Аржентина 4 - по пътя на отчаянието и отвъд него


вода! Дифунта Кореа


Кой знае защо, цял живот си представях латиноамериканците така:
https://www.youtube.com/watch?v=ApeC2AGENgo

А истината се оказа мааалко по-различна :) Точно ето такава:
https://www.youtube.com/watch?v=6Ktc-8zagd0

Поздрав за всеки - кой която си хареса (аз гласувам за първата :)))

И за разтуха, след горния психологически шок, нещо много любимо (пуснете звука на макс!):
https://www.youtube.com/watch?v=8TTUBMTInVE

С напускането на района на Сан Мартин, за нас започна скитането из истинската Аржентина - бедна, прашна, грозновата, тъжна, пуста и мъчителна за такива като нас, свикнали на бутиковите патагонски градчета...

Сутринта, мръсни и уморени, застанахме на стоп на пътя за Кутрал Ко. Имаше около 50 км до града. Пейзажът наоколо си бе все така пампа, както целия преден ден. След Сан Мартин де лос Андес горите нацяло изчезнаха и отново навлязохме в обичайната за Аржентина растителност - безкрайните степи. Пампата естествено не ни пожали нито откъм вятър, нито откъм пек. Доста време помахахме на разклона преди да ни вземе една количка за 5 км. Бяха местни хора с индиански черти, тук нямаше и следа от европейско изглеждащите богаташи на "аржентинската Швейцария". Не само пейзажът се бе сменил, но и общо взето всичко. Трудно ни бе да повярваме, че схлупените къщя наоколо и палатите на Барилоче са част от една и съща държава. Хората тук бяха осезаемо по-бедни, караха стари коли и естествено цените веднага паднаха драстично.

Втори стоп с местен индианец със стар форд фалкон ни отведе още двайсетина километра в нищото. Не се чудихме дълго защо някои хора тук избират да живеят сред пампата, далеч от населени места. Селата и градовете са мръсни, прашни, потискащи и най-лошото - престъпни. Ако живееш в пампата и то не край пътя, а доста навътре, както този човек например, никой бедняк без кола от града няма да дойде да те ограби. В тази част на Аржентина колата е привилегия на по-заможните. В Чили и Аржентина се водиш беден ако не можеш да си позволиш кола, това е основният критерии - ако имаш кола си или богат, или средна класа, а ако нямаш си беден, или от така наречената "класа баха".

След този стоп тръгнахме да вървим по пътя с идеята ако никой не ни вземе, да минем оставащите двайсетина километра пеш. Доста походихме преди да спре един пикап. Отзад целия бе пълен с торби боклук и ние се возихме с тях :) Отиваше до бунището край Кутрал Ко да си изсипе боклука. Бунището естествено бе нерегламентирано и на практика бе навсякъде покрай пътя в началото на града. Край първите изключително бедни къщи се ширеха километри боклуци, досущ като в Перу! Пикапът ни остави край бунището и човекът ни предупреди да внимаваме много да не ни ограбят други татуирани като него (той беше целият в татуировки). Каза, че хората с точно такива като неговите по ръцете, са много опасни и ще ни ограбят. :)

Ходенето до града хич не бе приятно по прашните улици, докато накрая се появи нещо като централна улица, която се оказа главния път, идващ от Неукен. На ъгъла имаше палеонтологически музей, решихме да проверим колко струва посещението и ако е безплатен да влезем. Струваше долар, но управникът ни пусна да разгледаме без пари. Музеят направо ни очарова и смая, беше прекрасен! Зачудихме се как може в този неприятен град да има такъв як музей. Имаше огромни скелети на динозаври,  целият район е много богат на фосили и динозавърски кости. Тъй като не разполагат с всички нужни кости за изграждане на целия скелет, в музея са направени страхотни имитации в реален размер и отделно има истински кости.

Докато вървяхме към края на града срещнахме двама чилийски стопаджии, които изглеждаха доста отчаяни и изморени. Те отиваха към близката граница с Чили и споделиха, че преди време стопирали по рута 40 точно там, накъдето ние отивахме и чакали 2 дни до едно село, след което се евакуирали в Чили през най-близката граница. Доста ни "обнадеждиха", няма що. Те останаха да стопират на изхода на града, а ние се отказахме след около 3 часа безрезултатно махане и тръгнахме да излизаме пеш, за да търсим място за спане. Пътят гъмжеше от трафик, но както обикновено никой не искаше да спира. Все пак, след доста ходене, един камион спря за нас. Тираджията, както и всички, взели ни на стоп  Аржентина, бе малко хахо, но отново в положителния смисъл. Както предния тираджия, и този дърпаше развалена кола с шофьора й отзад :) Пътуваше за Запала, слязохме десетина километра преди града край едни хълмове, където бе чудесно за спане, понеже нямаше вятър.

На сутринта станах да снимам изгрева, върнах се в палатката и като станахме да събираме малко по-късно, цялото небе бе сиво и слънцето бе напълно изчезнало. Из въздуха се носеше много ситен прах, който веднага покриваше дрехите и багажите ни. По всичко изглеждаше като да идва края на света. Зачудихме се какво става, какъв е този прах и откъде е дошъл. Следващият стоп до Запала отговори на въпросите ни. Една жена ни взе и сподели, че вулкан в Чили е изригнал. Не беше сигурна кой е вулканът и къде се намира, в последствие разбрахме, че е Калбуко близо до Пуерто Монт, където бяхме преди около седмица. Не само, че пепелищата стигнали Аржентина, но и затрупали Барилоче, Сан Мартин и въобще местата, където бяхме преди два-три дни.

В Запала вървяхме с мокри чорапи на устите и носовете си. Хората по улиците не бяха много, а почти всички носеха шалчета, докторски маски и кой каквото има, за да не вдишват токсичния прах. Градът изглеждаше доста умрял, разбираемо защо. Отбихме се в музея, който бе безплатен и също имаше колекция фосили, динозавърски кости, както и множество скъпоценни и полускъпоценни камъни.

Докато стигнем края на града, вече бяхме тотално покрити с прахоляк и почна да ни мъчи главоболие. Следващият ни стоп бе с пикап, човекът ни даде по една докторска маска, той тъкмо си бе купил няколко от аптеката. Закара ни до градчето Лас Лахас, където имаше малък общински музеи и все тъй много вулканичен прах. В цялото мъртвило, което цареше в това градче, имаше една сергия за плод и зеленчук, край която се спряхме да си купим плодове. Едно семейство продаваше на сергията и като разбра, че сме чужденци, мъжът ни напълни една торба с различни плодове и ни ги даде ей така, безплатно. Извини ни се за лошия момент, в който посещаваме града, сякаш той бе виновен, че изригнал вулкан, при това в Чили. Подобни прояви на доброта към нас от местните хора бяха толкова редки, че изключително ги оценявахме и винаги ни пълнеха очите със сълзи. Колкото до вулкана - не му се сърдехме, все пак това им е работата на вулканите. За съжаление обаче нашата благоразположеност към пуфтящите конуси не промени факта, че получихме лошо общо неразположение от вдишване на прахта, главобол и затруднения в дишането, които така и не можах да преценя дали се дължаха повече на праха, или повече на плътно прилепналата към носа ми докторска маска. Какъвто и да бе проблема, генерално не се чувствахме никак добре. А като добавим и че бяхме много мръсни заради прахта, кожата на ръцете ми така изсъхна, че имах чувство, че ще се опука, а косата ми изведнъж стана суха като слама и щръкна във всички посоки. Прахолякът от вулкана наистина не бе здравословен.
След като получихме плодовете, духът ни доста се вдигна не толкова заради яденето, колкото заради добрите хора. Спомних си, че пътувам, защото по света преобладават добрите хора, а не лошите. Напоследък бе малко под въпрос кои преобладаваха в Аржентина, но продължаваме да се опитваме да игнорираме лошотията и презрението към нас и да помним хората като тези от сергията, или тези, които ни вземат на стоп.

На изхода на Лас Лахас почакахме малко, един камионджия ни съжали и каза, че ни взема заради прахта. Той отиваше до Чос Малал, където вече се очакваше (според сведения от предния шофьор, който ни даде маските), че няма да има прах, или поне не много. Когато пътувахме към Чос Малал, виждахме как тъмният облак, носещ прахта, пътува доста по бързо от нас точно в нашата посока и малкото синьо небе, виждащо се в далечината, скоро биваше покривано от сивотата. Изумително е колко далеч се намирахме от Пуерто Монт и вулкана, но прахът продължаваше да се носи по вятъра. Пейзажът бе апокалиптичен. Не смея да си представя какво е било в Пуерто Монт. Най-лошото нещо бе, че границата с Чили недалеч от Лас Лахас бе затворена. А ние през последните два дни смятахме да се връщаме в Чили и окончателно да се откажем от Аржентина, заради всичките мъки, и да пресечем точно тази граница. Сутринта, когато прахолякът ни затрупа в Запала, ние бяхме решили да пътуваме за границата, а не на север по рута 40. Когато обаче един шофьор ни каза, че тази и всички близки граници са затворени за неизвестен период от време, бяхме съкрушени и разбрахме, че ще трябва да продължим в Аржентина. Тъкмо бяхме на косъм от избавлението и вулканът ни врътна мръсен номер. Не знам колко пепел е имало в Пуерто Монт или дори в Барилоче, но един шофьор от Виша ла Ангостура ни разказа, че при изригването на друг вулкан в Чили преди две години, цялата Виша била затрупана от метър пепел и отнело месеци да се почисти. Сега друг шофьор ни каза, че в Барилоче и Виша имало по 20 см натрупвания и всички пътища били затворени. Лошото бе, че няколко дни по-късно пак имаше още по-голямо изригване. Но да се върна към Чос Малал...

Камионджията ни остави на втория вход към града, с което ни помогна много да не го вървим целия. Той всъщност се падаше встрани от пътя, но бе разпрострян и продължаваше по дължината на пътя. Спряхме на едно място да стопираме, но никой не спря доста време, така че тръгнахме да вървим. Стигнахме неголям супермаркет, откъдето напазарувахме храна, която не бе толкова лоша. Цените бяха значително по-ниски от всички предни градове, защото вече бяхме излезли от Патагония. Супермаркет Ла Анонима го нямаше вече и цените паднаха значително. Взехме си чудно сирене и кисело мляко.
Чос Малал като градче беше прашно и неатрактивно, къщите доста скромни и не спирахме да се чудим защо камионджиите, които ни вземаха напоследък, разправяха глупости как тук хората работели в бизнеса с петрола и вземали по 4000 долара заплата. За нас остана въпроса - 4000 на човек или 4000 за цялото село, разпределени по равно за всички :) При тези коптори, в които хората живееха, трудно ми е да си представя къде отиват тези 4000 долара. С толкова пари можеш да си вдигнеш палат в тая гола пампа и да си живееш царски. Та нещо никак не вярвахме на приказките на доста голяма част от шофьорите, които ни вземаха. Сетихме се за един, който караше камионче със сладолед и сподели, че е бедняк, защото взема 1500 долара заплата. А петролеросите вземали по 4000. Според нас, изхождайки от това, което виждаме, никой в това градче или друго наблизо не е виждал толкова пари на едно място.

Докато вървяхме след града в търсене на място за спане, продължихме да стопираме и никой не спря. Интересен феномен в Аржентина е, че тук вечер има много повече трафик, отколкото през деня. Всичко живо се олежава цял ден, то не са сиести, то не са фиести, и като се мръкне, всичко тръгва да пътува. Та така, когато ние си лягаме, колите тръгват. Пълно разминаване в графика, но не смятам, че нощният стоп е подходящ за Аржентина, имайки предвид "уменията" на шофьорите, а и факта, че те денем не спират, какво остава нощем.
Намерихме място на един хълм, за късмет не духаше, тъй като нямаше дървета, които да ни прикриват от вятъра.
Сутринта отново почнахме да стопираме... час, два, три. Взе ни едно чиче, което явно ни гледаше вече втори ден и ни откара на 5 км до друг разклон за село. Там пак почакахме доста, че и водата не ни беше много, а всичко бе толкова сухо наоколо. Беше нещо между пампа и пустиня. Вече доста дни не бяхме добре с водата. Постоянно бяхме жадни и винаги гледахме да икономисваме, защото не се знаеше кога ще можем да напълним. Водата навсякъде в градчетата бе отвратителна на вкус и местните не я пиеха. На нас също ни беше гадна, но я преглъщахме и се надявахме да се махнем от района по-скоро. За жалост обаче това "скоро" така и не идваше. Опитвайки да пестим водата, постоянно бяхме дехидратирани и изтощени. Не можеше и дума да става за готвене или къпане, всяка капка пазехме за пиене. Пълнехме от бензиностанциите, нямаше откъде другаде. В района на Виша и Барилоче имаше чешмички навсякъде, но не и тук. А с хората гледахме много да нямаме вземане-даване, защото не ни гледаха особено приятелски и никой от нас не искаше да ходи да моли за вода по къщите.

След много чакане късметът ни проработи - мина един полицай, пътуващ за следващото село Бута Ранкил и ни взе. Разправяше, че в този район нямало много престъпност, но в Мендоса било адски опасно. Пейзажите до Ранкил бяха красиви, беше хълмисто, имаше каньони и един солник в далечината. Виждаше се и голям вулкан наблизо. В селото тъкмо слязохме на пътя и застанахме да стопираме, когато едно хлапе дойде да си говорим. Чакаше си приятелите и през това време се заговори с нас. След като си тръгна, се посветихме изцяло на стопиране. И така час, два, три, четири........ до късния следобед, когато сложихме край на стопа и тръгнахме пеш по пътя след селото. Дотогава бяхме бая изпечени, слънцето цял ден ни гори, вятърът ни брули, но не тъй грубо, както патагонският. Колите ни подминаваха като хората от селото сякаш много се кефеха, че никой не ни взема. Бяхме много тъжни, мен ме изби на рев, беше ми преляла чашата от всичко напоследък. Отчаяно исках да влезем в Чили, но затварянето на границата бе най-лошото, което можеше да ни сполети. Сега дори нямахме шанс за спасение. Това силно ме разстрои емоционално, имайки предвид, че досега в цялата Южна Америка ми харесаха само две държави, а четири - не! И Аржентина категорично стигна дъното, а Колумбия неочаквано се вдигна едно ниво нагоре, благодарение на новия първенец.
Умишлено досега все се придържахме към рута 40, не толкова защото се води най-красивия път в Аржентина, но повече поради близостта му с Чили и опциите за евакуация при прекалено тежко аржентинско ежедневие. Сега отчаяно искахме да напуснем страната, на мен ми писна да стискам зъби и да търпя, най-много обаче ме мъчеше жаждата, която ставаше непоносима. Излизайки от Бута Ранкил нямахме никаква вода. Имаше една малка бензиностанцийка, на която попитахме за вода. Момчето първо взе да ни предлага да си купим минерална, но после ни показа тоалетните, за да си напълним. Водата не бе питейна и никой освен нас не би я пил. Имаше отвратителен вкус и още повече ни отказа да пием, но напълнихме всички шишета.

Вървяхме доста след селото, където видяхме табелка за пещера край пътя. Оказа се много готина пещера, аз влязох лазейки с челника си, а после и другарчето (за който не знае - двамата с другарчето сме пещерняци, дипломирани :)). Единственият проблем бе, че по пода беше пълно с изпотрошени стъкла, а влизането бе възможно само с пълзене, така че трябваше много да се внимава. Аз стигнах до едно място, където още повече се стесни и трябваше да пълзя по корем, което сметнах да не правя поради многото стъкла и се върнах. Навътре не обещаваше да продължава много. Беше пълно и с боклуци, което адски ме натъжи. В този край на Аржентина стана доста перуанско на места, имаше много нерегламентирани бунища край пътищата, а и общата култура на хората очевидно куцаше, щом могат да осерат до безобразие такова яко място! Това е първата и единствена вулканична пещера, която бяхме виждали. Цялата бе като вкопана във втвърдената лава от изригнал отдавна вулкан. Жалко, че хората не ценят такива места и ги съсипват! Все по-тъжно ми става да пътувам в Аржентина...
Нощта прекарахме измежду високите крайпътни храсти, които ни прикриваха от лоши очи. Отдалечихме се доста от пътя и слушахме все по-зачестяващия трафик преди да заспим. Стопът ставаше все по-зле, днес цял ден стопирахме и не отлепихме от това село. А коли имаше и не бяха никак малко. Е, не беше и като пътя Хасково-Пловдив, но не беше и съвсем умряло, честно казано очаквах доста по-малко трафик. Тук се роди нашата нова версия на песента "със 100 километра в час"... Нашата е "със 100 километра в ден". Е, доста дни в Аржентина и толкова не направихме...
Сутринта никой от нас не бе особено жизнерадостен относно предстоящия ден. Жадни, мръсни и изтощени, тръгнахме отново да вървим през сухите аржентински степно-пустинни земи. Мислено си припявах мелодия от Карибски пирати ("He is a pirate") и си мислех, че това е поредното приключение и че все някога ще излезем от него, независимо дали живи или мъртви. А нашите епични южноамерикански приключения вече са ни направили своего рода герои, независимо дали положителни (другарчето) или отрицателни (аз). Докато другарчето винаги вижда чашата наполовина пълна, то аз я виждам наполовина празна с потенциал да бъде доизпразнена нацяло. Докато аз воювам с целия околен свят и вадя меча (ножа в момента, мечът ми остана вкъщи!) не за да се защитя, а за да атакувам, то другарчето навлича расото и се опитва да се адаптира към средата и примири с несгодите. И докато аз надавам вик до небесата и отвъд тях за всяка несправедливост, другарчето постоянно изтъква положителните неща (ама видиш ли, в Аржентина има безплатни тоалетни). Общо взето аз съм кибритът, злото, войнът, вечния песимист, а другарчето се държи и говори като едно пътуващо отче, което се опитва да помири всичко и всички. Добре, че сме двамата, защото ако бях само аз, това пътуване щеше да е една чиста война в повечето му време и отдавна някой по-избухлив и по-добре въоръжен от мен да ми е видял сметката. И докато в Аржентина през повечето време се бунтувах мълчаливо, защото нямаше с кого да се карам,  поради некомуникативните хора, то в Боливия всичката ми трупана агресия и възмущение от несправедливостите на околния свят, изби с брутална мощ и направи устата ми толкова голяма и нагла, че докато изляза от един скандал с поредния беззъб лилипут, влизах в следващия. Но за това в някоя следваща публикация...... да не развалям очарованието на тази :)

Първо минахме някакъв разклон, където имаше сметище и един пикап тъкмо идваше да се освободи от излишното. После вървяхме ли вървяхме, докато най-сетне една кола спря. Към края на стопа стана ясно, че спътникът на шофьора бе чилиец и бе очевидно, че той му е казал да спре. Те ни откараха около 5 км и отново тръгнахме пеш. Следващото село бе на около 30 км и се казваше Баранкас. То бележеше края на провинция Неукен и началото на провинция Мендоса. До там ни взе един камион, човекът ни гледал вече два дни да се мъчим по пътя и видиш ли - на третия решил да спре. Евала, все пак имат някаква човещинка! Ние с другарчето, след хиляди размисли и дискусии с взелите ни на стоп и помежду си, стигнахме до извода, че хората не ги е толкова страх от нас, колкото са си просто лоши и не спират само от лошотия. Не, че са длъжни - никой не е, но такива драстични проценти на неспиращи на стоп има например в Испания, а и за там моите наблюдения не показват особена човещина и доброта в сърцата на множеството. Аржентина болезнено ми прилича на Испания по отношение на хората. Отначало като започнахме стопа в Аржентина и никой не спираше, се замислихме дали нямат всеки ден по новините убийства и грабежи, извършени от стопаджии. Но постепенно разбрахме, че просто стопаджията не е харесван и уважаван и на него се гледа като на долна класа човек, поради което никой не ще да го вземе в колата си. Същото като Испания общо взето.
Камионът ни остави на два километра след селото, където имаше полицейски пункт за проверка, както и един мост с голяма река, бележещи границата между провинциите. Чао, провинция Неукен! Не, че очаквахме провинция Мендоса да е с нещо по-различна, но поне знаехме, че около град Мендоса има много грозде и се произвежда вино, та се обнадеждихме, че водата там може да е по-нормална за пиене и че няма да ни се налага да пием тази гадост, която пиехме тук. Полицаите си бяха вътре в къщата и изобщо не си показваха носа навън. След около час единият излезе и провери един камион, след което се прибра и отново след час друг излезе да полее растенията в двора с един маркуч. Като видяхме течащата вода, веднага се засилихме да поискаме. Не искахме да си пълним от реката, защото не се знаеше през колко села минава и какви канализационни води носи, но тази при полицаите може би щеше да е друга вода. Другарчето отиде с едно шише, казали му, че не е питейна и взели да му обясняват къде имало извор на не знам си колко километра. За късмет му дали последната вода от техния бидон, защото щяли да ходят с колата да си напълнят нова. Водата на полицаите си беше направо гнусна, вътре плуваха всякакви боклуци, напомни ми на водата, която пиех в Индия. На другарчето му бе много противна, но и то пиеше.

Слънцето все така безмилостно жулеше и чакахме много часове, докато колите с туристи спираха да се снимат на близкия знак за край на областта. Имаше много празни коли, но никой не искаше да ни вземе. И когато аз вече нямах и съмнение, че ще останем с 30-те километра за деня, една кола спря. Беше пикап и се метнахме отзад, бяха двама местни, пътуващи за Сан Рафаел - едно доста дълго разстояние, което щеше да ни доближи много до Мендоса. Пътувахме часове, а красивите пейзажи радваха очите ни. Бяхме щастливи, защото приближавайки Мендоса наближаваше и границата с Чили, която бе отворена и можехме да пресечем. Бяхме радостни, че се изнасяме от този пуст и негостоприемен район на страната, който преди да посетим, си представяхме като планински, зелен и свеж. Рута 40 уж минава до планините, но откъм аржентинската страна всичко е пустош и няма нищо общо със зеленината откъм чилийската. Планината спира дъжда и от тази страна е много сухо и голо.

След град Маларгуе имаше полицейски чекпойнт и трябваше да се крием и залягаме отзад в пикапа, защото е забранено да се возят хора там. Шофьорът реши да пробва да ни прекара вместо да се отърве от нас като ни остави в Маларгуе, беше приел сериозно задачата да ни помогне. Залегнахме при проверката, полицаят естествено ни видя как лежим в пикапа, но за късмет реши да не се заяжда и нищо не каза.
Нашето решение да продължим до Сан Рафаел, взехме трудно и неохотно, осъзнавайки че ако не влезем сега в града и слезем преди него, може още два дни никой да не ни вземе. Влизането в голям град по тъмно е най-тъпото нещо, което човек може да направи в Южна Америка. Лошият стоп обаче ни принуждаваше да се възползваме от всяка възможност до последно, така че се озовахме в центъра на този голям град в 20:00. Бяхме тотално изненадани от всичко в него - цените на храните по магазините бяха паднали още доста пъти, вече си бе направо нормално, почти като в Перу, градът бе истински град, не малко градче, село, махала, бутиково градче тип аржентинска швейцария и прочее разновидности на населени места досега. Беше град за живеене, имаше всичко и по улиците кипеше живот. Попаднахме на голям супермаркет Веа (в Перу същият беше Плаза Веа), откъдето купихме малко храна. На един площад имаше хора, снимащи се с лъскави тоалети, може би след някакво празненство. Фонтанът на площада пък беше много красив, със сменящи се цветове. Ние обаче имахме проблем - къде ще спим. Бяхме решили да отидем на някоя бензиностанция в посока изхода на града, така че след известно ходене стигнахме до един YPF. Това бе веригата бензиностанции, където винаги нощувахме досега и смятахме, че ще ни приемат отново. Само дето този път беше градска и нямаше никакво място отстрани или зад нея, всичко бе циментирано и се ползваше за нещо. Човекът каза да сме отидели до някакъв полицейски пункт на 4 км нататък по пътя, но беше изключително опасно да се върви по тъмната уличка, обрасла с високи храсти от двете страни по това време на денонощието, в събота вечер. Важно е да спомена - в Южна Америка събота вечер е нещо като касапница, горещо препоръчвам да не излизате нощем в този ден от седмицата. Тогава по улиците щъкат доста повече от обичайно наркомани, крадци, насилници и всякаква паплач, има доста повече престъпления и инциденти. Стойте много далеч от дискотеки, нощни клубове и подобни места, особено събота вечер.
Човекът от бензиностанцията ни каза да побързаме ако ще ходим към полицията, защото по-късно щяло да е по-опасно, но ние решихме да не рискуваме и да останем на бензиностанцията да стопираме, пък ако никой не ни вземе, да стоим там цяла нощ. И не щеш ли, още едва вдигнали палци, колата излизаща от бензиностанцията спря и отвътре мъж и жена ни питаха къде отиваме. Те ни видяли, че сме чужденци и питали човека вътре дали имаме нужда от превоз, но той им казал не, така че ако не бяхме ги стопирали, щяха да ни подминат. Отиваха в град Сан Карлос, който е по пътя за Мендоса, а за нас бе идеално, защото щяхме да слезем в нищото и да спим. Слязохме доста преди града в район, където уж нямаше агрикултури все още, но се оказа, че има лозя и имаше няколко къщи недалеч, лампите им светеха. Настанихме се край пътя, добре че оградите бяха по-навътре и имаше междинна растителност от високи храсти, които ни скриваха.

Сутринта вървяхме доста по пътя преди да хванем стоп. И то какъв! Спря ни малка раздрънкана количка с два травестита и техния сводник! И такъв стоп не бяхме имали, боже опази! Двамата бяха облечени като жени - едната много дебела и ниска, другата много слаба и висока. Целите нагримирани, фризирани... страшна работа ви казвам! А сводникът отчаяно се опитваше да си припомни някоя дума на английски от времето, когато бил работил в Европа - Холандия, Белгия, Унгария, Испания..... няма нужда да гадаем какво е работил, нали?! Всичко хубаво, разпитваха ни с голям интерес за пътешествието, обаче по едно време наближихме полицейски контрол. Ченгето ни спря и поиска документите на шофьора. Понеже той беше доста нервен и подозрителен, в комплект с два травестита и чужденци с раници, всички бяхме помолени да излезем от колата, която бе претърсена набързо за забранени вещества. Полицаят поиска документите на всички, но се оказа че двете кандидат-жени нямат лични карти и съответно той категорично отказа да ги пусне да продължат, колата бе задържана. Ние бая се притеснихме да не задържат и нас и заобяснявахме, че сме на стоп, показахме паспорти и ченгето ни пусна без никакви ядове. Поблагодарихме за стопа на веселата компания и им пожелахме успех, на тях щеше да им е по-нужен, отколкото на нас. Закебичихме на стоп за към Сан Карлос и ни взе един пикап. В градчето напълнихме вода на бензиностанцията и продължихме стопа към Мендоса. Доста почакахме, но накрая ни взе един човек и ни остави в центъра на огромния град.

Мендоса е милионен град в подножието на Андите и съвсем наблизо се намира първенецът на Южна Америка - връх Аконкагуа. От качилите ни на стоп предните дни бяхме чували, че градът е дори по-опасен от Буенос Айрес, което ми се струва малко преувеличено на фона на процъфтяващата столична престъпност, за която се носят легенди из цялата страна. Мендоса през деня е приятен и красив град, но нощем със сигурност не искате да сте по улиците. Казаха ни дори, че чилийски туристи били нападнати и ограбени в официален платен къмпинг, освен всички други редовни посегателства върху туристи на улицата или терминала. Освен за насилие, общо взето други разкази не чувахме често в Аржентина. Реших да разгледам града до края на деня, а после да се изнесем в посоката, от която идвахме с градски автобус, защото на изхода на града имаше голяма бензиностанция YPF с камиони, която изглеждаше добро място за спане. Разходих се по приятните улици, плътно покрити с високи дървета, както и китните тематични площади - плаза Италия, Испания, Чили и Сан Мартин, на които се мъдреха паметници, фонтани и други красоти. Беше неделя и улиците бяха доста пусти откъм хора, но късно следобед се оживиха.
Преди тъмно отидохме на терминала да вземем градски автобус за бензиностанцията. Докато се мотаехме из терминала, получихме предложение да си купим кокаин от отвратителен колумбиец. Примопнихме си защо толкова мразим колумбийците и че където и да ги срещнем из Южна Америка, носят само проблеми. Дрога, нощни клубове и отвличания - трите неща, в които винаги има замесени колумбийци, независимо къде на континента се случват.
Не особено лесно намерихме кой е автобуса в наша посока и се качихме. Доста въртя по вече тъмните улички, но накрая излезе до нашата бензиностанция. Там попитахме дали може да къмпираме и една жена от персонала ни разреши. Поредната трудна за спане нощ, много трафик, камиони и коли цяла нощ.

Началният план на сутринта бе да се върнем в Мендоса и да излезем от другата страна на града, за да можем да продължим нагоре. Искахме обаче да влизаме в Чили, чиято граница не бе далеч, но тъй като бяхме карали твърде икономично до момента, все още имахме твърде много аржентински песос, които изобщо не искахме да обменяме отново и да губим. Решихме обаче да отидем до границата с Чили най-малкото защото бе високо в планината, а ние имахме огромна нужда от почивка, бяхме крайно изтощени, мръсни и изнервени. Другарчето предложи да отидем някъде в планината и да се установим за няколко дни, за да си починем. Така и сторихме - вместо пътя обратно за Мендоса, застанахме да стопираме на пътя за Чили, който бе наблизо. Трафик имаше много, но чакахме няколко часа преди да спре един боклуджийски камион за затвора. Повозихме се някой километър до отбивката за затвора и продължихме да вървим и стопираме. Другарчето бе много развълнувано от стоповете ни в Аржентина - травестити, боклуджийски камиони, хаховци, татуирани от глава до пети, нашмъркани, жени, индианци в пустоща..... изобщо не можехме да се оплачем, че ни е скучно! Къде ти стоп като този - само по филмите! Хубаво, ама изтощението от многобройните часове висене край пътя, не ни се отразяваше никак добре и много искахме да ги стигнем тия планини, между които и Аконкагуа, който естествено мечтаехме да видим. За катеренето му и дума не можеше да става, струва около 900 долара. Аржентинците са се усетили да смучат парици от алпинистите, желаещи да покорят покрива на континента.

След много време махане един камион спря! Чилийски естествено :) Добре, че по този път имаше много чилийски камиони, та успявахме да се придвижим. Тях също ги е много страх да спират в Аржентина, но въпреки това като разпознаят, че сме чужденци, ни вземат. Той ни закара доста на горе, след село Успаята, където бе разположена митницата за камионите. Слязохме там и започнахме да стопираме излизащите камиони. Един аржентинец се излъга да спре, след като с жест му поазах, че сме за малко и няма да искаме да ни вкарва в Чили. Пътувахме с него до последното село преди фактическата граница. Подминахме митницата за колите и пешеходците, така че бяхме излезли нелегално от Аржентина и сега бяхме в ничията земя преди Чили. Селото се казваше Лас Куевас и бе доста интересно. Навсякъде преди и около него имаше остатъци от някогашната влакова линия, която е била единствена връзка между двете страни преди построяването на пътя. Надморската височина тук бе почти 4000 метра, всичко наоколо бе скалисти планини и беше бая хладно. Все още бе следобед обаче и аз реших да тръгна по черния път нагоре към паметника, бележещ официалната граница между двете страни и символизиращ мира. Този паметник се намира на около 3-4 часа ходене нагоре от Лас Куевас, само че аз това не го знаех, мислех че ще стигна за час най-много. Оставих другарчето в селото, което се състоеше от две магазинчета, кафене и хотел, и тръгнах нагоре. На места, за да не обикалям по пътя, се изкатервах по каменистия склон, но на един сипей щях да се поутрепя, затова се отказах и продължих по пътя. Минаха две коли - първата бе шофирана от един поп, който имаше място, но естествено не ме взе :) Втората бяха мъж и жена туристи, които също не спряха. Продължавах да вървя вече около два часа и пътят все нямаше край. Взе да става късно и когато видях полицейска кола, задаваща се по пътя, веднага вдигнах палец. Ченгетата спряха, бяха чилийци и се качваха горе само с туристическа цел, след което отиваха до аржентинската митница, която ние пренебрежително бяхме подминали малко по-рано, нелегално. Взеха ме до горе, много си говорехме по пътя и ми беше страшно приятно да разговарям с нормални хора, които не точеха лиги по моя фотоапарат, когато го вадех да снимам. Тук е момента да споделя, че в Аржентина апарат като този, който си купих в Чили (Канон 1200 Д) за 900 лв, струва няколко хиляди долара в момента и тъй като не знаехме това, се чудехме много защо хората, които ни вземат на стоп, се облизват (буквално!) като ме видят да го вадя и веднага почват да ме гледат сякаш искат да ми го откраднат, без въобще да се прикриват. Всички камионджии и много хора в колите зяпаха с нескрит интерес апарата и си личеше, че ако имат възможност, биха си го прибрали. В Аржентина всякакви такива стоки са много скъпи, не само фотоапаратите, например къмпинг екипировката, лаптопи и друга техника...
С полицаите се снимахме горе на паметника, аз сложих краче в Чили, за да успокоя душата си и със сълзи на очи стъпих обратно в Аржентина. Като им споделих колко много обичам Чили и как страната се превърна в мой дом далеч от дома, им стана страшно приятно. Изкушението да зарежем Аржентина бе толкова голямо и за мен, и за другарчето, че едва устоявахме.

Слязох до Лас Куевас с полицаите и после с другарчето тръгнахме надолу по пътя да търсим място за палатка. Установихме се на завет край една голяма скала, точно до останките от жп линията и близо до рекичката. Беше студена нощ, но сутринта бяхме по-смразени, защото трябваше да се къпем и да си перем всичките дрехи в реката. Водата тук бе по-студена от всичката вода, която до момента сме срещали. Десетки пъти в това пътуване се къпах в езера на голяма височина, дори едно на 5000 метра, в което не просто се къпах, но и влязох да плувам и не ми беше студено, да не говорим за всички реки и потоци, идващи директно от някой ледник... но на мен никога не ми беше било студено. Тук обаче кръвта ми се смрази, прането бе страшна мъка, защото пръстите на ръцете ми замръзваха при допира с водата и целите почервеняваха, а когато влязох в реката да се изкъпя, краката ми така се вкочаниха, че едва успях да изляза. Слънцето обаче напече и поне изсуши прането до края на деня. Общо взето цял ден почивахме, четохме и готвихме. Беше един от най-хубавите ни дни в страната. Никой не мина наблизо, мястото бе добре скрито от пътя, а и пешеходци нямаше.
Сутринта поехме надолу, вървяхме пеш и стопирахме, но никой не спря, така че извървяхме десетината километра до гледката към Аконкагуа. Имаше къщичка на лошите, където се плаща такса за посещение на парка, тоест за да се разходиш малко навътре по един път и да видиш планината по-отблизо. Отделно имаше и гледка от самия път, която бе безплатна и на която ние се насладихме. Огромен кондор прелетя наблизо и много му се зарадвахме. Скалите край пътя пък бяха оцветени във всякакви багри, имаше много розови и жълти. Стигнахме и подминахме митницата пеш, тя беше леко встрани от пътя и никой дори не си направи труда да ни повика и пита защо не отиваме за печат. Всеки може да си прекарва каквото си иска през тези граници...
Точно след митницата се намира село, наречето Пуенте дел Инка, което притежава красив разноцветен скален мост. До моста пък преди много години е имало функциониращи термални бани, но сега само останките им са там. Чарлз Дарвин ги е посещавал.
След нашето посещение на селото, по време на което изядохме по един сладолед, започнахме да стопираме надолу по пътя обратно за Мендоса. Имахме голям късмет, взеха ни мъж и жена, които отиваха към града. Беше късно и нямахме никакви намерения да влизаме в мегаполиса по това време, така че слязохме край едно езеро на около 60 км преди града. Все още бяхме в планините и се надявахме на спокойна нощ. Недалеч имаше село, но ние бързо се скрихме в едно малко каньонче край брега на езерото.
Следващият ден прекарахме в Мендоса, след като раздрънкан пикап, ползващ за резервоар туба с бензин, от която излизаше маркуч, ни закара до там сутринта. Беше интересно да се види как тубата с бензина седи отворена в колата, а човекът пуши ли пуши без страх :)
Аз отново се разходих из града като целта ми бе да отида до един голям парк недалеч от центъра, където знаех, че има безплатен музей. Посетих го, напазарувах малко храна и се върнах при другарчето, което бе останало в библиотеката и никак не бе доволно от престоя си там. Охраната му се скарал, че си е включил лаптопа в тока, след което се заял, че не можело да се яде в библиотеката. Глупакът видял една опаковка от авена, която другарчето преизползва от месеци, за да си държи вътре разни електроники, а този човешки гении решил, че е ял нещо, щом има опаковка от авена на бюрото.
Тръгнахме си с голям мерак от Мендоса, едва намерихме подходящия автобус за северния край на града и понеже не знаехме къде свършва града, си взехме билети за по 7 песос, пък докъдето ни закара автобуса. Чичето, вместо да ни дръпне още някой километър до бензиностанция, за съществуването на която ние нямаше как да знаем, ни остави насред едно брутално гето, където дори денем не е добре да се разхожда човек. Най-лошото бе, че наближаваше тъмно, а изгледи някой да ни вземе на стоп нямаше никакви, че кой нормален човек ще спре в това гето, където край почти всяка съборетина имаше запалени огромни огньове и разголени разплути селски лелки ги разпалваха още повече. Къщите бяха невъобразимо бедни, мизерни и гнусни, а се намираха на броени километри от Мендоса. Мястото бе откровено зловещо, хората ни гледаха недоброжелателно, така че тръгнахме да вървим по пътя с надежда гетото някога да свърши. Е, няма братче, вървяхме до тъмно и краят не се виждаше. Бяхме много изнервени, но продължавахме да стопираме и вървим. Започнахме да се отчайваме, когато съдбата ни подаде ръка. Един камион спря и камионджията каза, че отива наблизо, но ще ни откара до бензиностанция, защото тук е изключително опасно да се разхождаме. И този път отървахме кожите, на косъм. Играта загрубяваше в Аржентина, гетата се нарояваха все повече, градовете ставаха все по-зловещи и грозни, а хората хич не ни се радваха. На бензиностанцията обаче имахме късмет - позволиха ни да пренощуваме и поне мъничко успяхме да дремнем.

Сутринта ни очакваше сблъсък с нова аржентинска действителност - дългия уикенд. Петък също бе почивен ден и целият народ се бе юрнал на ваканции за уикенда. На бензиностанцията от ранни зори имаше огромни опашки, колите бяха пълни със семейства и постепенно осъзнахме как нашите шансове за стоп увяхват с наличието на дори едно чаве в колата.
За късмет обаче имаше и двойка мъж и жена, които не се бяха размножили и имаха място в колата и в сърцата за двама низгвернати стопаджии. Жената бе перуанка и беше изключително готина и жизнерадостна! Сподели, че майка й била на деветдесет и не знам си колко години и не спирала да пътешества, била обиколила света и сега отивала пак в САЩ на екскурзия. Егати живият човек! Та и тя беше такава -. жизнерадостна, усмихната и разговорлива. Те пътуваха за Дифунта Кореа - село недалеч от Сан Хуан, известно като едно изключително важно за поклонниците място. Историята за Дифунта Кореа е много интересна и ежедневно говорехме за нея, тъй като и нашата история бе на път да има подобен край. Дифунта е най-обичаната и почитана неофициална светица в Аржентина. След като мъжът й умрял, вдовицата тръгнала през пустинята с бебето си, но в един момент умряла от жажда. Бебето обаче оцеляло като сучело мляко от мъртвата си майка. Това е в общи линии легендата, в която хората силно вярват. Навсякъде край пътищата ще видите оставени купчини бутилки вода - това е в чест на Дифунта. А самото село е превърнато в поклонническо място, където в различни стаички на комплекс има оставени купища лични вещи за благословия от светицата. Навсякъде има и метални плочки с благодарствени слова. Местенцето е необичайно и интересно, а когато ние пристигнахме, тълпите поклонници бяха главозамайващи. По стълбите нагоре към едно от светилищата имаше лазещи, куци, сакати и какви ли още не, молещи за избавление от мъките. По улицата пред комплекса пък се редяха стотици сергии и смрадта на пържени и печени на скара меса бе в пълен разрез с духовното местенце. Всичко живо бе надошло в селото или около него и след като се помолеха за благословията на светицата, хората вадеха столчета, маси и барбекюта, и започваха фиестата. Още ранния следобед бе пълно с пияни и заляни, а когато се опитахме да стопираме нататък, мисията се оказа невъзможна - никой не искаше да спре и всички бяха във ваканционно настроение. Тръгнахме да се отдалечаваме от селото и влязохме доста навътре в ниската бодлива растителност, докато намерихме хубаво място за спане.

Сутринта имахме луд късмет и без въобще да чакаме ни взе камион до Чепес. Това градче се превърна в едно от най-ужасните за нас места в страната. Още рано се наредихме на стоп на изхода му. Страхотно място за спиране, голяма отбивка, всички карат бавно...... и така до вечерта. Колко часа висяхме до тоя град, не си спомням вече, но бяха много. След като сиестата свърши в 17:00 (сиестата в Аржентина е от 12:00 до 17:00, забравете за работещи магазини през това време), отидох до магазина да взема нещо за хапване и най-важното - шест литрова туба с вода! С другарчето бяхме решили, че шишетата, с които пътуваме, са крайно недостатъчни за тази безводна част на страната и ако не искаме да свършим като Дифунта и да станем аржентински светци, ни трябва голямо шише! Купих една туба 6 литра и проблемите с водата бяха перманентно решени. Оттук насетне, когато тубата бе пълна над половината, пеехме  популярната песен "Баровец, баровец, баровец съм аз...", а когато нивото на водата паднеше под половината, сменяхме песента моментално с "Камион ме блъсна, тракторът ме гази, багер ме товари в една лека кола".
Та край Чепес си прекарахме един цял ден и вечерта, отчаяни и тъжни, тръгнахме да търсим място за спане по пътя. Мина едно хлапе с голям стар пикап и ни взе за 500 метра. Едва държеше пикапа в пътя, но не се затрихме с този очевидно малолетен шофьор. Нощувахме в нечия оградена собственост всред високи бодливи храсти, така че не се виждахме от пътя.

Трети ден откакто тръгнахме от Мендоса, все още не бяхме стигнали Ла Риоха. Вероятно и днес нямаше да я стигнем. Този ден нищо не се промени, освен ние. Окончателно се отказахме да седим и стопираме и тръгнахме пеш по пътя. Беше жега, слънцето ни жулеше, но вървяхме и махахме на минаващите коли. До вечерта не хванахме нито един стоп, продължавахме да вървим на практика целия ден, а трафик имаше колкото искаш. Преди тъмно една кола спря. Крайно изтощени се намъкнахме на меките седалки на пикапа и полетяхме към Ла Риоха. Мъжът и жената ни информираха, че има бензиностанция на входа на града и там решихме да преспим. Отново не ни отказаха и се настанихме, беше поредната тежка нощ.

Тръгнахме да излизаме от града и след доста ходене и махане, ни взе пикап до края на самия град. Там си купихме плодове от един уличен продавач и се заехме с нова мисия - град Катамарка. Искахме само да се измъкнем от тези части на Аржентина и да стигнем по-скоро Боливия, но съдбата не беше на нашето мнение. Отново един дълъг ден чакане и ходене под жаркото слънце. Накрая ни взе един камион за Катамарка и ни стовари в ужасяващия град с огромни гета късно следобед. Не оставаше много до тъмно, а малолетните проститутки вече се бяха наредили покрай пътя, така че трябваше да побързаме с изнасянето от града. Докато вървяхме покрай гетата и си мислехме, че е невъзможно някой да ни вземе на стоп, една доста раздрънкана кола спря! Човекът вътре каза, че ще ни откара до бензиностанция след града, което бе нашето спасение.
Там обаче ни очакваше нова неприятна изненада - служителите ни отказаха да пренощуваме, било забранено и толкова. Сега вече я закъсахме, беше само въпрос на време да случим на лоши хора на някоя бензиностанция и това време дойде. Вече бе тъмно и дори стопирането в частта пред бензиностанцията бе опасно, тъй като наблизо се разхождаха всякакви утайки, имаше гета, а мястото не бе осветено от лампите на бензиностанцията. Все пак нямахме никакви други опции и застанахме да махаме, знаейки че никой няма да ни вземе и ще трябва да прекараме безсънна нощ на крак. Вятърът раздухваше облаци прах и за нула време станахме доста мръсни.
Противно на всякаква аржентинска логика, един камион спря! Изобщо не можехме да повярваме, през ум не ни беше минало, че някой ще спре, та камо ли камион. Не знам колко бе луд този човек, но за аржентинските стандарти не беше нормален, а на нас точно такъв ни трябваше да ни измъкне от ситуацията. Пътувахме с него, докато пътят се качи високо в планината и слязохме на място, на което се очакваше да няма къщи. Установихме се на една полянка край шосето и спахме добре. На сутринта видяхме, че има малко езеро с поточе наблизо и се поизкъпахме.
Стопът до отбивката за Тукуман бе мигновен, още първата кола спря. Очертаваше се странен ден. На разклона си купихме плодове и се наредихме след полицейския пункт за граница на областите Катамарка и Тукуман. Растителността наоколо бе тропическа, целият пейзаж се промени, всичко стана зелено и влажно. Отново имахме късмет - взе ни много приятен човек до един град по пътя преди Тукуман. Върхът бе като пусна "Лебедово езеро" и други мои любими произведения, а мизерните къщя и огньове край пътя се редяха, докато слушахме вълшебната музика, напълно контрастираща с околната среда.
Като си купувахме хляб от едно магазинче, мъжът вътре прояви интерес към нас и заедно с дъщеря си и жена си пожелаха да се снимат с нас, след което ни подариха едно голямо знаме на тяхната църква. Хората в това градче бяха доста по-приятелски настроени от всички досега.
Продължихме на стоп в посока Тукуман като не искахме да влизаме в огромния град, в който те убивали за мобилен телефон (е, поне не за едни обувки, както в Буенос Айрес). Смятахме да хванем пътя за планините и градчето Тафи дел Вале, чиято отбивка е преди града. Стопът бе учудващо бърз, никъде не чакахме повече от половин час, докато стигнахме пътя за Тафи, където повече никой не ни взе. Тези райони на Аржентина обаче бяха крайно неблагоприятни за къмпиране, защото всичко покрай пътя бе къщи и просто нямаха край. Вървяхме километри и къщите изобщо не свършваха без дори това да беше село или град. Навсякъде се ширеха поля със захарна тръстика. Накрая, точно преди тъмно, бяхме принудени да свием в една нива и да се установим в малкото останала дива растителност около нивата. Беше доста кофти място, близо до пътя и до къщите, така че цяла нощ бяхме на нож. Нормално тропическите топли и зелени райони на всички страни на континента са в пъти по-опасни от планините, защото населението е многобройно, простовато и не му се работи - съответно търси лесния начин.
Освен това отглеждането на кока и марихуана е допълнителна предпоставка за огромни проблеми ако нацелиш грешната нива.
На сутринта продължихме да вървим и стопираме като никой не ни взе чак до село Санта Лусия, което бе едно от най-странните места досега. Отбихме се от пътя, за да влезем навътре в селото и да разгледаме, както и да си купим храна. Напазарувах в едно индийско магазинче, което единствено имаше цени на показ, след което седнахме на площада да хапнем. Всички ни зяпаха и оглеждаха странно, а когато ходих до църквата да я снимам и се върнах при другарчето, един полицай дойде и започна да ни разпитва какви сме. Очевидно бе, че някой му се е обадил да му каже, че снимам наоколо. Явно тук снимането не бе добре дошло, може би имаха нещо да крият. Полицаят не само бе доволен от отговора ни, че тръгваме за Тафи, но и ни чакаше на главния път да види дали наистина ще си тръгнем. След като продължихме по шосето, се върна обратно към селото. Доста кофти местенце.

Хванахме стоп с кола до Амайча дел Вале - село високо в планината. Първо се изкачихме по пътя към Тафи, който бе изключително живописен с гъсто обрасли гористи склонове. Към Тафи пейзажът се промени и стана по-високопланински, гората напълно изчезна. Шофьорът спря в Тафи, за да погледнем набързо градчето, което бе пълно с туристи, както местни, така и чужди. От Тафи взехме негов познат. Минахме през почти 4000 метра висок проход, след което пътят се заспуска плавно към Амайча. По едно време нашият шофьор май загуби управление над колата, понеже задряма и излязохме леко от пътя, при което предна гума се спука от удара в един по-голям камък. Слязохме и за нищо време смяната на гума бе извършена, а аз намерих таса, който бе изхвръкнал и паднал в началото на пропастта. Внимателно се спуснах да го взема, без да падна няколкостотин метра надолу. Стигнахме Амайча безаварийно като пейзажът се смени нацяло - нявсякъде около нас имаше огромни кактуси от вида кардон, някои достигащи 8-9 метра, ако не и повече. Кардонът расте с 2 см в година, така че тези бяха много стари.
Спускайки се към село Амайча, не подозирахме, че тук ще открием една съвсем нова за нас Аржентина - онази приятелската, спокойната и ведрата, която все се надявахме да срещнем някога, а тя все ни избягваше...  


музеят в град Плаза Хуинкул (залепеният за Кутрал Ко град)












голяма статуя в Кутрал Ко

изгрев преди Запала, малко преди да ни затрупа пепел от вулкана

изхвърлени край пътя...



в Запала слънцето изчезна, скрито от вулканична пепел

музеят в Запала





петрол





районът е много богат на фосили



глава от дракозавър





на стоп в Лас Лахал - "градче чисто - градче щастливо" (понастоящем затрупано от пепелища


музея в Лас Лахас


край Чос Малал




салар


Бута Ранкил

фосил край пътя

пещера, която много ме изкефи да разгледам



границата на провинции Неукен и Мендоса близо до село Баранкас






Сан Рафаел




Мендоса...







плаза Испания


плаза Сан Мартин

плаза Чили

на плаза Чили пейките имат имена :)

край Мендоса

тук всичко е лозя и вино

планините над Мендоса




село Лас Куевас






по пътя за Кристо Редентор - границата между Аржентина и Чили




и до там на стоп с полицейската кола :)






сложих краче в Чили, ехх как ми липсва


изоставените конструкции на влака





надолу по пътя към гледката на Аконкагуа



Аконкагуа в далечината вляво




стигнахме край покрива на Южна Америка





село Пуенте дел инка

известният скален мост с бивш термален комплекс







Мендоса за втори път

парк Сан Мартин


фонтанът на континентите



музеят




мумии








след Мендоса

в Дифунта Кореа - поклоническо място





стаята с къщи


шампионите

автомобилите

сватбите

поклонници безчет


айде на водата





първи опит на нещо явно традиционно




край Дифунта


сол по пътя за Чепес

грозде в Чепес


на стоп в Аржентина

в пристъп на отчаяние :)

поредната бензиностанция



първи и последен шоколад в Аржентина

пробваме и с табела, не помага




до нива край Санта Лусия


нивата със захарна тръстика

в Санта Лучия


Няма коментари: