Чили 9 - Каретера Аустрал - дъждовна и изумително красива :)


фиорд Пуюуапи

 В тази публикация, както и в предната, всички снимки са от сапунерката Кодак, след като апаратът ми се развали, така че качеството не е идеално.

Влизайки отново в Чили, не мога да си намеря място от щастие! Първата ни работа като прекрачихме границата бе да се снимаме с табелата "Добре дошли в Чили". И тъкмо тогава ни настигна колоездач, който другарчето познаваше. Беше един израелтянин, който идвал в нашия хостел, докато аз бях в Торес дел пайне и който създавал много проблеми там. Та същият този Асаф след Наталес отишъл до Ел Чалтен с автобуса, там си купил колелото от някакъв, който бил минал по Каретера Аустрал с него, натоварил колетото на автобуса за Перито Морено, минал цялата пампа с рейса и сега за първи път тръгнал да кара с идеята да прекоси Каретера Аустрал на север. Помоли ме да му заснема видео как пее и свири своя песен, която измислил за пътуването си. Разделихме се и след няколко минути първата минала кола, откакто бяхме пресякли същинската граница, взе че спря. Бяхме вече в Чили, съответно стопът се върна към нормално :) Бяха две жени и ни откараха до чилийските карабинери, където Асаф бе възмутен как може да искат да му вземат храната (салами, пастети, ябълки и прочее незаконни за внасяне в Чили неща). Той изобщо нямаше идея, че не може да се влиза с такива храни. Ние пък бяхме отлично подготвени като редовни посетители на Чили и бяхме изяли всичко незаконно преди границата, единствено ни бе останала една глава чесън. Другарчето се опасяваше да не му го вземат, обаче тъй като бяхме пълни с храни в пакетчета и на прах, привлякохме вниманието на митничара на скенера и накара другарчето да си отвори раницата. В моята нарочно не бяхме сложили никаква храна, за да не се налага и нея да отварят. Но неговата бе пълна със запаси за рута 40 и безнадеждния стоп там. Имаше няколко пакета сушен хляб на трохи, ориз и подобни неща, никое от което не бе забранено и ние го знаехме. Единственият проблем бе, че митничарят видя чесъна и ни го взе. Другарчето все пак успя да скрие една скилидка и си имаше какво да яде вечерта (то е маниак на тема чесън, нерядко го ръфа вечер в палатката, явно за да я ароматизира по-добре :))
Асаф обаче бе наистина ядосан и като типичен израелтянин в Патагония, създаваше само ядове на митничарите. Ние пък намазахме, защото той ни даде двете си ябълки да ги изядем, вместо да отидат в боклука. После с неохота се раздели с месата като си направи сандвич с част от пастета. Е, ако бяхме ние на негово място, директно щяхме да се върнем малко назад преди границата и да си изядем всичко. Сетихме се за пристигането ни в Сейнт Луча, където не искаха да ни пуснат с плодовете от Доминика и ги изядохме пред митничарите като им направихме голямо шоу.
Жените, които ни бяха докарали до границата, нямаха време да ни чакат да съберем всичкия изваден за проверка багаж на другарчето, тъй като гонеха някаква среща. Това обаче въобще не бе проблем, защото бяхме в Чили. Още неминали 5 метра след границата, веднага ни спря първата кола, в случая пикап за Чиле Чико. Ехх как се кефехме, че сме в Чили! Чудехме се само - как е възможно от едната страна на планината хората да са мили и да ни вземат, а от другата да ни гледат сякаш сме пълни отрепки. Аржентинци и чилийци наистина нямат нищо общо... Една планина ги дели, а сякаш са на два различни края на света.
Чиле Чико се оказа малко, китно и приятно градче. Бяхме много щастливи там! Веднага посетих супермаркета да си купя нещо вкусно за ядене, защото от ядене на сушени трохи със сол (които бяха основната ни гозба предните дни), ми беше пописнало и исках нещо дето има вкус! Намерихме и бутилки газ в няколко различни железарии и купихме от тази на най-добра цена. Другарчето веднага си намери бърз интернет, което бе мисия невъзможна в Аржентина и седна да "цъка" на компютъра, а аз тръгнах да разглеждам градчето. Имаше красива гледка към града и езерото, което от тази страна на границата се наричаше Генерал Карера, а от другата Буенос Айрес. Това езеро, споделено между Чили и Аржентина, е второто най-голямо езеро в Южна Америка след Титикака. Изключително красиво и живописно е, и е наистина огромно!
Като отивах към гледката, видях две момчета да стопират на изхода на града. Заговорих ги, бяха израелтяни и бяха много сърдити, вече чакали три часа. Аз направо се опулих, веднага им казах, че това не е нормално в Чили и се усъмних, че нещо не е в ред. Като мина една кола, видях че не стопират с палец нагоре а със странно вдигната ръка. Казах им да стопират с палец! Казах им също, че в Чили стопът е най-добрият на континента (и дори смятаме, че е по-добър от България), и че когато се върна от мирадора, към който отивах, те вече няма да са тук! Явно ги залях с толкова положителна енергия, а те взеха че ми повярваха, защото нямаше и две минути след като тръгнах нагоре по стълбичките и видях как една кола ги взе :)
Гледката бе чудна и й се насладих много, още повече наистина сърцето ми ликуваше, че бяхме в Чили. Всичко тук беше толкова хубаво, свежо, красиво, спокойно, а и знаех, че колкото и малко коли да минават по пътя, ще хванем стоп със сигурност, не се и съмнявах!
Каретера Аустрал (в превод - южен път) е известна с няколко основни неща: много, ама много дъжд, доста хладен климат, липса на коли по пътя, черен път, който често е в лошо състояние, както и най-важното - изумителна красота и спиращи дъха пейзажи! Всичко това се оказа вярно като последното най-вярно :) Както другарчето сподели един ден - Каретера Аустрал е най-красивото място на планетата. Съгласявам се напълно като добавям и Торес дел Пайне, където другарчето не дойде и пропусна.
Стана късен следобед и ние още се мотаехме в градчето. Явно нямаше да се стопира днес, но все пак пробвахме с няколко коли, докато вървяхме по пътя, вече извън града в търсене на място за палатка. Всичките ни махнаха, че отиват наблизо. Имаше и двойка французи, които се канеха да стопират на другия ден и търсеха къде да къмпират, но не бяха много разговорливи или приятелски настроени и сякаш много ги дразнеше да говорят английски, така че ние продължихме нататък, когато те си избраха място. Установихме се до едни скали и имахме чудесна гледка. 
Сутринта поехме пеш по черния път към Каретера Аустрал. Има стотина километра, докато се стигне същинската каретера, тази част не е от нея, но е изключително красива и направо ни смая. През цялото време се откриват невероятни гледки към огромното езеро с разкошен цвят на водата. Возихме се в един пикап и човекът, който пътуваше със сина си, постоянно спираше да ни показва невероятни места, които никога не бихме открили сами. Например на едно място се качихме двайсетина метра нагоре по хълма, където имаше скала с древни рисунки на местните индианци. С този пикап пътувахме до едно село на име Малин Гранде, след което ни взе джип отново с баща и син, този път аржентинци. Доста се изненадахме, не очаквахме аржентинци да ни вземат където и да е след мъките ни в Аржентина. Те бяха на ваканция и отиваха до хотела си в Пуерто Гуадал - друго малко градче по пътя. След като разгледахме и него, стоп с пикап ни отведе до същинската каретера аустрал. Там просто не можехме да повярваме, че най-после стигнахме. Толкова месеци говорехме почти ежедневно за тази част на Чили, няколко пъти я отложихме, за да минем първо най-студените части на Патагония, а сега най-сетне бяхме тук!
Първо бяхме решили да се отправим на юг - към края на каретерата, а именно Вия О`Хигинс. Искахме да минем по целия път и да не пропускаме частта на юг, която реално щяхме да минем два пъти, връщайки се пак на север. Взе ни първата кола, която мина. Досега бяхме забелязали, че няма особено много трафик по тези пътища, но почти винаги първата кола спираше. А други стопаджии също нямаше никакви, защото всички ги вземаха и успяваха да се придвижат, така че не се получаваха струпвания от по 20 човека, които не бяха редки в Аржентина.
Човекът, който ни взе, отиваше в град Кокран - приятно малко градче с китни паркчета и неоградена гора наблизо, която бе идеална за спане. По пътя към града пък се наслаждавахме на гледки към огромната река с изумителен цвят Рио Бакер, както и лаго Бертран.
В Кокран се помотахме по улиците, хапнахме по сладолед колкото и да бе студено и се установихме в боровата гора край града. Тъкмо като си извадих нещата от раницата, установих че шишето с шампоан се е отворило и е станало страшно мазало, защото е изтекло върху торбичката на палатката и спалния ми чувал. Доста време ми отне да го позачистя като и до ден днешен пликчето на палатката като се намокри, става доста пенесто :)
На сутринта поехме отново на юг - следваща дестинация Тортел. За Тортел знаех няколко неща - че е най-дъждовното място на каретерата, че няма нито една улица, а само дървени мостове, които свързват къщите, магазините и въобще всичко, както и че е туристическо. Първо ни взе пикап за няколко километра, после камион за още доста и накрая двойка от Сантяго за останалите. Пейзажите по пътя отново бяха изумителни, но възможностите ми да снимам през прозореца нищожни, повечето прозорци бяха мръсни, а и започна да вали. Като наближихме Тортел дъждът бе превзел всичко и тръгнах да разглеждам селото с дъждобран. Наистина нямаше нито една улица, а само дървени мостове с обща дължина 7 километра! Имаше си всичко - карабинери, магазини, община, училище... а плазата бе покрита с огромен дървен навес, понеже никой не би могъл да седне на някоя пейка или да се полюшка на люлките ако няма покрив над тях. Цялото място бе супер нестандартно и интересно, очарова ме! Комините на къщите пушеха като навсякъде в чилийска Патагония, а навън бе доста студено. Непрекъснато валеше и не ми беше лесно да снимам, но пък успях да обиколя доста голяма част от селото. После се върнах при другарчето, тъкмо когато дъждът много се усили и дъждобранът не ме опазваше вече. Ставаше късно, нямаше къде да се къмпира, защото непрекъснато валеше и всичко бе много мокро. Коли, които да напускаха селото, също нямаше на паркинга, всички тръгваха сутрин или към обед. Имаше няколко коли с туристи и останалото бе местни. Не беше хич туристическо в момента, защото бе вън от сезона. Местните казаха, че януари и февруари имало и малко слънце в Тортел, освен че валяло.
Като стигнах до беседката на паркинга, където другарчето ме чакаше, осъзнахме че няма да можем да мръднем от там тази вечер. Няколко кучета се бяха залепили за нас и страшно им се радвахме, докато се чудехме къде ще спим. Решихме да изчакаме още малко да се стъмни и да разпънем палатката под беседката пък ако ни изгонят, ще го мислим. Валеше странично заради вятъра, така че и под беседката не бе много сухо, но по-сухо нямаше. Влагата така ни охлаждаше докато чакахме, но веднага щом се стъмни отворихме палатката и легнахме да спим. Беше студено и нямахме търпение да напуснем това мокро място сутринта.
Цяла нощ не спря да вали, нито пък утрото вещаеше нещо различно от дъжд за деня. Настанихме се под едно друго покривче да стопираме излизащите коли и всичко щеше да е на ред ако не се бе появил един стопаджия от онези, дето питат (демек просят) хората да ги вземат. Имайки предвид, че от паркинга потегляше средно една кола на два часа, този щеше веднага да иде да пита първите появили се хора с кола. Така и стана, мъж и жена туристи отвориха колата си и почнаха да товарят багажи, а стопаджията зачака да види дали ние ще идем да ги питаме и тъкмо като се заприготвя да отиде, ние се възползвахме от възможността и тръгнахме първи. Знаехме, че ако не си ползваме реда и този ни вземе колата, ще дойдат други и накрая на деня ние ще сме още на паркинга. Ужасно мразехме да тормозим хората с тъпи въпроси дали ще ни вземат, но се налагаше. За късмет хората бяха готини - мъжът бе от Венецуела, а жената от Ел Салвадор. Отиваха на юг към Villa O'Higgins, или края на Каретера Аустрал. Точно там искахме да отидем и ние. Имаше достатъчно място за нас и раниците ни в големия джип, така че ни натовариха и тръгнахме. През целия път валеше проливно и стъклата бяха нацяло изпръскани, така че нищо не успях да снимам. А природата бе изумително красива - дъждовни гори докъдето ти стига погледа, езера и реки, милиони водопади, някои от които се изливаха направо върху пътя... Беше като в "Изгубения свят", очаквахме във всеки миг някой динозавър да изскочи от гората.
