Аржентина 2 - неразделната шесторка на рута 40

ледник Перито Морено

Фиц Рой

Тази публикация в хронологичен ред е след доброволстването ни в Наталес и след Торрес дел Пайне. По-нататък остана да пиша за доброволчеството ни, засега го отлагам.
В тази публикация всички снимки са от сапунерката Кодак, след като апаратът ми се развали, така че качеството не е идеално. 


Поздрав - https://www.youtube.com/watch?v=Q86OWDz8uOI&spfreload=10

Докато вървяхме към изхода на Пуерто Наталес, надъхано и радостно обсъждахме случилото се - бяхме свободни! Отново! След 3 седмици уседнал живот, който трябваше да изтърпим заради другарчето, очакващо нова кредитна карта от България (старата изтече), се махнахме от доброволстването в хостел Шакана и отново бяхме бездомни, но по-щастливи отвсякога! Дискутирахме оживено колко кошмарно е да работиш 18 часа на ден и да седиш на едно място. Тези две неща не водят до нищо добро и бяхме много доволни, че всичко свърши. На мен ми липсваше само Капулин (кучето на хостела), наистина много ми липсваше. Но отново бяхме на пътя, отново отправени към нови хоризонти, готови за нови приключения....
Стопът на изхода на Наталес бе мигновен. Камионче ни откара до отбивката за границата, където чакахме 15-тина минути и семейство ни закара до самата граница. Минахме бързо чилийските формалности и тръгнахме пеш към аржентинския пункт. Един почти празен автобус спря, докато вървяхме и шофьорът ни покани да се качим. Слязохме на границата и оправихме документите, а той ни каза пак да се качим да ни откара до Рио Турбио. Градът не беше интересен или приятен, така че бързо се насочихме към изхода му. Вървяхме и стопирахме, една кола с двама мъже ни откара на няколко километра до едно кръстовище на рута 40. Там трафикът много оредя и си припомнихме колко бавен е стопа в Аржентина. На всичко отгоре имаше куп стопаджии - първо едно доста зле изглеждащо и опърпано момче, после двойка момче и момиче, които изглеждаха дори по-страшно и отблъскващо от първия, защото целите бяха облечени в черно, а след нас дойде едно само момиче, половин час по-късно един чех... изобщо очертаваше се голямо чакане. Доста отвисяхме, а момичето, което бе след нас на опашката, първо имаше късмет и го взеха. Нас ни взеха веднага след нея. Получи се весело - една кола със сам шофьор спря за тези преди нас (с черните дрехи), но те не се качили, защото човекът казал, че отива за Рио Гайегос, а това е в обратна на нашата посока. Само че не е точно така, защото пътят за Гайегос се отделя бая нататък, на повече от 100 км, така че когато колата спря за нас, аз знаех, че ни устройва и се качихме. Човекът бе приятен и си говорехме много, остави ни на разклона Ла Есперанса, където имаше бензиностанция. По пътя видяхме още дузина стопаджии, кой от кой по-отчаяни. Имаше една тройка, които танцуваха покрай пътя с голяма табела в ръце и се молеха на минаващите коли. Имаше и руси и високи, очевидно западни туристи. На разклона тъкмо бе пристигнало момичето, което бе взето преди нас. Имаше обаче и още стопаджии, които не се бяха наредили да стопират, а питаха хората на бензиностанцията дали ще ги вземат. Тези ни бяха най-лошата конкуренция, направо играеха нечестно спрямо нас, които чакахме.
Момичето се нареди първо, след нея бяхме ние, а по едно време дойдоха и онези с черните дрехи, които бяха отказали стопа с нашия човек, понеже си нямаха идея, че трябва да стигнат до тоя разклон първо. После дойде и чехът, който не седеше да чака, а вървеше по пътя, както ние обикновено правим. Онези, които питаха на бензиностанцията, бяха взети първи. Дойдоха да ни оставят една табела "Калафате", с която да стопираме. По едно време, след часове, мина пикап с едно чиче, което спря за момичето, а като минаваше покрай нас, си дадохме сметка, че е гадно човече и се надявахме да не се случи нещо лошо на момичето. Веднага се появи нов стопаджия, но ние не дочакахме да видим развръзката и кой ще бъде взет, защото решихме, че е време за лягане и се насочихме към бензиностанцията, за да заемем най-хубавото място на завет. Служителят се оказа много любезен и ни покани да разпънем палатка в задния двор, където имаше нещо като мотел и където беше много закътано и спокойно.
Сготвихме си манджа и спахме чудесно.
На сутринта имаше моторист, опънал палатка до нашата. Заговорихме се и се оказа, че е от Уругвай и също отива до Аляска :) Само че не на стоп, а с мотор. Сподели, че му излиза евтино да пътува така, моторът горял 2 литра за 100 км, а с евтиния бензин в Аржентина идваше много изгодно да се пътува така. За автобусите доколкото разбрахме цените са такива, че дори и западноевропейските бекпекъри не могат да си ги позволят и стават временни стопаджии по рута 40.
На стоп този път нямаше никого, явно другите ги бяха взели по-късно вечерта. Почакахме малко и ни взе един с много разбита кола, която плачеше за ремонт. Интересното бе, че той караше така бързо, сякаш на колата нищо й нямаше и все повтаряше да не се притесняваме. Всичко беше на ред, докато не спряхме на една отбивка с гледка към Лаго Аржентино. Тръгвайки, току що върнали се на шосето и още ненабрали скорост, имахме неприятна изненада... както колата си вървеше, изведнъж предният капак се вдигна нагоре и разби предното стъкло, а шофьорът нищо не можеше да види. За късмет тъкмо тръгвахме и още не бе вдигнал обичайната си скорост (над 100 км/ч), така че успя плавно да отбие в канавката. Излязохме от колата, той започна ремонтните дейности по колата, които представляваха връзване на капака за долната част на колата с прогнило старо въже. Очевидно имахме късмет, защото капакът повече не се отвори по пътя до Калафате, но през цялото време тръпнахме в очакване кога ще се случи отново, този път при висока скорост. Аржентинецът ни най-малко не се тревожеше и караше с пълна газ.
В Калафате бе студено и мрачно. Не можеше дори да се седне в парка да се яде, защото бе прекалено студено. Влязохме в супермаркета да си купим храна, никой от нас не бе особено развълнуван от покупките и мислехме отново за поредното си излизане от Аржентина и влизане в Чили няколко стотин километра нагоре, при Лос Антигуос и Чиле Чико. Това обаче бе напред във времето, сега трябваше да стигнем до ледника Перито Морено, който бе на около 80 км от Калафате. Трафикът до там се състоеше основно от туристи, така че нямаше да е лесно. Отидохме до края на града и стопирахме няколко часа, през които никой не спря. Един таксиджия отби да ни каже, че след час националният парк ще затвори, а само пътят до там ни е час, така че ако искаме да платим, ще ни откара. Отсвирихме го и след като почакахме още малко, тръгнахме да вървим в посока парка с идеята да си намерим къде да спим. Всичко наоколо бе гола пампа и вятърът вилнееше навсякъде. Малко след като подминахме сградата на музея на леда около 6 км след града, който много ми се искаше да видя, но се плаща, забелязахме малка къща вляво от пътя, доста навътре. Имаше вид на необитаема и решихме да проверим. Оказа се наистина необитаема, така че бяхме спасени! Вътре вятърът не можеше да ни тормози, така че спахме идеално, а по някое време през нощта чух мишките, обикалящи наоколо в търсене на храна.
На сутринта времето бе чудно, не духаше изобщо и дори печеше слънце. Тръгнахме пеш по шосето и веднага спря кола - двойка швейцарец и уругвайка. Отиваха до един хотел наблизо, но бяха много разговорливи и жената сподели, че много пъти е виждала София от самолета, тъй като е летяла често с Balkan airlines. Изказа съжаление, че е виждала само покривите на сградите. След като ни оставиха, други туристи ни взеха - двойка бразилци. Изглежда все туристи щяха да ни вземат из Аржентина. С тях стигнахме до входа на парка, за който знаехме, че има такса 215 песос (около 20 долара) за чужденци, така че се надявахме да минем между капките. Този път обаче, тъй като бяхме с други туристи, момчето което продаваше билети естествено искаше да ни таксува, така че се наложи да слезем от колата и да кажем, че се отказваме и се връщаме. Тръгнахме обратно по пътя, мислейки откъде ще атакуваме парка. Вдясно беше голямото езеро Рока, а вляво имаше високи склонове, покрити с гора. Беше лесно решение - гората. По бреговете щяхме да бъдем видими, а в гората никой нямаше да ни забележи.
Върнахме се около 500 метра назад по пътя, прескочихме оградите от бодлива тел и тръгнахме нагоре по баира, право през хълмовете и гората. Беше стръмно нагоре и за нищо време се изкачихме много, след което тръгнахме в посока входа на парка. Прескочихме втора ограда, явно разделяща отделните парцели, вървяхме през доста пресечен терен като често се препъвахме. По едно време стигнахме на нивото на входа и видяхме постройките отвисоко. Гледахме да сме максимално тихи, ходенето бе трудно и мъчително на моменти. Целите бяхме покрити с тръни. По едно време стигнахме нещо като каньон, който трябваше да прекосим. Там успях да падна два пъти като общо от цялото приключениe излязох с 5 падания :) Като слязохме на пътя, бяха минали два часа и бяхме целите покрити с тръни, така че ни отне половин час да се почистим. По пътя минаваха доста коли с туристи и не след дълго хванахме стоп с двойка аржентинци. Откараха ни почти до ледника, те отиваха да се возят на корабче, за да видят някакви други ледници в района, които се виждат само от водата. После двойка от Доминиканската република ни откара до паркинга край ледника. От там всички се качваха на безплатен автобус до началото на пътеките-мирадори към ледника. Качихме се и ние, след няколко минути всички слязоха на мирадора, където имаше ресторант и тоалетни. Като видяхме ледника, направо загубихме ума и дума! Беше толкова близо и толкова внушителен, мисля никой не би останал безразличен при тази гледка. Даже другарчето, което рядко се впечатлява от нещо и не е като мен, дето се радвам на всяко езеро сякаш виждам езеро за първи път, много се изкефи на гледката и се нареди на един от мирадорите да гледа падащите във водата късове лед. Аз веднага тръгнах да обикалям всеки метър от дървените мостчета мирадори, направени навсякъде около ледника. Направих стотици снимки и се любувах на падащите с тътен и грохот парчета лед, които образуваха вълни във водата и се превръщаха в красиви малки айсберги. Цветовете на ледника бяха изумителни, времето бе толкова хубаво, че чак не ми се вярваше. Слънцето не спираше да пече цял ден и придаваше още по-свежа атмосфера на това място. Беше пълно с туристи, но изобщо не ми пукаше, ледникът беше наистина изумителен и си струваше всяка секунда тук. Доста време прекарахме по мирадорите като аз обиколих всички дървени пътеки и нищо не оставих невидяно. В гората имаше папагали, които крякаха шумно и привличаха погледите на туристите. Минахме и по пътеката покрай брега, която води до паркинга за коли (алтернатива на безплатния автобус). След няколко часа рекохме да си тръгваме, за да хванем последните излизащи от парка коли, тъй като на другата сутрин нямаше да може да се хване стоп за Калафате, туристите си тръгват следобед. Веднага ни взе един аржентинец, който бе дошъл да види ледника и беше доста разговорлив. Слязохме до нашата изоставена къща преди Калафате, където отново нощувахме. Бяхме много доволни от "хакването" на национален парк Лос Гласиарес, не беше от лесните! Двата часа мъки на баира обаче си струваха откъдето и да го погледнеш. Бяхме видяли може би най-впечатляващия ледник в света без да загубим 40 долара, така че бяхме много доволни.
Сутринта ходихме пеш до града, нито една кола не мина по пътя, че да я стопираме. В Калафате другарчето имаше работа на компютъра и поради това се забавихме с излизането от града. Аз посетих един безплатен общински музей, който много ми хареса. Градът като цяло е много туристически, гъмжи от агенции, магазини за сувенири, хотели и ресторанти.
На изхода на града стопирахме доста време, имаше едно момче от Франция, което чакаше преди нас. Него го взеха след около час, а нас малко след него. Първо ни взе камионче до разклона на рута 40 за Ел Чалтен, където искахме да отидем. Там имаше още две двойки стопаджии. Момче и момиче с колелета бяха застанали да махат на стоп, заговорихме ги. Оказаха се швейцарци, стопирали защото им писнало да карат в този вятър и студ, а момичето имало проблем с коляното. Казаха, че са стопирали на юг и без колелетата и били щастливи да чакат 3-4 часа. тоест не само ние чакахме много, стопът си беше лош за всички, дори за швейцарците. Те също като нас "хакнали" парка само че влезли рано сутринта още по тъмно и с колелета. За лош късмет ги видял един рейнджър, защото се излъгали да седнат край пътя (вече вътре в парка), а било преди работното време да е започнало. Чичето бая се заяждало, но не платили глоба.
Другата двойка стопаджии пък бяха тръгнали да вървят и се бяха отдалечили доста, когато един джип спря, докато още си говорехме с колоездачите. Колелата не можеха да се съберат отзад и стана ясно, че това е нашата кола. Натъпкахме се в багажника заедно с раниците, защото вътре по седалките беше вече пълно и започна поредното кошмарно возене. Чичето зад волана натискаше спирачка точно като влезем в завоя, в следствие на което ние се лангъркахме като чували с картофи отзад. Караше адски бързо, малоумно и имайки предвид, че взе да се стъмнява, се притеснихме че няма да го видим този Чалтен и Фиц Рой, за които бяхме слушали от други чужденци в Пуерто Наталес. Чичето спря на едно място да снимаме невероятно ясно виждащия се Фиц Рой по залез слънце. Нямаше ни едно облаче над планините, което бе много необичайно за този район. Чалтен има климат като Торрес дел Пайне и изобщо не жали посетителите, постоянно духа и вали. Но ние бяхме някакви невероятни късметлии, не само днес, но и следващите дни времето обещаваше да е чудесно. Явно заслужавахме да хванем "промоцията" след кофти времето в Торрес.
Пристигнахме по тъмно и колата ни остави до автогарата. Влязохме вътре за тоалетна и да видим дали има карта на района, много ни трябваше карта на пътеките за ходене. Чалтен е трекинг столицата на Аржентина и западноевропейските бекпекъри идват тук за трекинг. Най-хубавото е, че е безплатно. Всички пътеки и къмпинги са безплатни! А Чалтен и целия район са част от национален парк Лос Гласиарес, само че тук не се плаща, за разлика от ледника.
В автогарата ни очакваше приятна изненада. Срещнахме Том - германецът, с който съдбата постоянно ни срещаше и не искаше да ни раздели! Том дойде в хостел Шакана, аз го настаних, когато доброволствах там, след което тръгнах към парка и когато стопирах първия ден (с разваления апарат), ми спря кола, в която беше Том. После се върнах от Торрес и той беше в хостела отново. Тръгна си и след няколко дни отново се върна, след като бе стопирал от Ушуая. После искаше да стопира към Калафате, но поради дъжда реши да вземе автобус. Взехме си чао и след половин час пак се върна и остана в хостела - билетите били свършили. На другия ден пак си тръгна и ето сега, седмица по-късно, се срещнахме на автогарата в съвсем друг град. :) Том много ни се кефеше и разговорите с него винаги вървяха. Той тъкмо бе приключил трекинга си в района. Даде ни така ценната карта, която нямаше откъде да вземем по това време, защото инфо центърът бе затворен. Също така ни съобщи, че следващите дни прогнозата за времето е чудесна. Когато той дошъл няколко дни по-рано, вятърът и студът били непоносими, а една сутрин осъмнал със затрупана от сняг палатка. Същият ден пък цял ден се опитвал да хване стоп за на север по рута 40, но никой не спрял, освен това имало дузини други стопаджии и положението не било добро, затова решил да вземе автобуса (платил около 100 евро до Перито Морено!)
Той остана да чака още два часа до отпътуването на автобуса, а ние отидохме да видим фиестата, която се вихреше в градчето - "фиестата на трекинга". Имаше концерти в малка зала, искахме да останем да погледаме, но се чудехме къде ще къмпираме, защото бе късно, първият безплатен къмпинг бе на 4 км от града по пътека в планината. Не ни се искаше по тъмно да я вървим, затова решихме да търсим някъде около града, изглеждаше малък, спокоен и доста лъскав и туристически, така че изобщо не се тревожехме за евентуални мераклии да пробват острието на ножа ми. Сетихме се да питаме жандармите дали можем да къмпираме в парка до залата с фиестата, защото в Чили когато имаше някаква фиеста, можеше да се къмпира наоколо без проблем. Полицаят обаче ни каза да къмпираме в платените къмпинги и изобщо не разбра какво точно искахме. Тръгнахме да излизаме от града в посока планината и началото на пътеките, за да поемем нагоре към първия къмпинг Лагуна Капри, но точно преди началото на пътеката имаше голям паркинг, на който се бяха разположили много каравани, леки коли и няколко мотора, както и две палатки, явно на мотористите. Решихме да опънем и ние там, сякаш че имаме кола и сме излезли на палатка за по-удобно. Никой не ни безпокои, а на сутринта се заговорихме с моториста съсед по палатка. Беше холандец, много готин и приятен. Възхити се на пътешествието ни като бе изключително изумен колко добре организирани сме и как успяваме да сме спретнати, подредени и чисти. Наблюдаваше ни как си събираме багажите и много се кефеше. Той самият изглеждаше доста по-мърляв и дезорганизиран от нас, въпреки че имал пари за хотел. Каза, че според него ние сме много умни, за да пътуваме толкова много време по този начин и все така да изглеждаме добре и да сме усмихнати, спретнати и подредени. Като цяло много ни разпитваше, кефеше се и истински ни се радваше на пътуването. По едно време пита дали може да ни спонсорира. Ние си глътнахме езиците, не знаехме какво да кажем. Никой не беше така директно искал да ни даде пари, та се зачудихме какво да отговорим. Той извади 600 аржентински песос и ни ги даде. Приехме с удоволствие, жестът беше от сърце и се виждаше, че човекът наистина се радва на това, което правим.
Тръгнахме нагоре по пътеката заедно с тълпите туристи, които прииждаха от града. След 4 км стигнахме лагуна Капри - изключително красиво и живописно езеро, на чийто брегове се намира и къмпинга. Тук щеше да живее другарчето следващите два дни, докато аз обикалям по пътеките. Гледката към Фиц Рой, отразяващ се във водата като в огледало, бе зашеметяваща! Тръгнах веднага по пътеката за Лагуна де Лос Трес, която се намираше на още 6 км нагоре, в подножието на Фиц Рой. Беше пълно с туристи по пътеката, наложи се да изпреварвам доста пъти, което ми напомни болезнено за Торрес дел Пайне. Времето бе невероятно - нито едно облаче в небето! Фиц Рой се виждаше през цялото време и се наслаждавах на страхотни гледки. Пътеката бе лека и доста бързо стигнах до къмпинг Пойсенот и началото на последния километър пътека - стръмна и камениста право нагоре. Минах я за нищо време и с голям кеф, но не може да се каже същото за повечето хора, които пъшкаха, а някои направо ревяха нагоре по баира. За хора, които не излизат от офиса и не са били сред природата никога, пътеката сигурно им се е видяла кошмарна. За мен не бе нищо особено и ми беше много приятно да се изкачвам с чудни гледки, стигащи чак до лагуна Капри и съседните й езера. Пейзажът бе зашеметяващ през цялото време. Лагуна де Лос Трес също бе изумително красива, наблизо имаше няколко ледника, а от една гледка се видя друго езеро в ниското, над което бе надвиснал поредния ледник. Красотата бе наистина неописуема! Поседях доста време горе и тръгнах бързо надолу, защото исках да направя още един преход преди да се върна при другарчето. Пътеката до долу направо я тичах. Това изнерви доста влачещите се пред мен хора, които трябваше да ме пропускат да мина. Докато тичах надолу, подминах двойката перуанец и аржентинка, които срещнах в Торрес дел Пайне и които ме видяха и ми викнаха, докато профучавах покрай тях. Изказаха учудване как мога да тичам надолу по каменистата пътека и не ме ли е страх да не стъпя на криво и да си счупя крак.
След като подминах и къмпинга, хванах другата пътека за Пиедрас Бланкас - мирадор към един друг ледник и езеро под него. За нищо време стигнах, изчаках слънцето да падне, за да не ми блести директно в снимките и тръгнах да се връщам към лагуна Капри и другарчето. Преди тъмно успях да се прибера, другарчето сготви вкусна манджа и легнахме да спим. Имаше много палатки наоколо, но беше тихо и спокойно.
На сутринта уж щях да ставам рано, защото ме чакаше още по-дълъг преход, но пак се олежах, после закусвах и чак после тръгнах. Исках да направя прехода до лагуна Торе в подножието на Серо Тронадор, както и до мирадора към ледника наблизо, след което да сляза до Чалтен по пътеката там, после да мина през града и да се кача обратно до лагуна Капри. Това си беше доста ходене и се заех с него веднага щом напълних стомаха. Тръгнах нагоре в посока къмпинг Пойнсенот, тази пътека вече я знаех. Преди къмпинга има разклон и друга пътека тръгва като свързваща тази и главната за лагуна Торе. Минава покрай няколко чудни езера и след доста ходене стига до главната пътека, идваща от Чалтен. После продължава плавно към лагуна Торе и къмпинг Агустини близо до нея. Лагуната бе чудно красива с плаващи в нея парчета лед. До гледката към ледника оставаше почти час ходене по каменистите сипеи наоколо, беше приятно и живописно. Малко хора отиваха до там и трафикът от туристи оредя. На гледката седнах да хапна един пакет бисквити за обед и после тръгнах надолу бързичко. До Чалтен бяха към 3 часа от лагуна Торе. Пътеката бе красива и лека за ходене, имаше доста хора. В Чалтен минах бързо през града и тъкмо тръгнах нагоре към лагуна Капри, когато срещнах един белгиец, с когото се познавах от Торрес дел Пайне. Той беше в групата на изкачващите прохода, когато и аз, и сега се оказа, че също къмпира до лагуна Капри. Връщаше се при палатката си след като ходил до града да си купи малко храна. Не вървяхме заедно нагоре, защото го изпреварих и остана много назад, но после си приказвахме за трекинга и красотите на Патагония. Предложи да ползваме неговия газов котлон да си сготвим, защото нали в Аржентина нямаше бутилки като за нашето котлонче и пак бяхме останали с по-малко от половин бутилка газ. Не ми се искаше да ползваме неговата, защото и на него му трябва, така че доизползвахме нашата.
Сутринта бе време да слизаме в Чалтен и да видим как сега ще се измъкнем от това място, където бяхме чули от други стопаджии, че се закучва сериозно и може да чакаш няколко дни, докато някой те вземе. Купихме си хляб, напълнихме вода, другарчето си свърши малко работа на компютъра, след което отидохме на изхода на града да чакаме. Там стопаджиите бяха толкова много, а ние толкова назад на опашката, че шансовете ни бяха никакви. Първо имаше две момчета, които се оплакаха, че чакали вече много часове. После момче и момиче, след тях още двама, после едно момче, по-натам второ момче... изобщо колоната бе голяма, а ние най-последни. След нас обаче се появи един поляк Лукас, който се заговори с всички стопаджии по ред и явно беше стратег, който мислеше непрекъснато за това как да се измъкне от тук като правилно проверяваше конкурентите и техните стратегии и мотивации. Каза, че една от двойките били германец и швейцарка, които били много отчаяни и премръзнали, страшно много искали да ги вземе някой. Като стана късно всички един по един взеха да се отказват, никой не го взеха цял ден. Ние останахме и по тъмно с надеждата да мине тази една кола, която ще ни вземе и откара поне до рута 40, на 90 километра, където се надявахме да е по-лесно, защото ще хващаме и трафика от Калафате за нагоре. А коли имаше, дори и от Чалтен, просто никой не спираше и това бе проблемът. Стопаджиите бяха много, а спиращите хора никакви ги нямаше, затова се получаваха опашки и струпвания.
Лукас се залепи за нас да си говорим, а когато и ние тръгнахме да си лягаме, вече сериозно премръзнали, той рече да провери дали имало автобус за нагоре с идеята да си плати билет само до Трес Лагос (на около 120 км), а да остане в автобуса до Перито Морено. Ако го хванели, щял да се примоли на шофьора да го остави в рейса. Ние не си падахме изобщо по подобни просии и въобще тоя манталитет не ни кефеше. Той също така сподели, че стопирал с питане по бензиностанции, който метод нас не ни радва изобщо, защото си е чиста просия, особено в Аржентина, където по правило почти никой не спира за стопаджии. Нямаше автобус за Перито Морено, така че Лукас тръгна с нас към паркинга, където щяхме отново да спим. В супермаркета намерих учудващо евтини зеленчуци и банани, та вечерта си направихме шопска салата с другарчето и хапнахме отлично. В Чалтен всичко е много скъпо, но се намират и евтини неща с повече търсене.
Сутринта станахме и събрахме преди Лукас, който се канеше да стане преди нас. Като отидохме на изхода още по разсъмване, там вече се бяха подредили 6 човека! Момичето от швейцария изглеждаше страшно премръзнало. През нощта температурата в палатката ни бе -2 градуса, а отвън палатката бе замръзнала цялата. Беше адски студено, нямаше никакви облаци в небето и температурите нощем бяха много ниски. На нас не ни беше много студено в палатката, но като се наредихме след трите двойки стопаджии от вчера и поседяхме половин час, взе много да ни втриса. Коли имаше малко, но никой не гореше от мерак да ни вземе. Лукас се отказа да седи на стоп още като видя колко хора вече са се наредили. А ние си мислехме, че като идем рано, ще сме първите. Тези хора сън не са спали да се наредят първи имайки предвид, че чакат вече няколко дни.
Отказахме се да чакаме и решихме да тръгваме да вървим 90-те километра до главния път. Имахме вода и преценихме, че по пътя ще намерим някъде ако много закъсаме. Не бяхме вървели и 15 минути, когато стопирахме една от минаващите коли и тя взе, че спря. Много се учудихме! Бяха мъж и жена от Буенос Айрес и ни взеха. Бяха подминали всички други стопаджии и явно бяха спряли за нас, защото се отличавахме от другите, а именно - вървяхме по пътя, а не стояхме на едно място. Разговорът потръгна и хората много ни се изкефиха, видяха че не сме страшни и накрая чак ни разцелуваха като слизахме на разклона. Там пък в посока Калафате, махаха други двама и нашите хора веднага спряха да ги вземат. Направихме услуга на колегите стопаджии като разтопихме сърцата на тези двамата и им отворихме съзнанията за спирането на стоп. Беше яко, защото като се качихме отначало в колата, бяха направо уплашени и сковани, а като се разприказвахме, аз ги убедих че стопаджиите не ядем хора и не сме наркомани и крадци :) Доволни от себе си застанахме да махаме за нагоре. Лукас мина в една каравана малко по-късно, той още предния ден каза, че се опитва да уговори някакъв турист с каравана да го вземе. Естествено не спряха за нас, а други стопаджии изобщо не се появиха на хоризонта, така че си седяхме сами в нищото и замръзвахме, брулени от ледения вятър. Над Фиц Рой в далечината се въртяха облаци, прогнозата бе разваляне на времето, така че се радвахме, че не сме там, а в голата, но пък суха пампа. Колите, отиващи нагоре, не бяха много, а и никой не гореше от желание да спре, така че по едно време решихме пак да тръгваме да вървим и да минем 30-те километра до следващото село Трес Лагос. Няколко часа пешеходствахме и махахме на минаващите коли, докато накрая една спря. Бяха двама от Трес Лагос, които ходили в Чалтен да ядат месо. Изглеждаха като типичните български селски бекове, а като стана въпрос, че сме вегетарианци и не ядем месо, единият така прихна да се смее, сякаш му бяхме казали най-смешния виц на света.
В Трес Лагос отидохме в края на селцето, където чакаха две момчета, а в този момент един камион разтовари още 4 стопаджия. Очертаваше се голямо чакане и тук. Заговорихме се с момчетата, които се оказаха бразилци. Другите новодошли бяха двойка французи, а останалите двама от камиона били бразилци също, но тях не ги видяхме, отидоха някъде в селото. Ние шестимата се заприказвахме и застанахме на едно място да стопираме, тъй като не минаваха никакви коли и нямаше смисъл да се нареждаме. Момчетата чакали от предния ден, а французите казаха, че на изхода на Чалтен имало 16 стопаджия и като ги видели, направо си продържили да вървят, както и ние направихме. Точно така изненадващо една кола ги взела, а после камионът от разклона, където ние чакахме по-рано. Бразилците пък ми бяха познати от къмпинга и трека до лагуна де Лос Трес, където ги изпреварих надолу по пътеката и единият ми направи впечатление, защото визуално приличаше на индиец.
Не просто се заговорихме с тези четиримата, но и седнахме край пътя да пием мате и ядем. Всички бяха приятни и симпатични, така че времето минаваше бързо, а и ставаше късно. Бразилците предната нощ къмпирали на селския площад и полицаите не им казали нищо.
По едно време един пикап мина и всички вдигнахме палци. 6 човека на стоп, не знам изобщо как човекът се реши да спре. Вътре пътуваха мъж и жена с двете си малки деца. Пикапът бе голям... толкова голям, че мъжът каза колкото могат да се поберат, да се качват. И познайте колко се побрахме... всичките 6! Изхождайки от златното правило на софийски градски транспорт, където "винаги има място за още един"... От този миг нататък станахме неразделната шесторка на рута 40. Вътре имаше място за един човек и естествено бе за французойката като дама, а всички други се наблъскахме буквално като говеда отзад в пикапа, където вече имаше две големи автомобилни гуми и един куфар. Сега имаше и 6 големи раници, както и няколко малки, плюс 5 човека. Бяхме буквално смачкани във времето и пространството, а пикапът летеше бързо по черния изровен и на места направо непроходим път. Ето затова значи никой не иска да минава по рута 40 и много хора заобикалят далеч, чак до атлантическия бряг.
Стъмни се почти веднага щом тръгнахме и следващите километри минаха в агония в невъзможност да се изпънеш, със схванати и изтръпнали крайници... но бяхме и толкова щастливи, че пътуваме и се придвижваме, никой от нас не искаше да продължава да виси на стоп. Игнасио (шофьорът) пътуваше за един град на име Гобернадор Грегорио, който бе леко извън рута 40 и за когото изобщо не подозирахме, че е огромен град насред пампата. Разстоянията между населените места по рута 40 са стотици километри, а и все мислехме, че има малки градчета. Този град се оказа голям. Когато влязохме в него, Игнасио тръгна да търси безплатния общински къмпинг, на който да ни остави да преспим. Каза също, че сутринта ще пътува за някаква естанция, която е 100 километра нагоре по рута 40 и ще мине през къмпинга да ни вземе ако искаме. Всички искахме, а Игнасио очевидно взе много присърце това да ни помогне. В къмпинга едно чиче искаше да се регистрираме, след което каза че е безплатно, но натърти на това, че очаква доброволно дарение, кой колкото може. След това жена му тръгна да обикаля с една кутийка за пускане на дарения и беше толкова настойчива и направо груба и нагла в тормоза, че никой не дари нищо. Мисля ще има много по-голям успех ако просто оставят една кутия за дарения без да тормозят хората по палатките. Къмпингът имаше душове с топла вода и всички се възползвахме, след което седнахме да ядем пак заедно.
Сутринта Игнасио дойде както беше обещал и отново се натоварихме на пикапа. Само товаренето отнемаше толкова време, не знам как този човек имаше търпението да ни чака. Закара ни до отбивката за естанцията и каза, че може би до довечера ще си свърши работата там и ще мине отново, този път отиващ директно за Перито Морено.
Намирахме се на разклон в нищото, на 100 километра от най-близкото населено място и вярвахме, че този път все някой ще спре да ни вземе. Разделихме се на двойки този път като ние с другарчето направо тръгнахме да вървим, давайки предимство на останалите. Е, вярвате или не, този ден разбрахме как е възможно германецът, който срещнахме на границата до Лаго Пуело, да е вървял един месец в пампата без никой да го вземе в колата си. Коли имаше доста, даже повече отколкото очаквахме, но никой не спираше. Всички ни подминаваха с мръсна газ като хората дори не ни поглеждаха. Вървяхме дълги часове, а вятърът...ех вятърът! Така жестоко ни изблъскваше от шосето, че кривяхме крака по камъните отстрани, опитвайки се да не паднем. Беше един много ама много неприятен и тежък ден! Водата взе да ни свършва и се притеснихме. Замолихме се спасителят Игнасио да мине довечера. И привечер, тъкмо като си мислехме за него и се чудехме дали другите са имали повече късмет от нас и са профучали покрай нас в някоя кола, Игнасио се зададе с пикапа и цялата банда бе отзад. Натоварихме се и ние като този път децата на Игнасио спяха на цялата задна седалка и французойката също бе отзад, така че станахме шестима с всичките раници. Ако има нещо по-лошо от пет човека в багажника, то това е шест човека в същия този багажник. Следващите часове се схващахме, изтръпвахме, пуфтяхме... но устискахме до целта. Другарчето нали е високо и с дълги крака, наистина страшно се измъчи. Но всички бяхме доволни, това бе края на най-трудната част на рута 40. Игнасио спря при полицаите на входа на Перито Морено да пита за къмпинг. След десетина минути сладки приказки, един полицай подвикна "между другото знаете ли, че е незаконно да се возят хора в багажника, особено толкова много". Игнасио се усмихна и отвърна, че нали е само до къмпинга :) Полицията в Аржентина все повече ни забавляваше!
Откара ни до къмпинга, но този тук се плащаше. Другите останаха, а ние тръгнахме да си търсим място в края на града. В 10 вечерта ни направи впечатление, че инфо центърът е отворен и вътре една жена ни даде карта на града и всякаква информация за околните атракции, които и на снимка не искахме да виждаме, имайки предвид че се намират в посоката, от която идвахме и бяхме страдали толкова много :)
На края на града имаше бензиностанция, а до нея автогара с тревна площ отпред. Питахме в бензиностанцията дали можем да спим там и след положителния отговор на един служител, разпънахме палатката недалеч от една друга, която служителят спомена, че вече е разпъната там.
Сутринта станахме рано надъхани да сме първи на изхода, имайки предвид колко стопаджии щяха да чакат днес за избавление от този град. Хубавото бе, че повечето изглежда бяха за рута 40 на север, а ние директно за Лос Антигуос и границата с Чили. Там се беше изкиприл само един местен стопаджия, докато за другата посока още от рано почнаха да се редят желаещи. Нашите хора също щяха да ходят в Чили, но явно си поспиваха сладко в къмпинга. Ние пък имахме късмет този път - един камион излезе от някакъв склад точно до нас и шофьорът ни махна да се качваме. Аз в първия момент изобщо не разбрах, че е спрял за нас, въобще не можех да повярвам, добре че другарчето се затича към камиона та тръгнах и аз. След предните дни се бяхме настроили за голямо чакане, а сега ни взеха моментално. Камионът отиваше за Лос Антигуос - градче до границата с Чили, което за нас се бе превърнало в символ на избавлението. Лелееее как мечтаех да влезем в Чили, как се вълнувах само!!! Нищо не исках повече от това да стъпя на чилийска земя. След вражеската Аржентина Чили стана като наш оазис и спасение. Всичко там ни вървеше по мед и масло, а в Аржентина дори природата бе срещу нас и ни смазваше.
Набързо се разходих из Лос Антигуос - градът на черешите. Стигнахме границата с кратък стоп за по-малко от километър, след което тръгнахме пеш между двете граници. Бяхме вън от Аржентина и табелата "добре дошли в Чили", направи деня ми! Слънцето изгря за нас, чувствахме се спокойни и щастливи. Очакваше ни най-красивата част на Чили - Каретера Аустрал. Имахме толкова много положителни очаквания и мисли, бяхме особено доволни, че преодоляхме рута 40 и ни очакваха няколко щастливи седмици в Чили, преди окончателно да напуснем страната и да влезем в Аржентина, колкото и да не ни се искаше. Но дотогава имаше време, сега ни очакваха вълшебните пейзажи на чилийска Патагония, която в последствие определихме като най-красивото място на света....

жалко, че никой шофьор не уважава пътните знаци като този

тук повисяхме доста на стоп

уругвайски моторист, пътуващ за Аляска

в Калафате

лаго Аржентино

в необитаемата къщичка в пампата

наоколо

отвън

входът на национален парк Лос Гласиарес, където се плаща

гледка откъм "тайния вход"

преди ледника

в безплатния автобус

ледник Перито Морено

пътеките за разхождане около ледника

лаго Аржентино в Калафате

в общинския музей

на паркинга за каравани в Ел Чалтен

началото на пътеките в планината

Чалтен отвисоко

по пътеката за лагуна Капри

Фиц Рой отразен в лагуна Капри

настаняването

лагуна Капри, от която пиехме вода

по пътеката за Лагуна де лос трес

гледки от пътеката за Лагуна де лос трес

малко преди лагуната

лагуна де лос трес

гледка Пиедрас Бланкас

лагуна Капри

отново Фиц Рой, ден 2

никога няма да ми омръзне да го снимам :)

по пътеката за другата долина и лагуна Торе

серо Торе

лагуна Торе

по пътеката към Чалтен

Чалтен

пак на паркинга

е, поне от гледката докато стопирахме, не можем да се оплачим :)

безплатният къмпинг в Гобернадор Грегори

пеш през пампата цял ден

между бензиностанцията и терминала на Перито Морено