Перу 4 - хубава работа... ама перуанска!



Салкантай трек

В тази публикация - Куско, Мачу Пикчу, Салкантай трек, Пуно, езерото Титикака
Снимките са разделени в тази и в следващата, която ще е само снимки, не се събраха тук :)


Мъжете, които ни взеха на стоп към резерват Пампа Галера, бяха много готини, интелигентни, свежи... Бяха от Трухилио и шофираха цялата тази голяма дистанция, за да правят някакво проучване в резервата, свързано с викуните. Слушаха страхотна музика, а като тръгна саундтрака на Карибски пирати, направо се размазах. :) Имаха и много готина перуанска музика, за първи път чувахме местна музика, която да ни хареса. Много перуанци слушат музиката си, но винаги е някаква дразнеща, която на нас ни звучи като еквивалент на чалгата. Помолихме ги да си копираме музиката им и сега си имаме хубава перуанска музика. Като стигнахме резервата, един рейнджър ни заведе в малкия готин музей, където имаше много макети на различни животни, както и страхотни снимки на викуни и други обитатели на резервата. Има пуми, фламинго и десетки други животни. След музея поехме към най-близкия град Пукийо, където те смятаха да нощуват и да се върнат в резервата на другия ден за проучванията си. Ние слязохме по пътя, доста преди града, където ни се стори по-пусто откъм къщи и подходящо за палатка. Нощувахме на един хълм и на сутринта се заехме с готвене на ориз, бяхме много гладни, а имаше доста сухи дърва, не беше като във високите планини и огънят ставаше лесно и бързо. Наядохме се и ни взе камион на стоп до Пукийо. Там случайно на улицата срещнахме нашите шофьори от предния ден :) Срещнахме ги цели два пъти за около час. Хапнахме плодове и продължихме в посока Куско. Все още бяхме много далеч, от Наска до Куско са 660 километра, така че за нас това бяха доста дни пътуване. Излязохме от Пукийо и ни взе пикап за следващия град на 180 км разстояние. Ние обаче като видяхме огромните езера, пълни с фламинго и други птици покрай пътя, слязохме и не се придвижихме много. Аз отидох да снимам птиците, страшно се изкефих на фламинготата, а като стана късно започнахме да търсим място за палатка, лишено от вятър. Пейзажът бе едно голямо голо поле на около 4000 метра височина, така че бе студено и ветровито. Намерихме добро място - изкопан канал за отводняване на езерата, беше сравнително сух и нямаше вятър. Тъкмо си легнахме и поредната рейка на палатката изпращя и проби горния пласт, звукът бе като от бомба. Излязохме в студа и почнахме да сменяме рейки отново, вече не ни останаха здрави и положението не бе никак добро. До сутринта нищо повече не се счупи. Тръгнахме пеш, стопирахме и един джип-каравана с френска регистрация отби. Вътре мъж и жена французи, натъпкахме се отзад на канапето в караваната. Те бяха доста сдухани и изморени, особено мъжът. Бяха брат и сестра, жената тъкмо пристигнала със самолета от Франция да попътува малко с брат си, за да не е сам. Преди това пътувал с жена си и сина си, но те се изморили и се прибрали. На него останала задачата да довърши проекта. Пътуването е спонсорирано от доста компании и е свързано с помагане на деца от училищата. Не разбрах какво точно правят, но посещават училища по селата. Жената каза, че на брат й не му се отразява добре височината и постоянно му е лошо. Оставиха ни в едно село, където се отбиха в училището, а ние продължихме пеш. Взе ни кола с други туристи, мъж и жена аржентинци. Бяха много готини, разпитваха ни за пътуването, казаха ни кои места да посетим в Аржентина. Много си обичаха страната, бяха дошли на ваканция за 15 дни, наели кола в Лима и тръгнали към Куско и Мачу Пикчу. С тях пропътувахме доста километри, минахме Абанкай и надвечер стигнахме 90 км преди Куско, където пътят бе затворен за час и половина, беше в ремонт. На бариерата имаше полицай и един куп продавачки на какво ли не - сладолед, манджи, вода. Ние бяхме много гладни и другарчето пита една баба колко й струва ориза. Отговорът бе 5 солес (при нормална цена 2) като я пита за два картофа, цената пак бе 5 солес :) Явно всичко е по 5, за по-лесно. Тъкмо като излизахме всички от колата пък, другарчето и аржентинката (те бяха откъм лявата страна) видели мъж, пикаещ на метри от тях и обърнат право към тях и към автобуса зад нас, и въобще към всичките коли спряли назад. Аржентинката се втрещила, вероятно не е виждала такова нещо цял живот в собствената си страна. А тук това е обичайна картинка, другарчето изобщо не се впечатлило, но му станало жал за горката аржентинка, която направо пребледняла. Пикаещите без капка срам са толкова срещани в Перу, колкото пясъка и камънаците в голямата крайбрежна пустиня. Тръгнахме пеш през строителния обект, мислейки си че скоро ще го минем. Вървяхме до тъмно и обектът изобщо не свършваше, навсякъде разкопано, камиони и работници. Като се стъмни, се разотидоха и ние се настанихме до реката. Не беше никак удобно място, но нямаше по-добро наоколо. Сутринта станах рано, изкъпах се в реката и поехме отново пеш по пътя. Вървяхме много, бяхме доста гладни, храната ни бе свършила предния ден и дори не бяхме вечеряли. Строителният обект не свършваше, но попаднахме на крайпътно ресторантче и понеже бе 28-ми - датата, на която преди една година заминахме от Хасково на това дълго и вълнуващо пътешествие, аз реших че ще черпя. Оказа се, че една голяма и пълна чиния с ориз, картофи, салата и три яйца е 5 солес. Беше си евтино откъдето и да погледнеш, че и страшно вкусно! Наядохме се отлично, пихме сок и поехме отново към Куско. Плановете ни за Куско бяха - другарчето на квартира, аз на Мачу Пикчу и Салкантай трек. Другарчето искаше да си свърши всичката работа на компютъра преди да напуснем Перу, защото за Чили знаем, че всичко е много по-скъпо, а и доста отдалечено, така че интернетът ще е като в Нова Зеландия - скъп и рядко срещан, особено в Патагония. Така че за другарчето решението да е на квартира бе най-доброто, щеше да работи по цял ден, а аз отново да си запиша снимките, които ми се бяха натрупали. Искахме да стигнем Куско рано, за да може другарчето да си намери евтина квартира. След доста ходене ни взе камион с много готин шофьор, който освен че ни черпи кисело мляко, чипс и бисквити, бе много любопитен за България и непрекъснато ни разпитва. На влизане в Куско както обикновено забелязах планините с боклук, но и нещо различно - градът бе много красив! Отвисоко погледнато всички къщи бяха с керемидени покриви, такова нещо никъде в Перу не бяхме виждали! Нямаше къща без керемиден покрив, точно като българските и това създаваше впечатление за много красив и различен град. Всички други градове, които видяхме, бяха с неизмазани недостроени къщи без покриви, със стърчащи от горния етаж железа. В Куско къщите дори и в крайните квартали бяха съвсем нормални, а всички улички из центъра бяха калдъръмени и тесни, градът бе толкова красив, че веднага ни грабна. Това бе първия град в Перу, който ни хареса. А другарчето изтъкна, че е най-красивия, който сме виждали в Южна Америка досега. Съгласявам се веднага, наистина си заслужава да се види и да се остане по-дълго, не мисля че човек може да се отегчи тук, всеки ден може да се разхожда на нови интересни места. По пътя до плазата другарчето пита в няколко хоспедахета, най-ниската цена беше 25 солес за стая, но всичките хоспедахета все предлагаха стаи с баня и тоалетна, телевизор и какви ли не глупости, а ние търсехме долнопробна дупка без нищо, само един контакт за ток и на ниска цена. На плаза де армас се разделихме и докато аз разглеждах около площада, другарчето отиде до пазара Сан Педро, защото винаги около пазара са най-пропадналите и евтини квартири. За нищо време намери една, където бабата пак му искала 25, но се спазарил за 15 за една супер малка, мръсна и очукана стаичка с ширината на коридор в нормален апартамент. Нанесохме се веднага, аз излязох да разглеждам Куско, докато другарчето бе на компютъра и после поех нощна смяна, за да си запиша снимките преди да замина за Мачу Пикчу. Сутринта едва гледах от умора, но трябваше да събирам нужния за следващите дни багаж и да тръгвам към Оянтайтамбо. Ходенето до Мачу Пикчу според това, което прочетох в интернет преди да стигнем Куско, се осъществява по няколко възможни начина. До Агуас Калиентес - селото, което е най-близо до руините, няма път, само жп линия. Влакът е безумно скъп, някъде четох, че е 100 долара от Куско до Мачу Пикчу. Естествено направен е само за туристи и непрекъснато е пълен, цял ден минават влакчета, извозващи хилядите мераклии да посетят легендарните руини. Втората опция е за туристи, които не искат да плащат за влака - с бус, колективо или на стоп до Санта Тереза, откъдето или ходят пеш до Хидроелектриката и после до Агуас Калиентес, или вземат колективо до Хидроелектриката и после пеш само около три часа покрай жп линията до Агуас Калиентес. Третият вариант - този, който аз избрах, е на стоп до Оянтайтамбо и после пеш покрай линията малко над 30 км. Този вариант изглежда е много непопулярен, защото не срещнах нито един турист по маршрута, а местните в Оянтайтамбо въобще не знаеха, че имало такава пътека и никой не можеше да ме упъти. За излизане от Куско намерих терминала с миниванове, които ми искаха 6 солес до първото село Чинчеро. Не ме устройваше такава цена и отидох на друг терминал, където имаше колективо за 3 солес. Качих се в колата и като се събраха още пътници потеглихме. През целия път до Чинчеро, шофьорът и някои от останалите пътници не спираха да се хилят като пачи всеки път, когато бяхме на ръба да катастрофираме. Нито дистанцията до Чинчеро бе голяма, нямаше и 30 км, нито пътят бе опасен, просто шофьорът бе поредния идиот и се държеше точно като такъв. Толкова се уморих психически от присъствието на тази сбирщина малоумници, че като слязох нямах желание за нищо. Тръгнах пеш към следващия град Урубамба. В Чинчеро също има някакви руини, но те се плащат, така че изобщо не ходих да ги гледам и директно продължих в посока Оянтайтамбо с надеждата да стигна същия ден. На стоп до Урубамба ме взе един младеж, който говореше английски и каза, че има магазин за дрехи от алпака в Куско, семейството му се занимавало с този бизнес отдавна. Остави ме малко след Урубамба и се върна в града, за да отиде на ресторант с някакъв приятел белгиец. Вървях към два часа докато отново хванах стоп, по пътя основно минаваха стотици автобусчета с туристи. Човек с пикап ме взе до Оянтайтамбо. Селото бе много красиво и приятно, с тесни калдъръмени улички и китни къщи и дворчета. Руините се виждаха на отсрещния баир, беше пълно с туристи измежду тях. Посещението на тези руини също струва много солено, но е пълно с хора. Аз ги видях отблизо, виждат се идеално и без да минаваш входа с билетите. Аз лично обожавам да се разхождам из древни градове, руини на стари цивилизации и ми е ужасно интересно, но имайки предвид, че инките въобще не са ми сред любимите, както и супер скъпарските цени на билети за разходка по камъните, напълно ми се отщя да посещавам такива обекти. В Оянтайтамбо имаше фиеста на площада, беше пълно с пияници, продавачи на какви ли не храни и боклуци, както и бая народ, който купува и празнува. Не ми се понрави шумотевицата и се заех да търся пътеката покрай жп линията. Питах едно момиче в инфо центъра, каза че не знае за такава. Питах някакви момичета чужденки, които живеели в селото и събираха пари за децата в околността - една от тях каза, че нямало такова нещо, трябвало да ида с транспорт до Санта Тереза и от там пеш, това бил единствения начин. Разбрах, че никой няма да ме насочи, затова намерих жп линията и възнамерявах просто да тръгна по нея. Там обаче охраната не ме пусна изобщо, но поне ме насочи - трябвало да ида до километър 82 и от там можело да ходя. Махнах се от туристическото село и хванах пътя към километър 82. Беше доста далеч, пътят бе асфалтиран и минаваха коли, но през ум не ми мина да стопирам, мислех, че е близо. Като стана почти тъмно се зачудих къде ще спя, навсякъде имаше къщи и села. Поех по един черен път, който също отвеждал до километър 82, само че от другата страна на реката. Тръгнах по него с надеждата да намеря по-лесно място за палатка. Питах вървяща в моята посока жена дали мога да спя на една полянка отсреща, тя ми заяви, че можело срещу 15 солес :) Било уж собственост на някой неин роднина. Да бе, почти повярвах. Свали на 5 солес и като разбра, че нищо няма да получи, ми каза да ходя да спя на селското игрище, само там било безплатно. Отидох там, имаше групичка играещи футбол младежи и няколко по-малки деца. Отначало ме зяпаха, но после си продължиха играта. Разпънах трудно палатката поради силния вятър, който после утихна. Тъкмо се прибрах вътре, когато някой от младежите дойде наблизо и се изпърдя шумно, след което всичките започнаха да се смеят. Нямаше с какво да ме изненадат, нивото им на развитие ми е пределно ясно. После тази групичка явно се разотиде, а малките деца започнаха да хвърлят камъни по палатката ми. Като се показах веднага се разбягаха и до сутринта никой не дойде да ме тормози повече. Продължих по пътя, нататък пресякох реката по мост и тръгнах по главния път към километър 82. Доста повървях преди да стигна, минаваха много бусове с туристи, които отиваха до същото място, само че за инка пътеката. Световноизвестният Инка трейл започва от километър 82, доколкото зная за да минеш по тази пътека трябва да правиш резервация месеци предварително, да платиш маса пари и задължително да ползваш носачи, готвачи и всякаква друга измет, която според мен няма никакво място в планината. На мен пари да ми дават инка трейла няма да направя, не се сещам за по-долно нещо от това някой да ти носи раницата нагоре по баира, докато ти тичаш отпред с фотоапарата на врата и шишенце вода в ръка. Тълпите туристи на километър 82 бледнееха пред тълпите носачи. Всяка група носачи бяха с определен цвят дрехи - зелени, червени, жълти... бяха като машини, пъплеха нагоре по пътеката натоварени като магарета, а отзад ходеха дълги върволици туристи. Пътеката нагоре бе като покрита със стотици шарени мравки, които вървяха една зад друга. Егати прехода, егати чудото, тъжна работа. Аз видях отдолу пътеката, отвратих се и докато мислено се възмущавах, до мен дойде пазач, който ми даде брошура, на която бе отбелязана и безплатната пътека до Агуас Калиентес, която аз търсех. Човекът явно искаше да я популяризира и ми обясни накъде да вървя. Пътеката се оказа изключително готина! Нямаше нито един турист или носач, имаше много комплекси руини, всичките безплатни и страшно интересни и запазени. Толкова се накефих на ходенето, цял ден спирах да разглеждам руините, десетки влакове минаваха по линията и туристите отвътре ме зяпаха умно, а вечерта стигнах до една разкошна голяма поляна с 4 страшно красиви и мили коня! Веднага разпънах там палатката и завързах приятелство с всеки от конете, единият бе чисто бял, другият пъстър, третият тъмно кафяв, четвъртият светло кафяв. Очевидно бяха коне за езда, много добре гледани. Чудех се какво правят тук, наблизо нямаше къщи и ми беше интересно на кого са. Прекарах вълшебна вечер с тях и като си легнах продължих да ги чувам как се гонят по поляната щастливи. Палатката им бе много интересна и единият почти си завря главата вътре :) На сутринта продължих пеш покрай линията, предния ден пътеката все избягваше линията, но след последните руини тръгна основно покрай самата линия, което не бе никак лошо. Не вървях дълго, когато по релсите се зададе една мъничка вагонетка с двама души в нея. Обърнах се да я видя и хората взеха, че спряха. Поканиха ме да се кача, бяха двама работници и вероятно проверяваха релсите преди да почнат влаковете с туристи. Вагонетката бе много готина, имаше място точно за трима човека, отстрани бе отворена и всичко се виждаше перфектно, движеше се бавно и страшно се изкефих на возенето. Беше първото ми стопиране на влакче, макар да не беше точно стоп, защото не вдигах палец. Оставиха ме 100 метра преди Агуас Калиентес, за да не видят шефовете им, че са взели външен човек, може би е забранено. Преди да вляза в селото, си набелязах място за палатка на една голяма поляна вляво. Добре, че обърнах внимание, защото никъде другаде нямаше равно място около селото, освен общинския къмпинг, който струваше 15 солес на нощ за палатка. А тази поляна не беше ничия и съответно се оказа единствения удобен безплатен къмпинг наблизо. Селото Агуас Калиентес тъкмо се събуждаше, когато тръгнах да го разглеждам. Беше рано и исках да си купя билет за Мачу Пикчу, за да отида горе отрано и да имам цял ден за руините. Намерих главния площад и в един офис наблизо се продаваха билетите - 126 солес за Мачу Пикчу, ако искаш да се качваш и на върха Уайна Пикчу -  150 солес. Това е цената за чужденци, за местните е наполовина, за студенти също. На мен лично нито ми се занимаваше да си правя фалшива студенстка карта, нито да се опитвам да влизам гратис в Мачу Пикчу. Парите за него си ги имах заделени и наречени още от България, освен това мерките за сигурност тук са сериозни и не ми се разправяше, особено в държава, в която парица е царица и нищо друго няма значение. Мачу Пикчу е такава грозна машина за пари, че моят малък принос нищо не би променил в никоя насока. Туристите с дълбоки джобове ще продължават да идват всеки ден, местните ще стават все по-алчни и безчовечни, цените ще се вдигат... Цяло чудо е, че все още има безплатна пътека за достъп, предполагам след време и това ще се промени. За разлика от много други туристически места, където смятам, че си струва човек да се помъчи да влезе без пари, тук мисля, че просто няма смисъл. Не че е невъзможно, със сигурност ще има начин и някой вероятно го е открил, но ще е с цената на много нерви и време, а мястото е такова, че на мен лично не ми се оставаше и ден. Агуас Калиентес е приятно село, но много туристическо и със супер завишени цени на храни и напитки, така че не излиза изгодно да се седи много. Купих си заветното билетче и тръгнах пеш към руините. Туристите биват извозвани догоре с автобуси, които пак са на някаква космическа цена, мисля че беше нещо като 20-30 долара. До руините има черен път, по който минават автобусите, изкачването е доста, над 500 метра денивелация, ако не се лъжа. За пешаците има пътека, която е цялата от каменни стъпала и се изкачва право нагоре. На мен с раница ми отне към 2 часа да се кача. Преди да поемеш по пътеката, се минава по мост, където е първият пазач, проверяващ билетите. Не знам как може да се избегне тази проверка, вероятно ако се пресече реката някъде по-нагоре, но е голяма и аз не бих с фотоапарат. По пътеката нагоре не видях други чуждестранни туристи, явно всичките се качват с автобуси. Имаше обаче много местни туристи, особено групи ученици, тъй като бе неделя. Подочух, че в неделя било безплатно за местни от района и доста ученици ги водели на Мачу Пикчу. Входът към руините бе с драконови мерки за сигурност и пазачите проверяваха един по един паспортите и билетите на туристите като дори подпечатваха билетите. До паркинга за автобуси имаше лъскави заведения, магазини и тоалетни, които се плащаха?! Това вече си е гавра, на такова скъпо място да те карат да плащаш за кенеф... ехх перуанска мизерийка! Това обаче не бе най-голямата изненада - до входа имаше гардероб за багаж, където мазна леличка прибираше всички големи раници, торбички с храни и други забранени за внасяне неща. И аз нямаше да имам нищо против да си дам раницата, но не и срещу заплащане - 6 солес за големите и 3 за малките до 6 кг! Отказах да платя и поисках да си взема раницата вътре, но лелята се заяде и каза, че не може. Много ми накипя и започнах да се карам, отзад чакаха други туристи и лелята се притесни, че назрява голям скандал. Помоли ме да платя "само" 3 солес. Хвърлих й три солес на стотинки върху тезгяха, едната се търкулна долу на земята, и си тръгнах като я изгледах лошо, тъй както аз си мога. Дано й вгорчих деня, тя определено вгорчи моя. Мизериите на Мачу Пикчу доста ме изненадаха, не очаквах на такова място, където плащаш 126 солес за билет, да ти искат още за пикаене и гардероб! Хубава работа.... ама перуанска! За огромно съжаление Мачу Пикчу е имал лошия късмет да се падне в тази алчна държавица. Посещението ми на руините не бе и наполовина толкова вълнуващо, колкото очаквах. Направо си бе едно голямо разочарование и то само заради тълпите от туристи, които бяха просто навсякъде. Един те бута, друг те дърпа, разни гадни чавета непрекъснато търчаха наоколо и ме блъскаха, а хората бяха толкова много, че ставаха задръствания на всяка пътека и трябваше да се изчаква маса време. Беше ми неприятно и скучно. На всеки ъгъл има и пазачи, които се карат на хората ако стъпят на някой камък и излязат от обозначените за ходене места. Тъй като се ходи по точно определени пътеки, задръстванията стават големи. Първо отидох до моста на инката, който се пада малко по-встрани и има по-малко хора там. После се насочих към основните руини, разгледах храмове, главния площад и каквото още можах в цялата суматоха. Много е красиво, безспорно трябва да се види, мястото е уникално, но за мен честно казано бе много по-впечатляващо да го гледам вкъщи по документалните филми, отколкото на живо с цялата тази паплач. Нещо не ми достави удоволствие, дори ми нагарчаше посещението. Зная, че стана така заради тълпите, ако бях само аз сега сигурно щях да твърдя, че Мачу Пикчу е най-якото място на планетата. Но не бях. И изобщо не успях да се абстрахирам от тълпите и както друг път успявам - да си представя, че съм само аз и руините. Просто при всичките викове, блъскане, опашки и прочее... най-ужасни бяха чаветата, някои от които постоянно дърпаха или замеряха туристите, включително и мен. Пазачите им се караха, но децата в Перу са толкова прости и невъзпитани, че нищо не помага. Никой не им обръща внимание и растат като вандали. Времето също бе кофти - няколко часа се задържа на ръба да завали, след което се изсипа порой. Скрих се в една от къщичките със сламени покриви измежду руините и чаках да спре. Якето ми бе останало в раницата, така че здраво се намръзнах. Още една точка за лелята с гардероба. Като заваля обаче тълпите се поразчистиха и стана по-спокойно, та успях и да изпитам някакво удоволствие от руините като ги гледах почти празни. По някое време реших да слизам към Агуас Калиентес, дъждът не спираше, а на мен ми бе много студено, така че си прибрах раницата, хапнах под навеса в началото на пътеката и заслизах по стълбите. Слизането бе много по-бързо от качването и вече в Агуас Калиентес седнах на една пейка да си водя записки по преживяното. Надвечер си купих от един магазин бисквити, които единствени бяха на нормалната си цена. Исках да си попълня хранителните запаси за Салкантай трек, които бяха кило сирене и няколко малки питки хляб. В крайна сметка излезе, че много повече се наслаждавах на пътя до Агуас Калиентес, отколкото на самите руини. Защото по пътя нямаше никого. В селото звъннах на другарчето от уличен телефон, при него всичко бе на ред, така че се успокоих. Все пак за първи път го изоставях за толкова дни и се притеснявах много за него. Като се смрачи отидох на поляната преди селото и си легнах да спя. На сутринта поех към Хидроелектриката и Санта Тереза. По този маршрут вече имаше доста туристи и се разминавахме по линията. В моята посока също вървяха няколко човека, та се чудех дали да изоставам нарочно или да избързам, за да не се налага да вървя близо до тях и да си развалям спокойствието. Растителността ставаше все по-тропическа, на тази надморска височина вече бе джунгла. Като стигнах Хидроелектриката, питах за пътеката нагоре към Яктапата, която е краткия и стръмен път за включване към трека Салкантай, по-дългия и полегат е през Санта Тереза. Никой не успя да ме упъти достатъчно добре за пътеката и не можах да я намеря, така че се наложи да продължа към Санта Тереза по черния път надолу. Не беше никак приятно ходене, защото минаваха строителни камиони и постоянно разпрашаваха наоколо. Не се наложи да влизам в селото Санта Тереза, пътят за Салкантай бе вляво преди него. Купих си банани и сок от един близък магазин и поех нагоре. Пътят бе за коли и минаваха бусове, пълни с туристи, само че всичките слизаха надолу. Тук е моментът да кажа, че никой не прави Салкантай трек на обратно, както аз възнамерявах. Идеята на този преход е да стигнеш ДО Мачу Пикчу, а не до село Мойепата, което е началото на трека откъм другата страна. И тъй като повечето хора явно не са достатъчно интелигентни да осъзнаят, че всеки трек има ДВА края и може да бъде започнат от коя да е страна, както саламът има два края, то аз имах нещастието да срещна стотици объркани, шокирани и въпросителни погледи по пътя си... "не знаеш ли, че си на грешен път", "защо се връщаш, забрави ли нещо", "ама не натам, на другата страна е Мачу Пикчу"...... Правейки трека обратно за пореден път имах възможността да осъзная колко плоскоумни хора има по света. Не само лилипутите, но и някои туристи изпаднаха в смут като ме видеха. Най-големият плюс на обратното ходене бе, че нито веднъж нямаше да ми се налага да изоставам или бързам, за да избегна ходенето близо до други хора. Тръгвайки от Санта Тереза следобед, стигнах до първото село Плая по залез слънце. Там според картата се води, че има къмпинг, но не знаех дали се плаща и не знаех къде е, освен това предположих, че ще има други туристи там, така че бързо се изнесох от селото и разпънах в джунглата нататък по пътеката. През нощта валя малко, но като цяло времето досега бе благоразположено към мен. На сутринта продължих нагоре, от тази страна чак до прохода е само нагорнище, това е една от причините трека да се прави наобратно - мързеливите туристи да вървят нагоре по-кратко време, защото от другата страна качването е по-малко. През този ден минах някакъв официален къмпинг, малки махали, термални басейни, които сякаш бяха оставени на произвола на съдбата и две момчета от съседното село дойдоха да се къпят вътре. Аз вървях по пътеката от дясната страна на реката, а вляво имаше път за коли, който се събираше с пътеката точно до термалните басейни. Там беше много объркващо, не знаех накъде да продължа. По-рано по пътеката надолу се разминах с много слизащи туристи с техните гидове, но в момента нямаше никакви. Зачаках да мине някой по пътя, зададе се моторче, спрях го и питах двете момчета накъде е пътеката за Салкантай. Едното говореше английски и ме упъти добре, продължих нагоре по пътя до следващото село и там хванах пътека вляво по едно мостче, която ме отведе на вярната основна пътека. Там обаче освен, че зачестиха групите с туристи, се появи най-големия ми кошмар... нещото, което постоянно разваляше удоволствието ми от преходите в Кордилера Бланка - магаретата, натоварени с боклуците на туристите. И тук магарешките експедиции бяха редовни, бяха толкова много, че тъкмо мине едната и следващата се зададе по пътеката. И докато на инка трейла магаретата явно са забранени и носачите са хора, то тук мулетарите си ходят важно зад кервана и гонят животните да вървят по-бързо. Лелеее като видях отново познатия ужас, като ми накипя, нагорча и като ми забушуваха всякакви деструктивни чувства в сърцето... До тук бе насладата от Салкантай трек за мен. През повечето останало време очите ми бяха пълни със сълзи, а сърцето с гняв. Мулетарите се чудеха, защо не ги поздравявам като се разминем, а аз само исках да ги умъртвя болезнено. Туристите ме отвращаваха още повече обаче - има ли търсене, има и предлагане. Ако всеки от тях си носеше кирливата раница по баира, магаретата щяха да си пасат на някоя поляна, а мулетарите да обикалят кръчмите и да мрънкат, че нямат работа. Животът щеше да си тече типично по перуански. Само че благодарение на туристите магаренцата се мъчат нагоре по каменистите пътеки, а лилипутите се наливат с алкохол по кръчмите, защото могат да си го купят с парите на гринговците. След Перу откровено и дълбоко намразих западните туристи. Не мисля, че занапред ще искам изобщо да комуникирам с такива. Нямам никакъв проблем с това, че си наемат носачи, таксита, спят в лъскави хотели и т.н. - това просто не го харесвам и одобрявам, НО тормозът над животни, който те спонсорират, вече е съвсем друго нещо. Ще спестя на четящите това всички цветущи епитети и най-вече "благопожелания", които изсипах по техен адрес и на ум, и на глас, докато вървях през планината, защото са толкова брутални, че надали на някого ще му понесат на чувствителните сетива. Генерално остатъка от прехода прекарах основно в гняв и сълзи. Тъжните магарешки очи смазваха сърцето ми, дори загубих апетит и си върнах повечето храна. Имах и щастливи моменти, но като цяло ми беше емоционално тежко от присъствието на магаренцата и конете, натоварени с газови бутилки, айс боксове, палатки и раници. След като подминах селото, където зачестиха магарешките експедиции, продължих все така нагоре по широка пътека с красива гледка. По едно време съдбата ме срещна с малоумно американско девойче. "Ама ти знаеш ли, че е само нагоре?!" - "Ами... планина е, ти какво очакваш да бъде". Девойчето с руса коса и сини очи облещи очичките си и продължи потресено надолу... не носеше нищо повече от фотоапарата си. Стигнах до руини Лос Анденес към 4 следобед, времето сякаш изглеждаше на дъжд, а до руините имаше полянки за палатки. Това бе първото равно място, което виждах от доста време насам и се зачудих дали да продължавам или да спирам, защото е добро за палатка. На поляната имаше вече една палатка, оказаха се двойка американци - независими туристи без експедиция, които сами си носят багажа. Питах ги дали е безплатно да се спи тук, те казаха, че дошъл един дядо от единствената къща наблизо и те го питали дали може да къмпингуват там, той казал че няма проблем. Разпънах палатката и дядото пак се появи, дойде да ни разкаже историята на живота си, децата му били в Куско и той бил сам тук. После си отиде в къщата, американците приготвиха нудълс на газовото си котлонче, а аз хапнах от буцата сирене. Говорехме си доста, бяха много приятни хора и интелигентни като за американци. Също се възмущаваха от магарешките експедиции, а момичето беше вегетарианка. За съжаление след около час дъждът ни развали сладките приказки и всеки се прибра по палатките. Поваля малко, нищо особено, но ни принуди да си легнем рано. На сутринта събрах рано и тъкмо като тръгвах, дядото дойде да ми иска пари за къмпинга. Еххх тези хора вече страшно ме дразнят! Защо никога не казва предварително като го пита човек, всичките така правят, за парите винаги се казва накрая :) Да ама не, при мен не минават тия номера, моментално го отсвирих като му казах, че Перу е пълно с лоши хора и си тръгнах по пътя. Появиха се първите гледки към високите бели върхове, включително и Салкантай - най-високия връх в тази част на Перу - 6400 метра. Той ми се падаше вляво, а преди него вдясно се виждаше островръх гигант, който страшно ми напомни на любимия ми Уандой в Кордилера Бланка. Докато вървях нагоре отчаяно се опитвах да се наслаждавам и да не мисля за всичките слизащи експедиции с магарета. Един гид ме заговори, беше му интересно защо правя трека обратно. Като му казах, че ходя пеш от Оянтайтамбо много се изкефи, според него било много далече и много трудно. Не видях нито да е далеч, нито пък трудно. А за трудността на Салкантай трек няма какво да кажа, просто поредния мега лесен трек в стил разходка в парка. Пътеката е толкова "царска", няма никакви опасности, никакви трудности, просто си вървиш. Тук е момента да дефинирам какво според моите критерии е труден трек - такъв с елементи на катерене, с риск от падане и нараняване, с преодоляване на препятствия (скални ръбове, отвеси...). Трек, който е просто няколкодневно вървене, независимо дали нагоре или надолу, за мен не е нито труден, нито изморителен, но някои хора като американците например твърдяха, че трекът е много труден. Всеки си има някакви критерии, аз досега трудни трекове видях само в Доминика, там някои пътеки бяха изключително коварни и опасни. Също така вторият ни преход във венецуелските Анди имаше елементи на катерене и опасност от падане. Всичко останало обаче не мога да нарека трудно, а в перуанските Анди преходите, които направихме, са смешно лесни. Хубавото е, че са толкова красиви, че не е нужно да има тръпка, достатъчно е да се наслаждаваш на прелестните пейзажи, докато вървиш.
Напредвах все повече към прохода, групите туристи продължаваха да ме зяпат и да се чудят защо "ям салама от грешния му край" :) Късния следобед стигнах прохода, през последните два часа беше облачно и Салкантай се бе скрил, но тъкмо като се качих на най-високата точка, облаците като по чудо се разкъсаха и видях Салкантай в целия му блясък, както и околните красиви планини. Бях на 4600 метра, времето бе много приятно и не бързах да тръгвам надолу. По-късно слязох в голяма долина недалеч от следващия важен кампсайт в село Сорайпампа, където определено не исках да влизам по това време и останах в долината преди него. Беше ветровито, затова разпънах палатката до един каменен зид, а наоколо бе пълно с коне и крави. Вечерта един бик се размуча силно и всички крави и бикове от околните склонове слязоха на бегом до долу. Стана голям сбор недалеч от палатката ми и цяла вечер ги наблюдавах и слушах, беше нещо като съвещание, на което явно се решаваха важни въпроси. Конете стояха настрана и не се бъркаха в дейностите на кравите, а едно малко конче любопитно идваше към мен и бягаше, когато аз тръгнех към него. Прекарах си страхотна вечер! На сутринта три тлъсти вискачи се бяха разположили на скалите недалеч от палатката и привлякоха вниманието ми. За съжаление още от рано тръгнаха и експедициите за нагоре, така че пътеката стана шарена от десетките мързеливи екскурзианти, вървящи в колони. Тръгнах надолу към Сорайпампа, подминах набързо селото, където има къмпинг за туристите и тръгнах по черния път надолу към Мойепата. Имах доста километри да извървя, високите планини оставаха все по-назад. От една страна ми беше тъжно, че отново слизам надолу към света на лилипутите и веднага развих симптоми на наречената от нас нисочинна болест. От друга обаче надолу нямаше никакви магарешки експедиции, те тръгваха от Сорайпампа. Нямаше и никакви ходещи местни или туристи, освен двама независими, които срещнах и които се качваха нагоре. Стигнах Мойепата късно следобед, подминах селото, където се опитваха да ме привлекат в бусче за 15 солес до Куско и реших, че ще трябва да ми провърви много стопа, за да стигна до Куско същата вечер. А много държах да стигна, не знаех нищо за другарчето последните дни и много се притеснявах. Тъкмо като излязох от селото мина едно колективо, естествено не го стопирах, но шофьорът взе че спря и предложи да ме вземе без пари. По пътя качихме и още няколко пътници, които си плащаха. Излязохме на главния път Абанкай - Куско, по който бяхме дошли от Наска. Шофьорът отиваше до най-високата точка на планината преди Куско, остави ме там и ми бяха останали двайсетина минути светлина, през които не мина нищо по пътя, което да става за стопиране. За жалост стане ли тъмно стопът в Перу официално приключва. Тук не е като в България или Европа, нощният стоп просто не върви. Единствената причина, поради която перуанци все пак ни вземат на стоп, е че виждат, че сме чужденци и само заради това не се страхуват да ни вземат. По тъмно обаче не ни виждат ясно, лампи няма по улиците и шосетата и няма никакъв шанс някой да се излъже да спре. Тъмното ме хвана на пътя, близо до автобусна спирка. Бях на четиридесетина километра от Куско, всичко наоколо бе къщи и никакво място за палатка, така че реших, че ще избутам дистанцията с автобуса, за да се прибера на време при другарчето и да видя какво става с него. До спирката се бяха събрали зяпачи и пияници, които нищо не правеха, просто зяпаха в една точка и дрънкаха глупости. Казаха ми да взема колективо до близкия град преди Куско и от него да взема евтиния автобус за Куско. Така и направих, към 20:00 стигнах Куско и право в квартирата със свито от притеснение сърце. Какво ли прави другарчето, тормозят ли го лилипутите, здраво ли е, нахранено ли е.... постоянно се тревожех за него и всички тия въпроси не ми даваха мира. Бабата ме посрещна на вратата, направо камък ми падна от сърцето като видях лампата в нашата стая да свети. Другарчето ме посрещна радостно, похвали ми се, че свършило много работа докато ме нямало, всеки ден ходело в библиотеката, където ползвало безжичен интернет и макар да било забранено да се ползва тока, то успявало да открадне малко, когато надзирателят не гледал. Всеки ден си хапвало добре, всичко било на ред. Изглеждаше като да е отпочинало и доволно, така че много се успокоих. На всичко отгоре знаеше вече кулинарните тайни на Куско и веднага ме заведе да ядем нещо уникално за Перу, виждахме го за първи път и само две жени на улицата го продаваха - голям картоф, пълнен със всякакви зеленчуци и залят с майонеза, кетчуп и лют сос. Страшна вкуснотия! От този ден нататък всеки ден това вечеряхме докато бяхме в Куско. Не знаем как се приготвя, но много ми се иска да разберем, защото е от онези храни, които не омръзват. Освен картофите, всяка вечер пиехме и мляко с какао, беше много на далавера в близкия супермаркет. На сутринта станах в 4:30, защото имах план - да се промъкна в руините Саксайуаман преди да са отворили. Тъкмо преди да замина за Мачу Пикчу ходих да проверя кога отварят и дали мога да се промъкна, тогава пазачът ми каза 7:00. Още в 5:15 бях горе до входа, за да се подсигуря, че ще вляза безпроблемно. Шокът ми бе голям като видях къщичката на пазача да свети и той вътре. Запазих самообладание и продължих нагоре по шосето, което минава около руините. Склонът отдясно бе стръмен и бяха сложили мрежа на всяко възможно за достъп място. Аз обаче открих едно, на което с доста драпане, скубане и убождане на кактуси, човек може да се промъкне. Тъкмо тръгнах да се изкачвам, когато по пътя минаха двама спортуващи. Притаих се и не ме видяха. След тях обаче мина пазач с радиостанция, който ме видя и ме повика да сляза. Докато слизах си измислих импровизирано извинение. Пита ме дали се опитвам да вляза в парка нелегално, казах му, че съм в храстите за тоалетна. Той възмутено изтъкна, че било забранено там, трябвало да ида до тоалетната, която била нагоре по пътя, до другия вход на парка. Лелееее колко глупави са тези лилипути, дори аз не можах да повярвам, че номерът мина! Сто процента ме хвана да се промъквам в парка, беше толкова очевидно, а даже аз не си вярвах като казах, че съм до тоалетната. Но лилипутът повярва :) Продължих нагоре с идеята пак да пробвам да се промъкна. Скоро стигнах втория явно по-главен вход към руините. Имаше двама пазачи там, питаха ме дали имам билет. Отговорих отрицателно и им казах, че не искам да имам, искам само да мина по шосето нататък. Нямаше какво да направят и казаха, че по шосето може. Пътят минава точно до руините и се виждат перфектно от него. Навсякъде бе пълно с местни, които спортуваха и разхождаха кучетата си по руините. Тук вече паркът нямаше огради и имаше пътеки навсякъде, направени от местните, на които билет за 70 солес не им искат за разходка по камъните! Като видях как хората просто си влизат, рекох че и аз ще се намъкна от тук. Първо се разходих из тунелчетата и малките пещери, после отидох до една статуя на Христос със страхотна гледка към града. Поразгледах руините, не отидох само до онези най-главните, защото имаше пазачи, но ги видях перфектно от двайсетина метра разстояние. През цялото време се чудех как за това нещо може да ти искат 70 солес, или 35 лв. Цената е такава ако искаш само тези руини да видиш, но има и колективен билет за 4 обекта, който е на стойност 130 солес и който е по-скъп от Мачу Пикчу (126 солес). Цяло състояние за руини, които никой дори не е чувал. Не че не са хубави, напротив супер са, но парите, които лилипутите искат, са направо нелепи за една разходка по камъни. След Саксайуаман слязох в Куско и се разходих из града докато дойде моя ред за компютъра и започнах да записвам дискове със снимките от предните дни. Стана голяма одисея с дисковете, старите се оказаха надрани от дългото носене и триене, но за късмет пощите бяха заработили след дългите стачки. Отне ни два дни да оправим всички дискове, снимки, файлове на другарчето и да пратим пакет за вкъщи. След като свършихме тази важна работа, се отправихме към Пуно и езерото Титикака. Излязохме от Куско с рейс до първото село Уркос, там доста походихме, докато ни взе човек с пикап, който не искаше да ни взема отзад, защото било много студено, а вътре нямаше място, така че можеше само отзад да ни качи. Доста се изненадахме на логиката му, но поне ни взе като каза, че ще ни остави преди високата планина, където било много студено. Не знаехме какъв е пътя Куско - Пуно, но като започна да се смрачава и навсякъде покрай пътя имаше къщи, села и гета, хич не ни се искаше да бъдем оставени там. Точно това, от което имахме нужда - да се качим на по-голяма надморска височина, където да спим на спокойствие, защото няма къщи, бе абсолютно непонятно за шофьора и той взе че ни остави в град - най-лошото нещо, което може да ни се случи като се стъмни. Градът бе Сикуани, а ние след като слязохме от пикапа, не можехме да се начудим на акъла на шофьора. Той отиваше доста по-далеч, вероятно и до Пуно, но не искаше да ни прекара през високото явно от притеснение да не замръзнем отзад в пикапа. А не беше дори хладно. Но нормално като се загледаме в лилипутите - те винаги са навлечени с якета и вълнени пуловери, докато ние сме по тениски. За едно нещо обаче имахме късмет - шофьорът ни остави на метри от полицията. Веднага решихме пак да се пробваме там, досега никога не ни бяха връщали. Трябва да кажа, че сме изключително благодарни на перуанската полиция, това са хората, които най-много са ни помогнали в тази държава. Отлично знаем, че нищо не могат да направят ако ни ограбят, но за спане са просто перфектни, никой лилипут не би тръгнал да ни напада докато спим в полицията, а гледайки нивото, поведението и излъчването на повечето хора в градовете и селата, определено би имало много мераклии, които да ни нападнат докато спим, ако спим на някое достъпно за тях място. Полицаят на служба направи кратка консултация по телефона след като чу исканията ни и ни посочи задния двор на участъка, който бе огромен, равен, тих и направо перфектен за палатка. Това безспорно беше най-хубавия участък, в който сме спали. Полицаите бяха готини, друг също дойде да ни пита дали всичко е на ред, така че бяхме много спокойни и доволни от развоя на събитията. На сутринта благодарихме и тръгнахме да вървим към края на града. Другарчето влезе в магазинче да си купи банани и сподели, че вътре имало натъркаляни няколко пияници, кой от кой по-фиркани. Доста ходихме преди да ни вземе пикап до едно село по-нататък. С него се качихме по-високо и навсякъде около нас се ширна голо високопланинско плато без къщи и села, което беше направо перфектно за спане. Ако шофьорът от вчера ни бе закарал до тук, щеше да е идеално за нас. Продължихме пеш през платото, взе ни камион, превозващ мляко, който ни дръпна 5 километра напред до ферма, произвеждаща мляко и сирене. Искахме да си купим от магазинчето на входа, но нямаше нито изложена стока, нито продавач. Отново ходихме доста преди да ни вземе човек за близкото градче Аявири. Там спряхме да обядваме, след което стопът ни отведе в претъпкана кола, в която се наложи аз да седна върху другарчето. Най-ужасното обаче бе, че всички прозорци бяха затворени и докато лилипутите бяха облечени в якета, ние бяхме по тениски и се потяхме и задушавахме в колата. Шофьорът явно забеляза и отвори един пръст от нашия прозорец, но притокът на въздух бе крайно недостатъчен. На него му бе много интересно да ни разпитва за България, така че пътя до Хулиака мина бързо. Хулиака ни шокира, бяхме отвикнали на толкова отвратителни градове. Голям, мръсен, шумен, планини от боклук на всеки ъгъл, грозни къщи и прашни улици... пълен ужас! Градът е много близо до Пуно и предположихме, че от тук до Пуно всичко ще е къщи и ще е като един голям град. Бяхме прави. Направихме много добър избор да вземем рейса до Пуно. Преди да се качим обаче, другарчето реши да пробва да кара една от хилядите вело-рикши, които щъкаха по улиците и играеха роля на евтино такси за най-бедните. Спазари се с един дядо, който му даде да кара и седна да се вози. Бяха много весела картина, аз играх ролята на фотограф и не можах да покарам, трябваше някой да се жертва, за да има снимки другарчето :) Всъщност другарчето много искаше да пробва, защото още от Еквадор та досега говорим за купуването на такава рикша и обикалянето на континента с нея, но не можем да се решим заради катастрофалните шофьорски умения на хората във всички държави до тук. А както видяхме от стопа към Куско, аржентинците също са много зле. Могат да държат колата в пътя за разлика от лилипутите, обаче нямат никаква реална преценка върху ситуациите на пътя и натискат газ като че са безсмъртни. И мъжът, и жената, които ни взеха за Куско, караха по идентичен начин - изключително зле, агресивно и опасно с преобладаващо изпреварване на камиони на завои без видимост. Аз лично не вярвам, че ако купим рикша и тръгнем с нея, ще оцелеем повече от ден. А много ни се иска да пътуваме така. Но в същото време аз не искам да се откажа от стопа дори и в тези не особено приятни за стопиране държави, така че няма как да стане. След рикшата се качихме на автобуса за Пуно и след нищо време стигнахме града. Езерото Титикака блестеше на хоризонта. Другарчето веднага почна да търси квартира, имахме още работа за довършване и бяхме решили да се преместим от Куско в Пуно, защото аз вече разгледах Куско и исках да има какво да разглеждам в часовете, когато другарчето е на компютъра. Но схемата бе същата - 6 часови смени денонощно. Аз бях от 9 сутринта до 3 следобед, както и от 9 вечерта до 3 през нощта. Така всеки имаше една дневна и една нощна смяна. На другарчето обаче не му се удаде намирането на квартира, най-евтино намери за 20, което нас не ни устройва. По едно време взе, че се тръшна аз да ходя да търся, не му се питало повече. Разбирам го, страшен ужас е да се пазариш с лилипути за каквото и да било. На мен също ми бе накипяло, вече се стъмняваше, така че влязох в едно хоспедахе и питах за най-евтината стая. Жената каза 20 солес, но нямало лична баня. Обясних й, че не ми трябва лична баня. Питах дали има стая за 15 за двама човека. Замисли се, но отсече, че нямало да има телевизор. Този път вече прихнах да се хиля, защо, защо тези хора никога не разбират какво искаме! Питам я за най-евтиното, най-простото, тя ми говори за телевизор. Склонява на 15 и ми дава ключ от стаята да ида да я видя. Викам другарчето и се качваме горе, стаята е на покрива - три пъти по-широка от предната в Куско, със собствен прозорец и никакви съседи. Толкова е яка, че припряно тестваме дали тока работи и веднага отиваме да платим и да се регистрираме, за да не размисли жената. Така отново се сдобиваме със стая за 15, това излиза по 3,50 лв на човек на вечер. Другарчето е страшно доволно от новата квартира, казва че това е най-хубавата, която сме имали и наистина е така. Има свеж въздух понеже сме на покрива, слънце и стаята е широка, в предната едва се разминавахме, беше с ширината на коридора вкъщи и леглото бе залепено от край до край на стените. Най-якото бе, че другите съседни стаи бяха отделени от нашата и нямаше да чуваме мизериите и простотиите на лилипутите, които в Куско ме накараха нонстоп да съм със слушалки на ушите и надута на макс музика. Веднага щом се нанесохме, почнахме да работим. Аз поех нощната смяна и започнах с писане, което бе изоставено още от прехода до Пунта Олимпика в Кордилера Бланка. На сутринта тръгнах да посещавам известните острови на уросите (или уродите, както аз ги нарекох за майтап, поради колосалната им алчност, знам че епитетът е кофти и не го мисля, но не можах да се сдържа имайки предвид приликата урос - урод :)) Уросите са народ, живеещ на плаващи тръстикови острови, имат лодки от тръстика, къщи от тръстика и въобще всичко се прави от тръстика. В миналото са били тормозени от други племена и постепенно са били избутани да живеят в езерото, понеже са били миролюбиво племе и не са можели да отреагират на агресията на други народи. Понастоящем живеят на островите и се препитават основно с туризъм, а понеже не се движат и пият инка-кола, са станали и доста, ама доста дебели и мързеливи. Туристите са добре дошли на островите, за да бъдат одрани финансово, да си купят сувенири и въобще каквото може на завишена цена разбира се. Аз отидох на кея с лодките и там разбрах какви са цените - за лодка само до островите на уросите е 10 солес отиване и връщане, но има и лодка до доста по-далечния остров Такиле, която струва 25 солес. Реших, че ще мина с евтиния вариант и си купих билет за 10 солес. Поредната неприятна изненада ме очакваше обаче - трябваше да се купи втори билет, за да се посетят островите, този бил за парка. Типичния перуански номер, тъкмо мислиш, че си минал тънко и веднага те одират. Както написах по-назад - перуанци успяват да те накарат да си тръгнеш недоволен и с чувството, че си прецакан от невероятни атракции, от които би трябвало да си тръгнеш супер щастлив, докато останалата част от света те кара да си тръгнеш щастлив (макар и одран) от нищо и никакви атракции. Та чувството за прецаканост ме завладя още отначало. Никъде не пишеше, че трябва да плащаш още 5 солес за парка, а гишето бе след тези за лодките, така че трудно човек би го забелязал отначало. Качих се на една от лодките, имаше една французойка и перуанец, живеещ в Испания, останалото бяха местни туристи. Първо подминахме близкия до брега остров, който е нормален, а не тръстиков и на който се мъдреше грозна безлична сграда, може би хотел. После навлязохме в коридор, обграден от тръстика и след известно време изникна градът на уросите. Имаше островчета и малки къщички навсякъде около нас, лодката спря до едно и всички слязохме. Ходенето по островите е готино, много са меки и имаш чувството, че потъваш малко. Последва презентация от гида за островите, народа, културата, езерото Титикака. Беше изцяло на испански, но разбрах огромна част от казаното и дори изненадах себе си. После остана свободно време за разглеждане на островчето, което бе супер малко и атракцията бяха трите едри жени, продаващи сувенири, които веднага започнаха да окумяват туристите и доста хора си купиха. След пазаруването гидът ни покани на една много яка тръстикова лодка, която няма мотор и се задвижва бутана от друга лодка, която има мотор. Туристите сме в тръстиковата, а една баба урос в моторната лодка и ни бута. Закараха ни на друг остров, който се води столицата на селото. Там имаше ресторант, магазинчета и дори хоспедахе. Всичките къщички бяха отново малки и сламени. Като слизахме от лодката обаче се оказа, че това удоволствие се плащало отделно, ама казва ли ти някой!!! Ето така перуанци са се научили да дерат туристите и да оставят някои от тях, като мен например, отвратени от мястото и хората и съжаляващи, че са си платили първите 10 солес. Бабката урос събира парици и чак тогава слизаш от лодката. Ето така изгорях с още 7 солес. Ако някой ме пита дали си струва да се посетят островите - от една страна да, мястото е уникално и не може да се види другаде по света, но от друга - ако искате да ви цакат, лъжат и дерат, това е мястото. Все пак ако не искате да изгорите още 7 солес за возене на тръстикова лодка - не се качвайте на лодката. Моторната, която ви е докарала до островите, ще дойде до втория остров веднага след нея и ако пътувате с нея нищо няма да платите. Но това никой не ви го казва! След посещението на този остров се натоварихме на лодката и обратно към Пуно. Нямах търпение да се махна от лешоядите на кея и си тръгнах с повече разочарование, отколкото удоволствие от преживяното. Зная, че парите ми ще бъдат обърнати в инка-кола от бабата и направо ми е жал за тия хора, защото днес са ме измамили, утре ще измамят някой друг, но аз ще се върна някой ден в една поне малко по-читава държава България, в която освен апатичните празни индивиди, има и много хора, които четат книги, имат хобита, интереси, творят, мислят, интересуват се от света... а уросите ще си останат разплути на малките си острови и ще продължават да се наливат с инка-кола и да цакат туристите. Перуанецът, живеещ в Мадрид, ми каза, че е идвал тук преди 10 години и мястото било тотално различно, било изключително по-малко, чисто и спокойно, но сега популацията нарастнала. Явно добре да се ояли от туризма, та са се размножили и построили много нови острови. За уросите отново ми хрумна изречението от Мачу Пикчу - "хубава работа... ама перуанска." Посетих екологичния център до кея, който е безплатен и докато разглеждах снимки и макети, тръпнех в очакване някой лилипут да ме потупа по рамото и да поиска парици за благото на мястото. Но не се случи. После се разходих около вътрешното езеро на езерото Титиката - малко водно пространство до кея, пълно с различни видове птици. Прибрах се при другарчето, хапнахме и наблегнахме на работата през остатъка от деня, а и следващия. Идеята ни бе, че като си тръгнем от Перу, искаме да сме си свършили всички задачи, защото тук интернетът и квартирите са евтини, а за Чили знаем само, че всичко е много скъпо. А тенденцията бе всяка следваща държава да е по-зле за нас от предишните (изключение прави само Еквадор), така че бяхме убедени, че в Чили нито токът, нито интернетът ще ги бъде повече, отколкото в Перу, а там като закъсаме за ток няма да можем и да отидем на квартира. Не ни оставаха много дни в Перу, вторият месец свърши. Трябваше да минем Арекипа и Такна и щяхме да сме вън от страната, така че искахме в Пуно да приключим всичко. Бяхме доволни, че изпратихме пакета от Куско, олекнах с 4,2 кг и много важни снимки, които не биваше да се разнасят повече. Пуно бе добра база за работа, естествено лилипутите ни късаха нервите всеки ден. Веднъж другачето отиде до магазина за храна и докато вървяло по тротоара, един лилипут пръскал с блажна боя решетките на прозореца си само че отвътре навън. Идиотът не сложил никакво предупреждение или предпазна преграда, така че като минало по тротоара, другарчето било изпръскано с блажна боя - якето и лицето му. Глупавата баба на рецепцията на квартирата пък не записала, че сме платили единия ден и пак разправии за пари. На пазара пък другарчето получило торбичка със супер малко пържени картофи за 2 солес. Боклукът го разнасяло из целия град, докато намери къде да го хвърли, защото никъде няма кофи. Изобщо всеки ден тук е борба за оцеляване в буквалния смисъл. Всеки ден ядове, цигании, мизерии, пазарлъци. Все едно си в държава с 30 милиона цигани. Само че докато нашите цигани са колоритни, весели и готини и аз искрено ги обожавам, то тук лилипутите са студенокръвни, алчни, крадливи и лъжливи дребни същества. С циганите имат прилики, но лилипутите притежават само негативните аспекти от циганската култура и поведение, нито капка от положителните им качества. Другарчето всеки ден отчаяно се опитва да изтъква положителните страни на Перу. Че е автентично, че има много интересни атракции, красива природа, интересна история... Всеки ден се борим да останем положителни! И аз лично всеки ден се провалям. И другарчето май също. И все пак преживяхме страхотни моменти в Перу, видяхме големи красоти и не мога да се оплача. Срещнахме и хубави хора, немалко хора се отнесоха добре с нас. А самолетчето в Наска ме накара буквално да полетя от радост :) Това ми бе един от най-яките моменти и никога няма да го забравя, лошото е, че още повече ме накара да искам да изкарам курс за пилот, сега вече отчаяно го искам. Ако мога всеки ден да летя, освен нощем на сън, ще ми е много радостно дори и да живея в Наска и да возя туристи :) Направо им завиждам на пилотите, цял ден са в небето, егати кефа! Цял живот мечтая да летя в небето и да живея в океана... земята никога не ми е била достатъчна и ми става все по-тясна и неудобна.
А между другото първоначалния ни план бе от Перу да отидем в Боливия. И двамата с другарчето единодушно се отказахме и променихме плана, защото решихме, че още една такава държава няма да ни понесе на нервите в момента. Боливия си я оставихме за след Чили и Аржентина, където очакваме да успокоим нервите и да оценим предимствата на Перу, след като вече ги нямаме и ядем хляб и бисквити в доста по-скъпите две държави. Перу определено има преимущества, храната е евтина и човек може да си купи почти всичко. За хигиената, при която е приготвена, няма да отварям дума, но поне е вкусна. Кратко казано или както казва другарчето - ако ги нямаше лилипутите, Перу щеше да е една невероятна държава. Но ги има и няма смисъл да им се връзваме колкото и да ни дразнят. Имат неща, които хората в Европа никога няма да имат, и обратно, така че ще продължаваме да опитваме да оценяваме различията и да не се дразним толкова... макар че наистина никак не е лесно.     


  
резерват Пампа Галерас



музеят на резервата




викуни




някъде преди Пукийо




Пукийо - плаза де армас

сирене в интересни формички

лагуните след Пукийо
















джипът на французите

алпаки


реката до строителния обект

ресторант край пътя за озверелите от глад като нас :)

беше много вкусно!

добре сме дошли в Куско

след входа на Куско

и още веднъж





инкски вожд :)


един от десетките пазари за туристи










на плаза де армас







пазар

забележете колко вида царевица имат

закрития пазар Сан Педро




уличен художник






площад Сан Блас

всички надписи на улици и площади са такива :)



табела съвсем на място

долу крадците!


Куско от високо


Плаза де армас





Оянтайтамбо


фиеста на пазара




руините до селото

























по пътя към километър 82



ято папагали

първите руини





































голямата поляна с конете



любопитковци

вагонетката


на това се возих


след завоя е селото, на 110-ти километър :)

навсякъде в Перу обличат кучетата, много е модерно

Агуас Калиентес



Плаза де армас в Агуас Калиентес



мостът преди пътя за Мачу Пикчу, тук седи първият пазач



нагоре по пътеката се виждат такива красоти


входът към руините







връх Уайна Пикчу

популярната гледна точка към руините










мостът на инката




главната порта


















зоната на храмовете








входът към Уайна Пикчу, яко заварден :)




















в Агуас Калиентес имаше протести





поляната преди селото


Поздрав с едно видео, което ми хареса много, красиви мигове от Перу :)

https://www.youtube.com/watch?v=Zk9J5xnTVMA


Мачу Пикчу!







Няма коментари: