Белиз - една наистина зелена страна

край Дангрига

Останах с впечатление, че много хора по света дори не са чували за Белиз. А някои директно я пращат в Африка, защото явно името им звучи африканско. На мен географията винаги ми е била много силна, а по математика например едва връзвах тройката с връзки и рушвети, така че не мога да обвинявам незнаещите, понеже Белиз наистина е една малка, с нищо неизвестна по света страна и само хора, които са много на "ти" с географията, биха се сетили къде е.

Белиз са мен лично е уникална държава! Това, което би трябвало да бъде един средно голям град, е разпиляно в цяла една страна с население 300 000 души и територия 1/5 от България... И ако Ел Салвадор и Гватемала ме очароваха с шарки и колорит, то Белиз ме върна година и нещо назад във времето, когато почти безгрижно се наслаждавахме на карибското слънце и карибския английски на островитяните, и дори в най-лошите си кошмари не си представяхме какво ни чака на така бленувания по онова време - Контитента.
Белиз неправилно се е разположила в Латинска Америка, мястото й е на някой от многото карибски острови, а не на континента. Макар преди да е била дом на маите, то в днешно време е англоговоряща и пълна с негри страна, попила дълбоко карибската атмосфера на безгрижие, мързел и Боб Марли идеология. Много хора в Белиз знаят и испански, а някои сякаш само испански, но официалният език е английски и страната е бивша английска колония като в миналото се е наричала Британски Хондурас. Понастоящем има доста преселници от Хондурас и Гватемала, правителството ги пускало в страната като дори им осигурявало домове, за да има работници за множеството овощни плантации. Тъй като негрите категорично отказвали да берат портокали и банани, понеже това за тях била долна работа, а и те като цяло са мързеливи, се налагало вкарването на работници от околните бедни и пренаселени страни. Трагедията, която аз веднага видях в това е, че съсипването на страната предстои в недалечно бъдеще заради тези пришълци. Белиз засега е една изключително зелена и запазена по отношение на природата страна, понеже няма много население и горите са недокоснати. Ако обаче продължат да прииждат испаноговорящи индивиди, които имат по 17 деца, от тази прекрасна природа скоро няма да остане нищо... Негрите имат по 1-2 деца, а потомците на маите по над 10, което обяснява защо тази страна се е запазила като един оазис насред всичките околни страни, в които масово се секат горите и има къщи и хора навсякъде. Да се молим и стискаме палци правителството да спре да внася евтина работна ръка, защото след няколко години Белиз няма вече да е това, което ние заварихме и харесахме...

Когато прекрачихме границата, с другарчето изпаднахме в онова шоково състояние, което ни обзе при влизането ни във Венецуела за първи път. Тогава след почти 6 месеца на Карибите, се натресохме на възможно най-дивата и шокираща латино страна. Сега пък обратно - от всичките латино държави, където преобладаваше пренаселеността, шума, непоносимата музика и малките свински пресметливи очички на дребните човечета, тук се озовахме в един свят на високи, здрави негри, говорещи развален карибски английски и честно казано - облещихме се, останахме като гръмнати и аз дето хич не тача християните, чак ми идеше да се прекръстя. Още на границата две високи негърки накараха ченетата ни неволно да увиснат като видяхме (и чухме) как ругаят митническите служители и на какъв брутален жаргон им говорят. След като минахме формалностите, застанахме да чакаме нашия французин да мине с джипа и да ни откара до първия град Сан Игнасио, където той щеше да преспи. Дъждът отново не спираше и макар да бяхме в нова държава, явно не смяташе да ни остави скоро, а може би щеше да ни преследва чак до Мексико. Сан Игнасио се оказа не толкова малък град, даже сякаш бе най-големият след Белиз Сити поне на пръв поглед. В центъра се изля брутален порой и доста време се крихме под един навес с дузина местни, които също не искаха да се намокрят. Отидох до площада в центъра, където беше разположен голям информационен център. Взех карта и човекът там реши да ми обясни какво има за разглеждане в Белиз. Явно всичко беше платени атракции и на някои места не можело да се ходи без гид. Основните атракции бяха пещери, както и островите, пръснати из немалкия риф в Карибско море. Питах го къде може да се иде на походи без гид и човекът не знаеше нито един маршрут в цялата държава. Общо взето беше запознат с всичко туристическо и платено, но не знаеше нищо отвъд това.
Ние с другарчето въобще не възнамерявахме да ходим по острови и съответно да плащаме за лодки, така че щяхме да се задоволим със сухоземната част на страната. След като дъждът спря, тръгнахме към края на града да търсим място за спане. Все още не познавахме местните нрави, но другарчето попита няколко човека дали би било проблем ако къмпираме в някой парк. Всички казаха, че няма да е проблем според тях. Все пак не ни се видя чак толкова спокойно и безопасно в този град, така че решихме да се отдалечим колкото можем. След много чакане хванахме стоп с пикап, който отиваше в Белмопан. Харесахме си едно място край пътя с гъста гора и слязохме там. Едва се промъкнахме в храсталаците, всичко беше мокро и обрасло.

Не предполагах, че на следващия ден ще се озовем в най-странната, невзрачна и направо нелепа столица на света - Белмопан. Понеже Белиз сити бил често наводняван и отнасян от урагани, правителството на страната решило да си направи нова столица на по-безопасно място и така изникнал Белмопан. Когато един човек ни взе на стоп до там и ни остави в центъра, ние се зачудихме в кое предградие ни е оставил и как сега ще стигнем до центъра, че да го разгледаме. Един американец, притежаващ хостел в града, ни заговори на улицата и ни пита какво търсим като с това сложи край на размислите, в които бяхме изпаднали. Попитахме го накъде е центъра, а той отговори: "ама вие сте точно в него". И ако не бяхме видяли площада с хубаво име "Независимост" малко след това, аз лично нямаше да му повярвам...  Центърът на Белмопан беше слабо казано невзрачен, нямаше нищо освен това малко площадче. Изнесохме се от града шашнати като още повече ни шокира пълната липса на супермаркети или молове, и дори каквито и да са магазини, различни от китайските мухлясали дупки, където можеш да си купиш основно нудълси и ориз. В Белиз се оказа, че всички магазини е държат от китайците и сякаш само те работят в тази страна. Другарчето бе направо съкрушено, защото си беше направило сметка да си зарежда лаптопа в мола, а мол не съществуваше нито тук, нито никъде в Белиз. Оттук насетне се определяхме като страшни късметлии ако намерехме какво да е китайско магазинче, където да приемат плащане с карта, понеже не искахме да теглим пари, за да избегнем банковата такса. В Белиз всичко беше много скъпо и оскъдно, разнообразието от стоки почти падаше до нивото на България по комунистическо време, само че го нямаше Корекома да ни спаси. След като си напълнихме вода от една бензиностанция и си купихме стек от 25 нудълса от китайски магазин, който според стандартите на Белиз можеше да се определи като голям, а за България бе като минимаркет в бензиностанция, отидохме да стопираме на края на града в посока юг - Пунта Горда. Ходенето до края на града хич не ни измори, защото не беше никак много, а Белмопан завинаги остана в съзнанието ми като едно голямо село.

На стоп ни взе черен с пикап, отиващ чак в Пунта Горда, само че ние слязохме на отбивката за Хопкинс, за да разгледаме първо това плажно градче. За съжаление дъждът не ни позволи. Добре, че в Белиз на всяка отбивка имаше автобусни спирки със солидни покриви, явно заради честите валежи. Мислехме да почакаме на спирката да превали, но след няколко часа дъждът изобщо нямаше намерение да спре и взе да става късно, а ние бяхме заклещени на спирката. Всякакви хора идваха и си отиваха с автобус или кола, само ние все още седяхме и там си останахме почти до тъмно. Наложи се да влезем по един черен път към нивите и да търсим ненаводнено място за спане, което хич не се оказа лесна задача в тая равнина. Настанихме се до дървета с грейпфрути и се молехме дъждът да не ни удави тая нощ.
Сутринта нещата изглеждаха по-оптимистични - не валеше. Побързахме да се върнем на отбивката и да хванем стоп за Хопкинс. Градчето бе мъничко, разположено на плажа. Имаше хостели и няколко китайски магазина, разходих се малко по плажа и тръгнахме обратно към главния път. Взе ни луд с пикап, който караше толкова бързо шестте километра до главния път, че щяхме да излетим отзад, а на другия човек до нас му хвръкна шапката. Стоповете се заредиха един след друг и докато стигнем Пласенсия, бяхме мокри (отново заплющя), изморени и отчаяни къде ще се спи, понеже полуостровът, на който се намира Пласенсия, беше яко наводнен. От едната му страна има огромно езеро, а от другата е морето, така че всичко между тях беше наквасено. А това "всичко" включваше множество луксозни къщи и хотели. Самата Пласенсия беше туристическа и скъпа, но дали защото валеше, не се виждаха много туристи по улиците. Разходих се колкото можах и естествено станах вир вода. Всичко по магазините бе толкова скъпо, купихме си плодово кисело мляко и чак ни заболя колко пари дадохме за него. А бяхме доста гладни, вече втори ден ядяхме сухи или накиснати в студена вода нудълси. Не, че бяха толкова лоши, ама взеха да омръзват. Малко по-рано, докато се возехме в поредния пикап към Пласенсия, шофьорът качи още един стопаджия, който беше негър растафар и седна отзад при нас. Като се качваше държеше в ръка един банан, който тъкмо се канеше да изяде. Какъв само бе шокът ни, когато го изхвърли ей така изведнъж?! Ние се опулихме и го питахме защо го хвърля, а той каза "а, какво от това, да има за катериците"... Тоя коментар съвсем ме хвърли в размисъл, първо защото на тоя малък полуостров без гори и обграден отвсякъде с вода, надали имаше и подобие на катерица, и второ, защото може би негърът се притесни да не би ние белите да го видим да яде банан и да си помислим, че е маймуна. Колко комплексиран трябва да си, за да ти пука какво мислят за теб другите, особено непознати, че и да си хвърлиш банана на улицата.... А как ни течаха лигите за банани!! Колко много искахме да си купим и все пестяхме парите... Ако само този нещастник знаеше колко бихме се радвали да му изядем банана и да ни мисли за маймуни, вместо да го мята на пътя за въображаемите катерици.... Не само българите са една брутално комплексирана нация, оказва се в крайна сметка, че хората по цял свят са такива, особено тези, на които им е натъпкано в главите, че са долно качество хора.

Намирането на място за спане след Пласенсия не беше лесно, всичко покрай пътя бяха хотели и богаташки къщи, освен това беше наводнено. Успяхме обаче да намерим леко вдигнато и не толкова мокро място, където естествено бе пълно с комари и другарчето се зачуди защо богаташите идват да си строят къщи на това ужасно място между езерото и морето, където следващият ураган ще им ги отнесе. В следващата кола на стоп чухме по радиото как цялата страна е наводнена и е обявено бедствено положение, особено в Белиз сити, където много хора били евакуирани и настанени в приюти. И таз добра, идеално време да пътуваме и разглеждаме, няма що! Явно нямаше да спре да вали скоро, така че трябваше да свикваме и да вземем най-доброто от престоя си в страната. Времето си прекарвахме основно по автобусни спирки, а в промеждутъците успявах да разгледам по нещо. Придвижихме се до Пунта Горда - друго градче на брега на Карибско море. По пътя се нагледахме на малки китни къщурки от естествени материали, в този район преобладаваше населението, което се състои основно от потомци на маите. В Пунта Горда се повтори обичайното - бяхме гладни, нямахме вода, а имаше само един китайски магазин, който за щастие приемаше плащане с карта и така спасихме положението. Двама пияници ме заприказваха и не искаха да ме пускат да си отивам, единият сподели, че е автобусен шофьор и кара децата на училище. Понеже след около час щял да ходи да ги взема, не бил изпил чак толкова много алкохол, другият обаче беше толкова опианен, че не бе далеч момента, в който щеше да се тръшне някъде в несвяст.

След Пунта Горда нямаше много трафик по пътя, но ни взе един човек с пикап, който беше страшно ентусиазиран да си говори с нас. Живееше в едно село наблизо и понеже ставаше тъмно, ни предложи едно страхотно за палатка място. Разказа, че преди време завел там голяма група американци, които пътували като нас с раници и търсели къде да палаткуват. Местенцето бе много хубаво, защото имаше поточе с топла вода, а и беше встрани от главния път. Имаше черен път, който водеше към някакъв имот, но за двата дни, които прекарахме там, минаха само едно семейство с много деца. Успяхме добре да си починем и да изчакаме дъжда в северната част на страната да отмине. Интересно, че при нас не валеше, а нормално това бил най-дъждовният район на страната.
Зеленината, в която бе потънала цялата страна, беше толкова приятна, освежаваща и направо главозамайваща на фона на голите хълмове на Гватемала. Бяхме очаровани от природата в Белиз и страшно се радвахме на всяко дърво. След Пунта Горда, където всъщност пътят на юг свърши, се отправихме обратно на север. Стигнахме Дангрига - град отново на крайбрежието, където слънцето напече и разходката стана приятна. Първо отидохме на автогарата, която представляваше една малка чакалня с пейки и имаше повече персонал, отколкото пътници. Там другарчето искаше да остане да си зареди батериите на лаптопа и телефона. Тъкмо се настанихме и до нас седна отвратително изглеждащ изпадняк, а не след дълго дойде и охраната във вид на огромна негърка да ни пита за къде пътуваме. Като казахме, че сега сме пристигнали и няма да пътуваме, грубата негърка ни изгони, защото чакалнята била само за клиенти на автогарата, които щяли да пътуват. Интересно защо клошарът си остана там и след като ние бяхме изгонени. Възмутени седнахме отвън пред автогарата и всички минаващи ни оглеждаха като през пет минути някой нещастник идваше да ни поиска по долар. Беше адски неприятно и побързах да се разходя из града и да купя храна, за да се махаме час по-скоро. В самия град нямаше нищо кой знае какво, както и във всички други градове в страната, но палмите около реката и игуаните край плажа заслужаваха внимание.

След Дангрига сменихме няколко стопа и спряхме да нощуваме в крайпътна градина с грейпфрути, а на сутринта стигнахме Белиз сити на стоп с един американски пенсионер, който се беше заселил в страната, защото било винаги топло и твърдеше, че ще е тук докато умре. Самият град се славеше като най-опасното място в Белиз и естествено беше най-големия по размер и население град. Другарчето отново се надъха, че ще има мол и ще може да си зареди компютъра, но уви. Градът бе голям, но хаотичен, странен, някак необичаен. Беше пълно с нагли и агресивни нерги, които постоянно тормозеха хората и особено туристите. Идваха да ми поискат цигара, долар и какво ли още не. Някои наглеци ми подвикваха "fuck you" като не им обърна внимание на исканията. Имаше множество неприятни индивиди, които откровено дразнеха. Разходих се до птичия остров, който всъщност е полуостров и на който има едно заведение и игрище, но всичко бе потънало в боклуци. Фарът и пристанището бяха най-живописните части на града като общо взето друго нямаше за гледане извън центъра. Имаше музеи, но се плащаха и не бяха евтини. Не се задържах особено дълго в града, след два часа се върнах при другарчето и се отправихме още по на север, към Ориндж Уолк. Нямаше да стигнем същия ден, защото беше доста късно, а и стопът беше по-бавен около Белиз сити. Като се стъмни вървяхме по шосето в нищото, търсейки удобно място за влизане в нивите и спане. Една кола спря без да я стопираме и хората ни попитаха какво търсим и имаме ли нужда от помощ. Като им казахме, че ще къмпираме, предложиха да ни откарат в тяхната църква, където можело да спим безопасно, защото тук край пътя било много опасно. Идеята за сухо място с покрив много ни се понрави и се качихме в пикапа. Семейството ни показа чудесна постройка до самата църква, където можеше да се настаним, а имаше и тоалетна. Много ни разпитваха за пътешествието и очевидно се вълнуваха и интересуваха от това, което им разказахме. Пожелаха ни приятна вечер и си тръгнаха към тяхното село. Спахме идеално  в постройката, а на сутринта едно чиче дойде да приготвя църквата за служба, беше неделя. Усмихна се като ни видя и си продължи работата. Даже ни пожела лек път като си тръгвахме.

Стопът до Ориндж Уолк беше лесен, а там се разположихме на централния площад, защото имаше безплатни контакти с ток, че и wi-fi, и останахме целия ден да зареждаме вече тотално издишалата електроника. В този град имаше доста по-малко негри, обаче към обед се появи един, който веднага се лепна за нас и почна  да ни тормози да му дадем пари и хляб (тъкмо обядвахме). Стана агресивен като не му дадохме и се наложи да крещя по него, за да го изгоня. Следобед тръгнахме да излизаме от града, а той все не свършваше. След доста ходене и стопиране, стигнахме някакъв своеобразен край. Там едно такси отби и човекът на волана ни подаде две ледени бутилки кока-кола. Извини се, че не може да ни вземе и каза да имаме търпение, Господ щял да ни помогне ако имаме търпение. Също така ни каза да стопираме до гърбицата, в Белиз всички винаги стопираха до легналите полицаи и всеки път ни съветваха настоятелно да стопираме там, беше нещо като неписано правило. Ние обаче нито вярваме в Богове, нито в гърбици, така че си продължихме пеш по пътя, оценявайки подобаващо студената кока-кола в иначе изпепеляващата жега, която след като спря дъжда, стана наистина непоносима. Откакто бяхме в Белиз, постоянно бяхме мокри до кокал, първоначално от дъжда, а след това плувнали в собствената си пот. Не помня да сме имали дори един ден със сухи дрехи. В последно време всичко започна да ме сърби от тази постояна мокротия и мръсотия.

По едно време все пак една кола спря. Отиваха в близко село, но ни откараха достатъчно далеч от града и решихме да слезем на едно от малкото места с гора, тъй като всичко наоколо бе оградени пасища. Хората ни предупредиха, че е много опасно да спим в тази гора, защото нощем там ходели ловците, които били лоши хора и щели да ни нападнат и ограбят, а можело и да ни убият. Вече трети човек ни говореше за тези ловци. Стана ни криво, защото през последните дни се бяхме върнали към онзи спокоен начин на пътуване без стрес, нервно напрежение и очакване във всеки миг някой да ни дръпне нещо, даже бяхме спряли да вадим ножа и мачететата всяка вечер. Много хора казваха, че Белиз не е безопасна страна и има логика, понеже все пак не е карибски остров, а е свързана с континента, а той, както вече се убедихме, не е място да се разхождаш с ръце в джобовете. Все пак това може би измамно спокойствие ни бе завладяло напълно, защото именно него търсехме след почти две години в дивашки държави. Исках просто да си ходя по улицата, да снимам, да се усмихвам на хората, да спя спокойно в палатката и да не вадя ножа при всеки шум. Другарчето копнееше за същото и в Белиз сякаш го намерихме. Но все имаше някой да ни предупреди да не се отпускаме. Точно така отпуснати бяхме в Еквадор преди да ни ограбят, десетки хора ни разказваха легенди за това колко е опасна страната им, а ние само им се присмивахме и чудехме на акъла. В Белиз все пак населението беше основно съставено от негри, което потенциално може да доведе до нежелани ситуации, имайки предвид че негрите в Латинска Америка нямат нищо общо с негрите в Африка. Но от друга страна населението на Доминика цялото бе от негри и беше най-спокойната страна на света и нашият Рай на земята. Белиз за миг ни накара да се почувстваме сякаш сме обратно там, преди да започнат срещите ни с хора и държави, които никак не харесахме и ни разтуриха рахата, и това чувство на спокойствие и блаженство бе невероятно! Дори се замислихме да останем възможно най-дълго в Белиз, за да не седим много в Мексико, за което добра дума не бяхме чули все още. Но поради скъпотията Белиз ни отпрати, всичко бе толкова скъпо и еднообразно, а цял нов свят ни чакаше отвъд границата - легендарната мексиканска кухня, древни руини, колониални градчета... Подготвих си добре домашното и докато бяхме на площада в Ориндж Уолк, проучих какви интересни места има в Мексико и страшно се впечатлих от многообразието и количеството неща за разглеждане! Белиз беше супер за ваканция, но ние не бяхме на почивка, а на грандиозно приключение и то трябваше да продължи на всяка цена!
Ловците не ни навестиха през нощта, а сутринта се отправихме към град Корозал и границата с Мексико. На стоп ни взеха две китайки - майка и дъщеря. Дъщерята беше студентка в Четумал и пътуваха за там като първо смятаха да се отбият в мола. Като чу, че от другата страна на границата има мол, другарчето само дето не се разтрепера от вълнение :) То е редовният "клиент" на всички молове, винаги там ме чака като ходя да разглеждам градовете :) Там е хладно, има ток и понякога wi-fi, така че другарчето трудно бива извадено от там в края на деня. Двете китайки бяха супер приятни и разговорливи, нещо нетипично за техния народ. На всичко отгоре ни изчакаха да минем през всички формалности на границата, които включваха плащане на изходни такси за Белиз - около 18 долара на човек и попълване на всякакви формуляри при влизане в Мексико. Понеже бяхме чули само зли слухове, че при излизане от Мексико има такса от 30 долара на човек, решихме да питаме служителя дали има такова нещо. Той потвърди като каза, че тази такса не влиза в самолетния ни билет и трябва да я платим при напускане на страната. Ако не го бяхме питали нямаше нищо да ни каже и щеше да ни очаква изключително неприятна изненада на летището, защото докато не платиш тази такса, не те пускат да излезеш от страната! Този рекетьорски подход тотално ни отврати и дълго дискутирахме как е възможно да съществува такава държавна политика и защо таксата не се плаща като влизаш, а ти я сервират като излизаш. Ами какво става ако са те ограбили или си изхарчил всичките си пари преди да се качиш на самолета?!

И така - Мексико! Последната държава от това мащабно пътуване, последните 35 дни от тези 2 години и 35 дни, последните разгледани места, събрани спомени, снимани красоти, готини животни, забавни стопове и срещнати хора... Горях от нетърпение да видя какво ще ми предложи Мексико и се надявах да е само хубаво...

 Сан Игнасио

старият мост

Белмопан - най-малката и нелепа столица, която човек може да си представи

това е целият център на столицата...

мляко с какао

в поредната нива

следи :)

на тази спирка чакахме дъжда да спре часове наред

край Хопкинс

в Хопкинс

белизки долари

луксозните къщи край Пласенсия

всичко е под вода

всички автобуси в Белиз са такива - чикън бъс

по улиците на Пласенсия

в Пунта Горда

до това поточе нощувахме

къщи на местните потомци на маите

за първи път виждам такъв знак

в Дангрига

крайпътно заведение Амигос

беше пълно с оригинални табелки

в Белиз сити

за съжаление Птичият остров наподобява бунище

на сухо

обожавам табелите в Белиз

от тук си купихме сладолед