Турция - първи стъпки в любимото неизвестно


Започвам поредица от разкази - ретроспекция към първите седмици на пътуването. Последователно ще пиша за Турция, Сирия, Ливан и Йордания, тъй като нямах възможност да пиша, докато пътувах из тях. Обаче за щастие имам подробни записки на хартия, които ми помагат да си възстановя спомените и да ги разкажа :))

Искам да започна с един от любимите ми цитати:

"Once upon a time, I, Zhuang Zi, dreamt I was a butterfly, fluttering hither and thither, to all intents and purposes of a butterfly. I was conscious only of following my fancies as a butterfly, and was unconscious of my individuality as a man.
Suddenly, I awoke, and there I lay, myself again. Now I do not know whether I was then a man dreaming I was a butterfly, or whether I am a butterfly dreaming that I am now a man."

Zhuangzi (369-286 BC)

В превод: "Едно време, аз, Zhuang Zi сънувах, че съм пеперуда, пърхаща насам-натам, както нормално прави една пеперуда. Осъзнавах се само като пеперуда и не осъзнавах същността си на човек.
Внезапно се събуждам и ето лежа отново като себе си. Сега не зная дали тогава бях човек, сънуващ, че е пеперуда или съм пеперуда, сънуваща, че сега е човек"


На 01.09.2011 проливах сълзи горе-долу цял ден. И съответно не успях да тръгна, просто прекарах деня в оплакване на тежката си съдба или по-скоро тежкия избор, който трябваше да направя. Само от мисълта, че ще оставя кучето си за месеци наред, се чувствах като най-долния предател и боклук на планетата. Вярно, че го оставях в повече от добри ръце, но все пак това е най-тежкия и нещастен момент в пътуванията ми... Всъщност още през август смятах да заминавам, не мислех да чакам септември, но си намерих няколко удобни причини да не тръгна - лятото в България е готино, що да го губя, по-добре да уплътня зимата в пътуване; щъркелите още са си по гнездата, щом те не са заминали и аз няма, все пак винаги за дълго пътуване заминавам когато се затрият щъркелите от нашите географски ширини; за капак близък човек се убоде на много гнил и ръждив пирон и аз моментално реших, че ще пипне тетанус и ще се тръшне да мре докато ме няма! Та проверих в интернет инкубационния период за тетанус и отброявах дните и чаках да мине. Общо взето от пиле мляко извадих, за да си намеря подходящото оправдание да не тръгна август. Непрекъснато усещах, че не му е дошло времето и досадните подпитвания "няма ли да тръгваш вече, още ли си тук" от страна на мераклии да следят интернет-сагата "Тери в Африка", ми влизаха през едното ухо и моментално излизаха през другото. Никога не ми е пукало за каквото и да е мнение, питане и т.н. от страна на когото и да било, но тези постоянни подпитвания в един момент станаха много дразнещи и започнах да отговарям само с "тук съм, никъде няма да ходя". Тогава разбрах, че предстоящо пътуване за където и да било, се публикува в интернет максимум едно денонощие преди човек да замине :)

На сутринта на 2-ри отново нищо не вещаеше, че нещата отиват на по-добре от предния ден. Сълзите се лееха като водопадите Виктория в най-пълноводните дни на река Замбези, сърцето ми бе изсъхнало като няколко дневен труп под жаркото слънце на суданската пустиня, а мозъчето ми сякаш отказваше да функционира и изобщо да даде признаци на живот. Последна разходка с кучето в гората в 5:30 сутринта, последно къпане и закуска у дома, последен споделен рев (после продължава поредицата, само че не са споделени) и на пук и на инат на собствената си мъка, нарамих тежка раница и отпраших в неизвестното (е, това пък неизвестното така да го обичам, сякаш само то ме крепи да не полудея в известното!!)


video


Докато вървя към изхода на Хасково, всякакви мисли ми минават през главицата (мозъкът сякаш постепенно почва да се връща на мястото си), но най-натрапчива е една - ами ако нещо се промени докато ме няма?!? Само това не мога да понеса, пожелавам си единствено всичко да си е същото и ако се върна изобщо, да заваря всичко и всички по местата си :)) Да няма нито едно отсечено дръвче в гората на Кенана, да не са циментирали още и още кътчета в бетонната джунгла, наречена Хасково, да няма нови проклети улични лампи, които унищожават мистерията в нощните ми разходки.... Ех, ако някой ден се добера до машина на времето, ще създам най-огромния хаос, който тоя свят може да си представи :)))
Половината километър до изхода на Хасково временно потиска мъката и я замества със сякаш най-характерното за мен - огромната нестихваща безкрайна любов към приключенското неизвестно! Вече мисля само за това в каква авантюра по-напред да се вкарам през следващите дни! С най-голям копнеж обаче очаквам войната в Сирия, затова правя планове как по-бързо да претупам Турция (денонощен стоп, разбира се) и да се озова на границата. Така ясно си спомням какво вълнение за мен бе войната в Косово преди много години и как мечтаех да съм там на всяка цена! А вместо това гниех в училище и мразех и проклинах всеки миг от живота си, мразех всичко, но най-вече училището, което за мен бе много по-ужасно мъчение от затвор за затворник! Но това колко ненавиждах и продължавам да ненавиждам училището, е друга безкрайна и много тежка за мен тема, в която не ми се ще да се впускам ...
Е, дойде време да осъществя мечтата си, макар и не точно в Косово, а в друга държава. Войната, колкото и да е негативна и кошмарна, винаги е будила у мен желанието за приключения.
Стопирайки първите коли, на лицето ми се редуват сърцати усмивки и още по-сърцати сълзи. Това явно си личи и водачите на автомобили хич не щат да спират! Отвисявам си рекордно за този изход време, до мен две циганки метачки почистват улиците и ми подвикват на няколко пъти "еее не спират, не спират!" Ами как да спират като аз не съм на ясно със себе си дали искам да тръгна или да остана?! Как да спират като хората усещат подсъзнателно тези неща, колкото и да не им се иска да го признаят. И просто никой не спира и няма да спре, докато не реша какво искам. В случая от мен зависи колко ще чакам. По едно време се сещам, че си нямам и музика да слушам, та съвсем се сдухвам. На тоя етап от пътуването ми mp3-player беше равно на "излишен багаж" или "електроника с потенциал да се повреди" (той и без това си беше повреден вече) или "излишна глезотия, която ме отдалечава от обкръжаващата среда". Абе простичко казано - зарязах го вкъщи да не го мисля. В сравнение с азиатското пътуване, на това си тръгнах с буквално най-необходимото. Никакви глезотии. И то се видя на по-късен етап колко съжалявах за решението си да зарежа единствения си желан спътник - музиката. За късмет обаче колкото и да е сдухващо положението, все още стопирам в Хасково. А щом стопирам в Хасково, едно нещо е сигурно - рано или късно ще мине някой познат :) Така и става - минават познат от туристическото дружество и майка му. Вземат ме за два километра до пътя за Свиленград и отбелязват началото на пътуването ми :) Първи стоп, първи два километра... Веднага се сещам, че първият ми стоп в азиатското пътуване пак бе с познат - собственика на магазин за велосипеди в Хасково :)
Първи километри, първи стопове, първи сладки приказки, докато все повече се отдалечавам от дома и всичко познато... и хоп  - в неизвестното! Най-сладкото нещо, най-светлите мигове :) Началото на нещо ново, което макар и неизвестно, вече зная - ще бъде прекрасно.
Стопирайки на пътя за Свиленград, вече съм наясно със себе си - тръгвам на път, при това далечен. Затова и почти веднага хващам стоп. Взема ме много приятен човек за Харманли. Казва се Димитър, иска да му дам блога си за пътуването и ми разказва как по бай Тошово време чул за някакъв българин, който обикалял по света по всевъзможни начини, намирал си разни организации и ходел по събития чрез тях. От Харманли още два стопа ме отвеждат до границата. Последно ме взема турчин, който от 20 години живее в Мелбърн, Австралия и говори перфектен английски. Веднага ме блъскат спомени за щастливите дни в Австралия, рибките на бариерния риф, сладките коали и кенгуру, разкошната джунгла Дейнтри...
Безпроблемно пресичам границата пеш, има големи опашки от коли и усещам как всички ме зяпат и сочат като вървя покрай тях. Е, трябва да свиквам, в Африка ще е все така.

на стоп веднага след границата


Чакам доста за стоп от другата страна, но имам голям късмет - взема ме поляк с камион, говори английски и слуша хубава музика :) Като му казвам за пътуването си, веднага бърза да оповести по радиостанцията откъде съм и къде отивам, за да знаят всичките му колеги за мен и евентуално да ме вземат по-лесно. Слизам на входа на Истанбул, за да хващам следващия стоп. Магистралата е пълна с коли и се кара доста бързо, за капак наблизо има патрулка с полицаи и не смея да вдигна палец да не се заядат нещо, нали все пак турците копират Европа. Успявам обаче като не ме гледат да махна няколко пъти и отново камион спира въпреки неудобното за отбиване място. Човекът пътува чак за Анкара, но ще спира да спи в Измит. Обаче като се качвам, дори не подозирам каква приятна изненада ме очаква. Камионът е цистерна и на тях явно им е забранено да минават през Истанбул, затова отбиват още в началото и ги товарят на ферибот, който ги оставя след като вече са подминали целия град. На ферибота ми е много приятно, виждам Принцовите острови, където се разхождах през 2008 г. Истанбул е доста по-приятен за гледане от вода и чак не вярвам на късмета си - отървавам тежкото стопиране по магистралите в града и получавам спокойна разходка с лодка вместо това :)






 След ферибота продължаваме по магистралата към Анкара и слизам преди шофьорът да отбие. Не ми се налага да чакам повече от 5 минути за нов стоп, този път директен за Анкара. Шофьорът, както и този преди него, веднага почва да ме черпи сладки неща, газирани напитки... турското гостоприемство както винаги е много на ниво. За съжаление езиковата бариера пречи да говорим по време на дългите часове пътуване. Малко след полунощ стигаме отбивката точно преди Анкара, където пътищата ни се разделят. Слизайки от колата, усещам неприятен вятър, оглеждам обстановката и за миг се чудя дали да продължавам стопа цяла нощ или да търся място за палатка. Решавам да не се преуморявам още първия ден и да преспя някъде наоколо. Въпросът е къде, защото магистралата е оградена със стандартните мрежи и нещо не ми се удава да ги прескоча с раницата, а ме мързи да вадя всичко отвътре и да мятам над мрежата нещата си едно по едно. Решавам да спя на чувал до самата мрежа в ниското и се надявам никой да не ме види, защото точно на това място магистралата е осветена с толкова лампи, че светлината е почти дневна. Но все пак надали някой ще спре колата си точно там.

първата нощувка - 5 звезди :)


На сутринта закусвам набързо с вафлите от мама и явно се зареждам с доста положителна енергия от тях, защото следващият ми стоп е с журналист, който говори английски. Предният ден ми бе доста тежко, че не мога да разменя две думи с някои от хората, които ме вземат. Човекът пътува за Адана, родителите му са там, а с жена си живеят в Истанбул. Минаваме покрай Тюз Гьолу (огромно солено езеро) и много се впечатлявам от гледката как на някои места хора се разхождат по повърхността му.

гледка към огромното солено езеро от прозореца на колата


 Пейзажът по пътя за Адана е интересен и красив, става все по-жълто и сухо, а наближавайки Адана на хоризонта се появяват стръмни планини. Журналистът ме оставя на входа на града, но не чакам много за нов стоп. Взема ме минибус със супер симпатичен шофьор, който веднага вади тесте снимки да ми покаже тези на жена си и многото си деца. Отначало още го питам дали е такси, но той отговаря отрицателно, а след малко при нас се качва друг пътник, по-късно още няколко. Очевидно е такси, но не и за мен :) Като го питам за къде пътува, отговаря "Антеп" и колкото и да се взирам в картата, не откривам такъв град. Казвам му, че пътувам за Сирия, а той твърди, че сме на прав път. По едно време след час-два се усещам - Антеп е Газиантеп :) Точно където аз отивам, почти на границата със Сирия! Минаваме по стария път, не по магистралата, за да може да събираме пътници за минибусчето. Общо взето се движим много бавно, но забавно :) Шофьорът ту спира да подканя потенциални пътници да се качат, ту да си долее бензин с кофа и маркуч, ту да ми купи кока-кола и супер сладки бонбони, които така залепват по зъбите ми, че имам чувството, че ще ми окапят :) Покрай пътя забелязвам разкошни много запазени руини от калета, извисяващи се по хълмовете. Започват да се появяват и огромни кактуси, пейзажът става доста средиземноморски. На места пътят се вдига високо по хълмовете и се откриват живописни гледки към ниското.




Към края на пътуването вземаме цяла група пътници за Газиантеп и автобусчето е пълно. Пристигайки в града, всички слизат в центъра, но като тръгвам и аз да слизам, шофьорът ме спира и казва да остана в буса. Тръгваме по уличките и не след дълго спираме пред една закусвалня, човекът веднага ме вика с него, настанява ме на една масичка и почва да поръчва. Хапването си го бива отвсякъде, много е вкусно! Хлебче, пълно с леко люто пюре и зеленчуци, навиваш го на руло и ядеш :) И естествено - чаша айрян, мисля си - може би ми е последната. Всичко е толкова вкусно, не оставям нищо в чинията, но това явно не е достатъчно за шофьора, който ми поръчва нова порция?!? :) Е, с втората ми е малко трудно да се справя, но под натиска "яж, яж" няма къде да ида, трябва да си го изям. За разлика от първия път, след втората порция поне ме пита дали искам още и отговорът ми е категорично не :) Човекът е щастлив, че ме е нахранил, обаче добрината му никак не е се изчерпва с това, дори не подозирам какво ме чака. Качваме се обратно на буса и ме кара на автогарата. Тук вече почват сериозни обяснения от моя страна, повтаряйки отчетливо "no bus, no bus! autostop, no bus!" Помага дотолкова, че човекът, вече затичан да ми купува билет за автобуса за Сирия, се спира и заслушва какво искам да кажа. Обяснявам се някак си, че много държа да съм на стоп, тогава поне иска да ме закара до изхода на града. Съгласявам се като виждам какво огромно желание има да ми помогне всячески. На раздяла ми дава телефона си и този на жена си, дава ми адреса им и ми заръчва при нужда веднага да се обадя. Разделяме се с огромна благодарност от моя страна. Какъв чудесен край на транзитния ми стоп в Турция! Имам още малко километри до границата, които стопявам с друга кола, шофьорът отива само до границата и ме съветва ако ми е мил живота да се връщам обратно в Турция и да не влизам в Сирия. Там е работата, че никак не ми е мил точно пък живота, тъй че право напред към Сирия, където можело "да ми се случи най-лошото"! Е, не мога да се съглася, смъртта далеч не е най-лошото, според мен да живееш без свобода и чест, в затвор или в сиво ежедневие, е доста по-лошо...
Границата в първия момент ми се струва много невзрачна и малка в сравнение с турско-българската и усещам как най-после се измъквам от прекалено "цивилизования" свят. Още един повод да празнувам всеки следващ миг. Митничарите на турската страна ме пускат бързо да минавам и не ме питат нищо. В моята посока никой не пресича границата, а в посока Турция има тълпи от хора, предимно жени и деца. Малко ми е напрегнато за сирийската страна, но нали имам виза, не би трябвало да ме върнат. На гишето ме гледат странно, но веднага ми дават да попълвам една синя карта и се засуетяват около моя паспорт. Питат ме колко дни ще остана в страната и в кой хотел ще отседна. Тук се спичам малко, но почвам да увъртам как си избирам хотела като го видя, не предварително, затова ще остана в някой произволен хотел в Алепо. Явно сработва, карат ме обаче да напиша името на някакъв хотел в картата (задължително било да имаш някакъв адрес в документите като влизаш в Сирия) и ме пускат да минавам като преди това изрично ми казват да не ходя никъде другаде в страната, освен в Алепо и Дамаск. Аз потвърждавам, че така ще направя, след което ще пътувам за Ливан. В моя случай направо си е невъзможно да не лъжеш по граници и посолства, просто всеки път е едно и също надлъгване, понякога така ми се иска да си кажа истината, че първо в Хомс ще се набутам и че ще спя където сваря, не в някакви хотели и подобни... Но целта оправдава средствата понякога, така че играта с надлъгването едва сега започва...
От другата страна на границата вече ме обзема характерното за мен спокойствие, да не кажа гигантски непукизъм :) Вече е почти тъмно, на границата на страна, в която се води гражданска война съм, стопирам кола с чудесни хора, които отиват до следващото селце и ме оставят край пътя едва няколко километра след границата и шансовете да стигна навреме до хоста в Алепо, се изпаряват тъй бързо всяка минута благодарение на тъмнината и липсата на коли... А ми е тъй хубаво на душата, толкова изключително много не ми пука за нищо... надушвам свободата си във въздуха, чувствам се върховно, не мисля за никого и нищо, дори и за себе си... изпадам в тотален пътешественически транс, или по-скоро връщам се към нормалното си състояние далеч от ненормалния живот в България... Сякаш вече съм си у дома, макар и да нямам физически дом, свободното пространство е моя дом и ми е все по-сладък и мил :)

Няма коментари: