Сирия - част 1 - Алепо и тихата революция


град Алепо, гледка от Цитаделата
 
Поздрав за ценителите на хубавата музика и филми - http://www.youtube.com/watch?v=et4QtggkagA


Точно преди съвсем да се стъмни, късметът ми отново отчита присъствие - минава пикап и ме взема за Алепо. Отзад се возят семейство с три деца. През целия път до Алепо се гледаме и усмихваме, те не говорят дума английски, аз въобще не разбирам арабски, но усмивките им не слизат от лицата, толкова приятелски настроени са, толкова свежи и позитивни! Отначало и мъжът, и жената, се опитват да ме заговорят, но аз нищо не разбирам и ми е мъчно, че не можем да общуваме. А после всички осъзнаваме, че и общуването само с усмивки никак не е за подценяване. Децата им пък ми разглеждат раницата и също не спират да се усмихват. Като стигаме предградията на Алепо вече е съвсем тъмно, а те завиват по една стръмна уличка и се отделят от главния път за града. Слизам, благодаря им за помощта и се отправям пеш към града. Нямам си и идея колко е далеч центъра, нито къде живее домакинът ми Анас, нито как да стигна до там. Имам само телефона му, но ми се иска да стигна някое централно място, преди да се свържа с него. Вървя около час и все още усещам, че съм много далеч от центъра. Става доста късно и преценям, че вече няма за кога да се обаждам на Анас да го безпокоя. Решавам за последно да пробвам да стопирам и ако някой ме вземе поне да стигна до центъра и да спя на някоя пейка там. В тъмното хората не могат да ме видят добре и да преценят дали да спрат, но имам късмет, един човек спира и след като потвърждава, че не е такси, ме взема за центъра. Говори няколко думи английски и настоява да се обади на Анас и да го пита за адреса му, за да ме остави на точното място. Човекът очевидно се тревожи да ме остави просто някъде си, иска да направи жест като се обади и ме закара до адреса, така че му давам номера и след кратък разговор, става ясно, че сме на метри от мястото, където е той в момента. Шофьорът ме оставя пред офиса на FedEx, където работи домакина ми Анас. Той идва да ме посрещне и да благодари на човека, че ме е докарал. След минути се озовавам на столче в офиса, където Анас и колегите му тъкмо се канят да приключат работния си ден. Първото нещо, което ми прави силно впечатление в Сирия е, че тук хората си лягат много късно, доста след полунощ и очевидно работят до късно, защото вече е след 21:00, когато аз пристигам, а Анас още работи. Освен това ставането сутрин не е сутрин, а на обяд, след което започват работа. Животът тук има друг ритъм и ми е адски трудно да свикна първите дни, при положение, че вкъщи си лягам към 21:30 и ставам в 5:30.
Анас и колегите/приятелите му са повече от прекрасни! Супер възпитани, интелигентни, интересни. Прави ми силно впечатление как нито веднъж не изричат някоя простотия, грубост, псувня, абе каквото и да е, което е тъй присъщо на българските младежи. Много нива над мен са по възпитание и поведение, изумително учтиви са като тази учтивост е винаги искрена. Още от първия момент се чувствам като у дома си с тях, държат се с мен изключително добре. Сядаме в офиса и почваме да си говорим за пътешествия, стопове, раници и т.н. Най-интересно им е как успявам да си нося раницата, всички я повдигат и им се струва невероятно тежка. Мисля си, добре че не са виждали раницата ми в азиатското пътуване, сега е направо перце в сравнение с тогава :)
Говорим си до късно и след като пием по чайче, се отправяме към мястото, където ще спя следващите две нощи. Анас няма възможност да ме подслони у дома си, затова хоства каучсърфъри в офис-апартамента на негов приятел - също каучсърфър. Срещаме се с Фара и тримата се отправяме към мястото. Вече е след полунощ, улиците са пълни с живот, музика, сергии, дори малките деца още играят навън. Не мога да се начудя... Пристигайки в сградата, влизаме един след друг, а не заедно, защото в Сирия каучсърфинг е незаконен и ако не си по професия тургид и те видят с туристи, веднага могат да те затворят. Съседите се шпионират постоянно едни други и се докладват за какви ли не съмнителни прегрешения срещу режима. Фара ме предупреждава ако някъде ни спрат и питат, да казвам винаги, че сме приятели и нито дума за каучсърфинг!
Офис-апартамента е чудесен, но има един минус - на главна улица е. След като ми показват кое къде е, Анас и Фара си тръгват, уговаряме се към обяд на следващата сутрин те да дойдат да ме вземат и да ме разведат из града. Аз си лягам и изпадам в отчаяна борба за малко сън. До около 5 сутринта музиката, човешката глъчка, движението на коли... не спират нито за миг. Затварям прозореца, оставайки без приток на свеж въздух в жегата, но в случая по-добре да се задуша, отколкото главата ми да се пръсне от всичкия шум. Цяла нощ се въртя, ставам, лягам, покривам си главата с възглавницата... никакъв успех в борбата за сън. Около 5 сутринта явно всички се прибират по домовете, защото шумът спира внезапно. Заспивам като труп и спя до обяд, с това режимът ми на живот се пречупва и влиза в ритъма на Сирия - цяла нощ буден, половин ден спящ. Хич не ми се нрави обаче, аз обичам да имам дълъг ден и да ставам по изгрев, след което да си лягам като стане тъмно. Тук обаче ще трябва да вървя срещу природата и да се правя на нощна птица.

стаята ми :)
гледката ми на сутринта...
 

След ставане изненадващо ме залива брутален битовизъм. Оказва се, че сирийските тоалетни са уникални - запушват се изумително лесно, а отпушването граничи с невъзможно. Една хартийка помрачава щастието ми от първия ми ден в арабския свят. Докато се опитвам всячески да я отпуша, ругая на ум и се чудя как са измислени такива тоалетни, кой "гениален" мозък е създал такова нещо... Ще спестя на читателите цялата одисея с тоалетната, защото е доста неприятна за храносмилането (в случай, че някой яде, докато ме чете :)) В крайна сметка не успявам да я отпуша и решавам да й дам няколко часа да се самоотпуши, опитвайки се да забравя за проблема и разбира се - да не я ползвам никога повече.
Към обяд домакините ми идват. Анас, Фара и приятелят им Камел - готови да ме запознаят с красотите на Алепо. Излизаме от сградата пак по отделно да не би съседите да ни видят на куп, които по думите на Фара шпионират нонстоп кой влиза и кой излиза. Големият плюс е, че аз като цяло нямам сто процента вид на западен турист, сега съм без раница и нося дългата бяла дреха, която мама ми уши за пустинята, така че не се набивам на очи. Ако имах руса коса, нещата щяха да са съвсем различни обаче.
Тръгваме заедно към цитаделата през стария град. Минаваме по тихи улички със стари къщи, много е красиво и приятно за разходка. Отбиваме се в закусвалня, в която по думите на Анас се приготвя фуул по най-автентичния начин и това е най-доброто и известно място за фуул в Алепо. Тук са се хранили много важни особи, известни политици и други, което ми прозвучава супер готино на фона на огромната опашка от простолюдна тълпа пред закусвалнята :) Като ни дойде реда и се сдобихме със свещеното ядене, разбрах защо си струва чакането на опашка - фуулът беше адски вкусен! За пръв път опитвам традиционно ястие в Сирия и оставам с усещането, че храната в тази страна адски ще ми липсва като я напусна.


из стария град




оригинална :)


известния фуул в също така известната закусвалня




По пътя към цитаделата спираме на едно малко магазинче и Анас ни черпи по едно газирано червено питие, нещо като сайдер, много вкусно и освежаващо. Най-готиното е, че се продава в стъклени бутилки и го пиеш на крак пред магазина, след което връщаш бутилката :) Аххх как само ми липсват тия времена в България, когато всичко се преизползваше, хората ценяха суровините и все още не подозираха, че след години ще бъдат едно озверяло пластмасово консуматорско общество, което изхвърля всичко, не поправя нищо и консумира милиони пъти повече, отколкото му е нужно.
Стигайки цитаделата се изумявам от размерите й. Струва ми се много по-голяма от видяното на снимки и искрено се впечатлявам. Обожавам стари места, крепости, замъци и не мога да отлепя очи от такава гледка, което явно не остава незабелязано от новите ми приятели. Веднага предлагат да влезем вътре и да разгледаме и дори входната такса от 2 долара не успява да ме спре. Цитаделата в Алепо става първия ми разход по отношение на туристически забележителности. Обаче най-готиното нещо е, че в цитаделата, която нормално сигурно е пълна с туристи, няма нито един такъв! Въобще цялата страна е празна откъм туристи. Дори чужденците, които са живеели в Сирия, вече са се изнесли поради конфликта, а турист не стъпва тук, така че буквално цялата страна е само за мен :)) Няма по-сладка мисъл за силно егоистичен човек като мен! В цитаделата обаче има местни посетители, така че не е никак празна.
Вътре е още по-интересна, отколкото изглежда отвън, пълно е с руини, красиво е, а гледката е вълшебна! Много се забавляваме докато се разхождаме, Камел се опитва да ме будалка с измислени "факти" от историята, но не се връзвам нито веднъж :) Дълго време гледаме панорамата от върха към Алепо и се изумявам колко огромен е този град.

отдолу към Цитаделата

отляво надясно: Камел, Фара, Анас



зад стените на цитаделата...

















цитаделата - обществена баня :))


уличен продавач на чай


След разходката групичката ни се разделя - Анас и Камел отиват на работа, а аз и Фара отиваме в неговия офис да чакаме брата на Анас, който също иска да се срещне с мен. За вечерта сме се уговорили с още един каучсърфър Базел, който ще ме води на среща с Виктория, която също е каучсърфърка. Лелеее ако ми бе минало през ума, че има такова мини-каучсърфинг общество в Алепо и всички се познават... Явно колкото по-забранено е едно нещо, толкова е по-привлекателно и младежите на Алепо не се дават на режима.
В офиса на Фара интересните разговори врят и кипят! Става въпрос за музика и се оказва, че той слуша Найтуиш и въобще доста подобни групи, които са ми любими. От там тръгва да разказва как преди години имало нещо като метъл концерт на малка местна група, дошла полицията и арестувала всички. Него след като го хванали, му отрязали косата, която била почти до кръста и си му я дали обратно, а той с много мъка я продал във фризьорски салон. Сега все така е метъл по душа, макар да не го изразява нито с дрехи, нито с коса. Метълът може би е нещо като табу в Сирия и не се счита за музика...
Малко след музикалните дискусии идва братът на Анас Мохамед. С него интересните разговори се умножават стократно. Веднага споделя мъката си - трябва до пет дни да е напуснал Сирия, иначе отива в казармата. Вече седем години отлагал казармата, но повече не може да отлага и единствения шанс да се спаси е да напусне страната, или пък да отиде в затвора за няколко години. Споделя, че спасението му е да намери работа в чужбина и да остане там 5 години, колкото е службата и малко отгоре (службата е 2 години). Ако сега отиде в армията, шансът да го убият според него е огромен, защото освен всичко друго, ще го пратят в специалните части, тъй като има някакъв спортен сертификат. Разказва шокиращи неща като например, че дори по време на самата служба, смъртността при тренировки е 10%. Войнишкият живот в Сирия бил брутален и повечето младежи просто бягали в чужбина. В затвора или дори временно арестуван също не било добре да бъдеш, защото имало изтезания с електричество, изтръгване на ноктите и какво ли още не. Това се правело с арестувани, от които трябвало да се изтръгне някаква информация или признание. В Сирия явно нямаш право да си пацифист. Ако в армията ти заповядат да убиеш някого и не го направиш, могат спокойно да убият теб без това да се счита за престъпление. Армията и полицията са движещите сили в страната. Мохамед обаче знае, че ако сега успее да замине, да си намери работа в Истанбул и после в Дубай, ще може да се върне в Сирия след 5 години, да плати глоба и да не ходи в армията.
Относно проблемите покрай моментната ситуация, Мохамед споделя, че има няколко хиляди загинали и от двете страни, но стотици изчезнали, които според него биват убивани след като ги арестуват и измъчват. Неговото мнение е, че до края на войната поне 50% от населението на страната ще бъде избито. Дори да свалят президента, проблемите ще продължат. Той не е никак оптимистично настроен и смята, че сегашния конфликт изобщо няма да свърши скоро и ще продължи доста години. Народът се е разцепил на две в подкрепа или против режима. Много ми е странно как снимки с лика на президента са навсякъде, хората си ги слагат по офиси, домове, магазини... не са длъжни по закон, но повечето го правят, дали защото го харесват, или просто да си пазят собствените задници, уж че го харесват. А само сутринта, докато ние се разхождаме из мирно Алепо, са били убити 10 цивилни в Хомс. Атмосферата в Алепо с нищо не подсказва, че се води война в страната. Единствено на площада в центъра има вдигната сцена, на която се пее и танцува в името на мира и хората сякаш се правят, че нищо не се случва. Мохамед казва, че това е защото се надяват всичко да свърши възможно най-скоро и не искат конфликта да продължава.
 
сцената на главния площад, вечерта като пристигнах


Според него президента е безкрайно богат и тъне в разкош, по принцип не е лош човек, но всички около него са лоши и манипулират действията му. Полицията е дясната ръка на правителството, както и армията. Избитите цивилни по протестите в Хомс и Хама биват застреляни в главите от военните. Изглежда сякаш живота на обикновения сириец не струва нищо. Мохамед и Фара изказват възмущението си и твърдят, че затова никъде по света не ги искат. За сириец е изключително трудно да вземе виза за страните в Европа например.
След всички тези разговори с момчетата се замислих доколко Сирия е консервативна и затворена страна. Много неща са забранени, много интернет сайтове цензурирани... От друга страна може би някои неща са преувеличени, защото те си седят пред телевизора в мирно Алепо и гледат новините, така че нямат информация от първа ръка и може би не е чак толкова лошо, колкото го описват. Не зная какво да мисля, но щом всеки ден има избити цивилни на улицата, значи страната наистина е в състояние на гражданска война. Всички в обкръжението на тези младежи искат да напуснат Сирия час по-скоро. Искат да отидат да работят в Европа, интересен им е Запада, защото е нещо различно от техния свят и най-вече защото смятат, че ще са по-свободни, отколкото в страната си. Освен това поради проблемите, в страната е започнала тежка икономическа криза, много хора са загубили работата си, дори колеги на Анас от ФедЕкс са били съкратени. Кризата вече не е само в областта на туризма, където нещата са нацяло приключили, но е преминала и в много други отрасли. Според момчетата страната им ги принуждава да търсят препитание навън, преди не са мислели сериозно върху тази перспектива, защото заплатите им не са лоши, например минималната е 200 долара, а учител в университет взема над 1000 долара.
По-късно идва и Базел. За един ден се запознавам с толкова много интересни хора, толкова нови неща научавам... Оставаме още десетина минути в офиса на Фара, след което Базел и аз тръгваме към мястото за среща с Виктория. Мохамед също иска да дойде с нас, но не може - страхува се да не го видят с мен и да му направят проблем, че общува с туристи без да е лицензиран. И тъй като след по-малко от 5 дни заминава за Истанбул, не иска да рискува дори и минимален проблем с полицията. Много е напрегнат и си личи, че напускането на страната е от изключително значение за него.
Докато вървя с Базел към центъра, сякаш влизам в съвсем друг свят. Той определено е доста нетипичен. На вид прилича на италианец, през две изречения докато говорим сменя езика, ту ми говори на английски, после включва на италиански, френски и се опитва да ме учи нови думи непрекъснато. Владее перфектно пет езика и е маниак лингвист! Споделя, че сутринта си изпуснал изпитите, защото се чувствал болен и не отишъл, но така или иначе не бил учил. Разказва колко много мечтае да отиде в Европа, особено в Париж, Испания и Италия. Засега е бил само в Истанбул и Бейрут, където си прекарал незабравимо. Навсякъде го мислели за италианец и той винаги се преструвал на такъв. В интерес на истината ако не го познавам и го видя на улицата, през ум няма да ми мине, че е сириец и точно за италианец ще го помисля. Базел е парти тип човек, затова и по-трудно намирам общи теми с него. Като прибавим и факта, че мрази всякакви животни, комуникацията ни не е от най-качествените. Но все пак е интересен образ и намираме обща тема - пътуванията. С интерес ме разпитва дали може да стигне на стоп до Иран и колко пари ще му струва такова пътуване. Иска да отиде за десетина дни и може да си позволи да похарчи 300 долара. Като чувам това се замислям за моето пътуване - вече съм 4 дни на пътя, а похарчих само 2 долара за вход на цитаделата. За 10 дни 300 долара каквото и да правя не мога да ги изхарча. И отново заразмишлявах колко скъпо или колко евтино може да се пътува, зависи какъв тип човек си и от какво мислиш, че имаш нужда... Колкото повече нужди са ти внушени, че имаш, толкова повече пари ще ти трябват да ги задоволиш. Както обичам да казвам - щастлив е този, който знае, че нищо не му трябва :)
Стигаме до мястото, където Виктория ни чака. Оказва се, че то е подземно кафе-магазинче, собственост на Адам - друг каучсърфът и по думите на Базел - единствения будист в Сирия. :) Адам обаче го няма, но Виктория и цяла компания приятели са там и има нещо като мини-парти с музика и лозунги срещу режима. Групичката младежи се крие в подземието и говори свободно срещу президента. Всички са облечени в европейски стил, Виктория се разхожда на високи обувки с питие в ръка и ме пита какво мисля за режима и президента Асад. Не знам какво да отговоря, така че само споделям, че съм против всякакви режими. Думите ми я радват много, пита ме дали ми харесва това местенце и казва, че е само за приятели и го пазят в тайна от други хора. Става ми приятно, че са решили да ме допуснат до малкия си революционен комитет :) Тя заявява, че всички тук са срещу президента. Чудя се ако някой власт имащ разбере за това местенце и тази група младежи, дали ще имат някакви проблеми, дали ще ги арестуват и те ще изчезнат безследно както много други според думите на Мохамед...
След приятното прекарване в тайната комуна, Базел ме изпраща до офиса на Анас. На раздяла му пожелавам да си осъществи пътуването до Иран без много да го мисли. Анас тъкмо приключва работа и отново се срещаме с Фара. Водят ме до офис-апартамента и тъй като на другия ден ще заминавам за Хомс, се разбираме да дойдат сутринта да ме изпратят. Преди да си легна получавам приятна изненада - тоалетната се е самоотпушила! :) Е, какъв по-положителен край на този вълнуващ ден!

Послепис:
Бях в Сирия през септември 2011, разказът е от този период време. Денят, прекаран в Алепо, бе един от най-забавните и интересни в пътуването ми, а хората, с които го споделих - едни от най-запомнящите се. Първите ми домакини в лицето на Анас, Фара и Камел, ги чувствам повече като стари приятели, отколкото като каучсърфъри. Толкова ми беше весело и спокойно докато се мотаех по улиците с тези трима образи и толкова интересно, докато ми разказваха интересни факти за Сирия и проблемите там. Много рядко срещам хора, с които да мога да си говоря нонстоп цял ден, без нито за миг разговорът да омръзне или да се изчерпа. Нямам търпение да се съберем отново четиримата в Алепо и да се шляем безцелно из цитаделата, говорейки си за дните преди войната.

Какво става понастоящем:
Ситуацията в Алепо е ужасяваща, имало е много престрелки и убити в града, положението е същото както бе Хомс по времето, когато аз бях в Сирия. Думите на Мохамед се оказаха верни, конфликтът се задълбочи и продължи много дълго и още продължава. Поддържам връзка с Камел по интернет и имам информация за някои от компанията - Мохамед (братът на Анас) успява още тогава да замине за Истанбул и вече се е установил там, намерил си е работа и дори хоства каучсърфъри :) Анас също вече е там, както и Базел. Камел и Фара все още са в Алепо и за щастие са живи и здрави. Чудят се какво да правят и къде да отидат. Положението в града е кошмарно... На мен ужасно ми се ходи в Сирия в момента, но доколкото зная визи не се издават, а границите с Турция мисля, че са затворени. Чакам с нетърпение да свърши всичко и да посетя една от най-вълшебните страни отново!!

http://www.youtube.com/watch?v=u3bSN3rrs2c&feature=related
http://www.youtube.com/watch?v=VH9PDtEbr7o&feature=relmfu
 
Следва продължение скоро....


Няма коментари: