Eдин наистина кошмарен ден...

Не се сещам за по-ужасен ден в пътуването ни от днес. Не се сещам и какво по-лошо може да ни се случи от това, което днес се случи, освен да се разболеем или умрем. Даже като ни обраха в Еквадор, не страдах толкова, колкото днес. Това бе един от онези дни, в които е най-добре да не ставаш от леглото. Но аз станах. И сега горчиво съжалявам.
Та тази сутрин станах в 6:00, закусих набързо две филийки и едно яйце, взех си чао с другарчето и хванах пътя към националния парк Торес дел Пайне. Трябваше да ходя предния ден, но рейнджърът, който ще ме вкара безплатно в парка, щеше да е на работа днес, утре и вдругиден, затова с ден се отложи ходенето ми. Времето сутринта бе кошмарно, вятърът цяла нощ се опитваше да счупи палатката в градината на хостела, не спахме изобщо добре, а на сутринта продължи да духа, разнасяйки ситни капки дъжд.
Като тръгнах по улицата към изхода на града, не можех да вървя в права линия, а криволичех, защото вятърът буквално ме носеше накъдето си иска. Трябваше да си махна покривалото за дъжд от раницата, защото вятърът го пълнеше и го правеше като парашут. Морето бе много бурно, патиците отчаяно се опитваха да летят, а аз да вървя по тротоара и да не падна на улицата и да ме прегази някоя кола. Трафикът се състоеше основно от туристически автобуси, които потегляха за парка. Харесах си място за стопиране, като оставих раницата на земята, вятърът така взе да я блъска, че трябваше не просто да я подпирам, но и да я държа, за да стои права. Стопирах ли стопирах - няма братче никой не ще да спре. А вятърът брули ли брули, за нищо време загубих чувствителност на пръстите на ръцете и краката, и ушите ми замръзнаха. Накрая спря едно чиче за 1 километър. Викам си - един - един, кой ти го дава. След тоя километър обаче махах ли махах и толкова отвисях, че стана невъзможно да стоя, трябваше да тръгвам да вървя, за да не стана на шушулка. Не вървях и 5 минути, когато един взе, че спря. Беше много готин, работил в парка от 16 годишен и знаеше всичко за него. Отиваше до Серо Кастийо - малко градче на 50 километра нататък. Там като слязох, ми се искаше да се върна в колата :) Вятъъъъър ли вятър леле майко не мога да си седя на краката, направо ураган!!!! Чантата я сложих легнала вече, защото права нямаше как да стои дори да я държа. Обаче като рекох да си облека полара под якето, защото ми стана много студено, вятърът успя да ми изтръгне якето измежду пръстите.... да не ви описвам колко време и с каква скорост го гоних по къра и как сърцето ми едва не изхвръкна от адреналин - какво по дяволите ще правя без яке в тоя стууууд!!!! Накрая, явно вятърът се смили над мен и ми даде шанс - отпусна за една секунда, в която успях да го грабна, след което отново така наду, че едва го задържах в ръка. А с колко мъка го облякох, не мога да ви опиша! Нищо, примирих се с положението - ще има вятър, ще има дъжд. То взе, че напече едно слънце и докато продължавах да чакам, взех че изгорях! Егати времето, егати Патагонията! Взе ме едно сърдито чиче с пикап, за което стопирането не било добра работа и ме пита дали баща ми не е доволен от това, което правя. Казах му, че баща ми е интелегентен и умствено и емоционално развит човек, така че ме подкрепя и обича за това, което правя.  Та с чичето попътувахме доста, има няма 60-70 км до едно кампаменто, където той отиваше. Преди кампаментото обаче имаше гледка (наистина разкошна) към Торес дел Пайне, където чичето спря, за да мога да снимам. И познайте какво - вадя камерата, приготвям се да снимам... и... няма никой! Апарата не работи!!!! В първия момент се сещам - това error 99, дето се изписва на екрана, ми се е изписвало и преди, когато ми се развали обектива. Викам - айде пак същия ужас, на Владо хубавия обектив, дето треперах над него от Колумбия досега, се развали! Сълзици ми избиха на очите, но си събрх ума и тръгнах да сменям с другия обектив, че човекът не може да ме чака вечно. Смених, вдигнах да снимам ... и ПАК НЯМА НИКОЙ!!! Лелеее получих микроинфаркт, който малко по-късно прерастна в макроинфаркт като пробвах всичко възможно да го накарам да заработи и не тръгна!!! Ами сега какво?!? На 20 км съм от входа на парка, рейнджърът ме чака да ме вкара без пари, нямам камера.... Тръгвам да бъркам в раницата да вадя малката сапунерка Кодак - там си е, ама няма батерия!!! Другарчето взело батерията да е на топло в чувала му, за да не пада от студа, но забравило да я върне в апарата. И така, ето ме на прага на Торес дел Пайне - най-красивия според мнозина парк на целия континент - без фотоапарат, без сапунерката, без нищо. Като осакатен кон се чувствам - с два счупени крака. Моят Канон 350 Д, купен 2007-ма година втора ръка за 1000 лева - сума, която никога повече не мога да си позволя да отделя. Ползван и опазен 8 години, пътувал в 94 държави, оцелял в катастрофи, пясъчни бури, дъждове, удари в скали и какво ли още не. Пазен и обгрижван с цялата ми любов. Един ремонт на светкавицата и три сменени обектива, но апаратът винаги продължаваше. В момента имах чувството, че умира в ръцете ми. Беше толкова ужасно как отчаяно се опитвах да го накарам да тръгне... Шофьорът ме съжали и по едно време пита сега какво ще правя. Зачудих се и за малко се откъснах от мислите по камерата. Имах пакет, който трябваше да предам на рейнджъра, който ме чакаше. Трябваше да ида поне до входа на парка, ясно ми бе, че не искам да го посещавам без работеща нито една камера. За мен снимките са най-важното нещо в пътуването ми след преживяванията, защото те ми помагат са си спомням места и още по-важно - да си спомням емоциите от тези места. Така че не мога без снимки, просто не мога.
Човекът ме откара почти до входа на парка, след което тръгнах да вървя по пращния и ветровит черен път. За късмет мина кола, в която се возеше едно от момчетата от хостела, което предния ден аз лично настаних, и то беше казало на шофьора да спре да ме вземе. Откараха ме до входа на Конаф, където намерих Уолтър, дадох му пакета и му обясних, че имам сериозен проблем и не мога да вляза днес в парка. Той е много добър човек и му стана много жал, казах му че ще опитам утре да се върна с другата камера (сапунерката), защото ако не вляза до четвъртък, ще трябва да чакам другата седмица, когато той пак е на смяна. А аз хич не искам да чакам, времето се разваля постоянно, вече е март и лятото си отива. Уолтър се зачуди сега как ще се върна в Наталес (150 км делят парка и града). Нямаше никакъв трафик ни за към парка, а още по-малко за обратно. А най-лошото бе, че се бяха подредили още една двойка момче и момиче, както и едно само момче на стопа, та аз бях назад в редицата. Уолтър каза, че ако никой не ме вземе до 14:30, когато тръгват автобусите надолу, ще придума шофьорът да ме вземе без пари. Наредих се да вися на стоп, минанаха няколко туристически вана, които ни гледаха презрително как сме се наредили закъсали за транспорт. А аз бързах, за да занеса апарата на сервиз незабавно. Мина час, мина два - никой не взе никой. В последния половин час преди рейса мина една кола, подмина двойката, защото нямаха място, спря до момчето и го взе, имаше място за един и той беше преди мен, така че колата бе за него. Уолтър ме извика и ми посочи да се качвам на автобуса и ако шофьорът ме пита нещо, да кажа само, че съм доброволец на Конаф, те пътуват безплатно. Седнах на неудобната седалка и се опитвах да заспя, защото нормално, когато нещата в един ден тръгнат зле за мен, накрая завършва с автомобилна катастрофа. Та исках да умра в съня си, за да не мисля за камерата. Не успях обаче да заспя, а по едно време бяхме на косъм да се блъснем в гуанако, което се клатушкаше важно по шосето и изобщо не му пукаше, слава богу нищо лошо не се случи. Бая плаках в автобуса и лошото е, че не успях да спра и като стигнах в хостела при другачето, се оревах яко. Всички, които бяха дошли предния ден и с които се познавахме, ме ожалиха, двойката германци, с които се сприятелихме и които току що се бяха върнали от парка, тръгнаха да търсят в интернет как може да се оправи и изобщо всички ми съчувстваха, но нямаше какво да се направи. Бекпекърите в нашия хостел са все много готини хора и имаме луд късмет, много си говорим с тях и все са интересни и приятелски настроени, има много малък процент нацупени и дръпнати. Обиколих всички възможни сервизи за техника в града и няма нито един за фотоапарати, всички директно ме пращаха в Пунта Аренас. Мъчихме се с другарчето да оправим проблема, ресетвахме, форматирахме, сменяхме обективи, мемори карти, батерии.... всичко що казваше чичко Гугъл го пробвахме! И нищо - пак ерор 99 и това е. Колко ревах лелеее и сега продължавам да рева. Вече е почти 23:00, тази нощ няма да мога да спя, камерата ми е развалена, не се знае дали изобщо може да се оправи и най-вече - колко ще струва сервиза, може би повече от нова камера. В тези държави хората изхвърлят и не поправят, дали изобщо ще има кой да знае как да я оправи. В кой град да идем - във ветрилника Пунта Аренас или Кояйке, или чак в Пуерто Монт... В парка ясно, че няма да имам хубави снимки, но поне някакви да имам... какво обаче ще правя след парка, с какво ще снимам. За мен фотоапарат е това, което изпълва и двете ти длани като снимаш, а не сапунерката, която натискаш с пръстчета и държиш с треперещи ръце. Не се виждам да снимам със сапунерка. Кодакът и той насроко правеше проблеми, така че ако и той се развали, оставам без камера и без желание да продължавам. Не мога да си представя пътуването без снимки.
Засега нещата не са добре, не знам занапред как ще се справя, но снимките от парка няма да са това, което очаквах да бъдат :( Сега ми е страшно тъжно и гадно, изключително си обичам фотоапарата, има огромна стойност за мен и просто сърцето ми се къса в момента. Ако може да се оправи и не е скъпо, ще е идеалния вариант, но ако не може или е много скъпо, не зная какво ще правя.
Вечерта в хостела се оказа, че и другарчето имало тежък ден. Е, не колкото моя, но е капнало от умора. Изсипала се бе голяма група ирландци, които не бяха от готините бекпекъри и трябваше да им се угажда и обяснява по много пъти. Та така... 3-ти март - национален празник на България - ден на моята гибел. Ако апаратът се оправи, ще правя курбан на тая дата (от зеленчуци де :))