да не го обидя. Не исках да почвам с лошо, затова се опитах да изтърпя бръщолевенето и бутането... но не предполагах какво друго ще последва. Къщата беше извън града, на приятно местенце и се запознах със сестра му, възрастни роднини, които не разбрах какви точно бяха, както и с животните в обора - имаха овце, кози, крави, кон :)) Ако само можех да си остана при тях през нощта... но не - Нада реши, че ще ме развежда из града и околностите с колата и започнаха едни безкрайни обиколки. Междувременно се стъмни и това явно не означаваше, че ще се прибираме, защото Нада и брат му решиха да си купуват дрога... кокаин.
Започна се обикаляне по някакви тъмни улички в малки села далеч от града, а после и в крайни квартали. Нямаше никакво осветление и спирахме в нищото, те слизаха от колата и след малко се връщаха с дрогата. По едно време толкова много ми писна от това безумие, в което участвам макар и като наблюдател, че почнаха да ми се въртят мисли да запаля колата и да офейкам. Но бързо си ги избих от главата, все пак те си мислеха, че ми помагат. И действително, когато бяхме в къщата всичко беше чудесно, атмосферата беше приятелска и по-късно като си легнах в едната от стаите, прекарах спокойна нощ. Но обиколките с колата по кварталите бяха меко казано ужасни. И докато успея да се отскубна от непрекъснатите приказки на Нада, който очевидно нямаше навик да си ляга рано, стана много късно и страшно ми се спеше от цялата тази натрапчива обстановка. Имах нужда само от тишина и спокойствие, получих ги чак след полунощ. Хората в Мароко не си лягат никак рано!
гледка от хълмчето
11-13.02.2020
Сутринта сестрата на Нада приготви чудесна закуска и хапнах много добре, след което той ме закара до изхода на града и се сбогувахме. Без да пренебрегвам факта, че ми помогна като ме подслони и беше много гостоприемен, ще го запомня и като най-натрапчивия човек, когото срещнах в това пътуване. И доста ме натовари и измори психически.
Стопът днес се отприщи и успях да мина почти 800 км за деня, от Сиди Слимане до Тизнит. Целият ден мина в превозни средства, първо ме взе кола с двама мароканци за Кенитра, от която слязох на разклона към главната магистрала за Рабат. От там камионче ме качи до Рабат, където отново трябваше да сляза и да стопирам на самата магистрала. Трафикът значително се увеличи, но това не попречи на готино момиче с бърза кола да спре и да ме качи. Говореше отличен английски и беше пътувала из Европа като бекпекърка, сега отиваше в Казабланка, където учеше. Беше супер свежа и усмихната, приказката ни вървеше през целия път и ме остави на магистралата, преди да завие към Казабланка. Хубавото на тази магистрала е, че изобщо няма нужда да се минава през градовете благодарение на нея. Рабат и Казабланка са огромни градове, особено втория, в които нямах никакво желание да се озова. А магистралата ги заобикаля и е идеална за стоп, само дето трафикът около Казабланка беше толкова интензивен, че се видях в чудо докато пресека платното, отделящо колите към града.
Не след дълго се возех в бус с приятен мароканец, който пътуваше към 50 километра в моята посока, но по пътя реши да се отбие до дома си в някакво село, за да си вземе хашиш. Поисках да сляза на магистралата и нямах никакво желание да ходя с него за хашиш, вече ми беше дошло до гуша постоянното обикаляне за дрога на мароканците, особено тези снощи. Докато чаках следващ стоп, мароканецът с буса се върна и пак ме взе, беше се сдобил с дрогата и беше още по-щастлив. Всеки ден ми ставаше все по-ясно, че в Мароко тези неща са вече много навлезли.
След този стоп изкарах голям късмет с кола за Маракеш и много приятен събеседник. Момчето, което ме взе, беше учудващо интелигентно и дълго време си говорехме за глобални проблеми по света, особено свързани с природата и унищожението й. Времето отлетя като миг, въобще не усетих километрите. Застанах на стоп на разклона към магистралата за Агадир доста преди самия Маракеш. Отново имах късмет - взе ме кола за Агадир с много приятен и разговорлив човек, знаещ английски. За втори път раздумката потръгна и километрите бързо се занизаха, късния следобед бях в Агадир. Нямах време да се радвам на големия прогрес за деня обаче, трябваше да хвана стоп в посока Тизнит и да се изнеса от големия крайбрежен Агадир, в който днес беше дошъл на посещение кралят на Мароко и навсякъде имаше знамена и полиция. Наложи се да стопирам на оживено кръгово, понеже магистралата свърши тук и трябваше да мина през част от града, за да се добера до пътя за Тизнит. Доста почаках и взе да смрачава, за щастие приятен чичка с баничарка ме качи до последното кръгово, откъдето трафикът беше все към Тизнит. Там също ми провървя и точно преди да се стъмни съвсем, ме качи камион. Езиковата бариера с тираджията беше непреодолима, затова си мълчахме, но иначе беше усмихнат човек.
Слязох два километра преди Тизнит, на бензиностанция, която забелязах от камиона и видях, че има паркирали кемпери. Като я огледах отблизо видях, че всичко зад ресторанта е един огромент паркинг, в който имаше десетки каравани, паркирали една до друга. То се водеше направо къмпинг, само че не с палатки, а с каравани. Веднага се засилих да питам човек от персонала на ресторанта дали може да си разпъна палатката там за нощта. Насочи ме към момче в магазина, което говореше английски и на него обясних молбата си. Беше приятелски настроен и искаше да ми помогне, но трябваше да изчакаме шефът да дойде и да разреши, понеже палатките явно не бяха стандарт за това място и не се знаеше дали ще се съгласи. Момчето каза, че шефът му е страшен боклук. Честно казано в този момент не очаквах, че няма да се съгласи, понеже нямаше адекватна причина да откаже, все пак мястото е като къмпинг и на никого нямаше да преча.
Шефът дойде след около половин час и произнесе тежката си присъда - палатка в никакъв случай не може, само кемпер. Беше много груб, дори циничен и за първи път се сблъсках с толкова негостоприемен мароканец. Почна да ме праща да ходя в града на хотел, а като му казах, че ще спя в пустинята наоколо, заяви че там имало змии. Е, змиите са къде по-добра компания от хора като него. Така и не разбрах какво толкова щеше да му попречи моята малка палатка.
Заобиколих къмпинга и разпънах палатката от външната страна на двуметровата му оградата. Тук беше ничия собственост и нямаше кой да ме изгони. Беше и достатъчно тъмно, че да не ме виждат хора от пътя, а стената ми пазеше завет от едната страна.
На сутринта събрах палатката много рано, преди да съмне и поех пеш към града. Без да стопирам ме взе едно камионче и ме хвърли в центъра, където прекарах следващите часове в обикаляне. Медината беше прекрасна и се разходих из тихите улички, много ме впечатлихаа графитите на някои стени, имаше доста навсякъде. Посетих двора на замъка, а джамията видях отвън. За късмет докато се разхождах, попаднах на интернет кафе и за първи път откакто заминах, успях да пиша на близките.
Стопът на изхода на Тизнит ме срещна с най-готиния тираджия в това пътуване. Адил печели титлата безапелационно с изключително приятното си поведение и цялостното спокойствие, което излъчваше. Никакви празни приказки и шум, дори по телефона не говореше, както повечето от шофьорите, с които тъкмо ти тръгне приказката и телефоните им звънят сто пъти едно след друго. Не можехме да разговаряме много, понеже английският му беше  несъществуващ, а моят френски - съвсем отсъстващ, но през цялото време ми беше много комфортно в камиона. И най-важното - Адил не пушеше! Нещо изключително рядко срещано при мароканците, особено шофиращите мароканци. След дълги дни в надишване с тютюнев дим, времето прекарано в камиона ми се отрази прочистващо на дробовете. Освен това намаляваше и дори спираше на всяко местенце, което понечвах да снимам през прозореца, дори се отклони от главния път, за да мине през някакъв второстепенен, който бил по-живописен и имало повече за снимане. Пейзажите навсякъде бяха изцяло пустинни като на места се виждаше океана, понеже шосето минава близо до него. В една от реките, вливащи се в него, видяхме ято фламинго и ме обзе луда радост. Жалко, че не успях добре да ги снимам, но нямаше никакво място за спиране за камиона наблизо. Големи стада от камили обикаляха свободни край пътя и по него, доказвайки че има смисъл от поставените доста на често пътни знаци, предупреждаващи за камили. На места се виждаха лагери на номади, отглеждащи камилите и живеещи в малки палатки в пустошта.
Прекарах два дни в камиона, Адил постоянно искаше да ме черпи храни по малките крайпътни ресторантчета, дори самият той готвеше, но повечето неща трябваше да ги откажа. Ядох основно хляб със салата и маслини, топях си хляба в зехтин и беше много вкусно.
Километрите се нижеха и първият ден в камиона мина, Адил караше до към полунощ, след което спряхме за нощувка на една бензиностанция малко след Laayoune. Разпънах палатката така, че камионът да я пази от прегазване от друг камион, понеже нямаше достъпни тревни площи наоколо (тази отстрани беше оградена с бодлива тел) и трябваше да я инсталирам право на асфалта на паркинга. Изкарах спокойна нощ и сутринта пак бяхме на път.
Километрите отново се занизаха, както и паузите за чай, много свикнах с мароканския чай и голямата доза захар, която получавах от него всеки ден. Когато Адил го правеше на котлона си, успявах да си издействам само чай, без бучките захар, но по заведенията нямаше спасение :) Минахме покрай разклона за град Дахла, както и покрай други малки градчета по пътя, времето летеше доста бързо, но вече всичко почваше да ме боли от постоянно седналото положение в камиона, използвах всяка възможност да слизам да се разтъпча. Никак не е приятна работата на тираджиите - по цял ден седнал на една седалка, уж се движиш, а реално нямаш никакво движение. Нямах търпение вече да тръгна пеш.
Интересно беше положението с полицейските чек-пойнти в Западна Сахара. Спираха ни на всичките и полицаите не се учудваха много като ме виждаха в камиона. Понякога пишеха данни от паспорта ми, друг път ни пускаха да минаваме. На един от пунктовете полицаите бяха казали на Адил, че е отговорен за мен и дори му записаха телефонния номер. Туристите в Мароко са със статут на много важни и неприкосновени, това се внушава масово на населението и наистина хората са много внимателни да не се случи нещо лошо на турист.
Стигнахме границата в полунощ и Адил паркира камиона на опашката от тирове, а аз се насочих към близка бензиностанция да си търся място за палатката. Този път реших въобще да не питам и направо да се настанявам :) Точно почнах да разпъвам край една стена, когато загрижен човек от персонала дойде да ме помоли да се преместя, понеже това бил пътят на камионите и можело някой да ме прегази. Веднага го послушах и сложих палатката на посочено от него място, до сутринта повече никой не ме обезпокои. Последна нощувка в Мароко и утре - към ново неизвестно. Е, Мавритания не беше точно неизвестно за мен, понеже при предишното ми посещение тук имах толкова ядове с полицаите, че трудно можех да я забравя... Надявах се сега да е по-добре. И беше!
изобщо не им пука от трафика и не се отместват
вода и пясъчни дюни :)
камионът ме пази от размазване от друг камион :)

4 коментара:

Magic Kervan каза...

Страхотно! Чудех се в Тизнит още ли продават много сребро и сребърни накити както някога ни беше направило впечатление? След Ал Аюн има ли забележителни селища и медини в Западна Сахара? Там нали по някакъв начин хората са различни и все нещо се опитваха да се отцепват преди...

Tery каза...

Не забелязах магазини или сергии за сребро в Тизнит, може и да е имало, но да са били концентрирани в определен район. Най-силно впечатление там ми направи уличното изкуство, графитите бяха страхотни! А на юг от Ал Аюн само Дахла е голям град с повече за гледане, но е по-скоро модерен град, не видях медина предния път като я посетих, а сега не се отбих. Другите градчета са малки, по-скоро типично пустинни и без никакви забележителни исторически обекти. Главният път минава през някои от тях, но повечето ги заобикаля леко встрани и не успях да видя много. А хората доколкото зная още искат да се отцепват и недолюбват Мароко, макар че има и доста, които са промарокански настроени. Този път ми се видя доста по-спокойно в Западна Сахара от предните ми посещения. И полицаите по чекпойнтовете бяха много по-релакс и не задаваха никакви въпроси. Първият път през 2010-та беше ужас да се влезе и излезе от Ал Аюн през чекпойнта. Нещата май са се подобрили в Мароко, а и в Мавритания. Полицаите далеч не са тормозителите, които бяха.
А от вашите разкази за Египет разбирам, че там точно обратното се е случило. По мое време нямаше изобщо такива проблеми и се пътуваше на стоп без никакви ядове, на единия чекпойнт дори ми бяха дали малка стаичка да преспя. Изперкали са тотално потомците на фараоните :)

Unknown каза...

Тери, попаднах на твоя сайт м.г., когато се организирах за Мексико и оттогава те следя с интерес. Сигурно си на друго мнение, но на мен пътеписите ти за Южна Америка са ни любими. Чудя се, дали ще намериш време и дали изобщо си си водила бележки за Австралия и Нова Зеландия?

Tery каза...

Здравей, за Австралия имам бележки, но за Нова Зеландия... срам ме е да си кажа, понеже е голям резил - за 3 месеца там не написах нито ред. До такава степен си изгубих ума по тая държава, че на сто процента бях "тук и сега" и въобще не стигнах до момент, в който да седна да пиша. Учудващото е, че имам изключително ясни и подробни спомени от там, помня всичките хайкове из планините и изобщо природните красоти, хората по пътя... естествено не помня всичко по дати и не си спомням всички стопове и имена на хора, но ако много се напъна, някой ден може да напиша разкази за там. А снимки и клипове имам страшно много. То реално по снимките мога да възстановя повечето неща и на текст, понеже всичко снимах. А после в Австралия се сетих, че е много важно да пиша и пак започнах. Така Нова Зеландия остана единствената страна, за която нямам нищо написано по време на самото пътуване там. Срам и позор... А ми е една от най-любимите страни и много плаках като я напусках.