Чили 6 - на юг към Чилое и края на Панамерикана


вулкан Осорно


Валдивия ме изненада - не беше изобщо това, което очаквах. Последния месец все говорехме за Валдивия, Пуерто Монт и Пуерто Варас като нещо далечно, недостижимо и различно от останалото Чили. Валдивия - градът, пострадал жестоко при най-силното земетресение в света, се оказа доста западнал, поочукан, много голям и доста пълен с клошари и съмнителни хора. Има красива стара архитектура, но честно казано си го представях по-различно. Градът е наистина голям и от центъра до нашия изход вървяхме около 2 часа всеки път. Казвам всеки път, защото останахме два дни във Валдивия като за спане излизахме извън града. Като пристигнахме оставих другарчето в парка на площада и отидох да питам в инфо центъра къде е библиотеката, за да може то да се премести там, докато разглеждам. Библиотеката се оказа доста далеч от центъра, но в посока нашия изход.
Върнах се при другарчето, около него бе пълно с всякакви странни типове. Една баба, продаваща на сергия до пейката, идваше да говори с нас като устата й бе пълна с храна и плюеше яко в лицето ми, докато повтаряше едно и също, явно не бе с всичкия си. Огромна жена пък почти седна върху мен и ми смачка половината крак с дупето си. Тук е момента да кажа, че в Чили хората не спазват много дистанция и например като седнеш на пейка в парка, всеки би седнал до теб на същата пейка. В Европа това е немислимо, веднага ще си помислиш, че човекът иска нещо от теб или е луд, а тук всеки така сяда. Та до мен седнаха две жени и понеже пейката не бе достатъчно голяма, едната просто си седна върху мен. Ни извинение, ни дявол! И продължи да си седи, докато аз се опитвах да се измъкна. Това, което най-много ни изненада във Валдивия, бе огромното количество инвалиди. Хора в колички, такива без ръце, крака, дори улични кучета без краче бяха честа гледка и ние се зачудихме защо има толкова много инвалиди, предположихме че е вследствие на земетресението. Градът не бе лош, но не бе и от най-хубавите, така че побързах да разгледам центъра, разходих се покрай реката и се насочих и аз към библиотеката да записвам снимки.
Новини от вкъщи, че пакетът е пристигнал благополучно, ме накараха да започна да приготвям следващия, за да се отърва от старата палатка. Спахме в гора на около 20 км от града, до разклона за някакво село Казабланка и на сутринта се върнахме в града с приготвен пакет. Другарчето остана в библиотеката, а аз отидох до пощата. Посрещна ме млада нагиздена девойка, която в последствие ми докара нервна криза. Опаковахме пакета, написахме данните, пита ме колко е стойността на нещата в пакета, казах й 1 или 2 долара да пише, за да не е съвсем без стойност. Ако стойността надхвърля 45 евро, пакетите, пристигнали в България, не се получават от пощата, а от митницата, при което се плаща яко и са хиляди разправии. Случи ми се веднъж да се излъжа с един пакет от Еквадор, там човекът написа 60 долара и после пакетът бе задържан в митницата в Свиленград, не питайте как майка ми го получи и колко плати. Та вече си знаех винаги да казвам долар-два, не повече. Момата написа нещо, но нямаше как да видя, защото компютърът бе обърнат към нея. Платих с карта и ми даде бележката. След като ми я даде, се зачетох и видях, че е написала 45 000 песос за стойност!! Откъде, по дяволите, измисли тази сума и защо! Това са почти 100 долара! За скъсана и счупена палатка с рейки на парчета, един продупчен панталон и брошури и карти, дето се вземат безплатно от инфо центъра! Направо полудях, но запазих самообладание и заявих, че веднага трябва да се промени стойността. Каза, че не може да я промени, трябвало шефката да се върне, да дойда след половин час. Върнах се по-късно, шефката била казала, че не можел да се анулира пакета и да се направи наново, просто не било възможно. Вече здраво почнах да се ядосвам, грешката беше на момичето и трябваше да я поправи! Извика шефката, която започна да ми обяснява, че нямало проблеми за суми по-малки от 100 долара, а аз й обясних, че в България законите са други и ще има огромни проблеми. Как, с моя беден испански, успях да се карам и разправям с нея, не знам, но я накарах да донесе пакета и пред очите ми да зачеркне стойността на бележката като напише отгоре 1000 песос, което е 2 долара. Нямаше как, направи го, особено след като й обясних, че служителката е виновна и аз няма да плащам двойно отгоре, за да си получа пакета. Тръгнах си с надеждата, че всичко ще е ок, но все още ми беше криво и гадно, предполагаше се, че цял ден ще разглеждам града, а след всички разправии с пощите вече бе 17:00 и ме чакаха 50 минути пеш до библиотеката, която затваряше в 19:00.
Другарчето искаше да направим още един ден в библиотеката, но аз не исках и да чувам за връщане във Валдивия. Библиотеката сама по себе си изглеждаше досущ като къщата на семейство Адамс :) Беше в стара и много готина къща, вътре също бе яка, но библиотекарките както обикновено не се кефеха на такива като нас и понеже много чилийски стопаджии посещават библиотеките за безплатен интернет и идват опърпани и много миризливи, библиотекарката почва да пръска като луда щом види хора с раници. Адски е гадно докато се опитваш да работиш, тя да обикаля около теб и да пръска! Не сме сигурни, че заради нас пръскаше или просто си имат такъв обичай всеки ден, но и в другата библиотека в Пукон пак пръскаха. В тази във Виларика никой не пръска.
Поехме на юг - към Фрутияр. Немски град с разкошни къщи немски стил, първите 200 немски заселници дошли и се настанили около езерото в този район. Фрутияр и Пуерто Варас са много красиви градчета, разположени живописно на брега на езерото. Във Фрутияр се разходих из туристическата част, където на всеки ъгъл се предлагаха традиционните немски Kuchen и какви ли още не немски неща. До общината имаше направен голям шах с дървени фигури, където хората могат да играят, забавно е! Хиляди артезании предлагаха сувенири на туристите. Купихме си шоколад от супермаркета, който бързо трябваше да изядем, защото се разтопи под жаркото слънце. Хванахме стоп до Пуерто Варас и там се разходих из градчето, докато другарчето си "цъкаше" на площада :) Плажът бе претъпкан с народ, а по улиците имаше колосални задръствания, имаше толкова много коли, че никой не можеше да влезе или излезе от града. Плажуващите туристи бяха хиляди. Имаше два инфо центъра, в единия момичетата бяха безполезни, но в другия имаше момче, което знаеше какво търся и ми даде много хубава карта на града и района, както и брошура на английски с историята на мястото. Църквата на Пуерто Варас е изключително красива и внушителна.
Докато излизахме към края на града в посока вулкана Осорно, видяхме безплатен музей! Естествено веднага се отбих и прекарах бая време вътре. Човекът, който бе създал музея, беше на втори етаж и си говореше с туристите. А музеят бе уникален - направен с толкова труд и любов, всичко е събирано и поставяно на мястото му с толкова много желание, че се е получило чудесно. Пауло (създателя на музея) е страшно добър художник и освен всичко останало, има и негови картини. Освен това обожава птиците и е направил къщичка, в която като влезеш, слушаш песните на най-различни местни птици. Мястото е пленяващо и явно много се харесва на всички, защото навсякъде из музея има разпиляни хиляди листчета с послания към Пауло от посетителите. Аз също написах и оставих своето. Идеята е прекрасна, евала на този човек! И въпреки голямата посещаемост, е оставил музея безплатен за хората. А е художник и едва ли печели много от картините си.
След като излязохме от Пуерто Варас, успяхме да стопираме камион в нашата посока, въпреки голямото задръстване, което бе основно от другата страна. Всеки искаше да влезе в града и колоната коли беше 4-5 километра. Изглеждаше сякаш никога няма да свърши. Ние имахме късмет, че трафикът от нашата страна не бе така силен и се поразчисти. Камионът отиваше до близък плаж, където щеше да паркира и да спи. Оказа се, че на плажа може да се къмпира безплатно и вече имаше 5-6 палатки. За първи път виждахме безплатен къмпинг в Чили, където хем да не ти искат пари, хем полицията да не те гони. Нямаше нито тоалетни, нито душове или някакви други екстри, но самият плаж бе оставен за такива като нас. Е, не точно като нас, защото всички бяха местни туристи, които затрупваха плажа с боклуци, палеха огньове, крещяха и надуваха музика посред нощ и въобще не бяха като нас. На сутринта чистачи идваха да събират тоновете боклук от плажа. Ние обаче не се излъгахме да спим на плажа заедно с другите хора, защото не си падаме по такива места с много палатки, музика, врява и пияндурници, които да паднат върху палатката ни посред нощ. Затова отново прескочихме няколко реда бодлива тел и се настанихме в гората наблизо. Цяла нощ се чуваше глухо музиката от плажа и въобще не съжалихме за избора си. Веднъж ни се падна шанс да спим легално, но ние вече като сме свикнали да прескачаме и да има адреналин още със събуждането, няма лесно да отвикнем.
На сутринта, естествено както очаквахме, дойдоха работници, които започнаха да копаят в канавката до пътя точно край нас :) Този пусти чилийски късмет! Ние се изнесохме под учудените им погледи (надали подозираха, че има някой в гората) и продължихме стопа по пътя за Петроуе. Там започва национален парк Висенте Перез Росалес, намират се изключително туристическите водопади Петроуе, едно голямо и красиво езеро, както и величественият вулкан Осорно с перфектната си форма и снежен връх. Взе ни таксиджия, ама много готин :) Отиваше право в Петроуе, на брега на езерото, да вземе някакви туристи. Като го питах дали вулканът е активен, той сложи пръст на уста и кажа "шшшшшт" :) Явно го бе страх да не стане активен. За разлика от Виларика, този вулкан е от кротките.
В Петроуе се разходих около езерото, духаше свиреп вятър и за първи път ни замириса на Патагония. Всичко изглеждаше като че е фиорд, приличаше ни на Нова Зеландия. Напълних вода от къмпинга на лошите, оставих другарчето да стопира шестте километра до водопадите, а аз тръгнах да ги вървя пеш, за да снимам по пътя. Ходенето бе меко казано кошмар, защото пътят бе сух и прашен, а минаващите коли десетки, така че всяка от тях вдигаше облаци прах, който изпълваше дробовете ми и направи косата ми сивееща. Не след дълго другарчето мина покрай мен с един пикап и шофьорът спря, за да метна и моята раница отзад. Така, отървавайки се от нея, бях в пълна готовност да се пробвам да щурмувам водопадите. Тези водопади не бяха от лесните, гората бе много обрасла, а гратис пътека нямаше, както на Уило Уило, така че се наложи аз да я създам. Като видях на около 100 метра табелите на входа, свих право в драките отстрани, които бяха толкова посивели от праха, че всичкия тоя прах сега покри мен. Чантата на апарата ми от черна стана сива, всичките ми дрехи посивяха. Първият участък бе най-тегав, доста се оскубах и издрах, после като стигнах по-близо до реката, видях в далечината ограждението с гледка за туристите. Поизтупах се и тръгнах към тях, излязох на скалите извън ограждението и се усетих, че на туристите им е забранено да излизат от него. Всички мен зяпаха, имаше сигурно 50 човека и повече. За още по-лош късмет, имаше и един рейнджър, който веднага се развика да слизам от там. Ходенето по тези скали не бе от най-безопасните и явно от мерки за сигурност :) Якото бе, че чичето си мислеше, че идвам от входа, просто ми е хрумнало да прескоча огражденията и да наруша забраната. Въобще не можеше да си представи откъде идвах, за да вляза гратис и през какви драки минах, за него този терен би бил непроходим. Слях се с тълпата, чичето нищо не ми каза като го наближих, само ме изгледа лошо. Туристите ходеха в колона по един като на гледката и преди нея имаше задръстване и трябваше да се редиш на опашка, за да снимаш водопадите. Освен този до тях, имаше и друг пешеходен маршрут, който бе около десет минути в една посока. Там тълпите разредиха, защото се изискваше 20 минути ходене, а чилийци не си падат по такива неща. Имаше и трета пътека, която бе около 20 минути в една посока. На нея, вярвате или не, нямаше ни едно човече от всичката тази огромна тълпа :) Разходих се екстра като тази последната пътека, която всъщност е първа, защото началото й е веднага след входа, беше най-готина и красива, с много джунгла и интересни растения. Другарчето ме чакаше на главния вход, където имаше голяма чакалня с пейки, множество магазинчета за туристи и телевизор, по който вървяха документални филмчета за района. Другарчето хич не се изненада да ме види, че излизам от главния вход. Досега нямаше парк или забележителност, които да не успея да "хакна", щом си го наумя.
Тръгнахме към следващата красота - Зелената лагуна. Малко, но много красиво езеро, около което също имаше два пешеходни маршрута, които направих за около час. Продължихме със стопа и още първата кола спря. Баща и син, които дошли от Сантяго на ваканция за три дни, наели кола и обикаляха наоколо. Майката имала малко бебе и си седяла в Сантяго, а те дошли само за 3 три, за да не я оставят за дълго сама. Колата бе най-яката, която ни е возила до момента - с панорамен покрив, или прозорец вместо покрив :) За разходка до вулкана бе перфектна, защото вулкана се виждаше не само отстрани, но и отгоре, докато го наближавахме. Качихме се до ски центъра горе, след което другарчето остана с раниците, а аз поех по една от няколкото пътеки, водеща до малък червен кратер на вулканче. Пътеката предлагаше страхотни гледки и максимално се изкефих, още повече времето бе чудно и вулканът блестеше с бялата си премяна, огряван от залязващото слънце. Бащата и синът ни взеха и надолу, по същото време приключихме разходката, защото и те направиха същия преход. Не искахме да спим горе, тъй като много духаше и нямаше къде да се опъне палатка, особено голямата ни нова шатра, така че слязохме с тях и останахме да спим в гората, където спахме предната нощ - до плажа с къмпингуващи преди Пуерто Варас.
Сутринта не ни беше трудно да хванем директен стоп с французин за Пуерто Монт. Планът за деня ни бе аз да разглеждам Пуерто Монт, а другарчето да работи в библиотеката. Ударихме го на библиотека-туризъм, а на всичко отгоре има и книги на английски за Чили, които умирам да прочета, а все бързаме и нямаме време. Пуерто Монт е голям пристанищен град и като такъв има прилично количество престъпност, клошари и всякакви изпадняци. Купих си шоколад и една дебелана веднага дойде да ми иска. Групичка гаменчета пък оглеждаха чантата с фотоапарата ми, докато минавах покрай тях. В супермаркетите бе пълно с надъвкани и оставени продукти, имаше цял изяден шоколад и само опаковката с едно парченце на рафта. Забравих да спомена, че това е честа практика в Чили - не само хората крадат, но и ядат продуктите вътре в магазина и си излизат най-спокойно. Отврат. Какви ли не надъвкани и захвърлени от страх да не ги хванат неща сме виждали. Опаковките ги скриват между рафтовете и просто си излизат. Та в Пуерто Монт бъркотията в супермаркетите бе дори по-голяма от другаде.
Центърът е готин, особено покрай океана е много приятно за разходка. Уплътних деня в разглеждане и опознаване на местните нрави, надвечер се отправихме към изхода, който хич не бе близо и включваше дълго изкачване на преливаща от трафик улица. Стопът отне учудващо кратко време, имайки предвид голямото количество коли. Мъж и жена, които споделиха, че ще се женят идната седмица, ни откараха до един разклон в посока остров Чилое, където намерихме горичка, добрахме се до нея след няколко акробатични трика, един от които прехвърляне на раниците над дълбок три метра ров, и си легнахме да спим. Сутринта ни взе на стоп автобус, абсолютно празен и неотиващ никъде, но шофьорът реши да ни повози до пеахето, където отруденият чилийски народ плаща като поп, за да мине (дори моторите плащат пеахе!?). Там се оказа, че има отбивка с безплатни душове и веднага се възползвахме от тях.
Стопът до остров Чилое бе твърде лесен, взе ни камион, който отиваше директно в най-южния град на острова, където е официалния край на Панамерикана - едно изключително важно за нас място. Натоварихме се на ферито през канала с камиона, не се плаща на човек, а на превозно средство и няма такса за пешеходци. Возенето е разкошно, през цялото време недалеч от нас скачаха морски лъвове, които се мятаха над водата като делфини. По едно време любопитни пингвини също подадоха глави от водата и това половинчасово пътуване отлетя като един кратък и много щастлив миг. От другата страна продължихме с камиона, решени да стигнем днес края на Панамерикана и да празнуваме. По пътя видяхме разкошните къщи на колци (палафитос) в Кастро, красиви уникални църкви, с които Чилое е известно, както и много зеленина, стари дървени къщи и други красоти. Неусетно стигнахме най-южния град Кейон и недалеч от него, на Пунта Лапа, е краят на пътя, краят на Панамерикана, около която се въртеше нашия живот в последните много месеци и която ни отведе толкова надолу на континента.
Отбихме се в супермаркета на града да купим неща за почерпка, между които буркан нутела и се отправихме към Пунта Лапа. Не бе далеч за ходене, но ни взе кола с мъж и жена, които ни оставиха до паметника, бележещ края на панамерикана. Побъркахме се от кеф, снимахме, обикаляхме около паметника и гледахме знамената на страните, през които минава, отворихме нутелата и ядохме... Изобщо кеф! Краят на пътя за нас бе ново начало, сега предстоеше неасфалтираната, дъждовна и дива Каретера Аустрал, която започва на юг от Пуерто Монт. Преди да се стъмни съвсем отидохме до близкия панаир, или ферия, както го наричат тук, където имаше тридневно изложение на всякакви артезании, домашно приготвени традиционни храни и напитки, че даже и различни породи овце, които бяха много готини и всяка си имаше име. Там се чудехме къде да опънем палатка, в гората наблизо не бе безопасно, понеже всички от панаира ходеха там да пушат трева и да се напиват, на плажа пък бе ветровито. Докато се чудехме, се заговорихме с чилийски бекпекър, който ни каза, че можело да спим до сергиите на продаващите, той питал за разрешение и му казали, че може. Продаващите също спяха на палатки и през нощта, когато сергиите бяха събрани, навсякъде бяха опънати огромни палатки като техните бяха толкоз големи, че можеш да ходиш прав вътре. За първи път видяхме и мобилна тоалетна до палатката на съседите ни търговци, които бяха само мъж, жена и дете, но спяха в десет местна шатра на Дойте, която до нашата изглеждаше като палат. Чилийският бекпекър изглеждаше доста различен от чилийските стопаджии. Беше добре облечен, чист, по раницата му не висяха никави парцали, одеала и тенджери, а палатката си дори я носеше в ръка, прилежно събрана. Пътувал с автобуси и също като нас отиваше надолу по Каретера Аустрал. Тогава усетихме огромната разлика между чилийски бекпекър и стопаджия. Ако видите стопаджия, той непременно ще е неугледен на вид, с размъкната раница, от която ще висят всякакви по вид и обем неща, като например мръсни обувки, хавлиени кърпи, тенджери (видяхме един и със скара), навито на руло одеало, вързано с въженце...... Ще е чорлав и брадясал, ако е момиче - разголено. Ще е нагъл и много нахален. Ще маха почти в пътното платно с резки поклащания на ръката нагоре-надолу. Ще крещи след колите името на града, в който иска да отиде. Ще говори много и ще тормози шофьора с излишни приказки. Ще стопира понякога седнал на тротоара, защото го мързи да стои прав. Ще е съмнително типче като цяло, до което не бихме си опънали палатката дори. Това ни е мнението за чилийските стопаджии досега, не сме видяли нищо различно от гореописаното за два месеца в страната. Така и не разбрахме кой ги качва, но много хора споделиха, че са ни взели само защото виждат, че сме чужденци и никога не биха спряли за техен. Тук другарчето много допринасяше, защото е високо и бяло, а такива хора не са чак толкова много, особено сред стопаджиите, и се набиваме на очи. А когато другарчето облечеше шарените си бразилски къси гащи, които отдалеч крещят "аз съм чужденец и съм готин", не чакахме повече от пет минути :) Стопът на Чилое обаче бе съмнителен отначало, защото като минавахме през Кастро с камиона, видяхме на изхода на града двойка чужденци, бели като сняг, а момичето се молеше на колене на минаващите коли някой да спре и явно никой не ги бе взел часове наред, щом бяха така отчаяни.
След нощувката до сергиите, намерихме безплатен ток до панаира и реших да си пиша блога там. Тъкмо включихме компютъра, когато дойде едно чиче, на което му трябваше ток да си включи хладилника на сергията. Понечи да дръпне нашия, но ние му посочихме съседния контакт, който бе свободен. Вместо да ползва него, чичето най-нагло ни дръпна щепсела. Другият контакт бе на място, където не бе удобно за седяне, а и бе пълно с хора наоколо, така че решихме да се махаме от цялата тази суматоха. Върнахме се в Кейон и намерихме интернет пред библиотеката (която бе затворена), обадихме се по скайп на близките и тръгнахме да излизаме от града, който не бе много приятен и изобилстваше от пияници по улиците, един от които много настойчиво искаше да ми позира за снимки. Градчето изглеждаше позападнало, а докато излизахме от него, ни заговориха двама американци от Юта, които бяха мисионери мормони и на единия не можеше да му се затвори устата :) Явно много го биваше да проповядва, но пък на нас ни беше приятно да си поговорим с някого на английски и се задържахме към половин час в приказки на улицата. Две момчета - чилийски стопаджии, отидоха преди нас до края на града и се настаниха да стопират,ние ги подминахме като им пожелахме късмет. Изглеждаха доста отчаяно, единият носеше скара, закачена на раницата си, не смея да си представя как ще нацапа колата, която ги вземе с тая ръждива и прегоряла скара, тамън извадена от огъня. Ние отидохме доста далеч от момчетата, за да не ни свързват хората с тях и зачакахме. Малко по-късно ги видяхме да идват към нас, явно бяха чакали много и решили да сменят мястото. Изтупаха се на 60-70 метра преди нас. Вече сериозно се притеснихме, че никой няма да ни вземе заради тях и наистина отвисяхме много време. Хората виждаха първо тях и като наближаваха нас, вероятно мислеха, че сме същите типажи или че сме заедно. За късмет един пикап все пак спря и ни взе, не зная какво стана с онези двамата. Пикапът бе пълен вътре и се возихме отзад, което бе супер, имахме 360 градусова панорама към всички красоти по пътя. За още по-голям късмет пикапът отиваше точно където и ние - в Кукао или на километър от началото на национален парк Чилое.
Пристигнахме след залез слънце и тръгнахме към парка. Входът на лошите бе встрани от пътя и можехме да продължим по пътя, не знаехме къде води. Реших да се опитвам да проникна в парка на другия ден, а понастоящем да намерим къде да спим преди да е завалял дъжд, небето бе начумерено. Отново прескачахме огради и спахме на една закътана полянка в гората, недалеч от регламентиран къмпинг.
Тази част на острова бе толкова богата на природа, че на сутринта тръгнах да я опознавам. Оставих другарчето на една автобусна спирка с покрив, в случай че завали. До спирката имаше тройка чилийски стопаджии - момче и две момичета, които бяха тотално пияни и се караха. Едното момиче си хвърляше скъпия телефон на земята и гледаше като неадекватно, другата бе толкова дебела и навлечена с всякакви странни фусти една върху друга и върху всичко това дълъг пуловер, а момчето изглеждаше като заклет тревоман... бяха за снимка тези тримата, не, какво ти снимка - направо видео. Махаха след рядко минаващите коли и се ядосваха, че никой не ги взема. Аз тръгнах да се разхождам първо по плажа, отидох и до края на черния път откъм тази страна на острова. Гледките бяха чудни, множество морски птици прелитаха наоколо. Върнах се при другарчето и поехме обратно към входа на парка. Там го оставих с багажа край пътя и влязох право през къмпинга на лошите без да плащам билетче на будката на входа. Слях се с тълпата по пътеката и така покорих поредния парк, или по-точно той ме покори, защото красотата на природата по пътеките бе спираща дъха. Следващите няколко часа направих всички възможни преходи в тази част на парка, от 150 метровия за инвалиди, до 1,5 километровия до дюните на плажа. Имаше най-различни за опознаване типове гори и растения, а миниатюрен бухал бе кацнал на едно дърво и прикова вниманието ми. По целия остров има и едри зелени папагали, които май са ендемични за този район. Не можех да повярвам, че папагали живеят толкова на юг, в този студ, но ги има и то много. Сутрин и вечер прелитат на малки ята и крякат шумно, няма как да ги сбъркате. Освен, че направих всички преходи, веднъж дори излязох от парка и пак влязох :) Посетих и музея на лошите, а накрая, като връх на нахалството си, отидох до инфоцентъра, където един от лошите ми даде карта и взе да ми обяснява на английски за трейловете в парка, мислейки си, че току що влизам от главния вход. Накрая излязох през втори безплатен вход - една вратичка, през която се излиза и пресича пътя като от другата страна на пътя има втора вратичка и се отива по пътеката за дюните. Реално е изключително лесно да се "хакне" този парк, но рейнджърите вървят по пътеките и слухтят. Освен това за сефте виждаме лоши, които не са дебели и разплути. В останалите паркове рейнджърите бяха добре угоени коледни прасета и не излизаха от къщичките си за събиране на парички. Тук всичките бяха млади и доста надъхани, това момче, което ми обясни всичко на английски, беше доста компетентно и мотивирано да работи тази работа. Взех другарчето и тръгнахме към Кукао (езерото, край което са пътеките, също се казва Кукао), където си купихме емпанади със сирене на прилична цена и за първи път пробвахме чилийските емпанади. Много вкусни! Аз почерпих по случай успеха ми с влизането в парка гратис :) Много ми е интересно кой ли ще е първия парк или атракция, където ще опитам да вляза и ще се проваля като ме хванат. Досега си играем на "ни лук ял, ни лук мирисал" с чичковците в униформи, но все някога ще му излезе края и аз ще си намеря майстора :)
След Кукао хванахме стоп за следващото село по пътя на име Уиянко или нещо такова. Там снимах църквата и някои стари къщи, след което тръгнахме да излизаме. Голямо вървене му ударихме, никъде нямаше празно от къщи и ниви и въобще нямаше изгледи да свършат, така че отново, за кой ли път, прескочихме оградите и се настанихме в една гора. На сутринта се събудихме от чупене на клонки и си помислихме - хванаха ни. Показахме глави от палатката и що да видим - стадо огромни бикове и по-малки бичета ни бяха обградили от всички страни :) Бяха адски любопитни, а в същото време ги беше страх и бягаха като ги доближих. Доста се забавлявахме с тях, докато чакахме палатката да изсъхне. Беше валяло предната нощ, както обикновено. На Чилое превалява доста, но разбира се далеч от валежите в Патагония, които будеха респект и тревога в сърцата ни. Палатката засега се държеше отлично и бяхме напълно сухи вътре.
Измъкнахме се незабелязани от имота и продължихме към Чончи - следващото градче с много интересна църква, която е една от 16-те църкви на острова, оценени от ЮНЕСКО като световно културно наследство. В Чончи оставих другарчето пред библиотеката, която бе в обедна почивка, а аз се разходих из градчето. Като се върнах при него, вместо в библиотеката го заварих на един контакт с работещ ток в парка. Седнах и аз да запиша няколко диска снимки, бяха се събрали от последната седмица, другарчето ми заше нов цип на чантата на фотоапарата.
Надвечер хванахме стоп за следващото село с такава църква Вилипуй, където бяхме посрещнати от две готини кучета Рошко и Шишко и се настанихме да къмпираме на плажа. Изглеждаше супер спокойно селце. Сутринта поехме към Кастро като подминахме църквата в Неркон, която също исках да посетя. Двете основни забележителности на Чилое, заради които всички туристи идват тук, са църквите и къщите на колци, които се наричат palafitos и са толкова цветни и симпатични, че човек е очарован от гледката. На площада пък е катедралата на Кастро, която без съмнение е най-красивата измежду всички църкви и направо смайва отвътре и отвън. Тя, заедно с къщите във водата, не трябва да се пропускат, защото си заслужават откъдето и да го погледнеш. Кастро много ми хареса като град! Да не кажа - изключително много. Спокоен, свеж, някак си усмихнат и пълен с положителна енергия. Нищо общо с Валдивия и Пуерто Монт. Има редица мирадори (гледки) към всички части на града, към океана, към къщите... Прекарах абсолютно целия ден в разхождане из града, а другарчето бе в най-яката библиотека, която сме виждали до момента - с гледка право към океана! Супер спокойна и тиха, няма лелки да пръскат, целият персонал бяха мъже и всеки се занимаваше с нещо, никой не ни гледаше на криво и не ни занимаваше с глупости. Имаше и страшно интересни книги на английски за Андите, за Чили и Патагония, които умирах да прочета, но няма как всичко за толкова малко време. В града посетих и трите места, където са разположени къщите на колци, обаче отливът на океана бе много голям и нямаше никаква вода под къщите. Разходих се между обраслите и леко загнили дървени колони под къщите, беше интересно. Снимах много, имаше и доста лебеди от вида с черни вратове и бяло тяло. Голяма красота като цяло, а от мирадора над града се виждаше разкошно катедралата, огряна от слънчевите лъчи. Цялата ми разходка трая много часове, защото обиколих всяка уличка, гледка и въобще всеки ъгъл, който ми се видя атрактивен на картата. Градът гъмжеше от бекпекъри и стопаджии като на северния изход имаше опашка от чилийски стопаджии. в парка на площада имаше десетки захвърлени раници и жонглиращи или правещи артезания хора, други просто се излежаваха в градинката, а нормалните чилийски туристи с коли и семейства обикаляха наоколо в плюскане на сладолед и всякакви бързи храни. Уличните артисти и музиканти бяха неизброимо много. Фрийрънърчетата имаха свой ъгъл и демонстрираха акробатични номера. Младеж свиреше на тромпет и деца пускаха стотинки в шапката му... общо взето жив и колоритен град. Чак след 18:00 отидох в библиотеката да взема другарчето и му заявих, че на следващия ден пак ще сме в Кастро, само че аз ще съм на компютъра и ще си пиша блога, който последно писах на Коледа, преди повече от месец. Тази библиотека бе перфектна за мен да пиша, нямаше никакви дразнители. А безсънните нощи на улицата за съжаление приключиха, защото нощем е толкова студено, че е немислимо да се седи на уличен ток и да се пише, пръстите ми ще замръзнат за клавиатурата. През деня е топло, когато е слънчево, но нощем си е кучи студ и дори започнахме да спим с връхни дрехи в палатката. Така че вече блога щеше да бъде писан през деня. Излязохме от града в посока Вилипуй и отново спахме до селото, където и предната нощ, само че на една поляна преди селото, за да не слизаме до плажа. Следващия ден прекарах в библиотеката като до вечерта не успях да напиша всичко, каквото ми бе на сърцето, затова реших да пиша и на следващия ден.
Вечерта се върнахме пак във Вилипуй и спахме на плажа, на предното място. Едно куче се залепи за нас и не искаше да си ходи, не можахме да го изгоним по никакъв начин, а явно бе от близките къщи и искахме да се прибере у дома си. Цяла нощ спа до палатката като постоянно ръмжеше и на моменти лаеше и събуждаше другарчето. Аз ползвах трите часа на батерията на лаптопа да пиша и в палатката, така че заспах в малките часове на нощта. Много исках да вземем кучето вътре, но ако му покажехме, че го искаме, то щеше да тръгне с нас на другия ден. Това се случи въпреки опитите ни да го изгоним и накрая се наложи да го пръскаме с вода и да хвърляме камъни, за да се прибере към селото. Едва го изгонихме, а аз щях да получа инфаркт само от мисълта, че може да излезе на главния път, където минават много коли. Кучето бе младо и глупаво, но там, където живееше, поне нямаше коли и това го правеше още по-непредпазливо. Тъкмо като успяхме да го изгоним ни взе кола на стоп до Неркон. Колата отиваше до Кастро, но вече 5 пъти минавахме покрай църквата в Неркон и беше крайно време да спра да я посетя. Слязохме до нея, разгледах я и отново се очаровах от интересната и нестандартна визия на храма.
Стопът до Кастро бе мигновен - първата кола спря. Отново отидохме в библиотеката - аз да пиша на лаптопа, а другарчето да програмира на телефона :) Прекарахме целия ден там, написах доста и използвах момента да проверя в интернет цената на единственото фери надолу по Каретера Аустрал, което не може да се избегне. Цената бе 16 долара на човек, което тотално наложи промяна на плановете ни. И всъщност не само цената на ферито, но и сериозният напредък на времето ни накараха да решим, че след Чилое влизаме в Аржентина възможно най-скоро. Вече започна февруари - последният месец от патагонското лято, а ние дори не сме влезли в Патагония. Излишно да споменавам, че с нашето темпо сме рекордно бавни пътешественици. Влади, който беше след нас в Колумбия, вече се върна от Патагония съвсем на време, а ние ще се натресем на най-големия студ в най-лошото време. Затова решихме да влезем в Аржентина и да цепим право към Ушуая, така ще разгледаме най-южното и най-студеното и после, колкото и бавно да пътуваме нагоре през Патагония в Чили и Аржентина, ще се придвижваме към топлото и времето ще става все по-хубаво. Ако продължаваме с нашите темпове надолу, ще стигнем Ушуая в средата на зимата, или както се бъзика другарчето - следващото лято :) Има толкова много неща по пътя, които трябва да се видят, а аз не смятам да идвам в този край на света отново и за разлика от Африка и Азия, където искам да се върна още много пъти, в Южна Америка надали ще дойда отново. Така че искам всичко да видя :) А това всичко отнема много време.
След като взехме това решение, продължихме обиколката на Чилое по мое желание, другарчето напираше бързо да ходим надолу заради студа, но аз и дума не исках да чуя да се напусне острова без да посетя всички църкви на ЮНЕСКО, бяха все много интересни и различни. Отправихме се към Рилан и колкото и да бе бавен стопа след Кастро, стигнахме почти по тъмно до малкото селце. Оставих разглеждането на църквата за другия ден и тръгнахме да търсим място за палатка. Имаше плаж на 400 метра от църквата, но другарчето рече да сме ходели до друг, по отдалечен плаж, въпреки че бе супер спокойно да се спи и до селото. Малките селца на острова са много безопасни, но по-големите градчета изобилстват от пияници и гаменчета. Консумацията на алкохол тук е чудовищна и гъмжи от пияни и заляни по улиците. Тръгнахме по черния, стръмен път и след дълго нагорнище и около 2 км ходене на другарчето му писна и се установихме в нечия нива, близо до къщите.
Сутринта бяхме много тихи и се измъкнахме незабелязани, или поне така ни се иска да си мислим. Този път и другарчето изяви желание да влезе в църквата, след като аз му се похвалих, че може да се качи до камбанарията по дървени и много стръмни стълбички :) Продължихме да вървим и стопираме към по-голямо градче с църква - Далкауе. Стопът до там бе бавен, но стигнахме, само че църквата се оказа в реставрация и не можеше нищо да се види, освен дървените скелета на работниците. Беше пълно с туристи, особено чилийски бекпекъри и имаше голям пазар за артезания и всякакви скъпи храни. Продължихме към село Сан Хуан - мъничко китно селце на плажа с хубава църква и гледки към океана и милионите морски птици, крякащи шумно и явно ловуващи над водата. Стопът до там бе пълен чук, тъй като на изхода на Далкауе отвисяхме някой час.
Стопът в Чилое ставаше все по-зле всеки ден и това много ни забави. Ако беше бърз, щяхме да обиколим всички селца за един ден, но така ни отне 3-4. Селата пък са забутани - всяко със свой разклон и 4-5 км, а местните хич не се радват да видят стопаджии и изобщо не горят от желание да ни вземат. В Чилое "мурафет" номер едно на хората е да вдигат ръце от волана като видят стопаджии. Ако шофьорът не вдигне ръце, значи не е чилоец. Разбрахме защо стопът в Чилое и въобще в Южно Чили не върви - защото има мнооооооооого чилийски стопаджии!!! И тук пак да отворя дума за тях - такива отрепки и изпадняци в цял свят няма! Това са абсолютни паразити и утайки на обществото, малоумници и тревомани, които нямат акъл за 5 стотинки и мислят, че всички са им длъжни. Толкова са нахални, че още не проумявам кой въобще би ги качил. И естествено хората са вземали много такива и са се наплашили и отвратили, така че вече не спират за никого! Защото само като те видят, тези стопаджии започват "дай ми монеда", "дай ми една цигара", "дай ми твоя хляб", "дай ми парче шоколад".......... Каквото и да видят, идват да ви го поискат! Движат на групи, шумни са, мръсни, миришат, опърпани, никога не си събират багажа в раниците и винаги, ама ВИНАГИ имат хиляди артикули, висящи отвън, които са от гнусни по-гнусни като върхът  е кирливото одеало, вързано с въженце и провиснало отзад! Представям си колко шофьори са ги качвали такива и още като са влезли в колите са почнали да си искат монети и цигари, та после няма какво да се чудим защо никой не ни спира! Един шофьор директно ни го каза - качих ви само защото сте чужденци! Аз, да ви кажа, толкова им набрах на чилийските стопаджии, че само като ме доближат за каквото и да е, им казвам, че не разбирам испански, защото знам за какво идват и защото не мога да ги понасям! Уж се правят, че са алтернативни и са извън системата, но изкарват толкова пари от просия, артезания и жонглиране по кръстовищата, че обикновено излизат от супермаркета с десетина торби храни и напитки и по цял ден седят в парковете да плюскат като свине! Излишно да казвам каква мръсотия оставят! Една книга не са прочели в живота си и нямат никакъв интерес да разгледат нещо, да посетят и научат нещо, излишно да споменавам, че по преходи и в планините никога не можеш да ги срещнеш - винаги са в градовете! Живеят по същия начин като някои от хората в "системата", но си мислят, че са извън нея, на всичко отгоре паразитират агресивно върху тези, които работят. Единственото им занимание освен плюскането и пиенето, е да седят и да гледат в една точка! Живеят за деня и за мига, нищо трайно не намира почва в главите им. Това, което най ме потриса, е че са хиляди! Както във всички развити икономически държави, тук също намират почва такива индивиди. Интересно защо не идат в Перу. Там дали някой ще им даде монеда или цигара като хората са бедни?! И  като си говорехме с другарчето, аз се чудех защо просто не си живеят на едно място, тъй като пътуването тях не ги прави нито по-добри, нито по-умни, реално те нищо не научават и нищо не ги интересува. Та другарчето правилно изтъкна, че не могат да паразитират на едно място, защото няма кой да ги трае, няма кой да им дава пари. А така, като сменят града на няколко дни, хората не ги познават и им дават. Реално ако искаш да живееш ден за ден, нямаш друг избор, освен да скиташ и непознатите да ти дават. И тук наистина дават, защото хората са богати и не харесват досадници, така че гледат да се отърват, подхвърлят им по някоя монеда и на края на деня имат повече пари, отколкото реално им трябват, но успяват абсолютно всичко да изхарчат. В Анкуд например (който по-късно посетихме), другарчето седна в парка на лаптопа за няколко часа и една такава група стопаджии веднага отиде да го тормози да им даде какво ли не. То наблюдаваше групата и се оказа, че една дебела, разплута стопаджийка държи парите, тоест цялата й група са пръснати да просят и събират парици и на края на деня й ги носят. Веднага се купува храна в огромни количества и всичко се изяжда. Едно от момчетата в групата бе толкова опърпано, че поискало от дебеланата пари да си купи панталон. Тя му казала, че няма нужда от нов панталон и щом тя имала само един и ходела само с него, не било необходимо той да има два! На мен пък момче от друга такава група дойде да ми поиска хляба, който ядях за вечеря в парка! След като му казах да си купи от магазина, седна до групичката си и започна да нагъва какви ли не деликатеси, сред които и миди!
Откакто дойдохме в тази част на Чили и се сблъскахме с феномена "чилийски стопаджии", с другарчето правим всичко по силите си, дори и отвъд тях, за да изглеждаме пълна противоположност на тези индивиди. Постоянно се перем, нищо не ни виси от раниците, всичко е събрано и минимизирано, гледаме да махаме винаги като чужденци, не като чилийци, правим всичко възможно хората да разберат, че не сме местни и че освен тези прошляци, има и нормални пътешественици тук! За жалост обаче те числено надделяват, така че стопът и на нас не ни върви. За тези индивиди мога още много да напиша, защото са ми трън в очите и страшно ме дразнят, но ще спра до тук, че нататък нещата стават още по-брутални.
Та да се върна на село Сан Хуан. Нощувахме на плажа, недалеч от няколко къщи, на сутринта се оказа, че църквата никой няма да я отвори. А беше събота. Нито един мераклия да иде на църква в събота. Снимах я отвън и продължихме, взеха ни аржентински туристи (които явно не се бяха сблъскали още с чилийски стопаджии) и ни откараха до разклона за Тенаун, където, на какво мислите се натъкнахме - две момчета чилийски стопаджии! Единият бил от Антофагаста и вече 1 година "пътувал", докато стигне до тук. Другият не разбрах откъде. Седяха под една дебела сянка и плюскаха сандвичи със сирене и меркен. Изглеждаха по обичайния начин, а и бяха доста разговорливи, така че едва се измъкнахме да стопираме. Слава богу, не отиваха в нашата посока!
Пикап ни откара два километра преди Тенаун, където оставих другарчето и отидох до селото пеш. Там се намираше една от най-красивите църкви и доста се възмутих като видях няколко момчета на ядат вътре в църквата. Беше неделя, а църквата нямаше нито един посетител. Момчетата, които ядяха, бяха от "персонала", който седи цял ден на входа да събира дарения от туристите (всички църкви са с доброволни дарения за поддръжката им). За сметка на празнотата на божия храм обаче, единствената кръчма в селото се пукаше по шевовете и пиянките бяха наизлезли на улицата! Като минавах, всички ме зяпаха и оглеждаха сякаш за първи път виждат някой да ходи на два крака. Като отминах им дойде куража и започнаха да подвикват и да се ядосват, че не им обръщам внимание. Откъм плажа пък идваха на групички чилийски стопаджии в пиян и залян вид, полуголи дебелани с тежък грим и всякакви местни туристи със семействата си и безбройните си чавета, които крещяха истерично и заглушаваха музиката от mp3-плейъра ми (която бе усилена на макс). Изнесох се бързо от селото и се върнах при другарчето по прашния и ужасен за вървене път (тъй като колите вдигат всичкия прах и го дишаш).
Пикап ни взе до главния път (който също не бе асфалтиран) и там доста отвисяхме, докато чакахме стоп за следващото село - Коло. Една жена ни каза, че Коло било много грозно. В последствие установих, че това е най-красивото и китно село от всички. Защо - ами защото няма къщи, само разкошни зелени гори, плаж, тишина и спокойствие! Затова хората го намират грозно. Няма кръчми, шум, артезании и емпанади на тройна цена. До разклона за коло ни взе пикап след доста чакане, оставих другарчето на главния път и поех към селото, което бе на 3 км. Никоя кола не спря като стопирах, така че ги извървях и на отиване, и на връщане. Църквата отново бе разкошна, но затворена по това време.
Нощувахме в частна собственост на брега на малка рекичка, а сутринта продължихме към Кемчи - градче на 16 км. В последствие ни отиде целия ден само да стигнем дотам и да си тръгнем. Вървяхме доста преди да спре кола за 5 км, после заваля и трябваше да стопираме до автобусна спирка. Никой не спря и продължихме пеш, след доста ходене ни взе камион и слязохме 2 км преди Кемчи, където има един малък остров, свързан със сушата чрез дълъг дървен мост. На острова, който се казва Аукар, има красива църквичка и малък ботанически парк. Посещението е безплатно. Има и хиляди птици, измежду които лебедите с черни вратове, които изглежда са навсякъде около Чилое. В Кемчи посетих къщата музей на Франциско Колоане - известен чилийски писател. Много любезният гид на музея ми разказа цялата история за живота му, както и доста от историята на Чилое като дори остана в извънработно време да ми доразкаже. Иначе градчето изобилстваше от пияндурници като един от тях си бе наистина зловещ и доста ме стресна като застана между раниците, помислих че ще направи някоя беля, очевидно бе и умствено изостанал, а на тегло бе страшен и не знам как щях да се преборя с него. Хората в Чилое ми изглеждаха зловещи понякога. Не обикновените труженици, а пияниците и другите, люшкащи се покрай пътя. Другарчето подхвърли, че може би в миналото са пращали затворници и други утайки на острова, както нормално са правели навремето (Австралия например). Излязохме от Кемчи с идея да спим, беше вече късно. Хванахме стоп с пикап и той ни остави на 7 км след града. Там тъкмо тръгнахме да оглеждаме гората наблизо, когато се случи чудо - един човек ни повика да се върнем назад, махаше ни за нещо и решихме да се върнем да проверим какво иска. Къщата му бе на разклона, на който ни остави пикапа. Човекът ни покани да разпънем палатка в двора му, напълно безплатно. Ето това вече бе нещо ново - за първи път в Чили ни поканиха! Още малко и Чили щеше да е втората страна след Перу, в която никой да не ни покани. В Колумбия за дзвайсетина дни ни поканиха веднъж, във Венецуела два пъти. А тук бяхме вече повече от 2 месеца и никой не ни покани, а хората имат огромни дворове и безкрайни терени гора и поляни, но никой никога не прояви интерес дори да ни заговори като ни видят да вървим по пътя. Ето, че този човек отсрами държавата си. :) Живееше скромно с жена си и дъщеря си в дървена къща, която бе като всички останали на острова, тук всичко е от дърво и няма никакво високо строителство. Не бяхме надничали в чилийска къща, затова като се наложи да идем до тоалетна (която бе вътре в къщата), погледнахме как е. Много са им хубави къщите, а и с тези огромни дворове - човек може само да им завиди. Това семейство бе различно от всички останали - нямаше кола! Всички нормално имат коли и от тях не слизат. Ако искат да идат до съседа да вземат две яйца например, отиват с колата, а съседа е на 200 метра. Целият трафик по селата и градчетата се образува от хора, които не отиват никъде, само до магазина или съседа, но винаги с кола! Та това семейство нямаше кола и бяха много мили хора. Имаха две кучета - огромна немска овчарка, която на акъл бе още бебе и тичаше като луда като побъркваше малкия черен пудел, гонейки го яростно наоколо и хората едва го спасяваха. Мъжът направи всичко възможно да се чувстваме удобно. Първо ни донесе подпалки за огън, но ние вече бяхме приготвили газовото котлонче и не искахме да му горим дървата, така че продължихме на газ. После ни показа чешмата в градината, откъдето да си налеем вода. Като се стъмни тръгна да прекарва кабел с крушка през цялата градина, за да имаме светлина, но отново му казахме да не се тревожи, защото имаме челници. Жена му пък ни почерпи мекичета, които току що бе изпържила. Спахме идеално в двора и на сутринта им подарих една торбичка корейски чай, който носех отдавна и който въобще нямаше кога да консумираме, тъй като газта я ползвахме за манджи и не искахме да я хабим за чай. Дадох им също новите, още неразпечатани колчета на новата палатка, тъй като ние си ползвахме старите, а новите много тежаха. Носих ги един месец преди да намеря един добър човек, който да заслужава да му ги подаря и да зная, че ще ги ползва по предназначение (мъжът смяташе да отваря регламентиран къмпинг за туристи в двора си).
Поехме към следващата и последна спирка на острова - големия пристанищен град Анкуд. По пътя стопирахме до участък на карабинери, в който двор пасяха няколко овце. Доста се чудехме за предназначението на овцете при карабинерите, надали ги стрижеха. Всяка бе различен цвят и размер, още продължаваме да се чудим за какво са им овце на карабинерите :)
Както всички пристанищни градове и този бе пълен със съмнителни типчета и солидно количество пияндета! Просяците, заговарящи ви за монеда или цигара също изпълваха улиците като повечето от тях бяха колегите стопаджии. Е, след този град наистина ги намразих окончателно! Не спряха да тормозят нито мен, нито другарчето. И като добавим факта, че тук бройката им бе по-внушителна от всяко друго място на острова, нещата излизаха от контрол. Аз не проумявам как нормалните граждани ги търпят и защо им дават пари, които за секунди биват обърнати в храни за тъпкане и алкохол (и трева). Защо хората толерират това! Нормалните бекпекъри или пътешественици направо се губеха в този град, май не видяхме нито един. Всичките бяха чилийци. И тук не са по двама или трима, ами бяха цели шумни групички, викащи и тракащи с тенджери, висящи от раниците им поради колосалния им мързел да си съберат багажа както трябва.
В Анкуд посетих разкошния музей, за който прежалих 600 песос за вход, но изобщо не съжалявам. Освен това си купих страхотна книга за митовете на острова (имаше изложба на митологичните същества и легенди в къщата на културата), която бе 1000 песос - колкото три авокадо-та. Тъжно! Прочетох я на един дъх и загорях за още книги, но няма как да ги нося, а  направо изключено да ги оставям по пътя като се има предвид колко обичам да препрочитам. Посетих и един форт със стари оръдия и останки от стените си. 
Привечер, невярвайки, че някой ще ни избави от този град поради количеството кофти стопаджии, успяхме да хванем камион право за Пуерто Монт. Шофьорът бе готин и най-хубавото бе, че се натоварихме на ферито точно на време за залеза!!! Да гледаш залеза от корабчето, докато десетки морски лъвове подскачат игриво над вълните, е удоволствие, несравнимо с нищо! Небето бе подпалено от залязващото слънце и цветовете бяха спиращи дъха, а когато и морето бе подпалено от същите тези багри, направо не знаехме на кой свят се намираме. Тъкмо навреме стигнахме сушата и пропътувахме с камиона около 40-те километра до голямото пеахе, където имаше душове и където смятахме да спим и да си изперем всичките дрехи на следващия ден. Нощувахме в гората и на сутринта се захванахме с прането. Слънце нямаше и сушенето щеше да е трудно. Вече бяхме взели решение за следващите дни - един ден в Пуерто Монт, след което влизаме в Аржентина и тръгваме право на юг - към Ушуая, или края на света!     
 

Чили е една изключително интересна и странна държава, за мен това е най-парадоксалната страна в света. На пръв поглед прилича много на Европа и повечето хора биха си помислили, че е горе-долу същото. Но е мнооого различно! Като попътуваш повече тук и опознаеш някои местни нрави, виждаш, че чилийци си носят доста от перуанския и колумбийския манталитет, само че тук е много яко замазан с красива фасада. Примерно градовете и плажовете са чисти, но само защото има много чистачи, които да оправят мизериите на туристите. С очите си видяхме как двойка съвсем нормални хора, не някакви изпадняци, си оставиха всичките боклуци от изяденото в градинката в Пукон. Огризки, пликчета и кенчета кока-кола, а на другия ден нямаше и следа от тях, защото чистачите чистят ли чистят! По плажовете е същата работа, просто разликата от Перу до Чили не е самосъзнанието на хората, а организираността на властите. Зулумите в супермаркетите, както написах по-горе, не са редки. Другарчето било свидетел как майка учи детето си да открадне играчка, как да я прекара през касите незабелязано... Чилийските туристи с коли и семейства пък са напаст божия. Шумни, мърляви, навсякъде оставят боклуци, навсякъде правят барбекюта и опушват всичко наоколо. Винаги пътуват с многолюдните си семейства, излишно да споменавам, че тук няма хора без деца, всичко живо се плоди и популацията главоломно расте. Като им кажеш, че не искаш и няма да се размножиш, изпадат в пълен смут.
Барбекюто, наречено тук асадо, е страшно популярно за тази месоядна нация. Единствената им традиционна храна, която можем да ядем, са емпанадите със сирене и едни много вкусни неща на име умитас, които се правят от царевица и се продават завити в листа, нещо като касава хляба в Африка. От сладките неща традиционен е манхара, който се продава в различни вариации и който е нещо като карамел, върви добре намазан на филия хляб. Другото вкусно нещо, което открихме в Чили, е меркен - пикантна подправка, приготвена от пържени и опушени люти чушки. Много вкусна, слагаме я на всичко! Мапучетата били създателите на меркена, та на тях трябва да благодарим за тази благинка, тя замества шарената ни сол, която свърши в Консепсион и която ползвахме за картофите-мазньоч при Родриго. С това май се изчерпват опциите за традиционна чилийска кухня. Тук едно от най-популярните яденета се нарича мариско и доколкото разбрахме са някакъв вид миди. Всеки ни пита дали сме яли такова и изпада в ужас като кажем, че не ядем животни и да - мидите са животни!
"Мариското е приятел, не храна" -
звучи от моята уста
във всяка следваща кола
и шофьорът се хваща за глава :)
   
От напитките най-популярни са виното и бирата. Другарчето каза, че чилийското вино вървяло и в България, аз не зная - не разбирам нищо от вина. Бирата е основния алкохол за пияндурниците, които подритваме по улиците. Един в Кастро така се беше натряскал, че не можеше да стане от тротоара и лежеше със заголено дупе, а минувачите му се смееха. Натуралните прясно изцедени сокове са страшно вкусни, но само два пъти пихме, защото са много скъпи. Има и всякакви други неща по сергиите, например чурос, което е нещо като толумбички. А в няколко супермаркета видяхме и турска баклава на витрината за сладкиши :) Пуканки се продават навред, както и емпанадите. Захарният памук и всякакви там близалки и захаросани ябълки са редовни по панаирите.
Основната реплика, с която ще запомним Чили, е "тодо се пага аки" (всичко се плаща тук). Тази реплика чухме немалко хора да ползват, а и наистина е нарицателна за страната, тук много се държи на това всеки всичко да плаща. Туристите биват одрани отвсякъде до което и градче да пътуват - пеахе по магистралата, паркинги, тоалетни, национални паркове, билети за вход, тройно повече пари за къмпинг.... абе няма нещо, в което да не ги цакат. Тук се гледа да се цака здраво и откъдето може. Манталитетът е много перуански в тази насока. Веднъж видяхме кола да опита да тръгне без да си плати паркинга, но отговарящият за паркинга хукна след нея с викове :)
Назад писах за лошите и националните паркове, но пак да попиша. КОНАФ, или както ние, изхождайки от логиката, го нарекохме - МАНАФ (защото веднага се надупва за парици) е огромна корпорация с много персонал, който ние наричаме "лошите" и който яко дере всеки турист, осмелил се да посети последните останали бели петна природа. Единствената природа в Чили е в националните паркове, всичко друго е оградено, застроено или е нива, или горски плантации от евкалипт и бор, които изсмукват водата от почвата и правят еко катастрофи. Та в парковете задачата на МАНАФ е да събират пари и да лъжат хората, че парите отиват за поддръжка на парка. Количествата пари, които обаче събират, са далееееч отвъд нужното за поддръжка на парковете, а факта, че са корпорация... мисля няма нужда да обяснявам повече къде отиват парите.
В Чили не просто всичко се плаща, но и всичко е на кредит. Например образованието. Ако се родиш по-беден, никога няма да можеш да станеш богат, защото образованието е толкова скъпо, че само децата на богаташите могат да си го позволят. Останалите вземат кредит, с което автоматично стават роби на системата и трябва да изплащат години наред. Така че ако искаш да се изучиш, но след това да не работиш - забрави. Хората изобщо не са равни, макар да се твърди, че са такива.
Най-важната принадлежност за един чилиец след къщата, е колата. Или всъщност - преди къщата. Колата е важна до степен такава, че хората не могат да живеят без нея. Не, че не искат, а не могат. Толкова са обездвижени и свикнали да не слизат от колите, че краката им са неспособни да ги носят повече време. Освен това народът е толкова затлъстял като тук се стига до извращения в теглото, които ми е трудно да опиша с думи (и числа), а храната е вредна и прави хората болни и зависими... Доста хора уж много спортуват, но са огромни и изобщо не обичат да вървят. Сещам се за двойка с деца, мъжът и жената колоездачи уж, видяха ни до църквата във Вилипуй и само за да не вървим 500 метра до главния път, ни поканиха да ни вземат с колата като при цялото това упражнение се налагаше да се местят седалки, жената да седне отзад при децата, а ние с другарчето двамата на предната седалка. И всичко това, за да не вървим пеш 500 метра. Сещам се как в Перу ни вземаха на стоп само ако вървяхме, защото там пък ги беше страх да не вземем да стигнем с вървене и ни качваха, за да не стигнем и да не ги е яд :) Тук ако вървим по пътя, първата кола спира :) Ако стоим на едно място винаги чакаме повече, но като ни видят да вървим, вече са сигурни, че сме чужденци и веднага ни качват.
Интересен факт за каучсърфинг в Чили - на север вървеше много, но надолу от Консепсион на колкото и човека да писах, абсолютно никой не ми отговори, нито дори едно "не". А също така интересно - на север хората казваха, че тези на юг били още по-добри и готини. Ние открихме точно обратното - колкото по на юг отиваме, толкова по-криви стават хората, а на север бяха много по-готини. Обяснението е, че на север няма туристи и хората живеят нормален живот, а на юг всяка втора къща предлага кабаня, къмпинг, а никой не се занимава с нищо, освен с туризъм. чудехме се как е възможно в тези огромни дворове да няма посаден ни един домат, чушка, абе каквото и да е.
Като цяло хората ни се струват немалко задръстени и ограничени от наша гледна точка, разбира се има и изключения. Сещам се за Пауло - хостът ни в Талка, който сподели, че  колегите му се смеели, че учи английски и иска да се развива, а той като ги питал те защо не научат чужд език, те се чудели защо им е. Като пък кажел, че е на 28 години и не е женен, всички мислели, че е гей. Изобщо хората изглеждат доста затворени за нови идеи и не са любознателни както отначало ни се стори. Иначе най-редовно като ни подминават по пътищата, вадят телефони от прозорците на колите и ни снимат в движение, знаейки, че няма как да ги догоним и да ги набием. :)
Чили има още десетки странности, които всеки ден откриваме и преоткриваме с любопитство. Тотално различно е ако пътуваш в тази страна като турист, вместо на стоп. Изглежда толкова нормална и толкова европейска, но като надникнеш зад кичозната фасада, има толкова интересни неща, които ще откриеш!

В заключение - адски ме радва Чили! Горещо я препоръчвам на всеки, но ако дойдете - останете повече! За два месеца мисля доста опознахме и научихме. И още един сигурно ще има като влезем откъм юг. Също като Еквадор и тук има милиони атракции и много красива природа! Няма големи световни атракции като Мачу Пикчу, но има хиляди пъти по-яки места!!! 

Снимките са по ред, само последните десетина се разбъркаха и трябваше да са отначало
Също така липсват снимките след Чончи в разказа, за съжаление нямам време да подбера и кача от тях и ще ги сложа в отделна публикация, когато отново имам време (да се разбира неизвестно кога). Сега библиотеката затваря, така че се радвам, че поне успях да сложа тези три публикации.


във Фрутияр



вулкан Осорно на заден план



църквата във Фрутияр




тези бяха вкусни като венецуелските понички, за първи път!

Пуерто Варас


големи хотели на брега на езерото

плажът може да се похвали с посещаемост :)





църквата е разкошна


трениращи зумба в парка

музей Пабло Фиеро





Пабло - автопортрет

макарони с леща - вкусно!

Петроуе



водопадите Петроуе







национален парк Висенте Перес Росалес


официалния вход

чакалнята



Зеленото езеро

гледка отвисоко

недалеч от вулкана

вулкан Осорно




на ски центъра

Пуерто Монт





из центъра...






продукто перуано - не мерси :)








паметник на немските заселници


за първи път си сготвихме мекичета

безплатните душове на магистралата

ферито за Чилое


скачащи морски лъвове, но много далеч



края на Панамерикана


Пунта Лапа

време за почерпка

и още

панаира

тук нощувахме


съседите по палатка имаха даже тоалетна :)

град Кейон

изложбата на овце




най-силните земетресения в Чили и в света





скайп пред библиотеката


недалеч от национален парк Чилое















туристи...


езерото Кукао



пътеките в националния парк















пътеката към дюните








инфо центъра

село Кукао

първи чилийски емпанади - вкусно

ето какво става с дървените къщи като им драснеш клечката...


в Чончи



приготвяха ги за стригане, една вече бе остригана

Чончи





Валдивия

палеонтоложка изложба във Валдивия





Валдивия...









библиотеката :)




край реката





във Фрутияр

Фрутияр







7 коментара:

Надежда Симеонова каза...

Супер! Пренесох с там! А сега кой знае къде сте... Някъде из Аржентина? Където и да сте, всичкият късмет и всичките добри хора да са около вас!

Tery каза...

Поздрави от Пунта Аренас, Надежда :))) Ние от повече от две седмици сме вън от технологичните глезотии особено от интернета, стигнахме Ушуая, че даже го и минахме, изпътувахме няколко хиляди километра в Аржентина, за да стигнем до Ушуая докато още не е станал кучи студ там и успяхме, макар че едва не станахме на шушулки край Рио Гранде - най-грозния град на планетата :) Ушуая пък беше супер красив град, а с националния парк като бонус си струваше мръзненето :) Стопът в Аржентина е адски зле, но успяваме да се придвижим, защото там пък качват за дълги дистанции. Вчера се придвижихме до Пунта Аренас в Чили и сега ще отиваме пак в дивото към Торес дел пайне :) А пък преди всичко това направихме към 10 дни пешеходен маршрут през планините и пресякохме първата си чисто пешеходна граница, отворена само заради такива като нас, както ни наричат "hiking fanatics" :) Беше много красиво, тръгнахме от Кочамо и влязохме през Лаго Пуело национален парк в Аржентина, после Ел Болсон и право надолу. Не знам кога ще имам време да пиша, но видяхме и ни се случиха все много интересни неща и когато се качим нагоре към по-цивилизовани части ще заседна в някоя библиотека за ден - два. А дотогава ще се наслаждаваме на чудната патагонска природа :)

Надежда Симеонова каза...

Велико! Страшни сте! Кога успяхте с всичко това??? Ще чакам търпеливо да се наситите на дивото и да отидете на по-цивилизовано място, от където да ни разкажеш подробно. И да видим снимки! Дано палатката ви се справя добре със студа и дрехите да ви стигат да се топлите! Желая ви пълна наслада в Патагония и вървежен стоп!

Анонимен каза...

Здравейте,
От време на време разпускам в работно време с Вашите снимки и разкази от разните държави по белия свят.Изпращам Ви следната информация, която днес срещнах случайно, защото прочетох, че търсите начин да отидете на полюсите. Успех.

Музеят на пристанище Порт Локрой на остров Гаудиър (Goudier) в Антарктида търси да наеме хора, които могат да понесат компанията на "две хиляди миризливи пингвина". Това се посочва в изискванията за кандидатите в обявата на фонда UK Antarctic Heritage Trust (UKAHT).

В нея се отбелязва, че кандидатите ще трябва да носят тежки кутии по хлъзгави скали и мокър сняг като едновременно с това избягват пингвините, да не се мият в продължение на месец и ако е необходимо, да преживяват без отопление или течаща вода. От потенциалните сътрудници се изисква добра физическа форма, добро здраве, както и владеенето на чужд език, освен английския.

Малкият остров Гаудиър се намира толкова далече, че дори хеликоптерите не могат да долетят до него. Това означава, че до най-близкия лекар има три дни път с кораб. Няма интернет и телефон или други средства за връзка с външния свят, с изключение на радиостанция. В продължение на шест месеца на острова е светло 24 часа, а температурата рядко се дига над 5 градуса по Целзий.

Одобрените кандидати ще работят в магазина, в пощата, в самия музей на базата Порт Локрой от ноември до март, т.е. по време на пролетно-летния сезон. През този период базата се посещава от около 18 хиляди души.

Свободната длъжност е на разположение до 27 февруари, а месечната заплата е около 1,700 долара, плюс командировъчните. UKAHT има нужда от общо четирима души, като националноста им не е от значение. Те ще бъдат обучени на територията на Обединеното кралство.

Британската база в Порт Локрой е построена през 1944 г. и се е използвала в началото като военна, а след това - като изследователска. През 1962 г. тя е изоставена, а през 1996 г. започва да се възстановява, от 2006 г., базата е под контрола на UKAHT, който създава музей. На базата има още поща и магазин за сувенири.

Надежда Симеонова каза...

Тери е човек за тази работа! Тя би се гушнала с "двете хиляди миризливи пингвини" без да й мигне окото. "Да не говорим, че със заплатата от 6 месеца сигурно после ще ни пише от Луната. :))) Обаче обявата изтича днес... Все пак, когато види това съобщение, мисля, че ще й хрумнат някои идеи. Нали, Тери?

Tery каза...

Анонимен, изключително много благодаря за информацията, веднага щом видях поста ви отидох в най-близката библиотека и се заех да пиша мотивационно писмо, да попълвам формуляра и да се моля да ме изберат :) Няма по-яка работа от тази за мен лелеее ако само мога да се добера до тези пингвини миризливи :))))) Надежда правилно е отбелязала колко много ще ми хареса, а със събраните пари наистина мога да пътувам мнооооого още време и къде ли не! Аз като бяхме в Ушуая, много плаках за невъзможността да се кача на някой от корабите, отплаващи за Антарктида, за съжаление сумата е абсолютно непосилна за мен (най-евтината оферта в момента бе 5000 долара!). И като си тръгнахме от Ушуая някак си започнах да губя надежда и да се измъчвам много и до ден днешен не спирам да се тормозя, защото цял живот мечтая да отида на ледения континет и не виждам перспективи за сбъдване на мечтата. Имах идеи да пиша пост на блога, че търся спонсори от големите компании (примерно Мтел, такива за планинска екипировка и прочее), за които такава сума срещу договор за дългогодишна реклама например, не би била кой знае колко непостижима. Но аз нямам нужното време и ресурси да седя цял ден на интернет и да пиша на тези компании, при положение, че около нас е зверски студ, брутален вятър и пампа, където никога не можеш да си опънеш палатката и всеки ден имаме редица битови проблеми, за чието решение мозъците ни работят непрекъснато. Един приятел с огромно сърце предложи да дари до 1000 евро безвъзмездно, но би ми било много неудобно и тегаво да приемам такава страшна сума пари от хора, на които също им трябват пари, още повече и той подготвя пътешествие. Мисля, че такава сума е добре да се събере от компании, защото те разполагат с достатъчно средства и аз имам каво да им предложа в замяна и го виждам повече като работа, а не толкова като дарение.
Та за обявата - подадох кандидатура! Пратих я веднъж, но ми върна недоставен мейл, само че продължих да упорствам и я пратих още два пъти, та успях, върнаха ми, че е получена. Само че има един проблем - ако случайно мина първа цедка, трябва да ида в UK през май на собствени разноски за интервю, което просто няма как да стане. Така че дори да мина първата, няма да мина втората процедура и няма да ме изберат :( Но какво да се прави, явно ще трябва да търся други варианти. От Антарктида няма да се откажа, просто толкова силно искам да я видя и опозная, че докато дишам ще мечтая за нея и дано някой ден мечтата ми се сбъдне. Ако намеря случайно куфарчето с парите някъде в канафката покрай пътя, ще се върна до Ушуая във всеки един момент и ще се кача на първия кораб. Сезонът обаче свършва края на март, ние дойдохме в точното време, ама без куфарчето. :)
Понастоящем (от вчера) сме в Пуерто Наталес и ще сме тук следващите доста дни. Намерихме си доброволска служба в хостел :) Първия ни подобен експириънс в цялото пътуване! Вече сме управници, държим ключовете, правим закуски на бекпекърите, чистим и въобще правим всичко, което и собственика, който е изключително готин човек (има и страхотно куче :)) Съвсем случайно намерих тази възможност и добре, че я намерих, защото сега има къде да оставя другарчето на топло, докато съм в парка. Утре ще ходя в Торес дел пайне, където не знам дали ще успея да вляза гратис, но ще опитам :) Другарчето ще седи седмица или повече да доброволства, после и аз ще се включа за втори път. Работата е лека и приятна, научихме всичко за 1 ден и вече човекът ни има пълно доверие и ни оставя сами постоянно. Получаваме безплатно спане и храна за труда си, което идеално ни устройва. Та така, надявам се след парка да ми остане време да напиша и блога, че големи приключения последните седмици :)

Надежда Симеонова каза...

Това се казват новини! Супер е, че сте намерили тази работа! Пък и с кандидатурата си успяла. Но дори и да не стане сега, Тери, поне ще знаеш, че там наемат хора за такава работа. Може пък догодина. Кой знае... А сега ще чакам да поразкажеш. :)