Перу 3 - Голямата крайбрежна пустиня

морски лъвчета на островите Байестас :)

В тази публикация - Пунта Олимпика, Лима, Паракас, Уакачина, Наска


Голямата крайбрежна пустиня на Перу... отблъскваше ме толкова много... а точно там имах едни от най-хубавите си преживявания в Перу... И колкото и да са ми противни хората в тази страна, не мога да отрека, че има невероятни красоти и много вълнуващи места, които изпъкват и стоят доста над човешките мизерии и дивотии. Абе, след два месеца и половина в Перу, още не мога да реша мразя или обичам тая страна, толкова противоречиви чувства имам към нея. Едно е сигурно обаче - човек не може да остане безразличен към страната на лилипутите :)
Продължавам си разказа от Кордилера Бланка...

След трите дни при семейството, които ми се отразиха много изтощаващо при всичкото седяне и писане, отидохме отново в Хуараз с надежда, че този път ще изпратим пакет за вкъщи с всичките ми записани снимки и ще се освободя от голям товар. Да, ама не! Националните пощи бяха в стачка. Никой не знаеше докога, в момента страната просто нямаше пощи. Перу не спираше да ни изненадва неприятно. По вратите на пощите бяха лепнати големи постери относно стачките. Нямаше как, трябваше да си тръгнем от града с подвити опашки и с всичките дискове на гръб. Не ме тревожеше толкова, че тежат, колкото че ако нещо се случи с раницата ми, снимките ги нямам никъде другаде. Затова обичам да ги изпращам веднага щом ги запиша.
Доста се замислих накъде да поемем, имаше много опции за различни преходи. На мен най ми се ходеше на Алпамайо трек, който е около 8 дни и уж бил по-труден от Санта Круз. Също така ми се ходеше до Пунта Олимпика - друг проход на Кордилерата, който е по-висок от Портачуело. Стана късен следобед, почти вечер, когато тръгнахме да излизаме от Хуараз. Цял следобед се занимавах с качване на снимки и написаните публикации на блога, това ми отне 4 часа в интернет кафе. Общо изчислих, че оправянето на снимките и писането на блога, са ми излезли 35 солес, тоест около 18 лв. Без да броим храната и голямото количество газирани напитки, които изпих, за да не заспивам през трите нощи, през които писах. Жалко, че в тази държава не успях да намеря нормален начин да си напиша блога и оправя снимките, без квартири и безсънни нощи. Макар че традицията с безсънните нощи тръгна от Доминика и почти всичко оттогава досега е писано през нощта. Тъй като бе доста късно, при излизането от Хуараз решихме да си спестим ходенето през познатите гета и взехме маршрутката до близкото градче Кархуаз, където тръгва пътя към Пунта Олимпика. Реших първо да отидем там, а после към Алпамайо. Тъкмо да преценим дали времето ще ни позволи да правим дълъг трек, защото влизахме в дъждовния сезон и нещата не изглеждаха оптимистични. От Кархуаз тръгнахме да вървим по пътя нагоре и много се учудихме, че е асфалтиран. Ходихме доста, навсякъде имаше къщи и не беше никак лесно да се намери място за палатка. Зоната на лилипутите е до към 4000 метра, оттам нагоре е рай, но докато стигнеш тези висини, трябва да минеш покрай хиляди къщи и села. Докато вървяхме нагоре, от по-долното село се чуваше силна музика и пукотевици. Отчаяни от липсата на място за палатка, се качихме по една стръмна пътека и се разположихме на мъничко силно наклонено място до един напоителен канал. Беше кошмарна нощ, в която никой не спа добре. Пукотевиците и крясъците продължиха до сутринта, че и след това, а през цялата нощ се търкаляхме надолу и палатата постоянно се смъкваше, и трябваше да се избутваме нагоре. Най-лошото обаче бе бруталното безмилостно хранително отравяне, което аз очевидно имах и се налагаше да ставам за тоалетна през час-два. Въпросът бе - яйцата от пъдпъдъци или пастичката от сладкарницата?! Вероятно бяха яйцата, а по-рано докато бяхме в Хуараз видях как жена събира от тротоара разсипаните клечки за зъби, с които се продават яйцата от пъдпъдъци - за 1 сол получаваш 5 яйца в пликче и забучена в едното клечка за зъби, с която да ги ядеш. Аз изядох 5 яйца още преди да видя как се събират от опикания тротоар падналите клечки и се слагат обратно в кутийката като се дават на следващите купувачи... но "хигиената" на лилипутите просто вече не може да ме изненада, след всичко което видях, дори това не ме шокира толкова. А яйцата вероятно не са били читави, защото имах страшни болки в стомаха, гадене и силно разстройство. А може и да е било от пастичката? Отново развалени яйца може би... Аз не знам тия туристи дето са месоядни, как не ги е страх да ядат месо в такива държави... Мен лично Перу успя да ме разболее и разори. За 2 месеца в лилипутската страна сме изхарчили повече, отколкото за 3 в Еквадор, а в Еквадор е по-скъпо :)
Продължихме пеш по шосето в очакване след село Шия пътят да стане неасфалтиран. За наша изненада асфалтът не свърши, а в това село започна ужаса с искащите си по пътя. Една баба с два зъба постави началото като ме придърпа настрани и поиска парички за "карамело" :) После мъж поиска "гайета", демек бисквита за детето си. Друг пък реши, че му се пие газеоза. Докато излезем от зоната на лилипутите, исканията станаха толкова дразнещи и нетърпими, че едва се сдържах да остана само с възмущението си. То не че има какво повече да направиш с такива хора. Нивото им на интелект е толкова ниско, че дори и цял ден да им обясняваш нещо, гарантирано нищо няма да разберат. Празният поглед показва много добре умственото им развитие. На мен лично ми става все повече жал за жителите на Перу, отначало страшно им се дразнех на всичко, но като се замисля - те са си живи да ги ожалиш. Колкото повече пътувам в тая страна, толкова повече благодаря на съдбата, че ме е пратила в България, а не в Перу. Не мога да се сетя за по-голямо проклятие от това да се родиш в Перу... като бебе да те тъпчат със захарни изделия и да ти изгният зъбите, като пораснеш да нямаш шанса да четеш, да се развиваш умствено, да твориш... а като свършиш училище, да те оженят набързо и после цял живот пиян, залян, с 5 чавета, с плоскоумна булка и сред тонове битови отпадъци, пикаещ в кошчетата за боклук, а на 30-40 болен от диабет заради тоновете газеоза, дето си изпил... Тръпки ме побиват от манталитета на хората в тази страна. Представите ми преди да дойда в тази част на света - за духовно извисени индианци, вълшебна музика и магически цивилизации, се разбиха на пух и прах. Дай им инка-кола, бира, размножаване и мързел.
На стоп доста време не ни вземаше никой от и без това редкия трафик. Накрая спря пикап, човекът отиваше от другата страна на планината, в град на име Чакас. Като наближихме контрола на националния парк, той ни каза че трябвало да си платим билет за парка тук, а ние както бяхме предварително измислили, казахме че само искаме да минем по пътя, не да посещаваме парка. Шофьорът слезе на контрола, явно проверяват и документите на местните. Като се върна в колата каза, че ще ни пуснат да минем по пътя с него. Така за втори път влязохме безплатно в парка. Веднага щом минахме контрола, шофьорът извади от един сак пистолет с колан за през раменете и започна да си го слага. Каза, че преди месец го обрали и пребили недалеч от този път, разбили му устата, и затова си купил пистолет за 800 долара. Опулихме се. Поредния ограбен, че този път и пребит човек тук. Изглеждаше ни сякаш Перу е най-опасната страна в света, абсолютно всеки ден срещахме хора, реално пострадали от нападение. Асфалтовият път продължи и нагоре, шофьорът каза, че е така до Чакас, което не беше в нашите планове. Очаквахме, че проходът пак ще е като Портачуело - черен път и ще го качваме пеш, и ще е много красиво. Но от всичките ни очаквания се потвърди само много красивото :) Останахме в колата до горе, за да не будим подозрение у шофьора, че планираме да останем в парка, все пак той ни вкара безплатно. Като се качихме на прохода обаче му казахме, че искаме да слезем да се снимаме и че оттам нататък ще слезем пеш до Чакас. На прохода бе доста студено, ветровито, а малко след като слязохме от колата, заваля нещо между сняг и дъжд. Скрихме се в тунела, който е дълъг над 400 метра и всъщност е самият проход. Преди е имало стар черен път, по който се е минавало и е било като Портачуело, обаче после са направили новия път с тунела. Като спря да вали поехме надолу с идеята да разгледаме планината от другата й страна. Не ходихме никак дълго, когато видяхме една къщичка на около стотина метра от пътя, която според табелата преди нея, обещаваше гледка към нещо. Беше много късен следобед и трябваше да търсим място за палатка, студът и вятърът ни наведоха на мисълта, че ако къщичката е някакъв вид заслон, ще може да останем там. Оказа се най-якия заслон, който сме виждали в Перу, всъщност единствения, но и едно от най-хубавите места, на които сме спали. На метри от къщичката имаше голямо разкошно езеро с характерния за планината магически син цвят на водата. Разпънахме палатката вътре в къщичката и се спасихме поне малко от студа, макар че на тази височина беше доста студено нощем. За съжаление хранителното ми натравяне не беше по-добре и отново прекарах доста тежка нощ. Опитах се да ям сирене, то нормално помага, но нямах никакъв апетит. На сутринта не бях по-добре, а времето беше ужасно, вятърът блъскаше по вратата и прозорците на къщичката. Решихме да останем още един ден, на мен лично много ми харесваше да си седим на почти 5000 метра височина и да четем. Цял ден четохме, а надвечер другарчето реши, че ще ходи на езерото да пере. Върна се тотално премръзнало, с вкочанени ръце. Следващата сутрин ни изненада красиво - беше натрупал една педя сняг през нощта и се задържа почти цял ден. Беше много студено, всичко беше бяло и красиво. Решихме да останем и днес, тъкмо започнах да се подобрявам малко. Всеки ден гледката към езерото и долината се променяше, цветовете винаги бяха различни и все беше много красиво. Дъждоносни облаци се носеха по небето и създаваха още по-вълшебна атмосфера. Околните побелели върхове ту се скриваха, ту се показваха зад облаците и ни радваха с красотата си. На следващата сутрин отидох да се изкъпя в езерото. Беше пекнало слънце за малко, а ледената вода въобще не ми се видя студена, както обикновено къпането във високопланински води ми достави голямо удоволствие и ме освежи. Бях доста по-добре от предните дни, времето се пооправи за малко и решихме да тръгваме обратно към входа на парка. Като цяло още бяхме в размисъл дали да правим Алпамайо трек сега или да го оставим за следващото ни идване в Перу, което би трябвало да е юни месец, тоест сухия сезон. Времето ставаше все по-нестабилно, сравнявайки го с предните седмици определено имаше промяна. Все по-често валеше през деня, не само нощем. Това много ни тревожеше и никак не ни харесваше. Най-лошото бе, че имахме кило картофи и кило ориз, които не можехме да сготвим поради постоянните валежи и мокри дърва. Като тръгнахме да слизаме от прохода, другарчето заяви, че според него е абсолютно безнадеждно да сготвим картофите и ориза и че не иска да ги носи повече и ще ги даде на някой лилипут. Аз само като чух, че има намерение да ги даде на някой от онези, дето ни спират, за да ни искат газеоза, карамел и се хилят мазно, направо полудях! Даването на каквото и да било на подобни индивиди според мен е най-лошия начин, по който можеш да повлияеш на манталитета им. Също като в Африка - доста бели туристи дават на просещите деца какво ли не и децата се занимават активно само с просия, вместо да ходят на училище или да играят например. Същото и тук - дадеш ли им нещо, ги стимулираш да искат още и да мислят, че грингото е тук, за да дава. Та като хванахме да се караме на тая тема с другарчето, кавгата прерастна в бой и накрая естествено картофите и ориза смениха собственика си, аз ги взех да ги нося, за да не бъдат подарени. Другарчето не че искаше да стимулира досадните просещи, а просто не искаше да му тежи, затова компромисът бе аз да ги взема и нещата се успокоиха. На слизане без да стопираме ни спря един джип с доста хора вътре, взеха ни надолу по пътя, а аз се возех в багажника, което бе учудващо удобно. Слязохме в една долина с водопади, река и много крави. Решихме, че ще нощуваме там. Отново валя дъжд и на сутринта тръгнахме да вървим надолу по пътя. Времето цял ден бе много нестабилно, ту печеше слънце, ту прекапваше дъжд и вече сериозно ни ядосваше, защото на едно място спряхме да сушим дърва с идеята да сготвим картофите поне. Слънцето поизсуши достатъчно дърва за един хубав огън, отне ни време докато го разпалим и общо готвехме няколко часа, докато сварим и ориза. Постоянно бе на ръба да завали сериозно, а на няколко пъти ни понапръска колкото да ни освежи и притесни за съдбата на огъня. Преядохме сериозно с картофи, ориз и тестените "змии", които направихме от килото брашно, което също носехме. Остана ни доста храна и за следващия ден. Нощувахме на полянката до огъня и на сутринта поехме надолу, вече към изхода на парка. Този ден взехме окончателно решение, че ще оставим Алпамайо за следващия път, защото отново денят бе дъждовен и доста неприятен за преходи. Слязохме до контрола на парка, пазачите не ни видяха, защото явно бяха вътре в къщичката и не излизаха без да чуят шум от кола. Вече доста далеч от контрола седнахме да хапнем и сушим дрехи, които другарчето бе изпрало, но във високата планина не можеха да изсъхнат. По едно време се появи един от пазачите на мотор, явно слизаше към Кархуаз. Пита ни дали имаме билети и вероятно мислеше, че искаме да влезем в парка. Отпратихме го с информацията, че сме тръгнали за Хуараз и го оставихме да се чуди как сме дошли откъм парка без билети. Надолу стопирахме и ни взе пикап до Кархуаз, така прескочихме познатите села с познатите искащи лилипути. Походихме немалко от Кархуаз към Хуараз докато ни взе отново пикап. Оставиха ни в центъра, прекарахме половин час на интернет и тръгнахме да излизаме от града, този път откъм непозната за нас страна - пътя за Лима. Доста вървяхме и все още бяхме в края на града, когато видяхме стръмна пътека нагоре по един хълм и решихме да поемем по нея. Беше късно, почти тъмно и решихме, че е време да търсим място за палатка. Изкачихме се високо, за да не даваме възможност на хората от къщите в долината да ни виждат и се настанихме до една евкалиптова горичка. Беше наклонено, така че пак се пързаляхме през нощта. На сутринта поехме пеш и на стоп към Лима. Въобще не планирахме да ходим там, но се оказа, че асфалтираният път за Куско минава първо през Лима, на картата не видяхме други по-директни асфалтирани пътища. Положителното нещо от ходенето в Лима бе най-вече, че щяхме за първи път да имаме хост от каучсърфинг. Имайки предвид, че досега в пътуването имаме или по един, или по николко хоста във всяка държава, ходенето на каучсърфинг се превърна в голям лукс и още по-голяма емоция за нас. Да имаме домакин означаваше шанс да зададем поне някои от хилядите въпроси, които имаме за тази страна и да получим отговори, а не просто празни погледи. Пътуването ни до Лима започна добре, взеха ни баща и дъщеря, които отиваха в Катак и ни дадоха плодове на раздяла. После доста походихме преди да ни вземе камион за Лима с много готин шофьор. Цял ден пътувахме, на едно място шофьорът ни показа къде преди дни се разбил един автобус и загинали 20 човека. По-натам видяхме обърнат камион с ягоди, вкусните сочни плодове бяха разпиляни нявсякъде по пътя. А още по-натам три камиона бяха се врязали един в друг и добре се бяха нанизали, смазани отвсякъде... Никога не ще си обясня кой по дяволите е позволил на лилипутите да шофират и на какво основание!!! Те не притежават никакви рефлекси, не усещат колата, не могат да я държат в пътя, винаги кривят към насрещното, не знаят основни правила за шофиране, по надолнище не знаят да включат на по-ниска скорост и пилят спирачките жестоко, изпреварват винаги ама винаги на опасни завои!!! Чакат нарочно да се появи табела "опасен завой" и тогава започва маневрата изпреварване, която нерядко бива завършена със свободен полет в бездънните андийски пропасти! И това е ежедневие, не - ежечасие. Имам чувството, че всички перуанци мечтаят да станат пилоти и понеже не могат да летят със самолети, летят с колите си над пропастите.
Като слязохме (живи и с непротрошен камион) на крайбрежието, шофьорът ни заведе на ресторант и ни черпи супа и сок. Вечерта стигнахме Лима, влязохме в мегаполиса и шофьорът каза, че можем да останем да спим в камиона до сутринта. Не искахме и да мислим какво ще е да се мотаем в крайните квартали посред нощ. За Лима знаехме от първа ръка, че дори в центъра не бива да се разхождаш нощем, прекалено опасно е. Градът е наистина коварен, пълно е с крадци, просяци, наркомани, луди и въобще много изпаднал народ. Шофьорът паркира в една уличка до склада, където щеше да разтоварва сутринта. Тримата успяхме да се сместим за спане в камиона - другарчето спеше на предната седалка, шофьорът в единия край на голямото легло, а аз в другия. Спане обаче е много силно казано, аз така и не успях да мигна до сутринта. Проблемът бе непрекъснатото хъркане на шофьора, просто никога не мога да заспя ако някой хърка наблизо. Другият проблем бе страшната смрад, която се носеше от чорапите му и която също не ми понесе. Хъркането обаче наистина ми попречи да заспя дори за минута. Другарчето сподели, че спало, не проумявам как е успяло да заспи при този шум, беше като в дъскорезница. При всички случаи обаче шофьорът много ни помогна и му бяхме изключително благодарни, защото ако не ни беше оставил в камиона, хич нямаше да ни е лесно дори да стигнем до центъра по това време и да прекараме безсънна нощ на площада. На сутринта градът изглеждаше доста сив и мрачен, или поне крайния квартал, в който ние бяхме. Купихме си за закуска по сандвич с яйце, а продавачът бе много готин и ни почерпи сок от кинуа. Тази комбинация е най-популярната закуска в Перу, а в Лима продавачите са на всеки ъгъл сутрин. Хванахме градски автобус за центъра, който след доста време и километри ни остави недалеч от Плаза де армас. Осъзнахме колко голяма е Лима... Цяло Перу е 30 милиона жители, само в Лима са 15. Колкото две Българии. Разходихме се из центъра, естествено посетихме задължителната поредна Плаза де армас - този път столичната, дори се разходихме из китайския квартал, който съвсем наподобява чайнатауновете в Азия и от всяко магазинче надничаше по някой китаец. Към обед се разделихме. Другарчето отиде на интернет, а аз до инфо центъра да разпитам това онова за Лима. Оказа се, че за да посетиш коя да е от църквите по центъра, както и катедралата, се плащат немалки суми за билет. Перу отново ме отврати, това да те цакат парици за посещение на църква си е тотална мизерия. Мъжът в инфо центъра поне ми каза за два безплатни музея, оказа се че има и такива, пък макар и само два. Веднага се насочих към първия - конгреса и музея на инквизицията. Там имаше фигури, изобразяващи разни мъчения, които са се прилагали преди векове. Вторият музей беше на централната банка, той имаше няколко етажа експозиции, основно археологически и картини. Имайки предвид колко обичам да посещавам музеи, много се накефих на тези двата и реших, че идването до Лима все пак си е струвало. По обяд гледах и смяната на стражата на плаза де армас, беше съпроводена с цял концерт. Късния следобед се срещнахме с другарчето на плаза де армас и започнахме да правим опити да се свържем с хоста. Телефонът на другарчето не искаше да работи, беше първия път когато се опитвахме да звъним на някого в Перу. Мислехме, че не става, защото няма кредит, така че заредихме 5 солес в едно магазинче, но продължи да не работи. Звъннахме от уличен телефон, но хостът не вдигна. После една жена ни даде назаем телефона си да му пишем смс, оказа се че е на някаква служебна среща и не може да говори. Разбрахме се да ни вземе от плаза де армас в около 20-21:00. Ние с другарчето продължихме одисеята с неговия телефон, опитвайки се да го накараме да проработи. След като от магазинчето звъниха на обслужване на клиенти Мовистар, се оказа че когато другарчето си е купувало сим картата, жената дето му я продала, не я направила на негово име, защото й било трудно да му въвежда данните. Направила си я на нейно име и след 10 дни отишла в офис на Мовистар и я спряла. Явно си е мислела, че гринговците сме тука за кратко и няма да ни трябва повече?!? Еххх колко ядове ни докарват всеки ден тия перуанци и техните бляскави умове! Седяхме на плаза де армас цяла вечер, стана 21, 22, 23:00... Помислихме, че хоста се е отказал и няма да дойде въобще. Почнахме да се примиряваме с поредната безсънна нощ. Колкото по-късно ставаше, толкова повече намаляваха хората по плазата, започнаха да се появяват всякакви изпаднали типчета, един дойде да ни тормози да му дадем пари, а по едно време се появи очевидно надрусана или побъркана клошарка, която се съблече чисто гола и легна на тревата на площада. Имаше полицай наблизо, но той докато иде да я изгони, тя взе че сама се махна. Беше студено и ветровито цяла вечер. Към полунощ хостът се появи. Извини се, че сме го чакали толкова време, а ние така му се зарадвахме и тъй гузно ни стана, че се е наложило да идва до плазата да ни вземе в този късен час. Досега бил в офиса, в момента работел по мащабен проект с китайска компания и му било много напрегнато. Мануел изглеждаше точно като пълната противоположност на всеки перуанец, с когото бяхме общували до момента. Имаше вид на млад бизнесмен - от глава до пети в костюм, говореше перфектно английски, пътувал е доста в чужбина - Китай, Мексико, Еквадор и т.н. Интелигентен, мислещ, образован човек - леле майко сънуваме ли, в Перу ли сме още?!!!! Само като го гледах и слушах как говори, главата ми тотално се размъти, сещайки се за индивидите пикаещи в кошчета, пияндурниците по улиците и злобните перуански бабички с малоумно изражение и два зъба... Ехх Мануел, защо разчупи представите ни за твоята страна :)) За мен лично запознанството с Мануел ще остане едно от най-хубавите неща, които ми се случиха в тая държава. За първи път срещнахме човек, с когото можем да комуникираме пълноценно, да проведем нормален разговор, да обменим мисли и идеи. И като му говориш нещо, той те разбира! Колко невероятно е това в Перу, колко приятно изненадани бяхме двамата с другарчето! Досега нямаше човек, който да ни е питал нещо повече от все същите въпроси - откъде си, какво работиш, женен ли си, колко деца имаш. С тези четирите всички разговори със средностатистическия перуанец се изчерпват. По-любопитните питат и за още три неща - какво се произвежда в България, какъв е климата и какъв език говорим. Това са абсолютно всичките въпроси, по които може да се говори с местните тук. Мануел беше дошъл до площада с такси и ни помоли да го изчакаме още малко да отиде до дома на родителите си да си вземе колата, за да може да ни закара до апартамента, където ще живеем. Той има апартамент, в който е живял докато е учил в университета, а сега ще го дава под наем. В момента живее при родителите си. Ние сме вторите каучсърфъри, които хоства. Очакваше и холандци след два дни, така че щяхме да напълним празните три стаи на апартамента. Мануел се върна с колата си след около час и дори искаше да ни води на ресторант, но имайки предвид, че беше след 12 през нощта и ние бяхме преяли по-рано, му казахме, че няма да ни понесе добре още храна и се натоварихме на колата. Апартаментът се намира в квартал Сан Мигел, близо до един от най-големите молове на Лима. Мануел ни настани, каза да си избираме която стая искаме от трите и да оставим една за холандците, които ще дойдат след два дни. Жилището бе на шести етаж в блок, на входа имаше пазачи и портиери, както навсякъде в блоковете в Лима. Портиерите са като кучета пазачи, ако Мануел не ни представи и даде данните от паспортите, че да ни запишат някъде, няма да ни пуснат да припарим в сградата ако той не е тук и ако случайно не ни запомнят и вземем, че излезем. В малките часове на нощта Мануел си тръгна към дома на родителите си и ни остави ключовете за апартамента. Ние направо не можехме да повярваме къде се намираме - имахме много готин хост, страхотен апартамент и пълна независимост, ток, вода, тишина и въобще всичко, което нормално нямахме в Перу. Легнахме си развълнувани, много се радвахме, че няма да напуснем Перу без да имаме нито един домакин. На следващия ден до следобед прахме дрехи и спалните си чували, имахме на разположение пералня, което бе невероятна възможност да си изперем чувалите, които за разлика от дрехите, се перат изключително трудно в реката. Следобед излязохме да разгледаме квартала. Бяхме на брега на океана, за съжаление плаж нямаше, всичко бе потънало в боклуци наоколо и беше доста неприятно. Наблизо имаше все големи супермаркети Тотус, Метро, Плаза веа, както и големия мол Сан Мигел. Тръгнахме да търсим безжичен интернет в този район, нормално в моловете има. Намерихме, но трябваше да се връщаме в апартамента, защото бе късно и Мануел бе казал, че ще дойде да се видим. Тъкмо се прибрахме и той дойде. Цяла вечер си говорехме за какво ли не, от пътешествия и храна до политика и бизнес. С него просто всякакъв разговор вървеше, така че ние с другарчето се наслаждавахме много, осъзнавайки, че това вероятно е първия и последен такъв човек, когото срещаме в Перу. Мануел си тръгна към полунощ, а ние се наспахме добре. Прекарахме следващия ден на интернет в мола, аз не смятах да ходя отново до центъра на Лима и нямаше какво повече да разглеждам, така че успях да отметна доста работа на компютъра. Прибрахме се късния следобед да посрещнем холандците, които се очакваше да пристигнат към 18:00. Не след дълго и те се появиха. Интересни и доста шантави образи, тръгнали за няколко месеца ваканция в Перу и Боливия. Пътуват с малко дете на 4 години, жената явно е разделена с бащата на детето, а мъжът явно бе нещо като семеен приятел и пътуваха заедно, той помагаше в отглеждането на малката. Иначе и двамата се оказаха скуотъри, той живеел в скуот в Холандия, а тя се наложило да наеме къща, защото от две години насам направили скуотове в страната нелегални и социалните заплашили да й вземат детето, ако не живеят в нормална къща. Мъжът бе много колоритен на вид - целите му панталони бяха изпръскани с боя и други цапаници, суичърът му бе доста мърляв и ние се зачудихме дали наистина сме толкова откачени - след една година пътуване изглеждахме доста по-чисти от тези, които току що са летели със самолета от вкъщи. Чудехме се как ли ще реагира Мануел като ги види и дали ще ги пуснат в мола ако идат за нещо до там. Във всичките южноамерикански страни до момента забелязахме, че външния вид е най на почит. Другарчето го изгониха от магазин още в Тринидад, защото имаше едно петно от банани на панталона. В един перуански град пък беше с дупки по тениската и в един супермаркет охраната ни загледа и явно се замисли дали да не ни изгони. Не им блазе на холандците с толкова мърляво изглеждащи дрехи, само детето имаше нормален вид от тримата :) На всичко отгоре се оказа, че с нея гледаме едни и същи филми и се кефим на едни и същи тетрадки и книжки, тя ми даде няколко стикера с Мечо Пух, които аз си залепих в тетрадката с Рапунцел и гледахме Рио 2 на големия екран в хола, така че идилията бе пълна.
Следващите два дни прекарахме основно на интернет в мола. Доста задачи бяха успешно отметнати и бяхме доволни. Холандците пък се опитали да стигнат до центъра, но не успели да открият кой автобус да вземат и след часове лутане и питане се отказали и се върнали. Не беше чак толкова сложно, но те явно още не можеха да свикнат с целия културен шок. Мануел не дойде две поредни вечери, явно беше много зает с работа. На третата се появи към полунощ, всички си бяха легнали, само аз все още се мотаех. Събудих другарчето и седнахме да си говорим. Разговорът така се насочи към плаването, яхтите и морските приключения, че откарахме до 3 през нощта и на горкия Мануел не му се тръгваше, темата му бе много интересна, но трябваше и да спи. Остана в едната празна стая, за да не шофира до дома на родителите си по това време. Сутринта холандците най-сетне се запознаха с него и той предложи да ги закара до центъра, че да могат да го разгледат. Като тръгнаха ние почистихме апартамента и отидохме на мола отново. Всички тези дни гледахме хората в мола... индианци, предрешени като нещо, което изобщо не са и не би трябвало да бъдат... една смазана и претопена култура, пречупена от белите колонизатори, сега превърната в мол-култура... Колонизацията е била толкова успешна по целия свят, че все повече се убеждавам как хората нямат дух, нямат личност, нямат нищо, което да предизвика съпротива и да ги запази. Те просто сами са се предали на белия човек, сами са изоставили културата си и са поели по лесния път. Имало е един-двама борци, като във всеки овчи народ по света, но те са били предадени и убити, всичко останало е една овчедушна маса, която се е нагодила към моментната сила и власт. Преди е било християнството, сега новият Бог са парите. Лилипутите се нагаждат отлично и изкушават лесно.
Последният ни ден в Лима другарчето черпи торта за рождения ден на сестра си. А по случай наближаващата една година на пътя, искаше да ми купи за подарък нова чанта за фотоапарата (старата бе абсолютен парцал), така че огледахме един магазин за техника и намерихме подходяща. Вечерта Мануел не дойде, писа ни смс, че е с родителите си и празнуват нещо, така че не упяхме да си вземем довиждане. На другата сутрин холандците тръгнаха първи, а ние изчакахме те да заминат, за да можем да почистим апартамента. Хигиената на западноевропейците ме е научила, че никога не трябва да ги оставяш последни ако не искаш да оставят кочина след себе си. Никой от тях не се сети да почисти, а това нас изобщо не ни изненада, така че останахме след тях и оправихме всичко. Излязохме на главната да търсим автобусите за Сан Бартоло - много южен квартал на Лима, където гражданите ходели на плаж през лятото. Трябваше да хванем градски рейс до там, за да излезем от мегаполиса и да можем да стопираме. Докато се оглеждахме за верния автобус, другарчето взе да си търси нещо в багажа и внезапно пластмасовият му буркан с електроника се изтърколи на шосето и попадна право под гумите на един автобус. Всичко стана като на забавен кадър, другарчето дори не видя как гумата смазва буркана с всичките му заредни и телефона, който си купи в Лима и който бе сглобен от части и едва работеше, но все пак работеше, но аз видях и дъхът ми секна. Всичко бе изпотрошено, само зарядното на лаптопа проработи отново, макар да бе доста изкривено и го облепихме с изолирбанд. Доста отчаяни хванахме автобуса за Сан Бартоло и след повече от час и половина стигнахме. За пореден път се убедихме, че Лима е гигантски град, не зная колко точно километра е дълъг, но ще да е много. Вдигнахме палци на Панамериканата и ни взе камион за Чинча. Като стана късно слязохме на единственото по-пусто откъм къщи място, добре че намерихме такова преди да стигнем града. Този път обаче дюните не бяха пясъчни, а като от прах и беше страшно гадно да се ходи по тях, а камо ли да се спи, станахме много мръсни и всичко се покри с прахоляк. Поне мястото бе спокойно и нямахме ядове. На сутринта отново ни взе на стоп камион, шофьорът направо ни изуми - слушаше американски ретро хитове, интересуваше се много за България и бе приятен и интелигентен. Като стигнахме Писко спря до един ресторант и ни почерпи ориз с пържени яйца, картофи и сок от папая. Най-много се впечатлихме обаче, когато още щом влязохме в ресторанта, той превключи вървящия по телевизора сапунен сериал директно на Дискавъри ченъл и започна да гледа документален филм!
Слязохме на отбивката за Паракас и тръгнахме пеш. Все пак ни взе пикап до градчето и по обяд бяхме там. Паракас е малко като размер градче, наблизо се намира едноименния резерват и мястото е пълно с туристи, дошли за разходка с лодка до недалечните острови Байестас, където могат да се видят морски лъвове, пингвини и един куп птици. Мен лично точно тази разходка с лодка ме изкуши да се отбием на това място. Най-важното нещо, което научих за Перу - ако искаш пътуването ти да не е пълно разочарование, придържай се към главните атракции и забрави мерака си да правиш или видиш нещо различно, просто хората ще ти го убият. В Перу се идва за чист туризъм, просто няма какво друго да се прави тук, няма приключение, няма тръпка, няма вълнуващи хора, култура... за мен лично това е една от най-скучните и банални държави в света. Нищо общо с Африка, нищо общо с Азия. Тук има няколко много интересни атракции и човек най-добре да се концентрира върху самите места и да игнорира всичко, съпътстващо ги, а именно човешкия фактор. Островите Байестас притежават най-важното за мен в моите пътувания - животни. Много се вълнувах от срещата с морски лъвове, последната ми такава бе в Нова Зеландия преди доста години, а страшно харесвам тези прекрасни създания. В Паракас е пълно с агенции, в които можеш да си купиш билет за лодката. Цената е една и съща във всичките - 30 солес. Освен това се плаща и билет за защитената територия 10 солес и още един за пристанището 2 солес. Общо целият цирк излиза 42 солес, което е около 20 лв. Аз отидох в първата видяна агенция и си купих билет за следващата сутрин. Естествено момичето на гишето се опита да ми продаде всевъзможни турове и глупости, че чак и автобус до Ика за след лодката :) Виждайки колко туристи има в това малко градче, ми беше пределно ясно, че тук човещинка няма да срещнем и убихме остатъка от деня в парка. Всякакви досадници идваха да ни предлагат неща, турове, хостели... Не се траеше лесно, но вярвах, че си струва заради срещата с морски лъвове. Надвечер тръгнахме да излизаме от града и да търсим място за палатка. Попаднахме на нещо като охранителна кула извън града и попитахме пазачите вътре дали можем да разпънем палатката на тревата отпред. Отговорът бе отрицателен, било забранено, но сме можели да спим на плажа в Паракас. Нещо хич не ни се понрави тази идея, но те много настояваха, че това било идеалното и най-сигурно и спокойно място за спане. Дори ни закараха с техния пикап обратно в града и ни стовариха на плажа точно пред агенцията, от която купих билета. Имаше лампи навсякъде, а една каравана с туристи бе паркирана на метри от нас, така че явно това бе мястото за спане за такива като нас, дето не искат на хотел. Всичко бе чудесно, с изключение на факта, че целият плаж бе опикан и навсякъде около и под нас страшно смърдеше на урина! Толкова гадно място за палатка не бяхме нацелвали. Плажът си изглеждаше съвсем нормален, ама типично по лилипутски опикан и вероятно осран, така че разходките по боси крачета не бяха хич препоръчителни. На сутринта ме бе гнус да докосвам палатката и да я събирам. Другарчето отиде в някаква офис сграда, където уж видяло, че има контакти и искаше да си зареди лаптопа, а аз зачаках пред офиса на агенцията, по уговорка трябваше да съм там в 7:45. До мен веднага цъфна поредният досадник, който много нагло се опитваше да ми продаде тур до резерват Паракас. Въпросният резерват е отделно от островите и се достъпва с друг билет. Там доколкото разбрах има основно плажове за гледане. Този навлек за капак се оказа, че е от същата агенция и съвсем съжалих, че им направих оборот. Но реално всичките са еднакви, другарчето даже видяло двама как се бият за туристи на площада, така че разлика никаква. В 8:00 този индивид ме заведе до кея, където заприиждаха тълпи от туристи и след като мазна леличка ни продаде билети за порта, а мазен чичко за защитената територия, вече бяхме готови за настаняване по лодките. Нещо интересно обаче привлече вниманието ми преди да се кача на лодката - двама униформени носеха огромна клетка с морско лъвче вътре. Гидът ни обясни, че това лъвче е било ранено (нахапано от друг морски лъв) и е било прибрано и излекувано, а сега ще бъде закарано до островите и пуснато на свобода. Това за мен бе най-радостното и специално събитие на деня, дано парите ми от билета отидат за такива спасителни операции, а не за лилипути, наливащи се с инка-кола. Още не бяхме излезли от залива, когато на метри от лодката се появиха група делфини :) Толкова радост изпитах като ги видях, а гидът каза, че това бил късмет, не било в плана. Делфините бяха доста на брой и много готини, идваха близо до лодката и сякаш се закачаха. Първата планирана атракция по пътя бе рисунката на един хълм, за която не се знае нищо, само се предполага, че изобразява свещения кактус Сан Педро. По брега под рисунката са подредени цял куп бубита и пеликани, но бройката е нищо в сравнение с тази на островите Байестас. Там ни посрещат хиляди хвъркати, пингвини Хумболд, морски лъвове и просто не мога да спра да снимам и да се радвам. Самите острови са скалисти, с десетки арки и други интересни форми. Целите са накацани от пеликани, бубита, корморани и какви ли още не птици. Между тях се забелязват групички пингвини, а морските лъвове дремят по скалите, други се плацикат във водата и изглеждат много щастливи. Островите са си само техни и явно никой не ги тормози. Лодката бе много удобна за наблюдение и снимане, а и бе полупразна, за разлика от другите лодки, така че имах голям късмет и можех да си избирам която искам страна и място. Изключително се наслаждавах на морските лъвове и другите животни, направо не усетих колко бързо всичко свърши и се върнахме на брега. Не ми се искаше да свършва. Намерих другарчето в парка, изгонили го от офис сградата, не можело да се ползва тока :) Защо ли не сме изненадани... Нямахме търпение да напуснем това градче - свърталище на туристически пиявици, така че веднага се изнизахме, стигнахме на стоп до Панамериканата и продължихме на юг към Ика. Стигнахме града следобед и почти веднага го напуснахме в посока Уакачина. Ика бе поредния грозен, мръсен и шумен перуански град, а Уакачина според това, което прочетох, е единствения оазис насред голямата крайбрежна пустиня. Другарчето никога не бе виждало оазис и много исках да му го покажа, пазя прекрасен спомен от оазисите в мароканска Сахара. Вървяхме 4 километра от Ика до Уакачина като последния километър до нас спря кола и човекът предложи да ни закара. Учудихме се доста, не бяхме дори стопирали. В Уакачина се спряхме до езерото, погледахме как туристите се пускат по дюните седнали на сноубордове и естествено ние самите много искахме да покараме, само че прави :) Питахме за цените - нормалните бордове бяха 20 солес за два часа, а дървените с каишки, с които освен седнал не знам иначе как можеш да се пуснеш без да се утрепеш, бяха по 5 солес на час. Нас обаче изобщо не ни устройваше нито час, нито два. Ние искахме да наемем борд за ден и нонстоп да се катерим и пускаме по дюната. Но явно нямаше такава опция или щеше да излезе цяло състояние. Така че се отказахме от сендбординга, въпреки че и на двамата много ни се искаше. Ако бяхме все пак взели борд, щяхме цял ден да се бием кой по-напред да се пуска, така че по-добре, че не взехме :) Двама надъхани карачи с един борд е потенциална свада, а в нашия случай даже побой. По дюните имаше и много туристи на бъгита, като тръгнахме да си търсим място за палатка, трябваше да се оглеждаме да не ни премаже някой подивял шофьор на бъги. По тъмно разпънахме палатка сред дюните, отдалечихме се колкото можахме от езерото и всичките хотели и ресторанти около него. Небето бе покрито със звезди, беше спокойна и тиха нощ.
На сутринта оставих другарчето с багажа на пейките до езерото и се качих по най-голямата дюна, която изглеждаше най-обещаваща за пускане със сноуборд. Горе се натъкнах на купища боклуци, подаващи се изпод пясъка, а гледката откъм другата страна на дюната бе покъртителна - гета докъдето ти стига погледа. А ние се чудехме откъде идваше кучешкия лай предната нощ... че ние сме спали на сто-двеста метра от гетата, но няма как да ги видиш като си от другата страна на дюните и си мислиш, че си само ти. Тръгнахме обратно към Ика и отново ни взе някакъв човек, отново без да стопираме. Като се качвахме в колата заяви, че като ни помага, Господ ще му плати двойно. Отбихме се в един супермаркет преди да напуснем Ика, хапнахме добре и тръгнахме да вървим към края на града, който край хич не се оказа близо. Походихме три часа в жегата преди да хванем стоп. Едни продавачи на диня ни почерпиха парче, което отново предизвика изненада у нас. Не сме свикнали хората да ни дават, нормално всеки гледа да ни цака я с цената, я с грамажа на определена храна, това е ежедневието ни в Перу. Всеки ден срещаме толкова много на брой мошеници, които се опитват да ни продават храни на тройни на нормалната цена... Взе ни пикап, шофьорът отиваше в Наска, но трябваше да се отбие в Палпа за половин час и ни остави до едно магазинче за плодове да го изчакаме, после отново ни взе. Продавачът там пък ни заговори, разпитва ни какви сме и откъде сме и ни почерпи два различни вида портокали. Бреййй какво им стана на тези лилипути, не можехме да повярваме - два пъти за един ден! Не отидохме в Наска с пикапа, а слязохме до една кула преди града, от която казват, че се виждали две от фигурите. За линиите на Наска предполагам всеки е чувал поне малко, на мен от години ми е мечта да ги видя. Мистерия е кой ги е направил, не се знае със сигурност, но се предполага, че е народът на наските, които по неясни причини са положили колосален труд, за да създадат тези линии и фигури. До кулата - гледка имаше няколко човека - един, който явно бе там да събира парички за посещение - по 2 солес, няколко други мързелуващи и една жена, продаваща сувенири. Като видях, че кулата се плаща, нещо ми загина желанието да се кача и си тръгнахме по пътя нататък. Смятахме да спим до някоя от околните планини и на сутринта да се качим нависоко с надежда да видим фигурите. По пътя към планините имаше едно хълмче с гледка, качихме се на него, но освен наченки на линии, нищо друго не се вижда. Така или иначе от тази височина няма как да видиш фигурите. Единственият начин е да прелетиш над тях със самолетче. Това е и основната атракция на Наска, за това самолетче аз мислех и мечтаех през последните няколко месеца и все се чудех ще го бъде ли или не. Единствената ми спирачка бяха парите - 80 долара (с хубав пазарлък 75) и 25 солес летищна такса. Много пари са, но имайки предвид, че цял живот мечтая за такова самолетче и то не да се возя, а да изкарам курса за пилот, който в България преди доста години бе 8000 лв, сега не зная колко е,  мисля че цената е повече от добра. На много малко места по света можеш да летиш в малко самолетче за тези пари. А тук като бонус получаваш и световноизвестните линии на Наска. Изкушението бе неустоимо, толкова години мечтая да стана пилот на такова самолетче, а дори не зная дали ще ми хареса возенето. Трябваше да разбера на всяка цена! Колкото безумно силно мразя големите пътнически самолети, толкова обожавам всичко малко, що може да лети. Цяла нощ се навивах да се откажа, защото не ми е по джоба, но на сутринта решението вече бе взето - ще гладувам един месец, но ще се кача на самолетчето!!! Другарчето пък за първи път прояви интерес да разгледа нещо и реши, че иска първо да се качи на околните планини, така че аз се жертвах този път и останах с багажа. То се качило колкото можало по-високо, което хич не бе лесно имайки предвид скалистия и стръмен терен, но не видяло никакви фигури, само линии. Около 10:00 тръгнахме към Наска, взе ни камион и слязохме в града, след което повървяхме около час до летището. Още преди да влезем в залата с офисите на агенциите, една жена веднага ни се лепна и почна да ни увещава да отидем в нейната агенция. Оказа се, че е точно агенцията, която ние искахме - с най-малкото самолетче за 4 пътника. Повечето самолети са по-големи и не ме привличат изобщо, за мен не беше важно само да видя линиите, а по-важното беше да пътувам в самолетчето, което мечтая да карам. Още охраната на входа на летището ни бе препоръчала същата агенция. Жената бе мазна и гадна, типично по перуански. Като разбра, че само аз ще летя, направи всичко възможно да кандардиса и другарчето, с което още повече ни издразни. Свалих цената на 75 долара с пазарлък и тогава се почна голямото чакане. Самолетът е за 4 човека, жената каза че имало още двама и седнахме да чакаме последния да се появи. Чакахме поне час и половина, дойдоха две корейки, които тя ги записа след мен и по това предположихме, че изобщо не е имало други двама човека или ако е имало, ги е пратила към друга агенция (това е практика тук - агенциите си разменят пътници). Корейките също седнаха в чакалнята и чакането продължи. Имаше телевизор, на който пускаха един и същ документален филм за линиите и наските, така че го изгледахме няколко пъти и ни беше много интересно. По едно време дойде и последния човек - заблуден германец, който си направил резервацията от хостела си и го одрали 365 солес, над 100 повече, отколкото аз платих и нормално се плаща. Преди да излетим трябваше да платим и жената ми каза цифра в солес, която бе на много неизгоден курс - по 3 солес за долар, така че реших да не плащам в солес, а в долари. Германецът ме пита колко плащам, а тя взе да ме побутва и да ми намига: "той е на различна тарифа". Изчаках жената да се махне и му казах, след което разбрахме как са го прецакали. Все пак беше късметлия, че ще е в малко самолетче. Ако бяхме дошли сутринта, когато има хиляди туристи и непрекъснато има полети, щяха да ни набутат в някое по-голямо самолетче, а сега нямаше почти никого и можехме ние да си избираме. Германецът ми разказа как между 2008-ма и 2010-та имало три катастрофирали самолета и в някакъв сайт за пътуващи германци пишело изрично да не се вземат тези самолетчета въобще. От 2010-та досега обаче нямало инцидент, защото преди имало много агенции и никакъв контрол, а сега агенциите били силно намалени и работели заедно, имало доста повече контрол. Платихме и летищната такса, след което минахме проверката на скенерите и пилотът ни посрещна от другата страна. Самолетчето бе страхотно, точно размера, който се виждах да управлявам някой ден! Не мога да опиша неистовото си желание да карам самолет, по-силно е отколкото можех да си представя. Най-отзад седнаха корейките, после аз и германецът, а отпред бяха двамата пилоти. Те говореха перфектно английски, първо получихме кратък инструктаж как да видим по-лесно фигурите, но така или иначе това не бе нужно, защото се виждаха перфектно. Излитането бе много готино, наслаждавах се на всяка секунда от возенето, самолетчето плавно се отлепи от земята и видях Наска от високо. За нищо време стигнахме първата фигура - китът. Учудих се колко е малка, очаквах да са доста по-големи, но пък ние бяхме нависоко и може би затова всичко ни изглеждаше малко. Не се усетих навреме да сложа обектива с големия зуум и снимах с малкия отначало, което не бе изобщо добра идея и първите фигури изглеждат доста мънички на снимките ми. Аз бях от дясната страна и винаги най-напред виждах фигурите, след което самолетчето завърташе и се накланяше на другата страна, за да могат и тези отляво да ги видят. Най се кефех като започне да се накланя, хоризонтът ставаше супер крив и направо ми се искаше да направим и едно пълно завъртане, не се съмнявам че пилотът го умееше, но вероятно е забранено от мерки за безопасност. Другите в самолета бяха долетели до Перу с големи пътнически и им беше много странно да се возят на такова малко, а за мен бе неописуем кеф, ако можех цял ден да не слизам от него... просто не исках да свършва. Беше страшна жега в самолетчето, направо като сауна, понеже отвсякъде бе затворено, но сто процента си струваше изпичането :) Видяхме доста фигури като пилотът дори ни показа някои, които не са на брошурата. Изненадах се колко ясно и перфектно оформени са фигурите, аз все си мислех, че снимките по рекламите са фотошопирани и не може да се виждат толкова ясно и да са толкова перфектни, но те са. Прелетяхме и над кулата - гледка и видяхме отвисоко фигурите около нея. Накрая минахме над акведуктите край Наска и кацнахме успешно на летището. Цялото нещо бе около половин час, а на мен ми се стори като минута. Така ми се искаше пак! Върнах се при другарчето и почнах да му разказвам, в това време дойде жената от агенцията и искаше да й сменя 5 от 75-те долара, които й дадох, защото били намачкани. Нищо им нямаше, но нали трябваше да се заяде за нещо и да ми развали кефа. Както си говорехме с другарчето - Перу има невероятни атракции, които са много яки сами по себе си, обаче хората около тях те карат да си тръгнеш винаги недоволен. Докато други страни нямат нищо особено и правят от нищо нещо като хем ти вземат парите, хем си тръгваш доволен, то в Перу номерът е винаги да ти вземат парите и да си тръгнеш недоволен. Така че превръщат нещо уникално в неприятно преживяване. Пълен разрез с маркетинговия модел на западното общество, тук никой не го интересува дали ще си тръгнеш доволен и ще дойдеш пак или доведеш други, важното е да си тръгнеш одран! Жената искаше да й ги дам в солес, така че й дадох 15 солес като си взех обратно петте долара и ме остави на мира. Проверих да не ми пробутва фалшиви, защото явно и далаверата с фалшиви пари много върви в Перу. Всеки път като даваш книжни пари на някого, той започва да ги зяпа, върти, подръпва, че и дъвче, за да провери дали са фалшиви?! :) Много е смешно, няма дори баба на пазара, която да не проверява паричките. Тръгнахме си от летището и тъмното ни хвана по пътя към града. Решихме да идем да спим в полицията, нямаше как да се излиза от Наска посред нощ, извън центъра си беше обикновен перуански град, пълен с всякакви отрепки. Спряхме при една жена да ядем пържени картофи, направо онемяхме като видяхме как ни напълни чиниите за 2 солес. За първи път някой ни даваше толкова големи порции. Така се изкефихме, че поръчахме по втора, за да направим оборот на жената, не толкова защото бяхме гладни. А преди да си тръгнем дори ни почерпи по чаша сок, още повече се опулихме. В последно време започнахме да срещаме и перуанци, които ни дават, това не беше очаквано и постоянно предизвикваше изненада у нас. На фона на всички мошеници, с които всеки ден си имахме вземане даване по пазари, магазинчета, туристически атракции и т.н., тези прояви на щедрост доста ни учудваха. Минахме през центъра на Наска, оказа се супер лъскав заради многото туристи, бе пълно с хотели, ресторанти, а плаза де армас бе много красива, с фонтани и подрязани във формата на фигурите храсти и трева. Полицията се оказа на Панамерикана, посрещнаха ни дружелюбно и ни казаха, че може да разпънем палатка на тротоара пред участъка и че там никой няма да ни притеснява. Бяхме много доволни, макар че цяла нощ на метри от нас минаваха камиони и коли и не можеше да се спи добре. Все пак дремнахме и на сутринта се отправихме към изхода на града в посока Куско. Имаше някакви доста готини руини покрай пътя, които очевидно се плащаха при посещение, но нито мъжът, нито жената от къщичката до руините си направиха труда да дойдат да ме спрат като тръгнах да ги обикалям, а и никъде нямаше залепен ценоразпис както обикновено има по тези места. Продължихме да вървим и ни взе камион за няколко километра, шофьорът ни черпи бисквити. Последва отново доста ходене, когато спря лека кола с двама мъже, отиващи в резерват Пампа Галера, където е пълно с викуни. Пътят не след дълго напусна голямата крайбрежна пустиня, вдигнахме се във височина и пейзажът се смени с тревисти хълмове, наближавахме резерват Пампа Галера...

Следва продължение...


към Пунта Олимпика





тунелът на прохода







езерото до заслона

къщичката





така се събудихме единия ден :)





другарчето пробва да пали огън в консерва :)























камионът до Лима

сок от кинуа и сандвич с яйце - най-популярната закуска

Плаза де армас в Лима








китайкия квартал

зодия ПЛЪХ - най-готината! :)


смяната на стражата






музеят на инквизицията








музея на централната банка




археологическата колекция







залите с картини



ученици често идват да търсят съдействие за домашните си, обикновено интервюират чужденци

нощен Плаза де армас

гледката от апартамента на Мануел към морето

Панамерикана на юг от Лима

прашните дюни

така изглежда нашата електроника след като автобус й мина отгоре :(

африканското ми заряднооооо :(((

спане на прашните дюни




в Паракас







крайбрежната улица


куче да си в този град :)




една от най-готините породи  в света - перуанско голо куче, много готино и дружелюбно



на опикания плаж, отзад се вижда агенцията, от която резервирах лодка

имах късмет - моята бе наполовина пълна, не като тази

ето я и нея :)


:)))))


рисунката на кактуса Сан Педро

един от островите Байестас



открий пингвините :)



любимите ми мързеливи морски лъвове :)


големи крабове бродят по скалите



безброй бубита






морска звезда


гидът каза, че ги хващали само да си играят с тях, не да ги ядат












в по-близък план...





в Ика




оазисът Уакачина






гледка към оазиса от голямата дюна

гледка към Ика

количеството боклук е потресаващо...

гетата от другата страна на дюната


по върха



Уакачина




страхотен контрас с табелата, а :)

по-детайлно...


към Наска



до хълмчето с гледка

само линии от тази височина

залез над линиите


Панамерикана

едно от многото самолетчета, прелитащи сутрин над линиите



на летището, агенция Аеро Моче с най-малкото самолетче

ето го и него!


от птичи поглед :)




първата фигура - китът

хоризонтът стана крив :)






фигура астронавтът или извънземното

маймуната

кучето (гледа се наопаки, пресечено от две линии)  за съжаление отново с грешния обектив на апарата

тук отново маймуната




колибрито, вече с подходящия обектив




паякът


кондорът

октоподът


Панамерикана



папагалът

ръцете

дървото

заедно с кулата-гледка

папагалът

планините, до които спахме и по които се катери другарчето сутринта

голям кеф, ейй


аквадуктите

центърът на Наска


Плаза де армас


две маймуни в кадър :)

на палатка на тротоара пред полицията



руини край Наска






Поздравявам с една любима песен и филм тези, които следват мечтите си на всяка цена и могат дори да полетят заради тях :)

https://www.youtube.com/watch?v=sSjHBKLgojo

When cold wind is a' calling, and the sky is clear and bright
Misty mountains sing and beckon, lead me out into the light
I will ride, I will fly, chase the wind and touch the sky
I will fly, chase the wind and touch the sky
Where dark woods hide secrets and mountains are fierce and bold
Deep waters hold reflections of times lost long ago
I will hear their every story, take hold of my own dream
Be as strong as the seas are stormy, and proud as an eagle's scream
I will ride, I will fly, chase the wind and touch the sky
I will fly, chase the wind and touch the sky
And touch the sky, chase the wind
Chase the wind, touch the sky

Няма коментари: