От Хасково до Мароко с отбивка в Гибралтар

гледка от скалата към  центъра на Гибралтар

Африка - точно такава, каквато аз я видях и почувствах с всяка частица от себе си и престоя си там:
(Agbogbloshie е едно от най-големите бунища за електроника. Намира се в Акра, Гана - на километри от центъра и летището, а в района на бунището живеят над 40 000 човека. Изхвърлените електроники на белите хора е много вероятно да се озоват на това или подобни места и да допринесат за Ада, в който съществуват тези хора и животни... Тонове боклуци от Европа пътуват към Африка постоянно. Бунищата са навсякъде... )
Започвам разказите за африканското пътуване с прекосяването на Европа...

03-06.02.2020
Всяко мое пътуване си има своето тихо и незабележимо утринно начало. Това например започна в един хладен февруарски ден, когато се отправих с голямо вълнение (и по сандали с три чифта чорапи) към изхода на Хасково. Първи кратък стоп ме отведе до магистралата, а от там си хванаха камионче към Пловдив. Слязох на бензиностанция преди града и ме качи много приятен човек, пътуващ за Панчарево. Дестинацията му ме наведе на приятни спомени отпреди няколко месеца - работа по един покрив и срещи с интересни пътешественици. Разговорите с човека вървяха отлично, а на него му беше интересно моето предстоящо пътуване към Африка и ме разпитваше доста.
Слязох на околовръстното на София и хванах северната дъга с цел да заобиколя града и да стигна изхода към Калотина. Заредиха се много на брой къси и супер приятни стопове, първо ме повозиха момче и момиче, които бяха много запалени по пътешествията и се изкефиха на това, което ми предстоеше. Те ме возиха до разклона за магистрала Хемус, а след това продължих с бус и лека кола до пътя към Калотина. Чакането там се проточи малко, но за късмет ме взе човек за Сливница. Каза, че има половин час работа там и после ще пътува към Драгоман, слязох на разклона преди Сливница и зачаках, но никой не ме взе и същият човек мина отново, та ме откара до Драгоман. Пътят беше в ремонт на доста места, почаках отново около половин час и ме качи камион до границата.
Минах проверките доста бързо и безпроблемно, а от другата страна си хванах много късметлийски стоп с унгарец, говорещ отличен английски и пътуващ за Будапеща. Оплака се, че започнал бизнес в България и му се наложило да шофира директно от Будапеща до София и обратно, само за да оправи някакви документи, банкови сметки и преводи, с които съдружникът му в България не можел да се справи, трябвало той лично да отиде. Беше шофирал вече много часове и сега се връщаше като планираше да спи в Сегед на хотел, понеже беше много изморен. Прекарахме километрите до Белград в постоянни приказки, за да не му се доспива, докато шофира. По тъмно слязох на мястото за плащане на магистралата край Белград - едно до болка познато стопаджийско местенце. Беше абсолютно тъмно и много студено, беше валяло доста по пътя назад, но за момента дъждът бе спрял. Веднага хванах стоп със сръбски камион, зарадвах се много, но прибързано. Едва няколко километра по-нататък шофьорът отби на бензиностанция за 45 минути пауза.
Щях да остана в камиона да изчакам, но в следващите няколко минути шофьорът, който се оказа пълен боклук, промени бързо решението ми с въпросителна реплика, която ме наведе само на една мисъл - или слизам веднага от камиона, или още от тази вечер ще лежа в затвора за зверско умишлено убийство вместо да пътувам към Африка. Боклуци има навсякъде по света, лошото е като излезеш на стоп супер позитивно настроен и не мислиш злото на никого, а съдбата те среща с подобни отрепки, превръщайки те в зъл и агресивен потенциален убиец. Лошото е, че имам джобен нож, с който мога да направя голяма беля ако някой ден не успея да овладея прилива на свръх човешки гняв и вместо да сляза от колата/камиона, пусна Дявола навън, да си поиграе на касапин.
Застанах на изхода на бензиностанцията да стопирам в тъмното, мястото би било супер за дневен стоп, но не и за нощен. Никой от самата магистрала не можеше да ме види, а в бензиностанцията влизаха твърде малко коли и все отиващи в Белград. Следващите два часа мръзнах зверски като тъпках на едно място, мислейки си как е възможно подобни боклуци и п*дeраси да се раждат на планетата и колко е важно да бъдат заличени по един или друг начин. И как им минава през ума да качват стопаджии... изобщо накъде отива тоя болен свят?! Две седмици по-късно, като видях колко се е променила Африка за 8 години, както и начина, по който хората се отнасяха с мен разбрах, че е епидемия. И е много по-лоша от коронавируса, защото едва ли ще отмине някога. Вместо да се развиват интелектуално и емоционално, и да достигнат много по-високи нива на съществуване, хората стават все по-примитивни и зависими от материята. Много, много жалко!
Имах късмет - взе ме камион с приятен шофьор, пътуващ за Загреб и ме измъкна от това кофти място. До полунощ продължи съвместното ни пътуване като включваше непредвидени събития... Като наближихме сърбо-хърватската граница, по магистралата започнаха да изникват тъмни силуети на хора с малки раници, вървящи по самата магистрала. Много се изненадах не само защото по това време не очаквах да видя хора там, но и защото е забранено ходенето по магистралата. Шофьорът ми обясни, че близо до границата има бежански лагер и бежанците редовно се опитвали да минат в Хърватска, пробвали се и някои ги пускали, други ги връщали. Опитвали се, докато успеят. Групичките, ходещи към границата, бяха все младежи, облечени в черно, повечето с качулки и с малки раници. Отбихме на една бензиностанция съвсем близо до границата, където се разигра неочакван екшън с привкус на драма.
Чаках до камиона, когато дочух силни крясъци от канавката отстрани... обикновено точно на това място по бензиностанциите си разпъвам палатката - в тревата отстрани, която не е осветена от лампите и е до самата ограда. Не видях какво точно ставаше, понеже беше тъмно в посоката, от която идваха виковете, а едно момче дотича оттам и плахо се опита да каже на жената, която наливаше бензин, да извика полицията. Продължаваха да се чуват викове на момче, което после разбрахме, че е било ръгано с нож от други момчета - все бежанци. Жената се обади веднага в полицията, а момчето, което дойде да търси помощ, нервно обикаляше наоколо, след като ни каза какво става. А крясъците секнаха в един момент и настъпи пълна тишина. Така и не разбрахме дали момчето, което викаше, беше убито или оцеля, дали успя да избяга или лежеше в канавката... понеже тръгнахме с камиона веднага щом шофьорът беше готов. Той не се впечатли много от ставащото, даже никак. Сякаш си беше нещо нормално хора да се колят на магистралата посред нощ...
Минахме границата, шофьорът с камиона, а аз - пеш. Приключихме проверките точно по същото време, нямаше никакви опашки за камионите, така че отново се качих при него. Мислех, че ще прекарам цялата нощ на път, понеже вече отиваше полунощ, но времето за дългата му 8 часова пауза настъпи и отби на малък паркинг край магистралата. Реших, че въпреки огромната заплаха от хърватската полиция (с която ще имам голям проблем ако ме хванат на палатка) ще рискувам и ще опъна палатката в борба за няколко часа сън. Надявах се точно на това място да не дойдат куки тази нощ, а и да няма нелегални мигранти, решили да се колят посред нощ. Имаше само няколко паркирани ТИР-а, прекарах спокойна нощ и за огромен късмет не заваля, но пък беше кучи студ.
Сутринта още преди да съмне бях на крак, минах през тоалетната и застанах да чакам на стоп. Това беше съдбовен момент за преминаването ми през Европа, за пореден път се доказа правотата на поговорката"Ранно пиле рано пее". Още малко сън и... щях да изпусна най-важната кола. На паркинга освен мен имаше и още един човек, който бе решил да тръгне по това време - Маркиз Димитров :) Тъкмо застанах на изхода и още преди да си сложа раницата на земята, една кола се зададе и спря, след като махнах на стоп. Българска кола, българин я кара и пътува за не къде да е, а чак за... Барселона! Лелее, изумих се на късмета си, отдавна не ми се беше падал такъв дълъг стоп... хиляди километри и прекосяване на цели 4 държави и малко от петата!
Следващите 24 часа пътувахме ли пътувахме... и добре че маркизът беше разговорлив и голям образ, та времето минаваше неусетно. Освен това бързаше да стигне и изобщо не спираше да спи, беше вече уморен, но се наливаше с кафета и цигари, една след друга по 2 кутии на ден. На мен само тази част от пътуването с него ми беше неприятна, надишах се колкото за цял живот, но пък иначе човекът беше голям образ, разказа ми толкова много за живота си, безчет истории като от филмови ленти. Живял е къде ли не, пътувал къде ли не... с кола, с колело, пеша. Нямаше нещо, с което да не се е занимавал, беше сменял местожителството си толкова много пъти. Разказа всякакви щури истории с властите, с полицията, а на всичкото отгоре в Австрия го издирвали по грешка, бил включен в някакъв списък без нищо да е направил и като го проверявали по границите, винаги излизало в системата, че трябва да се свърже с властите. Той много пъти ходел да пита за какво го търсят и се опитал да си изчисти този проблем, но никой нищо не му казвал и не го махали от системата. Така че на границата между Хърватска и Словения имахме одисея... Като пресичам пеш, никой не се занимава с мен, но сега, бидейки в колата на подозрителен според системата човек, митничарят ми провери цялата раница, претърси и колата. След като нищо не откри, ни остави да продължим видимо разочарован.
Времето страшно се влоши още в Хърватска, а в Словения заваля и сняг. Минаването през северна Италия беше доста неприятно заради бруталния трафик от камиони по магистралата. Всеки път като минавам тази част на Италия се ужасявам колко индустриална и пренаселена е станала... Спирахме по бензиностанции за почивки и през цялото останало време - газ към Барселона. Марк (съкратената версия на прякора му Маркиз) беше много надъхан да започне живота си наново в Барселона, бил се върнал в България и пробвал да се установи, но бил много разочарован и отвратен от българската действителност, така че решил да се дойде пак тук, където и преди е живял. Имал познати и се надяваше да си намери някаква работа.
Доста време мина докато прекосим северна Италия и като стигнахме Франция, вече беше тъмно. За мен краят на Италия беше голямо облекчение. Знаех, че ако трябва да я минавам с накъсани стопове, ще отиде много време. Сега щеше да ми остане само Испания, която принципно е най-големият "препъни камък". В малките часове на нощта вече едва си държах очите отворени, а и на Марк му се доспа, втора безсънна нощ му беше трудно да удържи. Спряхме на една бензиностанция с голям горист паркинг и успях да се скрия сред дърветата до едни пейки. Преборих се за 4-5 часа сън в палатката, а Марк спа в колата, трудно ми е да си представя колко е неудобно да се спи в такава малка кола.
Потеглихме още по тъмно и завоювахме последните километри до Барселона преди обед. Така имах реален шанс да напредна доста надолу по крайбрежието днес. На раздяла Марк ми нарисува картичка и ми пожела успех, изявяваше се и като художник. С голяма благодарност му пожелах да успее с новия си живот в Барселона и застанах на стоп на бензиностанцията, намираща се на около 100 км преди Барселона. Имам толкова много опит със стопа в Испания, голяма част от който сочи, че почти винаги е кошмарен, освен ако нямаш луд късмет и минат правилните чужденци, та когато почти веднага ми спря камион (испански), пътуващ за Валенсия, много се изненадах! Шофьорът беше възрастен и приятен, доста си говорехме и се кефеше, че ме е взел, дори се обади да се похвали на приятели. Европа още не беше завладяна от истерията с коронавируса и на испанците не им пукаше никак по онова време, но по радиото вече вървяха новини и информация относно новата чума. Аз пък много се радвах, че мога да си практикувам испанския и умирах от кеф, че си говоря с човека и той ме разбира много добре, дори ме похвали, че испанският ми бил добър. Е, аз съм на друго мнение, понеже съм на "вие" с граматиката и сигурно говоря като китаец английски, но поне се разбирам идеално с хората, а това е най-важното.
Слязох от камиона на една бензиностанция, след като почти целият ден беше минал, движехме се бавно и спирахме често, но така е с камионите. От там късметът ми пак проработи жестоко - взе ме български камион за Мурсия! Шофьорът Ангел беше много разговорлив и приятен, с него пътувах до Албатера, където спря да спи край една бензиностанция. Щеше да товари на другия ден чак следобед и да тръгне за Малага вечерта, а аз щях да продължа сутринта рано на стоп. Ангел ме почерпи вкусотии в ресторанта на бензиностанцията, след което разпънах палатката в едни високи треви близо до камиона, надявайки се да не ме забележи някоя патрулка, минаваща по пътя. Мястото не беше никак добро, понеже на практика беше в град и тротоарът минаваше между камиона и палатката, а по него дори и късно вечерта щъкаха хора. Все пак имаше много спрели да нощуват камиони и се надявах никой от минаващите хора да не отрази палатката. Прекарах спокойна нощ и рано сутринта застанах на стоп към Малага.
През този ден смених неочаквано много коли и бензиностанции, но най-важното и изненадващо беше, че стопът в Испания... вървеше! При това доста добре. Никъде не чаках по 12 часа както при някои от предишните ми пътувания тук. Смених цели 8 превозни средства за разстоянието от Албатера до Малага. Два пъти ме качиха сами жени, което и преди беше доста характерно за Испания, за разлика от останалата Европа, където повечето жени ги е страх и от сянката им. Втората всъщност бе и последната кола за деня, беше 5 следобед, когато ме качи за някакво малко градче след Малага и реших да сляза на голяма бензиностанция по магистралата след града. Трябваше да се ориентирам към търсене на място за спане и си открих чудесно такова за днес - излязох през малка дупка в оградата зад бензиностанцията и поех през гората право нагоре по хълма. Цялата местност беше гориста и бе пълно с пътеки, по които забелязах разхождащи се хора и дори колоездачи. Беше нещо като крайградска планина, изкачих се високо и разпънах палатката на място, което ми се стори подходящо, близо до електрически стълб и с хубава гледка. Палатката ми беше много мокра от конденза предната нощ и бързах да я разпъна и изсуша. Прекарах приятна нощ и още преди да съмне бях на крак, в готовност за последната отсечка от европейското трасе...
07.02.2020
Слязох обратно на бензиностанцията и не след дълго хванах първия стоп за малко градче. И днес се занизаха безчет кратки стопове за малки дистанции, което ми коства доста време. Не че хората не спираха, просто все ме вземаха до следващото градче, магистралата се смали до обикновен път и стопирането ставаше във все по-градски условия. На една бензиностанция почаках доста, взе ме един дядо французин и ме остави малко преди Естепона. С още няколко коли с испанци, някои от които говореха добър английски, се придвижих още по-близо до Гибралтар, а последно ме повози кемпер с двойка германци, които ме откараха право до границата. Тя е по-скоро фиктивна, нищо не проверяват само си показваш от разстояние паспорта, даже по-точно - показваш, че имаш паспорт и никой не гледа какво пише в него. За който не е запознат - Гибралтар не е испански, а британски и си е като една отделна държава вътре в Испания, много интересно местенце. На всичко отгоре е пълен с история и впечатляваща природна част - Скалата на Гибралтар, така че определено си заслужава посещението. Като добавим и факта, че там живеят единствените в Европа диви маймуни - Barbary macaque (берберски макак)... Косматковците, живеещи на скалата, наброяват около 300 и произхождат от Атласките планини в Мароко, но живеят в Гибралтар много преди да бъде завладян от англичаните. Понастоящем скалата е резерват и популацията им малко по малко се увеличава.
След пресичането на границата почти веднага се озовах на улицата, пресичаща летището на Гибралтар :) Да - летището. Уникално е, всъщност във времето, когато нищо не излита или каца, летището бива пресичано от стотици превозни средства и пешеходци. Когато наближи самолет, спускат бариерата и не може да се минава. Води се едно от десетте най-опасни летища на света поради две причини - пистата е дълга само 1777 метра и главната улица Уинстън Чърчил, по която аз пресякох летището, както и всеки друг решил да посети Гибралтар, си минава през него. Ето нагледно да видите за какво иде реч, всяко кацане или излитане събира доста зяпачи и е интересно да се гледа - https://www.youtube.com/watch?v=58jaCJ5i9hU
Обиколих уличките из центъра със стара архитектура, отбих се в две църкви, хапнах на пейка в парка последната ми останала храна, която си носех от вкъщи. Не исках да обменям евро в паундове, така че реших да гладувам до утре, когато ще се върна в Испания и ще си купя храна от някой супермаркет. Поне обяда за днес го направих, а вечерята - тя не е важна. Оказа се, че и закуската утре не е важна. Поех нагоре към скалата и не след дълго стигнах входа на резервата. Там ме чакаше важен избор - билет за пешаци (5 паунда или 7 евро, приемат евро) или нормален билет (13 паунда). Реших да взема този за пешаци, че нали съм пеш и без това. Всъщност в него не са включени няколко входа на забележителности: замъка, тунелите Great Siege, тунелите Втора Световна Война и пещерата St. Michael. Включени са всички останали места: City Under Siege, Military Heritage Center, Skywalk, Windsor Bridge, O'Hara's Battery.
Заех се с разглеждане, което започнах доста късно следобед и трябваше да препускам, за да видя всичко в рамките на няколко бързо минаващи часа. Гледките бяха умопомрачителни, няколкото малки музейчета много ми харесаха, особено яко е O'Hara's Battery, където може да се видят уникални оръдия. Пътеките между забележителностите са страхотни, минават все през гора и разходката е много приятна. По трасето има доста фортове и интересни гледки. Най-любимото ми място е стената на Чарлз V, изкачих я цялата почти на един дъх :) Маймуните са навсякъде около и по нея, много са сладурски и позират търпеливо за снимки.
На края на стената се намира така наречената Skywalk - платформа с чудна гледка. Всички места изключително ми харесаха и си прекарах разкошен следобед, а като взе да става късно, се замислих къде да търся място за палатката. Проблемът е, че теренът е изключително стръмен и само на местата, където са фортовете, става за палатка. Само че предположих, че няма да е разрешено и понеже на някои места имаше охрана на резервата, реших да не се набивам на очи и се скрих в една яка пещера по пътя към форт Spur, точно преди самата сграда вляво. Пещерата беше чиста и много добре скрита от пътя, превърна се в идеално убежище, а до късно вечерта слушах как маймуните бесуват наблизо. Привечер до форта дойдоха някакви гамени с мотори, които надуваха силно музика и крещяха, но за щастие се разкараха сравнително рано и нощта мина идеално, макар и на празен стомах.
стълби нагоре към скалата
гледка към летището, от другата страна е Испания
гробище от птичи поглед
косматковци в акция по пощене :)
залез от форт Spur
08.02.2020
Искаше ми се да остана повече време в Гибралтар, изкуших се да не си тръгна рано сутринта, както възнамерявах, а да обиколя още. Посрещнах изгрева с гледката от форта, с отдавна събрана палатка. После се отбих до още няколко места - "балкона на кралицата" - място, от което английската кралица гледала Гибралтар като била тук, както и готиния мост Уиндзор. С това обиколката ми на резервата приключи и след като позяпах маймуните близо час, се отправих към изхода и поех по пътя към фара. След известно ходене се озовах до голямата джамия, която е на метри от фара и мястото е много живописно, скалата се наблюдава от друг ъгъл. Продължих по шосето към гледката за Gorham's cave complex - място, от което би трябвало да се виждат пещерите, включени в ЮНЕСКО. Смята се, че са едно от последните места, обитавани от неандерталци и са обитаеми от 55 000 години. Пещерите са разположени в скали над океана и са забранени за посещение от простосмъртни туристи, има годишна квота и се плаща солено. Единственото достъпно за случайни хора, е гледката към пещерите, но уви - тя също беше затворена в момента, когато аз опитах да я посетя, а и входът е 5 паунда.
Това беше последната ми спирка в Гибралтар и вместо да се връщам по целия път обратно откъм населената и застроена част, реших да стопирам преди големия тунел Дъдли Уард (забранен за пешеходци) и да мина по другия път, водещ към края на Гибралтар и границата. В крайна сметка заобиколих цялата скала от всичките й страни като освен това минах и през нея.
Веднага ме взе на стоп ретро кола с момче от Индия - интересна комбинация. Откара ме до границата и от там поех пеш до първото кръгово движение. Там реших да стопирам, за да си спестя 10-те километра до магистралата и изкарах голям късмет - взе ме приятен испанец, пътуващ право за Алхесирас.
Остави ме в центъра, купих си хляб от едно малко магазинче, в което супер симпатичният мароканец продавач ми подари още два допълнителни хляба, явно усети какъв глад ме тресе. Разходих се в центъра и китното кварталче със стари къщи и калдъръмени улички Сан Исидро, отбих се в супермаркет и си взех мандарини и други вкусотии, след което се запътих към пристанището, минавайки отново през центъра и разглеждайки църкви и разкопки. Успях да спазаря страхотна цена за ферибота - 16 евро, при това двупосочен. Е, нямаше как да използвам връщането, което бе същия ден, но дори за едната посока това беше добра цена, очаквах да е 37-40 евро.
След час и половина приятно возене акостирахме в Сеута - отново испанска територия, но на африканска земя. Вълнувах се страшно много, че отново съм в Африка! При това в любимото ми Мароко :) Настроението ми беше на макс и не се развали дори когато тръгнах из града и започнах все по-често да виждам групички от младежи, които очевидно се занимаваха с нечисти дела и изглеждаха точно като престъпници, имаха вид и излъчване на такива. В центъра беше по-приятно, площад Африка беше в ремонт и катедралата - затворена. След като  посетих страхотния замък, се отправих по трасето към границата с Мароко. Оставаха ми 3-4 км до нея, които минах пеш. Откриваха се приятни гледки към плажа и през цялото време вървях покрай брега.
На самата граница имаше огромно стълпотворение от хора, случваха се някакви протести, които не разбрах за какво точно бяха. Имаше огромни опашки от пешаци и това ме забави, прекарах около 40 минути в чакане на двете граници. Тресна ме и културен шок - в Испания всичко беше чисто и спретнато, тихо и спокойно, а тук почнаха да се виждат безчет боклуци край пътя, мизерийка, тълпи от хора и много шум, блъсканица... Около час преди тъмно застанах на стоп след границата и се надявах да имам късмет с нормална кола насред десетките таксита, които минаваха. Имах - взеха ме трима образи, които никога няма да забравя. Шофьорът се казваше Омар, а другите двама му бяха племенници. Едното момче беше пълен гамен, през цялото време не спираше да шмърка кокаин заедно с Омар, а другото момче беше пълна тяхна противоположност, дори говореше малко английски и доста испански. Сподели, че се учи добре в училище и не се занимава с дрога, цигари и пиене. Евала, значи и така можело! От пропаднало семейство човек да излезе...
Километрите до Тетуан, където те отиваха, никак не бяха много, но ги пътувахме цяла вечност и междувременно се стъмни. Веднъж се отбихме в град по пътя, за да се снабдят с още от белия прах и ходехме в гетата да си купуват. Десетки пъти спирахме по шосето, за да си приготвят дозите и да шмъркат. Омар дори ми поиска кредитна карта ако имам, да му я дам за малко да си подреди прахчето в права линия?!? Казах му, че нямам и използваха кутия от СD. Отделно пушеха и цигара след цигара, нямаше спиране. Давеха се, кашляха, но продължаваха яко да консумират дрогата. Омар даваше чудесен пример на непълнолетния си племенник. Да се чудиш как другото момче имаше достатъчно мозък в главата, че да прецени, че това е лошо и да не го прави! Наблюдавах ги и си мълчах, не очаквах Мароко да ме посрещне така. Другото момче също си седеше мирно и тихо.
Като стигнахме Тетуан, Омар ме покани да преспя в дома му, където живее с майка си и сестра си. Оставихме двете момчета по къщите и отидохме в дома му. Оказа се, че живее в лъскав апартамент в нова сграда, която си има портиер и охрана. Запознах се със сестра му и майка му, почерпиха ме вкусни плодове, маслини, ядки... след което с Омар излязохме да ми покаже медината на Тетуан. Опитах се да игнорирам факта, че е наркоман, понеже се държеше съвсем нормално и не му личеше. Гледах да не се ядосвам колкото мога в първия си ден в Африка, не исках гневно начало. Направихме чудесна нощна разходка по уличките на най-интересната и вълнуваща част на белия град Тетуан. Много красив и впечатляващ град, дори и нощно време! Сградите са боядисани все в бяло и нощем светлината от лампите ги прави да изглеждат жълти. Уличките бяха притихнали, магазините - затворени, но все още имаше хора. Омар каза, че имам рядката възможност да видя медината през нощта, понеже имам местен гид и няма как да се загубя. Другите туристи не идвали тук по това време, понеже имало голям шанс да се загубят. Прав беше - загубването в медината ви е гарантирано и по-добре да е през деня.
Минахме и през по-новия център, неговият апартамент се намира на много централно място. Разходката беше супер приятна и градът много ме очарова. Местните тук масово говорят и испански, така че комуникацията не беше проблем. Върнахме се в дома на семейството, настаниха ме в чудесна стая и въпреки късното лягане, което принципно никак не обичам, спах добре. На сутринта бях в пълна готовност да стартирам първия си пълен ден в Мароко и Мама Африка!
много мразя когато животните ръфат човешки отпадъци... особено пластмаса!

в Сеута
замъка
вече извън медината

Като за завършек - една прекрасна песен (и видео), с които егоистично се самопоздравявам :) https://www.youtube.com/watch?v=VqlwKBrrMXk
Малко хора знаят, че най-голямата ми лична мечта е и винаги е била да си взема кон и да живея много, много високо и далече в планините, където няма нито един човек в радиус от поне 50 км. И тази ми мечта можеше да се сбъдне... ако конете бяха безсмъртни, или поне ако знаех със сигурност, че ще умра преди него. За момента не ми остава друго, освен да гледам видеото и да мечтая за точно този живот. В него няма хора, няма градове, няма дори пътешествия... няма нищо, освен природа, животни, тишина и пълна Свобода!
I've been sleepin' in my mind
But now my heart is risin'
Risin' with the tide
Floating on a wave
Buoyed by the sea
Carry me away 'cause the world is not for me

Понеже както винаги съм на вълна коне, специален поздрав за любителите на Конете и Свободата :) (мое стихотворение)
Вятърът зове моето име,
огънят пръска искри в моя взор.
Дъхът ми от ярост небето раздира,
препускам далече от дом и обор...

Кобила съм смела, не знам що е страх,
пожар в мен бушува, жив огън съм аз,
в лудешки бяг гоня ситния прах,
посоката зная, не искам компас!

Духът ми изгаря, разкъсва, лети,
жарава съм цяла, боец съм до смърт.
Каубоят със ласо не ще ме плени,
избрала съм вече по-трудния път!

От глутници вълци не ще се уплаша,
от пълни луни не ще потреперя!
В гората сама ще се скитам горяща
и в мрак необятен аз път ще намеря!

Единствена дива кобила ще бъда
във време на питомни нрави.
Без ласо, без стреме, без тежка присъда -
Свободна, крещяща от сладост!

11 коментара:

Анонимен каза...


Хубаво стихотворение!

dimitrovgrad каза...

Дали аз закъснях или времето бързаше?
Дали аз закъснях или всичко бе сън?
Отшумя като приказка, каквото ни свързваше.
Отшумя като празничен звън...

Край реката редят се, редят се тополите,
побелели от първия сняг.
Аз не чакам за среща, аз не чакам, но моля те,
ти да минеш по другия бряг.

Край реката редят се, редят се тополите,
побелели, побелели от първия сняг.
Аз не чакам за среща - не чакам, но моля те...
О, моля те - ти да минеш по другия бряг.

И тогава на моста ще бъдем пак двамата.
Ще си спомниме всичко отново за миг.
Ще се срещнеме с погледи, скрити през рамото
и ще тръгнем по своя път сами.



♫ “...край реката редят се, редят се тополите...” ♫ - да, това е песента "Среща" на Щурците. Навярно обаче не знаете, че всичко това се случва край Хасковската река. Прекрасните стихове са на поета от Хасково Симеон Стоянов и са посветени на красива девойка от града. Автор на музиката е Христо Ковачев.

И един любопитен факт - броят на тополите край Хасковската река (само в рамките на града) е 870.

Снимката е на хасковския фотограф Тенчо Атанасов.

https://www.youtube.com/watch?v=YKQo60lYSVY

dimitrovgrad каза...

И една моя снимка на кв.Болярово-Хасково,от 12.03.2020.

https://photos.app.goo.gl/zmZwg5qxyDYUSXGv7

Не бях идвал 2 години в Хасково откакто последно пътувах с автобус до Истанбул.Сега идвах за документи.Дръвчетата бяха цъфнали.

Анонимен каза...

Тери, Тери, е знам накъде върви тоя свят. Вместо ние да демократизираме Китай, заедно с вируса си внесохме и диктатура оттам. Колкото до боклуците в Гана, и тук положението е същото, внасяме боклуци от цяла Европа, а заедно с тях , кой знае още какво.
А Тери вместо Волният ездач, пее Home, sweet home...

Tery каза...

Анонимен, едно ще ти кажа: истински Свободните хора, които познават Свободата във всичките й измерения, могат сами да си налагат ограничения, когато е наистина необходимо. Няма нужда държавата, диктаторът или някой друг да ги ограничава. Свободата е състояние на духа, ума и сърцето, което твърде малко хора познават и занапред още по-малко ще имат щастието да познават... Може да си в затвора и да си по-свободен от всички "на свобода".

А аз и Волният ездач сме по-волни от всякога точно сега - у дома си! В момента се чувствам по-добре, отколкото можех да си представя, че някога ще се чувствам през остатъка от живота си :) Една част от мен, разбира се, се тревожи неимоверно много за близките, а другата... другата се размазва от кеф!!! За първи път у мен се появи някаква макар и плаха надежда, че мечтата на живота ми - пълното изчезване на човечеството и възраждането на природата, има шанс да се сбъдне някога! Е, надали ще е точно сега, но поне има надежда... И от все сърце се надявам, когато пандемията свърши, такава зверска икономическа криза да удари човечеството, че да бъде принудено да намали чудовищното консуматорство, тровенето на въздуха и водата, унищожаването на Света на природата... Няма нищо по-добро за природата от това хората да нямат пари и да спрат да купуват, произвеждат и изхвърлят боклуци! Не мога да повярвам колко е хубаво всичко - самолетите спряха и хвъркачите за по уикендни снимки за фейсбук си седят на гъзО и не тровят въздуха :) Улиците - пусти и колите, образуващи километрични задръствания ги няма, мога да летя с колелото! Няма шум, няма изтървани малолетни гаменчета по улиците, нито мухльовци, форсиращи моторите си, за да се покажат колко са велики, нито тълпи от хора по магазините, нито глъчка от ученици рано сутрин... вече няма нужда да излизам да карам колело в полунощ, за да е сигурно, че няма хора в парка, нито пък да не излизам между 6 и 8 сутрин, за да е сигурно, че ще се размина с учениците, нито пък да дебна кога има най-малко хора в супермаркетите, за да напазарувам за нашите... Просто наистина имам чувството, че се намирам в Рая :)) За първи път откакто живея в Хасково, което значи цял живот, се чувствам комфортно тук! Направо не мога да повярвам, че това се случва...

И като гледам българина и цялостното му поведение - италианският развой на събитията ни е в кърпа вързан, само въпрос на време е. Мерките, които са взети в България, са крайно недостатъчни, а и самите хора както се вижда не са стигнали до ниво на съзнанието, в което да умеят и желаят сами да се ограничават, за да се реши проблемът адекватно, бързо и безболезнено. И тук народът се доказва като глупав и неспособен сам да се управлява, и понеже го няма Си Дзинпин да реши проблема с тояга, а не с молби, работата ще отива все по на зле. Жалко, че големите индивидуалисти и "свободни" хора на Запада нямат нужната доза акъл да се справят сами и доказват за кой ли път, че само диктатурата "оправя" човеците.

Въздухът в Хасково не е бил по-чист от поне 2 десетилетия...

Unknown каза...

Не мога да повярвам, след като оплю Китай. Ако вирусът не беше тръгнал оттам, където всичко се решава с диктатура, нищо от това нямаше да се случи.
Все пак, браво, че има кой да хареса това положение

Tery каза...

Аз пак плюя Китай, няма друго толкова ужасно място на планетата. Но също така ме изумява глупостта на европейците и безхаберието, което цари навсякъде у нас. Още преди много месеци го написах и на блога - Китай ще унищожи останалия свят. Може да не е сега, но ще е някога. Дали с коронавирус, с друга епидемия, с тихо икономическо завладяване...
Просто всички ние консуматорите на Запада храним чудовището Китай, а сега си носим последствията от собствената глупост и безотговорност.
А какъвто и вирус да тръгне в която и точка на света, с днешната глобализация и самолети нищо не може да го спре...

Анонимен каза...

Мечтата на живота ти е пълно изчезване на човечеството? Ти сериозно ли?!
В комбинацията с омразата към Европа и всички европейци ми идва малко повече.
Обаянието ти на смела пътешественичка и интересна личност току що се изпари за мен.

Tery каза...

Европейците влизат в човечеството, никакви лични чувства към тях :) Не съм интересна личност и нямам потребност от положителни етикети. Нека приемем, че съм просто лош човек, който пише за пътуванията си. Така ще е по-приятно за всички ни :)

Надя каза...

И аз мисля като теб, Тери. Даже в София е чист въздуха! Ако поседим ще месец в карантина може и озоновата дупка да се затвори. Цяла зима нямаше сняг. Откакто спря замърсяването-природата си дойде на място и зимата се показа.

Tery каза...

Надя, така се радвам, че откакто съм си вкъщи, два пъти валя сняг в Хасково :) Е, не се задържа, но пък беше наистина хубаво, снегът беше съвсем на изчезване тук последните години. Моментната ситуация по света е глътка въздух за природата, която страда от постоянен задух напоследък. Много е болна и то от нещо доста по-сериозно от коронавирус...