Аржентина 3 - очаквай неочакваното

край Вия Ла Ангостура

Поздрави:
https://www.youtube.com/watch?v=-nbq6Ur103Q
https://www.youtube.com/watch?v=fz4MzJTeL0
https://www.youtube.com/watch?v=gA9nZrhFo4U

Следващите публикации ще бъдат повече весели, за да не са тъжни.

Ще носят повече усмивки, за да не носят сълзи.
Изобщо ще наблегна на хубавите неща, за да не наблягам на лошите :)

Пепел ми на устата, задето се ядосвах и протестирах като не ни вземаха на стоп по патагонските части на рута 40 и Огнена земя. Тогава още не знаех какво ни чака нагоре и живеех в заблуда, че това са най-мрачните ни дни в тази китна комунистическа страна, затънала до уши (и над тях) в икономическа криза, престъпност и мизерия, пред която нигерийските обременени села и градове са като черноморски курорт от ранга на Албена. Тъй като не ми се иска да разплаквам близките си, докато четат това, ще се концентрирам върху положителните ни емоции и преживявания, колкото и да бяха малко и ще позамажа лошотията на хората, която надмина в пъти колумбийската. Ние обаче не сме мъченици и не пътуваме, за да страдаме, макар в последно време да ни бе доста трудно да се самоубедим в това. Така че тази публикация няма да е негативна, а и Аржентина е безспорно най-странната държава, в която ми е стъпвал крака в целия ми съзнателен живот. Все пак така и не успяхме да разберем коя е Аржентина и за какво се бори.

Случвало ли ви се е в един и същи ден да ви "гонят" деликатно от престъпно село с полиция, защото снимате църквата и площада, да хапнете половин кило развалено сирене и да не разстроите стомаха изобщо, да напазарувате храна в индийски магазин насред аржентинския тропик заобиколени от поля захарна тръстика, да минете 50 км с кола, чийто шофьор да заспи на волана, излезе от пътя и спука гума, след което да се озовете в село в планината, обградено от гигантски кактуси по 7 метра парчето всред сух и пустинен район на 2000 метра височина, където няма престъпност и хората са мили?!? Хванахте ли противоречията... Това гарантирано може да ви се случи само в Аржентина!! Няма страна в света с такива драстични контрасти и безумия и то в рамките на нищожни дистанции, на фона на огромната й площ. Аржентина е всичко друго, но не и скучна! Нещо повече - тя е неоспоримо противоречива и то в степен, която повечето хора не могат да си представят. Ако пътувате на стоп ще ви развълнува дълбоко, ще ви разтърси, разплаче, ще бъдете толкова благодарни, когато някой ви вземе, ще ви научи на гигантско търпение, ще изпита нервите ви и ще ги опъне до краен предел, ще ви накара да я мразите, проклинате, дори да съжалявате отчаяно, че някога сте прекрачили границите й... ще ви изненадва всеки ден, ще ви шокира, няма да отговори на никое от очакванията ви, ще ви накара да я заобичате в краткото време, в което не се налага да стопирате, ще ви накара да празнувате, когато излизате от нея завинаги... но и мъничко ще ви залипсва, защото ще остави в сърцата ви незабравими емоции - къде тъжни, къде весели - но незабравими! Аржентина - очаквай неочакваното! Тази държава не спря да ме шокира всеки ден, не спря да ме изненадва. Всичко, което очаквах да бъде, бе точно обратното!

Може би ако пътувате в Аржентина с автобуси и кола, няма да отчетете и един процент от това, което ние видяхме и преживяхме. Стопът в тази страна ще ви вкара в такива ситуации и на такива места, каквито дори няма да може да си представите ако просто я минете с кола под наем. Може би дори ще ви се стори нормална и обикновена, но повярвайте ми - изпускате много! Няма нищо нормално и обикновено в тази държава! Няма абсолютно нищо общо с Чили, аз я определям като брутален микс от Перу, Венецуела и Колумбия. Див комунизъм или социализъм, така и не разбрахме какъв точно е режимът, но тук нищо не е както трябва, страната затъва в икономическа криза и нищо не е ясно. Дали ще бъде следващата Венецуела?!

Когато напускахме Чили за последен път и прекрачвахме аржентинската граница, сърцата ни бяха изпълнени с толкова мъка, бяхме като траурно шествие, макар и в малък състав. Особено аз тъгувах изключително много за Чили, все пак прекарахме почти 5 месеца там и силно се привързах към красотите на тази страна! Докато вървяхме към границата, в главата ми изплуваха вълшебните пейзажи на Каретера Аустрал, Торрес дел Пайне, добрите хора, които срещахме по пътя, веселите тираджии, хостовете ни Пауло и Фелипе, кобилата Принцеса, която яздих в Арика, разкошните дървета араукария в национален парк Конгилийо, фойерверките на Нова година във Валпараизо....... толкова цветни и весели спомени ни свързваха с Чили, прекарахме си наистина чудесно там и щастието от преживяното никога нямаше да избледнее, макар да ни очакваха нови хоризонти и кой знае какви чудновати страни. Никой от нас не бе положително развълнуван от влизането в Аржентина, двата ни опита за пътуване из тази страна бяха показали, че всичко е в наш ущърб и ни очакват доста ядове и мизерстване. Това не ни кефеше, защото бяхме свикнали на лесно и на хубаво в Чили и въобще не очаквахме с мерак дните на тягостно стопиране из аржентинската пампа, яденето на хляб с хляб, прахоляка, сушата, безпощадната природа, грубите хора... Не искахме обаче да сме предубедени и тайничко се надявахме нещата нагоре да се оправят за нас, цените да паднат, хората да станат по-ведри и като цяло опитвахме да сме положително настроени.

Още на границата обаче започнаха проблемите... Митничарите почнаха да вадят списъци и да гледат колко дни се полагат за българи, дали не ни трябва виза и прочее. На предните граници никой никога не е проверявал нищо, само ни удряха печат. Започнаха да се заяждат, че вече не ни се полагат 90 дни в Аржентина, защото сме били влизали два пъти и стояли. Веднага се хванаха да броят колко дни сме стояли общо двата пъти, за да ги извадят от позволените 90 и да ни напишат на печата остатъка. Опулихме се. В Чили бяхме седяли доста над 90 дни общо, но никой никога не се заяждаше и не ни броеше дните! Тук не можело така, брояли се от първото влизане. Абе май просто нацелихме кисели митничари. Оставете това, ами човечето, броящо дните, бе скарано с математиката и не можеше да извади 18 от 90, та се наложи една девойка да му донесе калкулатора за тази "сложна" сметка. После ми разправят колко им било добро образованието в Аржентина, щото видиш ли - било безплатно, не като в Чили. Чудо! Получихме ние по 72 дни, дебело написани върху входните печати и си тръгнахме преди от съседната стаичка да са се усетили, че не са ни проверявали багажа. А там се кипреше опашка от чакащи със сакове и куфари, току що свалени от автобус. Изнизахме се ние и още ненаправили десет крачки след границата вдигнахме палци към един пикап. И той взе, че спря! Бреййййй, си казахме, тук може да се оправи стопа! Вътре мъж и жена, бая уплашени от нас, но все пак спряха, да се чудиш защо. Задните седалки бяха пълни с багаж, затова седнахме отзад в пикапа. Не стигнахме далеч така обаче, защото митничарът на изхода реши да се заяжда и не ни пусна да минем, не било законно хора в багажника. Беше си чиста проба заяждане, а жената и мъжът решиха, че няма да ни оставят, а ще преместят всичкия багаж отзад и ще освободят място за нас вътре. Те пътуваха за Вия ла Ангостура - първото градче след границата, което впоследствие се оказа едно от най-красивите места в Аржентина. Природата наоколо бе разкошна - гори, езера, а имайки предвид, че бе есен, листата на някои дървета бяха изумително красиви. Имаше жълти, червени, кафяви нюанси и редом със зеленината пейзажът направо плачеше за снимки. Като слязохме във Вия (на аржентински испански Виша) ла Ангостура, бяхме очаровани от приятното и китно градче. Тук е момента да спомена драматичните различия на испанския в Аржентина от този в другите околни държави. Още първия път като прекрачихме границата, буквално прихнахме да се хилим като чухме някои от думите в този почти нов за нас език! В Аржентина се говори на "ше" и много думи, които знаем, звучат по съвсем друг начин от устите на хората тук. Примерите са безброй: пойо (пиле) тук е пошо, кабайо (кон) - кабашо, айер (вчера) - ашер, перро (куче) - пешо (всички Пешовци да се чувстват поздравени :)) и внимание - култовото Тошота :) В целия останал свят Тойота е Тойота, само в Аржентина е Тошота! Някои думи ни затрудниха в разбирането. Примерно плая (плаж) - плаша! Докато зацепя какво е това "плаша" и кого и какво плаши, бая зор видях :) Ая (там) - аша, майо (месец май) - машо, милион (милион) - мишон!! :))) Като почнат да ми разправят колко "миШона" песос вземали и как имали гато (котка) и пеШо, и карали тоШота, ми иде на земята да легна от смях! И ако в Чили паразитните и диалектни думи бяха зорни за разбиране, то тук целият език стана мисия невъзможна. Че и понякога ми се струва, че говорят дори по-бързо от чилийци. А ние си мислехме, че разбираме испански....

Та във ВиШа първо се снимахме с всички възможни статуи на снежни човеци и дядо ми Коледа като не пропуснахме да проточим ред лиги по витрините за шоколади, след което оставих другарчето в чудесната библиотека, отвън изрисувана с графити и отпраших по един 4 километров път до брега на езерото Науел Уапи, където обещаваше да има чудни гледки, както и пешеходни маршрути в малък национален парк, разположен на един полуостров. Това езеро заедно с целия район, в който попадат Виша, Барилоче и други населени места, е обявен за национален парк Науел Уапи. Мястото е приказно красиво, по пътя се отбих в една старинна църква и до едно езеро, наречено Зеленото езеро. Гишето за плащане на билети за националния парк бе затворено, както и инфо центъра, тъй като бе след 17:00. Поех по пътеката за двете гледки отвисоко като доста побързах с ходенето, направо бягах нагоре и после надолу, защото ставаше късно и щеше да се наложи да търсим къде да спим по тъмно. Беше и доста студено като се канеше да вали. На връщане по шосето към центъра стопирах, но никой не искаше да спре, докато накрая мина кола с едно семейство, което ме бе помолило да ги снимам на една от гледките. Взеха ме за последния километър, явно само тях не ги бе страх от мен, защото вече знаеха, че съм от друга страна. Иначе хората като цяло ни гледаха с много страх или презрение в този район и хич не им се спираше на стоп, също както около Чалтен и Кафаяте. В Аржентина най-силно впечатление ни направи вярването, че мочилеро (бекпекър или стопаджия) е равно на басура (боклук). И наистина до голяма степен презрителните и арогантни погледи на всички около нас, както и размахваните понякога средни пръсти от прозорците на колите, ни караха малко или много да се чувстваме като боклуци. А този район на страната много напомняше на Швейцария - всичко лъскаво, луксозно, свети от чистота, къщите изпипани до последен детайл, навсякъде мини-фабрики за арт-шоколади, безчет магазини за сувенири и лъскави ресторанти, колите скъпи и последен модел, хората с типичните безизразни празни физиономии на швейцарски пенсионери... Неслучайно точно този район се нарича "аржентинската Швейцария". Много по-лъскаво е от Чили и чилийските курортни градове направо изглеждат бедни на фона на градове като Виша, Барилоче или Сан Мартин. Познавайки вече точно тази част на Аржентина, у нас се загнезди заблудата, че цялата страна е такава богата, лъскава, скъпа и пълна с хора с пари. Та после като мръднахме няколко стотин километра нагоре, направо попаднахме в нов свят!

Но да се върнем на Виша... нощувахме на брега на Зеленото езеро, защото нямаше къде другаде да се скрие човек в града, а то се намираше на 4 км от центъра, в нещо като вилна зона с най-богаташките къщи. Надявахме се да няма престъпност там и да спим необезпокоявани. Като цяло градът не изглеждаше опасен, но където има много богати, има и немалко бедни, които искат да са богати - това ме е научил опита. Та тези индивиди са най-опасни. Където всички са бедни, го няма онзи корен на завистта, така характерен за "развитите" държави. Затова и определям Южна Америка като десетки пъти по-опасна от Африка в абсолютно всички аспекти.

Следващия ден отново прекарахме в библиотеката, опитвайки се да свършим някаква работа. Намерихме големия супермаркет Ла Анонима, който познавахме от предните градове в Патагония, само че тук имаше по-голям избор на стоки и бе по-голям като за късмет имаше много намален хляб от предния ден, който ние буквално изкупихме. На този хляб ние му викаме хляб за кучета, не подозирахме, че в този луксозен град се продава стар хляб. Имаше и някакви доста намалени сладкиши, които също си купихме и за сефте бяхме малко по-доволни от храната в Аржентина. Вечерта едва стигнахме до гората край Зеленото езеро, защото не спираше да вали проливен дъжд.
ВНИМАНИЕ! В предната публикация за Аржентина писах предупреждение за вегетарианците относно така наречената grasa de vacuna или говежда мас в бисквитите. На по-късен етап разбрахме, че и почти всичкия хляб е с говежда мас, докато бяхме в Патагония си купувахме този от Анонима, който няма, но на север питахме във всяка хлебарница преди да купим и почти всички хлябове имаха, освен най-евтините. Хубавото е, че се смята за добро качество на хляба ако има мас, така че ако ви излъжат, ще е във ваша полза (тоест ще ви кажат, че има, никой няма да ви излъже, че няма, защото те си мислят, че ще купите продукта ако има). Често в панадериите има по един вид хляб, който няма мас, но винаги трябва да се пита. Сладкарските изделия от рода на торти, пасти и подобни, ги отпишете нацяло, всичките са с мас, само в Анонима имаше няколко вида без мас. Другарчето дори не можа да почерпи за рождения ден на майка си като бяхме в северна Аржентина, продуктите във всички сладкарници бяха негодни за консумация. Така че изключително много внимавайте какво ядете в Аржентина!! Нашата храна се състоеше в готвени неща (бяхме презапасени с бутилки газ от Чили и другарчето готвеше ориз и спагети), сирене, плодове, зеленчуци, кисело мляко и сладолед. Хляб купувахме, когато бяхме сигурни, че няма мас.

Следващия ден поехме на стоп към Сан карлос де Барилоче - по-големия град недалеч от Виша, около който имаше доста на брой пътеки и преходи през планините. Ние обаче не планирахме този път да ходим по пътеките, защото смятахме да прекосим Аржентина колкото може по-бързо. Една от причините за това бе, че нямахме много пари в брой. Бяхме обменили последните си долари в Пунта Аренас за аржентински песос, но ако те свършеха, щеше да се наложи да ползваме карта, което значи да загубим много пари, ползвайки официалния курс на банката. Затова искахме да се изнесем от страната преди да ни свършат парите, които бяха по 100 долара на човек за целия ни престой. Имайки предвид обаче колко е зле стопа, не се знаеше колко време ще е този престой. Така че решихме набързо да разгледаме Барилоче, което бе в противоположна на нашата посока и да поемаме нагоре. На изхода на Виша заваля проливен дъжд. Стопирахме към два часа, минаваха хиляди коли и никой не спря. По едно време дойдоха още двама стопаджии французи. Те пътуваха с колелета, няколко дни по-рано ги срещнахме преди границата. Сега бяха оставили колелата в някакво хоспедахе и бяха решили да отскочат до Ел Болсон на стоп. Постопираха малко и момчето взе да премисля дали да не наемат кола. Бяха много надъхани на стопа и през цялото време подскачаха, махаха на хората и викаха след колите. Държаха се като пълни откачалки, но това не промени желанието на хората да спрат. Бая време поседяха и те на спирката като дори не се опитваха да се крият от дъжда с техните гортексови якета, а ние се показвахме само колкото да махаме на колите и вече бяхме чисто мокри поради почти непрекъснатия трафик. След още час един камион спря. Беше за нас, бяхме първи, но франсетата помолиха да питаме шофьора дали има място за още двама. Камионът бе огромен отвътре и имаше много място, шофьорът се съгласи да вземе и тях и така всички поехме към Барилоче под проливния дъжд и мрачното небе. По едно време стана въпрос за Чили и шофьорът се оказа чилиец, макар да живее в Барилоче. Така разбрахме защо е спрял, чилийците са си чилийци където и да живеят. Шансът да ти спре чилиец е милиони (или миШони) пъти по-голям, отколкото аржентинец. В Чили има респект към бекпекърите и хората гледат да помагат, осъзнавайки че нищо не им пречи да те закарат някой километър напред, не е като да им изядеш закуската.

В Барилоче дъждът бе все така безпощаден. Французите слязоха на разклона за Болсон, където се надяваха да умилостивят по-скоро коравите сърца на хората, бидейки директно под дъжда, без никакъв покрив наблизо. Не им завиждахме и не ни се вярваше някой да се смили над тях заради това. Ние слязохме до къщата на тираджията, която бе на десет пресечки от центъра. Бая повървяхме в дъжда и много се намокрихме като аз не спирах да проклинам глупостта си - идването до този град в противоположна на нашата посока и в този дъжд бе пълна безсмислица! Барилоче изглеждаше много мрачен в това време, заседнахме пред едно магазинче за колела под големия му навес да чакаме дъжда поне да намалее. Това за късмет стана и успях да се разходя малко по улиците, да видя катедралата и площада, както и задължителните за този район магазини за шоколадови изделия. Идея нямахме къде ще къмпираме, но един човек ни заговори на улицата и след като ни предложи хостел и видя, че няма да се възползваме, ни каза да вземем градския автобус за километър 20, където имало някакъв неизползван парцел с гора. Много се зарадвахме на тази информация, защото откъм страната на Виша всичко бе пампа и нямаше къде да се спи, а откъм другата страна, или споменатия километър 20, се очакваше да е планина. Хващането на рейса не бе лесно, оказа се че работи с картова система и не може да се плати кеш. Едно хлапе в автобуса плати нашите билети с неговата карта, а аз му дадох парите в брой и така успяхме да се придвижим. За съжаление всичките километри, както и 20, бяха доста населени и къщите така и не свършваха. Имаше малки горички между къщите, но близо до тях, така че накрая не ни остана избор, освен да се разположим в една такава, надявайки се никой да не ни види поради късния час. На сутринта поне времето бе по-добро. Стопирахме обратно до града, тъй като не желаехме отново да се вкарваме в автобусите с картова система. За късмет стопът тук проработи що годе бързо и една баничарка ни закара до центъра. Там направих още една разходка из улиците, този път в хубаво време. Катедралата бе отворена и месата вътре тъкмо започваше. На площада пък освен туристите се мотаеха няколко човека, всеки с по един санбернар на каишка. Предлагаха снимки на туристите с кучетата, срещу заплащане естествено. Напомни ми на бабите с лами по площада в Куско.

Поехме пеш към изхода на града, където стопът обратно към Виша закучи доста. Накрая ни взе една кола до близкия разклон, после втора до далечния, а там патагонският вятър направо ни смаза докато чакахме трета кола да ни откара до Виша. На края на деня едва бяхме стигнали Виша и тръгнахме да търсим място за спане откъм пътя за Сан Мартин, за да не ходим 4-те километра встрани до Зеленото езеро. Място за спане така и не намерихме, та накрая съвсем отчаяни легнахме да спим край шосето, на една отбивка с гледка към езерото. За късмет никой не ни обезпокои през нощта, макар да бяхме много недоволни от така стеклия се развой на събитията. Спане на подобни места в Южна Америка е крайно нежелателно. Колите фучаха цяла нощ и спането бе трудно така или иначе.

Сутринта се наложи да вървим всичките километри до разклона за Сан Мартин Де Лос Андес, понеже никой не ни взе на стоп. Поне се насладихме на всички възможни гледки към разкошното езеро, преди да стигнем табелата за границата направо и за Сан Мартин надясно. Под надписа "Chile" се мъдреше друг неофициален надпис "chilenos putas". Е, мен ако питате, по-големи putas от аржентинци надали има. Тези страхливи нещастни хорица, живеещи в държава, където почти само жените спират за стопаджии :)) За никого не е тайна, че аржентинци мразят чилийци. Твърдят, че основната причина е конфликта за островите Малвинас, при който чилийците помогнали на Великобритания и прецакали съседите си по граница. Оттогава те им се сърдят. Също така може да чуете всякакви версии за това как чилийците били откраднали територии от Огнена земя, от района около Чалтен, как преди Чалтен бил чилийски, както и Лаго Дезиерто, ама видиш ли, аржентинците си ги върнали. От мен ако зависи цяла Аржентина ще е чилийска,  но мен кой ли ме пита, а и изказване на подобни предложения би ни вкарало в беда тук. Излишно да казвам, че докато пътувахме в Чили, никога не чухме никой да плюе аржентинци и да изказва какво да е негативно мнение за тях, освен за това, че полицията им е корумпирана. Докато аржентинците, които ни вземаха на стоп, не пропускаха да кажат колко не харесват чилийци. Та това се виждаше и от пътните знаци.

След като бяхме вървяли десетте километра от Виша до разклона, късметът ни проработи и хванахме кратък стоп с мъж и жена, които отиваха на почивка в хостерия 7-те езера. Тя се намираше на брега на едно чудно красиво езеро от 7-те езера, целият този път се нарича пътя на седемте езера и е един от най-красивите и живописни пътища в страната. А сега бе по-красив отвсякога, защото дърветата бяха обагрени във всякакви цветове. Слънцето напичаше и пейзажите бяха вълшебни. Близо до хостерията намерихме рекичка, която бе идеална за къпане и пране, така че спряхме за два часа. Няма да навлизам в подробности колко точно дни не се бяхме къпали преди това, само ще кажа, че подобрих рекорда си от Африка, с което хич не се гордея :) Предните много дни или бързахме много, или бе твърде дъждовно, студено и неподходящо... но все не идваше сгоден момент да се окъпем и оперем. Та този бе просто идеалният.

След паузата хванахме стоп с двама израелтяни с кола под наем, до близкия разклон, след което друг стоп с много готин аржентинец, който през зимата работел като ски инструктор, а през лятото се занимавал с рафтинг. Пътуваше за Сан Мартин, така че имахме късмет. Отби се да ни покаже един път с чудна гледка към езерото и града отвисоко. Беше ни много приятно да си говорим с готин и свеж човек, не се случваше често в Аржентина.

В Сан Мартин другарчето остана на площада, а аз се разходих из града. Бе същия "бутиков" тип град като Виша, само че малко по-голям. Познатите шоколадови магазини се редяха по главната. За нощувка тръгнахме да се качваме през една гора по близкия хълм, където имаше някаква известна гледка към езерото. Не стигнахме до гледката, защото се стъмни, а и трудно намерихме равно място за палатката по стръмните склонове. На всичко отгоре бяхме точно до една от множеството пътеки, където сутринта минаваха хора от горната мапуче махала, слизащи към града. Качихме се до гледката, преди която имаше табела за таксуване на посетителите (земята бе на мапучетата и те явно бяха решили да таксуват минаващите). Нямаше никой да събира парици, но най ни впечатли табелата, на която бяха изредени возила и пешеходци като накрая бе споменат и мочилерото, от който се очакваше най-голямо заплащане. Егати! Значи ако вървиш без раница, плащаш 5 песос, ако имаш обаче раница - 30. Тези хора наистина мразят такива като нас, дори мапучетата!

Закусихме на една скала до гледката и слязохме обратно в града. По някое време следобед тръгнахме пеш към края му, за да стопираме. Изкачихме един баир, след който имаше добро място за стоп, но доста съмнителни типчета обикаляха наоколо. Имахме късмет и след около половин час чакане един камион спря. Тираджията бе от глава до пети в татуировки и беше меко казано хахо :) Само че в добрия смисъл - беше много готин и добър човек. Като ни пита какво мислим за аржентинците и дали са хубави хора, се измъкнахме тънко с отговор, че не сме били още достатъчно време в страната да преценим. Много ми е гадно като трябва да лъжа хората, но и истината не бихме им казали, за да не им правим гадно. Как да им кажа, че хората са добри като не са много добрите ни срещи и емоции с тях. Как да ги сравнявам с останалата част от света като дори в съседно Чили хората не ни оставяха в нищото без вода и храна и когато стопирахме в пустинята, първият камион или кола спираха. А и не мога да им казвам, че хората в страната им са ужасни, защото не е честно към тези, които са ни взели и са били добри с нас. Просто процентово погледнато в Аржентина преобладават безсърдечните хора, или поне нашият опит показваше това. Този камионджия обаче беше много готин. Само дето заради една спецификация, която открихме единствено у аржентинци, се забъркахме в голяма каша... Като го питахме къде отива, той не каза точно името на градчето, но било нагоре, много стотин километри. Викаме си - като е нагоре нас ни устройва, щото и ние нали нагоре отиваме. Хубаво, ама като го питахме в Неукен ли отива, той категорично отсече "не". Неукен се падаше точно встрани от пътя ни и изобщо не искахме да ходим там. Излъгахме се обаче, че той не отива в Неукен и продължихме с него, мислейки че отива някъде на север, тоест в нашата посока, пък макар и не по рута 40. Като подминахме отбивката за Запала и рута 40, по която смятахме да минем, той настоя, че ако искаме да отидем в Мендоса, ще ни е много по-добре да минем по друг път, където имало много повече трафик. Ние повярвахме и се отказахме от рута 40, която според шофьора била с много завои и не минавали много хора по нея. Мен обаче през целия път не ме напускаше тегавото усещане, че отдалечавайки се толкова много от нашата посока, се прецакваме яко. Стана още по-зле, когато шофьорът заразправя колко било опасно в Неукен и как било като в Буенос Айрес - убивали те ако си харесат обувките ти. Което е тревожно, имайки предвид, че в град Тукуман например те убивали за мобилен телефон, а тук просто за едни обувки. Е, ние с другарчето сме с таквиз обувки, дето никой уважаващ себе си бандит не би обул, но пък имаме други ценни неща за губене. И отново отчаяно се опитвахме да изкопчим от шофьора името на града, в който отива, защото ни стана подозрително, че знае толкова много за Неукен. След много обяснения и извъртяни въпроси, успяхме да го накараме да си каже, че отива в град на 1 км от Неукен! Ееее стига бе, че това си е Неукен! То все едно да взема някой на стоп за Хасково и да му кажа, че не отивам в Хасково, а в Бадема (квартал на Хасково)! А нашият шофьор живее в предградие на Неукен! После разбрахме, че всички аржентинци говорят така. Ако има два града на метри един от друг, те ще кажат този, в който отиват, макар другия да е залепен за него. Пълно малоумие! И така, притъмня ни като разбрахме, че отиваме право в Неукен посред нощ, така че веднага почнахме да оглеждаме картата за аварийни пътища за връщане към рута 40. Оказа се, че наближаваме едно село, от което тръгва път право нагоре за Кутрал Ко, където пък има друг път право за Запала. Това беше последния ни шанс да се отървем от ходенето в Неукен, така че решихме да слезем в това село и на сутринта да стопираме за Кутрал Ко. Около 30 км преди селото обаче имаше една кола край пътя и хората махаха със светлини за помощ. Нашият шофьор спря и ние осъзнахме, че наистина ни вози много добър човек. Че кой нормален аржентинец би спрял за странници в нощта?! Кой знае от колко време хората бяха закъсали, ако не бе минал нашият човек по този път, сигурно щяха да си чакат до сутринта. А се оказаха семейство с две малки деца, сгърчени от студ в малката им количка, която не можеше да върви на собствен ход. Еххх колко е тъжно да пътуваш в Аржентина! Та нашият шофьор слезе от камиона като естествено не пропусна да препаше ножа на кръста, все пак знаем ли кой е в колата. Вързахме отзад колата и потеглихме дърпайки я в следващите 30 км. Стигнахме село Пикун, където колата бе развързана и хората имаха по-добри шансове да намерят помощ, вече в населено място. Ние също се разтоварихме от камиона и решихме да се пробваме отново с добрите стари бензиностанции. Хич не ни се искаше да се мотаем из тези бедни села посред нощ, за късмет бензиностанцията бе на 20 метра от нас и веднага попитахме учтиво дали може да опънем шатрата за нощта. Естествено отговорът бе положителен и се установихме. Цяла нощ щъкаха разни моторетки и коли, а камионите по главния път наблизо вдигаха невъобразим шум, така че спането не бе от най-качествените.

Следва продължение...



водопад в парк Пуеуе преди границата с Аржентина

последна нощ в Чили




преди границата от чилийска страна



от аржентинска страна


Аржентина ни посреща с такива гледки

Вия ла Ангостура



библиотеката










край лаго Науел Уапи близо до Ангостура








инфо центъра на входа на парка

разходката, която направих

обещаната гледка



втората гледка


Лагуна Верде, край която нощувахме



промоционални сладки :)






магазин за шоколад






чашки за мате в Барилоче


магазините из Барилоче предлагат всичко :)


дъждовно Барилоче


шоколаааааад




един от многото магазини за шоколади

ето как се правят :)











Барилоче



край Барилоче






струва ли ви се познато? :)



катедралата


площада с куче санбернар за снимки с туристите






папагали във Вия ла Ангостура


по пътя на седемте езера

кофти място за спане

лаго Науел Уапи





забележете обидния надпис под "Чили"- chilenos putas






вкусен ориз за обяд

все по пътя на седемте езера




Сан Мартин де лос Андес отвисоко








есента е навсякъде около нас




след събирането на палатката всред горска кал ръцете изглеждат така :)



гледка близо до мапуче селото



Сан Мартин





по пътя към Неукен



нашият камион




село Пиедра Агила

край село Пикун


Няма коментари: