Ел Салвадор - там, където хората са прекрасни, а стопът хвърчи!

на палатка в кафето


Харесвам много Ел Салвадор :) Знам, че звучи странно на фона на множеството ми негативни публикации за Латинска Америка, но на хубавото не мога да кажа лошо, нито пък обратното. Страната си има страшно сериозни проблеми, а престоят ни там теоретично можеше да свърши много зле, само че хората са златни и така се грижеха да не ни се случи нищо, че излязохме невредими, очаровани и щастливи като дори сравних страната с Еквадор по колорит, атмосфера и хора.

Ако погледнете географската карта, ще видите, че между Никарагуа и Ел Салвадор има още една държава, наречена Хондурас. По стечение на обстоятелствата ние прекарахме едва няколко часа в нея, минавайки с един ТИР от границата на Никарагуа до тази на Салвадор, така че сметнах за ненужно да пиша отделна публикация за Хондурас и тук ще ви разкажа за преживяванията ни там през тези няколко часа.
Влизайки в страната не възнамерявах да си тръгнем толкова бързо. Истината е, че търсейки някакви атрактивни за посещение места в Хондурас в интернет, не намерих нищо определено, освен едни руини на маите с входна такса 10 долара и разни острови по карибското крайбрежие, достъпни само с лодка. И тъй като в това пътуване краен приоритет станаха местата, а не хората, които като цяло не проявяваха интерес към нас, сякаш се оказа, че няма какво да правим в Хондурас. По-лошото обаче беше, че пътят за евентуално атрактивната част на страната минаваше през столицата, а ние не искахме да стъпваме там.
Макар да нямаше толкова за разглеждане в страната, реших да й дадем шанс и още не предполагах, че в средата на деня вече няма да мисля толкова позитивно.
Още по изгрев станахме и събрахме палатката пред вратите на миграционните, за да не  създаваме лошо впечатление пред човешкия трафик на тази граница. Отправихме се към миграционните на Хондурас, където едно чиче зад гише ни записа данните и ни поиска по 3 долара входна такса. Поляците, които срещнахме в Никарагуа, ни бяха предупредили след като платим тази такса, да си поискаме бележка, защото иначе на границата на излизане от страната, пак ще ни карат да плащаме. Чичето отначало не ни даде никаква бележка, само два хвърчащи листа с печати на тях. Тук е важно да спомена, че четирите държави: Никарагуа, Хондурас, Ел Салвадор и Гватемала са в нещо като съюз и когато влезеш в една от тях, започват да ти текат 90-те дни, които всъщност се отнасят за всичките заедно, а не само за една. Тоест трябва да посетите и четирите в рамките на този период и не би трябвало да ви слагат печати в паспортите, когато пресичате границите между тях, макар че на някои не зачитат това правило и слагат. След като поискахме бележка за платена такса, чичето ни я даде. Обменихме останалите ни няколко кордоби в хондураски лемпири и купихме пет банана, а останалите няколко банкноти си запазих за колекцията. Отдалечихме се съвсем малко от границата и застанахме да стопираме, няколко човека минаха да ни кажат, че е опасно да стоим там и да не се отдалечаваме повече, защото ще ни нападнат крадци. За късмет съвсем скоро ни взе камион и поехме по не толкова дългия път през новата за нас страна. Шофьорът беше гватемалец и по едно време реши да спре до крайпътен продавач на дини и да ни почерпи. Налазихме адски вкусната диня, след което продължихме да се наслаждаваме на красивите пейзажи покрай пътя. Всичко отново бе зелено, както във всички страни от Централна Америка. Картината не бе много по-различна от съседна Никарагуа. Виждаше се бедност край пътя, но нищо по-фрапиращо.

Марите  
Чудехме се къде са марите и кога ще имаме нещастието да ги видим. Хондурас е една от страните с огромно количество мари (гангстери), тероризиращи и убиващи обикновените хора. Носенето на огнестрелно оръжие тук си е направо задължително и всеки е въоръжен. А марите, доколкото вече знаехме, са татуирани типчета с огромна склонност към насилие и тежък психологически профил с множество отклонения (нещо като мен, само че в доста по-агресивен нюанс и с патологична жажда за кръв :) За да си ги представите по-лесно, ще визуализирам:


Тези двамцата са от Ел Салвадор, но и в Хондурас и Гватемала има доста членове на основните гангстерски групи - Мара Салватруча и Мара 18. Ето още снимки ако желаете да се потопите в света на марите - https://www.google.bg/search?q=el+salvador+maras&source=lnms&tbm=isch&sa=X&ved=0ahUKEwitgKqgvuHKAhUil3IKHfmHCuUQ_AUIBygB
Тези банди избиват и насилват страшно много хора като насилието им е излязло от всякакви граници и са стигнали дори до канибализъм, гледах в интернет клипове, на които ядат остатъци от хората, които са убили. Интересното е, че марите са се зародили и оформили в Лос Анджелис, в една държава, която вече никак не желая да посетя - САЩ. Там през деведесете години са се заформили тези групировки и са убивали и тероризирали на местно ниво в "града на ангелите". По-късно са се разпространили и в други части на САЩ. Характерното за членовете им е, че повечето са нелегални мигранти от Ел Салвадор и те всъщност са започнали традицията. Татуирали са се, за да се знае кой към коя група принадлежи и са се избивали едни други. Полицията в Лос Анджелис се видяла безсилна, затова в един момент се решило заловените и излежаващи присъди членове да бъдат депортирани в Ел Салвадор само с дрехите на гърбовете им. Така слизайки от самолета, гангстерите нямали никого и нищо, единственият им вариант за оцеляване в тази бедна страна бил да направят на ново банда и да започнат да крадат и убиват. За техен късмет те били приети като герои от местните хлапаци, тъй като идвали от САЩ - страната мечта за всички хлапета с гангстерски наклонности. Никак не им било трудно да зарибят местната младеж и за нищо време Мара 18 и Мара Салватруча станали мощни и изключително опасни за хората групировки. Започнало безразборно насилие в държавата и съседните й като мащабите му днес достигат невъобразими висоти. Например когато пристигнахме в Салвадор, едно семейство ни разказа как преди два месеца марите поискали нещо от правителството и то отказало. Марите започнали да убиват един по един автобусни шофьори на градски транспорт като всеки ден бройката растяла с един, тоест първия ден убили един, втория ден двама и така стигнали до 20 на ден. И в един момент правителството се пречупило. Според хората проблемът с марите е на ниво епидемия. Все повече младежи се присъединявали към бандите като най-лошото било, че ставали престъпници още от деца. Често пъти марите пращали малки деца да убият някого с пистолет, това вече ставало масово явление. И имайки предвид, че едва ли има невъоръжен човек в Салвадор и Хондурас, нещата излизат от всякакъв контрол, всеки може да гръмне всеки ако му скимне. Малките деца имат достъп до пистолети и това не е нищо странно и необичайно. Марите не само убиват, но и тероризират местното население като рекетират за пари всеки, имащ магазинче, ресторант или някакъв бизнес. Ако не си плаща редовно, бива гръмнат или дъщеря му изнасилена и продадена за проститутка в някой затвор. В затворите пък марите са движещите фигури, има по някой "главен", който върти всичко в затвора. Наркотрафикът е основен доход за марите и убиването май го правят повече за престиж и кеф. А двете главни банди 18 и Салватруча не могат да се понасят и се трепят едни други непрекъснато. Преди години уж си били разделили териториите и не се избивали помежду си толкова много, но напрежението често ескалира и почват отново да се гърмят. Казват, че Ел Салвадор и Хондурас са на първо място в света по убийства като дори надвишават по брой жертви тези във военните зони. Доколкото разбрах имат по над 3000 убийства ежегодно.
Толкова за марите, това беше отклонение с цел да се знае в какви държави и сред какви екземпляри пътуваме и какъв луд късмет сме имали нищо да не ни се случи. Аз все още не мога да повярвам, че за всичките тези държави и две години скитане минахме само с едно ограбване и нищо друго. Явно сме големи късметлии.

бъдещето на марите...

Около час след почерпката с диня пристигнахме на границата на Хондурас с Ел Салвадор. И тук започна голямото ми чудене... Имаше път, който тръгваше от тази граница нагоре през Хондурас и можеше да поемем по него и да разгледаме повече от страната. Вторият вариант бе просто да продължаваме към Ел Салвадор. Седнахме да хапнем, докато аз се чудех. Покрай нас постоянно минаваха разни хора и ни гледаха странно. Дузина деца, очевидно връщащи се от училище, започнаха да се млатят с пръчки в лицата, бяха толкова агресивни и настървени, че се опулихме от почуда. Беше отвратително да ги гледаш как се шибат с тънки пръчки през устите и очите, беше зверщина. После покрай нас мина един човек, който се отби да ни заговори и ни даде едно пликче студена вода за пиене. Веднага след него, докато още обядвахме, при нас дойде един младеж с кръв червени очи, който беше зверски надрусан и започна да ни заплашва, че ще ни откъсне главите и ще ни убие в страшни мъки. Каза, че желае смърт на гринговците като нас и че скоро ще сме мъртви. По най-бързия начин се изнесохме от компанията му и тръгнахме към самата граница, където имаше повече хора, защото на мястото, където седяхме, бяхме леко изолирани. След тази случка много лесно взех решение да си ходим по пътя и да продължим към Салвадор, реших че имам твърде много материални неща за губене, за да ги рискувам с престой в такава държава. Прогнозите обаче не обещаваха да е по-различно в Салвадор, но там поне имаше един куп места за разглеждане според информацията в Интернет. Всъщност Салвадор сякаш дори бе по-опасна от Хондурас, обаче хората там бяха толкова сърцати и добронамерени към нас, че това направи престоя ни запомнящ се и много приятен.

Минахме бързо миграционните на Хондурас и тези на Салвадор като този път за наше облекчение нямаше плащане на входяща такса. Салвадор явно беше различен и не се опитваше да прогони и без това малкото туристи, осмелили се да го посетят. Говорейки за туристи, такива не видяхме никъде в цялата страна, с изключение на сърфисткия плаж Ел Тунко. Там явно ходеха всички бекпекъри и от там сякаш не излизаха.
След границата тръгнахме пеш към мястото, където пътят за коли се сливаше с този за ТИРовете, там очаквахме да хванем стоп с камион от току що преминалите границата. Още преди да стигнем до сливането да двете шосета, до нас спря автобус и шофьорът ни предложи безплатен превоз. Бяхме силно изненадани, качихме се и си говорехме доста по пътя до Санта Роса - първият град след границата. Там слязохме в центъра, благодарихме на шофьора и кондуктора и поехме на обиколка и ориентиране в новата обстановка. Градчето изглеждаше приятно като естествено се усещаше и онова напрежение, което усетихме в много латино градове в това пътуване. Стотици добронамерени очи ни гледаха, а между тях и не толкова добронамерените очи на крадци също се усещаха бегло. Купих храна в града, валутата на Салвадор е американски долар и това помогна много бързо да се оправим с парите и цените.
Поехме пеш към края на града и след нищо време вече се возехме на камионче, пътуващо към столицата. На смрачаване минахме през град Сан Мигел, който се води за един от най-опасните в страната. Интересното в Ел Салвадор е, че държавата е над пет пъти по-малка от България на площ и има над 7 милиона население, което я прави една от най-гъсто населените в света, заемайки по-челно място дори от Индия и Китай! Страната има 327 души на квадратен километър. Няма да се впускам в размисли колко би била успеваемостта на двама гринговци на палатка да си намерят място за разпъването й, само ще кажа, че след като подминахме Сан Мигел, спряхме на една бензиностанция и камионджията ни изчака да попитаме дали ще ни разрешат да преспим там. Двама тежко въоръжени мъже я охраняваха и се съгласиха да палаткуваме там, но ни предупредиха, че е много опасно. В същото време обаче казаха, че колкото по-нататък по пътя отиваме, все по-опасно става. Така че решихме да преспим там, надявайки се марите да не са хвърлили око на точно тази бензиностанция същата вечер.Разположихме се в единия й край и до сутринта никой не ни обезпокои.

Докато събирахме палатката, охраната ни гледаше с любопитство. Благодарихме за нощувката и поехме отново на стоп към първата ни дестинация - градчето Сучитото. Взе ни лъскав джип с мъж и жена, които бяха много интелигентни и приятни и да си кажа честно доста ни учудиха, не всеки ден общувахме с такива хора. Бяха пътували по чужбина и живяли в САЩ, бяха много добре информирани за света. Предупредиха ни за марите и ни разказаха за проблемите, които хората имат с тях. Като пристигнахме на отбивката за Сучитото, пътищата ни се разделиха, тъй като те отиваха в столицата Сан Салвадор. Оставиха ни в едно изключително опасно и западнало градче на име Сан Мартин като ни закараха пред полицията и ни казаха да стопираме там, защото навсякъде другаде е твърде опасно да ходим. Послушахме ги и след нищо време се возехме в лъскава спортна кола с един младеж, когото отначало заподозряхме, че може да е мара, но се оказа много приятен и дружелюбен. Остави ни пред къщата си в едно малко село. Една възрастна жена ни видя да стопираме и дойде да си говорим, покани ни в къщата си да пренощуваме ако никой не ни вземе. Още беше много рано за отказване от перфектно вървящия стоп и знаехме, че някой ще ни вземе, но въпреки това бяхме силно впечатлени от офертата. Не след дълго се возехме в кола директно за Сучитото. Шофьорът живееше там и сподели, че е много красиво и ще ни хареса. Беше прав - грачето с прекрасната си колониална архитектура, чисти и тихи улички и мили хора, веднага ни допадна. Другарчето остана на площада с багажа, където доста хора не спираха да ни зяпат, но никой не бе лошо настроен, а напротив. Тогава за първи път установихме, че в Салвадор ще бъдем зяпани нонстоп и каквото и да правим, просто на хората сме им много интересни и не се усещат как не спират да ни гледат. Не са виждали изобщо такива като нас и това провокира любопитството им. Една жена, продаваща храни на близка сергия, предложи на другарчето да си зареди телефона на нейния ток, виждайки го как пробва в някакви неработещи публични контакти. Хората явно бяха много любезни и никой не ни гледаше лошо, егати кефа е да пътуваш в държава, неразвалена от туризма! Разходих се из цялото градче като отидох и до езерото. До там освен, че може да се стигне пеш, имаше и някакъв градски автобус, който сякаш минава често. За моя изненада се оказа, че достъпът до езерото откъм едната страна на пътя е заварден и се таксува като струва 1 долар. Но по другия път вляво намерих достъп до езерото, който е безплатен и минава покрай много беден квартал със страшно очукани къщи. Направих няколко снимки, полюбувах се на красивия пейзаж и тръгнах обратно към Сучитото.

За да не минаваме през Сан Салвадор, реших да хванем един странен път към следващата ни дестинация Санта Ана. Този път го имаше на картите в гугъл, но местните казваха, че трябвало да минем през Сан Салвадор, нямало друг вариант. Отсечката до Агиларес бе ясно, че съществува, макар да не знаех колко трафик ще минава, но след това пътят бе под въпрос. На излизане от Сучитото си купихме страшно вкусна пържена юка от една жена, занапред се пристрастихме към пликчетата с пържена или варена юка и салата, които се продаваха в някои части на страната. След Сучитото къщите продължаваха да се редят край пътя, макар и на повече разстояние една от друга. Походихме малко и се натъкнахме на изоставена и страшно обрасла полуразрушена къща. Решихме да я превърнем в дом за през нощта. Беше близо до пътя, но бяхме скрити от високите растения. Мястото толкова ни хареса, че прекарахме две нощи там и си отпочинахме от натрупаната предните дни умора.

Стопът към Агиларес бе перфектен както винаги, а в този не толкова приятен град си напазарувахме малко храна от сергиите на пазара и тръгнахме пеш към отбивката за съмнителния път към Санта Ана. Оказа се, че пътят си е съвсем на място, само дето нямаше много трафик по него. Отначало поехме пеш, но не след дълго ни взе пикап със семейство и ни стовариха в следващото градче Ел Паиснал, където имаше красиви графити и приятна църква. Ел Салвадор все повече ми харесваше. На изхода на това градче почакахме да мине първата кола в нашата посока и не след дълго пътувахме към следващия град Сан Пабло Такачико. Там ни оставиха на бензиностанция преди града и стопът се забави, защото хората не знаеха накъде отиваме, бяхме точно преди самия град. Все пак ни взе един човек и ни остави на разклона за Санта Ана. Там съвсем скоро ни взе камионче за Санта Ана. Пристигайки в големия град първо отидохме на сладкарница да пробваме местните сладки деликатеси, след което другарчето остана на площада, а аз поех на разходка из забележителностите на града. Посетих няколко църкви и красиви улички с колониална архитектура. Заговаряха ме все мили и любезни хора, чувствах се прекрасно. Като стана късен следобед тръгнахме да излизаме от града, който бе огромен и това нямаше как да стане пеш. Идеята бе да хванем някакъв автобус по пътя към планината, която бе недалеч от града и да слезем където ни хареса. Благодарение на любезен местен, който говореше перфектно английски и спря колата си, за да ни пита дали имаме нужда от помощ, виждайки ни да се пулим в картата, веднага се настанихме на правилната автобусна спирка и зачакахме да дойде рейса. Автобусът бе от най-евтиния транспорт за бедни и отиваше до високопланинско село. Всички хора ни зяпаха с интерес, докато се возехме прави с раници на гръб, понеже беше претъпкано. Пътят след града мина през грозни и мизерни гета, след което започна да се издига високо, а завой след завой гледките ставаха все по-прекрасни. Всичко бе зелено, но за жалост природата се състоеше само от кафени плантации, които се разгръщаха докъдето ти стигне погледа. На едно място ни се видя лишено от човешко присъствие и поискахме да слезем, но ни беше отказано, защото не било спирка. Наложи се да почакаме още километър-два и да натиснем здраво кондуктора да накара шофьора да ни пусне да слезем. Стовариха ни тъкмо на входа на една къща, където имаше и човек, така че тръгнахме обратно надолу по пътя и се опитахме да се отдалечим максимално. Вмъкнахме се в една кафена плантация и затърсихме равно място за палатката, каквото не бе лесно да се намери. Настанихме се между храстите с кафе и дъждът не закъсня, както обикновено. На тази надморска височина от 1400 метра климатът бе перфектен, нямаше я жегата от ниското, а студ изобщо не се усещаше, беше нещо като вечна пролет.

Сутринта се върнахме пеш надолу до едно обозначено място с гледка. След като закусихме, наслаждавайки се на чудната панорама, стопирахме обратно към Санта Ана, само че слязохме на отбивката за археологическия комплекс Тазумал. Реших, че ще посетя тези руини на маите, защото ми се сториха интересни и защото имаха такса за посещение 3 долара, а във всички следващи държави по пътя ни, руините струваха доста по-скъпо на посетителя. Комплексът бе чудесен, не беше голям, но много ми хареса, нямаше нито един западен турист, но тъй като беше почивен ден, беше пълно със семейства местни и ученически групи. Не само руините бяха прекрасни, но имаше и чудна градина с цветя, а в горичката видях две катерици. Имаше и страхотен музей към руините. Другарчето ме чакаше на входа и след като приключих, се отправихме обратно по същия път към планината. Стопът хвърчеше както обикновено и за нула време бяхме на разклона, а след това по пътя нагоре ни взе камионче до отбивката за Хуауа. Бяхме се устремили натам, защото градчето обещаваше да е прекрасно, а и там започваше така наречения "Път на цветята" - красив и интересен туристически маршрут, включващ няколко градчета, заслужаващи посещение. До момента бяхме толкова очаровани от страната и още не подозирахме, че предстои най-хубавата част!
Следва продължение...



Хондурас


хондураска лемпира и моята раница с вече зашитото флагче

точно след границата


в Хондурас бяха най-лошите пътища










претоварен...


недалеч от границата с Ел Салвадор



в Хондурас пихме една студена вода и ядохме една сочна диня

на границата


от другата страна на границата имаше детайлна туристическа карта



първи мигове в Ел Салвадор

и първи лакомства

в Санта Роса





в Сан Мигел с гледка към вулкан Сан Мигел

край бензиностанция - първа нощувка в Салвадор

в Сучитото...











езерото






в тази къща искаме живот, свободен от насилието към жените - надпис пред къщите


пържена юка - страшно вкусно!

в порутена къща, която природата си взема обратно



още вкуснотии в пликчета, така се продават храните и напитките на улицата - винаги в пликче


в Агиларес

в Ел Паиснал





торта в Санта Ана

Санта Ана...







в парка на площада

катедралата







улични продавачи, които ме заговориха



най-култовият знак - при положение, че всеки се разхожда въоръжен

в планините царува кафето

на палатка в кафените плантации

кафе


входа на Тазумал


руините...











в музея







пред комплекса се продават стотици сувенири



езеро край Тазумал




отново в планината

хокоте - страшно вкусен плод!


Няма коментари: