Таджикистан - през Памир с Монгол Рали

 
памирска прелест... ченето ми увисна пред тоя пейзаж

Прекрасна традиционна музика на една от страните по света, която обикнах много дълбоко:
https://www.youtube.com/watch?v=twDNZ7crTYg

Не мисля, че някой може да си представи Таджикистан, докато не я посети. Моят речников запас не е толкова богат, че да опише зашеметяващите природни чудесии, размерите на които не могат да се поберат не само в кадъра на фотоапарата, но и в ума на прекосяващите ги. Да, говоря за Памир! Хората, които обичат планината и дълбоко вярват в една моя любима сентенция: "Планината ражда хора, а полето - тикви", ще харесат много този разказ и особено снимките в него :) Ще проточат лиги по шарените, разнообразни и преди всичко - гигантски форми на релефа, с които природата е дарила тая чудна страна, сбутана някъде в средата на Азия, тотално непопулярна за масовия турист, официално водеща се за бедна и неразвита... а за тези, които под "липса на развитие" разбират чиста, дива природа, безкрайни планини, пълно спокойствие, смайваща красота... Таджикистан е мястото! :) Аз загубих дар слово, докато прекосявах Памир и едва намирах думи, за да опиша видяното в тетрадката по-късно. Май по-добре го описват снимките, затова този пост има повече снимки от другите.
Накратко казано - влюбих се в два от становете - Таджикистан и Киргизстан, но за втория - в следващия разказ. Сега ще се спра на красотите на Таджикистан. От много години мечтаех да се озова в Памир - гигантска планинска верига в Централна Азия, която си представях като поредица от остри, заснежени върхове, стърчащи над едно сякаш безкрайно плато, където денем слънцето те изгаря до крайност, а нощем се гърчиш от студ в палатката си. Представях си нещо като Алтипланото в Андите и страшно се вълнувах най-после да стигна и до това  откъснато от подивелия човешки свят кътче.
Таджикистан според мен е най-късметлийската държава с нейните планински 93% от територията й. При това половината от планинската част е над 3000 метра! Е, няма много гори, но самите планини са толкова необятни, диви и приказни, че това компенсира. Климатът е много суров, през зимата по най-високите върхове температурата пада до -60. Първенецът на страната е висок 7495 м и се нарича Исмаил Самани, но преди е носел други имена поради господството на Съветския съюз - Сталин, Комунизъм. Втори по височина е доста популярният за изкачване връх Ленин, наречен понастоящем Ибн Сина.
Таджикистан сякаш е най-неповлияната от руското влияние бивша република. Населението е запазило своята собствена култура и традиции, таджиките в доста отношения са много близки до Персия. Дълго време иранците са властвали по тези земи, дори езикът на таджиките има доста общо с персийския. Визуално пък хората изобщо не приличат на азиатци, имат европейски черти, а много от тях и сини очи. В религиозно отношение 97% са мюсюлмани, преобладаващо сунити. Останах с впечатление, че са много гостоприемни, подобно на иранците. Има доста паралели между тези два народа.

03.08.2018
Най-после приключи престоят ми в Ташкент и съответно Узбекистан. Вече горях от нетърпение да се махна от равното и да навляза в планините. За тази цел бързо се добрах до граничния пункт Ойбек, където на узбекската страна ми провериха листчетата за регистрациите в хостели едно по едно. Мислено много се зарадвах, че ги имах. Таджикските митничари нищо не ме питаха и направо ме пуснаха да минавам, след като хвърлиха бегъл  поглед на визата ми. Нова държава - нов късмет :)
Веднага след границата ме взе на стоп кола, която може би беше такси, но хората не искаха пари от мен и ме оставиха в село Бустон. Там седнах да похапна малко хляб до една ограда и работник от банката отсреща ме повика да седна на пейката им като ми донесе и чаша чай. Чудно посрещане! Тъкмо тръгнах отново пеш и още преди да вдигна палец ми спря кола с много мили хора за Khojand - първия голям град след границата. Дори ме поканиха на обяд, но трябваше да откажа, понеже бързах към планините с огромно нетърпение. Показаха ми набързо забележителностите на града от колата, след което ме оставиха в края му, по пътя за Душанбе. Отново поех пеш, отбих се до една банка да обменя пари за престоя си в страната. Смених 50 долара, което беше грешка, изобщо не изхарчих толкова и добре че по-нататък обмених всичките си излишни сомони в евро, благодарение на среща с други пътешественици. Още преди да застана да стопирам, една кола спря под жаркото слънце. От нея излезе човек, носещ пълна бутилка студена RC cola, която ми връчи като ми обясни на отличен английски, че много се извинява за случилото се преди дни с колоездачите... Онемях!
Всъщност броени дни преди да вляза в страната, хората в съседен Узбекистан оживено обсъждаха какво е станало в Таджикистан и всички ми казваха да не ходя там. Някакви перковци, вероятно фанатизирани крайни ислямисти, блъснали с кола 4-ма колоездачи близо до Дангара. Убили са ги умишлено като след блъскането слезли от колата да ги доубият и ги мушкали до смърт. Жертвите били двойка американци, швейцарец и холандец. Били са част от група от 7 човека, които явно са се срещнали по трасето и са решили да карат заедно. Другите трима обаче явно са били изостанали малко и това ги е спасило. Двойката американци са били вело пътешественици и имали блог, в който описват колко много добри хора има по света и колко е прекрасно и вълнуващо да се пътешества с велосипеди. Блогът им е страхотен, намерих го и прочетох някои неща (за говорещите английски - http://www.simplycycling.org ), но това, което ме шокира, бяха коментарите на стотиците зложелатели и ненормалници. Целият им блог е ошарен със злобни коментари на психично нестабилни и генерално побъркани техни сънародници, коментарите са в стил "така им се пада, щом твърдяха, че светът е прекрасно място и е добре да го опознаваме". Наричат ги наивни, тъпи и какви ли не, защото са избрали да пътуват и им се е случило нещо лошо (по мое мнение е най-хубавото нещо, което може да застигне пътешественик, не всички искаме да умрем прастари, с торба лекарства в леглото). Та си мисля как ако примерно в следващото пътуване аз взема, че пукна, моят блог посмъртно също ще бъде ошарен от разни злобни душички, които ще се накефят много, че "Тери си получи заслуженото" :) Е, да - дано наистина заслужавам това - да си ида от тоя свят като най-богатия и щастлив човек и то точно когато го искам. Та никак не жалея пътешествениците с колелета - видели са и са преживели повече от всеки един, разписал се злонамерено на блога им. Умрели са на приказно място, до което повечето хора живи не могат да стигнат. Живели са пълноценно, оставили са след себе си информация, мисли, идеи, позитивизъм... а не къща, кола и още няколко нещастни души, докарани на тоя свят кой знае защо. Но това си е мое мнение, разбира се. :)
След като ми даде RC колата и ми се извини за случилото се, сякаш той самият е виновен за безумията на религиозните фанатици (които по мое мнение са продукт на САЩ, а не на Таджикистан), човекът ме попита накъде отивам и ме взе на стоп за следващите километри до неговото градче. По пътя спря да ми купи и сладолед. След него на стоп ме взеха двама, които пътьом спираха да си купят пъпеши и натовариха колата с този вкусен плод. Сега му е сезона във всичките околни страни и навсякъде има струпани камари, доста е евтин. Оставиха ме до крайпътни полицаи, на които заръчаха да ми уредят стоп до Истаравшан, където исках да отида. Куките веднага ме настаниха в кола с човек, пътуващ за града. Слязох до крепостта и там ме "нападнаха" дузина деца на колелета. Поискаха ми пари и като им казах, че нямам излишни, се запътих към входа на крепостта. Там ме очакваше изненада - имаше входна такса и като се обърнах да си тръгвам, децата се застъпиха за мен пред пазача и той ми махна да влизам безплатно. Много неочакван развой на събитията.
Вътре в крепостта всичко е ново, реставрирана е преди няколко години и целият градеж е завършен за 9 месеца. Личеше си, че не е автентична. Една жена, явно отговорна за комплекса, се зае да ме разведе като ми показа сградите и отвътре, качихме се и на крепостната стена като я извървяхме цялата, имаше чудесни гледки към целия град. След посещението слязох в центъра и поех към изхода на града. На стоп ме взе пълна с багажи кола за село по пътя за Пенджикент. Пътят стана планински и много живописен, имаше и тунел, дълъг 5 км. Шофьорът беше много приятен и спря на едно място за кратка пауза, та успях да снимам красивите околни планини по залез. Остави ме на крайпътна бензиностанция преди Дар-Дар като помоли човека там да ми намери място за палатката. Спах зад бензиностанцията, на чудна поляна в двора на необитаема къща. Изключително се радвах, че вече съм в Таджикистан и че първият ми ден започна чудесно! Хората изглеждаха много мили и добронамерени. Още от сега имах страхотно усещане за престоя си тук, а и стопът стана много по-лесен от предните държави.
гледка отгоре
всякакви земни чудесии дебнат зад всеки завой
04.08.2018
Поех пеш по шосето, откриваха се чудесни гледки към реката, а в село Дар-Дар хората тъкмо се заемаха със сутрешните си задължения и се виждаше активност навсякъде. Хванах стоп с мило семейство от Душанбе, говореха английски и понеже не отиваха в Пенджикент, без изобщо да се усетя платиха мястото ми в минибус на една крайпътна стоянка. Докато не се качих в него, не си тръгнаха, много настояваха да не ме оставят на пътя. Явно хората ги беше страх, че случката с колоездачите отпреди дни ще се повтори.
В Пенджикент бусчето ме свали до туристическия инфоцентър, който обаче беше затворен през почивните дни. Все пак имаше хора в сградата и ме препратиха към друг такъв, където нямаше безплатни карти на планините Фан, само платени по 8 долара едната. Отправих се към руините край града, на 30 минути пеш са от центъра и ги намерих с питане на случайни хора. Горе имаше разкопки на две места, а гледката беше страхотна. Разходих се из останките от стария град, който е бил част от древното кралство Согдиана и се е развивал през 5-ти век. Малко е останало от онези времена, но мястото е много вълнуващо, само като си представям какво е било, не ми е дори нужно да го виждам.
След руините се върнах на главния път и хванах стоп с такси, отиващо в село по пътя към Шинг и Хафт-Кул, тоест в моята посока. Един от пътниците ме почерпи грозде, оставиха ме в селото и поех пеш нагоре към Шинг, имах още доста километри до там и още повече - до Хафт-Кул (Седемте езера). Не само в България си имаме 7 планински езера :) Таджикистан също притежава тази прелест! Намират се в планините Фан и станаха едно от любимите ми места в страната. Стигането до езерата на стоп е бавничко, понеже няма почти никакво движение по пътя, така че доста голяма част от трасето го минах пеша. Още в началото след като таксито ме остави, един местен се присъедини към мен и поиска да вървим заедно, къщата му била в недалечно село и ме покани да хапна. Като стигнахме дома му, там ни посрещнаха майка му, жена му и трите им деца, почерпиха ме грозде, кисело мляко, чай и кока-кола. Всички бяха любезни и гостоприемни, а след гостуването човекът продължи да върви с мен и нагоре по пътя като дори спря камион, който ни качи и двамата отзад в ремаркето. Зачудих се къде отива тоя човек, защо идва с мен и ми се искаше вече да остана насаме, за да се наслаждавам на прекрасната природа наоколо. Като слязохме от камиона в Шинг реших, че на всяка цена трябва да се отърва от компанията, така че възпитано и с усмивка заявих, че ще правя пауза тук и по-късно ще тръгвам, а той спокойно вече може да си ходи, защото семейството му го чака. Тъкмо си взехме чао, помислих, че си е тръгнал окончателно и поех нагоре, когато друг ми се лепна. Направо щях да изкукам, исках само спокойствие, а непрекъснато някой вървеше с мен и ми говореше. Не можех да се насладя на планините наоколо. Никога няма да разбера хората, които ходят на планина с компания, а не сами... След 5 минути дотича първият компаньон и изгони новия, защото не бил добър човек, някакъв полицай долу му казал да дойде да го изгони, за да не тръгне след мен. Гостоприемният таджик обаче се нагласи отново да тръгва с мен и макар и с гигантски усилия и сдържане, успях да го отпратя възпитано и деликатно, без да го обидя. Опашките просто ме влудяват...
Най-после останах на спокойствие и поех нагоре по черния път край реката, имаше малки селца и красиви пейзажи. Уединението ми не продължи дълго обаче... първо една кола с баща и син спряха да си правят снимки с мен, после една жена със златни зъби, също ходеща пеш нагоре към селото си, тръгна да върви с мен и се наложи отново да спирам принудително за пауза, за да се отърва от компанията. Нататък един мъж походи с мен за малко и ми даде ябълка, а една кола ни качи и двамата за 2-3 км до последното село преди първото езеро. От там нагоре стана наистина спокойно и нямах повече придружители. На второто езеро имаше бус с местни на пикник, но освен тях, единствените живи същества в района бяха пасящите животинки. Около четвъртото езеро се появиха разпръснати къщи и тук-там се виждаха хора. То е най-голямото и най-дълго време вървях покрай бреговете му. Нагоре по пътя хвърчаха коли, претъпкани с хора, повечето от които групи мъже, явно отиващи в планината да се изпонапият за уикенда.
Един ван с огромно количество хора, които изпълзяха отвътре, отби до мен и ме поканиха на гости. Помислих си, че са местни, живеещи наблизо и поканили ме в дома си, та се качих. Оказаха се узбеки всичките, бяха няколко семейства тръгнали на туризъм, ядене и пиене за уикенда. Сбутаха ме в зверски претъпкания ван и започнаха да ме разпитват и да се снимат с мен, беше им много интересно що за птица съм. Заеха се да ми търсят място за палатка край околните къщи на хората и ги питаха един по един. Така и не разбрах какво е това гости, но после схванах, че са ме поканили да ям и пия с тях, а междувременно се опитваха да ми уредят и спането. Явно не намериха място за мен и след половин час загуба на време, се отправихме към някаква чайхана с хотелче в края на четвъртото езеро. Там те искаха да си наредят софра и да гуляят цяла вечер. Щяха и да преспят в гостилницата. Явно беше прието да си носят собствена храна за консумация вместо да поръчват.
Насядаха на един от широките дървени нари край реката и жените започнаха да нареждат храни по мушамата, постлана отдолу. Поканиха ме и мен да се присъединя на трапезата като преди това се опитаха да уговорят със собственика място за палатката ми. Отначало се опита да ме отпрати да спя някъде извън комплекса му, но после реши да ми позволи да разпъна палатката на един от дървените нари. Настоя да ме регистрира все пак, че оставам да спя в неговата собственост. Беше мил човек, а горе в стаичката, където ме регистрира, видях още един турист испанец, който бе отседнал в гостилницата.
Узбеките бяха дошли на това приказно място сякаш само да се изпонапият. Вдигаха тост след тост и бяха буквално ужасени, че не пия. По едно време ме караха да вдигам тост на български. Наядох се до насита с диня и пъпеш, както и камари с други плодове. Така се натъпках, че не можех да дишам. Непрекъснато се опитваха да ми набутат чашка с алкохол в ръцете, а аз отказвах като все повече започнах да се озлобявам поради постоянния тормоз. Колкото повече се напиваха, толкова по-упорито ми предлагаха чашка. Няколко от мъжете дори видимо се ядосваха, че не докосвам оставения пред мен алкохол. Един се опита да ме мами като наля в алкохола безалкохолна газирана напитка, която пиехме аз и детето от цялата компания, но и това не сработи, та съвсем му докривя. Тъй като моят праг на търпимост е изключително нисък (не съм санбернар, а ротвайлер, ако трябва да се оприлича на порода куче), на едно от десетките предложения с навиране на чашка под носа, при което можех да усетя силната смрад на алкохола (не понасям миризма на алкохол!!!), вече просто не издържах и директно лиснах чашата върху нещастника, който ми я навираше. Последва абсолютен шок, хората се стъписаха, а на мен така ми беше причерняло, че просто станах и се махнах, не можех да ги търпя повече. Кога хората ще се научат да приемат НЕ за отговор!
Тъй като вече беше късно, жените се бяха оттеглили в една от стаите на гостилницата, а мъжете останаха да се донапиват. Шофьорът им, който беше най-пиян от всички, по-рано вечерта твърдеше, че му е много студено и ме беше помолил да му дам някаква дреха ако имам. Дадох му един от двата ирански бели суичъра с качулки, носеше го цяла вечер, но така се напи, че щеше да забрави да ми го върне, ако не си го поисках. Костваше ми огромни усилия едновременно да си взема суичъра и да се отърва от него, защото по неизвестни за мен причини, пияният бе решил, че ще спи в палатката ми. Шок! Не спираше да върви след мен и да ме пита къде ще спя, така че не можех да си разпъна палатката на един от нарите, както ми беше разрешил собственика, не исках пияндето да дойде да ме занимава. С триста зора и с много гневен тон успях да го накарам да ми върне суичъра, а няколко присъстващи на сцената, които не бяха толкова пияни, успяха да го отведат някъде, че да си разпъна палатката на спокойствие. Тъкмо приключих и се приготвих да влизам вътре, когато нещастникът цъфна отново и се засили да влиза! Направо ми причерня, но реших, че за тази вечер се проявих достатъчно и няма да влизам и в бой с пиян и физически беззащитен, та реших да извикам собственика и който друг дойде, че да го разкарат веднъж завинаги. Веднага се събра групичка хора, които бяха разбрали вече, че този ще създава проблеми, та го подеха с викове и блъскане, разкараха го и повече не го видях до сутринта. Спах спокойно въпреки силния шум от бързеите на реката, беше чудесно местенце.
нови разкопки
село преди езерата
реката, идваща право от езерата (открихте ли трите дами?)
четвъртото
първият дървен нар вляво беше моето легло
05.08.2018
Само заради това, че имах домакин от каучсърфинг в Душанбе, нямах време да се кача до последните 3 езера, които са на чудесен пешеходен преход от четвъртото. Много ме беше яд!!! Но не исках да прецаквам домакина и да не се появя, така че трябваше доста да се разбързам, пристигането ми в столицата се очакваше да е днес. А по пътя планирах и друга отбивка - приказното езеро Искандър кул. Още ми е мъчно, задето пропуснах 3 от 7-те езера, но пък се и радвам, че видях 4 :) Хубаво е всеки да оценява това, което е видял, а не да съжалява за пропуснатото. А и Таджикистан е страна, в която искам задължително да се върна!
Беше неделя и нямаше никакво движение надолу по пътя. То не че имаше много коли отиващи нагоре към езерата, но малкото минаващи бяха в тази посока. Вървях надолу почти до обяд, когато най-после мина кола в моята посока и ме взе, бяха двама местни от Пенджикент. На едно място спряха да ми откъснат ябълки от крайпътна ябълкова градина, дори накараха едно момче да откъсне и да ми даде, за да не слизат от колата. По-нататък ми купиха круши от крайпътни продавачки. Преди стопа с тези двамата успях и да поплувам в едно от езерата, цветът на водата беше убийствен и бе толкова чисто, хладно и красиво, че не можах да устоя :)
Обратно на главния път хванах лъскав джип, пътуващ за Душанбе. До разклона за Искандер кул се придвижих с него, там слязох и зачаках да мине кола. Почти веднага ме взе друг джип с четирима студенти. Всичките бяха таджики и учеха в чужбина, бяха си дошли на ваканция. Единият, на име Фируз, учел за пилот в Украйна, а другите трима споделиха, че учат в Чехия, Казахстан и Русия. Момчето зад волана, чието име забравих, караше доста бързо и Фируз често му правеше забележка да намали преди да ни убие.
Пътят до езерото беше много живописен, стръмни планини отвсякъде, разноцветни скални форми, а когато видяхме езерото отвисоко, направо онемях. Цветът му бе убийствен и много ме доядя, че не спряхме за снимка от пътя, спускащ се към него. Долу останахме около половин час на разкошно плажче, където се топнах в езерото, а после предложиха да отида с тях до близък водопад, след което да ме карат в Душанбе, където всъщност отиваха. Идеално - всичко щеше да стане на време, но много съжалявах, че прекарах толкова малко време около езерото, искаше ми се да остана поне ден-два. Голямо препускане падна заради този хост от каучсърфинг, но занапред такива нямаше да имам чак до Тайван, така че си струваше, а и още не знаех, че този ще ми е последен за много месеци напред.
Отидохме пеш по пътека към водопада, местенцето беше райско, а момчетата носеха огромен пъпеш, който разрязаха и всички ядохме до насита. Водопадът беше страхотен, виждаше се само отгоре, имаше инсталирана площадка за наблюдение над скалите и водопадът се падаше под краката на гледащия. Освен нас имаше четирима туристи от Беларус и няколко местни, дошли до водопада.
След разходката се запътихме към Душанбе, двама от тях бързаха за футболен мач, в който щяха да участват. Пътят бе изцяло планински и минахме през тунел, за който те твърдяха, че имало газ вътре, та затвориха всички прозорци. Стигнахме столицата почти по тъмно, Фируз се обади на домакина ми Мохамед и се разбраха къде да ме закарат. Не след дълго се озовах в хостел Латифа, където Мохамед посрещаше както нормални гости, така и каучсърфъри, които оставаха безплатно. Цялото семейство на Мохамед се грижи за хостела, той самият е още ученик, както и сестра му Сара, която беше много симпатична. В моята стая в хостела се запознах с Марина от Беларус, която вече бе тук около месец и по която Мохамед очевидно се беше побъркал и постоянно я преследваше в търсене на внимание, а тя никак не го отразяваше. Запознах се и с двойка германци мотористи - Тоби и Мириам, които били заклещени вече 16 дни тук в чакане на иранските си визи. Бяха много притеснени дали изобщо ще ги получат. Имаше и двойка испанци на мотор, момичето беше със счупена ръка. Друг образ и очевидно много щедра душа  бе пакистанецът Ахмед, който обичаше да готви за всички, напълно безплатно и с продукти, които той самият купуваше. Беше живял и пътувал навсякъде, даже и в България. Прекарах си интересна приказлива вечер с обитателите на хостела и спах доста добре в стаята на климатик, беше си жега в Душанбе - 39 градуса, макар и несравнима с това, което беше в предните страни. 
езерото
пейзаж по пътеката към водопада
06.08.2018
Сутринта в хостела цареше приятелска атмосфера. Човек от персонала, отговарящ за закуската, сервира на всички такава, но аз я отказах под претекст, че не ми се яде, защото ми беше страшно неудобно да съм каучсърфинг гост и да не си плащам за легло като другите, а в същото време да ям от включената в цената закуска. Предпочетох да се въздържа. Много ми харесаха таджиките като хора, спечелиха ми уважението и понеже знаех, че хората като цяло не разполагат с много средства, не исках да ги товаря допълнително като спокойно мога да си купя храна от магазина.
Марина ми каза с кой градски рейс да стигна до центъра, а из двора на хостела се заговорих с група руснаци, които пътуваха с джипка и огромен камион през Азия. Придвижването от хостела до центъра бе голямо изпитание. Качих се на маршрутка, която бе така зверски натъпкана с хора, че наистина вътре не можеше да се диша. Бяхме почти един върху друг, не можеш да мръднеш на никъде, чувстваш се смачкан като в менгеме между няколко потни и тлъсти таджикски лелки на температура 38-39 градуса. Ужасно преживяване! Като слязох в центъра, седнах на една пейка да се освестя, че не знаех къде се намирам. Ето на това му се казва безусловно спазване на принципа на градския транспорт - "винаги има място за още един".
Центърът на Душанбе беше доста приятен, имаше зеленина, големи дървета, паркчета... допадна ми. Намерих интернет кафе до гарата и поседях към час, а после се отправих към важните паметници и сгради из столицата. Тъкмо като ги стигнах, в едно такси видях Фируз - едно от момчетата с джипа от вчера, с които пътувах до Душанбе. Слезе от таксито и веднага заяви, че ще е мой гид за деня. Интересното е, че още вчера беше казал да му се обадя на сутринта, за да ме разведе из града, но дали нарочно или без да иска ми беше дал грешен номер, с цели три сгрешени цифри и аз предположих, че просто е искал да не му се обадя в крайна сметка. Но съдбата явно беше решила, че все пак ще ме развежда из града, затова съвсем случайно го видях в таксито, той ми махна и слезе. Явно се почувства гузен и веднага се зае да ми показва сградите и да ми обяснява коя каква е. По-късно към нас се присъединиха и другите три момчета и обиколихме пеш целия център. Фируз ме почерпи сладолед и студена вода, отидохме до една историческа джамия и до супермаркет, където се запасих с храни за следващите дни. Изпратиха ме до автобуса късния следобед и се качих отново в блъсканицата, за да стигна до хостела. Още в рейса започна да ми става лошо. Не просто лошо от блъсканицата, а лошо на стомаха и силно ми се догади.
Като се прибрах в хостела, хукнах към тоалетната. Започна брутално разстройство, което не можех да си обясня на какво се дължи, но тъй като за целия ден ядох само сладолед и пих студена вода, си помислих, че може би е от това. Апетитът ми беше напълно умрял и не ядох нищо от това, което купих по-рано. Вечерта повърнах два пъти и се надявах всичко да се размине с това. Повръщанията наистина спряха, но разстройството продължи с пълна сила в следващата почти една седмица. Беше ми трудно да повярвам, че се случва такова нещо. Крайно нетипично е за мен. Единствените стомашни проблеми, които имах по време на пътуванията си досега, бяха в Перу и Боливия, вероятно се дължаха на лоша хигиена или умишлено отровени храни, но отшумяха сравнително бързо. Това, което преживях в Таджикистан, си беше доста сериозно разстройство, което на всичко отгоре нямаше шанс да се подобри, понеже го прекарах цялото на височина над 3000 метра и именно това значително влоши и удължи страданието ми. После разбрах (благодарение на една книга и на отзиви от други пътуващи), че в Таджикистан почти всички хващат някакви ужасни стомашни неразположения, твърди се, че е заради лоша хигиена и грешно съхранение на храната. Например месоядците имат проблем ако са яли месо, а вегетарианците - може би от млечните продукти? Предположих, че е от сладоледа, макар да беше купешки от тези на клечка, а не от машина домашно производство. Може би беше размразяван и замразяван няколко пъти, може би с изтекъл срок на годност... Така или иначе каквото и да беше, яко ме удари.
Легнах си рано като ми беше много зле, имах страшни болки в корема и стомаха. Прекарах тежка нощ с доста ставания до тоалетна, а на сутринта никак не бях по-добре.
07.08.2018
Сутринта реших все пак да хапна закуската, която много настойчиво ми предложиха загрижените за мен хора в хостела. Стомахът ми беше празен и ми дойде добре яденето, но не след дълго замина в тоалетната. Имаше няколко новодошли посетители, които щяха да останат тази вечер, а аз по план трябваше днес да тръгвам на стоп към Памир. Мохамед обаче предложи да остана още един ден, че да се пооправя, а малко преди това дойде и друго много интересно предложение. Бяхме се разприказвали с новите - двойка американци Джо и Емили. Те участваха в "Монголското рали" - състезание с автомобили от Лондон до Улан Батор като всички автомобили трябва да са обикновени леки коли, а не мощни джипки за оффроуд. Монголското рали е благотворително рали като всеки участник сам избира маршрута си и за колко време ще го измине. Нужно е да се дари сума за благотворителност и да разполагате с кола. Колата трябва да е с двигател 1 литър или по-малко. Ако нещо се случи по пътя, вие сами трябва да се оправяте, няма екипи за помощ, всичко е на ваши разноски.
От дума на дума стана въпрос, че аз ще тръгвам на стоп през Памир, а Джо и Емили утре ще отпътуват с колата в същата посока. Джо ми предложи да се присъединя към тях, казаха че ще съм им втория стопаджия по пътя :) Много ме поблазни идеята да участвам в Монголското рали, така че - защо не?! Веднага приех като тъкмо щях да остана още един ден в хостела да се възстановя, тъй като те днес щяха да сменят някакви части на колата, а утре да тръгват отново на път. Предложих им помощ за колата, но те казаха, че ще ходят в сервиз. Денят прекарах в пълна почивка и разговори с останалите в хостела, както и спорадично тичане до тоалетната като таях надеждата, че утре всичко ще е отминало. Двойката германци, чакащи за ирански визи, бяха много мили хора и ми стана много жал за тях. Пак ходиха в посолството днес и пак ги бяха отпратили, вече 17 дни.
Отидох до магазина и купих плодове, за да почерпя хората в хостела, с това се изчерпа излизането ми днес. Следобед се появиха двойка турци, които споделиха, че са стопирали през Памир и чакането било около 6-7 часа на всяко място, много бил бавен стопът поради липсата на коли. Дойдоха и двама колоездачи французи, бяха големи симпатяги и много си говорехме за велопътешестване и палаткуване. Появиха се и четирима холандци, пак участници в монголското рали, всеки двама с по една кола. А вечерта в хостела цъфна и един руснак, с когото се засякох в хостела в Хива, седмици назад. Поиска да му дам интервю за неговия личен блог и записваше отговорите ми много старателно като дори ме накара да изброя всички посетени от мен страни на всеки континент и ги записа една по една. Каза, че обича да взема интервюта от всеки пътешественик с много опит, когото среща по пътя си. Целият ден в хостела кипеше живот и беше много интересно, та въобще не съжалих, че не излязох. Вечерта пакистанецът Ахмед сготви страхотни веге вкусотии за всички, а аз измих чиниите след вечеря, та да се почувствам така, сякаш е имало поне малко полза от мен, иначе не мога да живея в мир със себе си. Разстройството не ми беше минало, но поне се хранех, което беше добър знак. Легнах си, очаквайки с огромно нетърпение предстоящото прекосяване на Памир и участието ми в Монголското рали :)
в двора на хостела
08.08.2018
Сутринта с Джо, Емили и двама от холандците с техния Форд Ескорт поехме към най-голямото предизвикателство на трасето - памирската "магистрала", основно състояща се от брутално разбит черен път, който е изпитание дори за големи джипове. Поне засега щяхме да сме две коли, пътуващи в конвой, за да може ако нещо се случи на една от колите, всички да помагат с оправянето й. На излизане от Душанбе забелязахме гъста мъгла навсякъде, беше нещо като смог или по-скоро прахоляци, носени от вятъра из пустинята. Небето не се виждаше, всичко беше бледо сиво. Отначало мислех, че е само в града заради мръсния въздух от колите, но продължи много километри след като излязохме от него. Чак високо в планините започна да се прояснява. На първия чекпойнт по пътя американците едва се навиха да си дадат паспортите на ченгетата. Някой им бил казал никога да не си ги дават, а те просто искаха да ни регистрират - рутинна процедура тук. На всеки чекпойнт ни записваха. Пътят беше много много лош и едва се влачехме, цял ден бяхме в колата и правехме кратки почивки когато станеше непоносимо седенето и схващането. Джо и Емили се сменяха на волана като аз изрично им предложих също да ги сменя, но не се наложи, те явно обичаха да шофират. Говорехме си доста по пътя, оказа се че активно се занимават с някои екстремни спортове като рафтинг и каякинг, та често обсъждаха реките, покрай които минавахме и които им се виждаха много атрактивни точно за тези спортове. По време на почивките се разприказвахме и с холандците Марк и Симион - много приятни момчета, които също доста леко понасяха всички препятствия и не се изнервяха сякаш от нищо. По този път нямаше никакво движение, освен по някое претъпкано такси и много се радвах, че съм на стоп с американците. Като взе да се стъмнява, спряхме да нощуваме край пътя, малко след първия висок проход. Паркирахме колите встрани от пътя и аз разпънах палатката между двете коли, за да ми пазят завет от вятъра. Беше ми доста зле цял ден, понеже спрях да пия вода с цел да не ходя до тоалетната. Разстройството продължаваше като след пиене на вода ставаше страшно. А да спреш водата на такава надморска височина е велика глупост, която никому не препоръчвам. Аз просто не исках да бавя американците, спирайки често за тоалетна, затова си го причиних. Преди лягане холандците ми дадоха да пия топъл чай, който приготвиха на котлончето си, а аз черпех всички каквото имах, чувствах че им дължа много. Не само се придвижвах през лишен от трафик участък с тях, но и имах възможност да преживея ралито.
За цялата нощ по пътя мина само една кола и спахме необезпокоявани. У американците обаче се усещаше едно напрежение поради случката с колоездачите наскоро, това убийство явно ги стресира, още повече - двама от убитите бяха техни сънародници. Спейки на самия път, без абсолютно никакво укритие, бяхме много уязвими за всеки и това леко ги изнервяше сякаш.
първа нощ някъде в планините... по средата между колите, за да ме предпазват от вятъра

гледка към лагера от зоната за тоалетна :)
09.08.2018
Сутринта отново ме измъчи разстройството, явно нямаше да мине така бързо. Пих все пак малко вода и поехме отново на път. Днес предимно Емили караше, а Джо ми отстъпи мястото си отпред, за да правя по-хубави снимки, тъй като от прозорците отзад беше много трудно снимането, и на двата имаше фиксирана черна мрежа със ситни дупчици с цел да не влизат комари. Те спяха в колата, а не в палатка и много държаха на мрежата.
Днес пътят бе по-добър от вчерашния, имаше по-малко брутални за преминаване участъци, макар че пак си беше труден за лека кола и се движехме бавно. На влизане в GBAO региона ни провериха щателно разрешителните. Въпросното GBAO или Горно-Бадакхшан е регион, за посещението на който е необходимо отделно от визата разрешително, което обаче може да се вземе директно при кандидатстването за виза, доплащат се 20 долара към 50-те за виза. Всеки, който иска да пътува в Памир, трябва да има такова разрешително, проверява се на полицейските пунктове.
Когато най-после стигнахме главната Памирска магистрала при градчето Калъаи Хумб, за първи път видяхме величествената река Пяндж, разделяща Таджикистан от Афганистан. Трудно ни беше да повярваме, че Афганистан е просто на една рЕка разстояние и през цялото време в следващите много километри виждахме активността от афганистанската страна - хора на мотори, малки кирпичени къщички, пасящи животни, мъже, копаещи пътищата на ръка........ Беше уникално интересно и се чувствах сякаш наистина посетих Афганистан. Оттук насетне тотално спрях да забелязвам таджикската страна на реката, покрай която пътувахме и погледът ми все беше вперен в Афганистан, с огромно любопитство какво става там и как тече животът.... Като си помисля само, че ако прежаля 160 долара, можех да взема виза за там и да отида, но после трябваше да платя още едни нови 70 за втора виза за Таджикистан, за да се върна, та това съвсем ме разколеба... Така или иначе заради голямата си близост до страната в продължение на много време, се чувствах така, сякаш надникнах в нея поне малко. Дори телефонът ми прихвана афганистански оператор и получих смс за тарифата с Афганистан в роуминг :) Ехх, Афганистан, някой ден, някой ден....
В Калъаи Хумб спряхме да заредим бензин от крайпътна сергия с туби. Докато зареждахме профучаха два мотора и ми се стори, че видях софийски регистрационни табели и на двата. Страшно се зарадвах, но после си помислих, че едва ли е било истина, какво ще правят българи точно тук и то на мотори... сигурно ми се е привидяло. Повече не ги видяхме напред и реших, че наистина е било фантазия.
Тази част на вече същинската памирска "магистрала" беше доста оживена, цял ден по пътя хвърчаха камиони, джипки таксита и какво ли още не. Имаше и много коли с туристи на организирани турове. А от афганистанската страна едва минаваше по някое моторче от време на време, видимо беше по-бедно там. Много ми харесаха семплите мънички кирпичени къщури, накацали по стръмните склонове. Бях в Памир, а съвсем наблизо беше Хиндукуш, лелееее в каква приказна част от света се намирах! По-нататък пък се простираха Каракорум, Тяншан.... все планини, присъствали в мечтите ми от много години. Толкова се радвах на мястото, където съм, че съвсем забравих за проблемите с разстройството и не можех да отлепя очи от прозореца на колата, исках всичко да попия в главата си. Чудех се какво ли си мислят хората от афганската страна на реката като гледат към таджикската и дали пък някой достатъчно надъхан мигрант би успял да преплува уж бързата и свирепа река, която на места ставаше доста бавна и имах усещане, че няма да ми е проблем да я мина по лек диагонал. Всякакви фантазии кръжаха в главицата ми, докато наблюдавах другата страна на реката и жадувах да сложа краче и там, да кажа "здравей" на някой афгански селянин, да разпъна палатка до някоя изтърбушена кирпичена къщичка, да почеша зад ухото някое магаренце...
Като наближихме Хорог, започна да става доста населено край пътя. Ставаше късно и трябваше да отбием някъде да спим преди да сме стигнали до града. Харесахме си местенце до реката, наблизо имаше няколко къщи и трябваше да поискаме разрешение. Емили и Марк отидоха да попитат, жената от едната къща дойде да ни огледа и каза, че мъжът й в момента го няма, но не е проблем да преспим до реката. Предложи ни чай, а едно от няколкото малки момчета, които тичаха наоколо, ужасно много се уплаши от Джо и всеки път като го видеше, започваше неистово да реве. Жената се принуди да го прибере. На смрачаване покрай палатките минаха дузина военни, патрулиращи около реката за бежанци. Тук реката бе много спокойна макар и широка, та смея да твърдя, че можех без проблем да я прекося. Предполагам това важеше и за афганистанците. Военните ни успокоиха, че ще ни пазят цяла нощ, а един от тях много ни изненада като проговори отличен английски. Спах отлично на това място, на метри от Афганистан, мечтаейки следващия път като дойда да имам виза в паспорта и да обиколя и тази интересна страна.
горкият Форд Ескорт....
от другата страна на реката - Афганистан
афганистански къщички
не мога да ги обхвана с поглед висините отсреща...
10.08.2018
През цялото време докато пътувахме в колата слушах как Джо и Емили се канеха да забавят темпото като стигнем най-красивите части на Памир, да спират да правят преходи из планините и т.н. Нищо от което не се случи наистина, постоянно се бързаше и едва спираха за някоя снимка-пауза много рядко. Цялото им пътуване беше само каране и пак каране. Е, нали сме на рали :) Но като си помисля само колко много пропускат тези хора по пътя си и как нищо не са видели и преживели във времето назад, жал ми стана. Всичко, което бе достъпно за тях при този начин на пътуване, беше самия път, но нищо извън него. През цялото време се усещаше едно напрежение да се мине бързо трасето, страхуваха се и, че колата ще се развали (веднъж вече им се случило по-назад). Реално не можеха на нищо да се насладят и дори бяха по-прецакани от туристите на организирани турове, те поне не бързаха и им оставаше някакво време да разгледат по нещо. На мен все пак ми беше още интересно на ралито и не напирах да слизам от колата, понеже знаех, че стопът е много зле по целия маршрут, а и все още ми беше доста лошо от разстройството и обезводняването.
Като стигнахме Хорог, много се изненадах. Намирахме се в истински град, имаше всичко, включително и "MAC Dolands" на главната улица :))) Този надпис предизвика много смях у американците. Първо затърсихме автосервиз заради холандците и техния Форд, имаха нужда от смяна на амортисьорите. За съжаление нямаше никакви такива части в сервиза и ни казаха, че чак в Ош (Киргизстан) евентуално ще стане смяната, или пък вече в Казахстан. Бяха доста разочаровани, но нямаше как, трябваше да продължат. Отбихме се до пазара, откъдето запасихме с какви ли не храни и напитки, аз купих разни неща да ги почерпя. Изкуших се да си взема плодове и ядох доста праскови и грозде, които никак не ми помогнаха по отношение на стомашната драма, положението стана още по-зле.
След посещение в банката (трябваха им пари), където аз посетих само тоалетната, решиха че им се пие кафе и отидохме в MAC Dolands за кафе и wifi. Нямаше wifi, та седнаха на друго кафене, а по едно време на Емили нещо и се стори много шумен и пренаселен града, и реши, че е време да тръгваме. Не успях да намеря интернет кафе в Хорог, а трябваше спешно да си проверя пощата, за да видя какво са ми писали двойка прекрасни български пътешественици, с които се уговаряхме да се срещнем в Киргизстан съвсем скоро, там пътищата ни се пресичаха и не исках да се разминем за нищо на света! За съжаление останах без шанс за интернет и продължихме напред по трасето, следващата надежда бе за Ош, след още доста дни. Дано в това време не се разминем, си мислех, докато виждах последните сгради на Хорог и скоро отново бяхме в памирската пустош.
Преди да стигнем Хорог всички се бяха чудели по кой път да поемем, тъй като след града има две опции - главната памирска магистрала, или коридорът Вакхан. При първата опция напускаме реката и границата с Афганистан като пресичаме директно памирското плато, а при втората се движим все покрай реката и покрай Афганистан. Джо и Емили избраха да минем директно през Памир, надявайки се самият път да е по-малко лош, от това се определяха всички решения за посоки - настилката на пътя. Аз се съгласих с този избор, макар че много ми се искаше да видя и другото трасе, минаващо през доста интересни места, включително исторически руини, горещи извори, малки селца и т.н. Но пък беше невъзможно да се каже кой път е по-интересен, и двата бяха приказни със сигурност и не ми пукаше много по кой ще поемем. Така или иначе при някое следващо посещение ще мина по другия.
След още няколко часа каране всички решиха да спрем малко по-рано и да установим лагера по светло. Отбихме на чудесно място край реката, Джо и Емили се отдадоха на джогинг по шосето, холандците седнаха да пият бири, а аз отидох да плувам в реката и да си пера дрехите в ледената вода :) Плуването беше приятна и лека задача, добре се изкъпах, водата беше много студена, но аз по принцип обичам да се къпя в такава. Прането обаче беше друга работа. През цялото време само ръцете ми бяха натопени във водата и в един момент почнаха доста да замръзват. Докато изпера всичко се поизмъчих, но си струваше.
Като се скри слънцето, температурите рязко паднаха и всички насядахме на чай и раздумка. Появи се още един отбор от ралито - трима канадци, които също се присъединиха към лагера ни и които Емили никак не харесваше, явно се бяха засичали по-рано. Те бяха доста шумни и натрапчиви, но добре че бяха уморени и си легнаха рано. През нощта вятърът не бе особено силен и спах добре като изключим трите ставания за тоалетна по малките часове, не само не оздравявах, но и сякаш все по-зле ставаше разстройството.
пазарът в Хорог
чудото Памир!
реката, в която се изкъпах и изпрах дрехите

11.08.2018
Минахме първия доста висок проход като гледките навсякъде бяха зашеметяващи... Тлъсти мармоти се гонеха край пътя, но така и не успях да снимам някой от колата. Оглеждах се много за един специален памирски вид - планинска овца Марко Поло, известен още като памирски аргали (архар). За съжаление не успях да видя нито една, води се че е доста застрашена, заради лов най-вече. Ето така изглежда душичката, картинката е взета от интернет:
Мармотите пък са толкова комични, всичките са големи шишковци и като бягат дупетата им се люшкат адски смешно. Нямаше особено много къщи или села по пътя преди Мургаб, тук-там беше изникнала по някоя простичка едноетажна къщурка, отвън цялата варосана и белееща се отдалеч в пустошта. Пейзажите бяха приказни и не можех да се нарадвам на всичко видяно. Минахме покрай чудно езеро, където спряхме за снимки, а високи заснежени върхове надничаха зад всеки скален зъбер наоколо. Като стигнахме Мургаб, всички бяхме изненадани от вида на градчето, което повече приличаше на село, където сякаш току що е свършила опустошителна война. На мен лично ужасно много ми хареса, силно ме развълнува и макар да нямаше кой знае какво за обикаляне, всичко видяно ми напълни душата. Пазарът например беше много нестандартен! Целият се помещаваше в излезли от употреба корабни контейнери и се характеризираше само с едно нещо - оскъдица. Всичко в Мургаб или липсваше напълно, или беше толкова оскъдно, че ти се струва, че липсва. Най-вълнуващото бе, че имало кушии в града по-рано днес, но ги бяхме изпуснали и много ме доядя.
Другите затърсиха ресторант с нещо готвено, а аз отидох с тях знаейки, че няма да има абсолютно нищо вегетарианско за ядене, освен хляб. Единственото подобие на ресторант бе в единствения в града хотел. Там всички ядоха супа с някакви меса, а аз трудно предъвквах твърд хляб, натопен в чай, за да не е твърде сух. Още не знаех, че занапред основното ми ядене в тази и следващата държави ще бъде хляб, но не защото е скъпо и друго не мога да си позволя, а защото никъде няма нищо вегетарианско за ядене, освен ако сам не си готвиш. Абсолютно всяко ястие е с месо. Започнаха моите хлебни дни....  Купих си 4 допълнителни хлебчета от пазара да имам за следващите дни, но в последствие ги споделих с другите и почти не ми остана. На пазара друго може да нямаше, но се продаваха традиционни таджикски шапки, Джо и някои от канадците си купиха такива и много им се радваха. Шапките са страхотни! Вижте ги, снимката е от нета:
Направи ми впечатление, че местните в Мургаб много повече приличаха на азиатци, отколкото таджиките назад по трасето. Тук всички бяха сякаш с по-закръглени лица и малки дръпнати очички, масово носеха традиционни шапки и отглеждаха животни, живееха суров живот на тази надморска височина. Въпреки това обаче знаеха как да се забавляват и като минахме покрай игрището с люлки и пързалки, там беше пълно с народ, който се наслаждаваше на живота.
В Мургаб също така заредихме бензин, а нататък по трасето трафикът нацяло се стопи и почти не минаваше нищо цели часове. Оскъдният трафик сякаш се състоеше само от коли, участващи в ралито и такива с туристи на екскурзия. Камионите нацяло изчезнаха. Колоездачите обаче бяха повече от колите, трасето гъмжеше от велопътешественици от цял свят. Мислех си колко ли е вълнуващо да се мине Памир с колело... нямам търпение да го направя някой ден!
Нощувахме на 3900 метра тази вечер, спряхме преди най-високия проход по пътя, за да го щурмуваме сутринта - Ак Байтал, висок 4655 м. Хапнах хляб с домати и отново ставах няколко пъти през нощта, за да наторя бедната на вещества памирска почва, явно и доматите бяха противопоказни, когато тапата ти се е изхлузила и нищо не може да спре теча в системата :) Единият канадец пък бе със страшно главоболие и пиеше хапчета. Емили сподели, че стомахът нещо я върти от няколко дни, а Джо - че е с лека форма на височинна болест. И тази вечер мястото ни за спане беше приказно красиво, нямаше жива душа наоколо и се наслаждавах на природата в целия й блясък.
крайпътна гостилница Марко Поло :)
жители
отблизо

на раздумка и чай
12.08.2018
Последният ми ден като участник в Монголското рали :) Скоро пътищата ни щяха да се разделят, но преди това предстоеше най-интересното - проходът Ак Байтал, чиято височина респектираше Джо и Емили, досега не се били качвали толкова високо в планина. Горе на превала спряхме за повече от час пауза, изкатерихме се още по-високо от самия проход, по околните планини. Всеки, минаващ по трасето, независимо дали с колело или кола, спираше на този проход заради зашеметяващите гледки... Планините бяха сякаш безкрайни и дълго време не можех да сваля поглед от тях. Беше абсолютно приказно!
Нататък по пътя канадците изостанаха и холандците се връщаха да проверят да не би колата им да се е развалила. Чакахме ги доста време, а се оказа, че просто спрели за тоалетна. През този ден и ние много често спирахме за тоалетна. Поради надморската височина организмът се опитва да изхвърли бързо всички течности и "пиш" паузите се увеличиха. А за мен, дето нямах никакви останали течности, положението никак не беше добро, та се опитвах отчаяно да пия макар всичко да напускаше тялото при следващата пауза и то не през където трябва.
По обяд стигнахме най-после езерото Каракул. Те дори не останаха да го видят, а аз слязох в малкото едноименно селце на брега му, където си взехме сбогом и с огромна благодарност се разделихме. Интересно преживяване бе Монголското рали, няма да го забравя никога. Плановете ми сега бяха да прекарам два дни около езерото, за да започне валидността на киргизката ми виза. В момента така или иначе не можех да вляза в Киргизстан, а и ми се искаше повече време да прекарам в Памир, много набързо го минах с колата. Какво по-добро място от вълшебното кратерно езеро Каракул, образувано от метеорит преди 10 милиона години. Водата на Каракул е солена, а името му означава "черно езеро". Никак не е черно обаче, водата му има ярко син цвят и е страшно красиво!
Първо се разходих из атрактивното, уникално и супер вълнуващо (поне за мен) село, което бе мъничко и пълно с едноетажни варосани постройки, кипра джамия, тухли от кирпич, които се сушаха на слънце и... нито един човек по улиците. Изглеждаше направо като изоставено, та не можех да спра да обикалям по малките улички. По някое време видях групичка жени и деца, а после се установих на една сянка до помпа за вода край брега на езерото, където се заех с мисия - да опиша в тетрадката преживяното последните дни. Като омалях от седене, тръгнах на разходка по брега. Харесах си място за палатката, недалеч от самото село. Прецених че в това изоставено от света селце няма да има наркомани, гангстери и друга измет, та ще е безопасно да се спи наблизо. Прекарах целия следобед в четене, писане и къпане в езерото, водата на което бе непоносимо студена за нормалните цивилизовани хора, свикнали с употребата на бойлер, и отлична за моите предпочитания.
Привечер двама мотористи паркираха на около 200 метра от палатката ми и започнаха да приготвят лагера си. Около час по-късно отново се заразхождах по брега и минах покрай тях като неволно загледах регистрационните табели на моторите... що да видя - CA :))) Уау, последното нещо, което можех да си представя на това място, беше среща с български мотористи!!! Толкова далеч от дома, на брега на това космическо езеро, двама българи и аз попаднахме в един и същи момент. Веднага заговорих на български и те също много се изненадаха, настана всеобща радост и се разприказвахме кой, накъде, защо, кога... Казваха се Митко и Жоро - двама зъболекари от София. Много приятни хора, поговорихме си доста с Митко, а Жоро почиваше в палатката, понеже имаше рана на крака, причинена от триенето на ботуша му.
Привечер времето се развали. Много застудя, започна и силна буря, духаше страшно и вместо да спя, цяла нощ подпирах палатката да не се счупи. Облякох си всичките дрехи, но дори и така ми беше много студено и зъзнах до сутринта. Като добавим и страшното обезводняване от продължаващото упорито разстройство, положението никак не беше розово.
гледка от прохода
езерото Каракул
село Каракул
сушене на тухли
джамията
уникална среща с Митко и Жоро - мотористи и зъболекари от София  :)
преди началото на бурята

13.08.2018
Сутринта наминах да видя как са българите и тъкмо една групичка швейцарци ги бяха заговорили. Оказа се, че са туристи и говорят руски отлично, а шофьорът им е местен със страшен зъбобол, беше му се подула бузата. Като едни винаги подготвени за всичко пътуващи зъболекари, Митко и Жоро извадиха от кутиите на моторите, предназначени за багаж, цяла купчина упойки, инжекции и пълен набор инструменти. За нищо време извадиха зъба на уплашения човек, който такова чудо надали е сънувал. През цялото време гледаше като гърмян заек, не се усети колко бързо му сложиха упойката, а после му дадоха зъба за сувенир. Аз така онемях и зяпнах при вида на българи моторджии, вадещи зъб на таджик на брега на езерото Каракул, че трябваше да се подсещам да снимам от време на време, защото цялото ми внимание бе насочено към самото гледане на ставащото. Е, такова нещо наистина не предполагах, че ще доживея да видя. Нашенците очевидно бяха нещо като пътуващи зъболекари, явно помагащи на местните във всички страни по пътя като не вземаха никакви пари за това. Швейцарците бяха възхитени от българите и дори им взеха контактите, за да дойдат да си правят зъбите в София. Разотидоха се доволни, а Митко и Жоро започнаха да събират лагера. Поговорихме си още малко преди да тръгнат, подариха ми шише български мед, а като стана въпрос, че имам проблем със стомаха, Жоро ми отсипа йод в едно шише и го разреди с вода като каза да го пия по малко, щял да помогне. През целия ден се наливах с този йод като го изпих почти всичкия с надеждата да спра да ходя до тоалетна по 8-10 пъти в денонощие. Никаква храна не задържах и съвсем спрях да ям напоследък, за да не я хабя.
Изпратих мотористите с благодарност и пожелание за успешно пътуване, след което се отдадох на разходки по брега, четене и писане. И отново - къпане в ледените води, което ми се отразяваше много добре. Следобед започнаха да прииждат туристи, в селото имаше къща за гости, а по едно време се появиха двойка германци стопаджии, които също бяха на палатка и се установиха близо до мен, за да си приказваме. Те влизаха от Киргизстан в Таджикистан и бяха дошли от недалечната граница, нямаха още таджикски пари, а на мен ми бяха останали толкова много, че ужасно се зарадвах на възможността да ги обменя с тях. Те ми дадоха 21 евро, а аз - 227 сомони. Цял следобед се любувахме на заснежените върхове около езерото, а като стана твърде студено навън, се прибрахме по палатките в опити да се стоплим. Разстройството ми продължи и тази нощ, но сякаш по-малко от преди. Не зъзнах толкова в чувала, понеже нямаше буря тази вечер и явно температурите не бяха толкова ниски като предната. Утре предстоеше да вляза в Киргизстан и колкото и да не ми се искаше, трябваше да си ходя от тази памирска приказка. Хубавото бе, че и в Киргизстан планините бяха не по-малко зашеметяващи и щях да им се радвам много. Трябваше обаче да бързам, понеже лятото си отиваше, а тепърва предстоеше Монголия, където определено не исках да попадна в неподходящия сезон, нямах дори едно яке...
Влюбих се в Памир веднъж и завинаги, направих големи планове за трекинг из планините там в рамките на 2 месеца някое следващо лято. Нямам търпение да се върна при тлъстите мармоти и шарените скалисти планини! Памир е истинска приказка...
Митко и Жоро вадят зъб на таджик, носейки традиционните за страната шапки :)
маршрутът ми през Таджикистан

Бюджет за Таджикистан:

Престой - 12 дни, общо похарчени - 25,70 USD (244 сомони)
+ 70 USD виза за Таджикистан (50 долара е самата виза и 20 долара - специалното разрешително за Памир)
Подробно:
  • 218 сомони (23 USD) - храна, основно състояща се в хляб, домати, праскови, грозде
  • 3 сомони (0,30 USD) - маршрутка в Душанбе
  • 10 сомони (1 USD) - интернет кафе
  • 13 сомони (1,40 USD) - запазени за колекция, неизхарчени
Всичко, разделено на 12 дни, излиза по 2,14 USD или 3,76 лв на ден (в това число не влиза визата)

7 коментара:

Надя каза...

Жалко, че престоят ти в Таджикистан минава на фона на разстройство. Но дали не било височинна болест и това. Минаваш през труд на адаптация -климат, височини и т.н. Наистина -неочаквано бедни... нали са бивша съветска република уж, комунистите са ги "оставили"...

Надя каза...

Хасковската връзка с Таджикистан ☺: Бях ученичка в 6 клас в училище Кирил и Методий в Хасково, когато ни назначиха учителка по английски от Таджикистан. Била българка, а говореше руски. Много свястна жена беше и ни учеше добре. Обясняваше, че са преселници и са временно заселени по нашия край. Чак сега разбрах какво е станало:
През 1778 г 110 семейства от Ст.Загора пишат на руската царица Екатерина Втора да им позволи да се заселят по руските земи, така спасявайки ги от турското робство. Заселват се в Крим и така щастливо живеят до 1944 г, докато комунистическата власт не ги премества в средна Азия, а именно Душанбе (2000 души) без никакви граждански права до 1956 г. Когато обаче Съюза се разпада, Таджикистан става независима държава и се готви да обяви единствено таджикски език за официален и точно в тоя момент през 1991, вече останали 700 души, пишат писмо на президента Желев с молба да им разреши да се върнат в родината майка България, защото не само българския, но и руския щели забравят... И така, явно им е разрешено и явно са разпределени в родния си край.
Не знам дали това им връщане е спасение, обаче... може би, по отношение на традиции и култура, тука да се чувстват у дома си.

Tery каза...

Надя, интересна история имат тези хора, не им е било лесно. Дано сега им е добре поне.
Иначе разстройството не беше от височините, то почна в Душанбе, но височините просто го направиха по-трудно за понасяне, особено поради факта, че не пиех достатъчно вода.

Следващият пътепис за Киргизстан ще се позабави доста, тъй като изчезвам по планините за няколко дни, не знам точно докога :) Като се върна ще го пиша, че в момента само снимковият материал за него е готов.

Анонимен каза...

Е, Тери, бива ли така, точно започна сериала и... Пауза за реклами

Tery каза...

Сори, няма как :) Имам много други занимания освен блога, така че без паузи за "реклами" не може. Скоро се очертава да има още една, по-дългичка такава, но после всичко ще си напиша, малко по малко. Новият пост за Киргизстан е готов и публикуван :)

Ivan каза...

Случайно да имаш контакти на докторите Митко и Жоро? Или поне пълните им имена?

Tery каза...

Съжалявам, нямам ги, само това зная за тях. Може би ако ги потърсиш в нета, може да са писали нещо за мото пътешествието и така да ги намериш. Успех!