Чили 5 - езера и вулкани, докъдето ти стига погледа и отвъд

водопадите Лаха


Стопът към пътя за Сан Антонио (отново натам, това е единственият възможен път да се избегне столицата Сантяго) ни съсипа емоционално и направо ни обезвери. Толкова зле стоп не бяхме имали никога в Чили. Предполагахме, че на изхода на Валпараизо има пълчища стопаджии, които са се събудили по същото време и леко отрезнели са тръгнали да стопират към домовете си. Това хич не бе в наша полза, ние бяхме далеч от изхода на града и който шофьор би взел стопаджия, вече минаваше покрай нас с пълна кола. Най-страшно обаче стана, когато всякакви стопаджии почнаха да бъдат стоварвани на нашия разклон и не след дълго стана опашка. Първо се появиха момче и полуголо момиче с карнавална шапка, те махаха бая време, но се отказаха и отидоха на бензиностанцията явно да питат директно колите. После се появи само момиче, което изглеждаше толкова навъсено, фиркано или и аз не знам какво, че излизаше на средата на магистралата и махаше на колите, сериозно застрашавайки живота си и този на хората в колите. Тази мома отвися също много време, беше ужасно, защото тя стопираше след нас и хората дори да спрат за нас, щяха да спрат точно пред нея и тя да се качи. Точно така и стана, една кола я взе. Кошмарът продължи с появата на нова двойка стопаджии - момче и момиче, отново второто разголено. Вместо да отидат след нас обаче, както повелява стопаджийския кодекс на честта, двамцата се изтупаха ТОЧНО пред нас, на пук на всички правила. Е, първата кола ги взе!!! Еййййййййй ако ви кажа как кипнах, направо ми идеше да ги кълцам бавно на парченца!! Еййй къде се намирате бе, ние тук чакаме вече 4 часа под жежкото слънце, целите изгоряхме!!! Направо се сварих в собствените си ядове! Тез ги взеха, ама това не бе края - НОВИ ДОЙДОХА!!!! Отде излизаха тия стопаджий бе братче, фабрика ли бяха отворили в Чили, дето да се произвеждат гнусни, опърпани, полуголи и яко пияни отрепки!!! Чакайте малко да кажа за следващите - тези вече бяха СТРАШНИ! Ако не дай си боже ни се бе наложило да къмпираме или замръкнем до тези, сигурно щеше да се наложи да вкараме еквадорския нож в употреба. Четири момчета, кое от кое по-пияни, надрусани, агресивни.... лелеее тези не знам просто кой ги бе взел и докарал до тук! Аз дето като съм с колата в България, качвам всеки подозрителен циганин на стоп, нямаше да посмея да взема тези четиримата! Докато минаваха покрай нас си стискахме здраво багажите. Първо стопираха малко преди нас, но никой не им спря и тръгнаха да вървят по магистралата, подминаха ни и продължиха да се люшкат в пътното платно. Изглеждаха адски изпаднали и гнусни, махаха нагло и агресивно на колите... С другарчето съвсем си дадохме сметка, че днес от това място няма да отлепим и почнахме да се чудим дали да не се връщаме в гората. Тогава обаче един камион ни взе за няколко километра, после още един до отбивката за Казабланка и слава богу, напуснахме магистралата за Сантяго!!! А с нея и опашките от стопаджии.
До отбивката имаше зона за отмора с безплатни душове и веднага се възползвахме. После ни взе човек до втория разклон за Сан Антонио и там се настанихме в нечия гора да спим, отново с елементи на акробатика при прескачането на петте реда бодлива тел! На следващия ден бърз стоп ни отведе право в Сан Антонио, шофьорът ни прекара по готини улички с яка гледка към целия град. Купихме си храна като обиколихме три различни супермаркета, тъй като във всеки различни неща са най-евтини. За да си купиш най-евтиното от всичко, трябва здраво да обикаляш. В Санта Изабела например шоколадите са най-евтини, в Лидер киселото мляко и варивата, в Тотус чипса... и така се губи най-много време в безсмислено обикаляне и висене по опашки.
Планът ми за следващите дни бе да отидем първо до плаж Пичилему, за който всички местни ни питаха дали сме ходили и понеже предния път не отидохме, реших този път да отидем да видим за какво иде реч. Пичилему е столицата на сърфа в Чили, тук се провеждат световни първенства и сърфисти от цял свят идват да карат. Градчето е нещо като нашия Слънчев бряг - пука се по шевовете от туристи, всичко е много скъпо, всички атракции се плащат, а в туристическата дезинформация не ти казват нищо, освен платените атракции. Туристите с лопата да ги ринеш, тъпчат в тия усти всякакъв фаст фууд от рода на емпанади на тройна цена. Сърфистите също не са никак малко, а плажуващите са стотици. Има всякакви щуротии от типа на летните крайморски развлечения в България - джетове, блъскащи колички, батути, бънджита (в случая канопи) и какво ли още не. Има парк с палмови дървета и стари сгради от колониални времена. Градчето още едно време е било курорт за богати, казиното му е построено отдавна. Наблизо има село, което е с традиции в добива на сол и сега е туристическа атракция. Тръгнахме си от Пичилему следобеда, другарчето бе прекарало деня под сянката на една палма пред общината, от чийто двор го изгонили?!? Намерих го под палмата между двете пътни платна, каза че протестира седейки на това ужасно място, всички хора по колите го зяпаха.
Стопът на изхода на града не беше от бързите, а имаше и други стопаджии... Слава богу ги взеха, а после и нас. Стопът до Панамериканата обаче яко се проточи, пак чакахме много, хиляди коли минаваха, но никой не спираше. Накрая ни взе един много готин беден уличен музикант, когото по-рано видях да свири и продава дискове на улицата. Пътуваше с разбитата си количка и се мъчеше да продаде нещо. Страшно гадно ми стана като си представих как цял ден търпи подигравателните погледи на мазни дебели туристи и туристки, а беше прекрасен човек. Закара ни до друг разклон, където той хвана на север, а ние продължихме дъъългото чакане. Днес не ни беше ден! Както и вчера. Късметът явно ни напусна със старата година. Преди стопът много ни вървеше, но тези два дни постоянно зацикляхме. До вечерта успяхме да стигнем още малко нататък по пътя, на около 15 км от Панамерикана. Тъмното ни хвана, докато вървяхме ли вървяхме покрай безкрайните къщи и ниви, търсейки един метър незаградена и ничия земя. След няколко часа се отказахме и нахлухме в една нива, чиято порта не бе затворена. Съвсем наблизо имаше къщи и навихме аларма за 5:00 сутринта, надявахме се, че понеже е неделя, хората нямаше да станат по-рано. Каква грешка само, още преди да звънне алармата някой започна да кове нещо. В 5 сутринта точно тази единствена къща, точно този единствен човек ще стане, светне лампата и почне да чука. Потресохме се. Всички останали къщи бяха тъмни, и това ако не е лош късмет!
Събрахме набързо, но луната ни осветяваше, така че много внимателно и тихо се измъкнахме от нивата. Човекът не ни видя, а на пътя оправихме багажа и утрото дойде. Продължихме да вървим по пътя и по-късно се разминахме с фермери, които не отвръщаха на поздрава ни и бяха доста криви, явно хората в този район бяха кофти като цяло. А палаткуването ставаше все по-трудно за нас. Всичко от Ла Серена до тук с изключение на националните паркове, е оградено с мрежи и няма един квадратен метър, който да не е нечия собственост. И ние, нали сме си късметлии, оттук занапред всеки път се повтаря същото - сутрин рано идва някой да чука, да сече дърва, да оправя нещо по оградата или да прави какво ли не, точно там където сме ние, точно докато си оправяме багажа. И всеки ден се измъкваме на косъм, всеки ден се питаме кога ще ни хванат. Голям адреналин е, само като си помислим как ще обясняваме на испански на някое сърдито чиче защо му спим в имота :)
След тази кошмарна нощ доста походихме преди да ни вземе камион за Рута 5 или Панамериканата. Там стопът бе добър само до разклона за Линарес, след което отвисяхме няколко часа. Взеха ни до разклона за Чилян, където нещата с чакането излязоха от всякакъв контрол и отчаяни тръгнахме по магистралата пеш. Един камион ни взе и с него свършиха кошмарите ни за деня, защото ни откара до следващата ни дестинация - водопадите Лаха, на 20 км преди Лос Анхелес. Тези водопади, противно на всякаква чилийска логика, се оказаха безплатни :) Не са сложили вход само защото се виждат и от пътя, така че повечето хора просто ще поглеждат и ще си тръгват, а сега като вървиш към водопадите, всичко е сергии и очевидно консумацията е огромна и си докарват много повече парички, отколкото ако сложат такса за водопада. Другарчето остана в сянката на горичката, а аз отидох да видя разкошния водопад, който дори и с малко вода в този период, пак беше много красив и внушителен. Обаче тълпите народ... и те бяха внушителни. Направо засенчваха в буквалния смисъл водопада, толкоз бяха много, че ха да го скрият. Всичко живо се бе накиснало във водата при все това, че имаше знаци "къпането забранено." В тази жега няма сила, която да спре прегорелия народ да се накисне, хората ми изглеждаха като стадо разноцветни африкански биволи в голям гьол и на размери горе-долу го докарваха за биволи :) Колкото не харесвам слаби хора, толкова ме втриса и от свръх дебели, плацикащи се голи на фона на този красив водопад. След като огледах водопада от всички страни, дойде време за акция "откъде ще си напълним вода". Е, нямаше да е от гьола, където всички се къпеха, така че трябваше да приложим повечко мозък в операцията. На такива туристически и скъпи места обикновено източници на вода няма, така че аз се разходих наоколо и се вмъкнах в един къмпинг, където до всяко място за палатка има чешма и контакт с ток. Имаше и бани и тоалетни. Естествено всичко това за отседналите там, не за външни хора. След като огледах, се върнах при другарчето и го инструктирах как да влезе и откъде да напълни вода. Всичко мина гладко и никой нищо не заподозря.
Нощувахме в гората (отново частна, отново борови плантации) и на сутринта се появиха хора да чукат, режат, секат и не знам си още какво, а може би и чорбаджията да беше с тях, така че се изнесохме тихомълком. Тръгнахме към град Лос Анхелес да си напазаруваме храна и да се отправим отново към планините - национален парк Лагуна де Лаха. Стопът бе като по учебник и първият камион спря. В центъра намерихме ток в едно паркче и седнахме на компютъра. След час-два дойде кола на общината да ни спре тока и дори отрязаха цялата жица?!? Ехх, Колумбия, Колумбия, какви времена бяха... Не знаехме, че сме толкова важни, че чак цялата жица бе отрязана и защо въобще бе прекарана, след като никой няма право да ползва? На публично и много видимо място, в градския парк... Тръгнахме по супермаркетите да си купим храна, а в центъра, на Плаза де армас, намерихме две чешмички с вода, да разхлаждат явно минувачите, все едно си бяхме в България. Веднага напълнихме вода преди да дойде някой от общината да врътне кранчето в наша чест. :) Пътят към националния парк не изобилстваше от трафик, но все пак изминахме половината разстояние и нощувахме в борова гора (отново частна плантация). Този път не се наложи да прескачаме, защото имаше дупка в оградата и очевидно местните, имащи спешна нужда от тоалетна, бяха махнали оградата, за да може да ходят по нужда в гората. Мястото бе кръстопът и имаше 4 автобусни спирки, доста хора от околните села чакаха автобусите тук.
На другия ден хванахме стоп до градчето Антуко, продължихме пеш и после отново ни взе на стоп джип със семейство датчани. Всичките говореха английски, дъщерята разказа, че живее в Антуко като мисионерка (свидетелите на Йехова) и брат й и родителите дошли на гости да я посетят. Откараха ни на десетина километра преди началото на националния парк. Там седнахме да кроим планове как да влезем незабелязани от лошите. Имахме разни gps координати и какво ли още не, мислехме и обсъждахме, но накрая на мен ми писна и реших да тръгваме пък каквото стане. Тъкмо излязохме на пътя и ни взе пикап с двама мъже. Беше доста късен следобед и се надявах на лошия да му е свършило работното време. Но уви, когато наближихме портата, бележеща началото на парка, от къщичката излезе чичко с тетрадка, очевидно надъхан да записва следващите туристи и да прибира парички. Тъй като това е и пътя към Аржентина, си мислехме да му кажем, че отиваме там, а не в парка. Двамата местни обаче свършиха отлична работа. Когато чичкото ги пита за къде пътуват, те казаха някакво име на село или градче и чичкото вдигна бариерата без повече въпроси. Явно и те не искаха да плащат, защото после паркираха джипа на брега на езерото и от там не отлепиха :) Но излъгаха чичето и всички минахме безаварийно. Пак късмет. Докога ли? На всичкото отгоре входът на лошите е на такова място, че няма откъде да се заобиколи. Трябва да минеш по реката, за да не те видят, а тя е голяма и дълбока.
Национален парк Лагуна де Лаха е доста повече от една лагуна. Езерото е една от многото красоти в парка, вулканът Антуко е друга такава, а целият пейзаж е много манияшки :) Всичко е вулканична почва, черни и червеникави ронливи камъни, ниски треви и цветя, всякакви скалисти форми, а на фона на всичко това се извисява разкошния вулкан Антуко, с перфектата си форма. Вечерта аз се разхождах до тъмно, къмпирахме близо до едни скали край паметника на 41-те загинали на това място военни. Палатката оцеля при поривите на вятъра и на сутринта тръгнахме обратно по пътя, за да се разходим из парка. До следобед трябваше да сме стигнали Антуко, за да може другарчето да се обади на дядо си (който имаше празник) и така ми бе сложен лимит на иначе бизлимитните ми посещения на национални паркове. Не успях да направя трейловете из парка, които не бяха толкова много, но поне се разходихме доста добре и до следобеда навъртяхме двайсетина километра. Накрая, докато се чудехме как ще излезем от парка и дали лошият няма да ни създаде проблеми, лошият взе че мина покрай нас с колата си. И остави, че мина, ами взе че спря и ни натовари :) Е, такъв развой на събитията определено не очаквахме. Добре, че не зададе някой неудобен въпрос, по който да се ориентира колко сме нелегални :) И добре, че на другарчето му забраних да говори, защото както винаги щеше да каже нещо и да издъни работата (както неотдавна в каньона Колка в Перу, където почти каза на лошия "дай ми карта, че съм без билет").
След парка пак нямаше коли и желаещи да ни вземат, но с доста ходене и малко стоп стигнахме до Антуко и другарчето успя да се обади почти навреме на дядо си. След което накупи голяма почерпка за негово здраве и хапнахме завидно. На стоп стигнахме до отбивката за едно малко езерце, наречено Лагуната на водното конче и на неговите брегове нощувахме. Имаше къщи наблизо, но самото езеро бе ничия земя и за първи път от много време насам спахме легално. Даже успях и да се изкъпя вечерта.  
Следващия ден прекарахме в Лос Анхелес, другарчето си свърши някои негови дела, като например си купи по две резервни батерии за всеки телефон, тъй като явно не му стигаше багажа и теглото, което носи. Другарчето вече излезе от оковите на компютърното програмиране и започна да програмира на телефона, така че телефоните, които си накупи, се оказаха доста полезна играчка в ръцете му. А и на човек с две висши образования приляга да има два телефона с по две батерии всеки. Излишно да казвам, че не ползва никой от телефоните по предназначение, единият дори няма сим карта, обаче са му инсталирани десетки програми и са му вкарани в действие функции, които дори не са предназначени за тези телефони и ги няма в описанията им, но другарчето вече е намерило начин да ги "изскубе" от бедните апарати :) Ако някога имате нужда от помощ в работа с вашия телефон или компютър, тук ви предлагам професионалист, който вече е надхвърлил човешките познания и създава цели програми и електронни роботи на телефона си :) Е, то за година и два месеца ежедневно "цъкане", както го нарича другарчето, докато ме чака да разглеждам, крайно време бе да излезе нещо гениално. :) И докато аз седях в парка на плаза де армас и го чаках да си купи батерии, различни хора идваха да сядат до мен на пейката и да ме заговарят. Един дядо дойде да разгледа пътните ми карти, двойка баба и дядо дойдоха да ме предупредят за ратона със смъртоносна урина в гората (за това по-натам ще пиша), някакъв клошар пък дишаше лепило наблизо, а фрийрънърчета подскачаха като маймунки под звуците на музика, идваща от мобилното им касетофонче на батерии. Изобщо идилия.
Късния следобед излязохме от града и ни взе камион малко надолу по Рута 5, след около 20 км слязохме, защото имаше гора за спане. Пред гората се мъдреше стара разбита сграда на карабинерите, а от другата страна имаше голяма бензиностанция Копек. Прескочихме пак оградите, този път и ров имаше. Всеки ден като прескочим нечии огради, се чувстваме като да сме завладели непревземаема крепост. Спахме добре в горичката, мисля вече е излишно да споменавам, че бе частна собственост :) Хванахме стоп с камион за Виктория. Тираджията ни разказа за конфликта с мапучетата, за който слушахме вече от няколко поредни камионджии. Мапуче са местните хора на този район, които са били тук преди колонизаторите да ги завладеят. Не зачитали никакви частни собствености и притежание на земя, за тях земята била на всички. Много хубаво ама днешните мапучета са загубили тази си идеология и си искат земите обратно - земи, които са били взети от колонизаторите. И сега конфликтът е голям, а правителството не прави нищо. Предната седмица мапучетата нападнали и запалили 4 различни камиона в знак на протест. Имало и убити шофьори. Тираджиите ги е страх от този район и нощем не пътуват вече. Темуко е столицата на мапуче региона. Във Виктория също е пълно с мапучета, така че шофьорът ни предупреди да внимаваме къде къмпингуваме, особено сега с териториалните проблеми. Също така каза, че мапучетата ядат човешко и вероятно ще ни сготвят като другарчето ще бъде изядено първо, понеже е по-бяло на цвят. Обичали много белокожи и щяли да ни сготвят с много сол и меркен (вкусна люта подправка, без която не сядаме да ядем :)). Другарчето отново взе присърце думите на шофьора и се уплаши, също както преди години в Бризбейн, където ни взе тираджия, разказващ как по центъра на Бризбейн се разхождат крокодили и ядат хора. Бъзикът проработи и тогава другарчето не щеше да слиза от камиона :) Аз се спуках да се хиля. Сега другарчето явно има повече акъл в главата от онова време и въпреки, че се уплаши да не бъде сготвено, слезе от камиона :) Отидохме до супермаркета във Виктория да си купим храна, за да не вземем да умрем от глад преди да бъдем сготвени. Лелята в туристическата дезинформация бе по-дезинформираща отвсякога. Питах я за супермаркет Лидер, тя ми каза за всички други по-малки (и съответно по-скъпи), но така и не ми каза къде се намира Лидер. После я питах за карта на национален парк Конгилийо, където щяхме да ходим, тя ми даде брошурки за къмпинги за по 15000 песос :) Изобщо забавата бе пълна. Виктория бе готино градче, за първи път в Чили видяхме обущар. Направо се шокирахме, имайки предвид колко по-евтино е да си купиш нови обувки, отколкото да си оправиш старите. Видяхме и много стари готини къщи, страшно много магазини за дрехи втора ръка. Останахме с впечатление, че цялото градче се обслужва от такива магазини и всички сякаш си разменят дрехите.
От изхода на града ни взе огромен бял пикап като по пътя взехме един дядо стопаджия. Слязохме на отбивката за парка и ни оставаха още двайсетина километра по черния път. Първо ни взе пикапче за малко, после каравана с чилийски туристи за още малко, после мъж и жена (непалец и чилийка), които живеят в Сидни, Австралия и са на ваканция в Чили. Те отиваха в парка, но ние слязохме преди входа, защото с други туристи със сигурност щяха да ни карат да плащаме. Изчакахме да мине 19:00 като се надявахме лошите да затварят по това време. Тръгнахме по пътя, но се оказа, че къщичката за таксуване е доста навътре в парка и извървяхме още 4-5 км, преди да ни пресрещне един от лошите с колата си, явно прибиращ се от работа. Спря пикапа си до нас и ни пита къде отиваме. Приложих план Б - да твърдим, че отиваме в Мелипеуко - село от другата страна на парка, до което води пътя през парка. Не би трябвало да ни спрат да минем по път, водещ до населено място извън парка. Чичето пита кога смятаме да стигнем, оставаха има-няма 50 км до там :) Казах му утре, а той естествено пита къде ще спим. Дивото къмпиране във всички национални паркове е забранено, а абсолютно всички къмпинги на лошите се плащат като тези в тоя парк са с цени 20 000 песос на нощ на човек (50 лв точно, за да си опънеш палатката :)) Чичето ни заръча да сме спели на поляната до къщичката му, за да може сутринта да ни таксува и регистрира (това второто не го каза, ама ние не сме вчерашни, бе) и ни заплаши, че ако спим в дивото, ще хванем HANTA  вирус, което е смъртоносно заболяване и се хваща от досег с урина или фекали на така известния в Чили смъртоносен ратон (ратон на испански е плъх или мишка) с дълга опашка, който живее в тези части на страната. В къмпингите било безопасно, защото се пръскало, но извън тях ратонът щъкал навсякъде и ако помиришеш урина или изпражнения, се разболяваш от този вирус и умираш. Другарчето яко се беше притеснило за тоя ратон вече от няколко седмици насам, но естествено бе достатъчно умно да прецени, че рейнджърът просто иска да ни уплаши да спим на регламентирано място и да ни таксува. Тъкмо докато говорехме с него, се появи кола в нашата посока. Той заговори шофьора и ние имахме време да се измъкнем. След малко ни настигна колата, бяха местни и пътуваха за Мелипеуко, явно лошият им бе казал да ни вземат. Бинго! Те ни прекараха незабелязано през контролната порта (там имаше кола и вероятно друг лош на пост), след което слязохме до лагуна Конгилийо, която е главна забележителност в парка. На брега на лагуната се намираше администрацията на парка (тоест гнездото на лошите, където щъкаха много на брой лоши), а на 500 метра по пътя нататък бе инфо-центъра с друг лош чичко на вратата. Имаше много туристи, кабани, къмпинги. Снимах езерото и взе да се стъмнява, зачудихме се къде да спим и понеже не искахме лошите да ни виждат с раници по това време и да ни питат къде ще спим, взехме че се мушнахме в гората между двете гнезда на лошите и спахме на метри от тях. Мноооого тихичко разпъвахме палатката вечерта, още по-тихо събирахме сутринта. За късмет не ни хванаха. Отново. Ратонът със смъртоносно пико също не дойде да ни посети. Добре, че не бяхме продължили вечерта, защото нататък по пътя имаше къмпинг до къмпинг и много туристи. Имаше дори зона за бекпекъри (този къмпинг дето е по 50 лв на вечер и се води най-евтин). Как разбрахме цените ли... ами докато вървяхме по пътя и се кефехме на парка, а аз направих стотици снимки на разкошните праисторически дървета Араукария, които растат на воля в парка, една кола с двойка германци бекпекъри спря до нас и ни предложиха да ни вземат до Пукон. Ние не стопирахме, защото мислехме още да походим из парка, но офертата не бе за изпускане, защото стопирането до Пукон от този парк щеше да е доста трудна и бавна задача, а и много ми се искаше да си поупражня английския и да поговоря с други пътуващи. Германците бяха готини и споделиха, че имало и по-скъп къмпинг със самостоятелна (!) баня и тоалетна! Той струвал 35 000 песос. Е, толкоз време пътувам по света, но такава дивотия като палаткуване с лична баня и тоалетна за първи път чувам. Тук са го обърнали яко на извращения, в Чили просто всеки ходи на къмпинг, толкова е модерно и популярно. Германците дошли в Чили за 3 седмици ваканция като бекпекъри, но като стигнали Темуко, решили да наемат кола, за да се придвижват по-лесно, отколкото с автобуси. Отнело им много време докато намерят кола, освен това за един ден не успели да намерят и се наложило да спят на хостел в Темуко, който също едва намерили. Единият бил шумен и мръсен, другият пълен... скитали часове наред. Понякога се замислям колко ли труден е живота на бекпекърите... Стигнахме Пукон чак следобед, защото веднъж се загубихме по пътя и аз, като човекът, който най-много говори испански, трябваше да питам разни хора за посоката. Те изобщо не говореха испански и не знам как се оправяха. Все си мислех, че пътищата в Чили са много добре обозначени, но като пътуваш в кола и трябва да намираш пътя, се оказва, че табелите никога не са на правилното място и пътищата са заблуждаващи. В Пукон се разделихме като разменихме контакти, в случай че ние посетим Хамбург някога или те дойдат в Хасково. Пукон се оказа най-лъскавото туристическо градче до момента, но пък намерихме супермаркети с по-ниски цени. Беше пълно с чужденци, особено бекпекъри. Всеки, дошъл в южно Чили, непременно идваше в Пукон. Беше нещо като задължителна спирка по маршрута на обикновения турист. Не е лошо градчето, разположено е на брега на голямо езеро, къщите са китни и уличките приятни за разходка. А от града се вижда отлично и вулкан Виларика, който е най-атрактивното място в района. Вулканът се намира в национален парк Виларика, а наблизо има и град Виларика (три неща с едно име). Вулканът е активен и непрекъснато пуши, но не изригва. Преди години изригнал и помел градчето Конярипе от другата страна. Вместо да си вземат поука от смъртта на толкова хора, чилийци построили ново Конярипе почти на мястото на старото. Сега ще чакаме да видим кога пак ще изригне вулканът.
Пукон се готвеше за голямо велосъстезание, което щеше да се провежда на следващия ден. Имаше стотици професионални и супер скъпи велосипеди, паркирани в едно специално ограждение, където много на брой охрана бдеше над тях. Туристите ги разглеждаха и снимаха, а аз само мечтаех да се метна на кое да е от тях и да офейкам. Ходих до плажа на брега на езерото, където хората бяха буквално гъз до гъз. Дори в най-силния сезон нашият Слънчев бряг не може да се похвали с такъв наплив, какъвто има по бреговете на езерата в тази част на Чили. Тук целият народ ходи на плаж на езерата, а не на морето, където е студено, ветровито и мрачно. Ако времето е хубаво, езерната вода ще е винаги топла, няма да има вятър и ще е слънчево. В Пукон се появи нов вид супермаркет на име Елтит, който предлагаше доста стоки на по-ниски цени. Освен това беше абсолютно забранено да се ползват найлонови торбички в града и никой магазин или супермаркет не даваше такива. Това много ни хареса! Имаше навсякъде табели: "Пукон без найлонови торбички". В последствие видяхме, че и в град Виларика практиката е същата. Вечерта щурмувахме национален парк Виларика. Отново тръпката дали ще ни хванат. Пак късмет - взе ни пикап с местен, който има къмпинг веднага след входа на лошите. Първо се опита да ни прикотка да ползваме къмпинга срещу 2500 на човек, после свали на 3000 за двамата и като видя, че няма да ни вербува, все пак ни вкара в парка без да ни издаде на лошия, но през цялото време повтаряше, че тук искат само туристи с пари, а такива без, цитирам - "чао, чао!" Все пак ни помогна много като ни вкара, а ние веднага взехме раниците и се изнесохме от полезрението на лошия, чиято къщичка (каква ти къщичка, те къщите им стават все по-големи във всеки следващ национален парк, тази бе огромна) имаше гледка точно към нас и къмпинга. пътят се разделя на две малко след входа. Единият отива към вулканични пещери на 4 км, другият към ски центъра и подножието на вулкана на 9 км. Поехме по този за пещерите, мислейки на сутринта да отида да ги видя преди работното им време - 10:00. Нощувахме в гората като разпънахме новата палатка, понеже другарчето се страхуваше от ратона (тя е много по-затворена и изолирана от старата). Така пробвахме палатката за първи път. Беше огромна, или поне на нас ни се струваше след повече от година спане в едноместна палатка. Край на мъките, болките в кръста и гърба всяка сутрин, ритниците, които другарчето стоически понасяше, невъзможността да си свиеш краката от коленете, невъзможността да седнеш... Беше невероятно, в новата палатка имаше тооооолкова много място, можехме дори да подслоняваме каучсърфъри :) Раниците ни вече щяха да са винаги вътре, нямаше да ги мислим както при другата (в предверието) и щяхме да сме напълно спокойни за багажа. Бонусите бяха неизброимо много, а от цялото нещо бе ощетен само моя гръб, който щеше да я носи. Другарчето печелеше на сто процента. Щеше да му е широко и да не се бием за място, всеки си имаше лично пространство вече. Лелеее не предполагах, че двуместна палатка може да ми се стори като Шератон :) В Африка и Азия бях само аз в триместната си шатра и ми беше екстра, на това пътуване свикнах да нямам никаво място и винаги да ми е тегаво в палатката, но сега нещата се промениха. Имайки предвид, че прекарваме 50% от времето си в спане и съответно в палатката, беше важно да ни е удобна. Спахме идеално тази нощ, а ратонът отново не ни удостои с присъствие и препикаване. Преди оставяхме канчето за готвене отвън, но вече всичко прибирахме да не вземе ратонът да се изходи в канчето и да сготвим вируса hanta на другия ден :)
На сутринта аз тръгнах към пещерите. След 4 км приятна разходка стигнах до голям комплекс с много къщи, имаше даже и нощен пазач на пещерите. Пътеката бе скрита някъде зад къщите, но нямаше шанс да се влезе без пазачът да види. Реших да се върна по-късно като са отворили, все още мислейки, че може да е безплатно, защото все пак е вътре в националния парк и като си платил на входа, не би трябвало да плащаш повече, иначе става перуанска работа. Тръгнах по пътеката на единствения пешеходен преход от тази страна на вулкана - 4 км до малките вулканични кратери. Пътеката минава през чудни гори, стига до дървена платформа, от която се открива панорама към целия район, след което отива в подножието на вулкана, до малки отдавна угаснали вулканички кратерчета, кое от кое по-симпатични. Има малки пещерички помежду им. Като се върнах до входа за пещерите, там имаше дебело чиче, което събираше парици и ако се чудите колко струва посещение на вулканични пещери, за които никой в света не е чувал, ще ви отговоря лесно - 18000 песос или почти 50 лв :) Сещам се, че входът на египетските пирамиди беше 10 долара :) Върнах се при другарчето с общо извървени 16 км до обяд, но не ми стигаше и исках още. Хапнах набързо сготвения от другарчето ориз и тръгнах по другия път - към ски лифта.
Още след първите стотина метра се появи нова къщичка на лошите, където имаше табела за ново плащане - 1500 на човек. Това, за да се качиш с колата си до ски лифта по черния и изровен път нагоре :) Евала на лошите, знаят как да правят пари. На будката седеше младо момче, което ме пита къде отивам и като се направих, че не знам маршрутите в района, ми даде карта на парка, която се дава на другия вход като си платиш. Питах го дали сега трябва да плащам за да мина нагоре, той се ухили и каза, че за пешеходци нямало нужда да се плаща :) Явно разбра, че съм на бюджет, а и нищо не губи като ме пусне, лошите тук са идеално оядени, имайки предвид колко туристи таксуват на ден. Та лошото момче се оказа добро и минах на аванта :) Тъкмо хванах да вървя пътя нагоре, когато отзад се зададе мотор ендуро с моторист, който спря без да го стопирам и подканящо посочи с глава задната седалка. На мен втора покана не ми и трябваше, метнах се на второто си любимо превозно средство след колелото и полетяхме по черния прашен път. Следващите 9 километра минаха като миг, макар да бяхме потънали в облаците прах, вдигани от колите, отиващи надолу, а на всяка неравност по пътя (каквито имаше много), подскачахме здраво. Ендурото обаче за това е направено и вървеше идеално, а и мотористът бе на ниво и не се убихме. Най-яко беше като дадеше пълна газ в правите участъци и удряше спирачка точно преди завоя, на някои места дрифтвахме и кефа беше пълен! Единственото, което не ми хареса бе, че не карах аз. Не ми беше удобно да помоля да ми даде да карам, все пак не го познавах. Като стигнахме ски центъра, се разтоварих от мотора, разменихме няколко думи, мотористът си свали каската, та видях кой ме е возил. Макар да не можах да захвана разговор за мотори на испански, понеже нямам толкова богат речник на този нов за мен език, поблагодарих за кефа и човекът разбра, че моторите са ми слабост. Ендурото и пистарките са ми любими, мечтата ми да имам пистарка (сузуки 1000 кубика йеййй) почти се бе сбъднала преди години.  Но за добро нещата се разсъхнаха, иначе сега щях да съм роб на мотора си, да кебича в гаража по цял ден и да му лъскам тенекиите. Нямаше да пътувам толкова, защото щях да хвърча по магистралата непрекъснато, докато се затрия в някоя мантинела, а с 1000 кубиков мотор шега не бива, че здраво хвърля, особено недорасляци с ръст като моя :) Возенето на ендурото нямаше нищо общо с карането му естествено, но все пак беше приключение, защото изобщо нямах идея за способностите на моториста, който можеше да ме затрие на всеки завой по планинския път. Горе беше прелест, бях близо до вулкана и перфектно се виждаше пътеката за изкачване на самия вулкан - изкачване, което става само с гид, поради забраната на рейнджърите да се качват такива като нас независими. А хващането ти е сигурно, защото нагоре цял ден се нижат като мравки групите туристи с гидове и естествено гидовете веднага ще ви видят и обадят на лошите. Иначе вулканът е около 2800 метра, нищо особено като височина и смятам не особено труден, щом Сульо и Пульо се качват. Готиното е, че горе може да се надникне в кратера, от който излиза пушек. След като поснимах и се разходих наоколо, стопирах пикап с туристи от Сантяго и се върнах при другарчето в гората. Пак спахме на същото място и "господин Ратон", както го нарекохме на галено, отново пропусна да се отбие и изпишка до нас. Другарчето още като ме видя на края на деня, първо ме пита "видя ли ратона?". Отговорих му: "не, ами ти?" Ратонът бе тема на разговор номер едно през последните дни, а аз внесох малко разнообразие като започнах да обяснявам на другарчето характеристиките на различните мотори, марки и типове, кубици и т.н. без въобще да ме е питало - тема, напълно безинтересна за него :) Все още бях в еуфория от ендурото.
На другия ден си събрахме сергията и теглихме чертата към Пукон, където другарчето остана цял ден в библиотеката, а аз отпраших на стоп към езеро Кабургуа, което не бе особено далеч. Взе ме пикап с мъж и жена, които си купили имот наблизо и ме оставиха 2 км преди езерото. Оказа се, че абсолютно всички атракции в района на Пукон, които са основно водопади, се плащат и езерото остава единственото безплатно нещо, което можеш да гледаш. Така че се насочих натам. Плажът до езерото пак имаше хора, но не толкова, колкото в Пукон, така че бе по-спокойно. Поседях малко, разходих се, обядвах пакет бисквити и тръгнах да се връщам. Рекох да походя 3 км до отбивката за един водопад Охос де Кабургуа, чието посещение струваше 1 долар и исках да видя дали може да се види безплатно. Ходенето до там не бе особено приятно, защото колите от и за Пукон хвърчаха по тесния път и трябваше да вървя в канавката. Като стигнах отбивката за водопадите, там имаше момче и момиче стопаджии. Заговориха ме, казаха че са от град Ангол и дошли да купонясват в Пукон. Ходили някъде покрай реката 2 км, откъдето можело да се види водопада в далечината. Бяха типичните чилийски стопаджии - опърпани, нахални, а момичето беше облечено с къс потник и пола, изпод които се подаваха катове сланина, беше плашещо. На потника имаше щампа за уиски Джак Даниелс и докато си говорехме, споделиха че къмпирали на брега на езерото до Пукон и пиели бира цяла нощ. Ейй значи има смисъл това дето избягваме да спим близо до градовете, тук в Чили не трябва да се пазим от нормалните хора, а от колегите стопаджии, защото те са най-съмнителни. Тази девойка ако я видя в тъмното с тоз потник и фуста, бая ще се стресна. Та докато си говорехме, един пикап излезе от отбивката и те нахално подвикнаха "Пукон", шофьорът махна да се качваме и така тримата се возехме до града. Шофьорът бе готин, разправя къде ходил на къмпинг, какви езера видял, къде какви кабани имало... разговорът вървеше до последно. В Пукон отидох до библиотеката и другарчето ми отстъпи компютъра да запиша някои снимки, че паметта ми отново бе пълна, както все по-често започна да се случва. Определено снимам твърде много, от началото на пътуването досега имам записани 77 диска със снимки, както и 77 копия на тези дискове. Общо записани 154 ДВД диска. Бих всички рекорди от всички пътувания досега, олях се. Вечерта преспахме в една частна гора близо до къщи в началото на отбивката за каскадите на река Турбио, на около 10 км от Пукон. Бе най-близкото място, ставащо за спане. Прескочихме няколко реда бодлива тел и се мушнахме в драките, а сутринта както обикновено, се почна едно чукане, рязане, стъргане... абе какво им става на тези хора, от ранни зори почват да коват нещо, не мога да разбера какво правят, къщи ли строят.
Минахме транзитно Пукон и право към Виларика - друго туристическо, но готино градче на брега на езерото. По улиците бе пълно с артезании, мапучетата си продаваха нещата, улични музиканти се опитваха да припечелват. Имаше мапуче център, в който няколко облечени с традиционни дрехи мапучета замаяваха туристите с песни. Навсякъде кипеше търговия, туристите бяха много и платежоспособни. На площада пък имаше готин, нестандартен фонтан, който ми задържа вниманието повече от половин час, буквално ме хипнотизира :) Намерих библиотеката и се установихме там за малко работа на компютъра. Искахме да си направим регистрация за ползване на интернета на библиотеката, но лелята зад бюрото каза, че е много сложно за чужденци и направо ни даде паролата, която бе нейната лична и до ден днешен я ползваме във всички библиотеки в другите градове. Над библиотеката имаше и музей, който уж се плащаше, но жената каза, че можем да се качим да погледнем и аз се възползвах. Беше много готин, с доста информация за мапучетата и всякакви пособия от техния едновремешен бит. От Виларика излязохме бързо пеш и стопирахме пикап със семейство. За щастие мъжът ни насочи къде да идем да къмпираме преди Ликан Рай, защото всичко покрай пътя бе къщи и огради, беше много населено и все някой щеше да ни види като прескачаме. Покрай пътя висяха хора с табели "кабани", също както бабите с квартирите по морето. В Пукон и Виларика такива хора стояха по улиците на градовете и държаха табели, чакайки туристите да ги заговорят. Пикапът ни остави до един черен път преди Ликан Рай, по който според шофьора имало къде да се спи. Поехме нагоре по стръмното изкачване, но отново се заредиха къща след къща, пък макар и с яка гледка към езерото. По едно време стигнахме къща, около която оградата бе свалена и решихме да опитаме да се промъкнем до гората отсреща, която все бе недостъпна, понеже имотите я преграждаха. Успяхме незабелязано да минем и се настанихме на хубава поляна. Сутринта продължихме към Ликан Рай и веднага хванахме стоп за центъра на малкото градче. Отново много туристическо, но по-малко от Пукон и Виларика, с друго красиво езеро и плажове, претъпкани с народ. Разходихме се из градчето в търсене на библиотеката, по крайбрежието имаше едно полуостровче, което бе преградено и имаше будка, където момиче събираше такса от посетителите :) Беше просто едно малко полуостровче с гора, но в гората имало пътеки, за които се плащало такса. Като отидохме в библиотеката, се оказа че е в обедна почивка. Седнахме в парка, където до една поредица от сергии, имаше контакт с ток. По тревата наоколо лежаха групички чилийски стопаджии - мърляви, пропаднали и направо страшни. Едно момиче ревеше за нещо, едно от момчетата пък го бяхме виждали предния ден във Виларика, когато ни гонеше по улицата да ни иска пари. Оказа се, че е от жонглиращите по кръстовищата и се упражняваше в парка. Сред цялата тази паплач най-лошото обаче бяха наглите търговци от сергиите, които всеки път като минехме, ни подканяха да си купим емпанада, сладкиш и какво ли не. Един от продавачите искаше запалка за цигарата си, аз си свалих раницата от гърба, за да му дам, при което той не само не благодари, но дори продължи да ни предлага стоката си. Когато седнахме да ползваме тока, който очевидно не бе тяхна собственост, една от дебелите мазни лелички дойде да ни дръпне щепсела. Излишно да казвам, че беше мапуче. За мапучетата може много да се пише. Не знам какви са били навремето, но сегашните са като излезли от най-адския филм на ужасите. Лицата им са абсолютно кръгли, очите огромни и изцъклени, брадите им издадени напред, а по форма на тялото ще го напиша по-деликатно - би им било по-лесно да се търкалят, отколкото да вървят. Другарчето до последно много го беше страх от тях, особено от жените и каза, че според него тези хора са някакъв вид мутанти и трябва да ги наемат за участие във всеки филм на ужасите, вместо да продават джунджурии на туристите, ще изкарат много повече пари. На мен също ми изглеждаха зловещи, особено някои от децата. Още помня едно чаве със страшен израз на лицето, което трудно може да се забрави и става за сънуване в най-лошите ви кошмари. След лошата леля мапуче отидохме в библиотеката, където друга дама мапуче ни заяви, че няма интернет и остана учудена от факта, че останахме да си работим на лаптопа без да ни е нужен интернет. Забелязахме, че в библиотеките тук се ходи само за интернет, никой не чете книги. Освен безжичния има и компютри, които могат да се ползват за 30 минути безплатно, или повече ако няма опашка от чакащи. По-късно излязохме от града в посока Конярипе, разгледахме и това малко градче, чийто плаж бе претъпкан с туристи чилийци и поехме по черния път към Нелтуме и водопад Уило-Уило. Изминахме едва няколко километра с пикап, когато се натъкнахме на голяма река с условия за пране, а ние имахме голяма нужда от такова. Имаше гора край реката, нямаше ограда и успяхме да се настаним на островче между голямата река и една малка, която пресякохме лесно. Там останахме целия следващ ден, изпрахме всичките си дрехи, изкъпахме се, четохме, готвихме и чакахме нещата да изсъхнат. Следващия ден ни взе пикап за разклона за Нелтуме, след което семейство туристи до Пуерто Фуй на брега на езеро, по което минава ферибот за Аржентина. Полюбувахме се на хубави гледки и си тръгнахме обратно по пътя към Нелтуме и водопада. На отиване бяхме спрели до входа за първия водопад на име Пума, където лошите искаха 2000 песос за посещение, а за Уило Уило входът бе 2 километра нататък и цената бе 3000. След като се разходихме из Нелтуме, купихме пакет спагети и напълнихме вода от двора на музея, отидохме до разклона за резерват Уило Уило и съответно водопада, който бе до самия вход. Този резерват няма как да се достъпи от тази му страна, защото лошите имат база точно след моста, по който се минава над дъбока и голяма река с каньони. И има човек на пост денонощно, базата им е голяма. Оставих другарчето в едни храсти преди разклона и поех към входа в търсене на алтернативна пътека, смятайки че ще е възможно да видя водопада без да пресичам реката. Оказа се абсолютно вярно и интуицията ме отведе право на една пътека, утъпкана от местните, която с доста провиране и импровизиране, води към най-красивата гледка към водопада, дори по-красива от тези на лошите от другата страна на реката. После отново интуицията ме накара да продължа по импровизираната пътека, която на места се губеше и която след пресичането на една гора, една голяма поляна и втора гора, ме отведе право на пътя за водопад Пума, само че след входа на лошите. Така посетих и двата водопада безплатно, минах по туристическата пътека за Пума и се насладих на чудна гледка към водопада. После се върнах обратно до входа за Уило Уило и реших да ида да видя какво мислят лошите по въпроса за посещението на водопада откъм главния вход и дали ще ме пуснат без пари. "Лош" чичко ме посрещна на входа, доста се притесни, че не говори английски и не може да ми обясни всичко, а аз много добре го разбирах, но се правех че не всичко разбирам :) Като каза, че се плаща 3000 за посещението, аз въпросително и учудено възкликнах "о, ама то се плаща за посещение?" След което чичето се замисли, пита дали съм само аз и като потвърдих, рече да минавам и да не му мисля :) Имаше две туристки чилийки, които наблюдаваха сцената и сякаш се изядоха с парцалите. Аз поблагодарих на доброто чиче и тръгнах към водопада по главната туристическа пътека. Стъмняваше се скоро и побързах със снимките и обикалянето. Като се върнах при другарчето, то беше сготвило спагети. Преместихме се да спим в гората до безплатната пътека, буквално под носа на лошите, но от другата страна на реката, където бяхме невидими за тях.
Сутринта поехме към Пангипуи, стоп с камион ни откара в поредното градче с езеро. Тук дори тоалетната в супермаркета се плащаше - феномен, който не бяхме виждали никъде нагоре. Колкото по на юг отивахме, толкова по-западнали и алчни ставаха градчетата и толкова по всичко се плащаше. Хората също се променяха и стопът ставаше все по-лош. Циганиите и перуанския манталитет все по-често излизаха на показ. В това градче се разходих по крайбрежието на езерото, пих мате при аржентински продавач на артезания, който ме покани, слушах щуротиите на изперкала баба, която твърдеше, че трябвало да уча медицина и непременно трябвало да ида еди къде си да помоля професор не знам кой си да ме пусне в моргата да ровя в труповете там?!? Добре, че не разбрах другите неща, които каза. Понякога е за добро, че човек не знае езика в съответната държава :) Другарчето си поседя в центъра на площада и после поехме към изхода на градчето, обсъждайки колко изпаднали са чилийските стопаджии и как въобще е възможно да ги има и някой да ги взема. Нас ни взеха няколко различни коли, докато стигнахме до някакво малко селце по пътя за Футроно на име Лас Хунтас, където имаше евкалиптова гора, която стана наш дом за нощта. Вечерта слушахме мученето на кравите от съседния имот и спахме добре. Този район около лаго Ранко и надолу към Осорно, е пълен с крави и тук се произвежда огромно количество мляко, наричат го млекарницата на Чили.
Сутринта стигнахме Футроно, където другарчето си намери ток на входа на общината, беше неделя и никой не дойде да го разкачи цял ден. Аз пък го оставих там с багажа и поех на пълна обиколка на цялото езеро. За деня направих 12 различни стопа, един от които на автобус. Първо извървях Футроно, в центъра на площада имаше група религиозни фанатици, които проповядваха. После хванах стоп с младеж до Лифен - друго приятно градче с живописен плаж на брега на езерото. Никъде не спирах на едно място да стопирам, а просто вървях и махах на колите. Следващ стоп с пикап ме отведе до водопад Нилауе, който бе красив и безплатен. Друг стоп ме отведе до Рининяуи, където снимах готини грабливи птици, после една трошка ме хвърли до гледката на Питрен към езерото, която си заслужаваше отвсякъде. Кола, пълна с народ, ме откара до Лаго Ранко (градчето, а езерото е със същото име). Там имаше немалко за разглеждане, особено покрай плажа, където пълчища местни туристи отмаряха. Посетих страхотен безплатен музей, разказващ историята на градчето. Поне два часа се разхождах и тръгнах да излизам. Взе ме младеж от Пуерто Варас, с когото стигнах далечния разклон за Футроно, по който не е нужно да се минава ферибот (близкият изисква минаване на реката с фери, което не се знаеше дали върви). От там ме взе камион, после раздрънкан пикап, след което втори пикап до Пуерто Ново и пак бях на брега на езерото, заобикаляйки реката. Там продължих да вървя и стопирам към Футроно, но трафикът намаля, а най-лошото бе местният чилийски стопаджия, който ми се лепна и не искаше да стопира сам. Като ме виждаха с него, хората просто не спираха. Мина час преди един рейс да ни вземе безплатно до следващия плаж Сан Педро. Там цикленето стана още по-лошо и след доста време чилиецът разбра, че няма да ни вземат двамата и продължи сам. Вече почти се стъмняваше, трябваше да се прибирам при другарчето, да излезем от града и да намерим място за спане. Тъкмо когато чилиецът отиде напред и вече не бе видим за шофьорите, една кола спря и ме взе :) Бяха мъж и жена с бебе, двамата професори по математика и отиваха право във Футроно. Слязох до общината и тръгнахме да излизаме от града като стопирахме под една лампа. Веднага ни взе пикап и ни хвърли до разклона за Лос Лагос. На другия ден искахме да стигнем Валдивия, но сега въпросът бе къде ще спим. Навскякъде имаше къщи и ниви, никъде гора, в която да се скрием. Бая повървяхме по тъмно и накрая отчаяни от липса на място, разпънахме палатката до шосето, в канавката до един мост и малка река, където имаше няколко метра неоградено пространство. Сутринта бързо хванахме пикап за Валдивия...

Следва продължение... 


в Пукон

Лаго Ранко при Лифен

гледката от Питрено

пристанище Сан Антонио

Сан Антонио

бяха много добри!!!


пазар в Пичилему

травестити рекламират цирка си в центъра :)

водорасли за ядене


кулата за канопи

в Пичилему всичко е сърф









този беше много смешен

един човек в Чили, който мисли различно от тълпата :)



край водопада Лаха

сега е маловоден






площада на Лос Анхелес

национален парк Лагуна де Лаха






паметник на 41 загинали войници


околните красоти

вулкан Антуко



намерихме пещера

обаче бе пълна с вода



оригинална реклама

лагуната на морското конче


това беше голямо угощение

всеки ден заедно, моята е дясната естествено :)

станах и машинист


вулкан Джайма, национален парк Конгилийо


това сладурче ни пресече пътя


лагуна Конгилийо





вулкан Джайма от другата страна

разкошните дървета араукария


Пукон, на заден план вулкан Виларика

:))))

хеликоптер щъка над плажа







вулкан Виларика


малко кратерче



ски центъра

"моят" мотор :)


вулкан Джайма в далечината



езерото Кабургуа


сладкиш с манхар



Виларика



мапуче центъра




пазарите за артезания са навсякъде




в музея






меркен - изключително вкусна подправка

плажът на Ликан Рай





в Конярипе

най-после намерихме намалено сирене и си купихме :)


една нощ в този хотел струва 600 долара :)

Пуерто Фуй



в Нелтуме




пак съм машинист :)

от тайната пътека за Уило Уило

водопад Уило Уило

пътеката към водопад Пума



откъм пътеката на лошите за Уило Уило

водопадът от там


в комплекса на лошите, много ме изкефиха тези двете :)



фотосесия "при фризьора"


или по-точно "на камиона" :)

езерото Пангипуй





циркът в Пангипуй



тази пейка си заслужава гледката :)

плажът на Пангипуй




поредната пощувка в частна гора

кофите във Футроно могат да говорят и има какво да разкажат

в Лифен


Лифен


водопад Нилауе

в Рининяуи


гледката на Питрено



музеят в Лаго Ранко

Лаго Ранко





плаж Сан Педро

1 коментар:

Надежда Симеонова каза...

Върхът! Тери, благодаря! Остава ми още един епизод. С това "следва продължение" стана истински сериал. :) Късмет по пътя, ама само от добрия! :)