На стоп около света: Торрес Дел Пайне - борба за оцеляване или дом за сърцето ми

Торрес Дел Пайне - борба за оцеляване или дом за сърцето ми

Торрес дел Пайне

лаго Пеое

Много ми е трудно да ви разкажа за Торрес дел Пайне...
Много ми е трудно да си събера мислите, след като все пак събрах сили да си тръгна от това магическо място.
Още по-трудно ми е да спра да мисля за евентуално връщане и оставане там... завинаги.

Торрес

Бързам да напиша разказът за Торрес дел Пайне, докато още са ми горе-долу пресни преживяванията и емоциите, така че хронологично ще прескоча целия период от Пуерто Монт до Торрес и ще пиша за него по-натам, при първа възможност.
Скоро се надявам да успея и да разкажа за доброволческата ни служба в хостел Shakana, и за всички събития оттогава насам :)
В момента сме в Кояйке, на Каретера Аустрал и има мноооооого за разказване, доста назад съм с писането на блога, а какви красоти видяхме през последните месеци........
Продължаваме да търсим решение по проблема с фотоапарата, а междувременно се оказа, че почти всичката ни електроника е развалена (мп3-плеъра ми спря да работи, едно универсално зарядно се скапа, едната ми слушалка не се чува, хард диска на лаптопа почна да дава лоши сектори, батерията на сапунерката Кодак не може да се зареди.......) Няма логично обяснение за всичко това, нито сме ги удряли, нито мокрили, нито нищо, така че към момента положението ни не е розово, дойдохме в Кояйке да търсим решения на проблемите.

Снимките в тази публикация за съжаление са от сапунерката Кодак, както и всичко от Торрес дел Пайне досега... както разбрахте от предната публикация, фотоапаратът ми се развали.

Ще започна с малко обща информация за парка.
Торес дел Пайне е национален парк, създаден през 1959-та година. Намира се в южната част на Чили, в Патагония, или по-точно в региона Магаянес. Най-близкият до него град е Пуерто Наталес - около 140 км.
Паркът е изпълнен с планини с височина до 3000 м, глетчери, фиорди и езера. Трите иглоподобни гранитни върхове Торес дел Пайне са символ на националния парк, с височина от 2600 до 2850 метра, разположени в центъра на парка. Най-високата точка в парка е планината Пайне Гранде с височина 3050 м.
Времето в парка се променя поне по 10 пъти на ден като в един ден може да се изредят и четирите сезона (по няколко пъти всеки). Преди няколко години е имало огромен пожар, причинен от израелски туристи, в следствие на който са изгорели огромни площи гори. В резултат израелското правителство "откупило" свободата на туристът, запалил огъня (според местните е горил тоалетна хартия в гората) и обещало да изпраща доброволци и да засади нови дръвчета. Преди още повече години имало друг пожар, причинен от чешки турист, но това бил инцидент, защото огънят тръгнал от зоната за готвене и от газовия му котлон. Чехът се опитал да спре огъня и целия обгорял. В Торес дел Пайне има десетки забрани, но има една, която се отличава от всички други по степента на важност и наказуемост от закона - абсолютно забранено е паленето на какъвто и да било огън където и да било!!! Има зони за готвене в къмпингите, където може да се ползват само газови котлони под надзора на рейнджърите. Ако ви хванат да палите огън, ви очакват жестоки глоби. Ако причините пожар - със сигурност затвор, до 3 години. Втората съществена забрана е изхвърлянето на какъвто и да е боклук, където и да е в парка. Държи се много да си изнесете всичко, с което сте влезли, тоест носите си боклука обратно до Пуерто Наталес, не ви е разрешено да ползвате кофите за боклук по заслоните (те са за персонала). Друга важна забрана е излизането от пътеката. Не бъдете следващия, който прави нови пътеки, рейнджърите отчаяно се опитват да заличат множеството утъпкани пътеки около главната. Често основната пътека е страшно кална и хората тъпчат наоколо, за да не се накалят. Няма смисъл да се хабите - калянето и мокренето са ви гарантирани. Ако имате и един ден със сухи обувки и крака, значи сте големи късметлии. Моите крака бяха надути като гъби, понеже постоянно бяха мокри. Друга забрана е къмпирането навсякъде, освен в къмпингите. Ако ви хванат, може би ще ви направят проблем, но ако се скриете добре, според мен никой няма да ви хване. На мен не ми се наложи да се крия този път (за сефте :)), защото нали бях с връзки, а и имах късмета да срещна страхотни рейнджъри, които буквално се погрижиха за мен винаги, когато имах нужда, така че изобщо не ми се наложи да къмпирам нелегално.
Входната такса за парка е 18 000 песос за чужденци и 5000 за чилийци. Тоест ако имате намерение да си плащате, намерете си чилийска лична карта :) Влизането безплатно е лесно. Аз нямах възможност да се пробвам този път както в другите паркове, благодарение на доброто сърце на Уолтър, който ме вкара в парка безплатно и легално. Но за най-лесно влизане отидете на входа на лагуна Амарга точно когато пристигат автобусите с туристи (9:30 - 10:00 сутринта), смесете се с тълпата, никой не проверява един по един платилите, така че може спокойно да си влезете. В този случай обаче няма да имате карта на парка, която не е крайно необходима, но ще ви помогне да си планирате прехода. Може да снимате някоя в Пуерто Наталес, всеки хостел например има карта на парка. Никъде няма да искат да ви дадат такава лично за вас и ще ви кажат, че на входа на парка дават. Така е дават, но след като си платиш. Има и по-добри топографски карти за продан в Наталес, но не знам колко струват, продават се на много места. Втори вариант за влизане - хванете хълма отляво на пътя около 200 метра преди входа на рейнджърите при лагуна Амарга. Просто се качете нависоко и заобиколете вляво - ще излезете на пътя след входа. Общо взето е лесно, с малко повече акъл не би трябвало да имате проблем. :)
Сега по въпроса за къмпингите... има три вида - безплатни (Италиано, Торрес, Лас Каретас, Пасо), платени (Серон, Лос Перос), както и втори вид платени, които освен места за палатки, имат и нещо като хижи за настаняване (Пайне Гранде, Лос Куернос, Чилено, Диксън, Грей). Има и скъпарски хотели в парка, но те за щастие са извън трейловете. В платените спането в собствената ви палатка варира от 4300 до 8500 песос на човек. Може да си наемете тяхна палатка ако нямате, което е още по-солено. Спането в хижите предполагам е много скъпо. Храната, която се продава в различните хижи, е с изключително завишени цени (пакет бисквити 400 в магазина струва 3000 в хижите, хляб 1000 в магазина, струва 3000 в хижите), така че е изключително важно да си носите всичката храна за прехода.
По въпроса за преходите - основните и най-предпочитани са наименовани според формата си и буква от азбуката, на която приличат. "W" - е най-популярният и масов преход, който е предпочитан от стандартните хайкъри и който е претъпкан с народ през сезона (разминаването по пътеките е постоянно и не много приятно). Ако сте истински хайкър обаче, препоръчвам да се насочите към така наречения пълен кръг, или "О", или "Q" в случай че правите наистина пълния преход откъм Лас Каретас. Непретъпканата с хора част от прехода се нарича "the back side", защото все едно се пада "отзад" на W-то.
Това е "О"-то, а "Q"-то (преходът, който аз направих) включва допълнително и частта на юг от долния ъгъл (през Лас Каретас до администрацията)

А това е популярното "W"

Погледнато реално пълният трек обикаля целия планински масив като преминава през един по-високичък проход (1200 метра), който се води най-голямото предизвикателство поради лошите климатични условия. При пълния преход не може легално да се избегне спането в платен къмпинг, защото няма безплатни по маршрута чак до Пасо. Какво може да се направи е да се изтупате в Койрон при рейнджърите късно надвечер, така че да им се примолите да къмпирате там (Койрон не е къмпинг, само пункт с чудна къщичка-шатра, с двама рейнджъри на пост).Къмпинг Лос Перос обаче е неизбежен и най-добре да се скриете в безкрайните гори по пътеката преди къмпинга, никой няма да ви намери.
Нормално хората правят пълния преход за 8-10 дни, а краткия W за 4 -5 дни. На картата и по табелите са дадени времената за отделните отсечки, които са близки до нормалната човешка скорост, даже хората казват, че напълно им съвпадат времената. При мен се получи по-различно, аз направих пълния преход за 6 дни без да бързам (и без да броим двата дни отиване и връщане от парка до Наталес) като отсечката до Лас Каретас два пъти я направих и времената не ми пасваха много, защото минавах 11 часови отсечки за 8 часа. Тоест движех се доста по-бързо от нормалното за трека и за повечето хора, а спокойно можех да го направя за 5 дни, понеже не се напъвах особено, някои от дните тръгвах в 10-11 сутринта. Точно на този преход осъзнах, че скоростта, с която се движа в планината, е изненадващо непосилна за доста хора. А когато приключвах прехода, единственото нещо, което исках, бе да го започна отначало за втори път. Ако ми бе останала поне малко храна, щях точно това да направя.

Торрес дел Пайне - ден 1 - 04.03.2015
/Пуерто Наталес - къмпинг Лас Каретас/
Настроение на деня - https://www.youtube.com/watch?v=EFpnW5En33M

След последната публикация за злополучния ми ден, в който фотоапаратът спря да работи на прага на най-красивия национален парк на континента, направих втори пореден опит за посещение на Торес Дел Пайне на следващата сутрин. За снимане разполагах със сапунерката Кодак, чиято батерия не може да се зареди, затова другарчето ми бе дало голямата си външна батерия с кабелче, от която си зарежда телефоните като нямаме достъп до ток много дни.

Цяла нощ не бе капнала и капчица дъжд, нямаше и следа от вятъра, сякаш не бях вече в Патагония, а на сутринта дори грееше слънце. Времето ми се подиграваше.
Отново се отправих към изхода на града и освен мъката по разваления ми апарат, ме тормозеше и неприятното усещане за предстоящия тегав стоп до парка, комбиниран с потенциално лошо време. Апетит нямах никакъв, беше ми криво и изобщо не бях в настроение да вися на стоп часове в обичайния ветрилник. Днес обаче, отново на пук, стопът взе че се отприщи...

Като за начало, още докато излизах от града, срещнах на улицата мъж и жена, които ни бяха взели на стоп до Виня и Валпараизо. Веднага ме познаха и заговориха, с тях беше и дъщеря им, за която още тогава ни бяха разказвали, че работи в Торес дел Пайне. Бяха дошли на ваканция и да я посетят. След срещата с тях отидох до изхода на града и там не чаках повече от 10 минути, когато ме взе кола за няколко километра. Тъкмо слязох от нея и едно камионче за Серо Кастийо спря. Човекът отиваше дори малко след Серо Кастийо, така че слязох до една отбивка в нищото и тръгнах пеш към парка. Походих към половин час преди да спре голям камион за още по-нататък, до някаква естанция. Там пак поех пеш и не след дълго спря джип с мъж и жена от Сантяго. Те всъщност не горяха от желание да ме вземат, уж бяха на ваканция, а бяха доста криви и сърдити. Взеха ме, защото искаха да питат за посоката към парка, спряха и явно от куртоазия ме поканиха да се кача. Подминахме страхотната гледка към парка, на която предния ден ми се развали апарата. Явно на тези хора им беше безинтересна красотата на природата. Бяхме на път да подминем и втората гледка към лагуна Амарга, когато жената все пак рече да спрем за снимка. На входа на парка се разделихме и аз отидох да намеря Уолтър, който щеше да ме пусне без пари в парка и да ме уреди безплатно на платените къмпинги. В Торес дел Пайне има само 4 безплатни къмпинга, всички други са платени.
Уолтър много искаше да ми помогне по всякакъв възможен начин, познавахме се от хостела, в който доброволствахме с другарчето и в който понякога идват да отсядат рейднжъри от парка. Чакана (собственикът) им дава легла на по-ниска цена. Та Уолтър остана няколко дни, прекарахме си много приятно и накарая реших, че нищо не губя да го питам дали мога да доброволствам в КОНАФ за билета си, така че да посетя парка без да плащам, а и да опозная повече корпорацията, заграбила природата на Чили. Уолтър каза, че няма нужда да доброволствам, а направо ще ме вкара безплатно. Уговорката бе да отида до входа на парка (този на лагуна Амарга, главния вход реално), където той работи през някои дни от седмицата. Когато пристигнах на портата, Уолтър ме привика до едни пейки встрани, даде ми карта на парка, пита ме откъде ще започна трека, за да ми направи резервация за единствения безплатен къмпинг, за който трябва предварителна резервация - кампаменто Торрес. Историята на този къмпинг е весела. Имало такъв огромен наплив от хора, че понеже нямало ограничение и всички къмпиращи ходели до тоалетната, един ден тоалетната просто избухнала (буквално) от невъзможност да побере повече изпражнения и като избухнала, няколко човека били целите покрити с нечистотии. Та след тази случка вече има лимит на къмпиращите в Торрес, резервация може да се направи или на входа на лагуна Амарга, или в кампаменто Италиано.

Уолтър написа на едно листче молба към колегите си по къмпингите да ми помогнат като ми дадат местенце за палатката ми, естествено безплатно. Даде ми също един жълт лист, наречен mountain pass, в случай че някой рейнджър ми го поиска, което никога не се случи. Уолтър ми обясни набързо как стоят нещата с къмпингите и особено с една част от трека, която е частна собственост. Тоест неговата бележка нямаше да ми помогне там, защото къмпингът не е на КОНАФ, а на някаква компания, която е решила да прави луди пари от туристите. Трябваше да избягвам на всяка цена нощуването в тази част на прехода. Имаше алтернатива за щастие.

Благодарих на Уолтър и тръгнах да вървя по дългия път през парка, по който минават всички туристически автобусчета и туристите с еднодневни или полудневни турове из парка. Пътят минава през няколко мирадора (гледки) към невероятния скален масив и езерата наоколо. Вървях доста време, няколко коли ме подминаха, включително и двойката от Сантяго, които явно не биха повторили да спрат, сега знаеха посоката :) Трафикът бе много рядък и основно от автобусчета. Десетки гуанако обикаляха около пътя, позираха ми за снимки и като скъсявах твърде много дистанцията, елегантно отстъпваха няколко крачки. А още преди да вляза в парка видях скункс и лисица :) Доста животни за един ден и все различни. Скунксът бе особено симпатичен и имах възможност да го огледам преди да избяга, за първи път в живота си видях това животинче. А на лисицата изобщо не й пукаше, че съм наблизо, ходеше си наперена покрай пътя и препикаваше като куче, докато не се опитах наистина да скъся дистанцията, тогава се омете към вътрешността на пампата.

След доста ходене и приятни срещи с гуанако, спря едно туристическо автобусче. Отвътре надникна човекът, който ме бе взел на стоп до Серо Кастийо предния злополучен ден. Доста се учуди да ме види още по пътя през парка, разказах му драматичната история с камерата. В автобусчето се возеха двойка туристи от Испания, той им беше гид, а имаше и една жена, която им бе шофьор. Правеха полудневен тур в парка. Тогава се зачудих как хората идват толкова далеч, в този откъснат от света край, в това необятно, диво, красиво и вълшебно място... за няколко часа от живота си. Аз пътувах година и четири месеца, за да стигна до тук, тези хора са летяли от Сантяго до Пунта Аренас, после три часа с такси и още толкова часа в парка... А аз вдишвах всяка глътка въздух от това място с пълни дробове, наслаждавах се на всяка секунда, осмислях всеки миг, очите ми се насълзяваха при всяка гледка... защото една седмица ми се виждаше толкова кратко време за Торес дел Пайне - едно от най-красивите места на планетата!

Има нещо необяснимо магическо в тези планини, не знам как да го обясня, но на мен ми въздействаха много силно. Изобщо не горях от желание да си тръгна от това място...

Туристическия бус с испанците ме откара до един мирадор на езерото Пеое и тръгна обратно към входа на парка. Там тъкмо тръгнах да вървя, когато раздрънканият червен пикап на две момчета американци спря. Взеха ме до администрацията, където и те отиваха, за да започнат прехода към Лас Каретас - първия безплатен къмпинг. Купили си кола и тръгнали да обикалят с нея Чили. Искаха да правят прехода "W" за няколко дни като спят по безплатните кампове. Отбихме на едно местенце с чудна гледка и достъп до езерото, те отидоха да се топнат във водата, което по принцип е строго забранено в парка, тъй като водата от всички източници се ползва за пиене.
Момчетата паркираха до администрацията и отидоха да съобщят на Конаф, че ще оставят колата там за няколко дни, а аз поех по пътеката към къмпинг Лас Каретас. Времето бе направо чудно, слънцето се бе заковало горе и огряваше жълтите треви по полето наоколо като им придаваше ярко жълт наситен цвят. В далечината огромният масив Торрес дел Пайне сияеше облян в светлина. Първите два часа до Лас Каретас не ги броя много за ходене, пътеката минава през красиви поля, почти равна е през цялото време и изключително лесна за ходене. А гледката към планините е спираща дъха. Същият ден можех да напредна още три часа до къмпинг Пайне, но реших да не рискувам още с платените къмпинги и доколкото мога да се придържам към безплатните.
Къмпинг Лас Каретас бе удостоен с присъствието на едва 4-5 палатки, поради което стана любимият ми къмпинг. Почти никой не прави тази част от трека, или така нареченото Q, повечето хора вземат безумно скъпата лодка през езерото Пеое (15 000 песос в едната посока) и така пропускат без да подозират една от най-красивите части на целия маршрут. Настаних се в малката горичка до пътеката и след около половин час довтасаха и двамата американци. Вечерта седнахме на поляната да си говорим, но след около половин час дъждът ни развали раздумката и всички се разотидохме по палатките, беше време за спане. Хапнах две питки хляб с топено сирене с надежда да ми държат по-топло през нощта и заспах в блажени мисли за предстоящите ми дни трекинг. Пълно спокойствие в планината, без някой да ме бави и да ми се лигави постоянно, без другарчето и неговото дежурно мрънкане! Егати кефа!!! Хапването не бе съвсем достатъчно да ме затопли, така че през нощта по едно време ми стана хладно. Като цяло яденето ми следващите дни бе изключително скромно - сутрин по две малки питки хляб с топено сирене, на обяд пакетче бисквити на крак, вечер отново две питки. Никое от тези неща не ме засищаше за повече от половин-един час при все това, че цял ден ходя. Затова понякога ми бе хладно нощем, нормално човек като се натъпче вечер му е много по-топло в спалния чувал, храната доста помага. Трябваше да пестя всеки залък, още повече че изобщо нямах храна, достатъчна за прехода, който смятах да правя, но успях да изкретам на този режим цели 5 дни като чак на 6-тия настъпи пълният глад :)

Торрес дел Пайне - ден 2 - 05.03.2015
/къмпинг Лас Каретас - къмпинг Италиано/
Настроение на деня - https://www.youtube.com/watch?v=mEsaLpw-DBU

Цяла нощ валя проливен дъжд и вятърът се опитваше безмилостно да умъртви горките палатки в къмпинга. За късмет осъмнах със здрава палатка, но дъждът не спираше и изобщо нямаше изгледи да спре. Имах големи планове за деня - преход до къмпинг Италиано, оставяне на палатката и багажа там и качване по пътеката във Френската долина, след което слизане и спане в Италиано. Това си е един цял ден ходене и снимане, обаче в 10:00 сутринта аз още си бях в палатката и правех ритуали с надежда дъждът да спре поне за малко, че да мога да си събера нещата в раницата. Американците по едно време минаха покрай палатката ми и подвикнаха "Тери, още ли си тук, нали щеше да тръгваш в 7:00". Така де, щях, ама дъждът не беше на моето мнение. Почаках още малко, той взе че спря и веднага събрах мократа палатка и тръгнах. Не мина и половин час, когато пак заваля. Имах 3 часа ходене до къмпинг и заслон Пайне Гранде, след което още 2 до Италиано. Пътеката след Лас Каретас продължаваше все така лека и приятна за ходене като по едно време се откри гледка към лаго Пеое и пътеката тръгна по хълмчетата покрай бреговете му. Беше страшно красиво, но вятърът бе свиреп, а в комбинация с дъжда, правеше големи дивотии! Освен, че се наложи да си сваля покривалото за дъжд от раницата, тъй като вятърът го надуваше като парашут и щеше направо да ме понесе заедно с него, се наложи и на няколко пъти да залегна или седна на пътеката, тъй като поривите надхвърляха 100 км/ч и направо ме изхвърляха от пътеката, което беше бая опасно в този участък. Върхът бе, когато вятърът образуваше нещо като торнадо от вода над езерото и с невероятна скорост изсипваше всичката тази вода върху мен. Бученето му бе свирепо и връхлиташе мигновено, но това не бе най-лошото. Вятърът бе доста изобретателен, не само вдигаше и хвърляше водата от езерото върху ми, но и подемаше малките камъчета от пътеката и ги засилваше брутално право към лицето ми, в следствие на което очите и устата ми пострадаха и няколко часа по-късно още дъвчех камъчета. Тази агония далеч не свърши при заслон Пайне, където се отбих само за тоалетна (повярвайте, не бихте искали да отидете на тоалетна в природата при този вятър, вероятно целите ще се опикаете). Ужасът продължи и нататък по пътеката към Италиано като тук вятърът наистина се отприщи и достигна невероятни висоти! На всичко отгоре лисна още по-проливен дъжд и докато стигна Италиано още не можех да преценя якето ми мокро ли е, или сухо (дъждът го мокреше, вятърът го сушеше мигновено). Планините наоколо бяха забулени в тежки облаци и мъгли, дъждът се носеше на вертикални вълни и не жалеше нищо по пътя си. Реката до Италиано бе така обезумяла, че мостът преди къмпинга изглеждаше зловещ за преминаване. В къщичката рейнджър на конаф ме посрещна за регистриране, след което отговори на въпроса ми за времето през следващите дни с тъжен поглед към дъската с метеорологична информация, на която се кипреха няколко облака с капки и скорост на вятъра 70 км/ч с пориви над 100 км/ч. Тук е момента да отбележа, че най-високата скорост на вятъра, регистрирана в парка, е 180 км/ч. Честито на късметлиите! На мен 100 са ми напълно достатъчни да ме отделят от пътеката. Веднага след като се регистрирах, разпънах палатката на мократа и напита с вода земя в горичката, хвърлих багажа вътре и хукнах нагоре по пътеката през Френската долина. Беше вече 5 следобед и беше много късно за правене на този преход, но аз си вярвах на краката и способностите, така че надъхано поех нагоре. Дъждът вече излизаше от всякакви граници, а тъй като нямах нищо да ме пази от него (имам само покривало за раницата, но нищо за мен), след около 5 минути и долните ми гащи бяха мокри. Вятърът бе спрял и сега дъждът успя да ме съсипе напълно. Така се наквасих, че панталоните взеха да ми падат, а ръкавите на якето ми станаха доста по-дълги и провиснали, отколкото можех да си представя. Направо бягах нагоре по каменистата пътека, не се виждаше ни гледка, ни дявол! Ледникът, който е основната атракция на мястото, бе забулен в тежки облаци, но от време на време се показваше по някоя част от него, която ми позволяваше да гадая колко е красив. След час и нещо нагоре стигнах до някакъв мирадор като се разминах със слизащи към Италиано хора, които ми казаха, че има още един мирадор малко по-нагоре, но от него съвсем нищо не се вижда и изобщо никъде нищо не се вижда. Нямаше никакъв смисъл да ходя до горния мирадор, още повече щеше да е тъмно докато сляза в къмпинга, така че след няколко отчаяни опита да снимам ледника в дъжда, хукнах бързо надолу по хлъзгавите камъни и почти по тъмно се прибрах в къмпинга. Всичко по мен бе мокро и веднага се преоблякох, което обаче не променяше факта, че нямам яке, което да облека на следващия ден. Нощта отново бе студена, общо взето всеки ден ми се струваше, че става по-студено. Беше март, тоест края на лятото и начало на есента по тези места, а то самото лято е достатъчно студено даже в разгара си. Имах огромен късмет, че другарчето ми бе дало назаем неговия спален чувал, който много повече топли от моя. Моят е с разпран цип и изобщо не може да се затвори. Понеже аз не мога да шия, а другарчето отказва да ми го зашие, за да се науча, което никога няма да стане, спя с разпран чувал и винаги мръзна. Това продължава вече много месеци. Но този път поради естеството на прехода, другарчето склони да ми даде неговия чувал, който наистина задържа топлината и ми беше доста по-добре с него.

Торрес дел Пайне - ден 3 - 06.03.2015
/къмпинг Италиано - къмпинг Торрес/

Настроение на деня - https://www.youtube.com/watch?v=xF5bADlrhTc

На сутринта имаше нова и напълно неочаквана промяна - слънце! Тези слънчеви мигове бяха толкова редки по време на целия преход, че се научих много да им се радвам и използвам пълноценно. Събрах багажите, накичих си цялата раница отвън с мокри дрехи, за да съхнат докато вървя, мушнах две питки в стомаха, направих си резервация за къмпинг Торрес при рейнджъра в Италиано, след което поех по пътеката. На тръгване срещнах двойка холандци, които преди няколко дни бяха в хостела, където с другарчето доброволстваме, както и един американец пак от там. Помолих холандците да предадат на другарчето, че съм добре и ще се върна до седмица, както и че изпуска най-красивото място на света.
Пътеката към крайната ми цел къмпинг Торрес, минава в подножието на планините и гледките бяха нещо изумително, още повече, че всички околни скални масиви се виждаха идеално, огряни от слънцето. Дори ледника във френската долина се белееше величествен. Невероятни гледки към огромното езеро Норденскьолд се откриваха от пътеката през цялото време, цветът на водата смайваше както този на езерото Пеое. Изобщо цялото място плачеше за снимки, а аз плачех, че снимам със сапунерката Кодак, вместо с фотоапарата ми Канон. Туристите по пътеката бяха толкова много и в двете посоки, че денят изобилстваше от разминавания и "оля - оля" поздрави. Естествено преобладаваха чужденците, особено западноевропейците. Всички бяха облечени в своите гортексови водонепромукаеми якета и панталони, имаха щеки за по-лесно ходене, но това не им помагаше да вървят с моята скорост и оставих назад доста хайкъри като изпреварването бе най-неприятната част, защото винаги ми се струваше, че ме гледат накриво като ги подминавам като малки спирки. Интересното е, че дори не се опитвах да ходя бързо и постоянно спирах да снимам, а другите хайкъри, отиващи в моята посока, все така се влачеха някъде назад. Пейзажът от чудни скални формации, огромно красиво езеро и пищна зеленина, бе разнообразяван и от по някой водопад, спускащ се от отвесни склонове, а след като пътеката мина къмпинг и заслон Лос Куернос, пейзажът придоби още по-извънземни измерения. Всичко ми се струваше като компютърна анимация и ми бе трудно да повярвам, че съществува. Със слънце природата наоколо бе наистина изумителна, направо всичко сияеше! Дрехите ми съхнеха бавно вързани за раницата ми, а по обед хапнах едни бисквити да сложа малко бензин в двигателя и продължих да подтичвам нагоре по пътеката. Стигнах другата пътека, идваща от хотела в подножието на Торрес и туристите се утроиха като бройка, та разминаването вече стана наистина неприятно. Това е най-посещаваната част от парка, защото тук идват и хора за еднодневни разходки до мирадора на Торрес, от който се виждат "кулите" или "копията" или кой как иска да ги нарича, но просто казано - скалите с остри върхове, които са емблематични за парка и основната атракция тук. Та по тази пътека напливът е брутален и народът оцветява пейзажа с шарените си дрехи. Накуцващи и изтощени хайкъри се мъкнат надолу сдухани, а нагоре пуфтят и пръхтят цели дузини европейски бекпекъри с почервенели лица и чилийски семейства, тръгнали в планината без дори едно яке в ръка. Докато изпреваря цялата гмеж по пътеката до заслон и къмпинг Чилено, взе да става късно, а до къмпинг Торрес хората бяха основно надолу, така че поне не се налагаше да изпреварвам никого. Стигнах в къмпинга към 7 вечерта, оставаше час и половина до тъмно, така че веднага щом се регистрирах, рейнджърът ме посъветва да бягам нагоре към мирадора, защото в момента времето е ясно и ще успея да видя кулите, а на сутринта може нищо да не се вижда. Послушах го, оставих си раницата при него и тръгнах нагоре. Мирадорът е след 45 минути стръмно изкачване по камениста пътека, което аз успях да взема за 35 минути нагоре и 20 надолу :) Бях последният човек горе по това време, вече се смрачаваше, но кулите се виждаха ясно и се насладих на гледката, след което започна да превалява слабо и хукнах надолу. Разпънах палатката и отново се опитах да акумулирам топлина и енергия в иначе студената нощ с две питки хляб. Поне дрехите ми бяха сухи и навлякох якето върху полара, та спах като бебе в чувала.


Торрес дел Пайне - ден 4 - 07.03.2015
/къмпинг Торрес - Койрон/

Настроение на деня - https://www.youtube.com/watch?v=xLl9tMva2g8

Сутринта не се и опитах да стана за изгрева на кулите. Някои от хайкърите стават в 5 сутринта и се качват по тъмно до мирадора, за да видят как първите слънчеви лъчи огряват кулите. Аз обаче реших, че е твърде студено и рано да развалям най-сладкия си сън с подобни романтични занимания, така че продължих да си къртя в палатката чак до 8:30, когато проклетата аларма разби на пух и прах сънищата ми и ми припомни, че днес ме чака сериозен преход. Планирах да стигна чак до Койрон, от другата страна на планината като подмина къмпинг Серон, в който всички остават и който е платен, и е в границите на частната собственост, а не на парка, така че бележката на Уолтър нямаше да ми помогне там. Тръгнах като за първи път напълних шишето си вода един литър. Предните дни никъде не пълних вода, защото водата е буквално навсякъде под формата на реки и поточета, така че не се налага да се носи, но за този участък до Серон някой ми бе казал, че имало по-малко вода, което не беше точно така, защото отново имаше достатъчно на често поточета и реки. Преходът до хотела бе най-тегав поради огромното количество тълпи от хора, вървящи нагоре, но надолу за късмет нямаше много по това време. Имаше и мързеливци, които биваха сваляни до долу на коне. Само в тази част на парка може да се наеме кон, за да те свали до долу, тъй като участъка от Чилено до хотела е в частната собственост, а не в границите на парка, където е къмпинг Торрес (час по-нагоре от Чилено). След хотела движението на хора бе сведено до абсолютния минимум, или казано простичко - само аз и пътеката :) Беше толкова хубаво, че ми бе трудно да повярвам. Около хотела пък се мотаеха две едри и тлъсти лисици, които най-безсрамно изпражняваха на ливадата пред луксозните сгради.
Пътеката към къмпинг Серон минаваше през ливади, гори, реки и поля... красота докъдето ти стига погледа. Дъждът, обхванал долината, където се намират кулите, се опитваше да ме догони и по тази пътека, но точно този участък остана сух и се радвах на още няколко часа ходене без дъжд. След Серон обаче дъждът ме порази брутално, а в Прохода на вятъра (нй-ветровитото място в парка, където винаги имало вятър) дъждът стана толкова проливен, а вятърът толкова свиреп, че едва виждах пътеката и трудно напредвах. Стана толкова студено, че ръцете ми замръзваха ако ги изкарах от джобовете на якето, а всичко по мен отново бе мокро, така че нещата хич не изглеждаха оптимистично. Вятърът почти успя да ме събори на няколко места, а пътеката все не стигаше до Койрон, където се надявах на милостта на рейнджърите да ми позволят да опъна палатка, въпреки че не е къмпинг. Докато стигна Койрон, имах доста сериозна хипотермия, не си чувствах пръстите на ръцете и краката, бях вир вода от глава до пети и така ме втрисаше, че не можех да кажа едно изречение без да заекна поне няколко пъти :) Като почуках на вратата на къщичката на рейнджърите в 7 вечерта, те буквално загубиха ума и дума като ме видяха. Питах ги само дали ще може да си разпъна палатката отпред, а те само дето не ме вкараха с ритници вътре в къщичката до печката. На пост бяха двама младежи от Конаф, единият от Валдивия, другият от някъде близо до Пичилему. И двамата много приятни и разговорливи, а единия на име Робърт, на всичко отгоре го познавах от входа при лагуна Амарга от злополучния ден с фотоапарата ми, когато отидох да търся Уолтър да му предам пакета. Та Робърт дори ме позна. В къщичката си смених дрехите и ги накачихме над печката да съхнат, заедно със сандалите ми (с които направих целия преход до момента, знам че съм за бой, но дори и в този кучи студ и дъжд това си остава най-удобната обувка, да е жива и здрава Теодора за прекрасния подарък, който ми направи!). Като видяха, че ходя със сандали, вместо с хайкърски обувки като всички други, рейнджърите взеха да ми се възхищават на издръжливостта да джвакам в ледените локви с бос крак. Робърт бе приготвил пържени хлебчета и веднага ме почерпиха, а на печката имаше голям чайник с вряла вода, така че в следващите няколко часа изпих повече чай, отколкото през последната една година :) Седях непрекъснато до печката, докато си говорехме и гледахме фестивала във Виня дел Мар на запис на лаптопа на Робърт. Този фестивал за втори път го гледах, първо гледахме някаква друга серия в Пунта Аренас като бяхме на гости на семейство, живеещо там. В цяло Чили този фестивал бе много популярен и се провеждаше доста дни, така че хората го следяха редовно като сапунен сериал. Като стана към полунощ и рекох да си разпъвам палатката вън, момчетата казаха, че има едно празно легло в къщичката и мога спокойно да го ползвам, вместо да мръзна отвън (където температурите отиваха от ниски към тревожно ниски). Изобщо не ми трябваше втора покана, а радостта ми от това, че ще спя на легло, беше невъобразима! От доста време си мечтаех за една нощ на истинско легло, само една, толкова много ли исках :) Предния път като си мечтаех за нощ на меко легло, ни обраха в Еквадор и прекарахме седмица в хотела на фискалията :) Та напоследък ме беше страх да се размечтая, но пък толкова добре щеше да ми дойде да спя една нощ на топло и затворено в студената Патагония. А и въпреки няколкото часа седяне до печката, все още не можех да се стопля, явно хипотермията ме бе ударила сериозно. Леглото бе направо перфектно, разпънах си чувалчето и след като другите угасиха лампите и оставиха печката да доугасва, ми отне към половин час да заспя. Толкова се кефех на прехода, на мястото, на природата наоколо, не можех да се нарадвам на красотите, които виждах всеки ден. Нито дъждът, нито вятърът помрачаваха удоволствието от ходенето из това вълшебно място. А и хората се отнасяха добре с мен, всичките ми контакти с рейнджъри на Конаф тук бяха все приятни и ми носеха положителни емоции. "Лошите" все пак не бяха толкова лоши, или поне не към мен. Тези момчета споделиха храната си и пространството си с мен, а по правилата на Конаф туристите дори нямат право да остават на палатка в Койрон. Е, за късмет правилата са, за да се нарушават :) Или поне глупавите и безсмислени такива.

Торрес дел Пайне - ден 5 - 08.03.2015
/Койрон - къмпинг Лос Перрос/
Настроение на деня - https://www.youtube.com/watch?v=uN3yqMr3ffY

Спах отлично в леглото в къщичката, а на сутринта се събудих от радиостанцията, по която от къмпинг и заслон Диксън ни съобщиха, че се очаква много лошо време цял ден. Робърт и другото момче, на което за съжаление забравих името, не бързаха да стават, така че и аз можех да дремя до късно, а когато получихме съобщението от Диксън, те казаха, че можело да се наложи да остана още един ден при тях ако времето не се оправи. Това хубаво, ама отдолу били тръгнали още двама рейнджъри към Койрон, така че щяхме да станем над нормата за къщичката и за мен нямаше да има място и легло :) А и трябваше да хващам пътеката, защото вече бе почти 11:00, а до следващия по-далечен къмпинг Лос Перрос се водеха 8-9 часа преход. Дъждът грам не намаляваше, но трябваше да събирам и тръгвам. Благодарих на рейнджърите за всичко, регистрирах се в тетрадката за всички минаващи и продължих към следващия къмпинг Диксън. Пътеката бе почти равна и нормално би се вървяло много бързо, само че цялата бе наводнена като на места водата и калта бяха над глезен и пълнеха маратонките ми (да, този ден реших да тръгна с маратонките). За нищо време бях вир вода и ме втресе отново, вятърът брулеше и правеше ходенето ми още по-трудно, но дъждът бе това, което наистина ме тормозеше много. Диксън, около който нормално е много живописно и красиво за снимки, бе обвит в гъсти облаци и мъгли и общо взето нищо не се виждаше, освен че има голямо езеро наоколо. Пътеката към следващия къмпинг Лос Перрос (в превод - Кучетата) минаваше изцяло през гъсти гори, така че зеленината бе пищна и омайваща погледа. Дъждът продължаваше да се сипе безмилостно, но в гората не бе така неприятен, както на открито, а и вятърът не можеше да ме застигне тук. Когато обаче стигнах един участък на пътеката, се появи голямо голо пространство с гледка към една лагуна и красив ледник, надвиснал над нея. Там вятърът така ме шибна, така ми отмъсти, задето му се измъкнах за малко в гората, че почти паднах назад и щях здраво да се ударя по камъните на сипея до гледката. За късмет успях да му устоя и след още десетина минути стигнах къмпинг Лос Перрос. Нямах суха дреха по мен, така че се тресях от студ. Къмпингът бе пълен с палатки и туристи, всички явно очакваха на другия ден да щурмуват Прохода - най-трудната част от маршрута. Отидох при рейнджърите на Конаф и им показах бележката от Уолтър. За съжаление не зависеше само от тях дали ще спя без пари, защото къмпинга е даден на концесия и се наложи да говорят с настоящия собственик. За щастие се съгласиха да ме оставят да спя без пари. Естествено не получих легло и специално отношение, но това е то да има още 50 туриста наоколо или да си само ти :) Имаше къщичка с печка на дърва и маси за туристите, която бе пълна с хора, отчаяно опитващи се да се стоплят или да си изсушат дрехите. Толкова бяха много, че се отказах да чакам ред, а и беше време за лягане, така че се насочих към палатката. Един от туристите ми каза, че на сутринта в 8:00 всички ще тръгват към прохода заедно с двама рейнджъри и който не дойде, няма да бъде пуснат да мине прохода изобщо за този ден, тъй като времето е изключително лошо и опасно. Рейнджърите се съгласили да преведат или всички заедно, или отказвали да пуснат когото и да било. Същият ден някакви хора опитали да преминат, но вятърът ги вдигнал на десетина метра и едно момче се приземило на раницата си върху камъните. На другия ден говорих с това момче, оказа се истина. И сега ново пет - щеше да ми се наложи да ходя в стадо с овцете. Вечерта направих и фаталната грешка - понеже якето ми бе мокро реших да го суша в чувала и си легнах с мокрото яке в него. Е, такъв студ брах, така мръзнах лелеее, в малките часове се отказах и го свалих, та успях да измъкна няколко часа лек сън до сутринта. Сушенето на дрехи в чувала се оказа напълно безсмислено, още повече че аз нямах толкова топлина за отделяне, та да изсуша нещо, имайки предвид, че храната ми вече бе крайно недостатъчна и тази съответна вечер си легнах с питка и половина в корема. Този път дори без топено сирене :(

Торрес дел Пайне - ден 6 - 09.03.2015
/къмпинг Лос Перрос - къмпинг Пасо/
Настроение на деня - https://www.youtube.com/watch?v=HvJfhUwgIjM

След като цяла нощ се тресох от студ в чувала, на сутринта едва се насилих да стана и събера мократа палатка. Очакваше ме най-голямото предизвикателство за прехода - ходенето с други хора. Всеки, който ме познава, знае, че определям ходенето на планина в група като криминално деяние :) Така че въобще не ми се нравеше забраната на рейнджърите да се минава прохода сам. Хубавото бе, че щяха да ни водят само до прохода, а слизането от другата страна щеше да е самостоятелно. Идеята бе, че тъй като има сняг горе по високото, а пътеката не се вижда като има сняг, всеки може лесно да се загуби. Освен това се разчиташе, че като сме повече, ще утъпчем снега по-лесно. Също така поривите на вятъра, отлепили няколко човека от земята предния ден, се очакваше да бъдат дори по-силни днес, така че опасността бе сериозна. Времето сутринта бе малко по-спокойно от предния ден, или поне така изглеждаше в къмпинга. Беше спряло да вали, което беше сериозен плюс. Доста преди 8:00 мераклиите да минат прохода започнаха да се скупчват в къщичката с печка и маси, за да си сготвят нещо топло на котлончетата си или да си пакетират багажите. Беше голяма суматоха, хайкърите си "мереха" хайкърската екипировка и няколко човека изказаха съжаление към мен, че нямам нищо водоустойчиво и ще вървя по снега с маратонки, докато аз, кога мислено - кога гласно, им се смеех на акъла :) Ходенето по сняг с маратонки въобще няма да ми е сефте, имам няколко зимни изкачвания на Мусала с маратонки от димитровградския пазар в сняг, дълбок повече от метър при изключително тежки метеорологични условия. Екипировката не прави хайкъра, а мотивацията, духа и силата, които нито за миг не напуснаха иначе изтормозения ми от глад и студ организъм. Истина е, че всички имаха хубава екипировка, но никой от тях не е изпитал такова удоволствие от изкачването и изобщо от прехода, колкото аз, не се и съмнявам! Сутринта все пак мушнах в стомаха всички даващи енергия остатъци от храна, които имах, челно място сред които заемаше манхара (подобен на течен карамел). Имах 200 грама пликче, което продупчих и изсмуках половината съдържание. Обух мокрите си чорапи и мокрите си маратонки, облякох мокрото си яке и вече бях в пълна готовност за прехода. Групата бе огромна, близо 40 човека. Имаше само двама чилийци, мъж и жена. Всичко друго бяха чужденци, сред които основно европейци. Имаше и две закачулени здраво момчета от Сингапур, както и двойка колумбийци, на които очевидно им бе трудно и студено. Рейнджърите наредиха всички бавни и такива с травми от предния ден (да, едното момче, издухано от вятъра, реши да се пробва отново) да вървят най-отпред в групата, а тези, които се чувстват добре, да вървят назад. Аз реших да се мушна някъде в средата, за да видя какво темпо ще се определи, а и за да избегна да утъпквам снега преди всички, имайки предвид, че само аз не бях с хайкърски обувки. Стана обаче доста различно от очакваното - най-бавните изостанаха необратимо, а бързите в един момент не издържаха и тръгнаха напред с единия рейнджър. Аз също тръгнах напред и така се оказах в най-първата група. Темпото бе добро за моя стандарт, защото рейнджърът като видя, че бързите напират да вървят, отстъпи и той тръгна бързо. Вторият рейнджър остана с бавните много назад. Най-бавна бе жената от Чили, чийто мъж бе голям планинар, но тя едва вървеше нагоре и изоставаше много. Имаше едно момиче Клара от Испания, което изглеждаше толкова дребно, крехко, с голяма раница, пътуващо само и може би единствено нямаше хубава екипировка, както и аз, обаче вървеше по-бързо от всичките други надъхани едри и здрави западноевропейци с маркови обувки и дрехи, и никога не се оплака, винаги се усмихваше и се шегуваше със себе си и желанието си да покори прохода. Та това момиче в последствие се оказа, че единствено се движи с моята скорост, на следващия ден я засякох отново и само нея така и не успях да изпреваря от всичките "големи" хайкъри.
Пътеката за прохода минаваше през изключително кални участъци, в които затъвахме до над глезен, след което се издигна до каменисти сипеи, където се появи и снега. Общо взето не бе много дълбок, но на едно място имаше малък ледник, който си е перманентно там и бе затрупан с нов сняг, така че ходенето по него около 30 метра бе рисково. Стъпвахме в стъпките на предишния и така стана нещо като стълбичка по наклонения ледник. Вятърът, по необясними за никого причини, бе утихнал значително и направо си бе чудно времето, облачно естествено, но не валеше и не духаше. Бяхме страшни късметлии!
Бях от първите, стигнали прохода. Благодарихме на рейнджъра и вече разделени тръгнахме надолу от другата страна. Там пътеката продължи по сипеите надолу като се откри вълшебна гледка към огромния ледник Грей. Спирах често за снимки, въпреки започващия дъжд. Пътеката надолу до къмпинг Пасо бе доста тегава, поради факта, че бе изключително кална, стръмна и съответно хлъзгава, така че не можех да тичам надолу, за да не се подхлъзна. Все пак слязох бързо и бях в къмпинга още преди 14:00. За този ден трябваше да прекратя ходенето си, защото от тук надолу следваха два платени къмпинга (Грей и Пайне Гранде), където не ми се занимаваше да прося с бележката на Уолтър, така че реших да остана в Пасо и на следващия ден да направя 11 часовия преход до следващия безплатен и вече познат ми къмпинг Лас Каретас. Всички други от групата поеха надолу към Грей, където щяха да спят, тъй като там има душове, по-ниско и съответно по-топло е. За нежелаещите да платят обаче Пасо бе перфектния къмпинг. Беше студено, спор няма, намирах се на метри от ледника, но плюсът бе, че нямаше никакви туристи :) За вечерта останахме едва 4-5 палатки, колкото на Лас Каретас. А якото бе, че имаше и рейнджъри тук, за по-добра компания. Определено предпочитах компанията на рейнджърите на Конаф, отколкото на западноевропейските бекпекъри, от които тотално ми бе писнало още като доброволствах в хостела предната седмица. А рейнджърите все бяха чилийци и готини. И тези тук не правеха изключение, имаха къщичка с бумтяща печка, където голям чайник с вряла вода се бе настанил отгоре и като ми бе предложен чай, просто нямаше как да откажа. В къмпинга останаха и двойката колумбийци, както и чилийците, които бавеха групата и пристигнаха около 3 часа след мен. Те се оказаха много приятни и доста си поговорихме. Мъжът Маркос бе много запален планинар и алпинист и се разговорихме на испански за планините по света като си помагах с английски, където не можех да обясня на испански. Жената Александра също бе готина и макар въобще да не умееше да върви в планината, не се отказваше и продължаваше този дълъг и изморителен дори за европейските бекпекъри преход, макар да го правеше на малки части. За следващия ден планираха да ходят едва до Грей, после до Пайне и т.н. лека полека. По едно време пристигнаха двойка перуанец и аржентинка, които дойдоха откъм Грей и смятаха само да се качат до гледката към ледника, а не до прохода, както и да къмпират в Пасо. Тръгнаха нагоре, когато дъждът вече достигаше невъобразими висоти по проливност и се върнаха подгизнали до кокал. Надвечер се примъкнах до печката при рейнджърите и се заприказвах с тях, говорехме за моето пътешествие и за плаването с яхти, единият много искаше да пробва. Като стана въпрос, че предната нощ ми е било студено с мокри дрехи в чувала, едното момче веднага извади дебело одеало и ми го даде за палатката за тази нощ. Предложи и второ, но сметнах, че с две ще завра, така че второто отиде при колумбийците, на които им бе не по-малко студено. Докато седях до печката, якето ми изсъхна, така че спах направо прекрасно тази нощ. А преди лягане рейнджърите ни почерпиха и току що опечен хляб, който бе невероятно вкусен. Съвсем друго е като има 50 туриста наоколо, или като има 5, отношението е много различно. Не очаквайте да ви обърнат внимание на популярните кампове, но на мъничките и непосещавани като Пасо или Койрон (дето не е къмпинг), рейнджърите са страхотни и много разговорливи.


Торрес дел Пайне - ден 7 - 10.03.2015
/къмпинг Пасо - къмпинг Лас Каретас/
Настроение на деня - https://www.youtube.com/watch?v=6Dakd7EIgBE

Сутринта бързах да тръгна рано, мислейки си, че 11 часовия преход наистина е толкова и ако не искам да ходя по тъмно, по-добре да потегля рано. Взех си довиждане с рейнджърите, обух мокрите маратонки, които макар и до печката, така и не изсъхнаха. Пътеката бе толкова разкаляна, че надмина и най-смелите ми престави за кошмарност. Най-лошото обаче бе, че вятърът бе подивял този ден и на откритите места ме принуждаваше да лягам по корем на пътеката, за да не литна право към ледника. На няколко пъти почти ме събори, през повечето време устоявах някак си, но пълзейки на четири крака по пътеката, а раницата не правеше ходенето никак по-лесно, ами напротив - вятърът имаше още повече площ да ме натиска. Наистина не спрях да се изненадвам каква стихия е тоя вятър и колко сила има, как си прави с мен каквото си поиска и ме принуждава да сядам или залягам по пътеката. В гората бе идеално, защото там не можеше да ме застигне, но на няколко пъти пътеката излиза на открити скалисти участъци, където е наистина много опасно при силен вятър. Може би това бе най-опасния ден от прехода ми поради вятъра. Хубавото бе, че не успя да ме забави съществено и след като стоически изтърпях този ужас, пътеката навлезе в гората окончателно и стигна заслон и къмпинг Грей, където срещнах доста от чужденците от групата предния ден, които още дори не бяха тръгнали. Продължих към Пайне Гранде - вече познато ми място. Пътеката отиваше ту нагоре, ту надолу по хълмовете, разкриваха се чудни гледки към езерото Грей, в което плуваха парчета лед, паднали от ледника по-нагоре. Беше мрачно, но не валеше много. На Пайне Гранде дори напече слънце и озари разкошно синьото езеро Пеое. Хапнах набързо на пейките пред заслона. Видях доста познати лица от групата да идват и се настаняват в къмпинга. Къмпинг Пайне Гранде според мен е най-кофти къмпинга от всички, защото е разположен на гола поляна и вятърът тук е ужасен, много лесно може да счупи палатка. Всички други къмпинги са в горички и няма опасност от вятъра. Тук обаче, незнайно защо, са направили платен къмпинг. Мястото е красиво, но много ветровито.
Продължих към Лас Каретас, вече бе късен следобед и ми оставаха последни часове ходене, на които максимално се насладих, въпреки че вятърът излезе от всякакъв контрол и ме блъскаше във всички посоки като дори успя да ме събори по лице веднъж, а втори път ме изкара от пътеката и стъпих накриво. Все пак, още преди тъмно, стгнах Лас Каретас и опънах палатка на старото си място. Отново имаше 4-5 палатки, беше много спокойно. Заговорих се с един чех, който бе направил W-то и на другия ден щеше да се прибира в Наталес с автобуса. Спах идеално и имах толкова много енергия, че се чудех - извървях ли ги тези 130 км преход наистина, или е било един вълшебен сън! Торрес дел Пайне бе станал едно от любимите ми места на планетата, сега проблемът бе как ще си тръгна от него...

Торрес дел Пайне - ден 8 - 11.03.2015
/къмпинг Лас Каретас - Пуерто Наталес/
Настроение на деня - https://www.youtube.com/watch?v=Ex9AWegauJM

На сутринта въобще не ми се искаше да си ходя и ако не бе свирепият глад, който натрапчиво крещеше "отивай в Пуерто Наталес да ядеш!", не се съмнявам, че щях да повторя абсолютно целия преход! Имах толкова много енергия и желание да вървя, да вървяяяяя в дъжд, във вятър, в слънце, в сняг! Това място бе толкова красиво и вълшебно, че истински страдах, че го напускам. Непрекъснато ми се въртяха мисли да се върна по прехода, но нямайки никаква храна, щеше да трябва да купувам бисквити на десеторни цени.
Двата часа ходене от къмпинга до администрацията отлетяха като миг, краката ми бяха толкова леки, енергията ми направо извираше от ушите. Торрес дел Пайне бе нещо много повече от красив пейзаж за мен. Чувствах се страхотно тук, в този суров климат, бидейки вир вода и в кал до уши по цял ден, не можейки да се стопля нощем... необяснимо, но ми беше толкова хубаво, не исках да свършва. Последните два часа слънцето, сякаш в моя чест, се бе заковало в небето и вятърът бе тих като гробище. Времето бе перфектно за ходене в планината. Стигайки до администрацията, сълзите ми напираха в очите, това беше краят. Стопът с кола немски туристи ме отведе до южния изход на парка.
След още два стопа с празни туристически бусчета, стигнах до пещерата на милодона, която исках да посетя и за която имах безплатен билет, даден ми от един човек, взел ни на стоп няколко седмици по-рано между Пунта Аренас и Пуерто Наталес. Този билет ми даваше достъп до пещерата и чичковците от Конаф на входа нямаше какво да направят като им го представих, въпреки че не е предназначен за чужденци, а за местни (чужденците плащат винаги повече). Пещерата бе много красива и отделих време да прочета информационните табла за милодона (праисторическо животно, подобно на голям ленивец), както и за другите отдавна изчезнали обитатели по тези места. Друг стоп ме отведе до Наталес, където веднага се прибрах в хостела при другарчето и новата партида бекпекъри, кипейки от енергия.......

И като цяло - настроение от Торрес дел Пайне :)
https://www.youtube.com/watch?v=-xA1HNBVma4

Обичам Торрес дел Пайне!!!