По някое време стигнахме безплатното фери, което ни прекара през един красив фиорд за около час. Беше прекрасно возене, но не видяхме много, всичко беше в мъгли. Докато бяхме в колата, не беше лошо да вали, но се чудехме какво ще правим като слезем във Вия О`Хигинс... Земята беше пропита с вода, влагата бе навсякъде, беше непоносимо студено, не спираше да вали, не се виждаше почти нищо от околната красота. Лесно решихме, че няма да прекараме повече от половин час в малкото село, в което така или иначе няма какво да се прави. Има няколко пътеки наоколо, но вземайки предвид климатичните особености, никой от нас не бе ентусиазиран да гази в кал, докато го вали порой и да си легне с мокри дрехи в мокра палатка. Ето в такива случаи туристите по хотелите имат предимство - не трябва да им пука за дъжда, имайки предвид, че като се приберат от прехода, ще се изсушат и ще спят на топло. Но така или иначе нямаше много туристи в селото, а и надали някой от тях би тръгнал да джвака в калта.
Тъкмо слязохме от джипа, разгледахме цялото селце за 20 минути и застанахме да стопираме обратно. Имахме изключително малък шанс за стоп, защото от селото щяха да тръгнат определен брой коли и всичките в следващия час, за да стигнат навреме за последното фери. Първите две ни подминаха, но третата спря. Беше много добър човек от Кояйке, който идвал по работа във Вия. Като стигнахме до мястото за качване на ферито, оставаше още час до отплаването му. В къщичката - сприка се бяха подредили куп колоездачи, които бяхме видели по-рано. Всички бяха карали този участък последните два дни (80 км), бяха подгизнали до кости и уморени. Не им се караше повече и естествено почнаха да уговарят шофьорите да ги качат. Двама много нахални аржентинци придумаха нашия шофьор да ги вземе, защото - видиш ли, смятали, че ние отиваме в Тортел и ще слизаме малко след ферито. Ние нали сме добрички, съгласихме се да се натъпчем вътре в пикапа, но при условие че нашите раници са вътре, а не отзад на дъжда. Натовариха си колелетата с дисагите отзад в пикапа, а вътре се сгъчихме трима с две големи раници на задната седалка. Аржентинците били от Буенос Айрес и тръгнали да правят каретерата за седмица с колелета. Доста им се посмяхме :) Че как ще тръгнеш на толкова дълъг и трудно проходим път, където няма никакъв шанс да направиш 100 км на ден както на асфалт... за една седмица! След като обаче дъждът ги повалял, се отказали да правят участъка до Кокран и ето ги сега в пикапа.
Пътувахме до Кокран доста време и съответно по тъмно, не се ядосвахме че пропускаме, защото тази част на каретерата я бяхме виждали по светло. Дъждът бе брутален и изобщо не искаше да спре. Очаквахме в Кокран да не вали, защото там е доста по-сухо от Тортел, но явно дъждът бе завзел цялата каретера. Слязохме в градчето, велосипедистите отидоха на хотел, а ние под един навес в парка да чакаме да превали, за да се доберем до гората и да разпънем палатка. Обаче не искаше да превали, явно щеше да вали цяла нощ. Трябваше да се наметнем с мушами и найлони и да бягаме до гората, където панически бързо отворихме палатката. На сутринта за щастие дъждът спря и успяхме да продължим.
Минахме отново през Кокран да си купим плодове от магазинчето на площада, после тръгнахме пеш към края на градчето и по пътя след него. Вървяхме и стопирахме както обикновено, по някое време ни взе камионче до една отбивка, а после един джип с туристи с малко дете, които ни бяха видяли и запомнили от ферито предния ден. Те отиваха в Пуерто Транкило - още едно от малките туристически градчета по каретерата. По пътя спряхме да огледат една посада (хотел), за късмет няколко пъти спирахме и за снимки. Споделяхме задната седалка с малкото дете, което за наш огромен късмет бе заприщено в едно от онези детски столчета за кола и не можеше да се добере до нас и да ни съсипе нервите. Първо като се качвахме в колата аз се излъгах да седна между него и другарчето, но при първата пауза за снимки накарах другарчето да седне в средата, за да съм по-далеч аз. Детето не спираше да крещи и да дърпа всичко, което му падне пред очите, опитваше се да рита другарчето, а на седалката бе закачен двд-плейър, на който му бяха пуснали "Цар Лъв", за да зяпа и кротува. То обаче никак не кротваше, а риташе жестоко плейъра, при което аз направо изпаднах в емоционален шок. Ако аз имах право да решавам, такъв бой щях да му ударя да се научи на респект, че цялото щеше да посинее! Родителите обаче нищо не правеха, не им пукаше. Явно имаха пари да купят друг плейър като го счупи. Ненавиждам отношението към вещите в днешно време, което направо липсва, а когато майката бутна бонбон в устата на чавето, за да млъкне, съвсем ми се доповръща. Двамата родители изглеждаха толкова уморени и изнервени, а уж бяха на ваканция... 
И двамата с другарчето слязохме с главоболие от колата. Мислехме си - как ли е изглеждало Чили на север от Пуерто Монт преди чилийци да се размножат толкова много... Последната останала природа на тази страна е около Каретера Аустрал и е най-красивото и диво място, което сме виждали. За съжаление обаче има много планове за унищожението му! Някакви големи компании се опитват да изкупят маса земи, за да построят ВЕЦ-ове, самата Каретера Аустрал пък бъде ли асфалтирана (по което се работи усърдно), ще бъде буквално унищожена, както района около Кояйке, където всичко е изсечено и превърнато в пасища. Моят категоричен извод от всичките ми пътувания досега е, че където дойде асфалтът, води всичкото зло със себе си. Каретера аустрал е в опасност и тръпки ме побиват като си помисля как може да изглежда това невероятно място след някое десетилетие. Много интересно явление е купуването на национален парк Пумалин от един мултимилионер от САЩ на име Дъглас Томпкинс. Този човек купил от правителството целия парк като има много хипотези защо го е купил. Една от тях е, че тъй като Патагония има огромен запас от сладка вода, тази вода ще бъде за САЩ, когато настъпи времето светът да няма достатъчно вода. Много хора вярват в това и искат Томпкинс, цитирам - "вън от Патагония!". Ние също така предполагаме нещо по-положително - че човекът може да е с добри намерения и да го е купил, за да го спаси от унищожителните набези на чилийското правителство, което както видяхме много иска страната "да се развива" и си държи на прогреса на нацията над природата. В горната част на Чили има само бели петна останала природа, всичко е агрикултура и огромни масиви гора за сеч. Унищожението е поголовно и е само въпрос на време да застигне и тази част на страната, която винаги бива определена като най-неразвитата. Ако тръгнат да я развиват и този човек притежава парка, който от своя страна е покрит с безкрайни гъсти дъждовни гори, той може да го опази, понеже няма да разреши сечта.
Има и нещо друго, типично за жителите на тази част на Патагония - всички мразят израелтяните. И понеже е пълно с израелтяни, които стопират по пътя в летния сезон, хората които ни вземаха, винаги споделяха че те не са добре дошли тук. На някои автобусни спирки има надписи "Палестина не е вашата обещана земя" или "израелтянино, махай се от Патагония". В Пуерто Наталес и Торес дел Пайне хората ги мразят, но им слугуват по хостелите например, обаче тук явно още повече ги ненавиждат и не ги искат. Нашите впечатления от израелтяните са доста лоши като цяло. В хостела, в който доброволствахме, идваха на големи групички по 5-6, създаваха хаос, проблеми и бяха много несимпатични и неприятелски настроени. Доста груби, нахални и шумни. Винаги вървят като стадо и ми изглеждат доста глупави като цяло. Явно мозъците им тотално биват промити по време на военната им служба и идвайки тук, носят със себе си всичко зло, което са им натъпкали в главите. Слушах един как обяснява на другите бекпекъри как се издигнал в чин и изкарал доста години в армията, сега бил напуснал, но ако имало война щяли да го повикат. Беше доста горд и надъхан за това, което е правил. Не знам защо всичките тези израелтяни идват точно в тази част на света да пътуват като бекпекъри. Но е факт, че са много и навсякъде из Патагония.
Слязохме от колата с врещящото дете в Пуерто Транкило, където вън от туристическия сезон бе много спокойно. Прехвърчаха капки дъжд, разходих се набързо из селцето и тръгнахме да търсим място за спане. Вървяхме по пътя в посока север, на едно място се установихме до оградата на имот, а на сутринта не можехме да тръгнем, защото валеше много. Чак към обяд спря и събрахме всичко, започна много да ни омръзва да събираме мокра палатка и да я разпъваме мокра вечер.
Днес не ни беше ден. Вървяхме и стопирахме часове, за наше огромно учудване никоя от малкото минаващи коли не спря. Случваше ни се за първи път да чакаме толкова, нормално малкото трафик по пътя изобщо не бе проблем да се придвижим, защото почти всеки спираше. Чак късния следобед ни взе кола за двайсетина километра, до село Бахия Мурта. На отбивката стопирахме доста време, валеше и не искахме да вървим и да се мокрим, затова чакахме на сприката. Взе ни един голям бус, шофьорът въобще не умееше да кара, а бусът не бе особено стабилен по изровения път, така че доста често задницата поднасяше. Не се завъртяхме и не паднахме в някоя пропаст, но като стана тъмно, решихме да слизаме, за да не пропуснем да видим пейзажите наоколо. Бусът отиваше в Кояйке, но ние слязохме в село Вия Серо Кастийо. Около това село има красиви скалисти планини, които мнозина сравняват с Торес дел пайне и на сутринта се убедихме, че наистина са много красиви.
Преди да слезем от буса, шофьорът спря да вземе един мъж, който вървеше пеш към селото. Питахме го дали знае къде може да се къмпира наоколо, а той предложи да отидем в двора на къщата на баща му, там били оставали и други пътешественици. Бащата бе веселяк и ни прие радушно, на всичко отгоре имахме покрив над главите, защото се разположихме в обора.
Бяха католическите великденски празници и на следващия ден не се очакваше магазина да отвори, така че си купихме храна. На сутринта цялото село спеше, нямаше ни един човек на улиците и имахме голям късмет да хванем стоп с камион, минаващ през селото и отиващ в Кояйке. Така още предиобед бяхме в най-големия град на Каретера Аустрал.
Пейзажът взе да се променя драстично двайсетина километра преди града, всичко стана пасища и къщи, нямаше и помен от гора. А преди града се появи индустриална зона. Слязохме близо до центъра и тръгнахме да видим града. Основната ни цел на посещение не бе туристическа, а да оправим всички битови проблеми, в които бяхме затънали до уши...
Липсата на фотоапарата ми вече много ме изнервяше, снимах най-красивите места в света със сапунерката Кодак и много ми се искаше най-сетне да мога да снимам с моя апарат или с някой подобен. Челникът ми бе счупен, мп3-плейърът развален, едно зарядно също неработещо, хард диска на компютъра бе започнал да прави проблеми, а като оставим настрана техниката - сандалите ми бяха скъсани доста вече, спалният ми чувал разпран, на другарчето и двата панталона скъсани, раниците ни с по една дупка всяка... изобщо не бяхме в най-добрата си форма. За още по-лош късмет дойдохме в Кояйке в петък, баш по Великден и трябваше да чакаме до понеделник да отворят магазините и особено сервиза на Канон. Събота и неделя нищо нямаше да работи, а за капак имаше стачки в града, така че нищо не беше ясно. Целият регион Айзен е на протест срещу правителството, хората искат по-високи заплати доколкото разбрахме. Протестират тези, които са на държавна работа, а не частниците.
На площада намерихме едно табло с контакти, където общо взето прекарахме целия уикенд. Сменяхме се на компютъра и седяхме от около обед до към 7 вечерта, аз си понаписах блога и оправих снимките, а другарчето се опитваше да раздели хард диска и го форматира, за да се заличат лошите сектори. Някои магазини бяха отворени в почивните дни и успях да си купя нов челник, който ми се струва е доста добър и отново ще изкара много години. Освен това измислихме решение за хард диска - купуването на външен такъв, на който да си държим цялата информация. Имаше един 700 гигабайта на Тошиба, който бе на промоция и вървеше комплект с флашка 8 гб, беше на много добра цена и го взехме.
Всичките нощи спахме на няколко километра след края на града, в една горичка, която бе нещо като изоставен и разграден имот и служеше за нещо като нерегламентирано бунище, очевидно някои хора си бяха изхвърляли боклука там! Не беше от най-хубавите места, на които сме спали, но поне около нас бе чисто. Климатът на Кояйке ни изненада с много ниски нощни и сутрешни температури (-7 градуса) и ни беше трудно да ставаме сутрин. Първите дни беше слънчево през деня и не валеше нощем, но палатката обикновено бе замръзнала сутрин, имаше парченца лед отгоре.
В понеделник всички магазини отвориха и отидохме в сервиза на Канон. Посрещна ни едно чиче, което започна да ни показва снимки на телефона си от места, на които е бил :) Показахме му апарата, както и очаквахме каза, че не се извършват ремонти тук, а на всичко отгоре нямат и налични апарати на Канон, трябва да поръчаш и да чакаш десетина дни или повече. Има и експресна поръчка, която обаче струва 8000 песос и пристига след два дни. Не очаквах това от официално представителство на Канон. Още повече, че същият апарат го имаше във всеки магазин за електроника в града, но се продаваше по 400 000 песос, а в сайта на Канон бе с цена 329 000. Нямах абсолютно никакво желание да купувам нов апарат, но тъй като старият нямаше къде тук да се оправи, а и не очаквах нагоре из Чили да има къде, не останаха други варианти. Очевидно и нямаше да купя апарата в момента, така че го оставихме за Пуерто Монт, където се надявахме да го има наличен. Сега остана най-важната задача - да пратя стария апарат заедно с всичките му карти памет, зарядно, батерии и другата развалена електроника за България, където знам, че ще може да бъде оправен, когато се върна. Записах си новите снимки на дискове, събрахме всичко което имаме за пращане вкъщи и отидохме в пощите. Там за късмет момичето се съгласи да пише ниска стойност на пакета и като съдържание "развалена електроника", сега стискаме палци да мине успешно митницата и да стигне успешно вкъщи.
Не успяхме да решим проблемите си в Кояйке, а на всичко отгоре последния ден цял ден валя и беше доста зорно да се седи на компютъра на открито. Най-лошото бе, че библиотеката, на която разчитахме да отвори в понеделник, бе затворена заради протестите, които още в понеделник избухнаха с пълна сила в града. Още от ранни зори шумни шествия с големи плакати плъзнаха из града, тълпите от хора бяха огромни и безкрайни, всички скандираха и свиркаха, което подлуди кучетата по улиците и те се присъединиха към протестиращите като нападаха агресивно всяка кола. Ефектът на агресията на хората бе същия и спрямо нас, както при кучетата. Доста изнервящо беше да ги слушаш и гледаш половин ден как крещят и свиркат, докато се опитваш да се концентрираш да си напишеш блога :) Лошото е, че от едната от слушалките ми не се чува вече (и те се развалиха, пропуснах да ги изброя по-горе), та не можех да слушам нормално музика.
Общо изкарахме 5 дни в Кояйке и нямахме търпение да си ходим. Градчето става за ден, но не повече. Има и много пияндурници и отрепки по улиците, противно на цялата каретера аустрал, където никъде нямаше такива в малките градчета и селца. Тук си бе повече град и като такъв имаше и своите изпадняци и престъпници.
На шестия ден, след като бяхме пратили пакета и се запасихме с по-евтина храна и газ от големия супермаркет, продължихме на север. Взеха ни мъж и жена за Пуерто Айзен и спряха да ни покажат красив водопад по пътя. Не влязохме в града, а слязохме на разклона. Там хванахме веднага стоп с камионче за Ла Хунта, което бе доста на север и съответно се надявахме да е по-топло. Небето обещаваше дъжд, но преваляваше слабо и успяхме да се насладим на чудните пейзажи и да снимам това-онова. Шофьорът спря няколко пъти за снимки, които през мръсното стъкло пак не се получаваха добре, а пейзажите бяха спиращи дъха. Последните километри преди Пуюуапи минаваха през зашеметяващо красивия парк Quelat, където се намирал някакъв висящ ледник, от който в такова време не би се видяло нищо. В около 19:00 бяхме на 40 км преди Пуюуапи, когато се оказа, че пътят е затворен. Имаше огромни свлачища, активирани от дъжда и гигантски камъни се бяха срутили навсякъде по пътя. Работниците се опитваха да го разчистят, което ни забави с час и стана тъмно. Не искахме да пътуваме по тъмно, но в следващите километри нямаше нито едно подходящо за спане място, всичко бе отвесни склонове отдясно и брега на морето (фиорда Пуюуапи) отляво. Нямаше как, трябваше да отидем до селото, което бе разположено на равно място между околните планини. Там слязохме и затърсихме къде да спим. В момента не валеше, но всичко беше мокро, прииска ни се да разпънем под големия навес на площада на селото. Решихме естествено да питаме карабинерите отсреща за разрешение. Казаха, че било забранено, но като ги питах дали може на плажа, казаха че може. На самия плаж обаче бе много мокро и се настанихме в едно малко паркче до плажа.
На сутринта тръгнах да се разхождам из селцето, което бе приятно и околността доста живописна. Мъгли и дъждовни облаци се носеха навсякъде и обещаваха нестабилно време. Пак заваля, чак към обяд излязохме да стопираме и доста време почакахме преди да мине първата кола, в случая камион. Взеха ни до Ла Хунта - друго село, разположено между красиви планини. Там намерихме библиотеката в центъра и вътре - що да видя - единия от двамата бразилци (Леандро и Даниел), с които пътувахме по рута 40 в Аржентина!! Той страшно ми се зарадва, а се оказа че и двамата са тук в Ла Хунта, както и двойката французи! Те четиримата и до ден днешен не се разделили на стопа, пътували заедно чак до тук! И сега доброволстват заедно в една ферма за пермакултури. Направо се изумих, въобще не очаквах да ги видя тук, защото техните планове бяха да продължат нагоре по рута 40. Явно франсетата ги бяха придумали да дойдат във фермата, в която те още тогава отиваха. Беше много приятна среща, спомнихме си за неразделната шесторка на рута 40 и ето на - отново бяхме шестимата в това малко село, съдбата пак ни събра.
Леандро разказа, че имали много добър стоп по каретера аустрал. Покани ни във фермата на вечеря, но ние не искахме да се натрапваме, защото собственикът бе англичанин, който все пак не ни е канил :) Той бил посетил 96 държави и бил на 64 години. Много исках да се запозная с човек, посетил 3 държави повече от мен, но пък и много ме беше срам да ида без да ме е канил. Плюс това бяхме уморени и искахме да си легнем рано, а това нямаше как да стане ако идем на гостито. Ориентирахме се към къмпиране на едно чудно местенце до огромната река Рио Роселот, която минава на километър от селото. На другия ден планът беше единия да седи в библиотеката на компютъра, а другия да си пере дрехите в реката. В самата библиотека жените не бяха приятелски настроени и сякаш им бъркахме в здравето, че седим там. Общо взето оставахме с такова усещане в почти всички библиотеки в Чили, персоналът бе много крив особено ако бяха жени.
Имахме огромен късмет с времето, още от сутринта бе слънчево и бе идеален ден за пране. До вечерта дрехите ни изсъхнаха, а Леандро дойде да си говорим. Разправяше за Бразилия, че стопът е почти невъзможен, че е много скъпо и т.н. неща, които общо взето всеки ни казваше и доста ни тревожеха. Те двамата са от градче близо до Флорианополис, разменихме контакти и обещахме, че ако стигнем до там, непременно ще им идем на гости.
Сутринта застанахме да стопираме като след час (не мина нито една кола) при нас дойдоха две англичанки, които също имаха намерение да стопират. Споделиха, че никога не са стопирали, а сега искали, защото следващият автобус бил чак в понеделник. Бяха студентки по медицина, съвсем нормален тип хора и като се заговорихме, се зачудиха как не ни е страх да пътуваме така. Като им разказах малко за Африка, съвсем се смаяха. Вместо да отидат нататък по пътя да чакат стоп, те седяха при нас на спирката, на която ние стопирахме и така станахме 4 човека на стопа. Тъкмо след тях дойде едно момиче от САЩ, което също стопираше поради липсата на автобус. Тя тъкмо се появи, когато мина един наш стар познайник с каравана, който веднъж бе спрял да ни се извини, че няма място да ни вземе и когото виждахме почти всеки ден по каретерата, защото се придвижваше с нашата скорост. Оказа се бразилец и като ни видя 5 човека, спря да каже, че има място за един. Мястото естествено бе за американката. След това дълго време не мина ни една кола. Стана и мина обяд, когато се зададоха и нашите приятели бразилците. Те днес си тръгваха от фермата и отиваха към границата с Аржентина при Футалефу. Ние пък заедно с англичанките бяхме за Чайтен. Тъкмо като дойдоха и казах, че пак сме 6 и сега ще ни излезе късмета, мина кола и взе, че спря. Беше един джип и имаше място за 4, отиваше в Чайтен и ние с англичанките се качихме като оставихме бразилците да чакат. Знаех, че ще се видим отново, не се и съмнявах!
Младежът, който ни взе за Чайтен, бе студент по медицина :) И говореше перфектно английски :) Така че нашите англичанки, които не говореха испански, бяха много щастливи с първия си стоп. Той караше бавно и също бе турист тук, така че стопът бе много приятен и през цялото време си говорехме. Пейзажите също бяха зашеметяващи, както обикновено по каретерата, красотата бе навсякъде около нас. Като стигнахме Чайтен, пътищата ни се разделиха. Англичанките отидоха на хотел, а ние в парка на площада да ядем. Аз се разходих из целия град, който много ме впечатли и ми беше ужасно интересно да го разглеждам. Преди 6-7 години вулканът наблизо изригнал и унищожил голяма част от града, като направо го разделил на две. Хората били евакуирани навреме, но след това градът не ставал за живеене. Пепелищата от вулкана били минали границата с Аржентина дори. Правителството отказало да възстановява Чайтен и направило Футалефу административната столица, хората обаче не искали да изоставят Чайтен (който е разположен в много красив район) и някои от тях продължили да живеят в остатъците от града. След години правителството преразгледало решението си и започнало възстановяването на града. Много хора се завърнали и имало още да се връщат. Има една част, която наричат стария град и който е бил тотално унищожен, а новият град в момента си има всичко необходимо. Градчето не е малко, има доста магазинчета, всякакви административни сгради, хотели, дори болница. Има обаче и много изоставени и разпадащи се сгради, които са интересни за посещение. Една такава е сградата на общинския пазар, която се намира на брега на морето и в която ние нощувахме. Шегувах се с другарчето, че кога пак ще има шанса да спи на пазара :)
Сутринта валеше като из ведро, времето беше ужасно за разлика от предния ден. Хванахме стоп с кола, човекът отиваше до Пуерто Монт и се казваше Игнасио. За нас името Игнасио е все едно Исус за християните, след като друг шофьор Игнасио ни спаси от кошмарната рута 40 в Аржентина. Този Игнасио ни взе, когато проливен дъжд ни се изливаше на главите и пак ни спаси.
Като стигнахме Калета Гонзало, чакахме да се натоварим на ферито. За да се мине този участък от каретера аустрал, трябва да се вземат две ферита, тъй като няма път. Плава се през разкошни фиорди, надеждата ми бе да видим красиви пейзажи, но времето не позволи. Това фери се плаща на човек (комбинацията от двете е с една цена) и струва 5200 песос. Ние изчислихме, че ще ни излезе много по-евтино да платим за ферито, отколкото да ходим през Аржентина и да трошим пари за храна, докато чакаме на стоп по отчайващата рута 40. А и щяхме да пътуваме по вода през фиордите, щеше да е прекрасно! Освен това спестявахме два печата в паспортите, защото така или иначе трябваше да отидем в Пуерто Монт за фотоапарат и нови сандали.
Между двете ферита има 10 км път, който минахме бързо след 40-те минути на пъвото фери. На второто трябваше да си получим паспортите (които ни бяха взети на първото, защото нямахме билети предварително) и да платим. И това стана, след което се насочих към трагични опити да снимам нещо в мъглите с малката сапунерка със скромни фотографски възможности. 4-те часа на ферито отлетяха като миг! За съжаление малко видяхме от околния пейзаж, тъй като облаците и дъждът не позволиха много да се види. Лесно мога да кажа, че въпреки това беше страшно красиво навсякъде наоколо. Имаше стръмни планини, покрити с гори, всичко беше зелено! Каретера Аустрал ни бе спечелила завинаги. Толкова много красота на такава голяма площ не бяхме виждали, всеки пейзаж бе спиращ дъха, никъде не беше просто обикновено. А водопадите бяха навсякъде... огромни и буйни, дълги и тънки, леещи се от всеки склон като вертикални бели линии на хоризонта. Беше вълшебно.
Стигнахме Хорнопирен, където естествено продължаваше да вали. Видяхме градчето от прозореца на колата, след което затърсихме къде да къмпираме. Оставаха точно 100 км до Пуерто Монт, а не искахме да влизаме в града по тъмно. Като минахме покрай едно село на име Пичиколо, видяхме спирка, на която може да се стопира сутринта ако вали и решихме да слезем. Селото беше малко и сметнахме, че е безопасно да спим на плажа. Там имаше един супермаркет с голям навес и решихме да питаме дали може под навеса. Жената естествено отказа, прати ни на пристанището. Там нямаше навес и беше кофти, така че тръгнахме да търсим друго място. Самият плаж бе напит с вода от проливните валежи и беше немислимо да се легне там.
Вече беше съвсем тъмно, когато един местен ни заговори. Пита дали търсим къде да къмпираме, изглеждаше доста страшен, защото имаше типични черти на мапуче, тоест отговаряше на описанието, което дадох на мапучетата в някоя от предните публикации за Чили. На всичко отгоре изглеждаше пийнал и като ни поведе по едни черни пътища в тъмното, се замислихме дали наистина да отидем. :) На другарчето нещо не му се щеше, но аз нали покана не отказвам, това ми е правилото още от Африка, така че отидохме. Оказа се съвсем безобиден, заведе ни в скромна къща, където живеят майка му и баща му. Хората очевидно бяха бедни, нямаше нищо лъскаво и луксозно в къщата, освен мобилните телефони на синовете. Другият син също дойде, той вече беше мъртво пиян и като говореше абсолютно нищо не му се разбираше. Имаше и едно момче, което не разбрах какво е в родата, но беше много интелигентно, отворено и всичко му разбирахме като говори. Той ни превеждаше какво казват другите, които говореха сякаш получават голяма парична награда за това колко много думи могат да кажат в минута :) Пияният говореше така заваляно, че въобще не звучеше като да говори испански (явно говореше друг език - пиянски).  
Дъждът не искаше да спре и след часове сладки приказки стана време да си лягаме. Разпънахме палатката панически бързо на поляната зад къщата и все пак успя да се намокри доста. Цяла нощ валя, на сутринта спря и тръгнахме към Пуерто Монт. Стопът бе мигновен с един пикап за двайсетина километра, а после ни взе такси за следващото фери. То трае половин час и не се плаща ако сте в кола, но ако идете пеш, ще ви искат пари, така че стопирайте преди ферито. Отново чудни гледки! Акостирахме в селцето Ла Арена и минахме бързо последните километри до големия град.
Почувствахме се странно влизайки отново в Пуерто Монт. Беше пълно с хора, коли, шум, престъпност... все неща, които ги нямаше на каретера аустрал. Много ни липсваше вече и въобще не ни се напускаше Патагония, но зимата бе на прага, а и бихме всички рекорди по бавност на пътуване с почти 5 месеца в Чили. Това е страната, в която останах най-дълго от всичките си пътувания досега и която мисля опознах наистина добре.
В Пуерто Монт оставих другарчето в библиотеката и тръгнах по задачи. В официалното представителство на Канон отново нямаха фотоапарата, но в големия магазин за електроника в мола го продаваха на цена, по-добра дори от официалния сайт на Канон. Интересното бе, че във всеки магазин го продаваха за колкото си искат, цената варираше от 300000 до 500000. В този мол цената бе 300000, което си бе направо невероятно. Колкото и да не исках да го купувам, нямах други опции. Исках да си купя стар модел апарат обаче неизползван, а тук такива неща не могат да се намерят. Всичко е ново и последен модел. В САЩ например мога да си купя нов същия като моя, но Чили не е САЩ и тук човек реално е принуден да купи апарат от 2014-та година, който е с много безсмислени функции, много усложнен и съответно лесен за разваляне. Този, на който се спрях, бе най-простия възможен. Нямаше подвижен дисплей и wi-fi слава богу, но пък имаше gps - нещо напълно безумно! На мен ми трябва фотоапарат за снимки, не за други глупости. С голяма неохота си го купих като не изпитах никакво удоволствие от покупката. Спомням си колко много се радвах на Канона си преди 8 години като го взех в ръце, сега изпитвах само ужас и стрес как ще опазя този апарат да не се развали, защото ми се виждаше по-пластмасов и крехък от моя. Надявах се поне да прави толкова хубави снимки, колкото моя.
Когато тръгнах из града да снимам и да го тествам и разучавам, ми стана приятно да го държа в ръце и да снимам с истински апарат. Много ми беше трудно със сапунерката, така че колкото и да ми липсваше моя, поне малко се зарадвах, че отново имам "играчка в ръцете" - както винаги казва другарчето. Снимките изглеждаха хубави на дисплея, а като почнах веднъж да снимам, не можех да спра :) Нов или не, все пак е по-добре от нищо. Обиколих и всички магазини за обувки и хайкърска екипировка в търсене на сандали Keen. Обувки на тази марка се продаваха само в един магазин, но сандалите вече били върнати, защото им минал сезона, вече имаха само зимни обувки. Егати лошия късмет! Исках да си купя същите сандали като тези, които Теодора ми подари и които пътуваха скъсани в пакета за вкъщи (не ми даде сърцето да ги изхвърля), след повече от година ежедневна употреба. Категорично нямаше да си купя други сандали, а то и нямаше, защото всички магазини продаваха зимни стоки.
Също така се опитах да намеря нова рейка за палатката (докато къмпирахме в Ла Хунта, първата рейка се счупи), но и това удари на камък, продаваха се само цели палатки и никакви части. Ех, колко бе лесно в Перу, в Куско например можеше да се намери всичко, което ти трябва, а тук уж има всичко, а реално няма нищо.
Така приключих с покупките в Пуерто Монт, вечерта стопирахме в посока юг, за да намерим място за спане и спахме в един още незаграден имот, в който явно щеше да се строи къща. Изкарахме още един ден на компютъра в библиотеката в града, този път основно аз. Вечерта взехме автобуса до северния изход по тъмно, слязохме на познатата ни отпреди бензиностанция с гора за спане и следващия ден поехме към Аржентина.
Пътят до границата минаваше през село Ентре Лагос, където другарчето искаше да поработи в библиотеката, докато аз се разхождам. Жената на служба бе изключително зла и антипатична като се заяде, че не може да се ползва ток. По този начин за първи път ни "изгониха" от библиотека. На вратата на тоалетната пък имаше табела, че е частна, а жената закъсняваше за работното време, обявено на вратата. Освен това още като влизахме излъга, че няма интернет, очевидно за да ни разкара, но имаше. Изобщо зла и крива лелка мапуче.
Тръгнахме си от градчето след като обменихме последните си чилийски песос в аржентински, хванахме лесно стоп и нощувахме в безкрайните гори на национален парк Пуеуе точно преди границата. Не искахме да минаваме същия ден, защото след час границата затваряше, а между двете сгради на имиграционните имаше 40 км. Щяхме да вземем печат с днешна дата и да не стигнем аржентинските същия ден като си навлечем проблеми, затова разумно останахме в джунглата наоколо, сготвихме си ориз и прекарахме тъжни последната си вечер в Чили. Никой от нас не гореше от мерак да ходи в Аржентина, стомасите ни свиваха при мисълта за гадните храни и ужасния стоп. Но нямаше как - трябваше да продължим...    

Снимките се поразбъркаха при качването






ледник край пътя

един от милионите водопади



в Пуюуапи

Пуюуапи





спортната площадка в селото е с покрив









Ла Хунта



реката, край която нощувахме - Рио Роселот

Чайтен





Чайтен





разрушенията след изригването на вулкана са навсякъде






има къщи, наполовина заровени в земна маса







в сградата на общинския пазар

първото фери


колите чакат за ферито в Калета Гонзало





на първото фери




второто фери






пристигаме в Хорнопирен

Хорнопирен

на гости в Пичиколо


Пичиколо


последното фери преди Пуерто Монт



Ла Арена

границата при Чиле Чико

с колелото на израелтянина

в Чиле Чико


Чиле Чико



за първи път виждам България сред тези табели! :)




езерото Генерал Карера


автентични скални рисунки на местните индианци


с този пикап разгледахме околността :)

в Пуерто Гуадал



за първи път на същинската каретера аустрал








в Кокран



ето и липсващата част :)

в гората край Кокран

аржентински песос



Тортел


в Тортел няма улици, само мостове













Тортел има и плаж :)

разписание на безплатното фери към Вия О`Хигинс

ето го и него




Вия О`Хигинс





голямото сушене след големия дъжд в Кокран, същата гора





Рио Бакер

цветът на Рио Бакер е направо карибски :)

Пуерто Транкило







чудните води на лаго Генерал Карера

нашенски шипки :)


в обора в Серо Кастийо


имахме си и кученце



Вия Серо Кастийо






по пътя за Кояйке

край Кояйке каретера аустрал не прилича на себе си


гледка от Кояйке


сградата на инфо центъра

Кояйке



протестни шествия


църквата в Пуерто Монт

отново из Пуерто Монт в тестване на новия фотоапара, снимките до долу са от него









последна емпанада в Чили


Ентре Лагос




най-яката пързалка :)



кучетата на Ентре Лагос


селото

Няма коментари: