Чили 4 - по крайбрежието и една безмилостна Нова година


Новогодишната заря във Валпараизо


След мисията "плажна Коледа" и безсънната коледна нощ, прекарана в писане на блога, недоспали се отправихме на юг по крайбежието - към Конституцион.
Пауло ни бе препоръчал да разгледаме градчето, пострадало жестоко при земетресението от февруари 2010-та. Бърз стоп с камион ни откара до крайбрежния черен път недалеч от центъра, оставих другарчето да дреме в едни храсти и тръгнах да разглеждам крайбрежната част на града. Стори ми се доста западнал и сякаш не бях вече в Чили, атмосферата не бе като в лъскавите градчета досега. Не беше и като Валпараизо, явно бе нещо ново и различно за мен. Покрай брега имаше множество красиви скали с пещери в подножията им, влязох в доста от тях, но бяха толкова мръсни, пълни с боклуци, осрани и гнусни, че ми се доповръща. Имаше следи от клошария до шия, вероятно вечер клошарите се настаняваха на мръсните дюшеци, напъхани в дъното на няколко пещери. А през деня се ползваха за безплатна тоалетна от минаващите туристи. Качих се на една скала с чудна гледка, наблизо голяма река се вливаше в океана и бе много красиво. За първи път видях уникални лебеди - бели с черни вратове (на английски - black-necked swan, на испански не зная). Вълните ги полюшваха грациозно и всеки път като се опитвах да ги доближа твърде много, цялото ято се обръщаше към океана и се изтласкваше плавно малко по-навътре. Крайбрежието бе обвито в мъгла, която ту ставаше по-плътна, ту се разнасяше малко, но така и не се вдигна нацяло.
Походих няколко километра до Пиедра ла иглесия - изключително красива огромна скала близо до брега, накацана от всякакви птици и с интересни малки пещери в основата. Тази скала е нещо като символ на града и основна туристическа атракция. Но не само тя заслужава внимание, а цялото крайбрежие около нея. Редят се скала до скала - все огромни, внушителни и много богати на птичи свят. Формите им впечатляват силно, внезапно показвайки се зад гъстата мъгла, докато посетителят си е мислел, че няма нищо там. Брегът на Конституцион е вълшебен! Атмосферата на това място е наистина уникална, мъглата дори допринесе така да се очаровам от кътчето. Върнах се при другарчето, кипейки от енергия да продължаваме да откриваме такива вълшебства. Отидохме в центъра, където имаше пазар и си взехме една диня, която безмилостно "заколихме" и изядохме на пейка в парка :) Дините тук не се продават на кило, а на бройка и големината се преценя на око. Нашата бе за 1000 песос (около 2,50 лв), сравнително малка, но точно като за двама човека да се натъпчат зверски :)
Няколко пияници ни заговориха и напираха да се снимат с нас и доста ни изтормозиха, докато успяхме да им се отскубнем. Градчето бе пълно с пияндурници и други изпаднали типчета. Тръгнахме да стопираме в посока Панамерикана, от която доста се бяхме отдалечили след Талка.
На следващия ден имахме уговорен каучсърфинг хост в Консепсион, още по на юг, но тъй като нямаше директен път по крайбрежието, трябваше да се върнем на Рута 5 (Панамерикана) и да продължим надолу. Почти по тъмно един камион ни остави до голям мост с река на рута 5, където шофьорът ни каза, че било единственото място, подходящо за палатка. Всичко друго от Конституцион до тук естествено бе частна собственост и всичко бе в огради, а реката под този мост не бе оградена и по бреговете й имаше доста място за спане. Само че хич не беше от най-безопасните, защото обикновено около и под мостове се събират не особено добри типчета, както се убедихме в Есмералдас няколко месеца по-рано :) Обаче нали сме упорити и не сме от онези, дето си вземат поука, рекохме да си легнем там, пък ако дойде някой, вече сме подготвени за бой до последна капка кръв. Настанихме се в едни храсталаци, наблизо се чуваха хорски гласове и музика от една къща. Надявахме се да останем незабелязани от тях и нямахме проблеми до сутринта.
Продължихме стопа към Консепсион, този град също е на крайбрежието и трябваше да се отклоним от Панамерикана. След Чилян ни взе рус дългокос тираджия, който бе толкова настойчив да ни вози, че ни убеди да продължим с него до втория разклон за Консепсион, защото там имало повече трафик. Първият бе близо, а явно не му се искаше да ни пуска още :) По пътя не спряхме и за секунда да говорим, той беше тотално шантав, ама в най-положителния възможен смисъл :) Спукахме се да се смеем, всяка втора дума му бе "конче ту мадре" - псувня, която не ви трябва да знаете какво значи и която един друг тираджия ни научи няколко седмици по-рано като ни каза, че значело "здравей, приятелю" :) Та като разказахме на този как другият ни е измамил, той не можеше да спре да се смее до последно :) Тез чилийски тираджии са такива образи, такива веселяци, че адски се кефя на шанса да си говорим с тях! И сред българските има страшни образи, които са ме возили през годините на стоп в България, но тези тук просто "избиват рибата", такива майстори шегаджии и заклети веселяци, бузите ни боляха от смях като слязохме от камиона и на мен даже не ми се слизаше.
 От разклона ни взе друг камион, който ни остави на около 2-3 км от центъра на града, които ние с кеф и интерес извървяхме. Имаше готин парк на тема "джурасик", в който бяха сложили няколко големи фигури на най-популярните и познати на народа динозаври - птеродактил, брахиозавър и естествено тиранозавъра Рекс :) Бързо стигнахме центъра и докато минавахме покрай един мол, любувайки се на съседните сгради с красива архитектура, се натъкнахме на най-хубавото нещо, което видях през цялото това пътуване, а може би и изобщо във всичките ми пътувания. На входа на мола, в редица бяха застанали доста младежи, всеки със снимка в ръце. Снимките бяха свързани с избиването на животните и вегетарианството, а младежите пропагандираха веганството и прекратяването на избиването на животни. Бяха членове на организация за защита на животните Animal Libre! Аз с увиснало чене се спрях пред редицата и зяпнах невярващо - такова хубаво нещо виждах за първи път, особено в тези държави, където всички винаги ядат месо и като кажем на някои местни, че сме вегетарианци, те дори не ни вярват. Младежите раздаваха брошури и веднага се заговорихме с един от тях, успяхме да комуникираме добре на испански и страшно се изкефихме на това, което ни каза. Всички в групата бяха вегани, всички обичаха животните. Опитваха се да накарат лакомото чилийско общество да се осъзнае и спре мършоядството, но като гледам задачата им никак не е лесна. Те също много ни се зарадваха като разбраха, че сме чужденци и вегетарианци. Казахме им, че в Европа вече има много вегетарианци, процентът е доста по-висок от едно време, когато аз спрях месото и в България единствено дъновистите бяха вегетарианци, а аз дори не знаех, че има хора, които се наричат вегетарианци. Тази среща с веганите изключително ме развълнува и тук открих нещо различно в пътуванията си, нещо, което винаги търсех и се надявах да видя. Омразата ми към безчинствата на човечеството расте главоломно в сърцето ми всеки изминал ден, но такива малки светлинки успокояват макар и за кратко душата ми и отново - макар и за кратко - навяват полъх на надежда, че хората някога ще се променят, ще спрат сами преди да бъдат спрени по един много жесток начин.
Прекарахме следващите 1-2 часа на Плаза де армас, на пейка, която бе наполовина в сянка и наполовина огряна от слънцето. Това бе наложително имайки предвид, че като седнеш на сянката веднага те втриса, а на слънцето ти става жега :) Времето по това чилийско крайбрежие хич не бе приятно, на слънце се изпичаш яко, а на сянка без яке не можеш да стоиш. На площада имаше тоооолкова много изпадняци, клошари, пияндета, продавачи стил "перуано", които идват до теб на пейката и крещят да си купиш от стоката им. Имаше един, който продаваше сапуни и ни предложи поне 300 пъти като другарчето накрая не издържа и почна да се бъзика дали наистина сме толкова мръсни, че така настойчиво се опитва да ни продаде сапун. А самият продавач имаше крещяща нужда от сапун!!!
Измежду всичките отрепки имаше един уличен мим, който бе предрешен като статуя, стоеше неподвижен на поставка и минувачите му се кефеха и пускаха по някоя стотинка. Това хубаво, докато не дойде някакъв тотално побъркан клошар, който почна да се гаври с мима (който от своя страна също бе клошар и дори вързопа му с одеала беше до него). Двамата така се развихриха в разправии, кога на бъзик, кога сериозно, че провокираха повече интерес от минувачите, отколкото мимът някога би могъл само с кебичене. Лудият клошар го избутваше от столчето, на което бе стъпил, стъпваше на него и се правеше на мим, беше толкова смешен и атрактивен, че се събра тълпа да гледа разправиите между двамата. Ние бяхме седнали на най-близката пейка и бая се посмяхме :) Очевидно и двамата бяха клошари и имаха някакви разногласия като лудият бе наистина луд и веселбата бе пълна, особено като почна да скача и прави салта около мима, да го гъделичка и дърпа...
Така неусетно минаха часовете, бяхме писали на хоста, че сме на площада и чакахме да дойде да ни вземе. Той не ни отговори нищо и по едно време се зачудихме дали изобщо ще дойде. Започнахме да мислим варианти за излизане от града, който хич не беше от малките, направо си беше огромен. Обаче, не щеш ли, хостът взе че дойде и ни подбра. Родриго не се оказа това, което очаквах въз основа на профила му в каучсърфинг. Беше писал, че е хайкър и обича планини и природа, представяхме си човек като Пауло, с когото ни беше толкова хубаво в Талка. Но се оказа, че Родриго е съвсем градски тип, пълен с множество комплекси, които нас пък хич не ни радваха. Съквартирантът му, с когото само веднъж си казахме "здравей" и с когото Родриго явно не бе в добри отношения, явно бе човекът, описан в профила :) Родриго просто не бе наш тип човек и въпреки, че много ни помогна и нямахме проблеми с него, просто не ни беше комфортно в компанията му. Апартаментът му се намира на 13-ти етаж в сграда, която е на 20 минути пеш от площада. Има портиер, който е като хрътка и естествено не пуска непознати, а като му казал Родриго, че сме българи, портиерът му отвърнал да внимава с нас, защото българите сме отлични воини и сме опасни! Много се изкефихме на този комплимент! Гледката от 13-ти етаж беше зашеметяваща, така че веднага се лепнах на прозореца да шпионирам съседните високи блокове и по-ниски постройки. Бяхме настанени да спим на канапето във всекидневната, което се разтягаше и бе много удобно. Тъкмо се настанихме и Родриго обиколи цялата стая, пръскайки със спрей срещу лоша миризма. Побърза да ни обиди, че миришем и съквартирантът му щял да се върне, та се притеснява да не му замирише. Нито аз, нито другарчето миришехме, бяхме къпани и с чисти дрехи и определено не смърдяхме, че да се налага да се пръска. Родриго очевидно имаше някакви проблеми със себе си, защото съквартирантът му не изглеждаше като проблемен и претенциозен относно миризми човек, а аз останах с усещането, че когато Родриго говори за себе си, описва съквартиранта си, а когато говори за него, описва себе си. А двамата очевидно не са в добри отношения. Когато питахме Родриго дали палатките, спалните чували и двете колелета в стаята са негови, той каза, че са на съквартиранта му.
Родриго ни разказа за земетресението от февруари 2010-та, което засегнало най-силно именно този район между Косепсион и Конститусион. Било 8,5 по Рихтер, когато ударило Родриго си бил вкъщи, на същия този 13-ти етаж и докато траело земетресението не можел дори да се изправи на крака, та какво остава да побегне. Всичко здраво се разлюшкало и изпопадало, а след като трусът отминал, той хукнал надолу по стълбите. Сградата останала непокътната, тъй като в цялата страна всичко е антиземетръсно строителство и няма разрушения. Имало само една голяма сграда в целия град, която се срутила и загинали хора, а после станали съдебни дела и строителната компания била осъдена. Иначе след труса последвало цунами, което било още по-разрушително и щетите от цялото нещо били огромни. След това настанала жестока криза, нямало ток, вода и никакви комуникации няколко седмици след труса. Хората нямали храна и по-бедните тотално полудяли и започнали да грабят магазини и супермаркети. Имало насилие и огромни проблеми като накрая полицията се принудила да обяви, че всеки може да влезе в супермаркета и да вземе от каквото има нужда, тъй като градът е в пълна криза. Всичкото това вземане ставало с контрола на полицията, идеята била хората от средната класа и нагоре също да имат достъп до нужни неща, преди бедните да са разграбили абсолютно всичко. Докато Родриго отишъл с брат си да вземат брашно, ориз и други нужни неща, имало хора, които си тръгвали от супермаркета с нови плазмени телевизори (а няма ток :)). След кризата имало много арестувани и осъдени за злоупотреби и кражби. Родриго се чувства сигурен в сградата си, защото след като издържала такова силно земетресение, щяла да издържи каквото и да се случва занапред. Е, надали хората във Валдивия ще се съгласят, те са имали 9,5 по Рихтер преди много години, което е най-силното земетресение, регистрирано някога в света. Ех, Чили обича да се тресе и го прави качествено :) Едно подобно земетресение в България би сринало абсолютно всичко със земята, сещам се за онова в софийско дето беше около 5-6 мисля и бе срутило бая къщи и напукало много други, ако стане 8,5 мисля, че няма да остане ни една сграда да стърчи дори за паметник. Но в земетръсна държава всичко се строи антиземетръсно. Казват, че като има земетресение, сградите се люшкат като лодки по вълни, но без да падат. В дървени сгради се чувствало дори по-силно, отколкото в блоковете.
След като приключихме разговора за земетресения, Родриго изяви желание да му сготвим нещо българско. Зачудихме се с другарчето какво да правим, то няма съставки, нужни за български манджи, но решихме да направим таратор и картофи-мазньоч (такива на фурна). Другарчето отиде с Родриго до магазина и купи необходимите неща, имаше само едно натурално кисело мляко без плодов вкус и беше в малки кутийки, така че се наложи да се купят 6-7 кутийки и да се смеси съдържанието. Стана таратор, че и даже доста добре стана, направо се изненадахме. Родриго много се чуди как може да има студена супа, която да съдържа краставици и кисело мляко, хем искаше да пробва нещо различно, хем не беше никак отворен за такива странности. Не можа да възприеме таратора, каза че е ядлив и приемлив, но не му харесва. Ние пък се облажихме, защото като не искаше той да яде - ние искахме и много се изкефихме на вкусния таратор, леле как ми липсва, вкъщи лятото всеки ден това ям! Картофите щяха да останат за следващия ден, защото нямаше време да ги сготвим - Родриго заяви, че ще излизаме да се види с негови приятели. Не ни пита дали ни се излиза, бяхме длъжни явно. Беше доста късно вече, чакаше ни много късно лягане. Отидохме в центъра и срещнахме приятелите му - двойка чилийци, живеещи в Бостън/САЩ и говорещи перфектен английски. Дошли си на ваканция в Чили, а Родриго понеже е живял и учил в САЩ, ги познаваше от там. Бяха много приятни и доста си говорехме, седнахме на едно заведение естествено и като донесоха менютата и трябваше да поръчаме нещо, беше доста кофти, защото най-евтиното нещо в менюто бе чаша сок за 1500 песос. Поръчахме, а вместо да получим този сок за 1500, получихме прясно изцеден фреш за 2500! И нямаше как да разберем това, докато не дойде сметката. Явно келнерките разбират каквото им отърва. Прибрахме се в апартамента в около 1-2 през нощта, аз легнах да спя, а другарчето остана на компютъра до ранните сутрешни часове, когато аз станах, за да продължа, имах да записвам снимки. Другарчето сподели, че през нощта Родриго се промъкнал в стаята ни и се изненадал като видял, че единият от нас не спи, взел си нещо от хладилника и си отишъл в стаята. На следващия ден Родриго стана по обяд, приготвихме му палачинки. Той не смяташе да ни остави сами днес да разглеждаме града или да си търсим палатка (той просто не искаше и за минута да ни остави сами и някак почна да ни е тегаво). Реши, че ще ни помогне да си намерим палатка, но не знаеше никакви магазини за такива неща, освен моловете. В моловете в Чили има всичко и винаги има магазин със стоки за къмпинг и спортове, тъй като тук къмпирането е изключително модерно и разпространено (но не като нашето, а на регламентирани къмпинги). В моловете се продават палатки и въобще неща средно качество за хора с по-малко пари и за такива, които ходят на палатка с жената и децата по време на отпуските си. Стоките не са долнопробни и некачествени като палатките в Кауфланд например, но не са и качествени като доказалите се марки (ама айде да не отварям дума за доказалите се, че една година я страдаме една такава Ферино, на петия месец се счупи първата рейка!). Иначе има специализирани магазини, където какво мислите се продава - Ферино :) Айде мерси, нещо я разлюбих тая марка. Та с Родриго обиколихме няколко мола и един специализиран магазин, за който ни казаха в единия мол. В магазина хората бяха компетентни и знаеха много добре характеристиките на палатките, обаче не можеха да си представят какво означава палатка, която да издържи това, на което ние я подлагаме. Ние не спим на палатка, ние ЖИВЕЕМ на палатка. Знаем точно каква палатка ни трябва, но за съжаление още никой не е произвел такава. Всички съществуващи палатки имат определени минуси и плюсове, но няма нищо, което точно да отговаря на изискванията ни. А те са мноооого. Да е до 2 кг, да е супер устойчива на дъжд и вятър, да има здрави рейки, дебело дъно, което да не пуска вода, да не е много голяма, нито малка, да не е ниска, нито много висока, да е задължително форма иглу, а не някаква безумица от типа на Фериното, което имам...... Мога да продължавам с още по-детайлни изисквания :) Та такава палатка не съществува. Не само не се продава, просто я няма. Тези, които са маркови и уж хубави, са леки, но леките материали не са здрави материали. Напълно се разпадат при продължителна употреба, например дуралуминиевите рейки са пълен боклук! Никога повече няма да се излъжа да си купя такива, чупят се като кибритени клечки! Дъното на палатката ни пък е леко и тъничко, водата направо шурти през него, а на всяко трънче се къса и хоп - нова дупка. Тежките палатки имат много дебело и здраво дъно, което държи на дъжд и тръни, обаче тежи много. Фериното е ниско и носи на вятър, обаче на дъжд въобще не държи след 6-тия месец, а при последния валеж вътре можехме да тренираме гребане ако имахме гребла! Евтините палатки, които се продават тук, са високи и лоши за вятър. Рейките им са фибростъкло, което определено предпочитам след моя личен опит с палатки. Тежки и дебели са, но не са кухи и чупливи като дуралуминиевите. Въобще ако се комбинират качествата на една палатка с тези на друга, може и да стане идеалната палатка. Ние отначало бяхме непреклонни с килограмите, не искахме повече от 2 кг, защото досега пътувахме с 1,5 кг палатка, което е екстра, а сега ако новата е много по-тежка, ще се мъча доста повече да я нося. В моловете се продават основно палатки Doite - това е водещата и най-популярна марка за Чили. Някой ни каза, че са перуански палатки?!? Дано не са, че тръпки ме побиват от това, в Перу всичко беше боклук. В марковия магазин освен Ферино, имаха и Мамут и Мармот :) Харесахме една палатка Мармот, но не ни хареса, че е с дуралуминиеви рейки. В крайна сметка не купихме нищо, докато бяхме с Родриго, но си набелязахме горе-долу какво бихме купили. В интернет проверихме характеристиките на всички палатки, които се продаваха и направихме таблица, така преценихме по-лесно плюсовете и минусите.
След моловете Родриго ни заведе до университета, където е учил и се разходихме из парка, около сградите и до едно хълмче с гледка към града. В парка имаше среща на любителите на пудели и всеки беше довел своя пудел, беше като кучешка изложба. Пуделите бяха фризирани, облечени... смешни. Вечерта не излизахме никъде, а в къщата на Родриго дойде нов каучсърфър - мексиканец, учещ в Чили в момента. За него бе първи каучсърфинг и беше много срамежлив. Разпитахме го за Мексико, докато приготвяхме картофите за вечеря. Изпържихме и тиквички, които Родриго много хареса, за разлика от картофите, които явно му се сториха много мазни за изтънчения му вкус, но пък мексиканецът ги оцени подобаващо, а ние изядохме лакомо каквото остана :) Родриго постоянно повтаряше, че бил закръглен, едва ли не дебел, имаше толкова много комплекси, че ми беше некомфортно с него през цялото време, чудех се какво да кажа, че да не го обидя.
Като дойде време за спане, Родриго покани мексиканеца да спи в неговата стая и аз бая се опулих на тая оферта, такъв гнуслив и претенциозен човек да покани непознат раста-мексиканец стопаджия, стана ми странно. Мексиканецът естествено предпочете да спи при нас, ние побързахме да го поканим също да спи на канапето, а ние на земята. Не искам да си представям колко би се уплашил от първия си каучсърфинг ако Родриго излезе гей и се опита да му посегне през нощта. Че защо иначе ще го кани да спи в стаята му? Нормално е да спиш в стаята на хоста си ако няма никакво друго място в къщата, но като има, не смятам, че е нормално. На мен много пъти ми се е налагало да спя на пода в стаята на някой хост, но винаги защото не е имало друга опция, а и винаги при хостове, които са се показали като прекрасни хора. С другарчето веднъж в Австрия в Инсбрук гостувахме на двама сноубордисти и бяхме 4 човека на пода на малка стаичка, наблъскани като овце в кошара, но не ни беше никак неприятно или некомфортно, двете момчета бяха много готини и нормални. Никой от нас никога не е имал проблеми и гостувайки на Родриго взехме да се замисляме за избора на хостове, че да не налетим на някой, от който да трябва да си тръгваме по спешност. Да не ме разбере някой погрешно - Родриго нищо никога не ни е направил или тормозил с нещо, дори много ни помогна и му оставих положителен коментар, просто като човек не ни хареса и не ни беше приятно с него през цялото време. Обобщено в две думи - странен човек. Повечето хора на планетата биха казали същото и за мен, така че го броя за комплимент :) Цялата втора нощ аз изкарах на компютъра, легнах си призори и другарчето продължи. Към обяд Родриго стана и ни изпрати, мексиканецът също си тръгваше, той беше само за една нощувка. Отидохме в центъра и се заехме с купуването на палатка. Обсъждахме, обмисляхме и накрая взехме решение да купим най-евтината палатка на Дойте, която бе на промоция и отговаряше най-много на нашите изисквания, с изключение на теглото и обема - цели 3,5 кг и запълни половината ми раница. От този ден нататък трябваше да нося две палатки с общо тегло 5 кг, докато пристигне изпратения за вкъщи пакет, за да мога да изпратя следващия с новите снимки и старата палатка. И това заедно с редовния багаж. Доста натежа горката ми раница. След покупката на палатката тръгнахме към края на града. Стори ми се много дълго и болезнено вървене, трябваше да свикна с новата тежест, а бяхме напазарували и храна, която още повече ми натежа. Взе ни пикап и слязохме в евкалиптова и борова гора недалеч от града, която както обикновено бе частна собственост, но се спотаихме до една полянка и спахме отлично.

На сутринта поехме по дългия път обратно чак до Валпараизо. Бяхме взели окончателно решение по въпроса дали ще ходим там за новогодишната заря или не. Решихме да ходим, или по-точно аз реших, защото къде ще се ходи на това пътуване е винаги само мое еднолично решение, рядко дори го обсъждам с другарчето. Него, ако го питаш, му се ходи само там, където има ток и интернет да си цъка, въобще не го интересува никаква заря. Аз обаче реших, че щом всички ни описаха зарята като най-красивата на континента и втората в света, трябва да отида да й се насладя. И айде пак на Панамериканата на север. Тази част на страната е най-населената, най-агрикултурната и с най-трудно за намиране място за палатка, така че проблемите ни тепърва предстояха... Нагоре стопът се отприщи и за един ден стигнахме малко преди Сан Антонио, където неотдавна бяхме. Спахме в една заградена гора близо до голямото езеро Рапел като прескачането на огражденията този път включваше и слизането по отвесна циментова стена (която на сутринта трябваше да качим и другарчето упражни няколко катерачески възела :)). Доста се издрахме и препотихме с минаването на оградата и особено прекарването на раниците, но поне спахме добре.
Сутринта стигнахме Сан Антонио и за късмет камионът ни остави на околовръстното и не се наложи да вървим целия град, който хич не е малък. Пътят до Сан Антонио се нарича "пътят на плодовете" и на всеки ъгъл се продаваха ягоди. Предния път като минахме от тук, устояхме на изкушението, но този път не можахме, а и беше Нова година, така че решихме да се почерпим. Шофьорът отби до крайпътна сергия и си купихме кутия ягоди за 2000 песос (около 4 долара), която бе достатъчна, колкото да разпали зверски апетита ни за сочния и вкусен плод! Ягодите за нула време изпълниха кабината на камиона с вълшебния си аромат и всяка хапка ни изпращаше директно в Рая. :) Толкова бяха вкусни и сладки, че ако аз карах камиона, щях да катастрофирам. Почерпихме и шофьора, който вероятно често си купува и не се впечатли толкова, а ние как само умирахме за плодове! Ако бяхме богати щяхме само това да ядем в Чили, но цените са такива, че не влизат в нашия бюджет. На околовръстното на Сан Антонио другарчето за първи път пробва да стопира като чилиец - пак с палец нагоре, но не държиш ръката неподвижна, а махаш палеца нагоре-надолу бързо и се накланяш леко към пътя, сякаш ще влезеш в идващата кола :) Шофьорът, който спря, учудено ни пита "ама вие не сте ли чилийци" като ни чу как говорим :) Доста се смяхме. То не е за смях де, защото чилийските стопаджии са толкова изпаднали, мръсни, миризливи и отблъскващи, но това е една друга тема, по която ще пиша по-натам :)
Стигнахме Казабланка, беше около обед и тъй като вече бяхме близо до Валпараизо, решихме да спрем да обядваме. Излязохме на магистралата Сантяго - Валпараизо и що да видим... и от двете страни трафикът отива в една посока - към Валпараизо. Изглеждаше сякаш цялата държава отива там. Хитро решение на властите да пуснат магистралата в една посока, за да избегнат задръствания. И от двете страни с бясна скорост хвърчаха колите на чилийските труженици, дошли да купонясват веднъж в годината в най-покварения град на страната, където купонът винаги предстои. Трудно ни бе да си представим какво става с всички тези коли щом наближат града и влязат в него - къде паркират? Започнахме да си представяме километрични задръствания преди града и другарчето подхвърли, че ще гледаме зарята от някоя кола, така че да гледаме да се качим в удобна кола, а не сбутани между трима шишковци или сред агресивни чилийски чавета на задната седалка :) Стопът естествено закучи - като има много трафик, никой не спира. Взе ни една трошка за няколко километра и пак зациклихме. Сменяхме мястото, вървяхме, накрая слава богу ни взе един, който отиваше първо до Виня дел Мар да вземе някакви пари и после във Валпараизо, вероятно за да ги изхарчи :) Не, случаят бе друг - човекът си живееше във Валпараизо и беше готин, разходи ни до виня и ни остави на един от многото хълмове във Валпараизо, откъдето се откриваше чудна гледка към града. На въпроса ми дали зарята се вижда по-добре от хълмовете или от плажа, той отговори "хълмовете разбира се". Което се оказа огромна грешка и тотално се прецакахме с подбора на място. Гледането беше ок, но снимането... ехх снимането. Фойерверките бяха точно над морето и от хълма бяха тоооолкова далеч (на 1 час ходене пеш), че снимането бе чиста катастрофа. Видяхме ги добре и се насладихме на гледката, но нищо читаво не успях да заснема. Ако някой някога отиде да гледа зарята във Валпараизо, запомнете - плажа!!! Колкото се може по-близо до водата в залива до центъра! Там е мястото за гледане и снимане, но казва ли ти някой. Ние мислехме, че зарята ще е над града, а тя се оказа в океана :) И все пак беше много яко. Хълмът бе своеобразен бедняшки квартал, ако може така да се нарече. Съвсем нормален си е, но се води беден, защото не е богат :) Няма гета и мизерия, но няма и лъскави сгради. Хората около нас бяха стотици, някои от рано извадили масички и столове, барбекюта, навсякъде сновяха търговци, които използваха последните часове на оставащата година да продават конфети и изкуствен сняг във вид на спрей. Този изкуствен сняг бе толкова популярен (понеже си нямат истински, лято е), че всеки си купуваше и като удари 12-тия час, се наложи отчаяно да си пазя апарата от контакта с тази химия, защото навсякъде всички пръскаха във въздуха, а свирепият вятър разнасяше "снега" и ми пълнеше очите и косата. Другото модерно са конфетите, една жена до нас даже ми даде огромна конфета, с която на мен не ми се занимаваше, докато снимах и дадох на другарчето да я взриви :) Суматохата около нас бе пълна, хората се събираха още два-три часа преди новата година, а накрая нямаше къде муха да прехвръкне. Всички ядяха нещо, бяха завити с одеала, а ние със спалните си чували, защото вятърът бе толкова свиреп, че замръзвахме като шушулки. Това е то - лято в Чили :) Като добавим и изкуствения сняг, новата година си я имахме баш като българската. Имаше и пукотевици, но не чак толкова, колкото в Хасково (където всяка година имам чувството, че бомбардировките бележат края на света). В тълпата изпъкваха момичета с къси поли или гащи, толкова бяха смешни - очевидно нагиздени за новогодишен купон, но явно със стайно предназначение, та излизането им на този студ не ги поставяше в изгодна позиция :) Последните минути хората взеха да крещят и броят в обратен ред и после зарята започна. Като видях къде е зарята, направо се изприщих. Беше толкова далече, така на ниско, изобщо не очаквах, а за капак един стълб стърчеше точно пред фойерверките и разделяше снимките ми на две :) Нямаше как, трябваше да си проправя път през тълпата и хукнах да търся по-добра гледка. Намерих една без стълб надолу по улицата и се установих там, но отново беше кофти.
Зарята не продължи толкова дълго, колкото очаквах. Като свърши се върнах при другарчето и тръгнахме надолу към центъра, докато още имаше хора по улиците (Валпараизо е известен със сериозна престъпност, а мотаенето в бедняшкия квартал посред нощ не е добра идея). На площада имаше грандиозен концерт, улиците бяха претъпкани с хора, беше пълна лудница! Навсякъде смърдеше страшно на урина, по улиците течаха реки от пикоч и трябваше да се прескачат. По земята навсякъде лежаха мъртвопияни, зверски надрусани и гнусни индивиди, които ми е трудно да опиша с думи. Всякакви нагласени като за карнавал групички хора щъкаха по улиците, повечето бяха много пияни. Най-много на брой бяха "дяволите" с мигащи и светещи рогца. Докато се опитвахме да си проправим път през тълпата, се озовахме във ВИП зоната на концерта. Другарчето го "преджобиха" веднъж (опитаха се да му бръкнат в раницата), докато се бутахме в безкрайната тълпа. Хората бяха толкова много, всички се блъскаха, внимавахме да не ни залее някой с алкохол, защото всеки носеше чаши и бутилки с пиене. Едва се изскубнахме от ВИП зоната и престоеше влизане в истинската тълпа (тази явно беше ВИП), която също не ни пожали и след много бутане, блъскане, мъки и стрес да си опазим раниците (аз стисках чантата с апарата с две ръце и половина), се изскубнахме от огромното струпване на човешка маса. Там започнаха надрусаните, които лежаха в несвяст по тротоарите. Реките урина ставаха все по-големи, докато вървяхме нататък през центъра. Градинките бяха пълни с полу-мъртви хора, които не даваха признаци на живот и явно бяха тотално опианени. Валпараизо имаше по-страшен вид от бойно поле след битка в Средновековието. Беше толкова зловещо, че смятам всеки нормален човек би се насрал от страх, докато върви по улиците! Колкото по се отдалечавахме от центъра, толкова по се увеличаваха тълпите. Откъде идваха всичките тия хора - не зная, но всичките отиваха към концерта. И още преди да стигнат там, вече бяха яко пияни. Имаше ентусиасти, които бяха опънали две палатки в градинките в парка. Тежко им. Ние трябваше да стигнем до края на града в посока Сантяго (откъдето идвахме по-рано), да стопираме кола, да внимаваме в какво състояние се намират шофьора и спътниците му и да излезем от града като стигнем до една гора, където бяхме спали предния път като бяхме във Валпараизо. Речено - сторено.
Стигнахме бензиностанцията на изхода, там питах за тоалетна, а работещите ми поискаха 1000 песос за ползването й :) Колко му е - 2,50 лв за едно пико. Естествено не се възползвах. Нормално няма бензиностанции в Чили, където тоалетната се плаща, а това беше Копек - голяма международна бензиностанция, която е навсякъде в страната. Явно във Валпараизо на хората просто им е кеф да си газят в локви пикня! Докато махахме на бензиностанцията и сами не си вярвахме, че по това време някой ще ни вземе (беше около 3 през нощта), ни заговориха мъж и жена, които бяха отбили за нещо. Бяха съвсем нормални, трезви и дошли като нас - само да видят зарята. Пътуваха от Казабланка и ние слязохме на нашия разклон за гората. Така приключи нашата Нова година.
Това всъщност е първата такава, която "празнувам", защото на абсолютно всички други нови години си лягам както винаги около 9, след което пукотевицата ме разбужда, проклинам празнуващите на ум и продължавам да спя. Така цял живот. Излишно да казвам, че за мен такъв празник като нова година няма, защото не вярвам в съществуването на времето и особено на отброяването му по този нелеп начин. Хората обичат да отбелязват нещата, разбирам ги, но това не се вписва в моите вярвания. Новата ми година в Африка протече също тъй тихо, както всички предни в Хасково - гледах Дисни канала в дома на хоста, който бе излязъл да празнува и заспах. В Нова Зеландия пък бяхме с другарчето на един преход през джунглите на Фиордленд и ни хвана един дъжд - 3 дни и 3 нощи, една от които бе новогодишната. Бяхме гладни, не можехме да излезем от палатката и ни болеше всичко от схващане, изядохме ориза още първия ден и после глаааад, реката преля и нямаше мърдане... купонът бе пълен :) Сега за първи път прекарвахме нова година по актуалния начин, макар и без да празнуваме и горящи от нетърпение след зарята да се изнесем. Поне видях как хората празнуват и определено няма да повторя. Даже ако знаех какво е, нямаше изобщо да реша да се връщаме за зарята, щях да се откажа от нея.
Ужасът на новата година обаче тепърва предстоеше за нас и ние нищо не подозирахме, спейки сладко до обяд в палатката...

Следва продължение...

последни мигове в парка на Талка

пред църквата, предколедно :)

двата ми подаръка от другарчето

в Курепто

църква с пречупен кръст

залезът на Бъдни вечер

гледката на Коледа

и коледното меню :)


отново гледката

това гледах цял ден, докато пишех блога

денем жега, нощем студ



залезът на Коледа :)



край Конститусион


и тук има вегани :)



Пиедра ла иглесия



в реката имаше интересни плаващи субекти

тези си бяха съвсем на място

"аз съм водача, когато мама я няма"


айде на динята, кога сте яли диня на Коледа :)

тук яко зациклихме

в парка в Консепсион



Консепсион...

веганите в действие!


перуанци

площада

колоритният мим


първи опит за таратор - успешен!

гледката от прозореза, 13-ти етаж

всекидневната

палачинки за обяд


в мола :)

из центъра

среща на пудели :)



пържени тиквички

гледка от покрива на блока

умитас

новата ни палаткааааа

открийте разликите :)

огромна е!

и отново - открийте приликите :)

новогодишен пир!

магистралата еднопосочна - всички отиват във Валпараизо

Валпараизо






новогодишното небе

съседите ни по празник :)


снимките ми са голямо разочарование!







пушилката след края на зарята

Валпараизо никога не спи!

концерта в центъра

намерихме си карнавална шапка на магистралата :)



Няма коментари: