Ком - Емине - част 6 - ФИНАЛ

В тази публикация: ден 17, 18, 19, 20, 21, 22

Ден 17 - Чумерна - Вратник - циганския катун


Сутринта тръгнах от Чумерна пак около 8:00. Хижарят поиска да му напиша нещо за спомен на един лист, взех си чао с него и Валерия, която още не беше тръгнала, а Божидар бил потеглил още в ранни зори. Пътеката след хижата минаваше през нещо като сечище, очевидно бе разширявана и дърветата отстрани бяха рязани. По-нататък гората се сгъсти, но по едно време пак излязох на сечище, което за пореден път ме потресе и направи деня ми не особено приятен. Исках на всяка цена да си спестя такива гледки, а в този район бяха доста. Вече четири дни пътеката Ком-Емине бе почти изцяло горска и постоянно се наслаждавах на зеленината, но местата със сечища просто разбиваха на пух и прах радостта ми. Маркировката на места не бе никак ясна, но се намираше след кратко лутане.

Като стигнах така наречената според картата Говежда поляна, срещнах двама пастири с крави и попитах къде мога да намеря вода, казаха ми, че по-нататък някъде имало табела. Успокоих се и продължих, срещнах още пастири и накрая в една горичка видях заветната табела "Вода 30 метра." Много се зарадвах на водата в дерето, извираща от тръба, вкопана в земята и се напих до насита. Като стигнах Агликина поляна реших да спра да почина, дотогава вървях почти без спиране и ходилата много ме боляха, вече ставаше непоносимо. Поляната беше много приятно местенце за отдих, снимах камъка и параклиса и поразгледах картата за нататък докато почивах. Тук едната батерия на фотоапарата ми умря напълно и занапред започнах много да икономисвам втората, която бе наполовина, а исках да имам поне за една-две снимки на нос Емине. Тъй като нямах зарядно, трябваше да пестя и мисля дали да снимам всяко едно нещо.
Излизайки на прохода Вратник, взех решение, което обмислях от предния ден - да променя маршрута. На картата имаше успореден на пътеката асфалтов път, минаващ през селата Раково и Нейково, а след тях имаше отбивка за Жеравна, където много исках да отида, защото имах само бледи спомени от това място. Колкото исках да отида в Жеравна, точно толкова не исках да ходя в Котел! Нямах никакво настроение за какъвто и да е град. Докато малките села страшно ме привличаха и исках да ги опозная в този район. Котел беше точно на маршрута Ком-Емине, докато Жеравна и Медвен бяха встрани, затова си направих различен маршрут - Раково, Нейково, Жеравна, Медвен, Садово, Везенково, Манолич и т.н. Големият плюс беше, че щях да вървя само по асфалт и шансовете ми да докретам до морето и да завърша прехода щяха да се увеличат с няколко процента. Ходенето по пътеки, камъни, клонки и въобще каквато и да е неравност (дори дупките и ситните камъчета по асфалта заобикалях) вече беше започнало да ми причинява непоносима болка. Всеки допир с неравност беше като убождане на остър предмет и болката се врязваше право в главата ми. Нищо не помагаше, нито тояжката за подпиране, нито стъпването накриво, заради което краката ми вече се бяха изкривили сякаш трайно. По асфалта поне можех да си влача краката и избягвах острата болка при допир с неравност. Логично прецених, че така увеличавам шансовете си за успех.
На Вратник си взех мислено сбогом с маркираната пътека, която тръгваше покрай една постройка, може би хижа и поех по пътя, който тръгваше вдясно. Пътеката и пътя се събираха отново километри по-нататък до заслон Вратник, който се оказа разнебитена постройка явно за подслоняване само при спешни случаи. По пътя от време на време минаваше някоя кола. Едни хора, които явно бяха ходили да посетят Изворите на Камчия с колата си, дори отбиха и ме заговориха, много ми се зарадваха на прехода и ми пожелаха успех. Лъскав черен джип натоварен с китайци или японци (пък може би корейци, знам ли) намали и отвътре четири чифта опулени очи ме огледаха шокирано. Представям си колко им е било странно да видят някакво мърляво и рошаво, прегърбено и куцащо същество, подпиращо се с тояжка насред този почти лишен от трафик горски път. :) По залез слънце стигнах до нещо прекрасно - голяма поляна с още по-голям цигански катун на нея :) Още не предполагах, че завършека на този ден ще е едно от най-хубавите ми преживявания в целия преход. По цялата поляна имаше разположени импровизирани къщички, покрити с найлони, а свободно пуснати охранени коне пасяха наоколо. Имаше и няколко големи камиона, очевидно хората там работеха като дървосекачи на някое близко сечище. Докато минавах покрай поляната, няколко жени, събрали се пред една от къщичките, започнаха да ми махат и да ме викат да се отбия при тях. Като приближих ме поканиха да седна да си почина. Разпитаха ме откъде идвам и къде отивам, толкова бяха готини и усмихнати, че моментално намерихме общ език. Винаги ми е било милиони пъти по-лесно да общувам с цигани, отколкото с българи, несравнимо по-добри са като хора и много по-отворени към непознати. Запознах се с цялата рода, първите жени, които ме заговориха и поканиха, бяха три сестри (общо били шест сестри) и техните семейства. Всичките от Градец, работели тук само лятото, септември се връщали по къщите си в Градец. Стана им мъчно за мен като ми видяха краката отдолу като се събух, чудеха се много защо изобщо правя този преход и дали някой ми плаща за това. Като споделих, че никой не плаща, много се потресоха :) Разказаха ми за някакъв германец, който преди години минал от тук, те го извикали и поканили, разпънал си палатката до тях, нахранили го, а той бил толкова въодушевен от престоя си с тях, че направил десетки снимки, дал им телефона си и си тръгнал много доволен. Разбира се, те не можели да комуникират с него, но се разбирали идеално и без думи. Колкото и нови хора да идваха да се запознаем по-късно, всеки от тях споменаваше германеца, за тях явно неговото идване е било голямо събитие. Спомних си как моята поява в малките африкански селца предизвикваше огромен интерес и всички се изреждаха да се запознаят с мен.
Жените ми донесоха току що сготвени картофи и питка, правена на жарава :) Е на това му викам страшна вкуснотия! А по-късно дъщерята на едната от сестрите ми даде и чиния ориз, сготвен от нея, за да опитам и нейната манджа. Всичко беше толкова вкусно, а коремът ми толкова празен цял ден, така че храната ми дойде много добре! Цяла вечер си говорехме около огъня, събраха се към 20-30 човека. Направи ми впечатление колко възпитани и умни са децата им.
Всички ме разпитваха с огромен интерес как може да не ме е страх да ходя и да спя в гората, споделиха, че те се страхуват от много неща, например караконджули и самодиви :) Едната жена разказа за срещата й с караконджул една нощ като станала до тоалетна. Така забавно разказваше историята, че всички изпопадахме от смях. Но жената наистина си вярваше. Аз отпреди зная, че циганите са доста страхливи като цяло, но не предполагах, че наистина ги е шубе точно от караконджули и самодиви.
По-късно разпънах палатката до една от техните къщички, спах повече от добре.

 

поредното гробище

забавлението на дървосекачите

най-важната табела

водааааа :)

прелест!

Агликина поляна

на прохода Вратник

табела за Изворите на Камчия

там някъде зад тези планини се пада Сливен

новите ми приятели :)

страшна вкуснотия!

Ден 18 - циганския катун - Нейково - Жеравна



На сутринта се събудих от двигателите на камионите, някои от хората тръгваха за работа. Докато събирах багажа, всички от предната вечер се изредиха да си вземат довиждане с мен и да ми пожелаят успех нататък. Тръгнах по пътя с голям ентусиазъм и заряд положителна енергия благодарение на циганското гостоприемство.
По пътя до Раково нямаше почти никакви хора, само няколко цигани, берящи къпини покрай шосето. Към Нейково се оживи повече, а в самото село спрях да почина и заредя шишетата с вода. Седнах на площада пред пощата и докато пълнех вода, една жена дойде и ме заговори. Оказа се бивша алпинистка, тя и мъжът й били много активни планинари навремето и изкачвали много върхове, включително и такива в чужбина. Сега са пенсионери и не ходят активно, но много се радват на хора, които правят преходи и опознават планините. Покани ме на обяд у тях, с удоволствие приех. Запознах се с мъжа й Димитър, тя самата се казваше Тихомира. Имаха две страхотни палави котета и едно кученце. Седнахме на двора и се разприказвахме за планини, върхове, походи.... Оказа се и, че имаме общи познати в Сливен :) Разговорите вървяха толкова интересно, че дори след като се наобядвахме, продължихме да дискутираме и времето отлетя неусетно.Тихомира участвала в първия изцяло женски поход до Олимп, разказваше истории от онова време. Споделиха колко им е трудно сега на село, къщата изисквала много поддръжка, а те нямали достатъчно пари. Имали гарсониера в Сливен и мислели да се местят там.
На раздяла Тихомира ми приготви цяла торба храна и едно шишенце прясно мляко (лелеее умирах за мляко!!) Толкова щедри хора, въпреки че имат ограничени възможности. Изпрати ме до центъра на селото и продължих по пътя към Жеравна, оставаха ми десетина километра до там. Стигнах късно следобед, но имах достатъчно време да се разходя по старите улички и да се любувам на уникалните къщи. Седнах до една чешма да изям крушите и прасковите, които Тихомира ми даде, за да не ми тежат повече. По залез тръгнах по пътя към Върбишкия проход, извървях още шест километра и по тъмно разпънах палатката в гората преди шосето. След цял първи ден ходене по асфалт краката ми бяха все така съсипани, но поне нямаше остри болки по време на ходенето, които ме изтощаваха допълнително. Осъзнавах, че поемайки по шосето си удължавам маршрута до морето с немалко километри, защото маркираната пътека бе най-прекия и директен маршрут, а шосето все пак малко въртеше и заобикаляше. Но при тези обстоятелства беше или шосето, или приключване на ходенето в съвсем скорошен момент.

раницата ми му стана като дом :) наточи си и ноктите на нея

моите прекрасни домакини в Нейково

Жеравна

интересни знаци :)

Ден 19 - Жеравна - Медвен - Манолич - Ришки проход


На сутринта скочих при звука на алармата. Нямах право на късни ставания повече. Предния ден много мислех и реших, че трябва да мобилизирам абсолютно всичките си сили и да вървя възможно най-много в рамките на едно денонощие, за да стигна морето по-скоро. Вече не можех да говоря за каквото и да е удоволствие от ходенето. Сега мислех само за спасение от агонията и колкото по-скоро, толкова по-добре. Исках да се напъна на максимум, за да увелича шанса да стигна до морето преди краката ми просто да откажат, а този момент все повече наближаваше.
Поех по шосето към Котел и хванах отбивката за Медвен. В селото разгледах съвсем набързо старите къщи, направих няколко снимки и продължих нататък към следващото село Садово. Стори ми се, че мина цяла вечност докато го стигна, по едно време дори си помислих, че не съм на прав път. В Садово имаше чешма и попълних запасите. Следващите села също ми се сториха далечни, макар да бяха само на няколко километра едно от друго. Болката помрачаваше напълно ходенето и доста се сдухах по едно време. Последното село Манолич, откъдето трябваше да се сече през гората до ришкия проход, ми се струваше непостижимо далечно. Минавайки по това шосе всъщност избягвах пресичането на Върбишко-Ришкия проход по маркираната  пътека, който явно се слави като труднопроходим и лишен от вода участък.
И все пак дистанцията се топеше и късно следобед се завлякох до Манолич. Оказа се много голямо и оживено, имаше доста магазини, заведения... Атмосферата бе на типично мюсюлманско село, няколко "ракети" (минарета на джамии) стърчаха над къщите. Преди самото село две жени покрай пътя ме заговориха с грубото "шш ей, дай една цигара!" Като не им отговорих едната ме прокле :) Май клетвата беше нещо от типа да не стигна до никъде, поне доколкото чух. 
Бързо се изнесох от Манолич, хората там ме зяпаха странно и енергията наоколо не ми допадна. Хванах някакъв черен път след селото, по който уж можело да се излезе някак си до Ришкия проход. Продължих да вървя дори след като се стъмни, отхвърлих намерението си от по-рано да си легна като мръкне. По едно време пътя стана объркващ, появиха се други разклонения и въобще не знаех накъде да вървя. Гледах да е все на изток и това ми беше единствен ориентир. Язовир Камчия ми се падаше някъде отдясно, но нищо не виждах. Според думите на хората в селото, които ме упътиха, има около десетина километра до Ришкия проход по този черен път и се излиза близо до язовирната стена. На картата гледах, че се върви и леко на север, за да се заобиколи един ръкав на язовира, след което пътят отново води право на изток. В този участък картата наистина много ми помогна, защото знаейки посоката трябваше само да продължа да я следвам и все някога щях да стигна пътя. В тъмното обаче не беше особено лесно по напълно непознат горски път. Често се препъвах, не виждах нищо около себе си освен гора. Така на моменти имах усещането, че ще загубя посоката. Вместо посоката обаче по някое време явно загубих пътя и се забутах по някакви все по-обрасли пътечки. Реших, че повече няма да успея да намеря пътя и ще е по-добре просто да вървя право на изток, докато стигна някъде. Към полунощ вече започнах съвсем да се сдухвам, изобщо нямах сили да вървя, спеше ми се, пътечките бяха дразнещо непроходими, в тъмното не разбрах дори дали са пътечки или аз си проправях път през драките... Краката не ме държаха, очите ми отказваха от преумора при взиране в тъмнината, цялата ситуация беше ужасна. За втори път тази нощ се замислих да спра и да легна да спя, а на сутринта щеше да ми е по-лесно да намеря пътя. Но пусти инат не ми позволи да го направя! Трябваше да мина километрите до морето колкото мога по-бързо преди окончателно да се скапя и да не мога да си стъпя на краката. Трябваше да се бърза! Нямах време за почивка точно сега. Последните няколко дни Ком-Емине беше далеч от удоволствие за мен, то просто се превърна в една агония. И исках да свърши час по-скоро! Продължих да се влача и още повече оклюмах. Но по-късно ме обзе небивала радост, когато най-после излязох на път! Нямах идея къде води, но реших да го последвам, все щеше да стигне до някое село. По едно време пътят тръгна покрай река Камчия, която блещукаше в тъмното. След като пресече реката, се появи и разклонение, което реших да хвана с идеята, че ми се стори като пряк път. После разбрах, че всъщност е трябвало да продължа по другото, което е водело право към село Камчия от другата страна на прохода, а това, което аз хванах ме изведе по на юг. Повървях още съвсем малко и излязох най-после на така дългоочаквания Ришки проход в малките часове на нощта. С последни сили разпънах палатката в гората покрай пътя и моментално заспах, никаква болка в ходилата не можеше да надвие страшната умора на безсънието. Сега, няколко месеца по-късно, смътно си спомням този нощен преход и участък, имам чувство, че половината от мозъкът ми беше заспал и общо взето вървях и спях. Не знам по какво чудо излязох на правилното място, още не мога да си го обясня.

Ден 20 - Ришки проход - Дъскотна - Снягово - Дюлински проход


Ако преживяванията предния ден или по-точно нощ ми се бяха видяли твърде непоносими, то дори не можех да си представя какво щях да си причиня по-късно този ден. Ако знаех, може би щях да се откажа и да си хвана стопа за Хасково с наведена глава. Добре, че когато наближи да си причиниш нещо ужасно, нямаш време да се замислиш.
След оскъден сън и бързо събиране на багажа, излязох на шосето да махам на стоп, за да ме вземе някой до отбивката за село Камчия да не би случайно да извървя някой излишен километър, и без това поемайки по шосето вече имах навъртяни немалко такива. Дори и не подозирах колко близо съм до тази отбивка, но един младеж ме взе и ме остави точно там. Имаше малка рекичка, където се поизмих малко и отново поех пеша към селата нататък по пътя. В село Камчия починах до чешмата, в следващото Съединение отново зациклих на чешмата в края на селото. Там се наложи да сцепя една от новите пришки, която освен че беше изникнала върху друга такава, ами и беше толкова пълна с течност, че като ходех имах чувството, че стъпвам в блато. Разрязах я с джобното ножче и си измих крака от цялата тази гадост. Това сякаш малко облекчи болката поне на това място. Следващото село Люляково стигнах сравнително бързо и там поех по отбивката за легендарното село Рупча, което се виждаше на хълма отсреща. Встрани от селото имаше огромен надпис с големи бели букви точно в стил "Холивуд", само че пишеше "Рупча", много ме развесели :) За първи път нещо различно от болката зае мислите ми. До другото село Планиница ми се стори много далеч и все повече кривях походката и мотаех краката. Преди Дъскотна пък по шосето се появи добрата стара бяло-червена маркировка, еййй ама как й се зарадвах този път! Вече толкова дни вървя успоредно, но встрани от маркираната пътека, но виждайки трите линийки сърцето ми се стопли при срещата с нещо познато и следвано толкова километри. Изведнъж ме обзе голям ентусиазъм да направя още един опит да вървя по маркировката и да изоставя асфалта. Много ми се искаше да ходя през гората, а не по шосето. Не мислих дълго и поех по маркировката към Снягово. На излизане от Дъскотна ме заговориха мъж и жена от една от последните къщи, казаха че след около 7 километра е тяхната чешма (за турците е от първостепенна важност да построят чешма, затова в района имаше доста), а по-нататък има още една. Това много ме успокои, поне за водата нямаше да мисля. След селото широкия коларски път се изкачваше и после тръгна сравнително равно през гората. На местата, където почвата беше покрита със ситен пясък ходех сравнително лесно и безболезнено, но по едно време се появиха ситни камъчета, които буквално ме унищожиха. На всяка стъпка подскачах и ми се насълзяваха очите, беше някакъв ад. Чешмата на турците беше фантастична, то си беше цял кът за отдих с беседки, камина и най-хубавото - люлки, на които като седнах, едва се насилих да стана. Следващата чешма, която е точно преди да се излезе на шосето за Снягово, също бе страхотна, същинско произведение на изкуството. Там и хамак бяха сложили. Много се изкушавах да си легна там и да не продължавам нататък днес, но знаех, че тръгването после ще е адски трудно.
След като се измъкнах на шосето между Снягово и Руен, вече знаех, че колкото и да ми се иска със сигурност няма да мога да продължа по пътеката при наличието на тези камъчета и неравности. Погледнах картата и видях шосето до Руен право на юг и после продължението на успоредния на маркировката път към Дюлинския проход. Нямах друг избор освен да поема по него. Моментално реших да стопирам излишните километри до Руен и вдигнах палец на първата кола, която мина. Дори не си направих труда да тръгна да вървя по пътя и да стопирам като минава кола (както обикновено правя), а застанах в канавката да чакам и прехвърлях тежестта от крак на крак с насълзени очи. Вече и психически не издържах на цялата си агония. Ако преди някой ми бе казал, че дузина пришки могат да болят така жестоко и мъчително, никога нямаше да му повярвам и щях с лека ръка да го обявя за лигльо! Но сега вече зная за какъв ужас става въпрос.
Двама младежи ме взеха право до Руен. Веднага щом слязох от колата поех по пътя за следващото село Преображенци. За първи път вървях по шосе с доста трафик и трябваше да свикна да се пазя от колите. Тъмното ме хвана между Преображенци и Ръжица, отново както и предната вечер с мъка реших, че ще вървя до последно. Този път дори да исках да спя, нямаше удобно място за разпъване на палатка, защото всичко покрай шосето бяха обработваеми ниви, които вероятно се пазеха и нощно време.
На отбивката за Ръжица имаше чешма с ледена вода, където отново напълних шишетата. Поставих си изключително амбициозна цел за тази нощ - до сутринта да стигна Дюлинския проход, да мина няколкото километра на север по прохода на стоп до началото на маркираната пътека и да направя един последен напън от прохода право до нос Емине. Твърде оптимистично за човек в моето състояние. Втората безсънна нощ унищожи малкото ми останал живец. Фаровете на колите ме дразнеха ужасно и колкото повече оредяваше трафика, толкова по-лесно ми беше да ходя. Полагах огромни усилия да игнорирам умората и болката. Влачих се дълги часове, ту прехвърлях тежестта на единия крак, ту на другия. Не носех много вода, защото по селата имаше, така че поне раницата ми бе по-лека. Ходенето до началото на Дюлинския проход наистина продължи цяла нощ, колкото и да се надявах да стигна по-бързо. Беше ужасно изтощително, когато около 4 сутринта стигнах отбивката с табелите и осъзнах, че изобщо няма смисъл да си лягам. Спрях да си измия лицето на една чешма встрани и все пак реших, че палатка ще разпъна в борба за няколко часа сън. Дори не можех да се зарадвам, че само един ден здраво ходене ме дели от морето. А и моето ходене определено не беше здраво, а по-скоро болно и изтормозено. Вече няколко дни Ком-Емине бе пълно страдание, а в комбинация с безсънието нещата съвсем излязоха от контрол.

Ден 21 - Дюлински проход - село Емона


Едва се измъкнах от чувала към 7:00, бях абсолютен парцал. Вече дори не можех да си спомня кога ми беше последното къпане, май беше на Чумерна :) Освен куци крака и страшно главоболие, притежавах и кирливост като бонус. Нивото на енергията ми беше граничещо с пълната нула. Някакво особено отчаяние ме беше обхванало и исках само всичко да свърши. Но трябваше да се напрегна още малко.
Застанах на отбивката за прохода и въпреки че нямаше никакъв трафик, а маркираната пътека бе няколко километра нагоре, не исках да правя ни една излишна крачка този ден и си пазех всяка налична сила, затова чаках търпеливо на стоп. Един ТИР с много приятен шофьор спря и ме закара до същинската пътека Ком-Емине, която пресичаше пътя в най-високата му част и веднага я разпознах. Пожела ми успех и да стигна още днес до морето, определено щеше да ми е нужен много успех. 
В далечината назад се виждаше Козичино, през което нормално се минава ако вървиш по маркировката. Напред пък видях една висока кула, по-късно се оказа, че пътеката излиза точно до нея. За първи път този ден държах картата в джоба си през цялото време, за да мога да я поглеждам и да се мотивирам при всяко намаляване на разстоянието до морето. Като тръгнах по широкия коларски път след Дюлинския проход, сякаш част от силите ми започнаха да се връщат. Мисълта, че с малко повече усилия още ДНЕС ще съм на морето, даваше голям прилив на енергия в краката ми. Това ДНЕС беше от изключителна важност! Още едно УТРЕ просто нямаше да понеса!! Исках само всичко да приключи и да топна съсипаните си крака в морската вода. Нищо повече. Толкова много ли исках?! Трябваше да успея днес каквото и да ми коства. По пътя преди да стигна кулата си намерих една гривна, която взех и оцених като късметлийска за прехода. Няколко джипа със силно зачервени от слънцето бледолики туристи профучаха покрай мен, явно ги бяха извели на нещо като сафари. Стигайки кулата и слизайки по пътеката след нея, една уникална гледка просто спря дъха ми! МОРЕТО! Беше сякаш на една ръка разстояние от мен, ако можех само да полетя... От пътеката се виждаше заливът на Слънчев бряг и просто онемях от радост при тази така дългоочаквана и изстрадана гледка. Е, тук ме споходи такъв брутален прилив на сили, че хукнах по пътеката надолу, сякаш бях на пет минути от плажа, а ме чакаше още цял ден ходене. Подминах село Плазовец, хванах следващата отбивка на маркираната пътека и след още немалко ходене излязох право на пътя Слънчев бряг - Обзор. Ужасно претовареното от трафик шосе се оказа най-голямото изпитание в цялото Ком-Емине. Шест километра ходене по пътя до следващата отбивка на маркираната пътека. На всеки завой се облягах на мантинелата и с интерес наблюдавах почти отнасящите ме коли и особено камиони, минаващи на сантиметри от мен. Ходеше се ужасно бавно и дразнещо, трябваше да спирам да изчаквам целия трафик. Хубавото беше, че според картата веднъж стигнеш ли до черния път за Емине, няма повече шосета, отбивки и въобще нищо дразнещо, вървиш право към носа! Така всичко щеше да е прекрасно ако не се бе появил нов проблем на хоризонта - водата ми беше към края си! За късмет братята цигани отново ме спасиха, както обикновено. По пътеката за Емине имаше цигански катун и хората веднага ми дадоха вода. Сега вече наистина всичко бе на ред, километри почти не останаха, виждаше му се края, а по-късно щеше да може и да се пипне. Пътеката до Емона бе много приятна и лека за ходене, вече изобщо не ми пукаше за краката - още няколко часа и нямаше да се налага да ги ползвам повече :) Щяха да излязат в заслужена мнооого дълга почивка. Започнах да виждам и усещам миризмата на бабините манджи, сякаш витаеше във въздуха около мен. Стомахът ми се бе свил толкова много и беше така празен, че виждах ядене навсякъде :) Като наближих Емона вече минаваше 21:00. Имах бегли спомени от селото по времето, когато беше истинско село и липсваха луксозните палати на богаташите. Единственото ми ходене там беше точно след като взех шофьорска книжка и тръгнах на солово авто-пътешествие по цялото Черно море, за да навъртя километри като шофьор. На отбивката за Иракли взех стопаджията Юли с неговото кученце дакела Рай. Те отиваха към Иракли и Емона и продължихме да обикаляме заедно района. В Емона паркирахме колата до последната къща на хълма, която бе изоставена по това време, запалихме си огън и до късно обсъждахме морето, планините, стопа. Юли разказваше, че понякога нощем полудивите коне в района идвали към селото и можело да се видят на лунна светлина. Тогава нямах палатка и спах под открито небе, помня звездите над Емона и светлината от фара. В съзнанието ми Емона винаги остана само с тези хубави спомени. Не очаквах, че това прекрасно място се е превърнало в поредното сборище за богаташи. Много лъскави къщи една до друга.... домъчня ми страшно. Гледах да не се разстройвам, за да не помрача настроението си от успешното приключване на прехода, което задължително трябваше да се отбележи с почерпка. Влязох в селската кръчма и веднага си поръчах една фанта. Напълних си и вода от тоалетната вътре, а кръчмарят ме предупреждаваше, че водата не била хубава за пиене и настояваше да си взема минерална. Спестих му информацията колко нехубава вода обичам да пия по принцип и каква нилска, езерна, блатна, жълта и вмирисана вода пих в Африка, та не ме вълнува особено чистотата на емонската вода. Като седях на масата пред кръчмата и гледах шумната компания на съседната маса, си мислех колко е хубаво да се самопочерпиш и да си отпразнуваш радостта сам, вместо разни други индивиди да ти развалят толкова личното емоционално преживяване. Ком-Емине беше прекрасно изживяване за сам човек, страхотно изпитание за психиката и физиката.
След фантата реших, че е време за лягане. В тъмното не можех добре да се ориентирам къде свършват къщите, тръгнах в посока фара, но не вървях много, когато си харесах едно местенце. По-нагоре имаше голяма къща, но в тъмното нямаше кой да ме види, така че разпънах палатката и легнах без да очаквам евентуални посещения от полицията. Бях точно до пътя, някаква кола мина по-късно и освети палатката ми, но вече слабо ме интересуваше дали някой ще ме види и ще ми създаде проблем, някак си чувствах, че мисията ми е успешно завършена!

на хоризонта - моретоооооооо :)))

Ден 22 - село Емона - нос Емине - Иракли - Хасково

На сутринта имах най-прекрасната гледка, която можех да си представя. Вдигнах ципа на палатката и морето блещукаше на хоризонта! Станах с такъв ентусиазъм, очакваше ме прекрасен ден! Без болка. Събрах багажа и тръгнах право към носа да направя няколко снимки на заветната цел. Седнах до огражденията преди фара, замислих се за всички дни назад, за всичко, което остана там някъде по пътя, за натрупаните нови впечатления, емоции, знания. За извървените километри, за прекрасните животни и хора по Пътеката. В този момент дори не се сетих за болката, тя щеше да бъде напълно забравена след няколко седмици, а хубавите неща никога нямаше да потънат в забвение. Сега ме очакваше връщане у дома - най-сладкия момент от всяко приключение.
Поех по пътя за Иракли с ясното намерение да стопирам първата кола, която мине. Взеха ме много симпатични баща и син и ме оставиха право на Иракли, където смятах да се почерпя със заслужена баня. Махнах се от плажа, където имаше доста хора и се запътих към близките скали вляво, където се разположих без да трябва да споделям пространството с други. Захвърлих раницата, метнах се в морето и плувах до насита. Несравнимо с нищо удоволствие!
Със свежи сили и широка усмивка поех по пътя към главното шосе. Не чаках много на стоп, взеха ме за Слънчев бряг, после за Ахелой, след което един камион право за Стара Загора, а от там директен стоп до Хасково. Късния следобед си бях вкъщи! Беше ми толкова трудно да си събера мислите и емоциите, но първата ми работа беше да натопя краката в един леген и да се надявам да се оправят. В крайна сметка и досега не са се оправили напълно, раните бяха стигнали до ниво "месо" и явно поради дълбочината възстановяването е бавно, но пък са несравнимо по-добре от преди.

сутринта в Емона

две ранобудни приказни създания :)

изгрева

фарът в далечината

село Емона

толкова близо може да се отиде, нататък е военна зона според табелите

плажът на Иракли

Иракли

КРАЙ.