Уругвай - една малка Европа


в Колония дел Сакраменто


Тръгнахме пеш към границата, имаше 16 км до моста и съответно миграционните. Стопирахме всяка минаваща кола, но никой не спря. Стигнахме разклона за Конкордия и оставих другарчето на една бензиностанция, след което тръгнах към града да търся супермаркет. Имахме останали около 20 долара в аржентински песос и трябваше да ги изхарча за хранителни запаси, обменянето обратно е голяма загуба. След километър и нещо имаше супермаркет и накупих много храни с парите. Върнах се при другарчето, натъпкахме раниците до пръсване и така запасени поехме към границата. Този път имахме късмет - взе ни пикап. Хората бяха уругвайци. На границата слязохме да оправим документите. Оказа се, че тук не се давал изходен печат от Аржентина, а само входен от Уругвай. Нямало изобщо аржентински миграционни, само уругвайски и те ни казаха, че не ни е нужен изходен печат. Удариха ни входен и казаха, че имаме 90 дни, след което ни информираха, че е забранено да се минава пеш моста и трябва да си хванем превоз до другия му край. Застанахме да стопираме на самата граница и не чакахме дълго. Мъж и жена уругвайци ни взеха, отиваха до някакви минерални бани Дайман. Минахме през град Салто и видяхме първия си уругвайски град. На мен ми се стори малко по-учукано от Аржентина, но някак си много по-готино. Имаше приятна атмосфера, а минералните бани се оказаха курортно селище. Хора по хавлии се разхождаха навсякъде по улиците, а хотелите бяха безчет.
Стопирахме след баните доста време като накрая спря една количка, от която излязоха две момчета и казаха, че отиват чак в Монтевидео. И ние там отивахме, само че нямахме късмет, защото като се натоварихме в колата, тя не можеше да се движи. Гумите, които очевидно не бяха същия размер като оригиналните, опираха и се търкаха в колата, от което идваше ужасен звук и трябваше да слезем, нямаше как. Явно четири човека и две тежки раници идваха в повече за горката количка.
Провалът с този стоп бе голямо разочарование за мен, защото нямах търпение по-бързо да видим Монтевидео и да си ходим. Колкото повече отлагахме Бразилия във времето, толкова по-изнервени ставахме от мислите за нея, така че исках по-скоро да видим дали ще я бъде и да се махаме към Централна Америка. Изобщо всичките ми мисли бяха насочени към това скорошно махане и след принудителното забавяне на скоростта в Аржентина, вече умирах да минаваме километри и да виждам на картата как се топят. Плюс това тук беше разгара на зимата - определено не най-доброто време за посещение на Уругвай.

Продължихме да стопираме, но вече вървейки, защото ставаше късно. Установихме се в нечия собственост край реката, естествено трябваше да прескачаме огради. Горичката бе приятна и спокойна, но никой от нас не бе подготвен за това, което предстоеше. По някое време призори заваля брутален порой, който не спря до късния следобед. Тъй като всичко бе едно равно поле и никъде нямаше и помен от хълмче, трябваше да сложим палатката на равното. От това последва голяма трагедия - под нас тръгна огромна река с дълбочина близо 20 сантиметра и палатката хич не спираше водата да тече под нас. Долният слой започна да пропуска там, където седяхме, поради което за нищо време станахме доста мокри. Сложихме раниците върху пластмасови шишета, за да ги запазим сухи. Беше жива агония да седиш цял ден в локва вода с мокро дупе и да не можеш да мръднеш никъде. Дъждът спря чак късно следобед, когато станахме и преместихме палатката на малко по-сухо място.
Сутринта събрахме всичко мокро и тръгнахме пеш по пътя, стопирайки колите. Взе ни човек за следващото градче Чапикуй, където отвисяхме доста преди да спре кола с двойка младежи. Оказаха се много готини и ни поканиха да вземем душ и да си починем на мястото, където живеят. Имаха бунгало за даване под наем, в което се изкъпахме, а те живееха в друга по-голяма къща и отглеждаха стотина кокошки за яйца. В огромния двор имаше паркиран автобус - каравана, който бил преправен собственоръчно от бащата на момчето.
Дадоха ни торба мандарини и едно шише сок, след което продължихме със стопа освежени и чисти. Взе ни жена, която се оказа много разговорлива и като стана въпрос за аржентинците, каза че за уругвайците било обидно да ги сравняват с аржентинците, защото вторите били сноби, смятали се за нещо много повече от другите и вярвали, че те са създали всичко, даже и компютъра :) Тя също потвърди това, което ни казваха за аржентинците във всички предни държави - никой не ги харесва и никой не ги иска.
Заговорихме и за президента Мухика като тя ни информира, че той от няколко месеца вече не бил президент. Какво нещо само, докато стигнем до тук президента, за който бяхме слушали легенди, се сменил. Наскоро чух, че дори взел стопаджия. Надявахме се и нас да вземе, но уви, не се засякохме. За него знаехме, че живее много скромно в селската си къща, занимава се със земеделие и кара фолксваген костенурка. Не парадира с това, че е президент и е съвсем земен човек. Заслужава си да дойдеш до Уругвай дори само да видиш такъв президент, не се срещат всеки ден. За съжаление обаче изкарал два мандата и трябвало да го сменят, не можело трети. Най-якото е, че в Уругвай хората основно карат малки коли. Почти никой не кара джипки и пикапи, така характерни за останалите страни. Хората или вземат пример от президента, или са просто доволни на малка кола, защото всеки може да каже, че кара по-голяма кола от тази на президента :)

Жената ни откара до Пайзанду, където стопът повече не ни потръгна и преспахме на една бензиностанция. За късмет тактиката с къмпиране на бензиностанции проработи и в Уругвай, не ни отказаха. Засега страната изглеждаше дружелюбна и значително по-лесна за пътуване от Аржентина. Нямаше туристически атракции, спиращи дъха пейзажи и уникални животни - всичко бе един гол кър, на места с горски плантации. Но затова пък хората бяха причината, поради която си струва да се посети Уругвай. И най-хубавото е, че няма други туристи, няма бекпекъри. Страната е вън от техните маршрути.
На сутринта ни взе човек-енциклопедия до градчето Young. Сякаш нямаше нещо, което да не знае и разказа толкова много за Уругвай, света, историята, икономиката...... Дори ми даде нова гледна точка за причината за войната в Сирия - контрола над сладката вода. В градчето беше доста студено, тръгнахме да търсим банкомат, за да изтеглим уругвайски пари, защото вече трети ден си пътувахме без пукната стотинка, а храната от Аржентина нямаше да трае вечно. Пробвах на един банкомат, но нищо не стана и човекът от банката ми каза, че нямало да стане, чак в Монтевидео. Много се зачудих, защо тук не става, а там ще проработи банкомат на същата банка. Но както и да е, нямаше какво да се прави, щяхме да сме безпарични до Монтевидео.
Пак отвисяхме много на стопа, но пък хванахме директен стоп с камион за Монтевидео. Докато пътувахме, реших че Уругвай все пак ми харесва въпреки по-бавния стоп и се насочих към посещение на още един град преди Монтевидео - Колония дел Сакраменто.
За целта слязохме от камиона 80 км преди Монтевидео, където тръгваше пътят за Колония на запад. Там преспахме в частна гора недалеч от магистралата.

Сутринта стопът не бе чак толкова бавен и стигнахме Колония към обяд. Градът е в ЮНЕСКО заради запазената си архитектура, която наистина е впечатляваща и прави стария град чудно място за разходка. Първо минахме през инфо центъра за карта, след което се разделихме и аз отидох да разглеждам стария град. От форта се виждаха небостъргачите на Буенос Айрес, мноооого далеч на хоризонта и потънали в мараня. Разходих се добре по малките китни улички, на всеки ъгъл имаше паркирани ретро коли като за изложба. Имаше и доста туристи, само че сякаш аржентинци, не европейци. До Колония и Монтевидео има фериботна връзка от Буенос Айрес и доста аржентинци идват за отдих. Градът много ми хареса, но дойде време за излизане. Срещнахме се с другарчето, което бе прекарало деня в работа на компютъра и тръгнахме към края на града.
Стопът не се осъществи, колите ни подминаваха, а след града започна безкрайна зона с къщи от двете страни на пътя и нямаше къде да се спи. След много ходене, вече по тъмно се установихме в една разградена горичка.
Сутринта събрахме багажа и започна да вали. Стопът продължаваше да не върви, така че доста се намокрихме преди някой да спре. Човекът ни откара до разклона за Кармело и още не бяхме оставили раниците под навеса на спирката, когато една кола спря. Шофьорът бе много готин, отиваше в Колония Валдензе, където живееха основно потомци на италианци. Нашият човек също бе такъв и като стигнахме града, настоя да ни закара у дома си, за да ни запознае с жена си. Беше много възхитен от пътуването ни. Жената ни покани на чай и така останахме в къщата им следващия половин час. Бяха много приятни и добронамерени хора, разпитваха ни как се справяме, къде спим и какво ядем.
Продължихме стопа на изхода на града, където пак се закани да вали, но ни пожали. Взе ни кола за близкото градче Ecilda Paullier, където вятърът направо забрави мярка и ха да ни издуха! Дъждоносните облаци ни следваха и не след дълго обхванаха цялото небе. Точно тогава обаче ни взе жена с бус. Беше градинарка и отиваше право в Монтевидео. Разказа колко било скъпо всичко в Уругвай - нещо, което нямаше как да не забележим. Страната е безпорно най-скъпата на континента. Тя обясняваше, че образованието струвало много, а имала четири деца, така че едва плащала за всичките. Докато пътувахме към столицата, не спираше да вали. Жената ни откара до центъра и ни подари по две ябълки на раздяла. Беше използвала да напазарува по-евтино в провинцията, а и сподели, че едно ходене до Колония й излиза 80 долара с всичките пеахета и бензина. Тоест беше много скъпо да се пътува в страната, за 150 км 80 долара си е пладнешки обир!

Взех карта от инфоцентъра и тръгнахме да разглеждаме. Беше студено, канеше се всеки момент да завали. Беше и късно следобед, така че нямахме много време. Беше ме яд, защото за момента имахме страхотни впечатления от страната и исках повече време да разгледам столицата. Градът беше може би най-европейско изглеждащия до момента, атмосферата му бе точно като големите европейски столици. Също така беше доста спокоен като за столица, хората бяха много дружелюбни и всеки се опитваше да ни помогне като ни упъти. На всичко отгоре архитектурата бе чудна, имаше много стари църкви и исторически постройки. За съжаление заваля проливно и това още повече намали времето, което имах за обиколка. Изтеглих пари от банкомат, купихме си храна от супермаркет, в който група полицай тихо и незабележимо извеждаше негър с белезници, очевидно крадец. Негри в Уругвай почти няма, но все пак е близо до Бразилия и вероятно в гетата има и черни представители на бившето робство. Мнението ми за негрите в Латинска Америка за съжаление никак не е добро, нямат нищо общо с тези в Африка. На повечето просто им е изписано на лицата, че се занимават с някакъв вид престъпност, ако не дрога или убийства, то най-малко кражби.
Като стана тъмно хванахме автобуса за летището, който открихме с помощта на местните хора. Всеки се опитваше да ни насочи правилно и полагаше големи усилия да ни обяснява. Имахме много добри впечатления от хората в Уругвай, изобщо не приличаха на аржентинците и бяха много по-благоразположени към нас. Повечето хора се усмихваха като ни видеха, доста и поздравяваха.
На летището смятахме да прекараме нощта с надежда да може да се спи. Настанихме се на най-горния етаж с панорамна гледка към излитащите самолети като изкушението да се метнем на такъв за Панама и да си спестим ужаса на стопа в Бразилия, беше адски силно за другарчето. То даже ходи да проверява цените на билетите, макар да знаеше, че и пари да ми дават, на самолет не се качвам. 

Летището беше като гробище през нощта, само охраната обикаляше наоколо и по някоя чистачка. Всичко светеше от чистота, а тоалетните сякаш ги чистеха след посещението на всеки човек. Непрекъснато обикаляха такива с машини за лъскане на пода, друг пък чистеше прозорците с препарат... изобщо чистотата бе чак прекалена. Ние се включихме в тока и аз седнах на компютъра, докато другарчето се опита да спи. После се сменихме и така изкарахме до сутринта. Аз изобщо не можах да заспя обаче, дали поради много емоции от предстоящото влизане в Бразилия, или от неудобната пейка.
Понеже нямахме каучсърфинг домакин, а втора вечер нямаше как да спим на летището, защото и без това бяхме единствените там и нямаше тълпа да ни скрива, се наложи да пропусна всички интересни безплатни музеи в града и да си хващаме пътя към границата. Имаше още интересни за посещение места по източното крайбрежие, които до едно бяха плажове с курорти, но времето бе ужасно, а и зимата надали е най-доброто време за плаж в Уругвай. Насочихме се към стопа на изхода на града, малко след летището.
Почакахме доста като по едно време ни заговори един моторист. Оказа се, че е пътувал в цяла Латинска Америка на стоп, след което с мотор и знаеше адски много за Бразилия. Даде ни безценна информация, която после много ни помогна. Каза винаги да си проверяваме рестото, защото често лъжат с върнатите пари - оказа се абсолютно вярно като даже не ги е срам и веднага признават, че са пробвали да ви лъжат. Каза ако се качваме на автобуси, единият да спи, а другият постоянно да гледа. После като видяхме какви хора се качват в бразилските автобуси, напълно разбрахме съвета. Неслучайно на всеки чекпойнт полицията спира почти изцяло само автобуси и проверява багажа на пътниците. Каза също ако ни оставят във фавела (гето) или край пътя, да вземем автобуса незабавно без да мислим за парите, защото било изключително опасно да ни виждат обитателите на фавелата. Посъветва винаги да къмпираме на бензиностанции, което в последствие се оказа единствения безопасен вариант в цялата страна. Дълго време си говорехме, човекът бе много интелигентен и опитен, и имаше какво да даде като препоръки.

На стоп ни взе камионче до близкото градче Пандо, където напазарувахме в голям супермаркет и не спирахме да се чудим как може да е толкова скъпо в тази страна. От там ни взе кола до следващото градче Empalme Olmos. Сякаш никой не пътуваше на дълги разстояния в страната и все хващахме коли от градче до градче. Тук почакахме доста, никой не спря и тръгнахме да вървим. По едно време ни взе човек за Минас - следващия по-голям град. Ние обаче слязохме много преди града, защото видяхме големи плантации борови и евкалиптови гори. Тъй като бяхме капнали от умора и безсъние, а в такова състояние не искахме да влизаме в Бразилия, решихме да останем да си починем. Влязохме навътре в гората и макар да се чуваше кучешки лай недалеч, вярвахме че никой няма да ни открие. Мястото бе много спокойно и скрито, така че прекарахме целия следващ ден там. Най-после имахме време да оправим сметките за бюджета, които не бяхме оправяли още от Перу. Другарчето успя и да си залепи новите разлепени сандали, а аз се заех с невъзможната мисия да си зашия нашивките на Парагвай и Уругвай върху раницата. Що рев и нерви прахосах, поне десет пъти се убодох и колкото и да предлагах на другарчето пари, стоки и сделки, за да ми ги зашие то, не можах да го накарам. Най-лошото бе, че мама я няма да ми ги зашие и след като другарчето отказа, се наложи светът да се сдобие с най-грозните, размъкнати и нетрайни шевове, излезли под моите пръсти. Надали нашивките ще изтраят дълго, а на мен ми трябваха успокоителни след цялата процедура, но поне засега са върху раницата ми, а не вътре в нея, както досега. Вече зная как се шият нашивки, но все още не зная как се шие копче и се моля да не ми се скъса това на панталона. Другарчето преди кълвеше на оферти за кило банани или някой лев за шивашки услуги, но вече не ще, има си своите неща за шиене и поправяне, така че не му се занимава с моите.

На следващия ден по-отпочинали излязохме на пътя и почнахме стопа към границата. Реших да минем през най-богатата на трафик граница при Рио Бранко, вместо по-красивия маршрут през Чуи. Още бяхме на 400 км от границата, но късметът ни днес явно работеше, защото ни взе бразилски камион право за границата. За първи път в цялото пътуване ни вземаше бразилски камион. Виждахме и стопирахме много такива по пътищата в Аржентина, Парагвай, Уругвай и дори Чили, но всички камионджии или ни гледаха много лошо, или ни показваха недобри жестове. Бяхме отписали камионите и именно затова толкова се тревожехме как ще минем страната. Нормално те са тези, които пътуват големите дистанции и вземат стопаджии. Това чиче от Порто Алегре си го биваше. Беше пълен хахо като другарчето каза, че неговите колеги бразилци, с които работил 5 месеца в Нова Зеландия, се държали по същия начин. Чичето постоянно си пееше и танцуваше, докато кара, което на нас ни се видя малко застрашително. Да не говорим, че изпадна в нервна криза, когато радиото не работеше и се наложи да му го залепим със силикон, за да прави контакт и да работи. Чичето блъскаше ли блъскаше в стремежа си да закрепи панела на радиото, но две пластмасови зъбчета се бяха счупили и то не влизаше. Като го залепихме, настана глобален мир и усмивката се върна на лицето му. Питаше дали жените в България харесвали бразилци и дали да си вземел булка от там. Беше много нерационален и странен индивид, а ние не бяхме свикнали на такива, ако изключим психопата в Аржентина няколко дни по-рано. Чичето обаче ни кара 800 км. Като му казахме, че нямаме наркотици в раниците, рече да минаваме границата заедно (а отначало уж ни взе само до там).

Уругвай много ми допадна откъм хора, значително по-спокойна страна и повече прилича на Чили, отколкото на Аржентина. Срещнахме много интелигентни хора в страната и ако махнем гетата в началото на Монтевидео, никъде не видяхме мизерия и мръсотия. Страната има само 3 милиона жители, а е по-голяма от България, което на нас най-много ни хареса. Колкото по-малко хора, толкова по-спокойно, чисто, запазено и природата страда по-малко. Интересен факт е, че Уругвай е печелил 14 пъти "Copa America", а докато бяхме там, Чили спечели за първи път като победи Аржентина. Никой от нас не е фен на футбола, но искрено се зарадвахме на победата на Чили :)
Не успяхме да видим плажните курорти на страната, но през лятото те така или иначе били претъпкани с туристи. Смятам, че абсолютно си заслужава да се посети страната, дори за повече време, а Монтевидео и Колония са задължителни ако харесвате архитектурни паметници и стари градове от типа на Созопол.
Да не забравя - в Уругвай както и в Аржентина и Парагвай, много тестени изделия са с говежда мас, така че отново - вегетарианците да внимават какво ядат! Четете внимателно съставките на всичко, а ако няма написани такива, по-добре не купувайте.

в Колония










улиците са пълни с ретро коли
























в парка





в Монтевидео


























летището






първо спане на бензиностанция


в Юнг




на влизане в Колония

 


Няма коментари: