Камино де Сантяго - част 2 - от Лос Аркос до Сан Хуан де Ортега


някъде по Каминото :)

Ден 5 - Los Arcos - Vianna - 24 км

Сутринта за пореден път се успах, явно нямаше да започна да ставам по-рано от 8:00. Алармата беше безполезна, събуждах се само, за да я изключа и пак заспивах. Този път бях навътре в нивата и далеч от пътя, така че глъчката и тропането на щеките на минаващите пилигрими не можеха да стигнат до мен. Още в Лос Аркос налетях на кът за отдих с безплатен wifi, че и ток, и веднага се инсталирах там. По-късно, докато се наслаждавах на жегата по пътя до Sansol, загледах изоставени до един стълб с маркировка маратонки. По Каминото имаше десетки оставени сандали и обувки - скъсани, пробити, направо разпарчосани. Но тези бяха различни - на пръв поглед изглеждаха напълно здрави. Вдигнах ги и ги разгледах една по една, нямаше им нищо! Само връзките им бяха свалени, явно човекът е решил, че ще му трябват, предполагам за въженце за простиране на прани гащи :) Бяха марка Merrell и изглеждаха като носени не повече от ден-два. Не ги премерих, защото не са прани все пак, а кой знае кой ги е обувал. Прецених обаче, че са един или два номера по-големи от моя номер 40. Тоест можех спокойно да ги нося зимата с дебел чорап :) И така, без много да му мисля, маратонките се озоваха в моята раница. На това му се вика да мине български клошар по Каминото - почиства всичко ненужно :) Предположих, че някой е тръгнал по Каминото с чисто новите си маратонки и те са му направили непоносими мазоли малко след старта, така че просто ги е оставил в пристъп на отчаяние и е тръгнал със сандали. И сега, благодарение на този злощастен пилигрим, раницата ми тежеше с едно кило повече... вече наистина не се издържаше. Знаейки, че имам още стотици километри да ходя, не исках да влача толкова много абсолютно излишен багаж, така че пощите вече не бяха опционални, а задължителни. Утеших се с мисълта, че едни такива маратонки струват поне 50 евро нови, а аз ги получих от съдбата без пари, така че по-лесно прежалих сумата за пакета. Беше решено - във Виана щях да пратя пакет и да се отърва от много излишни килограми.

В Sansol ме очакваше неочаквана среща - бразилците от първия ден, които ми вързаха червената лента за късмет на раницата. Мислех, че са далеч назад, но като се замисля колко много се мотаех и бавех със зареждането на батериите през деня, а после и с интернета... Те явно вървяха по-бързо от останалите, но това им беше изиграло лоша шега, защото изглеждаше като да не могат да продължат. Единият от тях беше легнал на пейка с високо вдигнати крака и оплакваше горчивата си съдба... имаше огромни и явно много болезнени пришки, и не можеше да ходи вече изобщо. Другият тъкмо отиваше в аптеката да търси цяр за болките и пришките. Не знам какво стана с тях, защото след кратък разговор аз продължих, но повече не ги видях напред по пътя.
Като стигнах Виана, ме очакваше неприятна изненада. Смятах за първи път досега да остана в безплатен хостел за пилигрими, който се намираше точно до църквата и се засилих натам, но още на вратата двойка испанци, отседнали в хостела, ми казаха че няма места, пълен е. Все пак ме посъветваха да се кача да питам дали има място за още един. Изхождайки от мисълта, че пилигримските хостели може би са като грАдския транспорт в София - винаги има място за още един - се запътих нагоре по кривото и тясно стълбище. Посрещнаха ме Пако и Ману - двамата испански домакини, доброволстващи в момента в хостела. Първо казаха, че няма места, но като ме видяха в този отчайващ вид с плувнала в пот тениска и силно зачервено от жежкото слънце лице, казаха че ще ме настанят на дюшек в столовата. Много се зарадвах, умирах за душ и пране! Всичко по мен бе покрито в прахоляк и пот, дрехите ми бяха така залепнали, че едва ги свалих под душа. Жегата всеки ден беше изпепеляваща. Всичко беше толкова сухо и нагорещено, че когато стигнех селска чешма, винаги слагах глава под силната струя вода с надежда да се освежа малко. Веднага след като се изкъпах, приготвих в една найлонова торба 6-те кг излишен багаж и хукнах към пощите, които се намираха съвсем близо, градчето беше наистина мъничко. Шок и ужас - пощата вече беше затворена! Беше не особено късен следобед, аххх мързеливи испанци как не им се работи! Беше петък и нямаше да отворят след сиестата, така че изпаднах в пълно отчаяние. На вратата пишеше, че в събота ще отворят в 9:00. Нямах избор, освен да се върна в хостела с багажа и да чакам до сутринта.

Хостелът наистина беше пълен, имаше хора от Япония, Франция, Корея, Словакия, Руанда, че даже и една боливийка :) Тя кой знае защо много ме хареса и се залепи за мен като ми задаваше стотици въпроси, когато разбра, че познавам страната й. Самата тя не беше ходила до солника Уюни и искаше да й разказвам какво представлява. Живеела от 14 години в Испания, женена за испанец и вървеше по Каминото с него и двете им деца, смятаха да стигнат само до Бургос тази година и догодина да продължат. Заговорих се и с двойка французи, които вървяли пеш чак от Марсилия. Имаше и две словачки, които бяха много необщителни, но след вечеря само аз и те двете помогнахме на Пако и Ману в миенето на съдовете. Една много странна италианка се открояваше и леко дразнеше с присъствието си, настоявайки, че трябва някой от другите пилигрими да тръгне с нея по каминото и да се молят заедно. На мен лично ми беше смешна. Японецът, който ме заговори на вечеря, беше много приятен, но английският му беше ужасен, както на голям процент от сънародниците му. Дадох му мейла си да ми прати снимки от вечерята и още на другия ден ми беше изпратил, за пореден път ме убеди колко отговорни и възпитани са японците. Имаше и две французойки - майка и дъщеря, които също по-късно бяха настанени на дюшеци в столовата, както и аз. Майката изглеждаше като леко изперкала религиозна фанатичка, а очевидно бе и деспотичен родител, защото дъщерята се свиваше и подчиняваше на всичко, което й се каже, мълчеше си и изглеждаше потисната. Преди вечеря имаше меса в църквата и реших да отида да погледам. Основната ми идея беше, че заради месата ще отворят църквата, която до този момент беше затворена. Така щях да успея да я видя отвътре. Освен мен религиозните пилигрими от хостела също бяха там като те участваха в месата, докато аз само гледах от последния ред, близо до вратата, за да мога лесно да си тръгна ако ми писне. Е, изгледах я до край, след което успях и да снимам църквата отвътре.
На вечеря всички се събрахме в столовата, а Пако и Ману сервираха манджите, които бяха сготвили. Първо питаха дали има вегетарианци и само аз вдигнах ръка. Ману каза, че и предната вечер имало само един вегетарианец, явно по Каминото сме малцинство. За всички имаше някаква манджа с плуващи вътре меса, а за мен - варени зеленчуци :) Хапнах добре, а след ядене Пако посвири на китарата пилигримски песни и развесели всички, настроението в този хостел явно винаги беше на ниво. Домакините бяха наистина много готини!
Стана почти 22:00 - време да се гасят лампите и да се спи. Ману донесе три дюшека в столовата, за мен и французойките. Спах малко по-добре тази нощ, не се тресох от студ, не се търкалях в някоя наклонена нива и най-важното - французойките не хъркаха :) Ако не беше нечовешкия зъбобол от никнещия мъдрец, сигурно щях да спя наистина добре, но уви.


Ден 6 - Vianna - Ventosa - 26 км


На сутринта имаше и закуска, а след нея всички поклонници поеха отново на път. Аз за никъде не бързах, нали трябваше да чакам пощите да отворят. Като споделих с Ману проблема си с пощите, той ме посъветва да не си губя времето да чакам до 9:00, а да отида в Логроньо, където пак има пощи. Ами да - нали предстоеше да мина още по-голям град само след десетина километра! Нямаше никакъв смисъл да седя и чакам, просто щях да пусна пакета от Логроньо. Благодарих на Ману за идеята, разписах се в книгата за гости, грабнах раницата и потеглих. Преди да тръгна пуснах разни стотинки с обща стойност около евро в кутията за дарения, докато мислено ми се искаше да пусна поне 10 евро, но нямаше как да си го позволя.

Километрите до Логроньо не ги вървях, а ги прелетях! Така се ентусиазирах, че ще се отърва от огромната тежест на гърба си, че сякаш криле ми поникнаха. Изпреварих другите поклонници, които бяха тръгнали поне половин час по-рано от хостела. Стигнах в центъра до пощите 15 минути преди да отворят! Даже успях пътьом да си взема карта на града от инфо центъра, за да мога да го разгледам след като пратя пакета. На гишето ме обслужи приятна леличка, която очевидно бе щастлива, че говоря толкова добре испански и можем да се разберем идеално. На съседното гише имаше семейство чужденци, които очевидно също вървяха по Каминото и бяха решили да изпращат цяла раница багаж. Служителят не можеше да им намери толкова голяма кутия, в която да я сложат. А и очевидно не говореха испански. При мен нещата протекоха гладко и бързо, надписах кутията, платих 50 евро за всичко общо с кутията, излезе точно 6 кг. Като излязох от пощата сякаш бях нов човек - с 6 кг по-лек :) Изобщо не усещах раницата на гърба си, беше вълшебно! Хукнах с лекота по забележителностите на Лоргоньо. Като им се наситих, хванах пътя за Наварете. Там спрях на интернет и да разгледам църквата, в която имаше оставена дъска с географската карта. Имаше и карфици, както и листчета, на които да си напишеш името или нещо друго и да го забодеш на картата върху страната и града си. Така и сторих, след което продължих по пътя към Вентоса.

Пристигнах в малкото село късно следобед и реших да потърся безплатния пилигримски хостел, отбелязан в списъка с хостели. Оказа се, че е закрит, местните ме информираха. Заговорих се с групичка пенсионери, които бяха изумени, че говоря и разбирам толкова добре испански, а съм от България. Препоръчаха ми да къмпирам до църквата, нямало да е проблем. Реших все пак да питам и в платения хостел наблизо дали ще имам проблем с властите ако разпъна палатка до църквата. Мъжът и жената там бяха много мили и наистина искаха да ми помогнат, посъветваха ме да не спя до църквата, защото тази нощ в селото щяло да има голяма фиеста и всички пияни щяли да се въртят около църквата и да вдигат шум. Препоръчаха ми да спя в един парк, който се намира в края на селото и където имало дори и чешма. Там нямало да идват пияниците от фиестата. Зарадвах се, благодарих им за топлото отношение и съвет, и се отправих към парка. Беше прекрасен - равна поляна с окосена тревица, пейки с маси и чудна чешма... какво повече му трябва на човек! Тъкмо разпънах палатката, влязох вътре да подредя багажа и да приготвя нещата за пране, когато се появи групичка от 5-6 младежи с мотори. Загледаха ме с интерес, затворих се в палатката и почнах да си оправям багажа, когато един от тях форсира мотора на метри от палатката, така че да избръмчи точно до главата ми. Издразних се и подадох глава навън, а те само се смееха. Тъкмо пак се прибрах, когато едно от говедата дойде да ми говори. Започна с "hola", след което последва сериозен словесен тормоз, повечето думи бяха мръсотии. Развиках се яростно да го изгоня като дори го нарекох mierda (лайно). Побягна, но в този момент зад палатката имаше друго гаменче от групата, което чисто и просто се изпика върху палатката ми!!! Докато се усетя, че пикае и изляза навън, за да ги подгоня, те вече бяха избягали с моторите. Направо побеснях, такава ярост ме обзе, идеше ми да ги умъртвя бавно и болезнено!!! Едва си стоях на краката от болки в пришките след толкова ходене, всичко по мен бе мръсно и потно, исках само няколко мига спокойствие и вода да се опера преди сън, а получих тормоз и негативни емоции. Беше ясно - в този парк нямаше да се спи, гамените можеше да се върнат всеки момент, този път още по-изобретателни и настървени. Възможно най-бързо изпрах с погнуса пикнята от палатката, събрах всичко и тръгнах да излизам от това прокажено село... В центъра фиестата вече бе в разгара си, беше си жив панаир! Исках да отида колкото се може по-далеч, за да не се чува и кънтящата музика. Вървях през поля и ниви, докато харесах едно местенце до няколко дървета и се настаних там. Нямах сили за нищо, освен да разпъна отново палатката и да легна в нея, не ми пукаше нито дали е криво отдолу, нито дали ще мръзна, дори зъбът спря да ме боли, исках само да заспя... умората от постоянното недоспиване вече ме смазваше и исках единствено да спя!



Ден 7 - Ventosa - Granon - 39 км


На сутринта отново спах до късно, слънцето вече бе напекло палатката, когато отворих очи. Чувствах се доста по-добре и тръгнах към Najera. Там разгледах центъра и си купих плодово мляко от супермаркета. По пътя към Cirrinela налетях на необрано черешово дърво, плодовете бяха кисели, но на кой му пука - умирах за свежа храна! В самото село седнах да почина в един парк, в който сянката беше лукс, дърветата бяха твърде ниски, а слънцето - твърде силно и навсякъде :) В Santo Domingo de la Calzada спрях да поразгледам градчето, беше симпатично и интересно. В инфоцентъра ми казаха, че вътре в катедралата се отглеждали петел и кокошка, но се плаща билет, за да я посетиш. Последните 7 км до Граньон ми се видяха безкрайни... Много се надявах безплатния хостел да работи, защото вече убивах за душ. Количеството мръсотия, което генерирах за един ден ходене, беше смайващо, а за два дни вече беше непоносимо. И както не успях да си изпера дрехите заради пикаещите момченца от предната вечер, положението беше направо критично! Още на входа на Граньон започнах да халюцинирам - причу ми се българска реч. Незнайно защо много често на Каминото ми се причуваше, че българи си говорят. Знаех, че не може да е истина, а и говорът идваше от къщата на местни хора, така че си продължих към центъра. Хостелът беше отворен и плахо пристъпих вътре, не вярвах да имат места, беше доста късно за настаняване. Посрещнаха ме домакините - две испанки и една германка. Учудиха се много, че идвам толкова късно и ме питаха откъде вървя днес. Като чуха Вентоса, се хванаха за главите, от там са 39 км до Граньон. Добре, че печатите ми го доказваха и не се усъмниха в думите ми. Явно те самите не вярваха, че могат да извървят 40 км за ден, а това е напълно постижимо за всеки според мен. Веднага се изкъпах и си изпрах дрехите, прострях ги да съхнат и тъкмо бе станало време за вечеря. Едната испанка удари камбаната, за да ни събере за хранене. Бяха приготвили вечеря за всички, а за мен имаше огромна салата за ядене :) Отново нямаше други вегетарианци, освен мен. След вечеря имаше и молитва в църквата, която не бе задължителна и не всички поклонници отидоха. Хубавото на тези църковни хостели е, че поне никого не задължават да ходи на месите, за да има право да остане да спи, тоест отворени са за всякакви хора, включително и невярващи. Всъщност този хостел си беше съвсем в самата църква, камбаната бе на метри над главите ни в спалното помещение. И понеже на всеки час биеше, спането повече от час беше невъзможно, подскачах всеки път сякаш някой ме бе залял със студена вода. На всичко отгоре мои съседи по дюшеци бяха един французин отляво, който не хъркаше, и един холандец отдясно, който зверски хъркаше! Единственият хъркащ човек в хостела се падна да спи до мен... Цяла нощ не успях да заспя, а ако случайно умората надделееше и се отпуснех за малко, камбаната се грижеше да ме събуди веднага. Недоспиването ме мъчеше още от началото на това пътуване и вече ставаше застрашително, трябваше да намеря начин да заспя и да спя нормално поне една нощ.


Ден 8 - Granon - San Juan de Ortega - 42,5 км

Всички станаха рано сутринта, излежавах се до последно, клепачите ми тежаха и не исках дори да мисля за ставане и правене на каквото и да е. Исках само времето да спре, за да може проклетата камбана да спре да бие, а хъркащият холандец да поеме по Каминото и само аз да остана в стаята. Уви - само мечти. Звънчето, оповестяващо закуската, също звънна и седнах да хапна малко. Поех отново на път, след като пуснах стотинки в кутията за дарения и се разписах в книгата за гости. Времето днес бе странно, беше облачно и хладно, дори припръска слаб дъжд за малко. Мъгли се носеха над полята и създаваха призрачна атмосфера, докато в един момент всичко се разнесе и Слънчо пак огря житните ниви и пилигримските глави. Каминото вървеше покрай шосето доста километри и беше неприятно, но пък някои хора от минаващия трафик свиркаха и поздравяваха доброжелателно. Спрях да обядвам в Тосантос, където също има безплатен хостел, но тъй като пристигнах в селото толкова рано, нямаше смисъл да оставам. Във Villafranca Montes de Oca отново направих пауза, хапнах шоколад и продължих с нови сили нататък. От тук до Сан Хуан де Ортега имаше 13 км, които обаче минаваха само през гора! Край на скучните ниви, тук започна хубавото! Гората бе свежа, зелена и приказна, стори ми се като райска градина след всичките сурови полски пейзажи. Вървях с мерак, въпреки вече натрупаната умора от изминатите километри. На един кът за отдих видях група от 5-6 момчета германци, които явно също спяха на палатки често и носеха със себе си малко коте. По-нататък, на кът за отдих, наречен "оазис" спрях да почина и се заговорих с Джени от САЩ и Майкъл от Германия, които също бяха спрели там. Джени се оплакваше от страшни болки в коляното и едва вървеше, бяха тръгнали от едно от селата, които подминах по-рано, и още бяха стигнали едва до тук... Небето беше много облачно и се чуваха гръмотевици наоколо, предположихме че ще вали. Нямах дъждобран, нито чадър, а Майкъл имаше един излишен дъждобран и веднага реши да ми го даде без изобщо да го искам. Благодарих му за жеста и продължих нататък по пътя с добра защита от предстоящия дъжд, който така и не заваля. Поне имах хубав и лек дъждобран занапред. В Сан Хуан си взех печат от хостела, който бе платен и пълен с пилигрими, защото бе и единственият в това малко село. Жената беше много любезна и като я питах къде е разрешено да се къмпира, ми каза да разпъвам направо пред църквата, която се намираше до хостела. Обожавам свръх малките селца! Беше толкова спокойно, че като си лягах, просто знаех, че никой няма да дойде да се изпикае върху мен тази нощ. Имаше и друга палатка, разпъната още в началото на селото, така и не разбрах кой беше в нея. По-късно, докато вечерях на дървената маса с пейки пред палатката, видях Джени и Майкъл, както и германците с котето да пристигат в хостела.
Камбаната на църквата отново бе наблизо, така че се подготвих за поредната безсънна нощ. Този път поне нямаше хъркащи, наистина няма звук на света, който да ме дразни и измъчва повече от човешкото хъркане!

Следва продължение...


Поздрав :) - https://www.youtube.com/watch?v=aE2GCa-_nyU






село Torres del Rio










на влизане във Виана

църквата




руини във Виана







църквата вътре

хостела за пилигрими към църквата, на вечеря - пъпеш за десерт


влизам в Логроньо

последни мигове с тежка раница, точно преди да пратя пакета

в Логроньо


забележете каква мръсотия е рано сутрин по улиците












лъвът-статуя с най-миловидно изражение :)







маркировката на Каминото

пак маркировка



готин подлез в Логроньо


езеро близо до града



кръстове, направени от поклонниците по неясни за мен причини




руини от древна болница за поклонници


в Наварете



вътре в църквата имаше карта на света, на която всеки да се обозначи :)











във Вентоса - селото, където ме нападнаха


в нива недалеч от Вентоса

рекламата е навсякъде по Каминото







в Нахера








не спирай да вървиш :)





рекламата вече излиза от всякакви граници :)




в Санто Доминго де ла Калзада

















църквата в Граньон


хостелът в Граньон







пилигрими по пътя...











енергия за закуска, хапнах ги до църквата от горната снимка :)


тук Каминото беше покрай шосето

поредната грандиозна реклама...

пазар в Белорадо


близо до Тосантос

не ги пожалих...





във Villafranca Montes de Oca



тук Каминото стана прекрасно!





"оазис" по Каминото 5 км преди Сан Хуан де Ортега





нощувах пред църквата в Сан Хуан де Ортега - супер спокойно място в малкото селце


3 коментара:

Kockata каза...

Просто чудесно!Чудя се защо няма коментари,
няма ли нормални хора да четът блога!
Поздрави Тери

Tery каза...

Благодаря ти :)
Чете се блога, но не е задължително да има коментари. Пък и в днешно време много хора ги мързи да пишат, по-лесно е само да се чете :)

Анонимен каза...

Прекрасна си.пази се момиче!