До Нордкап с колело - част 10 - Норвегия/ от Олесунд до Мо и Рана

замъкът Steinvikholm

Преди да отида в Норвегия, всеки път като станеше въпрос за нея, първо се сещах за гениалния Едвард Григ. Поздрав с любимото ми от него - https://www.youtube.com/watch?v=dyM2AnA96yE
Вече всеки път като го слушам, в главата ми изникват приказните пейзажи, които видях по време на това пътуване :)


Ден 64 - Alesund - планина след Molde (12.08.2017)
километър 4468
за деня - 24 + около 90 на стоп
Маршрут: Alesund - Molde - планина

Този ден започна вълнуващо и неочаквано още от сутринта :) Не валеше и се върнах още веднъж до гледката, за да се порадвам на града от високо при по-добри метеорологични условия. Погледах, снимах и тръгнах надолу по пътя обратно към града. Чудех се дали да стопирам отново обратно към ферито за Молде, или пък да карам тези стотина допълнителни километри, което щеше да ми отнеме още един ден. Докато се чудех и карах по стръмното надолнище, изведнъж се чу силен звук като от мощно спукване или скъсване на нещо, и усетих как колелото стана невъзможно за спиране...
Беше се скъсало жилото на задната спирачка и понеже се движех доста бързо по стръмно надолнище, спирането беше силно затруднено. Наложи се да ползвам крак като при допира на сандала до асфалта, глезенът ми се огъна напред заради високата скорост и доста ме заболя. Едва спрях, слязох от колелото и установих повредата. За да сменя жилото ми трябваше спокойствие и време, а такова нямах на улицата в града под заплахата от дъжд всеки момент. Реших да го сменям като стигна при хоста в Мейсингсет и също да сменя дълго отлаганите накладки там. Всичко това щеше да ми отнеме време, понеже нямах опит в сменянето на накладки на дискови спирачки и скъсано жило, не ми се беше случвало никога на другото колело. Знаех само на теория как става, но преди да прибегна до разглобяване на части от колелото, исках да съм на спокойно, сухо място, където никой да не ме безпокои и да разполагам с нужното време, а не на улицата или в калта отстрани на шосето, където да ме плющи дъжд и да минават всякакви кандидат-помагачи. Исках аз да си оправя проблема, а не някой друг да ми го оправи, през ум не ми минаваше да ходя на майстор. Също така исках да имам достъп до Интернет, за да мога да ползвам жокер от там в случай, че объркам нещо.
Тази случка разреши окончателно дилемата ми дали да карам допълнителните километри от Олесунд до Молде или да ги стопирам. В крайна сметка трябваше да стопирам до Мейсингсет, или да карам с една почти неработеща спирачка. Истината е, че до този момент основно разчитах на задната, защото предната вече бе много слаба. След скъсването й обаче, колелото стана невъзможно за спиране дори и при ниска скорост. А при стръмните надолнища, които бяха навсякъде, карането на такова колело е на практика изключено. В Норвегия най-важното нещо за всяко колело са спирачките и те се ползват буквално непрекъснато, много бързо се износват, още повече защото колелото е натоварено. Накладките тук са просто консуматив, а не като в България - 10 години карам с едни накладки другото ми колело и още държат.
Все пак трябваше да карам до края на града, за да застана някъде да стопирам. Карах много бавно и внимателно, с крак готов да търка асфалта във всеки момент. До една спирка на градски рейс някой добър човечец, загрижен за благополучието на бедните колоездачи, беше оставил запечатано шише кока-кола от 500 мл, взех си го и го изпих :) Енергичен старт на деня след новото неочаквано предизвикателство. Очертаваше се и днес да вали, от сутринта беше облачно. Трябваше да събирам сили, защото дори да не карах, щях да стопирам и разглеждам, а понякога това беше по-изморително от карането. :)
На стоп ме взе огромен камион, който бе с открита платформа отзад и метнахме колелото лесно, само дето се тревожех да не изпадне на някой завой. Слава Богу, Дяволчето ми беше достатъчно тежко, за да си седи на мястото и да не го изгубим по пътя. Шофьорът беше много печен, на всичко отгоре ми плати билета за ферибота до Молде, каза че има право да вози един допълнителен пътник, чийто билет също да се покрива от компанията, в която работи. Освен това на борда купи някаква скъпа вкуснотия да ме почерпи, беше нещо като палачинка с кафяво сирене по средата! Ферито беше сравнително кратко и ни прекара от другата страна на фиорда. Без тези фериботи няма начин човек да мине през нацепените норвежки брегове.
Слязох от камиона в Молде, а той отиде да разтоварва. Разходих се из центъра като не смеех да карам колелото и го бутах, не исках да блъсна някой пешеходец заради липсата на спирачка. Молде е известен като град на розите, също като нашия Казанлък :) Има красиви розови градини, някои от тях тъкмо бяха цъфнали и ме зарадваха с цветове и аромати. Преди десетилетия е имало още повече рози, но градът е бил буквално унищожен по време на Втората световна война.
Докато се разхождах, започна да превалява и това хич не ми се понрави. Имах още километри за стопиране до Мейсингсет, така че се насочих към изхода на града. Настаних Дявол край пътя и зачаках... два часа. Нещо не ми вървеше стопа, няколко пъти спряха леки коли, които нямаше как да поберат колелото. Докато накрая съдбата ме срещна с Патрик и неговата достатъчно голяма кола, в която натъпкахме Дявол и под и над него - всичката екипировка на Патрик, колата бе пълна с багаж още преди ние да се качим :) Той отиваше на преход с някакви приятели в доста забутана планина, а на следващия ден щеше да ходи близо до Мейсингсет и предложи да ме откара ако ми се чака. Посъветва ме да не слизам да стопирам отново, защото може да не минат много големи коли по пътя, а без спирачка нямаше да стигна до Мейсингсет без да стане белята. Покани ме да отида с него на прехода с приятелите му. Само че като видя, че нямам обувки, каза че няма как да тръгна по пътеката, може само с гумени ботуши, тъй като е кал до уши. Не исках да си съсипвам сандалите и като видях по-късно пътеката, разбрах че няма да стане, не можеше да се стъпи без ботуш, отвсякъде течаха води и калта беше тлъста и достигаща над глезена. Все пак реших да отида с Патрик, за да видя тази планина и защото хостът в Мейсингсет тъй или иначе ме очакваше на следващия ден. Отклонихме се по черен път, който продължи доста навътре и се заизкачва плавно. На мястото, откъдето започваше прехода, вече бе паркирана колата на другите. Очевидно не бяха изчакали Патрик, а се бяха качили нагоре. Той си сложи ботушите, заключи колата с Дявол вътре и хвана пътеката преди да се стъмни. Разбрахме се, че ще се върне към обяд и ще поемем към Мейсингсет. А дотогава имах време да си почивам. Най-после време за отдих, време да ям, дремя и пиша записки в тетрадката. Разпънах палатката на 50-тина метра от колата, нямаше нужда да се занимавам с Дявол и обезопасяването му за нощта, защото той си беше на сухо в колата, а и мястото бе толкова спокойно, че освен някоя сладурска крава, нямаше кой да дойде до палатката. Имаше вила наблизо, където явно обитаваха хора в момента, но се чувствах супер спокойно и така се разглезих в тая Норвегия... Изобщо нямаше нужда да се тревожа къде разпъвам палатка. При пълната липса на престъпност в провинцията и легалността на къмпингуването, нямаше шанс за каквито и да било проблеми. Загубих си ума по тая страна, толкова ми беше приятно и лежерно... Вечер в палатката можех да си светя с челника и да чета без да се крия като кокошкар или от власти, или от престъпници. Можех да оставя палатката и колелото, и да отида в гората да бера боровинки, както и направих на сутринта. Можех да фиркам кравите и да вървя след тях колкото си искам без да се притеснявам, че губя от поглед палатката и някой ще влезе да ме ошушка. Животът ми беше песен въпреки лошото време и стръмните баири, всеки ден в тази страна бе благословия и му се наслаждавах с цялото си същество. Не можех да се оплача от нищо! Още тогава знаех, че когато напусна Норвегия, истински ще ми липсва.

гледка от ферито за Молде

як Понтиак на борда :)

норвежка вкуснотия!

носии по витрините в Молде

в центъра на Молде - градът на розите

нейде в планините

Ден 65 - планина след Molde - Meisingset (13.08.2017)
километър 4468
за деня -  0 + около 30 на стоп
Маршрут: планина - Tingvoll - Meisingset

Сутринта се излежавах до късно, не спираше да вали цялата нощ и до обяд, така че палатката бе подгизнала и не бързах да излизам от нея. Събирането й щеше да е мисия, а хич не ми се искаше да я вкарвам мокра в колата на Патрик, затова я опаковах в найлонови торбички. Вече спираше да ми пука от дъжда, започвах да го приемам за даденост. Захванах се да бера боровинки в храсталаците наоколо и напълних до горе голямата кутия от картофена салата. Всичките бяха за Патрик и за хоста в Мейсингсет, моят стомах вече бе пълен от ядене на място, така че кутията исках да споделя с другите :) Патрик и приятелите му слязоха чак към обяд подгизнали и кални до уши, бяха толкова мръсни, че не ми беше гузно да вляза в колата с мокрите си дрехи и палатка. Един от приятелите му водеше и кучето си, с което се качиха в колата на Патрик и така в една лека кола се събрахме трима човека, едно подгизнало куче, едно колело, две раници, дисаги и купища дрехи и гумени ботуши. Дядовата ръкавичка пасти да яде :)
Возенето до Мейсингсет бе приятно макар дъждът да не спираше, беше хубаво да съм на сухо. Оставиха ме на спирка на около 200 метра от къщата на Ерленд. Разменихме мейли и Патрик заръча да му пратя снимка от Нордкап. Пожела ми успех със спирачката, той самият призна, че няма идея как се оправя и би отишъл при майстор. Аз още повече се надъхах да си поправя всичко и най-после щях да имам тази възможност на сухо място. Не съжалявах за стотината пропуснати километри, исках само да оправя колелото така, че да нямам повече ядове и да мога да карам спокойно оттук нататък. Нямаше вече какво да ме стимулира да стопирам, защото нагоре поне донякъде имаше алтернативни пътища без тунели и нещата изглеждаха доста розови. Нямаше да карам по главния път до Трондхайм, а по второстепенни и така щях да избегна всички тунели. Единственото нещо, за което съжалявах, бе че заради тъпата спирачка пропуснах Атлантическия път, който смятах да минавам преди да стигна Мейсингсет. Той се пада встрани от пътя, но възнамерявах да отбия и да го премина, макар около Кристиансунд също да има тунели, при това подводни, които могат да се минат само на стоп. Домакинът ми Ерленд каза, че не пропускам чак толкова много и че пътят е впечатляващ ако го гледаш от въздуха, иначе си е просто път между острови. Ето линк със снимки да видите за какво става въпрос - Atlantic road
Ерленд ме посрещна в голяма стара къща на три етажа, в която живее сам. Къщата е на родителите му, много ми хареса, да не говорим за страхотната гледка от прозореца ми :) Намира се на самия бряг на фиорда и до последно не можех да спра да зяпам и да се възхищавам на пейзажа. Стаята ми бе с голямо легло, на което можех да се разплуя и да усетя макар и само за една нощ удобствата на цивилизацията. Честно казано хич не ми липсваха, но обичам разнообразието. Иначе си ми беше екстра в палатката, понякога спях върху корени, камъни, надолнища и въобще всякакви кривини, но не ми пукаше особено. В това пътуване съвсем спрях да се вълнувам от неудобствата, щом дори дъждът накрая не можеше да ме впечатли и издразни...
Ерленд се оказа голям образ, косата му стигаше на дължина до свивките на коленете и прекарваше доста време в ресането й. След още някоя година спокойно може да конкурира Рапунцел :) Много му се изкефих на това, че е нестандартен и различен. Зарадва се на боровинките, а тъкмо след като разтоварих багажите, реших да отида до магазина да купя храна, защото нямах никаква останала, а утре щеше да е неделя, тоест "национален ден на глада" в случай, че не си купиш храна в събота. В Мейсингсет обаче нямаше магазин, беше твърде малко селце, даже махала. Трябваше да отида до по-големия Тингвол на 12 километра, където имаше два супермаркета. Понеже колелото бе вън от строя, с огромен кеф се насочих към главния път, за да вдигам палец :) Взе ме човек с много лъскава кола, разговорлив и приятен, оказа се съсед на Ерленд. Остави ме пред магазина, накупих много храна, включително и спагети, които да сготвим вечерта. Тръгвайки на обратно не застанах да чакам, а вървях по шосето и стопирах. Взе ме латвиец, който пътуваше за... Латвия :) Доста път го чакаше, сподели че живее от години в Норвегия, но често си ходи до Рига.
Преди да стигна до къщата на Ерленд, се захласнах по едно магаренце и майка му, които живееха на тучна ливада с ограждения. Лепнах се за оградата и се опитвах да ги придумам да дойдат да им се радвам. Като се прибрах, сготвихме спагетите с доматено пюре и грах, натъпкахме се до пръсване. Заприказвахме се за пътешествия, а после докато се изкъпя и изпера дрехите, започна да се стъмнява и оправянето на спирачката увяхна. Нищо, щеше да е първата ми задача след като отворя очи сутринта.

началото на хайковете

набрах много боровинки за хоста ми

магаренце в Мейсингсет :)

Тингвол

вдясно е къщата на Ерленд в Мейсингсет

гледка от брега пред къщата

моята стая :)

Ден 66 - Meisingset - Surnadalsora (14.08.2017)
километър 4524,26
за деня -  56,26
Маршрут: Meisingset - Kvanne - Surnadalsora

Още след съмване се захванах с ремонта на спирачката в плевнята, където бе настанен Дявол. Въпросната плевня всъщност нямаше врата и беше напълно отворена, всеки можеше да влезе и да вземе колелото. Но понеже се намирахме в дълбоката провинция и наоколо имаше едва няколко къщи, надали на някой дори би му хрумнало, така че се чувствах комфортно с оставянето на Дявол там. Ерленд искаше да ми помогне с каквото може за спирачката, но не разбираше нищо от колела, така че само гледаше с интерес какво правя. Свалих жилото и монтирах новото, което ми беше дал Сергей - домакинът ми в Гьотеборг. Благодарение на него не се наложи да купувам ново жило. Беше ми дал и жило за скоростите, но за щастие до края на пътуването нямах проблем с тях и не се наложи да го ползвам. Свалих старите накладки и сложих новите, направих всичко последователно, търпеливо и спокойно, така че нещата се получиха. Нямах опит, но имах желание да се науча. За около час и половина всичко беше готово и колелото беше в изправност. Пипнах и задната спирачка, която въобще не държеше, сега беше по-добре.
След закуска изпих няколко чаши чай и бях в готовност да потеглям отново на път. Към обяд напуснах къщата на Ерленд и поех по шосето към Кване, където щях да мина от другата страна на фиорда с краткотраен ферибот, билетът беше 33 крони. След това нямаше препятствия до Трондхайм. След ферито обаче пак заваля и то доста проливно. Появи се и вятър, но вече нищо не можеше да ме спре. Изпитвах голямо задоволство от това, че оправих колелото и мога пак да карам без да стопирам. Хем ми се стопираше, защото срещах страхотни хора, които иначе никога нямаше да срещна, хем се дразнех, защото все пак бях на велопътешествие и исках да карам. Следващите дни не се наложи дори да мисля за стоп, така че всичко се върна към нормално след като напуснах участъка с безброй фиорди и тунели.
Дъждът този ден не ме пожали, минах транзитно Surnadal, снимах набързо красивата църква след града и тъкмо когато пороят се превърна в апокалипсис, попаднах на рибарски беседки до голяма река. Скрих се там и отново благодарих на всички троли и небеса за подслона. Бях вир вода и започна да ме втриса. Продължи да вали брутално часове и стана 20:00, реших че ще спя там. Разбутах масата и столчетата, освободих малко място за палатката и се настаних. Имаше къщи наблизо и се виждах от пътя, но не вярвах някой да има нещо против, че спя там. 

 

интересни знаци, които виждам за първи път

по пътя за Кване

на ферито за Кване

Ден 67 - Surnadalsora - нива преди Leinstrand (15.08.2017)
километър 4630,80
за деня -  106,54
Маршрут: Surnadalsora - Rindal - Storas - Orkanger - Viggja - Børsa - нива преди Leinstrand

На сутринта картинката бе съвсем различна - Слънчо се показа! Докато събирах нещата, един човек дойде. Поздрави ме и се усмихна приятелски в отговор на въпроса ми дали е ОК, че пренощувах там. Каза, че няма никакъв проблем. Пожела ми успешен и безоблачен ден. Ха дано!
За нищо време стигнах Риндал, поседях малко на wifi пред супермаркета и продължих. След градчето имаше готин музеен комплекс, състоящ се от доста на брой малки къщички и по-големи сгради. Плащаше се, така че не влязох, но поне отвън се порадвах на страхотните постройки.
Преваля няколко пъти днес, но нищо сериозно. Тъй като нямах хост в Трондхайм, нямаше смисъл да бързам да минавам над 100 км днес, но пък кипях от енергия и много бързо стигнах Orkanger. Там купих плодово мляко и един банан от магазина, след което продължих по второстепенния път към Трондхайм. Заоглеждах се за място за спане, тъй като доста наближих големия град, оставаха едва 20 км. Навсякъде имаше къщи, беше учудващо населено. В градчето Børsa се загледах в едно паркче, но се разубедих, понеже беше съвсем в града. Качих се и до църквата, но и там нямаше подходящо място, навсякъде бе населено. Продължих по главния път, нямаше изгледи да стане по-безлюдно и подходящо за спане, така че се принудих да се отклоня по друг път. Там след около 4-5 км каране се намъкнах в ожъната нива. Имаше къщи наблизо, но никой не ме видя и пренощувах спокойно.
 

слънчево утро в рибарската къщичка

къщички-музеи, част от по-голям музеен комплекс в Риндал

отново част от музея

и това също

готина крайпътна църквичка

Норвегия в тази си част започна да пожълтява, появиха се ниви

и лосове :)))

и готини безопасни тунелчета

в тревите до нивата

Ден 68 - нива преди Leinstrand - гора след Malvik (16.08.2017)
километър 4683,74
за деня -  52,94
Маршрут: Leinstrand - Trondheim - гора след Malvik

Днес бе голям ден - предстоеше разглеждане на втория по големина град в страната - Трондхайм. И всъщност единствения град, който посетих през 2010-та, когато бях в Норвегия за малко на стоп. Още тогава много ме беше впечатлил и нямах търпение да повторя визитата по-обстойно. Сутринта карах 18-те останали километра до града като ми направи впечатление, че имаше горички по пътя и не е било нужно да се отклонявам чак толкова предната вечер. Най-напред отидох в туристическия инфоцентър, където имаше контакти до тоалетните и седнах да зареждам телефона. Докато се зареждаше, разглеждах картата на града и обмислях  къде да отида. Инфоцентърът се намира точно до катедралата, която е много красива отвън и имах възможност да й се радвам, докато чакам. Вътре се посещава само с билет, така че не влязох. Посетих обаче музея на армията, който беше безплатен и много интересен.
Отидох до красивите стари къщи в различни цветове, а от там понечих да хвана първия в света лифт построен специално за колоездачи, който те тласка нагоре по стръмна улица, водеща към крепостта. Първо прочетох инструкциите за употреба, после изчаках местен колоездач да го пробва, за да видя как става. Стъпваш с десния крак на парче метал, което е вързано към железен кабел и биваш изтикван нагоре, трябва да държиш крака изправен и да прехвърлиш тежестта вдясно, както и да държиш колелото право, докато тягата те бута нагоре по улицата. За съжаление обаче когато аз пробвах, лифтът не успя да ме избута. Дявол с всичките багажи бе твърде тежък и направо щях да се пребия, когато нещото тръгна и тягата не успя да ни изтласка даже метър нагоре. Останах да гледам как местни колоездачи го ползват и стигнах до извода, че просто сме прекалено тежки с Дявол. Тъкмо за потвърждение на този ми извод, дойдоха още двама велопътешественици с натоварени колела - момче и момиче французи. Те също пробваха като резултатът бе точно като при мен - тягата не бе достатъчна да изтика натоварено колело с човек. А те бяха ужасно кльощави и двамата. Явно нямаше да стане работата, много ми се искаше да го пробвам, но останах само с гледането. Качих се по стръмната улица с бутане и прекарах следващия час и половина на крепостта, от която имаше хубава гледка. Беше безплатна за посещение и имаше малко музейче.
Продължих обиколката с мотаене из центъра, отидох до супермаркет Рема 1000 да си купя храна и там се засякох с друг велопътешественик германец. Поприказвахме и хапнахме заедно, той тръгнал от Хамбург да кара като планът му беше да стигне до островите Лофотен, а не до Нордкап. Твърдеше, че е прекалено късно за Нордкап, лятото вече си отиваше, а горе щеше да е твърде студено според него. Учудих се на огромното количество багаж по колелото му и го питах колко килограма е горе-долу. Каза, че е около 40 кг багажа, освен всичките дисаги имаше и огромен сак, побит отгоре на багажника. Беше минал по "царския път" от Осло през Лилехамер и до Трондхайм, а не по западните фиорди, така че бе спестил много време и километри. Вече щях да се засичам с други велопътешественици, защото в Трондхайм се срещаха пътищата ни. Из фиордите назад нямаше никакви, явно никой не кара там, но от тук нагоре би трябвало да минават всички, тръгнали за Нордкап.
Германецът смяташе да остане няколко дни в Трондхайм, за да ходи на скално катерене, бил катерач любител. Към 17:00 напуснах града и докато намеря подходящо място за спане, се наложи доста да покарам. Беше населено и велоалеите бяха много объркващи. Все пак успях да се измъкна и нощувах в една гора след Malvik. Не спря да вали цялата нощ и сутринта продължаваше.

катедралата в Трондхайм

музеят на армията

вътре

из стария квартал

симпатичните къщи край водата

тролеят за колоездачи, не успях да се възползвам

французите продължават да опитват безуспешно, докато аз вече бутам нагоре

гледка от крепостта

музейчето на крепостта

из стария квартал

гора след Malvik

Ден 69 - гора след Malvik - гора след Levanger (17.08.2017)
километър 4759,13
за деня - 75,39
Маршрут: гора след Malvik - Stordal - Steinvikholm Castle - Asen - Skogn - Levanger

Денят започна с много дъжд, станах вир-вода още докато събирах палатката. Бързо се преохладих и затресох от студ. Нямаше смисъл да чакам да спре, нормално дъждът в Норвегия няма навик да спира след като веднъж е почнал. Тролите днес явно не бяха на кеф и си го изкараха на мен. Все пак към 13:00 намаля значително. В Stordal се отбих до магазина да хапна банани и мляко, след което продължих по някакви малки пътчета, към които ме насочваха вело знаците и яко се забутах. По главния път имаше знаци, че е забранено за колелета и нямах друг избор, освен да следвам табелите за вело маршрути. В крайна сметка тотално се загубих и понеже нямах и карта на тази част на страната, започнах да хващам произволни пътища докато се намеря. Навъртях доста излишни километри и накрая, съвсем неочаквано, се озовах пред един прекрасен замък :) Намираше се на островче, свързано към сушата с мост, а на брега имаше пейки и масички. Седнах там да обядвам и да суша палатката, която метнах на полянката, беше напекло слънце за първи път днес. Появи се местен, който си разхождаше кученцето. Заиграх се с чихуахуато Хуго и се заговорих с човека. Разказа ми за замъка и ме упъти как да изляза на Е6 - главния път, каза че няма друга опция откъде да се мине, така че дори да е забранено, трябва там да карам. Според него изобщо не е имало друга алтернатива на Е6, така че загубването ми е било просто защото е трябвало да следвам само главния път. Е, ако не беше това загубване, нямаше да намеря замъка :) Всяко зло - за добро! Замъкът Steinvikholm е островна крепост, построена около 1530 г. от последния римокатолически архиепископ на Норвегия Олаф Енгелбректсон. Това е най-голямата средновековна постройка в страната и е била могъща и непревземаема крепост по онова време.
Продължих по черния път, накъдето ме упъти човека и не след дълго излязох на малък асфалтов път, където имаше доста беседки и кътчета за пикник. Беше твърде рано да спирам за деня, въпреки че много се изкушавах да имам сух подслон за нощта. Все пак продължих, вече се тревожех, че сериозно закъснявам за Нордкап, пътят до там бе сякаш безкраен и имах още хиляди километри да минавам. А лятото си отиваше много бързо от тази част на света. Всеки местен, с когото разговарях, ме уверяваше, че закъснявам доста и ще имам големи проблеми с времето на север.
Излязох на Е6 и не можех да си представя как ще карам по толкова натоварения път, беше доста тесен и преливаше от трафик. Добре, че шофьорите бяха толерантни и ме заобикаляха внимателно, никой не ме освирка и не мина твърде близо до мен. Стигнах до красивото градче Levanger, където се разходих из центъра, поснимах дървени къщи и паметници, след което продължих нататък. Беше доста населено, имаше ниви и къщи навсякъде. Около 4 км преди Verdal се насочих към малка гора встрани от пътя. Изумих се, когато направих няколко стъпки навътре и пред мен изскочи лос :))) Ченето ми увисна и дъхът ми спря! За последно видях лос до къщата на Макс в Осло, а преди това през 2010-та в Швеция. Още от тогава се побърках по тези невероятни животни. Много се надявах отново да видя и всеки ден докато карах, се озъртах във всички посоки като вратът ме заболяваше от въртене. Ето че днес щастието ми се усмихна :)) Беше женски лос, бая едър, но за съжаление бързо избяга и не успях да я снимам. Лосовете са много страхливи и срамежливи животни, за разлика от северните елени, които бягат само след като скъсиш дистанцията твърде много, лосовете се изпаряват при най-малкото съмнение, че има човек наблизо. А тази я връхлетях толкова изненадващо, че си плю на петите панически като не се замисли дори секунда. Учудих се, че в този населен район има лос, при положение че толкова се страхуват от хората.
Нощта мина прекрасно, но лосът не се върна повече.

летището в Стордал

по пътищата в дълбоката провинция

Норвегия пожълтя и се оголи в тази си част

замъкът Steinvikholm

гориво!

все едно си на "магистрала 66" в САЩ :)

в Levanger

кратък равен участък - нещо немислимо назад из фиордите

Ден 70 - гора след Levanger - гора преди Snasa (18.08.2017)
километър 4855,88
за деня - 96,75
Маршрут: Levanger - Verdal - Sticklestad - Steinkjer - Stod - Binde - Bolareinen - Jorstad - гора преди Snasa

Все по велоалеята стигнах до Sticklestad, където имаше много готин музей на открито и прекрасна църква. Разгледах сградите на музея малко нелегално, плаща се билет за посещение, но отваря в 11:00, а аз бях там доста по-рано. Имаше и нещо като амфитеатър, вероятно предназначен за честванията на Свети Олаф. Точно над трибуните бе сложена статуя на крал Олаф Харалдсон. Това място има важно значение в историята на страната, тук е била битката, в която кралят е загинал през 1030 г. Малко след това е канонизиран и понастоящем е многоуважаваният Свети Олаф. Мястото е свято за норвежците, провеждат се чествания, фестивали, има и културен център освен музея. Църквата също е много стара и впечатляваща, строена е през 1180 г.
Пътят нататък бе отличен за колело, нямаше много трафик и беше приятен, въпреки че бе все нагоре-надолу. Е, с нищо не можеше да се сравнява с баирите, през които минах предните седмици. Имаше доста житни ниви и за първи път откривах тази страната на Норвегия - жълта и по-полегата. В Steinkjer взех още брошури от инфоцентъра, дисагите ми вече едва издържаха тежестта от всичките събрани карти и книжки. Когато трябваше да нося колелото, това се превръщаше в огромен проблем, беше допълнителна тежест от около 6 кг. По-лошото беше, че книжките се захабяваха от постоянното движение, въпреки че ги сложих в торбички. Много ми се искаше да ги изпратя по пощата, но отлагах това за Финландия, където щеше да е доста по-евтино да се прати пакет. А влизането във Финландия бе мнооого далеч във времето...
След Steinkjer хванах алтернативата на главния път Е6 - шосето, минаващо от южната страна на езерото и водещо до една прекрасна никому неизвестна забележителност - елена Бола :)) Нямах търпение да го видя, разбрах за него от една информационна брошура. След 30 км стигнах до него - елен на почти 6000 години :) Бола е скална рисунка на елен, датираща от каменната ера. До него има още няколко скални рисунки, но Бола е уникален, направо се влюбих в него. За първи път можех да погаля северен елен, а той надали имаше нещо против. :) Поседях повече от час при него, зяпах в транс близкия водопад и ядях купища боровинки от претрупаните храсти наоколо, докато устата ми посиня толкова, че стрясках малкото туристи с каравани, които също се бяха отбили да кажат "здравей" на Бола.
Продължих да карам към Snasa и спрях да спя в гора 8 км преди градчето. Дните ставаха все по-къси и това ограничаваше времето за каране и разглеждане, вече започваше да се усеща.

църквата в Sticklestad

из музея на открито...

а тук имаше цял амфитеатър

красота :)

на това му се вика хранителни запаси :)

и течно гориво, за да върви Дявол по-добре :)

в Steinkjer

информационна табела за елена Бола

ето го и него, все така величествен както и преди 6000 години, в почти реален размер е

водопад до скалните рисунки

хранаааа :)))

и тези двете се любуват на пейзажа

Ден 71 - гора преди Snåsa - гора преди Trones (19.08.2017)
километър 4934,13
за деня - 78,25
Маршрут: Snåsa - Grong - Harran - гора преди Trones

Сутринта се успах, късно тръгнах. Първо се отбих до църквата в Snåsa, където имаше контакти отвън и включих батерията на апарата да се зареди. През цялото време прехвърчаха ситни капки дъжд, но гледах да ги игнорирам, седях си на пейката и закусвах без да ми пука, че вали върху мен. Отидох до музея, но го видях само отвън, понеже билетът бе 50 крони. Това беше първия саами-музей, на който се натъквах. Тъкмо започвах да навлизам в онази част на страната, където живее коренното население на Скандинавия - народът саами. Те обитават северните части на Норвегия, Швеция, Финландия и Русия. Говорят езици, обединени под името саами и принадлежащи към угрофинската езикова група като са известни 10 различни езика саами, в зависимост от местоположението на хората. Повечето днешни саами говорят езика северен саами. Преди години доминиращите народи в Скандинавия са се опитвали да изкоренят езиците саами, но понастоящем те се ползват с особени права и се прави всичко възможно да се запазят. В училище саами имат право да изучават майчиния си език, както и да го използват пред власти и медии. Саами имат свои собствени традиции, култура, обичаи, изработват много красиви ръкоделия, а основно се занимават с развъждане на северни елени и риболов. Интересно е, че те са около 100 000 в Скандинавия, а северните елени - около 1 милион.
Малко след Snåsa пътят ме отведе обратно на Е6 и трябваше да се настроя отново да карам в много интензивен трафик. На едно място спрях да хапна малини, пътят все беше нагоре-надолу, но нищо особено като изкачвания.. Преди Grong имаше отбивка за колоездачи и се отървах за малко от Е6. Видях два готини водопада благодарение на отклоняването. В Гронг си напазарих още ядене, взех още брошури и карти от инфоцентъра и дисагите съвсем натежаха. Нататък по пътя стана доста диво и гористо, а на едно място видях цели два лоса!!! Откачих напълно и хукнах да ги гоня из гората като захвърлих колелото в канавката до пътя, но нито успях да ги настигна, нито да ги снимам. През остатъка от деня продължих трескаво да се оглеждам за лосове, но повече не видях. Вечерта се установих до една рекичка, в която влязох да се изкъпя. Водата дори не ми се видя чак толкова студена след всичките дни, през които дъждът ме мокреше.

църквата в Snåsa

традиционна къщичка до саами музея

беседка за отдих

Ден 72 - гора преди Trones - къщичка след Majavatn (20.08.2017)
километър 5027,54
за деня - 93,41
Маршрут: Trones - Namskogan - Majavatn

Сутринта започна чудно - видях лисица! И даже успях да я снимам, макар и отдалеч. За жалост този ден не видях нито един лос, но пък тези от вчера още ме караха да се усмихна като се сетя. Преди Namskogan имаше голям парк за животни, нещо като зоопарк, само че доколкото разбрах животните са само такива от района и са пуснати на широко като хората могат да влязат при тях и да им се радват. Билетът бе 25 евро и трябваше да пропусна шанса си да погаля някой лос или елен. Запасих се с храна от един супермаркет, че утре е неделя - гладният ден в Норвегия :) През целият ден бе облачно и хладно, но не валеше, беше приятно за каране и не можех от нищо да се оплача. Навсякъде имаше реки и езера, горите започнаха да оредяват и се появяваха все повече ливади, покрити с мъхове. Стана по-голо, планините бяха скалисти и без растителност, появиха се петна неразтопен сняг.
Днес бе много емоционален ден в пътуването. По някое време следобед стигнах ключово място - границата на Северна Норвегия. От тук започваше студеният, безмилостен и безкраен север. И за да е още по-голяма радостта ми - точно в мига, в който спрях до арката, обозначаваща началото на северна Норвегия, километражът на колелото се закова на 5000! Моментът бе много емоционален и явно неслучаен. Не можех да осмисля, че изминах точно 5000 км само с въртене на педалите. Вече бях почти на половината път! Оставаха още 1200 до Нордкап и 4300 обратно до дома.За да отпразнувам мига, седнах на паркинга с пейки да си хапна течен шоколад и чипс.
Карането по Е6 беше напрегнато заради камионите, пътят е тесен, а те карат доста бързо и повечето са латвийци и поляци, което никак не е добре за мен, в тези държави карат като варвари. Привечер, тъкмо когато заваля проливно, си присвоих много готина къщичка с две стаи и найлон вместо врата. Набутахме се вътре с Дявол и се помолихме да не дойде собственика. Имаше две легла в едната стая, а в другата - маса, стол и шкафове. На стената висеше красив гоблен със северни елени, имаше оставени доста чашки, чинии, даже дрехи, сол, захар, олио... Много се тревожех да не дойде собственика, но по всичко личеше, че никой не живее тук, а се ползва като вила или рибарска къщичка. Беше на брега на реката. Цяла нощ не спря да вали брутално, сутринта продължаваше...

открийте лисицата :)

красоти по пътя

айде, не остана!

границата на Северна Норвегия, от тук започва големия студ

точно 5000 км от Хасково до тук, това е само с колелото, без стоповете

къщичката, която си присвоих за подслон за една нощ

имаше и легла

ето я отвън

отдолу стената е паднала и има найлон вместо врата

Ден 73 - къщичка след Majavatn - Mosjoen (21.08.2017)
километър 5116,38
за деня - 88,84
Маршрут: къщичка след Majavatn - Strendene - Trofors - Mosjoen

Призори ми се присъни, че собственикът на къщичката е дошъл и много се е ядосал, че съм вътре. Ех, тази пуста гузна съвест, не ме остави да спя! За щастие никой не дойде, а сутринта дъждът не спираше. Поне имах суха палатка - един проблем по-малко. Понеже нататък по пътя заваля толкова силно, че чак болеше от ударите на дъждовните капки, се подслоних в една барака, пълна с всякакви вехтории и чаках около час да намалее. Всичко по мен беше мокро и ми стана много студено, опитах се да чета книжките за интересните места в Норвегия, за да не мисля за студа, докато чакам. За втори път откакто бях в Норвегия виждах такъв жесток дъжд, човек дори да се покажеше за секунда навън, щеше да е мокър до долни гащи. Времето минаваше бавно, а щом дъждът намаля, веднага тръгнах. Отбих се да видя красивия водопад Laksfors, до който имаше лъскав ресторант, явно предназначен за туристи. За да видиш водопада от заведението, трябваше да платиш такса "панорама", така че продължих малко надолу по пътя и се откри разкошна гледка към водопада, при това безплатна :)
Километрите до Mosjoen минаха тежко, Е6 беше страшно натоварена в неделя следобед и карането не беше никак приятно. Цял ден никъде не спрях за обяд, а вече беше много късен следобед. Стигнах града с прималял от глад стомах, спрях на една пейка под навес да хапна. После разгледах центъра и най-готината уличка в стария квартал, над която висяха множество простори с шарени дрехи - явно сложени за декорация, не беше днешното пране на домакинствата. Имаше една фланелка с цветовете на българското знаме :) Из цялото градче беше тихо и спокойно, типична неделя. Не че в другите дни от седмицата в норвежките селца и градчета кипеше живот, винаги си беше спокойно.
Излязох от града и затърсих някаква барака за подслон, започваше да вали и нямаше изгледи да е за кратко, а нощите бяха дълги. Имах огромен късмет - на едно местенце край пътя имаше нещо като платен къмпинг - паркинг за каравани, а точно до него имаше голям навес. До паркинга беше инсталирана кутия, в която да пуснеш парите за нощувка, но нямаше никакви хора, освен двойка норвежци с каравана. Реших да се подслоня под навеса и да почакам дали някой ще дойде да събира пари. Имаше и ток в навеса, така че си заредих телефона. Никой не се появи, когато се стъмни разпънах палатката и прекарах една суха нощ, докато отвън плющеше тежко.

по пътя...

водопадът Laksfors

минавам през поносим тунел...бутам и се надявам да не ме забършат

в Mosjoen

стария квартал с висящите отвсякъде дрехи

вляво се вижда тениската с цветовете на нашето знаме

истинско спасение от дъжда...

Ден 74 - Mosjoen - Storforshei (22.08.2017)
километър 5223,33
за деня - 106,95 + 8,6 км на стоп
Маршрут: Mosjoen - Korgen - Bjerka - Finneidfjord - Mo i Rana - Rossvoll - Storfordshei

Денят започна много интересно и неочаквано... Докато си събирах нещата и мислено се молех дъжда най-сетне да спре, мъжът от двойката възрастни норвежци с каравана дойде при мен и ми подаде 200 крони с широка усмивка. Заръча ми да си купя храна :) Това бяха първите книжни пари, които виждах в страната, откакто съм тук не изтеглих и не обмених никакъв кеш, всичко купувах с карта. Не исках да ги взема, но той беше много настоятелен и като не посегнах към парите, ги остави на масата и ми пожела на добър път. Извини се за лошото време в страната :) Жената ми се усмихваше от разстояние и вдигна палец в знак на одобрение. Загубих ума и дума при този жест, извиках им "благодаря много" и те отпътуваха. Тук е момента да обясня, че норвежците се кефят на велопътешественици. Колкото и да е странно, местните обожават да карат и има много колоездачи в страната, въпреки ужасно неподходящия терен и тесните пътища. Хората са много по-зарибени да карат колелета, отколкото в една равна Унгария например, която има пълния потенциал да стане вело-нация. Норвежците карат въпреки огромните баири и малките пътища, което отново доказва, че човек щом има желание за нещо, няма какво да го спре. И обратно - като си мързелив и апатичен, дори и при перфектните условия ще си продължиш да мързелуваш. За норвежците най-сериозния и мечтан маршрут, който се счита за гордост да преминеш, е от най-южната точка на страната до Нордкап. Срещнах няколко местни колоездачи, които ми се похвалиха, че са го минавали и бяха много горди и щастливи от постижението си.
Карането до Korgen беше доста и дъждът ту спираше, ту пак започваше. Стигнах до кофти препятствие - забранен за колела тунел, дълъг 8,6 км, намиращ се точно преди града. Нямах избор освен да го стопирам, застанах пред тунела и зачаках. Тъкмо заваля, когато един джип дойде откъм тунела, обърна и спря до мен. Беше работник, който уж проверяваше тунела за нещо, но после стигнах до извода, че е видял на камерата, че има закъсал колоездач от другата страна и беше дошъл специално да ме прекара през тунела. Качихме колелото в джипа и ме остави от другия край на тунела, отдъхнах си! Каза ми, че по-назад е имало отбивка за алтернативен път някъде високо през планините, но сега не било подходящо да минавам от там заради лошото време.
В Корген отидох до супермаркета за wifi, след което продължих за Мо и Рана. Карането до там беше сравнително леко, само че ми беше много изморено и отпаднало, затова реших да пробвам един от онези течни енергийни гелове, които ми беше дал Сергей в Гьотеборг. Не че толкова имах нужда, просто не исках да ги нося още месеци, багажът ми бе адски тежък заради брошурите и картите, та се чудех от какво да се отърва. Дойде ми прилив на енергия, но бързо си отиде, а втори гел не исках да отварям, реших да ги пазя за по-нататък ако остана някъде без храна.
В Мо и Рана седнах да почина и хапна на пейките до статуята във водата, гледаща към красивия Ranfjorden. Разходих се из стария квартал и центъра, порадвах се на водопада след града. Стигането до Мо и Рана за мен бележеше сериозен скок в пътуването. Откакто бях в Норвегия, развих навика да си поставям по-скромни цели, за да не мисля за няколкото хиляди километра, които имам до Нордкап. Затова първата цел след Берген беше Олесунд, после стана Трондхайм, след него беше Мо и Рана, а сега щях да се боря за стигане до островите Лофотен. После щях да натискам педалите до Алта и чак тогава - Нордкап. Така при всяко достигане на определена цел, се радвах и надъхвах още повече, че всичко е постижимо стига човек да има търпение. И да свикне с дъжда и студа.
След Мо и Рана главната магистрала Е6, която всъщност по нищо не прилича на магистрала, беше доста разкопана и пълна с работници и машини. Опитват се да я разширят значително, досега беше нормален извънградски път с две платна. Пейзажът ставаше все по-гол с всеки изминат ден, нощите - все по-дълги и студени. Така и не намерих барака днес и легнах в рехава гора, след като карах до тъмно. Беше ми адски студено през почти цялата нощ и не спах добре. Очаквах с нетърпение да съмне и ако има слънце - да ме стопли. Превръщах се в отчаяно за слънчева топлина влечуго...

тунелът преди Корген, където се наложи да стопирам

по пътя за Мо и Рана

статуя, гледаща към безкрайния фиорд

пир :)

стария квартал

след града

музея на моторите