Повече от година и половина на пътя... с елементи на разсъждение


както се вижда от картата - упорито се придържаме към Андите


Днес е поредният слънчев ден в Ла Пас - столицата на Боливия. В момента е почти 2 през нощта, седя си в квартирата, която си намерихме тук и гледам клипчетата от африканското ми пътуване (на тази страница - http://tery-robin.blogspot.com/p/blog-page_6317.html ). Сълзите текат безспирно, спомените ме отвеждат на приказни места, пълни с хора-ангели, които ме накараха да се влюбя в континента въпреки трудностите там. Спомням си как хората непрекъснато се грижеха за мен, колко прекрасни мъже, жени, деца и семейства срещнах, колко пъти спях по къщите и дворовете на мили, добросърдечни хора... колко пъти ходех на потенциално опасни места и срещах ангели по пътя си, които ме канеха на обяд, обясняваха ми как Сомалиленд не е опасна, а прекрасна държава и това трябва да се знае от света... Как се разхождах из гетата на африканските градове, стопирах нощем, спях на пътя и никога никой не се опита да ме нарани. Днес, докато се разхождах в центъра на Ла Пас посред бял ден- огромната и пълна с хора и туристи боливийска столица, се опитаха безуспешно да ме отвлекат чрез така наречения скам за туристи (фалшив полицай, уж проверка на документи и натиск да се качиш във фалшиво такси, за да те откарат в "полицията", вместо това те карат в Ел Алто - гетото на Ла Пас, и те ограбват под заплаха с пистолет... изключително популярно тук и много наболял проблем) и тъй като отвлякоха една перуанска туристка, преди няколко часа бях в полицията да разкажа за случилото се.
Та си мислех, докато вървях обратно към квартирата, стискайки фотоапарата си с две ръце, закопчан под ципа на якето - защо вече пътувам почти две години в Южна Америка и не изпитвам особена любов към това място... Защо в крайна сметка хората са това, което те кара да обичаш или мразиш едно място, защо хората определят почти всичките ти впечатления от една държава... Боливийската природа е невероятна, но какво от това. Нашето пътуване е всекидневна борба с вятърни мелници и колкото и да опитваме да се настройваме положително всеки ден като се събудим, до края на деня позитивното е изфирясало някъде високо в небето, а ние сме потънали дълбоко в земята, въоръжени с ножове в ръце.

Защо сме толкова глупави и защо не можем да признаем, че ние сме си виновни, задето сме решили да пътуваме в такива държави, където да нямаме миг покой. И защо продължаваме да го правим. Какъв е смисълът да хабиш времето и парите си за място, което не те кара да се чувстваш щастлив. Дали не правим това, което правят всички останали, потънали в сивото ежедневие хора, към които изпитваме съжаление. Дали ние не сме тези, които заслужават да бъдат съжалявани. Инатът е страшна движеща сила и не ме пуска, даже напротив - завладява ме все повече. Ежеминутно си вкарвам в главата мисли, че го има - онова хубаво, спокойно, вълшебно кътче с добри хора, което трябва да открия, сякаш това е мисията ми! И наскоро, когато открихме другата страна на Аржентина (последната публикация), се убедих, че трудностите може би все пак си заслужават. За онова едничко чисто и непокварено кътче, което оставя в съзнанията ни слънчеви спомени и което не се среща често на този континент, но пък като го откриеш - какво щастие изпитваш, сякаш си открил Америка!
Все се питам - защо така и не заобичах Америка както обичам Африка и Индия. Защо има места, които така дълбоко докосват сърцето ми и ме оставят с мислите и сънищата за тях, а през други просто преминавам и не оставят следа в душата ми.
От друга страна изкушението да се справиш с трудности и препятствия, някои от които по-големи от личните ти възможности, е толкова силно, че сърбежът за приключения става все по-упорит. Понякога си казвам - нека по-бързо да се махаме от континента, а друг път - дай да надникнем и тук, може да открием нещо стойностно. И често откриваме. Не е лесно, когато си заслепен от гняв и нервите ти са изхабени, но и аз, и другарчето, носим в себе си онова слънчево и положително очакване, че в края на всичко, ще излезем от приключението доволни от себе си и като се погледнем в огледалото, ще виждаме хора, достойни за уважение. Пътуването понякога е низ от падения и полети, един ден си срещнал най-прекрасния човек на света, на следващия се опитват да те отвлекат. Но в края на всеки ден си лягаме щастливи от това, че сме се справили с поредното предизвикателство, дори да сме проявили слабост и изпаднали в конфликт с някого (това важи особено за мен). И на сутринта пак сме слънчеви, е поне до обяд :) А колко ми харесва природата на Южна Америка ми е трудно да опиша с думи. Винаги, когато хората ми пилят нервите, намирам спасение в нея. Отворете гугъл и вижте каква прелест е този континент! :) Зная, че никога няма да се върна отново тук в живота си, защото ще посветя цялото си време и ресурси на Африка и Азия, но пък отчаяно се опитвам да му се наслаждавам сега, в този момент. И до голяма степен успявам.


Измина година и седем месеца, вече осмият, откакто сме на път. Разликите с предната публикация "Една година на пътя", са доста по-значителни, отколкото очаквах. Каквото не се счупи или скъса за тази година, обезателно се счупи и скъса през изминалите 7 месеца. Всичката техника, с която разполагахме, се развали по абсолютно необясними причини (явно й дойде времето). Някои неща оправихме чрез купуване на нови, а други отремонтирахме. Фотоапаратът ми, след 8 години вярна служба, се развали. Наложи се и купуването на нов хард диск, тъй като този на лаптопа на другарчето започна полека да се разваля.Другите електроники също се скапаха, купихме си и нова палатка в Чили, тъй като на старата не й остана здрава рейка. Общо взето само раниците и спалните ни чували все още са в употреба като моята раница има вече дупка, а ципът на чувала ми е почти нацяло отделен от останалото и трябва да се зашие. Имаме и нови придобивки - в Чили си взехме газово котлонче, нови обувки (които вече са за боклука, целите цъфнали), а преди броени дни в Ла Пас най-сетне си намерихме и купихме нови сандали, естествено като тези, които Теодора ми подари в Доминика.


Датите в пътуването:

28.10.2013 - 02.11.2013 - пътуване на стоп от Хасково до Италия (Чивитавекия)
02.11.2013 - 13.11.2013 - круизен кораб до Сейнт Мартин
13.11.2013 - 06.12.2013 - Сейнт Мартин
06.12.2013 - 08.12.2013 - плаване до Доминика с карго корабче
08.12.2013 - 31.01.2014 - Доминика
31.01.2014 - 17.02.2014 - Сейнт Луча
18.02.2014 - 25.02.2014 - Сейнт Винсънт и Гренадините, плаване
26.02.2014 - 11.03.2014 - плаване до Тринидад
11.03.2014 - 25.04.2014 - Тринидад
25.04.2014 - 23.05.2014 - Венецуела
23.05.2014 - 16.06.2014 - Колумбия
16.06.2014 - 13.09.2014 - Еквадор
13.09.2014 - 26.11.2014 - Перу
27.11.2014 - 15.02.2015 - Чили 
15.02.2015 - 22.02.2015 - Аржентина
22.02.2015 - 19.03.2015 - Чили
19.03.2015 - 28.03.2015 - Аржентина
28.03.2015 - 16.04.2015 - Чили
16.04.2015 - 18.05.2015 - Аржентина
18.05.2015 - ??????????? - Боливия

Предната публикация писах за всичко до Перу включително, така че ще продължа нататък, за да не се повтарям.

Нощуването не се промени особено много. В Чили обаче имахме цели 3 каучсърфинг домакина и бяхме поканени неколкократно от случайни хора. Новата палатка Дойте е много стабилна и сме доволни, сега домът ни е по-широк и удобен. В Аржентина ни поканиха два пъти в рамките на два дни - все изключително добри хора. В Боливия седим основно на квартира, за да свършим колкото се може повече компютърна работа, а и защото е твърде рисковано да се спи край градовете тук, грабежите и насилието са повсеместни и има много агресия към гринговците като нас.

Транспортът в Чили беше прекалено лесен, стопът вървеше идеално, на няколко места по фиордите се повозихме на корабчета. В Аржентина стопът бе кошмарен, но за общо два месеца успяхме да минем страната и да видим това-онова. За излизане от някои големи градове вземахме градски транспорт, което бе отлично решение. В Боливия засега стопът бе добър, макар всички да очакваха заплащане, в крайна сметка се возехме без пари. На няколко пъти аз скоростно ходех до разни интересни места, до които взех междуградски рейсове за по-бързо, поради натиска от едномесечната ни виза, която почти изтече.

Храненето ни в Чили бе добро, макар храната да не бе здравословна. Поне беше вкусна, макар и много скъпа. В Аржентина изкарахме тежки дни с храната, тъй като всички тестени и сладки изделия бяха с говежда мас, а останалите храни бяха много скъпи в южната част. Радвахме се основно на сиренето, плодовото мляко и сладоледа. В Боливия храната е много вкусна и разнообразна, както и полезна. Ядем страшно много плодове и зеленчуци всеки ден.

Травми не сме имали наскоро никакви, да не повярва човек. Аз се разболях лошо последните дни в Аржентина, грип ме държа повече от седмица. Предполагам се разболях от нерви и изключително лошото хранене, в Боливия пък оздравях след като консумирах много плодове.

Взаимоотношенията ми с другарчето - тук вече промяната е пълна. Вече изобщо, никога не се караме и бием. Тотално сме се обединили срещу околния свят, нямаме нито време, нито нерви да се разправяме един с друг. В миналото останаха заливките с олио и замерване с портокали и обувки - вече сме насочили всички усилия към околната среда и нейните предизвикателства.

Плановете ми занапред са следните - до седмица да сме излезли от Боливия, след което да минем Парагвай за около седмица, да се пуснем надолу през Аржентина до границата й с Уругвай, за да посетим страната с най-уникален президент на континента и може би в света (Хосе Мухика), след което да се отправим директно нагоре през Бразилия до Венецуела и Колумбия като транзитно преминем последните две и намерим лодка за Панама. Там ще успокоим темпото и нервите и очакваме страните в Централна Америка да са по-приятни за разглеждане. Дори да не ни хареса някоя, са толкова малки, че се излиза за ден. После продължаваме все нагоре до Мексико и там ще се решава казуса с щатските визи. В зависимост от резултата пътуването ще продължи или към Аляска, или към други части на света, второто чрез лодка.

Имаме и две виртуални придобивки:
Онлайн преводач - за който иска да помогне с превод на блога на английски:
http://speleo.tdaida.com/MultiTrans/
На бутона ще се появяват абзаци от последните няколко публикации, които сме добавили в момента. Всеки, който желае, може да преведе по едно изречение или абзац и така блогът ще бъде преведен за нищо време.

Втората ни придобивка, която стартирахме в Перу, се нарича "Where is Tery" - http://tery.free.bg/whereistery/
Тук можете да видите GPS координати на много от местата, където сме били през последните 7-8 месеца, някои от които са полезни за други пътуващи по този маршрут (достъп до вода, места за къмпиране, достъп до ток и т.н.). Другарчето въвежда данните, така че не бъдете критични към правописа :)
Има и линкове най-отгоре със статистики за изминати километри и скорост през последните седмици и месец. Отсъстват моите лични разходки без другарчето, тъй като GPS-ът е винаги в него.


Ето и снимки на нещата, които носим като багаж понастоящем: 

новият ми апарат Канон 1200 Д



електрониката на другарчето

багажът на другарчето, без електрониката

моят багаж

моята електроника


https://www.youtube.com/watch?v=ukgvTE3A0Ic

Shipwreck in a sea of faces
There's a dreamy world up there
Dear friends in higher places
Carry me away from here

Travel light, let the sun eclipse you
'Cause your flight is about to leave
And there's more to this brave adventure
Than you'd ever believe

Birds-eye view, awake the stars 'cause they're all around you
Wide eyes will always brighten the blue
Chase your dreams, and remember me, sweet bravery
'Cause after all those wings will take you, up so high
So bid the forest floor goodbye as you race the wind
And take to the sky (you take to the sky)

On the hills of war and wonder
There's a stormy world up there
You can't whisper above the thunder
But you can fly anywhere

Purple burst of paper birds
This picture paints a thousand words
So take a breath of myth and mystery
And don't look back

Birds-eye view, awake the stars 'cause they're all around you
Wide eyes will always brighten the blue
Chase your dreams, and remember me, sweet bravery
'Cause after all those wings will take you, up so high
So bid the forest floor goodbye as you race the wind
And take to the sky (you take to the sky)

There's a realm above the trees
Where the lost are finally found
So touch your feathers to the breeze
And leave the ground

Birds-eye view, awake the stars 'cause they're all around you
Wide eyes will always brighten the blue
Chase your dreams, and remember me, sweet bravery
'Cause after all those wings will take you, up so high
So bid the forest floor goodbye as you race the wind
And take to the sky
(you take to the sky) [2x]

6 коментара:

itilien каза...

Ако още не сте излезли от Боливия и искате да останете още - можете да си удължите визите с още 1 месец срещу около 25 евро. Трябва да отидете в някое бюро на миграционните, аз го правих в Кочабамба, но може да се направи и в другите големи градове. При мен отне час два висене по опашки и удължението беше готово на следващия ден.

Интересно обаче защо са ти толкова лоши впечатленията от южноамериканските държави. Аз почти никога не съм се усещал в опасност - може би само няколко единични случая. В Боливия когато бях по градовете винаги спях по хо/с/телите, а в планините или по малки села - в палатка. Спал съм в планинско село насред площада на палатка, докато хората наоколо гледаха с интерес как си варя ориз. Навсякъде си снимах без изобщо да ме е страх, че някой ще ме обива. Парите и документите ми стояха в малката раница, въпреки че имах едно като джоб, който е предназначен да се носи под дрехите. Въобще през 99.9% от времето пътуването ми беше безпроблемно и напълно приятно. Но не съм имал някакви прекалени очаквания. Като влязох в Боливия направих 2 стопа, след това по стечение на обстоятелствата се наложи да пътувам с друг човек, който ми даде пари на заем и трябваше да му ги върна в друг град, заради което почнах да пътувам с нормален транспорт. И тогава ми просветна, че пътуването на стоп в Боливия не само е безсмислено хабене на нерви и време, но е и до голяма степен неморално, защото дори и най-бедните там си плащат за транспорта. А аз съм много по-богат от хората там, така че просто започнах да пътувам с нормални превозни средства. Возенето в тях си беше доста забавно, а и отивах точно където искам и когато искам, съсредоточавайки времето си на интересните места, вместо във висене покрай пътя.

Надежда Симеонова каза...

Здравейте, Тери и Другарче,
Най-после изчетох всичко и вече съм готова за новите ви приключения. Всичко е много интересно, снимките са страхотни и за кой ли път, Тери, ти благодаря от цялото си сърце за усилията, които полагаш, за да поддържат този блог и да могат хора като мен да се обогатяват и да мечтаят. Както винаги са ми интересни и личните ти емоции и на мен също ми е странно, че не харесваш южноамериканските народи. Май са прекалено покварени за теб. Но пък и африканците се проявяваха като доста меркантилни на места. То май не е добре да се сравнява. Явно проблемът със стопа влияе много на общото ви впечатление. Пък и хората май не са особено гостоприемни. Та е разбираемо впечатлението ви. Тери, все се сещам за приключенията ти в Сирия. Така ми е мъчно за тази страна... Как я унищожиха само... Много ми е интересно как ще видите Бразилия, която аз толкова харесвам. Не я оплювай прекалено, моля. :) Дано там ви върви стопа. Нямам представа за това. Аз съм традиционен турист. :)
Изпращам ви поздрави и прегръдки от гореща София и чакам нови снимки и писания.

Tery каза...

Иване, да ти кажа честно някой да дойде и да ми даде 100 евро да си удължа визата, пак няма да го направя :) Искам обаче да ти кажа, че от все сърце се радвам на твоите изкачвания на шестхилядниците и въобще на цялостното ти приятно изкарване в страната, чели сме ти разказите страхотни са и ми се иска пак да пътуваш и да пишеш :) Аз също исках да изкачвам Уайна Потоси, но бързо се отказах вследствие времето, прекарано в страната и проблемите, които имах. Боливия ми взе здравето с две брутални хранителни натравяния с разстройства, продължаващи по 4-5 дни с ходене до тоалетна по 30 пъти на денонощие :) Такова обезводняване и болки не помня в живота си. Перу и Боливия са двете държави в света, които успяха да преборят здравия ми стомах, който никога никъде не се огъна, нито в Африка, нито в Азия.
Не смятам обаче, че стопът в Боливия е неморален. Даже нямам никакви оплаквания от него, беше много по-лесен от Аржентина и малко хора искаха пари. Неморално е ако се качиш и не уточниш, че се возиш безплатно. Но ако попиташ и шофьорът пожелае да те вземе, не виждам проблем. По същата логика и в Румъния е неморално, защото там всички местни си плащат за стопа. И горе-долу в цяла Африка, Азия и изобщо навсякъде извън богатите държави. Пътуването с автобуси го пробвахме също в Боливия, точно за да стигнем до интересните места, които места в последствие безкрайно ме разочароваха (хората в тях), така че общо взето моята равносметка от Боливия е пълна загуба на време и пари, както и здраве.
За престъпността в Боливия хич няма да пиша, в гугъл има десетки ако не и стотици изписани реални случки на туристи, така че те говорят достатъчно. За мен лично това бе една от най-опасните държави, в които ми е стъпвал крака - много крадци, много схеми за завличане на чужденци, без малко да изгоря с пари, които изтеглих от банкомат в Ла Пас и без малко да ме отвлекат пак там - стига ми :) Други блогъри (чуждестранни) са имали доста по-малко късмет от нас и са им се случили доста неприятни неща. В други държави тия истории ги слушаш в стил "на един приятел на тъщата му нейната братовчедка я ограбиха", тук ти се случват на тебе.

Мнението ми за южноамериканските страни се формира от лични преживявания, просто като имаш постоянно трудности и не срещаш особено често хубави хора, започваш да се отчайваш и през повечето време ти е тъжно. Другият проблем идва от това, че бях в Африка и Азия преди Латинска Америка и колкото и да се опитвам да не сравнявам, го правя постоянно. Това още допринася за разочарованията ми. Но пък от друга страна две държави на континента наистина много ми харесаха. Към Чили и Еквадор имам само хубави чувства :) Продължавам да твърдя, че колкото различни пътешественици има, всеки има различни впечатления от една страна. И така трябва да е.

Tery каза...


Надежда, много се радвам, че ти харесва блога, за съжаление има доста кусури, които няма кога да оправя обаче. Зная колко е кофти за четене с тези огромни неструктурирани текстове, доскоро без ни един абзац, но като напиша всичко на notepad и го копирам на блога, нямам време да го оправям. Направо ми е жал за хората, които изобщо имат търпението да четат, то си е жива мъка :) Напоследък се опитвам да слагам абзаци, макар да отива много време за това, но поне е по-лесно за четене.
Като споменаваш Сирия, очите ми се пълнят със сълзи, това е една от най-прекрасните страни на света, или поне беше :( В Африка безспорно имах трудности и срещах и тегави хора, но разликата с Америка е огромна, защото там буквално ежедневно срещах и прекрасни хора, които много ми помагаха и благодарение на тях пътуването ми беше леко и щастливо, особено след Етиопия :) Смятам, че Африка е мястото да се отиде заради хората, а латинска Америка за природата. Тук не виждам особен интерес от страна на хората да общуват с нас. Много рядко има моменти, когато някой проявява интерес и пътуваме доста самотно като цяло.
Също така безспорно стопът допринася много за впечатленията ми. Ако стопът е зле, нямаме достъп до вода, до храна, хигиена, не можем да стигнем до където искаме, не можем да разглеждаме интересните места, нито да научим нещо от хората.
Обещавам да не оплювам Бразилия, даже да не ми хареса ще си трая :))) Честно казано ми е много мъчно да пиша лоши неща за страните, но като няма какво хубаво да напиша и като имаме само проблеми, трябва да си измислям и да си смуча от пръстите, или да отворя Уикипедия и да преписвам географски и туристически информации, за да се запълва блога :)) Все пак си мисля, че Бразилия ще ни хареса, въпреки че отзивите за стопа там от други стопаджии са просто покъртителни. Малко сме притеснени и за новия език, досега си вървеше испанския и ни беше лесно, но портоньола е нов за нас :))
Сега в момента сме в Парагвай, в столицата Асунсион. На летището сме да заредим батерията на лаптопа, снощи къмпирахме в градски парк с охрана и заграждения, беше интересно :) Тия дни очакваме да стигнем източната граница на страната и да влезем в Аржентина, за да видим водопадите Игуасу и да се пуснем до Уругвай преди да влезем окончателно в Бразилия :) Парагвай е интересна държава, даже доста интересна. Нищо от това, което очаквах. Мислех, че е като Боливия, а шопинг моловете са на всеки километър и очевидно много обичат САЩ тук. В Боливия не видях нито един мол или Макдоналдс.
Та така, пътуването продължава :) Все още сме надъхани да имаме повече положителни, отколкото отрицателни емоции. Каучсърфинга за съжаление нацяло го отписахме, след като пратих рекуести за Асунсион и получих неочакван отговор "някой от вас да не би да е гей, защото ние гейове не хостваме". С това май се изчерпиха безплодните ми опити да се сдобием с домакин, след Чили не сме и помирисвали домашния уют на каучсърфинг хостовете :)
Надежда, ще се опитам по-ведро за напред, знам че е мъка да се четат гадости :)

itilien каза...

Oo, в Боливия по спомени има макдоналдс в Потоси :) Даже с моя временен френски спътник тогава хапнахме в него. Само че май продаваха по-различна храна от стандартните макдоналдс боклуци.

А относно стомашните проблеми - моите започнаха малко преди да изляза от Аржентина - в Салта. След това не спряха 4 месеца и кусур. Общо взето схемата беше - на всяка седмица по един или два дена прекарани в разстройство. Някои бяха по-сериозни - по 4-5 пъти в тоалетната, много газове в червата и специфично оригване. Други бяха по-слаби. Но никога не са стигали до 4-5 дена, максимум 3. И никога не са стигали до 30 ходенета. В перу при най-дългото - около три дни от хостела ми уредиха посещение на лекар и ми направиха изследване. Каза, че е бактериална инфекция - пих трио дена ципрофлоксацин (антибиотик) и взех една ударна доза Тинидазол - това поне в боливия и перу можеш да си го вземеш свободно от аптеката. Тогава доктора ми даде 4 таблетки да изпия накуп. От тогава насетне се поукроти стомаха, но не се оправи напълно. Но започнах да пия само филтрирана вода. Носех керамичен филтър 0.2 микрона, който спира бактериите, но от глупост и мързел не го ползвах и пиех направо от чешмата. Между другото, оная калната река край Кафаяте след филтриране придобиваше много добър вид и вкус :) Само дето задръсваше филтъра на половин литър и се налагаше предварително да я утаявам. Като се прибвах в БГ симптомите изчезнаха напълно, но мисля, че от тогава насетне стомаха ми се промени. Много лесно хващам разстройство и имам повече газове от преди. По онова време ядях без да се замислям от улицата, пиех какво ли не пак от там, но сега съм набрал страх от водата и храната в бедни държави. По-миналата есен ходих до Непал за 3 седмици и слагах таблетки във водата и гледах да не ям нищо баш от улицата.

А относно пътуванията - честно казано не ми се пътува за дълъг период от време. Сега работя и общо взето пътуванията ми са 1-2 годишно, за по 2-3 седмици и то с единствена цел снимане. От това пътешествие до сега съм направил следните кратки пътувания - до Норвегия през лятото на 2011, до Доломитите през есента на 2012, до Норвегия през зимата на 2013, до Непал през есента на 2013 и до Шотландия миналата есен. Даже последното с приятелката ми и с наета кола.
Но въпреки това, много много ми се иска да се върна в Ю. Америка и то на някои конкретни места като Торес дел Пайне, около Фицрой, някои места в Перу и Боливия.

Tery каза...

За Торрес дел Пайне и Фиц Рой мога само да споделя желанието ти за връщане :) Това са две от любимите ми места не само в Южна Америка, но и в света! Не мога да ти опиша как ми се връща в Торрес, дори да е за работа там :) Още като правех прехода се видях да работя шерп, носят нищо и никакви двайсетина кила раници на ревливи туристи и вземат много пари, а най-якото е, че по цял ден щъкат по пътеките и се кефят на пейзажа :) За мен Торрес е едно от най-вълшебните места и няма да се поколебая да използвам евентуална възможност за връщане някой ден. Не мога да не ти пожелая същото!
Стомашните проблеми за мен са ново нещо, освен в Перу (един път, отново около 4 дни) и в Боливия, стомахът ми не се е разстройвал никога никъде, а аз пия и ям всичко, особено фрапиращи неща като вода от река Нил, река Меконг, индийска вода (тази не ти я препоръчвам),както и всякакви накацани от мухи и бая мръсни храни, които се продават по улиците. В Боливия обаче се оказва, че има нещо повече от мръсотия?! Първото ми брутално натравяне дойде от храната, която получих на тура за Уюни, тоест храната, предназначена за туристите, от която шофьорът на джипа НЕ хапна ни залък! Колумбиецът, с който се запознах в Уюни (за това в следващия разказ) също яде от тази храна и получи същите проблеми. Вярвам, че тази храна съдържа някакъв вид отрова, предназначена за туристите, за да остават принудително повече време в града и съответно хотелите. В Индия доколкото знам това се практикува в скъпите хотели, за да ползваш услугите на доктора им, който също яко дере. Второто ми натравяне стана в Ла Пас като си заминавахме обратно към Потоси и също продължи много, не е ясно откъде дойде. За първото обаче сериозно подозирам умишлено отравяне с минимална доза отрова. От това, което видях от боливийци, смятам че са способни на абсолютно всичко да те унищожат, докато си им в страната. Такъв зверски расизъм и дискриминация, само мога да благодаря, че излязохме цели и с всичките си притежания. Немалко хора ме предупреждаваха за Боливия и излязоха прави. А колкото пари похарчих за тоалетни там, мисля за цялото пътуване не съм, може и за целия ми живот да не съм :) Лошото е, че разстройствата не бяха само разстройства, а бяха съпроводени с изключително силни до непоносими болки в стомаха и корема, силно гадене, учестено дишане, замайване и изобщо ми беше толкова лошо, че се наложи да спирам автобуса, в който пътувах след Уюни с викове "спешно тоалетна!!!" и бягане към вратата на рейса. При пътуването към Потоси се случи същото и отново направих аварийно спиране. За мен това беше и голяма психологическа травма, ами да ви кажа хич не е весело да спираш автобуса с крясъци и всичките 40-50 лилипута да те гледат облещено какво правиш край рейса!
Мисля е излишно да казвам, че откакто напуснахме Боливия, нямам абсолютно никакви проблеми със стомаха и дори наскоро пихме вода, която не бе питейна изобщо и нищо ни няма. Вече си ядем всичко и сме много добре.
Парагвай се оказа много приятна страна! Интересни, свежи хора, култура, език... Глътка въздух, почивка за нас между Боливия и Аржентина. Влязохме и за час в Бразилия, даже минахме границата нелегално на път за аржентинските имиграционни. Водопадите Игуасу заслужават да са сред чудесата на света! Няма такава прелест!!! И е пълно с маймуни и коатита наоколо, много са пухкави като ги гушнеш и много крадливи!!! :) Обожавам природата на този континент, много ми е мъчно, че не харесвам хората, но какво да се прави, не може всичко да е идеално. Сега сме в Уругвай, много е приятно и спокойно. Напомня леко на Чили по отношение на спокойствието. Ще ми се да имаме нет скоро че да пиша, нещо напоследък изобщо нямаме за повече от 5 минути време.
И въпреки всичко аз смятам, че сме невероятни късметлии да сме тук. И колкото и да е трудно понякога, ги има онези светли мигове, когато светът около нас ни споделя най-красивите си творения и никой лош и арогантен човек не може да ги засенчи!