Мексико 6 - Тулум, Плая дел Кармен, Канкун... и сбогом, Латинска Америка!


плаж в Канкун

И така, дойде време за последната публикация за Мексико. Край с тропическите пейзажи, гъстите джунгли и вълшебни плажове. Следващото включване ще е за зимна Европа и прибирането вкъщи, тоест края на това епично пътешествие.
Поздрав с нещо безкрайно любимо :)) - https://www.youtube.com/watch?v=gA9nZrhFo4U


Стопът до Тулум се протака доста и ни валя немалко дъжд по пътя. В пикапа, който ни взе до града, нямаше място за раниците ни, така че се наложи да ги сложим отзад и ги свалихме чисто мокри, когато пристигнахме. Установихме се на една автобусна спирка в града и зачакахме пороят да спре. Той обаче въобще нямаше такова намерение и целият ден си мина така - в чакане и мърморене колко е лошо времето и как сме се надявали като идем на карибски плаж, да ни пече слънце. Дори не успях да се разходя в самия Тулум, късния следобед като намаля дъжда, тръгнахме да търсим място за палатка в посока руините, които смятах да посетя на следващия ден. Преди самите руини имаше огромен туристически комплекс с много магазини и сергии, който беше сериозно наводнен и едва се минаваше на някои места, без да нагазиш в локвите. Тръгнахме по страничния път към самите руини, много туристи се връщаха от там и едва си проправяха път през наводнената улица. Имаше и малко влакче, което се плащаше и спестяваше на най-мързеливите десет минутното ходене от комплекса с магазините до входа на руините. Отидох до входа с билетите да проверя колко струва посещението и да питам дали може да се къмпингува някъде наблизо. Пратиха ме на платен къмпинг нататък по пътя на самия плаж, а входната такса се оказа 64 песос. Предположих, че след като има платен къмпинг наблизо, районът ще е подходящ и за див такъв. Бяхме до самия плаж и до джунглата, която изглеждаше достатъчно безкрайна, че никой да не ни намери там. Отидохме до плаж на име Санта Фе, където се разходихме по залез, имаше само ресторант и нещо като хотел, както и съвсем малко хора. Вмъкнахме се в джунглата недалеч от плажа, намерихме малко по-високо местенце за палатката, защото всичко равно или ниско бе наводнено, и се установихме на възвишението. Цяло стадо коати (носати мечета) пробяга недалеч от нас на смрачаване, беше спокойна нощ, а на сутринта по пътя започнаха да минават спортуващи. Ние ги виждахме, а те нас - не, така че не бързахме със ставането. Отидохме още веднъж на плажа, слънцето започваше да напича и времето се очертаваше страхотно. Другарчето влезе да се изкъпе в морето, а аз се приготвих за разглеждането на руините. Отидохме до входа им рано, когато отварят, а вече беше пълно с туристически групи. Надявах се да изпреваря тълпите, но уви. Прекарах около 3 часа в комплекса, радвах се на десетките игуани по камъните, красиви гледки, невероятните останки от древния град, а към обяд туристите вече бяха толкова много, че не се траеше. Изключително ми харесаха и тези руини, беше ми тъжно, че са последните, които ще видя, но какво да се прави, отдавна беше време да си ходим вкъщи. В крайна сметка видях много от прекрасните места в Мексико, така че нямаше за какво да съжалявам.

Отправихме се към главния път за Плая дел Кармен, където ни очакваше нашият следващ и последен домакин - Хорхе. Дните до отпътуването ни за Европа се брояха на пръстите на едната ми ръка. Нервното напрежение вече ме смазваше психически, но се опитвах да си отвличам вниманието с други неща. Зачакахме на стоп и след доста време ни взеха двойка германци с кола под наем, дошли на ваканция. Разказаха, че веднъж забравили ключа на колата вътре в нея и се самозаключила, при което случайни хора ги насочили да се обърнат към професионален крадец на коли. Въпросният крадец дошъл и отворил колата мигновено, а германците били доста впечатлени от развоя на събитията. В Плая дел Кармен първо спряхме на супермаркета, откъдето си купихме храна, след което отидохме в един приятен парк, писахме на Хорхе и се уговорихме къде ще се срещнем. Градът не беше никак малък, а освен това беше курортен и пълен с туристи. Главната пешеходна улица покрай плажа беше най-оживена и отрупана с магазини, сергии, ресторанти и какви ли не туристически атракции. Времето беше на наша страна и слънцето не се скриваше следващите няколко дни. Хорхе ни посрещна в центъра, заведе ни да се запознаем с негови приятели, след което хванахме градски транспорт до дома му. Той живее далеч от центъра, в лъскав квартал, а неговата сграда е в ограден комплекс с басейн. Самият Хорхе е пътешественик, ходил е в много и различни държави по света, а сега за малко си е вкъщи и подслонява каучсърфъри на кило. Когато пристигнахме стаята вече беше заета от двойка немски бекпекъри, а се очакваше да пристигнат един мексиканец, украинка и три чехкини. Очевидно Хорхе изобщо не го притесняваше, че ще сме много хора и сърцето му беше достатъчно голямо, че да помогне на всички. Ние се настанихме при германците, а той самият отстъпи стаята си на чехкините. Сподели, че максимално е хоствал 15 каучсърфъра по едно и също време. Моят рекорд е 7 и беше адски претъпкано вкъщи, палачинките за закуска едва стигнаха за всички. Не смея да си представя какво е с 15.
Вечерта Хорхе ни заведе на ежегодния джаз фестивал, който тъкмо се провеждаше в града. Беше на плажа, имаше много народ и изпълнителите бяха страхотни. Вторият ден прекарахме в центъра на града, другарчето беше в библиотеката, а аз се разходих навсякъде, купих някои подаръци за най-близките и посетих плажа, където дузина гларуси очакваха безстрашно подаяния от туристите, летейки на сантиметри от главите им. Вечерта отново ходихме на джаз феста с Хорхе, но преди това с другарчето попаднахме на кино на открито, където тъкмо бяха пуснали един страхотен анимационен филм - "Пчели". Изгледахме го за първи път на испански. С Хорхе и другите каучсърфъри си прекарахме чудесна вечер и говорехме до късно, а на сутринта се сбогувахме с всички и застанахме да стопираме на магистралата за Канкун. Взе ни кабриолет и като споделихме на човека колко сме пътували и как той ни е последния стоп за това безкрайно дълго пътешествие, той страшно се изкефи, спря на една бензиностанция и ни почерпи студени напитки. Това наистина бе последният ни стоп, много се натъжих и очите ми се насълзиха. Не можех да повярвам, че това пътуване е на път да приключи. Вече дотолкова бяхме свикнали всеки ден да сме на ново място и да ни очакват нови приключения и трудности. Нашият шофьор не само ни почерпи, но и настояваше да ни остави пред вратите на хостела ни в Канкун. Бяхме си резервирали три нощувки в безспорно най-евтиния хостел в града - едноименният хостел Канкун :) Не успяхме да го намерим докато бяхме в колата обаче и за да не бавим повече човека, слязохме в една уличка, където го даваше GPS-a. Намерихме го в съседната, явно го бяхме маркирали грешно. Хостелът струваше по 5 долара на човек и щеше да ни коства 30 долара за трите нощи. Не искахме нито да рискуваме да ни ограбят последните дни, нощувайки някъде около града, за който много изненадващо всички казваха, че бил опасен, при това не малко. Също така не искахме да дремем три нощи на летището и да пристигнем съсипани в Европа. Така че решението за хостел беше добро, щяхме не само да видим Канкун, но и да си починем и щеше да е нещо като тридневна ваканция на море :) А самият хостел нямаше нищо общо с хостелите за бекпекъри и всъщност имахме самостоятелна стая, и нямаше никакви бекпекъри в сградата, освен бедни аржентинци. Беше нещо като най-мизерните квартири в Перу и Боливия, а ние точно това търсехме. На всичко отгоре беше разположен в центъра, макар че център за Канкун е странно понятие. Градът е необичаен, няма впечатляващ площад със стара катедрала, нито колониална архитектура или каквито и да са исторически сгради. Всичко е ново и модерно, а същинският център на града изглежда направо пуст и безинтересен. Има голям пазар за сувенири и всъщност нищо повече, което да заслужава внимание. А центърът на така наречената "зона хотелиера", или района, в който отсядат туристите, е доста по-оживен и пълен с какви ли не заведения и магазини. Има цели молове за сувенири, а хотелите варират от пирамидални стъклени архитектурни шедьоври до наподобяващи панелни соц блокове. Морето е обагрено във възможно най-синьото синьо, което за разнообразие варира от тъмно в дълбините, до карибско светло в плитчините :) Канкун в момента е най-преуспяващия и предпочитан курорт в Мексико, отдавна е изместил славата на Акапулко, който според мексиканци е грозен и опасен. Плажовете на Канкун са прекрасни и толкова примамливи, че целогодишно е пълно с платежоспособни туристи и местни богаташи. В целия този идеален свят обаче има и няколко дразнещи за мен неща. Крайбрежната ивица е така застроена в хотели, че достъпът до плажа не става навсякъде, трябва да се заобикалят огромни бетонни чудовища, чиято охрана не пуска външни хора да стигнат до плажа през двора на хотела. Също така цените на градските автобуси са много по-високи от тези в другите градове, а автобусът до летището е направо вън от коментар със супер завишената си цена! Няма никакъв нормален автобус до летището, също както беше в Рио Де Жанейро - до там ходи само специален рейс с климатик.

Общо взето си прекарахме добре последните три дни като изключим, че мен ме обхвана едно адски тъжно и депресивно настроение, което не се повлия нито от красивите плажове, нито от сладкишите, които консумирахме в несвяст, точно понеже се бяхме сдухали. Обиколих няколко различни плажа, разгледах центъра на "Зона хотелиера", посетих още едни руини. Не ми се искаше разглежданията на руини да свършат с тези край Тулум, затова се нахвърлих на малкия, но прекрасен археологически комплекс Ел Рей, намиращ се съвсем близо до Канкун. До него отива градски транспорт, а входната такса е 45 песос. Прекарах и немалко време на компютъра в гледане на филми с намерението това да подобри настроението ми. Но уви - ефект никакъв. И двамата с другарчето бяхме много тъжни и всичко ни нагарчаше. От друга страна се радвахме много, че ще видим близките си. Завладя ни някакъв микс от емоции, които едва овладяхме. На 1-ви сутринта напуснахме хостела, отидохме до автогарата и вместо да вземем прескъпия автобус за летището на стойност 60 песос, взехме маршрутката за Плая дел Кармен - много по-голяма дистанция и два пъти по-евтин билет. Слязохме на отбивката за летището, а шофьорът на маршрутката ни каза, че има още много да ходим пеш до самото летище. Наистина се оказа така и ходенето не беше много приятно, защото вървяхме покрай магистрала с доста трафик. Беше обяд, когато стигнахме летището. Много се изненадахме, че повечето хора седяха по земята, нямаше дори пейки за чакащите, така че и ние седнахме на земята. Отидох до информацията да питам дали ще трябва да плащаме изходната такса, която подозирахме, че ще ни искат преди да заминем. Момчето там заяви, че няма такава такса, успкоих се, защото бяхме изхарчили абсолютно всичките си песос и нямахме никакви пари в никаква валута, освен 10 долара. Ако имаше изходна такса, трябваше да тегля пари от банкомат.

Целият следобед се занимавах усилено с приготвянето на раницата и чантите си така, че да влязат в лимита разрешени килограми. Понеже събрах още няколко дебели книги от хостела в Канкун, теглото на раницата ми се увеличи. За голямата раница ограничението беше 20 кг, а за ръчния багаж 6 кг. Аз успях да приготвя голямата така, че да тежи точно 20, след като поне десет пъти вадих неща и я носех на кантара отново и отново. А останалите 8 кг ги сложих за ръчен багаж като се надявах да не ги теглят, или да не се заяждат за две кила отгоре. Зачакахме да дойде време за чек-ин, полетът ни беше в 20:00, така че към 17:00 отвориха гишето. Тъкмо като си дадохме големите раници, служителката на Сondor, която ни обработваше документите, ни пита дали сме си платили изходната такса. Няма да ви казвам как подивяхме като ни съобщи, че има такава и че трябва веднага да я платим в офиса на имиграционните. Отидохме там разярени до няма и къде, казахме на мексиканеца зад бюрото, че нямаме пари, а той само се захили и заяви, че в такъв случай ще си изпуснем самолета. Побеснях!!! Мръсни гнусни рекетьори!!! Ами какво става ако човек са го обрали или са му свършили всичките пари, и няма откъде да вземе?!!? Остава завинаги на летището ли, по подобие на Том Ханкс в "Терминалът"?! Егати и болната държава, защо тъпата такса не се плаща на влизане, а на излизане! Гадното човече ни прати на банкомат да теглим пари, на всичко отгоре таксата беше по около 30 долара на човек!!! Общо за двамата изтеглих и платих 770 песос и такова кръвно вдигнах, че ми идеше да утрепя супер наглия служител, който ни се подиграваше. Докато плащахме, в офиса връхлетяха немски туристи от нашия полет, които също паникьосани тръгнаха да теглят от банкомата. Оказа се, че тази такса се плаща само ако си влязъл в Мексико по суша. Тоест ако влезеш и излезеш по въздух, не я плащаш. Но ако влезеш от коя да е сухопътна граница - плащаш. Колко по-лесно щеше да е ако просто се плащаше на влизане. Та след този брутален рекет за първи път от няколко дни истински се зарадвахме, че се махаме от лилипутските държави и си обещахме, че никога няма да се излъжем да се върнем в тях! Излитането на самолета закъсня около 40 минути, а качвайки се вътре, се почувствах като най-огорчения и отвратен от себе си човек. Последното ми возене на самолет беше през 2009-та, когато по горе-долу същия начин провалих азиатското си пътешествие. Тогава мислех, че никога повече няма да направя толкова сериозни грешки, че да се стигне до ползване на такъв транспорт, но уви - сгреших. Ето, че сега второ поредно голямо пътешествие се проваляше и свършваше по този жалък и отвратителен начин, между седалките на консервна кутия, носеща се във въздуха в разрез с всички природни закони. Чувствах се като парцал. Другарчето проспа цялата нощ, а аз гледах в една точка и от време на време започвах да плача като си мислех за провала на пътешествието. Ако само бяхме успели да се върнем с кораб или яхта, щях да сияя на път за дома. А сега все едно отивах на погребение... погребението на една моя мечта.
След много дълги и мъчителни часове, две менюта и много сълзи, самолетът кацна успешно на летище Франкфурт. По време на полета нямаше почти никаква турбуленция, всичко мина леко. Виждайки първи пейзажи от Германия от птичи поглед точно преди да кацнем, се вцепенихме. Всичко беше голо, мрачно, сиво и сякаш мъртво. Нямаше и следа от зелените джунгли и светло синьото море, природата тук бе заспала дълбок зимен сън...




наводненият туристически комплекс край Тулум


национален парк Тулум

плаж Санта Фе










археологическия комплекс на Тулум

карта на руините






























най-популярната гледка



и руините бяха наводнени от проливния дъжд












вкусно! :)

сини тортияс

мариачи в Плая дел Кармен



джаз феста в Плая дел Кармен




из курортния град







плажът в Плая дел Кармен



фолклорни изпълнения






айде на седянката :)


туристите масово си купуваха сомбреро






има и коледна елха, Коледа наближава




филмът "Пчели" на лятно кино





това беше паркирано на нашата улица в Канкун


в Канкун




вкуснотии

гледка от хостела ни


на входа на археологическия комплекс Ел Рей - "не хранете игуаните"

в Ел Рей













сладурче! :))







плаж Делфинес в Канкун





лъскави хотели



тези приличат на панелки, а са луксозни хотели


в центъра








плажовете на Канкун са безспорно прекрасни






















мол за сувенири




в лагуната на Канкун има крокодили










заедно преди летището


тръгваме

 
движим се с 1009 км/ч, температурата е -58 градуса - има ли доброволци за слизане? :)

вечерята - вегетарианско меню

вижда му се края

закуската

грозна и страшна гледка...

дано никога повече не се возя на самолет!

1 коментар:

TripEconomy каза...

Този държава е един от най-красивите. Всеки би искал да прекара празника си на това красиво място. Страхотни снимки! Благодарение на много добрата и полезна статия.