Голямото прибиране: Мексико - България

коледен базар в Берлин

Поздрав с едно готино клипче - https://vimeo.com/27246366 - MOVE :)


Имахме някакъв луд късмет на влизане в Германия - липсваше интерес от страна на властите към багажа на пътниците от полета от Канкун. Почти всичките бяха шишкави туристи със силно зачервени лица, изпечени от мексиканското слънце, поради което и ние минахме между капките като несъмнителни, макар да имахме цигански тен и мърляви претъпкани раници. А колко само можеха да се усъмнят... по-късно разбрахме, че в Германия било забранено да се разхождаш дори с малък нож, а ние носехме в раниците две мачетета и огромен нож. Добре, че никой не погледна багажа ни и изобщо никъде не се минаваха проверки на пренасяното. Доста се впечатлихме от пълната липса на мерки за сигурност.

Първата ни мисия пристигайки на летището във Франкфурт, беше да излезем отвън пред вратата, за да тестваме колко е студено в действителност. :) Облечени по тениски се показахме пред входа, а наоколо щъкаха германци с якета и дълги шлифери. Понеже бързо се смръзнахме, не им дадохме много време да се чудят на акъла ни и да се питат от коя държава ли идват тези хаховци. Прибрахме се вътре и затърсихме откъде тръгва бързият влак за Кьолн, който беше включен в билетите ни. Открихме мястото с помощта на любезни немци, които ни заговаряха и упътваха директно на перфектен английски, щом видеха да зяпаме в картата на летището. Така и не успях да вкарам вече съвсем забравения си немски в употреба. Влакът беше високоскоростен и на моменти се движехме с 300 км/ч. Беше пълен само с немци, нямаше никакви забулени мигранти с много чавета, каквито по-късно забелязахме по улиците и автогарите. Оказа се, че немците предпочитат да пътуват изцяло с влакове и те са по-скъпи, а автобусният транспорт е за бедните и чужденците, тоест смята се за ниско качество транспорт. Возенето на влака беше сравнително кратко, като с вълшебна пръчица се телепортирахме до летището на Кьолн. Там намерихме автогарата и зачакахме да дойде време за нашия автобус за Берлин. Имахме билети за него благодарение на един човек с огромно сърце, читател на блога ми - Алекс, който живее в Берлин и освен, че ни взе билетите до там, уреди и прибирането ни до България, а междувременно ни разходи из огромния град. Автогарата бе пълна с турци, бяха насядали навсякъде по земята, а чаветата се гонеха из голямата зала. Навън бе кучи студ и бяхме адски щастливи, че няма да ни се наложи да стопираме. Бяхме по сандали, тотално неадаптирани към студа, свикнали само на жега през последните месеци. Алекс вероятно спасяваше животите ни в момента, не само ни ги улесняваше.

Автобусът дойде на време, настанихме се на втория етаж най-отпред над шофьора, с идеална гледка през предното голямо стъкло. Жалко, че беше тъмно и нямаше какво да се види. Пътувахме цялата нощ, минахме през Хановер, където се качиха нови пътници. Немци почти нямаше, преобладаваха турците сякаш. Много се шокирахме, когато един младеж с раница поиска да си купи билет с пари в брой и шофьорът категорично му отказа, защото не си го е купил през интернет. Светът определено се побърква, особено болната стара Европа. Как е възможно да не можеш да си купиш билет ако нямаш кредитна карта и интернет?!? На младежа му беше отказано и беше изоставен на затворената автогара в кучия студ, в малките часове на нощта. Пристигнахме в Берлин малко преди 6 сутринта. Настанихме се в чакалнята на автогарата, която за късмет бе отворена и изобилстваше от съмнителни типчета. Имаше и нормални хора, които тъкмо пристигаха или отпътуваха. Алекс се появи съвсем малко след нашето пристигане. Безкрайно се радвахме да се запознаем с такъв невероятен човек, който би си причинил какви ли не неудобства и разходи, за да помогне на непознати. Беше дошъл да ни вземе с кола в 6 сутринта! Дори дойде заедно с негов работник, също българин и най-напред ни закараха на закуска - в българска баничарница :) Като видях надписите на български, за миг ми се стори, че сме си вкъщи, а не в Берлин. Хапнахме от любимите ни вкусни, мазни, тлъсти, български БАНИЧКИ :)) И пихме АЙРЯН :))) Не мога да опиша с думи как се почувствах при всичко случващо се, най-малко очаквах да ям баничка в Берлин :) След това Алекс ни заведе до работното му място, запознахме се с още българи. Изглеждаше сякаш има цяло българско мини общество в този град и наистина започнахме да забравяме, че сме в Германия. Всички около нас говореха български. Алекс ни настани в хотел Пловдив, беше запазил чудесна стая за нас и не прие отказите ни да ходим на хотел и желанието ни да бъдем настанени в нещо по-скромно. Като пристигнахме в хотела, камериерката тъкмо приготвяше стаята ни и много се впечатлихме, че жената беше германка, а не българка. Напоследък чувахме, че българите в Германия предпочитат да назначат немци, които ще си вършат съвестно работата, отколкото да се занимават с работници българи, на които хич не им се работи и само чакат да се обърне шефа, за да лентяйстват.

Първата ни работа като се настанихме в стаята, беше да се тръшнем по леглата да спим. Бяхме прекарали две безсънни нощи, имахме 7 часа часова разлика за усвояване, бяхме преизпълнени с емоции, мисли, стрес, вълнение... След маратона със самолета, влака и автобуса, на мен не ми се събираше и половин час спане, така че направо легнах и умрях. Другарчето поне бе спало в самолета и автобуса. Алекс имаше работа през деня, но въпреки заетостта си, намери време да ни разходи из Берлин късния следобед и вечер. Първо ни светна по придвижването с метрото, което беше супер удобно. Най-напред посетихме Берлинската стена. Впечатляваща и интересна, направих много снимки. После ходихме на коледния базар в центъра, останахме очаровани! Точно така си представях Коледа в Германия, с всичките мигащи лампички, шарени витрини, препълнени с храни и дрънкулки коледни сергии... Алекс ни черпи разни вкуснотии от сергиите и така съвсем се докоснахме до предколедната атмосфера. Повозихме се на автобус на два етажа и видяхме другите най-известни атракции и паметници на Берлин. Много красив град, в който човек спокойно може да прекара поне седмица, всеки ден има по нещо ново за разглеждане. За завършек на прекрасната вечер Алекс ни заведе на страхотна пицария, където вече тотално преядохме с по една огромна вкусна пица. След като се разделихме с него, тръгнахме към метрото с намерение да се прибираме в хотела. Отбихме се в супермаркет, откъдето купихме сладки подаръци за всички вкъщи. Нашите ми бяха поръчали да им занеса немски шоколади Милка. След покупките се отправихме към метрото, но дали поради часовата разлика, или защото спахме следобед, въобще не ни се спеше още! Реших да се върнем на коледния базар и да се помотаем още :) Другарчето изтъкна, че ако метрото не спираше да работи малко след полунощ, щях да остана да се мотам по улиците поне до 4 сутринта, за да видя и снимам още и още. Всичко ми беше адски интересно, бяхме попаднали в съвсем друг свят! В метрото например имаше хора, които четяха книги - нещо немислимо в лилипутските държави, от които идвахме. Това страшно ме впечатли, както и услужливостта на хората, които сами ни заговаряха на английски като видеха, че нещо се чудим за посоката. Макар и по тъмно, исках да видя колкото се може повече от новия-стар свят... Коледният базар отиваше към затваряне, но това не попречи да се разходим още веднъж, отидохме и до частта с въртележките и виенското колело, всичко беше вече затворено там. Прибрахме се в хотела малко след полунощ и дълго не успях да заспя, явно заради часовата разлика. Тресна ни здраво и дори после вкъщи ни държа доста дни.

На сутринта дойде време за нашето заминаване към България. От Хамбург вече пътуваше бус с гастарбайтери, който щеше да вземе и нас от Берлин. Алекс беше уредил всичко и чакахме буса да пристигне. На раздяла Алекс ми подари страхотна фотографска раница Канон! Думите не стигаха, за да му благодаря за всичко, което направи за нас! За да можеш с такава щедрост и доброта да направиш толкова много за чужд човек, значи си наистина щастлив и сърцат човек! И двамата с другарчето до ден днешен говорим за Алекс и му се възхищаваме за това, което направи, ще му бъдем признателни до края на животите си. Никога не забравяме доброто и се надяваме някой ден да можем да му се отблагодарим. А това пътуване в Латинска Америка още повече ни научи да ценим добротата у хората.
Натоварихме се на буса и се занизаха дългите часове пътуване до България. Всичко беше чудесно, с изключение на едно нещо - останалите българи не спираха да пушат. С другарчето останахме втрещени като видяхме и си спомнихме колко много пушат българите! В Латинска Америка пушачите бяха такава рядкост, че бяхме забравили непоносимата миризма на цигари. И всичко щеше да е поносимо ако не пушеха на напълно затворени прозорци, понеже навън беше студено. Димът нямаше откъде да излезе и отиваше право в дробовете ни. Доста покашляхме, защото цигарите вървяха една след друга, рядко се случваше никой да не запали и понеже бяхме много хора, някой постоянно кадеше... Слушахме и странните, по-скоро непонятни за нас разговори, в които често се говореше за цените на цигарите. До някое време всички в буса си мислеха, че и ние сме гастарбайтери, но когато някой ни попита нещо и истината за нашето пътуване излезе наяве, въпросите заваляха като дъжд. На шофьора му бе най-интересно и с любопитство ни разпитваше за държавите и хората по света. За съжаление обаче цигарите не свършваха и ни беше трудно да разказваме, при положение, че поемането на въздух бе истинска мисия и постоянно кашляхме. Не зная как тези хора не се задушаваха в собствения си дим...

Когато стигнахме българската граница, вече беше тъмно. Сърцето ми щеше да изхвъркне при вида на табелите край пътя, всички надписи бяха на български. Още не осъзнавах къде се намираме и какво ни се случва, всичко стана толкова бързо... Преди няколко дни бяхме в Канкун, ходехме на плаж и ядяхме тортияс, а сега се озовахме у дома - в България посред зима. Влязохме откъм Румъния, минахме през Русе, където оставихме някои пътници, а бусът отиваше в Дулово и ни стовари в Йоаким Груево. Един от пътниците ни покани да нощуваме в къщата на родителите му в село Зебил. Ето, че още стъпихме на българска земя и вече ни поканиха! С новия ни домакин се натоварихме на едно такси до селото, защото беше много късно и нямаше кой да ни вземе. Посрещнаха ни майка му и баща му, настаниха ни в чудесна стаичка в скромната селска къща. Така ми беше домиляло за българското село, за тишината нощем, за кукуригането на петела сутрин, за спокойствието и добрите местни хора, за свободата да се разхождаш където си искаш, без да очакваш някой да ти дръпне фотоапарата, докато снимаш... Добре дошли в България! Моят дом, моята крепост, мястото, където винаги се връщам, независимо колко далеч отивам... Няма на света страна като България и добре, че имам щастието да осъзная какъв късмет е да се родиш и живееш тук.

Сутринта, благодарни и наспани, се отправихме към домовете си - Хасково и Сливен. Още като се показахме на улицата в Зебил, една учителка ни взе на стоп до Исперих. Там, гладни и лакоми за баничка, потърсихме баничарница. Всички бяха затворени, така че си купихме вафли Боровец от магазинче и се радвахме на хората, които ни заговаряха по улиците, явно впечатлени да видят такива като нас по това време от годината и обути със сандали :) Стопът малко се протака на изхода на Исперих, защото нямаше много трафик, взеха ни цигани до едно село по пътя. Там пък изненадващо ни спря близък приятел на Гената (друг български пътешественик) и през целия път си говорехме за пътувания, за Гената и за какво ли още не. Той ни остави на чудесна отбивка след Разград, откъдето ни взе тираджия, който отиваше да товари стъкла за Турция. Слязохме в Търговище и се повозихме при приятен и разговорлив софиянец до отбивката на Омуртаг. Там почакахме доста, но имахме голям късмет - взе ни камион за Кърджали. Вече по тъмно другарчето слезе на петолъчката край Сливен, където се обади на родителите си да го приберат, а аз продължих с камиона към Хасково. Слязох на околовръстното на Хасково, откъдето 3 километра пеш ме деляха от дома. Трудно, да не кажа невъзможно ми е да опиша как се чувствах, докато вървях тези последни три километра. А и надали някой би могъл да си представи, освен ако самият той не е на моето място. На прага на вратата ме посрещнаха най-любимите ми същества на света! Всяка измината стъпка си струваше, за да се върна при тях и да ги видя отново.

Искам да благодаря от цялото си сърце и душа на всеки един човек, който помогна и допринесе по какъвто и да е начин това пътуване да се осъществи! БЛАГОДАРЯ ВИ!

Скоро ще има една обширна публикация за пътуването като цяло, с разсъждения, инфо и лирични отклонения. Ще има и няколко филмчета по-нататък :)

ковчега, в който пътувахме от Мексико до Германия

мексикански сладки

българска закусвалня в Берлин :)

първи баничка, боза и айрян след две години липса

стаята ни в хотел Пловдив

мол в центъра

берлинската стена

коледният базар в центъра

вкуснотии :))

Германия по Коледа е много красива и цветна

още вкуснотии

гигантско лего

пицарията, където Алекс ни заведе

подаръци за близките ни и два хляба за нас :)

по телевизията - немският народ не подкрепя военна намеса в Сирия

в Исперих рано сутрин

вафла Боровец - първото нещо, което хапнахме на българска земя

гледка към Разград