На стоп около света: Чили 8 - Трекинг из джунглите на Кочамо и първа пешеходна граница

Чили 8 - Трекинг из джунглите на Кочамо и първа пешеходна граница

лаго Инфериор вдясно и лаго Пуело вляво

Престоят ни в Чили все ни се струваше недостатъчен да се насладим на всички красоти, които страната има да предложи. Още не бяха изминали последните 15-тина дни от третия ни месец престой, но осъзнавахме, че скоро ще трябва да излизаме от страната, пък дори и за малко, колкото да започнат да текат нови 3 месеца. Въпросът бе кое да видим по-напред. На всичко отгоре краят на лятото наближаваше и ни притискаше да бързаме, защото още дори не бяхме влезли в Патагония, а надолу щеше да е зверски студено ако се забавим още. В Чили ни оставаше да разгледаме няколко неща, които обаче бяха и най-важните - дъждовната и студена Каретера Аустрал, Торрес дел Пайне и зоната на Кочамо, недалеч от Пуерто Монт и съответно нещо като "портата" към Патагония. Друга опция бе да влезем веднага в Аржентина, за да стопираме директно до Ушуая и да минем най-студените части сега, а като пътуваме нагоре, да разглеждаме всичко, придвижвайки се към по-топло всеки ден.

След дълги размисли и многократно променяне на плана, все пак реших, че си продължаваме по ред и поведох другарчето към Кочамо. По черния път до там нямаше особено много трафик, но един пикап ни взе малко след Пуерто Варас и човекът отиваше директно в Кочамо, така че имахме късмет. Пейзажът на юг от Енсенада бе нов за нас, джунгловидна пищна растителност покриваше околните хълмове, а по едно време пътят излезе покрай брега на фиорда, където се намира китното градче Кочамо. Разходих се из него и го разгледах, църквата бе чилойски стил и беше много красива. Вече ставаше късно, когато продължихме пеш към отбивката за Ла Хунта. Отново имахме късмет със стоп до началото на трейла, взе ни един младеж, който отиваше да прибере сестра си от трекинга.
Пътеката до Ла Хунта (местност с платен къмпинг и разкошна природа) започва от един къмпинг в края на черния път за коли. Там се намира къщичка, в която седи едно чиче стопанин на къмпинга, което задължително иска да се регистрирате в тетрадката му. Уникалното е, че чичето бе много пияно като ни посрещна и за всичко, което го питахме, ни излъга брутално. Първо каза, че трекът бил 3-4 дни, оказа се повече (явно идеята е да ти свърши храната, че да си купиш на петорни цени от имотите по пътеката). Второ ни излъга, че ферито през лаго Тагуа Тагуа е безплатно (оказа се, че е 3 долара на човек и добре, че научихме това преди да се насочим към него). Чичето не таксува пари за трейла, но уловката на целия преход е, че минава през частни собствености и къмпирането навсякъде се плаща, тоест очаква се да ходите по платените къмпинги, държани от местните собственици и да им плащате. Ако не го правите, спите нелегално в частна собственост. Много е забавно, защото нормално в България или коя да е държава, минаването през частна собственост е забранено, а в тая част на Чили минаването е добре дошло - тоест можеш да вървиш през собствеността, но ако искаш да спиш, трябва да плащаш :) Трекингът в този район е такъв, защото не е национален парк, не е на Конаф, а лошото е, че природата е страшно красива, но земевладелците я държат и пускат туристите да обикалят като хамстери във въртележка, и ги цоцат с парици за спането им. А има доста хора, на които не им се плаща и се крият по гората.
Пияното чиче не искаше да ни пуска да тръгваме по пътеката толкова късно, но успях да го убедя, че ние сме професионални хайкъри и най-много обичаме да правим преходи по тъмно, защото е по-интересно :) Градусът на чичето му помогна да не поставя думите ми под съмнение и така отървахме платения му къмпинг :) Малко по-нататък по пътеката се скрихме в гората да спим.
Много важно инфо - преди да отидете в зоната на Кочамо, си вземете карта на всички трекове от инфо-центъра на площада в Пуерто Монт. Никъде няма да ви дадат тази карта, нито в инфо центъра в Кочамо, нито къде да е наоколо, така че непременно си я вземете, много е важна!
Пътеката до Ла Хунта е пълна с народ като преобладават чилийските хайкъри, които са доста различно явление от чилийските стопаджии, описани в предните публикации за Чили. Хайкърите са спретнати и нагласени, но отново им висят куп джунджурии от раниците, явно е някаква мода да не си прибираш всичкия багаж в раницата. Винаги са екипирани с продукти на Дойте - от раницата до газта за готвене всичко им е на Дойте.
Пътеката нагоре към Ла Хунта, която е най-популярния участък за трекинг, е около 3-4 часа. Минава през дъждовна гора, тип патагонска, тоест различна от тропическите, но не по-малко мокра. Пътеката е доста кална и добре утъпкана като често се налага пресичане по мостчета, прескачане от дърво на дърво и въобще все забавни упражнения. Разминаването с други хайкъри понякога е забавно, видяхме например едно семейство с дете, бащата носеше дунапренен дюшек на гръб :)
Ла Хунта е много красива местност сред огромни отвесни гранитни скали, които по красота и общ вид биват сравнявани с национален парк Йосемити в САЩ. Разкошният водопад Тобоган, който е тип естествена водна пързалка, се намира на метри от къмпинга и се радва на много внимание от страна на къмпиращите. Ако не ме лъже паметта, цената за къмпиране на Ла Хунта бе около 4000 песос като имаше и втори къмпинг (този до водопада), където беше 2500. Ние минахме къмпингите и продължихме по пътеката нататък, знаейки че няма да стигнем заслон Ел Арко същия ден. Пътеката ставаше все по-кална и се движехме бавно, а като стана късно разпънахме палатката на една разкошна полянка близо до река. Видяхме, че има и друга разпъната палатка на съседната скришна полянка. Явно не само ние не искахме да плащаме.
Сутринта продължихме към Ел Арко като състоянието на пътеката от много кална мина на трудно проходима. Общо взето половин ден прескачахме и заобикаляхме калища, а дъждът безмилостно влошаваше положението, което и без това бе окаяно. Бяхме много мокри и кални. Наближавайки заслона дъждът съвсем се усили, а на някои места минаването на пътеката бе голямо изпитание, просто беше неописуемо кална и хлъзгава. Един младеж, отиващ в другата посока, тъжно сподели, че паднал вече 6 пъти. Ние още не бяхме падали, макар да бяхме натоварени с раници, но пък напредвахме бавно. Като стигнахме заслона, тъкмо влязохме и както нямаше никой, изведнъж запристигаха други хайкъри. Групичка от 6 от Сантяго, един чех, воден от двама чилийци, както и някакви други чилийски хайкъри. Заслонът се напълни и запука по шевовете, а на близката поляна имаше и палатки.
На картата Ел Арко бе показан като заслон и къмпинг, но нямахме идея дали се плаща. Никъде нищо не пишеше, а и нямаше човек да събира пари, така че имайки предвид бруталния дъжд отвън, решихме да останем с надеждата, че в това време чичето (ако има такова) изобщо няма да се появи. Заслонът бе много хубав и голям, в средата имаше огнище, а отстрани имаше място за няколко палаки или доста хора, легнали само на чували. Ние, както и още двама, бяхме разпънали палатки, а останалите спяха само с чували. Беше доста студено през нощта и дъждът не спираше изобщо. Вечерта разменихме по някоя приказка с местните край големия огън, опитвайки се да изсушим обувките си (в моя случай сандалите) и хапвайки топъл ориз, който другарчето сготви.
Сутринта продължаваше да вали, а изгледи за спиране нямаше. Състоянието на пътеката ставаше все по-трагично, а чехът и двамата чилийци идваха откъм другата страна и казаха, че нататък също е кошмарно и дори става по-зле. Групата от шестима тръгна първа, а ние чак към обед потеглихме нататък по пътеката, която наистина надхвърли всичките ми представи за непроходимост. Минавахме по паднали дървета над реки, затъвахме в дълбоки калища, проправяхме си път през високи треви и изобщо вървенето бе трудно и мъчително, напредвахме с 300-400 метра на час! Минаването покрай едно езеро ни отне много време, един час от единия му край до другия. После пътеката се пооправи малко и стигнахме лаго Видал, както и къмпинга на поредното чиче там. Подминахме го и тъй като ставаше късно, разпънахме палатката в една гора недалеч.
На сутринта се оказа, че сме спали между два имота, а шестимата хайкъри от Сантяго бяха спали в една от къщите на имота, на метри от нас. Естествено бяха си платили за това удоволствие и като минахме покрай тях тъкмо се приготвяха да тръгват. Пътеката продължи покрай лаго Видал - красиво и голямо езеро, обградено от планини. В тази си част природата бе доста по-различна, още в края на предния ден излязохме от дъждовните гори в района на Ел Арко и Ла Хунта. Тук гората бе нормална, беше по-сухо и дори не валеше. Денят бе слънчев и приятен за ходене, а пътеката не бе кална.
Привечер стигнахме следващия къмпинг Торентосо, където още щом видяхме къщата, се върнахме мъничко назад и се установихме на една полянка вляво от пътеката. Тъкмо разпънахме и сготвихме ориза, когато едно чиче дойде. Направо се облещихме - за първи път откакто сме в Чили ни хванаха :) Чичето бе собственика на имота, носеше смешна шапка и веднага рече, че не може да къмпингуваме тук, защото това е частна собственост. Трябвало да се преместим в къмпинга, където да платим по 1500 песос на човек. Казахме му, че няма да платим и ще продължим нататък, докато излезем от собствеността, на което той отвърна, че всичко било частни собствености нататък. Докато си събирахме багажа, сякаш по едно време размисли и се нави да ни остави да къмпираме за без пари, но трябваше да пита жена си първо. Натоварени с багажи в ръце, на гръб и с канче ориз в ръка, се отправихме към къщата и съответно къмпинга, където злата му жена почна да ни заплашва, че в такива случаи трябвало да се викне полиция и да се пишат глоби, на което ние поблагодарихме, че ще ни "пожалят" и си тръгнахме нататък по пътеката. Бе вече около 20:00 и скоро щеше да стане тъмно, което ни наведе на мисълта, че тези хора са убийци - да оставиш туристи да вървят по тъмното по пътека, която не познават, с шанс да се пребият някъде... за два долара. Ние обаче сме опитни кучета, не се пребихме и разпънахме палатката доста навътре в гората, за да няма шанс друго лошо чиче да ни види.
Сутринта продължихме към следващия къмпинг, който пак се оказа в някаква собственост, но нямаше никой наблизо. Подминахме го и след още час ходене се установихме на едни големи поляни, където три готини прасета и дузина крави се мотаеха. Сприятелих се веднага с прасетата, давах им обелки от ябълки, които си бяхме набрали от изоставена нива, а те се надпреварваха кое по-напред ще хапне. По-рано през деня се сприятелих и с два разкошни коня, които също бяха много доволни като им давах ябълки в устите.
На другия ден установихме, че шесторката от Сантяго са къмпирали на 200 метра по-натам, направо до самата пътека. Явно са имали късмет, че никой местен не е минал да ги види. Този ден очаквахме да стигнем Ел Манзо, където е следващия къмпинг, както и края на този преход. Не бързахме много да стигаме цивилизацията (която в този случай се изразяваше в черен път за коли, водещ до село с два магазина), времето бе много хубаво и използвахме да се изкъпем в голямата река, покрай която се движехме. На всичко отгоре къпиновите храсти бяха отрупани с плодове и се наядохме царски. В Ел Манзо отново засякохме хайкърите от Сантяго, които ни бяха изпреварили, докато бяхме спрели за къпане. Поприказвахме си малко с тях, чакаха нетърпеливо чичето от къмпинга да отвори малкото си магазинче, за да си купят нещо за ядене. Нашата храна също бе почти свършила и също искахме нещо да си купим да хапнем, но оставихме това за следващото село с магазини и тръгнахме по пътя с надежда да хванем стоп до там. За късмет веднага ни взе пикап отзад и минахме 20-те километра потънали в прах, който пикапът вдигаше по черния път.
Селцето Янада Гранде бе китно и приятно, влязохме в първото магазинче и си купихме провизии за следващите няколко дни преход, който смятахме да правим - пеш през границата с Аржентина. Недалеч от Янада Гранде започва пътека към граничен пункт Рио Пуело. Тази граница не е достъпна с кола, колело или мотор, а само пеш или на кон. Ползва се от разпалени хайкъри, така че не е много популярна, но пък не е и съвсем пуста откъм минаващи. Откъм чилийската страна има къщичка с карабинери, при които е печета, а от аржентинската има жандармерия насред национален парк Лаго Пуело.
След като напазарувахме храна, разпитахме мъжа и жената продавачи относно границата - дали е отворена всеки ден, от кога до кога... общо взето не знаеха такива подробности, но казаха, че е отворена по принцип. Сега основният ни проблем бе, че не бяхме писали на близките си вече седмица и спешно ни трябваше интернет. Оказа се, че в магазинчето има безжичен интернет и чичето ни даде паролата.
Стана тъмно и се зачудихме къде да къмпираме. Решихме да идем до карабинерите да ги питаме с идеята, че както в Перу, може да ни разрешат да спим в техния двор. Полицаят обаче ни каза да отидем да питаме в една публична сграда по-натам по пътя, където в момента течеше някаква селска фиеста и имаше хора. Веднага видяхме други две палатки в големия двор отзад и питахме за разрешение, след което се настанихме и наспахме чудесно въпреки музиката, идваща от залата.
Сутринта реших да ида да видя един недалечен водопад, но мина доста време, докато открия как да стигна до него. За късмет един дядо реши да ми помогне, защото отиваше в тази посока и трънахме заедно. Първо минахме през дупка в оградата на летището (което бе просто една писта без никакво осезаемо присъствие на хора или самолети), после прескочихме някакви огради на частни собствености няколко пъти и след това дядото си продължи в неговата посока като ми обясни как да стигна водопада. Налагаше се да мина през няколко още имота, да отварям и затварям големи дървени порти, докато накрая стигнах последния имот преди водопада. Там, за моя голяма изненада, се кипреше табела "такса за посещение на водопада - 1500 песос". Е, такава мизерия не очаквах тук! Една жена седеше на прозореца на къщата си след табелата и очевидно чакаше някой мераклия за водопада да й плати минаването през имота й. Доста ниско ниво на развитие имат тези хора... да заградиш водопад и да не пускаш никой да го види без да ти плати.... Самият водопад не е нейна собственост, но имотът край него явно е. Аз обаче нямах никакво намерение да плащам, нито пък да се откажа от идеята да стигна водопада. Върнах се до главния път, откъдето хванах една пътека и след известно ходене стигнах друг имот, който явно бе на нещо като мини ВЕЦ и на чиято ограда пишеше да не влизаш без разрешение. Нямаше кого да питам за разрешение, затова си влязох и продължих по пътеката за водопада. Беше много голям и пищен, водата падаше с тътен и грохот, а пръските бяха навсякъде и вятърът ги раздухваше.
Върнах се при другарчето и тръгнахме да вървим и стопираме нататък по пътя към началото на пътеката. Хванахме кратък стоп до една отбивка, след което вървяхме всичките километри по пътя до разклона за Лаго Лас Рокас и нощувахме малко след самия разклон.
На сутринта поехме по пътеката, минаваща покрай езерото и отвеждаща до границата. Два пъти спирахме да плуваме (по-скоро аз да плувам, а другарчето само да се плацика като патица), а по едно време пътеката стигна район с няколко къщи и хотели, където се раздели и стана трудна за откриване. Изобщо не знаехме накъде да вървим и просто хванахме произволна пътека, после втора и трета, защото те просто свършваха в някоя поляна и се губеха. За късмет нацелихме верните, защото след час отново излязохме до брега на езерото и нощувахме наблизо. Сутринта вървяхме последните няколко километра, които минаваха през частна собственост и най-интересното бе, че се появи една табела, гласяща "Пътеката на комара" - така се наричаше трейла до границата. И още по-интересно - появи се маркировка във вид на салфетки, прегънати и закачени по клонките на дървета и храсти. Доста се посмяхме, за пръв път в живота си виждах подобна маркировка на пътека :) Какво ли става с нея при следващия дъжд.
Краят на езерото бе на метри от къщичките на карабинерите. Бяхме единствените на границата, нямаше ги обичайните коли, автобуси и опашки :) Трябваше дори да звъннеш на вратата, за да се появи карабинер. Доста им е спокойно на работещите тук. За сметка на това пък двамата карабинери никак не бяха готини и приятелски настроени, ами направо ни гледаха накриво, задето сме ги обезопокоили. Подпечатаха ни паспортите и си продължихме по пътеката към границата и жандармерията. Самата граница се намираше на около 3 часа ходене, там където свършва чудно красивото лаго Инфериор и започва също така красивото лаго Пуело, което вече е в Аржентина. А до жандармерията имаше още час и половина след границата. Пътеката покрай лаго Инфериор бе много живописна, с чудни гледки към езерото. Спряхме да поплуваме и в това езеро :) На другарчето му бе студено във всичките тези езера и реки, но на мен ми бе перфектно и плувах с голям кеф. Бързахме обаче да стигнем жандармерията до края на деня, за да получим входен печат. На самата граница имаше табела "добре дошли в Чили", но нямаше такава за Аржентина. Зачудих се дали не сме им добре дошли на аржентинците... Първите ни мигове на аржентинска земя обаче бяха много приятни. Вървяхме през национален парк лаго Пуело и се кефехме на чудния пейзаж, а като стигнахме до жандармерията, те ни подпечатаха паспортите и се оказа, че точно до тях има безплатен къмпинг, където имаше дузина хайкъра, опънали палатки и дискутиращи маршрутите си. Установихме се и ние, за първи път легални :) Сготвихме ориз и си легнахме да спим, а на сутринта се заговорих с един германец, който пътуваше с акордеона си. Вървял един месец през пампата. Питах го - не го ли е взел някой с кола като го видят да върви в пустоща. Отговори, че не. Бил много самотен и се радвал, че има компанията на акордеона си поне. Бая се стреснах от чутото и в главата ми изплуваха много мрачни мисли за това как ние с другарчето също вървим един месец в пампата, защото никой не ни взема на стоп. Бързо обаче отхвърлих тези мисли като невъзможни, че как ще стопираш един месец и никой няма да те вземе, това не е възможно в никоя страна по света!
Поехме въодушевени и жизнерадостни по пътеката надолу към входа на националния парк, очакваше ни първия ни ден в нова за нас държава - Аржентина. Имах положителни очаквания и смятах, че ще е много подобна на Чили. Колко само грешах :) Планът ни бе да направим директен стоп до Ушуая, за да посетим първо най-студените части на Патагония и после бавно да се качваме нагоре през Чили и Аржентина, минавайки няколко пъти границите, за да разгледаме всички красоти по пътя...