До Нордкап с колело - част 9 - Норвегия - страната на студената красота/ от Драгсвик до Олесунд

Geirangerfjord от високо

Ще започна тази публикация с едно лирично отклонение...

Следващото ми пътешествие още не е започнало, а вече получавам солидна финансова подкрепа за него чрез блога. Все не ми достигат думи, с които да изразя благодарността си. Когато започнах да пиша този блог, не ми минаваше и през ум, че ще има хора, които да харесват написаното, да го оценяват като нещо положително и дори да са готови да подпомогнат финансово моите пътувания, чрез което стимулират развитието на блога. Всичко започна като на шега и за собствено удоволствие. Цял живот се считам за второ качество човек, нямам самочувствие, че съм нещо значимо и нещо повече от когото и да било, а в чипа ми изобщо не са кодирани суетата, гордостта и самосъхранението (за сметка на това пък гъмжи от други негативи :)). Свободата да правя това, което искам, идва само от факта, че никога не ме е интересувало мнението на другите за мен, а не от това, че се смятам за нещо по-добро от тях. Така че моментите, в които някой ясно показва, че оценява мен и блога ми като нещо положително, нещо в което открива смисъл и има желание да подпомогне, аз изпитвам искрено смирение и тотален респект към този човек. Не само заради парите и екипировката, които са ми дарявали безвъзмездно, но и заради всеки един жест - точно самият жест е нещото, което силно и трайно ме впечатлява и насълзява очите ми. Днес читателка на блога подпомогна сериозно следващото ми пътешествие - един напълно неочакван, непринуден и изключително мил жест. Все си мислех, че блогът ми, бидейки отражение на кофти характера ми, не е особено приятен за четене от хората, тъй като повечето харесват деликатен и дипломатичен подход, лишен от грубост и дирекност, каквито някои хора са ми казвали, че извират от текстовете ми. Няма как да не е така, просто съм такъв тип човек. Не мога да се извинявам и оправдавам за това, което съм. Опитвам се да проявявам уважение към читателя, но без да прикривам бруталностите на всяко едно пътуване и чувствата, които то провокира у мен. Понякога положителни, сияещи и хвърчащи, друг път гневни, грозни и деструктивни, но винаги истински. Без тях блогът би бил една документална поредица от факти за поредната забележителност, каквито могат да се прочетат навсякъде в Интернет.
Искам да изразя огромна благодарност към хората, които уважават това, което правя и споделям. Обичам да го правя, усещам, че това е призванието ми и дишам, за да пътешествам, опознавам и научавам нови неща всеки миг. И изпитвам удоволствие да споделям всичко това, не очаквам нищо в замяна и искрено се радвам на всяка нотка положителна енергия, виртуална усмивка, свеж коментар, градивна критика и въобще на всеки жест. Благодаря ви! От сърце.

Поздрав за четящите, защото те придават много по-голям смисъл на писането, отколкото щеше да има ако си оставаше само за мен (съвсем наскоро се научих да я свиря на пианото :))) - https://www.youtube.com/watch?v=-vShElGtOJY



Ден 59 - Dragsvik - Forde (07.08.2017)
километър 4199
за деня -  47,13 + около 20 на стоп
Маршрут: Dragsvik - Farnes - Moskog - Forde 

Тихичко се измъкнах от къщичката и оставих всичко както си беше, подпрях вратата стабилно и мислено поблагодарих на собственика на постройката, която ме подслони в поредната дъждовна нощ. От караваната на семейството не се чуваше и звук, явно всички още спяха. За моя нерадост на сутринта продължаваше да вали след дългата дъждовна нощ. Тръгнах да карам в пороя и се опитах да се радвам на кофти времето, все пак по-лошо от това не можеше да стане. Почти всеки ден беше така и щеше да бъде занапред, така че нямаше смисъл да придавам толкова важност на лошото време. Може би ако успеех да го игнорирам, щеше да му омръзне да ме измъчва и да се махне :)
Нямам по-любимо нещо от ставането рано, когато съм на пътешествие. Всеки ден, абсолютно всеки ден изгарям от любопитство какво ще ми предложи Пътят :) Дали ще видя невероятни места и днес, ще срещна прекрасни животни и добри хора, дали ще е вълнуващо, трудно, опасно и уникално... И винаги е такова, няма ден еднакъв с предния, всеки момент е специален и всяка гледка ми спира дъха, особено в тази част от света, в която има толкова много истинска дива природа. Обичам усещането за нищожност, осъзнаването, че съм една прашинка на фона на всичко около себе си.

Предстоеше огромна планина за изкачване, пътят стана доста стръмен и пак започна да се вие като макарон. Карането беше истинско изпитание, грохнах още в началото и едва събрах сили да стигна до върха. Още не знаех, че имам лаймска болест и доста се изненадвах на лесната си уморяемост при всеки баир. Диаметърът на червения кръг на коляното ми сякаш всеки ден се увеличаваше, но аз не му обръщах никакво внимание и дори не подозирах какво ми има. Преди няколко седмици си намерих кърлеж, който много много внимателно извадих, за да не го нараня, пуснах го обратно в природата и дори не помня къде и кога точно ме ухапа, дали беше в Германия или в Дания. Случката явно ми се е сторила толкова незначителна, че дори не си направих труда да си я запиша в дневника на пътуването, така че не помня точното местонахождение и време. А когато около месец и половина по-късно разбрах за болестта, даже за секунда не се разсъдих на кърлежчето и си пожелах само да е живо и здраво.
Не че без лаймската болест тези баири са по-леки за минаване, но при положение, че я имаш, и тя става фактор. След големи мъки стигнах платформата с гледка, която стърчеше над бездънната пропаст и зяпнах бруталните обратни завои отгоре надолу. Нататък стана прилично равно, ако изобщо думата "равно" може да се вкара в изречение, отнасящо се за Норвегия. А и след тия макарони всичко ми се виждаше равно :) По едно време се появи отбивка с паркинг за водопадите Likholefossen, над които се минаваше по готин мост. Водопадите бяха по-скоро като бързеи на реката, цялото място бе супер красиво и живописно. Имаше и табели за няколко пешеходни прехода в района, които малко ме доядя, че не мога да мина заради колелото.
Това, което не знаех бе, че напред има още една голяма планина за минаване. До последно си мислех, че планината, за която с ужас говореше хоста ми във Фьорде, при когото отивах, беше останала зад мен. Но той е говорел за тази, която предстоеше, макар тя да ми се стори по-малка от предишната. Уви, след Vik шосето отново премина от път в макарон със сериозен процент наклон и запъплих с нечовешки усилия по трасето. Вече ми беше толкова лошо, че слязох да бутам, нямах никаква останала силица в мен и имах чувство, че ще се строполя на шосето ако карам. Пропуснах вечерята предната вечер, а сутринта хапнах остатъци от хляб с остатъци от картофена салата, храната ми беше свършила и карах само на телесни запаси цял ден. Явно ми е личало, защото докато бутах с мъка колелото по тесния път, една каравана мина покрай мен и спря. Двойка германци веднага излязоха и предложиха да ме вземат! Нямах намерение да стопирам, но съдбата ме е учила да не отхвърлям с лека ръка подобен тип предложения, защото те водят до чудесни нови запознанства. За секунда премислих ситуацията - имах още доста път до Фьорде и гарантирано нямаше да стигна по светло за хоста, който ме чакаше. Реших да се кача. Така се запознах с Маркус и Рената - готини германци, тръгнали да обикалят Норвегия с кампер. Това им било третото идване в страната, били влюбени в нея. Ааа, не само те - аз също! Явно ще трябва да се бием, за да си я поделим :) Повозих се с тях около 20-тина километра, беше ми супер приятно, говорехме си нонстоп и се почувствах доста по-добре след срещата с тях, почти забравих изтощението, живнах и се преизпълних с положителни емоции. Дявол беше наполовина върху седалките в караваната, наполовина върху мен, но не се оплака, пък и едва ли му е било криво да се повози. На раздяла все едно бяхме стари приятели с Маркус и Рената, те дори ме прегърнаха и ми пожелаха много успех в пътешествието, разменихме мейли и след това си писахме. Ехх как обичам автостопа!
Оставаха още километри до Фьорде, които щях да издухам след почивката от возенето. Дойде ми внезапен прилив на енергия и въпреки, че стомахът ми виеше от глад, пътят до Фьорде ми се видя постлан с цветя и рози :) Естествено отбих се до всичките възможни интересни места, в случая един водопад и музей. Водопадът Huldefossen ме очарова и захласна, изпаднах в тотално умопомрачение докато го зяпах сякаш за първи път виждам падаща вода :) Точно до него имаше готина къщичка с обрасъл не само с треви, но и с цели дървета покрив и още по-готина тоалетна с издълбано на вратата сърчице. На поляната пред водопада мюсюлманско семейство си правеше пикник, а няколко овце се опитваха да откраднат обувките на единия от мъжете. Беше ми много забавно да гледам как човекът се опитва да изгони овцете, но те не знаят що е страх и отново и отново нападат оставените до един камък обуща :) След водопада се отбих до музея Sunnfjord. Не влязох в основната му сграда, защото вероятно беше с билет, но разгледах частта, която е на открито - стари къщички от любимите ми, с трева на покрива, а около тях стари дървени лодчици, едновремешни оръдия на труда и какво ли още не. Толкова се улисах в разглеждане, че когато забелязах напредналото време, потеглих с мръсна газ към града и хоста. Пристигнах по светло, намерих къщата на Робърт като преди това се отбих до един супермаркет да купя храна. За първи път откакто съм в Норвегия, се реших да си купя от невероятното им кафяво сирене! Опитах го, когато бях на гости на Рейдун и Тим в Берген, те специално ме почерпиха, за да го пробвам и адски ми хареса. Не си купих досега, защото не е никак евтино, а е много вкусно и пристрастяващо. Тук обаче не издържах, взех една малка разфасовка за 19 крони и го изядох наведнъж всичкото :)
Робърт ме посрещна в голямата къща, в която живее под наем. Настанихме Дявол в коридора, а мен - на удобния диван. Вечерта хапнахме и поприказвахме, но той като цяло си имаше своя работа и съвсем скоро се оттегли в стаята си. Аз използвах останалото време за Интернет и заспах сравнително рано. 



къща-мечта за мен :)

по пътя след Драгсвик, пак вали



"Огледалце, огледалце на стената, коя е най-красивата страна на Земята?" - "Ти, Норвегия, ти си най-красива на Земята!"


нагоре по пътя, все е баир


гледка от туристическата платформа

ей на това му се вика зорен баир!

моста до Likholefossen



по пътя към Фьорде


водопад Huldefossen

най-готината тоалетна на света!

откритата част на музея Sunnfjord



Huldefossen се вижда в далечината



Ден 60 - Forde - Utvik (08.08.2017)
километър 4287,17
за деня -  79,17
Маршрут: Forde - Moskog - Skei - Byrkjelo - Utvik

Сутринта отново не говорихме много с Робърт, той си направи бърза закуска и беше готов да излиза за работа. Потеглих обратно по пътя, от който дойдох предната вечер, първите километри щях да ги повторя. Фьорде ми се падаше встрани от маршрута, дойдох само заради нощувката при Робърт, благодарение на която отново имах чист вид и липса на аромат, друго си е да се изкъпеш.
Днес се очертаваше като да е фантастичен ден, защото:
1. Нямаше нито един тунел по трасето. 2. Нямаше почти никакви екстремно стръмни макаронести пътища. 3. Най-важно от всичко - не валеше!!! Е, поне до късния следобед, но и това се брои!
Минах транзит покрай музея и водопада, пътят нататък покрай фиорда стана почти равен и правех много добра скорост. Появи се чудна река със светло син цвят на водата, ама от онова синьо, дето ти се иска да го оближеш :))) Пейзажите бяха приказни благодарение на Слънчо, всичко сияеше и грееше за мен! За да не е съвсем безоблачен този ден, усетих, че обективът на фотоапарата отива към разваляне... Автофокусът все по-често отказваше и след няколко седмици наистина се развали нацяло. Добре, че ръчният фокус си го биваше и снимах само с него.
На няколко места спирах просто за да седя на слънце, да се напичам и акумулирам някаква топлина, каквато изцяло ми липсваше през повечето дни. Започвах да страдам от липсата на слънцето и във времето, когато грееше, не исках да пропускам нито един слънчев лъч, имах нужда да ги погълна всичките. Такива дни бяха голяма рядкост и много ми се искаше да седна на някоя полянка и просто да се топля, но километрите само мен чакаха, а есента и зимата не бяха никак далечни за тази част на света... Вече сериозно закъснявах и щях да изпусна подходящото време за Нордкап. Въпросът бе с колко щях да закъснея и дали щеше да е фатално и да ме хване снегът.
Като стигнах Byrkjelo забелязах табела, която обозначава пътя до Utvik като затворен. Ако наистина бе затворен, това щеше да ми удължи много пътя и щеше да се наложи да стопирам тунели. Реших да проверя информацията, отидох до къмпинга и попитах човека на пост. Каза, че е затворен за коли, но няма никакъв проблем да се мине с колело. Много се зарадвах и поех нагоре по баира. Имаше дълго изкачване, по време на което заваля. Е, нямаше как поне в края на деня да не се развали времето, все пак съм в страната на плачещите фиорди :) На върха падна и мъгла, беше доста студено и влязох да се стопля в луксозни тоалетни с парно, които бяха построени сякаш в нищото. Много ми се прииска да спя вътре, но не посмях. Имаше човек на крайпътен пост, който явно беше там, за да спира заблудените коли, тръгнали по грешка по този път. Предстоеше ми дълго и много студено спускане, ръцете ми измръзваха жестоко с ръкавиците без пръсти. На всичко отгоре заваля много проливно и съжалих, че не останах в тоалетните на сухо. За огромна радост намерих барака надолу по пътя, която бе малко трудно достъпна, но извлякох колелото до нея. Вътре цареше пълен хаос и всичко беше изтърбушено, подредих ламарините и бидоните така, че да има място за една палатка и се настаних. Най-важното бе, че бях на сухо! Приоритет номер 1 в Норвегия ми стана намирането на сухо място за спане, което най-често означаваше присвояване на барака.



една от малкото реклами по пътя, стимулира да карате бавно





пиршество!

невероятното кафяво сирене, прави се от карамелизирано козе мляко


по пътя...




предупреждение за пресичащи овце

още един прекрасен водопад...

а под него - това маниашко синьо :)


овце не видях, но кози - бол



красота накъдето и да погледнеш...


градчето Byrkjelo


супер лъскави тоалетни с парно в нищото, на върха на баира

отново дъжд

барака, в която намерих подслон


Ден 61 - Utvik - Dalsnibba (09.08.2017)
километър 4359,58
за деня -  84,41
Маршрут: Utvik - Olden - Loen - Stryn - Hjelle - Styrnefjell road - Dalsnibba

Нощта мина добре, а на сутринта не валеше. Гледките из фиорда бяха приказни през целия ден, явно с нещо заслужих благоволението на тролите и не получих дъждовна атака днес.
В Олден беше пълно с туристи, слезли от двата круизни кораба. Посетих църквата, както и туристическия център, след което едва се измъкнах от прииждащите по цялото шосе тълпи. Настава истинска лудница, когато пуснеш няколко хиляди човека в едно супер малко и сбито на брега на фиорда градче. Гарантирано туристите бяха много повече от местното население :)
След часове каране стигнах Стрин и седнах да хапна на една пейка. Не щеш ли, докато нагъвах плодово мляко, видях познати физиономии. Маркус и Рената идваха към мен с широки усмивки, много се зарадваха да ме видят! Поприказвахме си, споделиха, че ходили до Олесунд предния ден и сега тръгнали обратно на юг. Очевидно нямаше да се засечем повече, затова си пожелахме приятен и безавариен път, след което те поеха към караваната, а аз натиснах педалите. След Hjelle единствената опция за колоездача е старият път Styrnefjell, който е и туристическо трасе. Тоест по него минават почти само туристи и колоездачи, понастоящем има друг път, който обаче включва множество тунели и не е опция за мен. Като бонус Styrnefjell е супер красив и живописен, изкачва се огромна планина и горе на най-високото дори имаше сняг. Гледките през цялото време бяха приказни, не валеше и беше приятно за каране въпреки стръмното нагорнище. Пътят бе тесен, но нямаше почти никакви коли. В най-високия участък имаше ски център, който явно отваря врати през зимата. Имаше и красиви езера с кристално чиста вода, в които се оглеждаха околните голи склонове. Беше студено и не ми се искаше да съм на това място при лошо време. Туристическият път излезе на главния и се наложи да се връщам малко, за да хвана разклона за Geiranger - следващата ми цел. Все се надявах, че няма да има повече дълги и трудни изкачвания за деня, но бях в пълна заблуда. Още от разклона пътят тръгна само нагоре. Природата бе доста сурова и скалите ставаха все по-голи и замръзнали. Когато стигнах до разклона за Dalsniba, сериозно се замислих дали да се отклоня към уникалната гледка, която предлага това място. Носи титлата "най-висока гледка към фиорд в света". Далсниба е платформа с гледка на 1500 м височина, от която се вижда фиорда Geiranger. Нямах никакви сили, а това бяха още доста метри денивелация, общо щяха да станат 1500 от разклона за туристическия път до Далсниба. Но въпреки това нямаше шанс да пропусна, просто не можех да подмина, глождеше ме каква прелест ще е горе и нямаше да мога да спя ако не отида. Напънах се да бутам 5-те километра до върха, понеже вече нямах сили да карам, пътят бе с 10 % наклон. Две-три коли минаха и ми свиркаха окуражаващо. Посещението с кола се плаща, долу има инсталирана будка, където ви таксуват за минаването по този път, нещо като тол такса. За колоездачи и пешаци е безплатно. Докато стигна горе, мъглата се спусна и вдигна няколко пъти, но като цяло времето бе прекрасно, не можех да мечтая за по-добро - не валеше! Гледките бяха абсолютно умопомрачителни, чудех се да зяпам или да снимам по-напред. На върха духаше и беше много студено, когато спрях да се движа, веднага ме скова. На паркинга имаше един камион и една кола, в камиона бяха шофьорът и сина му, които очевидно щяха да нощуват там, а в колата щяха да спят майка и дъщеря, които бяха тръгнали на обиколка из страната си и много ми се зарадваха, поговорихме си и ме предупредиха, че нощта ще е доста студена. Бяха съвсем прави, след като всички гледки изчезнаха под булото на нощта, разпънах палатката до магазина за сувенири, който щеше да отвори сутринта и започна една дълга и втрисаща нощ. Почти не можах да спя, сложих си всичките дрехи, но не бяха достатъчни. Дори набутах долната част на чувала където са ми краката в едната празна дисага, но и това не помогна пръстите на краката ми да не се вкочанят до сутринта. Започнах деня с търкането им, за да ги върна към чувствителност, много болеше! След тази нощ се чувствах като зомби, свят ми се виеше и едва изпълзях от палатката...

бараката, където нощувах

църквата в Utvik







църквата в Olden






круизни кораби във фиорда


угощение!


Драконовата чешма :)

по пътя към Стрин







като нереално е... пълна лудница :)





по трасето Styrnefjell имаше сняг


след разклона за Geiranger

сладури :)))

разклона за Далсниба


нагоре по мъчните 5 километра



път ли бе да го опишеш!

 
горе става все по-прелестно


посетителския център на върха


още една зашеметяваща гледка...

една от най-студените нощи в живота ми



Ден 62 - Dalsnibba - Trollstigen (10.08.2017)
километър 4404
за деня -  64,42 
Маршрут: Dalsnibba - Geiranger - Trollstigen

Безсънието страшно ме изтощи, но денят започваше толкова красиво и слънчево, че нямах време да се оплаквам на Дявол от тежката нощ. Наснимах изумителната гледка отгоре, натоварих колелото и почнах дългото 1500 метрово спускане! Представете си - 1500 м само надолу по тясно шосе с 10 процентов наклон! Няколко пъти се наложи да спирам с крак, понеже накладките на спирачките ми вече бяха много износени и доста често не хващаха колкото и да стисках. Това беше обезпокоително, защото след този ужасно стръмен и дълъг път, предстоеше и Trollstigen, който е от същата категория по стръмност. По шосето минаваха доста коли и слабите ми спирачки бяха огромен проблем, защото не само можеше да изхвърча в пропастта, но и да се блъсна в някоя кола. Понеже всеки ден или бързах всичко да разгледам, или валеше, все не намирах удобен момент да спра и сменя накладките. Само натягах спирачките още и още, но при тези стръмни пътища това не беше трайно решение. Надолу по трасето беше толкова красиво, че постоянно спирах да снимам. Гледката към Geiranger беше зашеметяваща! Всеки ден очите ми бяха пълни със сълзи от благоговение пред красотата, която природата е създала... Спрях на една отбивка с паркинг и пейки, там закусих докато съзерцавах фиорда. Горе на Далсниба бе твърде студено дори да помисля за закуска, а по време на спускането ръцете ми така се бяха вкочанили, че отбиването и разтриването им беше наложително. Реших да го съчетая със закуската. Имаше доста други туристи, които спираха да се снимат. Слънчо напичаше и подканяше към ден, изпълнен с нови приключения и красиви пейзажи. Най-много се радвах, че поне до залеза му няма да се налага отново да разтривам замръзналите си пръсти на ръцете и краката, защото температурите се вдигаха през деня. А това си беше повод за радост!
В Geiranger гъмжеше от туристи, слезли от круизни кораби и такива с каравани. Норвегия е много предпочитана дестинация за обикаляне с каравана, по пътищата бе пълно с кампери с немска, датска, шведска, френска и други регистрации. Само българска не видях :) Една от причините да се пътува с каравана тук е, че хотелите са прекалено скъпи дори за западноевропейците. Има много къмпинги за каравани, където някои от тях нощуват, а други разчитат на намирането на кътче встрани от пътя, където да прекарат нощта безплатно. Понеже страна е изключително безопасна и престъпност почти никаква няма, никой не се кахъри, че ще го нападнат докато спи край пътя в караваната си.
Поседях малко на wifi до информационния център в Гайрангер, след което продължих нататък по пътя. Имаше и един музей, който ми се стори много интересен, но май се плащаше входна такса, затова влязох само във фоайето му, където пък имаше готини масички със снимки на животни. Пътят след Гайрангер бе само нагорнище с 10% наклон. С други думи еквивалент на онова, по което се спусках на идване, сега трябваше да се изкача от другата страна на отвесните склонове. Драпането нагоре бе нечовешко, на някои места слизах да бутам, защото много се уморих. Постоянното мръзнене и безсъние оказваха влияние. Организмът ми бе поставен в различни форми на стрес за дълъг период от време и нямаше как да се съвземе. По цял ден се подлагах на физическо натоварване, карайки по трудни терени, колкото и да ядях, винаги изпитвах глад, нощем не можех да спя дали заради тъжни мисли или заради студ, крайниците ми постоянно бяха премръзнали и изтръпнали, особено лявата ръка, и почти ежедневно подгизвах до кокал при ледените дъждове... Един колоездач неслучайно ми беше казал, че карането до Нордкап не е за всеки, а само за най-упоритите и издръжливи, защото трудностите са много. А аз си ги направих два пъти повече, минавайки по фиордите и техните баири.
След дългото изкачване стигнах сравнително полегат участък и по някое време се добрах до ферибота в Eidsdal, с помощта на който трябваше да мина от другата страна на Сторфиорд. Платих 33 крони за билет и се повозих 15-тина минути. Оставаха още километри до Тролстиген, така че натиснах педали. Не подозирах колко изкачване ме очаква, нямах вече останали сили за баирите, този ми се видя безкраен и нацяло ме разгроми. Стигнах паркинга и посетителския център на Тролстиген на смрачаване като едва си стоях на краката. Забутах колелото по пътеките към платформите с гледки над пропастта. По това време почти нямаше туристи на това иначе много посещавано място. Заговориха ме двойка канадка и американец, много готини и приятелски настроени. Отидохме заедно до гледките и си полафихме, споделиха, че нищо не знаели за природата на Норвегия преди да дойдат и останали изумени. Не можели да повярват колко красота има в тази страна. Пътуваха с кола под наем и тръгнаха да си търсят място за спане, а аз разпънах палатката до пътеката към гледките. На сутринта исках да съм тук, за да снимам отново, вечерните снимки бяха тъмни. Това означаваше още една адски студена нощ, защото се намирах на голяма височина. Тресенето започна около половин час след лягане и чак към сутринта започнах да се отпускам и да заспивам. Явно втората безсънна нощ вече бе непоносима за мозъка ми и той се предаде на съня въпреки преохлаждането на тялото. Сутринта се събудих с вкочанени крака и отново започнах процедура по размразяването им. След търкането дойде болката - признак, че пръстите на краката ще ги бъде. Ако не боли, значи моментът за спасяване е изтърван.


гледката от Далсниба сутринта, вижда се фиорда Geiranger - от 1500 метра до морското ниво

ето по този макарон се пусках :)


гледка отдолу нагоре, това остана зад гърба ми


музея в Geiranger

готини масички имат вътре :)

църква с гледка

къмпингът е доста пълен

тук се вижда очертан поредния макаронест път, по който предстои да се изкачвам :)

трол "Ела-да-те-гушна" :)




Гайрангер пак от високо

шосе за пример - с водопади и обратни завои

на ферибота от Eidsdal



"не са позволени кучета и троли в този магазин" :))

посетителския център на Тролстиген

мечтаното трасе по здрач

нощувка с гледка (поне когато няма мъгла)


Ден 63 - Trollstigen - Alesund (11.08.2017)
километър 4444
за деня -  40 + около 90 на стоп
Маршрут: Trollstigen - Andalsnes - Alesund

Като излязох от палатката, щеше да ми стане лошо - всичко бе потънало в гъста мъгла и от красивата гледка не се виждаше абсолютно нищо. Трябваше да чакам мъглата да се вдигне, а това значеше още и още мръзнене. Нямах търпение да се спусна вече надолу, към по-топли места. Докато събирах палатката, се появиха първите туристи - японци от няколко автобуса :) Над сто човека от далечния изток минаваха на метри от палатката ми, някои ме снимаха, други ми правеха окуражаващи знаци, общо взето всички се кефеха. Не беше първия път, когато японци ме щракат и се кефят на Дявол, няколко пъти групички идваха да се снимат с мен на няколко места в Норвегия, така че почнах да свиквам. Мъглата се вдигна и успях да снимам красотите около себе си. По уникалното трасе от рано запъплиха коли, автобуси и каравани. Хубаво ми беше като ги гледах от птичи поглед, но предстоеше да се спускам надолу с вече тотално прецаканите си спирачки. Натегнах ги още веднъж и поех надолу по мечтаното от години шосе, още когато чух за Тролстиген, исках да се пусна по него или да го кача :) Падна се да се спускам, понеже идвах от юг. Занизаха се завой след завой, кой от кой по-опасни и обратни. Макаронът се виеше километри надолу в долината, а когато стигнах до края, подметката на левия ми сандал пареше от търкане. Поне двадесет пъти се наложи да спирам с крак! Спирачките вече никакви ги нямаше...
Пътят стана по-полегат нататък към Andalsnes. Като наближих града, видях двама стопаджии да махат на колите. Веднага отидох да ги заговоря, оказаха се чехи и споделиха, че участват в стопаджийско състезание като се опитват да стигнат Стокхолм възможно най-бързо. Е, доста път ги чака, пожелах им успех и им дадох доза положителна енергия. Влязох в супермаркета отсреща да си напазаря. Като излязох тях вече ги нямаше :)
До последно се чудех накъде да поема след Andalsnes. Дилемата бе дали да продължа по пътя си към Молде и после Трондхайм, или да кривна тотално в друга посока, за да видя Олесунд. Чудех се дали си струва да се забавя още няколко дни само за да видя един град, дори и да е готин град. Но от моя гледна точка всяка отбивка си струва, така че не мислих дълго и се насочих към противоположната посока - Олесунд. Дойде ми идея как хем да видя града, хем да не губя няколко дни за отиването до там и връщането по същия път. Това можеше да стане само ако стопирам с Дявол вместо да го карам. Тунели по пътя имаше доста и те дадоха допълнителна тежест на това решение. Дори ми се въртеше идеята да намеря къде да оставя колелото в Andalsnes, да отида до Олесунд на стоп и да се върна да си го взема, след което да си продължа по пътя. Само че много ме беше срам да ходя да разпитвам различни хора дали биха се съгласили да ми пазят колелото за ден-два, а и честно казано не исках да се разделяме, толкова свикнах да сме винаги заедно, даже и на стопа, че щеше да ми е криво без Дявол.
Карах до първия почти 7 километров тунел и застанах да стопирам до него. Взе ме поляк с ремарке право за Олесунд. Много се радвах, защото заваля проливно, а аз бях на сухо! Добре, че ремаркето бе затворено и Дявол също бе на сухо. Изля се чудовищен порой, не спря и минута през целия път. Полякът се ядосваше за ограниченията на скоростта в Норвегия и за това, че хората карали бавно. Аз пък най-много на това се радвах, ех ако и българите имаха достатъчно акъл, че също да карат така! Слязох на една бензиностанция недалеч от центъра на града и карах до там в дъжда. За съжаление той толкова се усили, че не ми оставаше нищо друго освен да седя под навеси на сгради и да чакам да спре. Беше кошмарно за разходка и разглеждане на града. Едва успях да обиколя някои улички, всичко по мен се намокри и почна да ми става много студено. По-големият проблем обаче тепърва предстоеше - ставаше късно, намирах се в сравнително голям за норвежки стандарт град и нямаше къде да спя. Понеже всичко наоколо бе стръмни брегове, острови и море, нямаше много равни места за опъване на палатка, а и да имаше, дъждът така щеше да ги е накиснал, че щяха да са станали блата. Реших да се кача до гледката Aksla и да потърся там скришно място за палатката. До нея се стига или по множество стълби, или по заобиколно шосе, за мен остана втората опция разбира се. Не спираше да вали и карането до горе не беше леко. Гледката се намира в града и нормално не би била безопасно място за сън, но имайки предвид, че съм в Норвегия, реших че едва ли някой ще дойде да ме краде. Все пак хората тук имаха предостатъчно пари и никой не беше умрял за моето измъчено колело, опърпани дрехи и развалящ се фотоапарат. В едно паркче преди самата гледка попаднах на страхотна беседка с покривче, в която имаше предостатъчно място за палатката и колелото. Много се зарадвах, това беше спасението! Имаше знак да не се къмпира, но поради жестокия порой реших, че ще го наруша и надали някой щеше да възрази, беше късно и щях само да пренощувам и да се махна сутринта. Отидох до самата гледка да направя някоя снимка. Имаше голям комплекс със заведение, също и табела да платиш входна такса долу в заведението ако искаш да погледнеш от панорамната тераса. Реших да наруша правилото и да погледна без да плащам като типичен балкански субект, който ако може да не плати, не плаща. Всъщност не го правех с лоша умисъл, даже ми беше много гузно и бързо надникнах, снимах и се махнах. Толкова много хора гарантирано си плащаха, че нямаше никому да навреди ако бедният колоездач надникне от площадката, нямаше да изтъркам пода с обувките си. Щеше да е жалко да се кача до тук в този порой и нищо да не видя, а и този вид таксуване, където ти отиваш да търсиш хората, на които би трябвало да платиш, го приемах като по-скоро пожелателен, отколкото задължителен. :)
Настаних се в беседката като благодарих на всички троли, фиорди и небеса за наличието на този подслон! Пороят бе безмилостен и продължаваше дълги часове, не спря през цялата нощ и нямаше по-хубаво нещо от това да си на сухо. Все пак нощта не мина съвсем кротко и тихо, към полунощ чух гласове. Групичка младежи идваха в беседката да пушат трева... лошо! Само дето като видяха палатката, изкоментираха нещо и моментално се отдръпнаха, не посмяха да дойдат по-близо. Поседяха малко на втората беседка, която не бе далеч, ароматът на тревата стигна и до мен. След десетина минути се махнаха и повече не се върнаха. Проявиха уважение и даже докато си говореха, бяха тихи. Изумих се. Нормално в която и държава да си, последното нещо, което искаш, е наркоманчетата да видят къде спиш на палатка. Това винаги води до много лоши последици... не и в Норвегия, тук явно дори те нямаха интерес към пътешественика и проявяваха уважение като не идваха да тормозят. След като се махнаха, успях да спя добре до сутринта. Все още не подозирах какви приключения ме очакват на следващия ден и се наслаждавах на тишината и на сухата нощ...


красота!!!

айде на макаронаааа :)))


този водопад минава точно до шосето




разминаването е голяма тръпка за всички :)




заведения и магазинчета с троли по пътя


този трол искаше да покара Дявол...



по пътя към Andalsnes



в Олесунд


вали ли вали...



вечерна дъждовна гледка от площадката на Aksla

моето спасение!

на сутринта поне не валеше и Олесунд изглеждаше по-оптимистичен

сутрешна панорама

Няма коментари: