Eдин наистина кошмарен ден...


Не се сещам за по-ужасен ден в пътуването ни от днес. Не се сещам и какво по-лошо може да ни се случи от това, което днес се случи, освен да се разболеем или умрем. Даже като ни обраха в Еквадор, не страдах толкова, колкото днес. Това бе един от онези дни, в които е най-добре да не ставаш от леглото. Но аз станах. И сега горчиво съжалявам.
Та тази сутрин станах в 6:00, закусих набързо две филийки и едно яйце, взех си чао с другарчето и хванах пътя към националния парк Торес дел Пайне. Трябваше да ходя предния ден, но рейнджърът, който ще ме вкара безплатно в парка, щеше да е на работа днес, утре и вдругиден, затова с ден се отложи ходенето ми. Времето сутринта бе кошмарно, вятърът цяла нощ се опитваше да счупи палатката в градината на хостела, не спахме изобщо добре, а на сутринта продължи да духа, разнасяйки ситни капки дъжд. Като тръгнах по улицата към изхода на града, не можех да вървя в права линия, а криволичех, защото вятърът буквално ме носеше накъдето си иска. Трябваше да си махна покривалото за дъжд от раницата, защото вятърът го пълнеше и го правеше като парашут. Морето бе много бурно, патиците отчаяно се опитваха да летят, а аз да вървя по тротоара и да не падна на улицата и да ме прегази някоя кола. Трафикът се състоеше основно от туристически автобуси, които потегляха за парка. Харесах си място за стопиране, като оставих раницата на земята, вятърът така взе да я блъска, че трябваше не просто да я подпирам, но и да я държа, за да стои права. Стопирах ли стопирах - няма братче никой не ще да спре. А вятърът брули ли брули, за нищо време загубих чувствителност на пръстите на ръцете и краката, и ушите ми замръзнаха. Накрая спря едно чиче за 1 километър. Викам си - един - един, кой ти го дава. След тоя километър обаче махах ли махах и толкова отвисях, че стана невъзможно да стоя, трябваше да тръгвам да вървя, за да не стана на шушулка. Не вървях и 5 минути, когато един взе, че спря. Беше много готин, работил в парка от 16 годишен и знаеше всичко за него. Отиваше до Серо Кастийо - малко градче на 50 километра нататък. Там като слязох, ми се искаше да се върна в колата :) Вятъъъъър ли вятър леле майко не мога да си седя на краката, направо ураган!!!! Чантата я сложих легнала вече, защото права нямаше как да стои дори да я държа. Обаче като рекох да си облека полара под якето, защото ми стана много студено, вятърът успя да ми изтръгне якето измежду пръстите.... да не ви описвам колко време и с каква скорост го гоних по къра и как сърцето ми едва не изхвръкна от адреналин - какво по дяволите ще правя без яке в тоя стууууд!!!! Накрая, явно вятърът се смили над мен и ми даде шанс - отпусна за една секунда, в която успях да го грабна, след което отново така наду, че едва го задържах в ръка. А с колко мъка го облякох, не мога да ви опиша! Нищо, примирих се с положението - ще има вятър, ще има дъжд. То взе, че напече едно слънце и докато продължавах да чакам, взех че изгорях! Егати времето, егати Патагонията! Взе ме едно сърдито чиче с пикап, за което стопирането не било добра работа и ме пита дали баща ми не е доволен от това, което правя. Казах му, че баща ми е интелегентен и умствено и емоционално развит човек, така че ме подкрепя и обича за това, което правя.  Та с чичето попътувахме доста, има няма 60-70 км до едно кампаменто, където той отиваше. Преди кампаментото обаче имаше гледка (наистина разкошна) към Торес дел Пайне, където чичето спря, за да мога да снимам. И познайте какво - вадя камерата, приготвям се да снимам... и... няма никой! Апарата не работи!!!! В първия момент се сещам - това error 99, дето се изписва на екрана, ми се е изписвало и преди, когато ми се развали обектива. Викам - айде пак същия ужас, на Владо хубавия обектив, дето треперах над него от Колумбия досега, се развали! Сълзици ми избиха на очите, но си събрх ума и тръгнах да сменям с другия обектив, че човекът не може да ме чака вечно. Смених, вдигнах да снимам ... и ПАК НЯМА НИКОЙ!!! Лелеее получих микроинфаркт, който малко по-късно прерастна в макроинфаркт като пробвах всичко възможно да го накарам да заработи и не тръгна!!! Ами сега какво?!? На 20 км съм от входа на парка, рейнджърът ме чака да ме вкара без пари, нямам камера.... Тръгвам да бъркам в раницата да вадя малката сапунерка Кодак - там си е, ама няма батерия!!! Другарчето взело батерията да е на топло в чувала му, за да не пада от студа, но забравило да я върне в апарата. И така, ето ме на прага на Торес дел Пайне - най-красивия според мнозина парк на целия континент - без фотоапарат, без сапунерката, без нищо. Като осакатен кон се чувствам - с два счупени крака. Моят Канон 350 Д, купен 2007-ма година втора ръка за 1000 лева - сума, която никога повече не мога да си позволя да отделя. Ползван и опазен 8 години, пътувал в 94 държави, оцелял в катастрофи, пясъчни бури, дъждове, удари в скали и какво ли още не. Пазен и обгрижван с цялата ми любов. Един ремонт на светкавицата и три сменени обектива, но апаратът винаги продължаваше. В момента имах чувството, че умира в ръцете ми. Беше толкова ужасно как отчаяно се опитвах да го накарам да тръгне... Шофьорът ме съжали и по едно време пита сега какво ще правя. Зачудих се и за малко се откъснах от мислите по камерата. Имах пакет, който трябваше да предам на рейнджъра, който ме чакаше. Трябваше да ида поне до входа на парка, ясно ми бе, че не искам да го посещавам без работеща нито една камера. За мен снимките са най-важното нещо в пътуването ми след преживяванията, защото те ми помагат са си спомням места и още по-важно - да си спомням емоциите от тези места. Така че не мога без снимки, просто не мога.
Човекът ме откара почти до входа на парка, след което тръгнах да вървя по пращния и ветровит черен път. За късмет мина кола, в която се возеше едно от момчетата от хостела, което предния ден аз лично настаних, и то беше казало на шофьора да спре да ме вземе. Откараха ме до входа на Конаф, където намерих Уолтър, дадох му пакета и му обясних, че имам сериозен проблем и не мога да вляза днес в парка. Той е много добър човек и му стана много жал, казах му че ще опитам утре да се върна с другата камера (сапунерката), защото ако не вляза до четвъртък, ще трябва да чакам другата седмица, когато той пак е на смяна. А аз хич не искам да чакам, времето се разваля постоянно, вече е март и лятото си отива. Уолтър се зачуди сега как ще се върна в Наталес (150 км делят парка и града). Нямаше никакъв трафик ни за към парка, а още по-малко за обратно. А най-лошото бе, че се бяха подредили още една двойка момче и момиче, както и едно само момче на стопа, та аз бях назад в редицата. Уолтър каза, че ако никой не ме вземе до 14:30, когато тръгват автобусите надолу, ще придума шофьорът да ме вземе без пари. Наредих се да вися на стоп, минанаха няколко туристически вана, които ни гледаха презрително как сме се наредили закъсали за транспорт. А аз бързах, за да занеса апарата на сервиз незабавно. Мина час, мина два - никой не взе никой. В последния половин час преди рейса мина една кола, подмина двойката, защото нямаха място, спря до момчето и го взе, имаше място за един и той беше преди мен, така че колата бе за него. Уолтър ме извика и ми посочи да се качвам на автобуса и ако шофьорът ме пита нещо, да кажа само, че съм доброволец на Конаф, те пътуват безплатно. Седнах на неудобната седалка и се опитвах да заспя, защото нормално, когато нещата в един ден тръгнат зле за мен, накрая завършва с автомобилна катастрофа. Та исках да умра в съня си, за да не мисля за камерата. Не успях обаче да заспя, а по едно време бяхме на косъм да се блъснем в гуанако, което се клатушкаше важно по шосето и изобщо не му пукаше, слава богу нищо лошо не се случи. Бая плаках в автобуса и лошото е, че не успях да спра и като стигнах в хостела при другачето, се оревах яко. Всички, които бяха дошли предния ден и с които се познавахме, ме ожалиха, двойката германци, с които се сприятелихме и които току що се бяха върнали от парка, тръгнаха да търсят в интернет как може да се оправи и изобщо всички ми съчувстваха, но нямаше какво да се направи. Бекпекърите в нашия хостел са все много готини хора и имаме луд късмет, много си говорим с тях и все са интересни и приятелски настроени, има много малък процент нацупени и дръпнати. Обиколих всички възможни сервизи за техника в града и няма нито един за фотоапарати, всички директно ме пращаха в Пунта Аренас. Мъчихме се с другарчето да оправим проблема, ресетвахме, форматирахме, сменяхме обективи, мемори карти, батерии.... всичко що казваше чичко Гугъл го пробвахме! И нищо - пак ерор 99 и това е. Колко ревах лелеее и сега продължавам да рева. Вече е почти 23:00, тази нощ няма да мога да спя, камерата ми е развалена, не се знае дали изобщо може да се оправи и най-вече - колко ще струва сервиза, може би повече от нова камера. В тези държави хората изхвърлят и не поправят, дали изобщо ще има кой да знае как да я оправи. В кой град да идем - във ветрилника Пунта Аренас или Кояйке, или чак в Пуерто Монт... В парка ясно, че няма да имам хубави снимки, но поне някакви да имам... какво обаче ще правя след парка, с какво ще снимам. За мен фотоапарат е това, което изпълва и двете ти длани като снимаш, а не сапунерката, която натискаш с пръстчета и държиш с треперещи ръце. Не се виждам да снимам със сапунерка. Кодакът и той насроко правеше проблеми, така че ако и той се развали, оставам без камера и без желание да продължавам. Не мога да си представя пътуването без снимки.
Засега нещата не са добре, не знам занапред как ще се справя, но снимките от парка няма да са това, което очаквах да бъдат :( Сега ми е страшно тъжно и гадно, изключително си обичам фотоапарата, има огромна стойност за мен и просто сърцето ми се къса в момента. Ако може да се оправи и не е скъпо, ще е идеалния вариант, но ако не може или е много скъпо, не зная какво ще правя.
Вечерта в хостела се оказа, че и другарчето имало тежък ден. Е, не колкото моя, но е капнало от умора. Изсипала се бе голяма група ирландци, които не бяха от готините бекпекъри и трябваше да им се угажда и обяснява по много пъти. Та така... 3-ти март - национален празник на България - ден на моята гибел. Ако апаратът се оправи, ще правя курбан на тая дата (от зеленчуци де :))

5 коментара:

Надежда Симеонова каза...

Ох, Тери, не знам какво да кажа... Мъчно ми е, че си така отчаяна. Обаче си мисля, че това е вещ все пак, а вещите са поправими и заместими. Може и вече да сте измислили нещо. Ха дано! Ти от какви ли ситуации не се измъкна, и сега ще се справиш. Вярвам в теб! Ако се наложи да се купува, може да помогнем с по малко средства тези, които те четем, и така ще те облекчим. Аз съм готова пак да ти помогна с малко. Знам, че е най-добре да се оправи апаратът - ще се чувстваш най-добре - и затова искрено ти го пожлавам!

Анонимен каза...
Този коментар бе премахнат от администратор на блога.
Петунка каза...

Здравей, Тери!
Много добре те разбирам по отношение на апарата :( Предполагам, че вече си преровила мрежата относно грешката, която дава фотоапаратът, но за всеки случай ти изпращам линк към една добре систематизирана статия какво можeш да опиташ преди да потърсиш сервиз. В нея са описани няколко неща, от които най-смислени в твоя случай ми се виждат да опиташ да почистиш добре контактните зони на обектива, а според други източници - въобще всички контактни зони по апарата (батерия, карта и т.н.) или да опиташ да смениш малката батерия. Почистването става с мека гума за молив (за да не се отронят от гумата фини парченца, които да навредят още повече), след което за по-сигурно се продухва със силна въздушна струя. Също така пробвай мемори картата на друг апарат - може на нея да се дължи грешката.
Дано да успееш да оправиш апарата и да продължите пътуването без проблеми!

Tery каза...

Надежда, не е толкова въпроса в самата вещ, макар че без фотоапарат да пътувам не мога. Самият конкретен апарат ми е страшно скъп на сърцето, само като си спомня през какво сме минали заедно, как ми го дърпаха еквадорските гамени от ръцете и как го устисках, рискувайки живота си, как го опазих по цяла Африка и Азия, как го стисках под якето в бруталния дъжд на водопадите Виктория, как го суших с надеждата да работи, как го почиствах от пясъците след катастрофата в Намибия... как ми е бил най-верния спътник, абсолютно винаги с мен! Не се сещам за място, където да не е бил с мен. Отчаянието ми се дължи на усещането, че повредата този път е сериозна. Според мен затворът на апарата е развален. И най ме е страх ако го дам на сервиз в Чили, да не ми го развалят още повече. Защото в тези общества, в които никога нищо не се ремонтира и се изхвърля, няма професионалисти, които да са оправяли много апарати като моя. В България примерно знам точно къде да го занеса, за да ми го оправят. Смяна на затвора естествено ще е скъпа, обаче това което ме тревожи повече е, че дори не мога да се възползвам, защото не съм в България. А в Чили идея си нямам дали ще е изобщо възможна смяна на затвора. В момента съм в сериозен размисъл какво да правя. Най-близкия град със сервиз за апарати в нашата посока (север, когато тръгнем от Наталес) е Кояйке. Там мисля да попитам, дотогава ще трябва да карам със сапунерката, с която "избутах" положението в парка (от който се върнах завчера, беше НЕВЕРОЯТНО!!!). Друг вариант, който обмислям, е евентуалното изпращане на апарата за България и оставането му там, защото много ме е страх да го дам на сервиз. Родителите ми изключително настойчиво предложиха да ми подарят нов апарат, но аз не искам нов, нито пари за нов, нито нищо, искам си моя! Само че адски се тревожа от уменията на майсторите тук, да не ми го окепазят още повече, а то най-вероятно и изобщо няма да могат да го оправят поради липса на части... Изобщо ситуацията ми хич не е добра и доста се чудя какво да правя, не мога да взема решение, мислите ми са объркани и всеки ден се опитвам да избягам от проблема, а трябва да реша. Не искам да купувам нов апарат изобщо, не харесвам новите и не мисля, че могат да издържат и на половината от това, което моят е издържал. Така че не би си струвало парите. Ако мога да намеря друг Канон 350 Д втора ръка, може би ще се навия да взема и да си пратя моя вкъщи... изобщо не знам какво да правя, ако си бях в Хасково щях за седмица-две да оправя проблема, в Чили обаче, където всеки изхвърля всичко и никой не ползва и уважава стари вещи, просто не знам! Другарчето казва да отиваме в Перу или Боливия, защото това са единствените страни, където може да се намери кой да го оправи. И може би наистина е така. Ех, България България, дано не стане като Западна Европа или Чили, защото ще трябва да се изселваме... както казва другарчето - ние не сме за тоя свят вече, то не че някога сме били.

Tery каза...

Нина, мейла ми е disney@mail.bg
Ако имаш идеи сподели, приемам всякакви съвети какво да правя.

Петрунка, благодаря за статията, абсолютно всичко пробвахме. Нищо не се промени обаче. Според мен наистина е затвора на апарата, просто няма друго какво да е този път.
Преди години два пъти ми се разваляха китовите обективи - една и съща повреда, едно прекъснато кабелче. Този път за първи път проблемът е в тялото, не в обектива.

Иначе Торес Дел Пайне беше едно от най-яките места и изживявания в цялото ми житие и битие досега :) Нямам търпение да ви разкажа! Минах през големи изпитания, общо взето бе борба за оцеляване, но най-трудната битка бе тази да събера сили да си тръгна и да оставя място, което заобичах светкавично и където се виждах да се заселя завинаги. Не мога да опиша колко трудно ми бе да си тръгна. Това е едно от най-специалните и извънземни места в света, голямо парче от сърцето ми остана там завинаги. Сега съм в Наталес, още доброволстваме в хостела, другарчето чака една пратка, а аз се надявам да успея да напиша разказите докато сме тук. Зимата лека полека идва, снощи беше бая студено в палатката, днес цял ден валя, но аз обожавам това място, не знам защо, не знам какво, но нещо адски ме привлича в тоя район на света, в този суров климат...