Сирия - част 2 - светли мигове в кървав Хомс и слънчев Тартус

http://www.youtube.com/watch?v=OWIVi_Oa4as
http://www.youtube.com/watch?v=fZX4D5ExKIg

All I want is the wind in my hair
To face the fear but, not feel scared
Wild horses I wanna be like you
Throwing caution to the wind
I'll run free too
 
 Run with the wild horses, run with the wild horses! 



Предният разказ бе посветен на младежите от Алепо, този посвещавам на прекрасното семейство на Уаел, който ме подслони в Хомс и близо до Тартус!

малка част от голямото семейство :)

На сутринта, след прекрасния ден в Алепо, Камел и Фара идват да ме изпратят до изхода на града. Извиняват се, че Анас не може да дойде, защото има работа. Много държат да вземем градски транспорт, защото твърдят, че е доста далеч, с неохота се съгласявам, все пак те идват заради мен. Колкото и да настоявам аз да платя билетите, те не допускат това да се случи. Доста време пътуваме с автобуса и излизаме точно на главния път за Хама и Хомс. На раздяла им подарявам по пакетче шарена сол и обещавам да им пиша как върви пътуването в Африка.
На главното шосе има доста трафик и веднага щом започвам да махам, спират кола след кола - всичките таксита и платени минибуси. Дори шофьорите на колите, които спрат и не искат заплащане, само като чуят "Хама" веднага клатят отрицателно глава и продължават. След доста време спира човек, който говори английски. Не отива до Хама, но ще ме остави по пътя, а най-хубавото е, че можем да комуникираме. Той е тур-гид обаче и веднага започва да ми предлага всякакви турове. Споделя, че няма абсолютно никаква работа от доста месеци и е отчаян. Туризмът в Сирия е тотално унищожен. От една страна ми е жал за него и хората като него, но от друга не мога да отрека вълшебното чувство да си може би единствения пътешественик в тази прекрасна страна.
На половината път до Хама, човекът отбива в друга посока и започвам пак стопирането. Става все по-трудно. Оттук нататък хората ме гледат със страх в очите. Усещам как се питат "шпионин?", "журналист?", "защо е тук?"... Събират се зяпачи, помагачи, които спират автобуси за мен и трябва ожесточено да им правя знаци да продължават, защото не искам да спират. Колкото и да повтарям на зяпачите "no bus, no taxi", те все така ми спират превоз в желанието си да ми помогнат. Две деца ми дават шепа смокини докато чакам. За малкото време, когато около мен няма никого, най-после спира нормална кола, а не такси или автобус. Човекът кара скъпа кола и е облечен в костюм, но не е никак ентусиазиран да ме вземе без пари и докато вече затварям вратата и му пожелавам приятен път, ми казва да се качвам. Решавам все пак да се кача, а той казва, че пътува за Йордания транзит и ме пита защо искам да пътувам без да плащам. Обяснявам му идеите си, но той очевидно никак не ме разбира. Само веднъж наставнически казва, че парите са най-важното нещо и трябва да си плащам. Решавам да спра да обяснявам, не виждам смисъл. Той казва, че ще ме остави на разклона за Хама. Тъй като отивам директно в Хомс, а не в Хама, той би могъл да ме закара директно до там, но определено предпочитам да сляза и да се кача при някой, който ще ме вземе без да гледа негативно на това, което правя. Шофьорът освен това е от Йордания и не е сириец, а на по-късен етап от пътуването имам възможността да усетя колко повече привързани към парите са хората в Йордания, в сравнение с тези в Сирия. На отбивката за Хама слизам и продължавам да стопирам като тук късметът ми се проявява светкавично в лицето на прекрасен шофьор на камион. Човекът е толкова щастлив да ме вземе, кани ме веднага да гостувам на голямото му семейство, да се запозная с жена му и децата му, показва ми снимките им и усмивката не слиза от лицето му. По пътя Хама-Хомс обаче гледката навън от камиона значително се променя! Десетки танкове един до друг, обграждащи шосето и от двете страни, стотици тъжни и заблудени очички на военни, надничащи зад барикади и стари порутени къщички... За късмет всички чек-пойнтове са от другата страна и съответно проверяват колите в другото платно, ние се разминаваме без нито една проверка. Лицата на хората - военни и цивилни, са безизразни, уплашени, тъжни, притеснени... не може да се види нито един усмихнат човек в добро настроение, дори шофьорът на камиона оклюмва като вижда танковете и военните навсякъде около нас. Споделя, че всеки миг има чувството, че отнякъде ще ни застрелят... А моето чувство е доста различно - една сбъдната мечта, мириса на война във въздуха, любопитството, което ме разяжда толкова години, желанието да съм там, където всичко се случва и да го преживея... Толкова ми е спокойно на сърцето, в такъв завиден мир със себе си съм... знам, че съм точно където искам да бъда.
Слизам от камиона на разклона за Тартус и Хомс, започвам да се мисля дали първо да посетя замъка Crack de Chevalier (Замъкът на рицарите), който е недалеч от пътя Тартус-Хомс. Решавам първо да пиша смс на домакина ми в Тартус, който ми бе казал да се свържа с него един ден преди да пристигна. Докато вече пътувам в кола за Латакия и смятам да сляза на отбивката за замъка, получавам смс от него, че е в Хомс и щом ще ходя там днес, може и там да ме подслони освен в Тартус. Получава се повече от чудесно, ще мога да прекарам нощта в Хомс без да се чудя дали да излизам от града и да разпъвам палатка. Продължавайки към замъка, стопирам друга кола и ме вземат двама младежи, пътуващи за някакво разкошно по тяхното описание селце недалеч от замъка. Единият споделя, че току що се връща от Абу Даби и другият отишъл да го вземе от летището. Говорят перфектно английски и успяваме набързо да обсъдим положението в Сирия, след което ме оставят на входа на замъка. Той е затворен за посещения, предполагам липсата на туристи ги е принудила да затворят. Но поне отвън го разглеждам детайлно от всички страни. Сядам на едно хълмче и си представям сцени от моя свят - битки с мечове и стрели, кръстоносци и сарацини... Замъкът е огромен, величествен, вълшебен... нищо не може да го засенчи, нито изградените жалки асфалтови шосета, нито модерните къщички по хълма... когато всички те изчезнат, той пак ще си е тук и пак ще помага на хора като мен да се върнат у дома, да видят битките, драмата, красотата и смеха, случили се зад тези стени... чувам тропота на конските копита, виждам замъка тъй както е бил в моето време... асфалтът изчезва, тревите по кулите вече ги няма, дори виждам стражите на пост, копията им стърчат и шлемовете им блестят на слънцето.... отново съм си у дома и сълзите напират, спомените се връщат...

 

Губя представа за времето и не зная колко часа прекарвам на хълмчето в спомени и сълзи, но по някое време ожаднявам силно. Пластмасовото ми шише ме връща в тъй омразния ми 21-ви век и слага край на едно от милионите ми пътувания във времето. Ако само мога и да се материализирам окончателно там, повече връщания няма да има. Шишето ми е празно, а гърлото ми гори. Тръгвам надолу по шосето и стигайки първите къщи, помолвам любопитните хорица в двора за малко вода. Веднага ми се усмихват и отиват да ми напълнят шишето. Почти всеки от местните наоколо ме заговаря, много се изненадват да видят турист. След около половин час вървене надолу, за моя изненада минава и кола с мъж и жена и ме вземат до главния път за Хомс. Гледам назад как замъкът се отдалечава и ми е тежко на душата. Не след дълго ме взема шофьор, който уж кима утвърдително като му казвам "Хомс", но когато стигаме входа на града, целия окупиран от военни, той спира колата и ми казва с огромен страх в очите "Homs no no" и ми показва стрелба с жест, повтаряйки "бум-бум". Слизам от колата и той изчезва в обратната посока светкавично. Не знам къде е отивал по принцип, но ако е било в Хомс, бързо си промени мнението. Оглеждам обстановката. Първо си прибирам фотоапарата дълбоко в раницата, спомняйки си предупрежденията да не правя абсолютно никакви снимки в града. В началото на града съм, но той изглежда мъртъв. Освен танковете и военните, прикрити зад чували или стени наоколо, друго няма. Никакви цивилни, никакво движение. Чудя се сега накъде и решавам да вървя до центъра, където да пиша смс на хоста да го питам за някакъв адрес. Усещам как десетки очи на военни ме наблюдават, но никой не иска да ме заговори. Докато вървя най-после минава кола - едно такси със забулена жена на задната седалка. Не след дълго виждам и второ такси и се убеждавам, че градът все пак не е на сто процента умрял. Но няма нормални коли, които да стопирам, нито пък каквито и да е хора, които да питам за посоката. Преценям, че по-добре да не заговарям военните, освен ако те не ме заговорят, защото може да помислят, че съм някой шпионин, все пак нормален човек няма по улиците.Докато вървя и се чудя накъде е центъра, до мен спира празно такси и шофьорът директно ме заговаря на английски. Използвам момента да го попитам накъде да вървя, за да стигна центъра, а той предлага да ме закара където отивам. Естествено отказвам, но той продължава да настоява, повтаря няколко пъти, че ще е безплатно и ме пита дали имам точния адрес, където трябва да стигна. След като отговарям, че имам единствено телефона на хоста си, той грабва листчето от ръката ми и започва да го набира на неговия телефон. След кратък разговор и обяснения за адреса, шофьорът казва, че знае къде е и ще ме закара. Уточняваме още веднъж дали ще е безплатно и докато тъпча раницата си в колата, от отсрещната уличка затичан идва един младеж и скача в таксито. Започва да крещи нещо на арабски, изглежда видимо уплашен и шофьорът също се паникьосва и ми вика да побързам! Влизам и се оглеждам навън - нищо странно не забелязвам. Таксито тръгва с мръсна газ. Хвърчим по празните улици на града, подминаваме огромна барикада с два танка един до друг точно на пъпа на центъра, който изглежда убийствено пуст. Младежът явно пътува в моята посока, защото не слиза от колата преди да стигнем адреса на Уаел. Той ме чака пред входа на блока си видимо притеснен. Слизам от таксито и тъкмо почвам да благодаря на шофьора, а той в това време започва да изнудва Уаел да му даде пари, задето ме е докарал. Направо полудявам като виждам, че той му дава и понечвам да го спра. Уговорката си е уговорка! Не беше честно да ме лъже, не е това начина да вземаш пари! Уаел му бута парите в ръката и ми казва да се качваме горе час по-скоро. Питам го защо е толкова притеснен. Веднага започва да ми се извинява, че ми казал, че ще ме хостне в Хомс. Според него трябвало да ми каже за нищо на света да не идвам в Хомс, защото е много опасно. Обяснявам му, че ако не ме беше хостнал, щях да си легна на улицата в града като бездомно куче без да ми трепне сърцето. Уверявам го, че не носи никаква отговорност за мен и идването ми в Хомс изобщо не е подлежало на въпрос. Благодаря му, че ме подслонява и му връщам парите, които той даде на шофьора. Той ми обяснява, че това бил познат трик на такситата - отначало да кажат, че е без пари и като ме закарат на място да почнат да си ги искат. Много ме е яд, че ме прецакаха и се чувствам тъпо, но за щастие Уаел разведрява обстановката. След като ми съобщава, че малко преди пристигането ми, градски автобус с цивилни е бил взривен в града и вижда, че това нито ме изненадва, нито притеснява, той също се отпуска и почти забравя, че сме на война. Сядаме на терасата и се наслаждаваме на пустотата на града. Повечето съседни апартаменти са празни, но в някои все още има живот.

единствените ми снимки от Хомс са от терасата наУаел

Уаел приготвя мате (аржентински чай, популярен в Сирия, пие се с лъжичка, която е куха във вътрешността като сламка) и започваме да обсъждаме моето пътуване и неговия живот. Дошъл си от Франция наскоро, живял десет години в Лион. Подслонявал е много каучсърфъри там, но в Сирия аз съм най-първия му гост. Химик е по образование, имал чудесна работа в Лион и вземал добра заплата, която използвал, за да пътува. Бил е в много страни, но също като мен изпитва специална обич към Индия и е луд фен на боливудските филми, което по-късно предопредели завършека на този ден. Семейството му е от селце до Тартус, а той си купил апартамент в Хомс и още не го е обзавел целия и не се е нанесъл. Сега ту е в Хомс, ту в Тартус, ту във Франция... не е намерил мястото си под слънцето. Майка му била оперирана наскоро и все по-често си ходи вкъщи сега. Има голямо семейство и ме уверява, че много ще ги харесам като отидем в Тартус на следващия ден. Споделя, че заради взрива на автобуса днес, обстановката в Хомс още повече се усложнила и се тревожи дали изобщо ще успеем да излезем от града утре. Обяснява ми, че в момента сме в християнския квартал, който уж бил защитен от правителството и било сравнително безопасно тук. След целия разговор той леко избухва и ме предизвиква: "Защо по дяволите дойде в Хомс СЕГА, защо си рискуваш живота какво ще докажеш по този начин?!?" Отговарям му искрено, всъщност прекалено искрено, че за някои хора животът им е най-ценен, за мен моят живот не струва нищо, никога не е струвал и няма да съжалявам и секунда ако ме убият... защо изобщо хората се вземат толкова сериозно, защо искат да останат живи на ВСЯКА цена, защо?!!! Това се питам цял живот и отговор не намирам. Без колебание давам живота си за свободата и честта си, но за нищо на света не давам свободата и честта си за живота си! Е, кое е по-важното тогава... Всички ще умрат, но не всички ще умрат със сърца, изпълнени с чест и достойнство, с усмивки на лицата и свободата ще струи като ослепителна светлина от тях!!! Защо животът е по-ценен за хората от толкова много други неща, които според мен са милиони пъти по-важни! Как можеш да съществуваш без достойнството си и без да си свободен... Защо е това "оцеляване" на всяка цена!! Разтрепервам се от вълнение като изливам душата си и след като казвам всичко, което тая в себе си и няма с кого да споделя, Уаел се шокира и онемява на тази тема, не ме пита нищо повече по отношение на това защо толкова искам да съм в Хомс. А аз вече лекичко съжалявам, че му казах истината и си спомням едно много важно изречение, което често спестява неприятности: "прави се на нормален" (и дано никой не се усети колко НЕ си нормален). И все пак - олеква ми малко. По цял ден се кефя на това, че съм в Сирия сега, но няма на кого да изкрещя: "егати якото е тука!! може всеки дъх да ми е последен, може всеки миг да ми пръснат мозъка с един куршум и това ме кара да летя, да живея, да дишам с цели дробове и да се усмихвам на всяка глътка въздух, защото може да ми е последната, може да няма утре..." След цялата тази сериозност на темите за разговор, Уаел предлага да се впуснем в битовизми - да ядеееееем :) Радушно приемам и се отправяме по улиците на лов за фалафели. На съседната пресечка започваме да виждаме малко хора по улиците, макар и сериозно навъсени и мрачни. Лицата им изразяват тъга и отчаяние, особена празнота. "Ако не си се научил как да живееш, няма да знаеш и как да умреш" - кой знае защо все това ми минава през главата като гледам цялата обстановка. Дали тези хора ще умрат, дали ще стане по-лошо и християнския квартал ще бъде бомбандиран и тези натъжени отчаяни хорица ще бъдат жертви на глупостта на народа, от който те също са част... Сирийци избиват сирийци. Хора, които до скоро са седяли на същия чин в училище, на същата опашка в магазина, на същата пейка в парка... Сещам се за геноцида срещу племето тутси в Руанда и потресаващите филми за него. Дали и Сирия ще бъде нещо такова, а може би и по-лошо... Сещам се за думите на Мохамед от Алепо, че поне половината сирийци ще загинат в боевете.
В една уличка има отворени магазинчета. Няколко хранителни и такива за домашни потреби... Уаел пита всеки, когото срещнем къде можем да купим фалафели. Минаваме няколко пъти по същата единствена уличка с магазинчета, всички погледи са вперени в мен, явно си личи, че не съм от Хомс, макар и без раница :) След около 20 минути питане, търсене и обикаляне все по същата уличка, Уаел се предава и казва, че няма да намерим фалафели. Той самият е потресен, че не можем да намерим най-популярното ядене в Сирия... в самата Сирия. Спираме на малко магазинче и Уаел взема нещо много вкусно - кръгъл хляб с пълнеж от нещо като доматено пюре, нарича се "свирта". Придружено с шише айрян, направо ме разбива. Най-сладкия айрян на света!! Под небето на Хомс и точно когато стрелбата на около 2-3 километра от нас започва да се чува все по-често... А свиртата и айрянът са толкова вкусни! Прибираме се и вече е тъмно. Уаел казва, че всеки ден е така - през деня нападения срещу цивилни, а нощем нонстоп стрелба и взривове на ислямистите и военните. През деня почти няма стрелба, винаги започвали вечер. На терасата в апартамента му продължаваме яденето - маслини, патладжани, салата... каквото вегетарианско намери в апартамента си, го сподели с мен. Ядем докато ни стане лошо от ядене, нещо като "натъпчи се за последно, ще се мре". Много е странно усещането на такова място, макар ясно да знаеш, че нищо няма да ти се случи и далеч няма да е последното ти ядене, все пак чувството, че може заблуден снаряд да падне на терасата ти и да отнесе софрата заедно с теб, те кара да ядеш като за последно и всякак хапка ти се услажда както никога досега.
След рекордното ядене решаваме да гледаме филм, така или иначе трудно се спи заради пукотевиците. Уаел вади солидна колекция от индийски филми и дърпам един диск без да гледам какъв е. Оказва се страхотен, но ужасно тъжен филм. Накрая главният герой, който е извънредно благороден и добър, умира, след като е направил добро на всички около себе си. Смъртта му е вълшебно красива. Пукотевиците навън ме връщат към не толкова красивата смърт на войната. След края на филма си вземам един матрак и лягам да спя в борба за няколко часа сън. През повечето време просто лежа и слушам стрелбата, мислейки за толкова много неща...
На сутринта ужасно ми се спи, главата ми бучи от мислене и безсъние. Уаел излиза от стаята си и веднага се запътва да си прави кафе, а аз пия едно мате с надеждата да се разбудя. Малко по-късно тръгваме към автогарата, за да вземе той автобуса за Тартус, а на мен да обясни как да се измъкна от града, тъй като аз категорично искам да стопирам до дома на родителите му. Той ми рисува карта и ми обяснява как да стигна до там. Излизаме на голяма призрачна улица и Уаел изглежда нервен - няма никакви хора наоколо. За щастие минава минибус и той веднага ми прави знак да се качваме. Слизаме точно на автогарата, където е пълно с народ! За първи път виждам такова количество хора в Хомс, но явно всички се изнасят нанякъде. Мъже и жени с огромни вързопи багаж, всеки бърза за някой автобус... Уаел пита автобусния шофьор дали ще може да се кача на рейса само за два-три километра до края на града, където да сляза и да стопирам, защото не иска да ме оставя да вървя до там без да знам дори посоката. След като се събират повечко хора, автобусът тръгва, а аз слизам на края на града в посока Тартус. До мястото, на което стопирам, има няколко барикади и отново тъжните военни очички ме гледат неразбиращо. Стопът е лесен, почти всяка кола е за Тартус, а селото на Уаел е преди града. Не след дълго ме взема много приятен човек и наближавайки Тартус започвам да разучавам картата на Уаел. И тук правя фаталната грешка - пропускам един надлез и ги преброявам грешно, така че слизам на абсолютно грешно място! Започвам да пробвам всеки черен път вляво, търся жп-линията от картата, търся градина с портокалови дръвчета.... всичко напразно, всяка проба завършва с грешка, а хората, които питам наоколо, още щом видят картата, клатят отрицателно и неразбиращо глава. Прекарвам около час в лутане, влизам в толкова много частни имоти, връщам се на главния път и започвам отначало... Един от страничните пътища ми изглежда съвсем като на картата и у мен се появява някаква огромна надежда, че най-накрая намерих правилната къща! Виждам в далечината множество хора в двора на къщата и отивам при тях. Голямо семейство ме посреща и един от мъжете говори мъничко английски. Като обяснявам кого търся и показвам картата, всички се скупчват да помагат. Задават ми въпроси за фамилното име на семейството на Уаел, за да се сетят евентуално дали познават някой в района с такова име, но като виждат листчето с телефона, направо му звънят. Настаняват ме на едно столче на сянка, носят ми чай и ми казват, че скоро ще дойдат да ме вземат и всичко е на ред. Толкова са мили и усмихнати, така гостоприемни и симпатични... Тук атмосферата като цяло е тотално различна, тук е истинската Сирия... онази без танковете и военните, които изчезнаха още на края на Хомс, онази с щастливите гостоприемни арабски семейства...  След около 15 минути лъскава бяла кола се задава по черния път. Уаел и брат му Осама идват да ме приберат. Умирам от срам!!!! Не знам дали ми е личало, но щях да пукна от срам при тази грандиозна излагация, резил! Да се загубя и да идват да ме вземат на повече от 20 км от тяхната къща.... а Уаел само се превива от смях и ми вика, че съм номер едно най-глупав каучсърфър, който е хоствал някога :) Направо се самоизяждам от яд!!! И се сещам за едни американци, които хоствах и които без съмнение бяха най-глупавите по отношение на намирането на адреса ми и толкова им се смях тогава... но ето че всичко се връща! За първи път ми се случва подобно нещо, в предни пътешествия намирам безумно забутани адреси в държави, където няма никакви знаци и никой не говори английски, а ето че тук се отпуснах за миг, изтървах един надлез и прецаках всичко. Е, поне осигурих материал на Уаел да ми се подиграва до края на деня. Разбира се, накрая каза, че не мисли нищо от това, което казва, но аз не вярвам - на негово място точно така щях да мисля. В дома на семейството му всички мен чакат. Естествено не мога да спра да се извинявам, но явно никой за нищо не ми се сърди, бащата на Уаел само казва, че според него е напълно нормално да се загубя на непознато място. Поне малко ми олеква. Семейството е страхотно!! Майка му и баща му, двете му сестри, двамата му братя, децата на братята му... :) Всички са толкова усмихнати и така ме посрещат, че веднага се чувствам у дома си! Дават ми разкошна стая, а на леглото има огромен бял плюшен мечок :)) Вадя Симба от раницата и ги оставям да си говорят със сирийския мечок, докато аз сядам на масата, която изобилства от разкошни ястия. Два вида сърми с лозови и зелеви листа, които сестрата на Уаел приготвила специално за мен... наричат ги "йебрак" сърмите. Салата, наречена "фатуш", кисело мляко с краставици (или нашият таратор), кисело мляко с жито, което наричат "табир"... лелеее такива вкуснотии, такава трапеза и толкова приятни хора! След ядене всеки се оттегля за следобедна дрямка, а Уаел ме развежда из къщата и градината. Градината е пълна с какви ли не плодови дръвчета... огромни зелени портокали, наречени бумеле, ябълки и други сортове портокали...а в момента готово за ядене е късното грозде. Следобеда, докато другите спят, успявам да свърша нещо полезно - вземам кофа с вода и си изпирам вмирисаните дрехи. Първото ми пране в това пътуване.

салата "фатуш"

мммм сирийски сърми :)

:))

Надвечер е планирано излизане до града. Избраните сме: аз, Уаел, сестра му, брат му Осама, сина на Осама и другия им брат, който говори перфектно английски, но така и не му запомних името. Тъпчем се в колата на Осама и тръгваме. Влизайки в Тартус усещам мирис на море :) Толкова е свежо, улиците са пълни с хора. По крайбрежната улица се разхождат семейства, кафетата и магазините работят на пълни обороти... кипи живот във всяка точка на града. Няма и следа от войната, за която аз напълно забравям при вида на този град. Тук дори прави впечатление, че жените не са забулени. Цяла вечер се разхождаме по крайбрежната, по плажа, по уличките на града... Ядем фуул, фалафели... много ми е неудобно, че Уаел и семейството му ме черпят непрекъснато и нито веднъж не ми позволяват да платя. Той постоянно купува разни неща за ядене и на мен ми става все по-гузно като ме поставя пред свършен факт и категорично отказва пари обратно. Сядаме на много приятно кафе в центъра и докато другите си говорят на арабски, аз зяпам голямата видеостена, на която пускат музикални клипове на местни изпълнители. По едно време Уаел решава, че сигурно ми е скучно, вземаме Осама и хлапето му и отиваме на поредния кулинарен тур. Още фалафели :)) Ако умра от пръсване поради преяждане с фалафели, ще съм много щастлив човек :) Това е невероятна вкуснотия! След фалафелите отиваме на люлките и пързалките в парка, където се доразмазвам от кеф в любимите си занимания в живота. С хлапето на Осама не може да ни омръзне да се пускаме по пързалката.

Тартус :)

по крайбрежието на Тартус

фуул на плажа :)

По някое време възрастните ни викат да тръгваме. Пак се събираме цялата група и отиваме в къщата на две приятелки на сестрата на Уаел. На покрива на къщата е наредена огромна маса и се събираме много хора. Още ядене, о не, вече не мога, ще почна да връщам! Сервира се мате, всички сядаме и започват разговори. На съседния покрив има лудо парти с хора, танцуващи традиционен сирийски танц, наречен "дъбка" (точно на нашето хоро ми прилича). Вече е към полунощ, усещам как внезапно клепачите ми почват да натежават и нямам никакъв контрол над тях. Буквално заспивам за секунди на стола и като се събуждам всички мен гледат и се смеят :) То си е за смях де, едва ли бяха минали и пет минути откакто бяхме седнали. Един поглед вдясно от масата ме кара да разбера, че синът на Осама и толкова не е издържал - хлапето спи като заклано на един матрак недалеч от масата! Докато се усетя виждам едно от момичетата да носи втори матрак, който слага до първия. Уаел през смях ми го посочва и ме съветва да лягам да спя преди да падна от стола. Тръшвам се на матрака и заспивам като труп. Събуждат ме след часове, когато вечерята и разговорите са свършили и трябва да си ходим вкъщи. Едва се завличам до колата, а Осама си носи сина на ръце, горкото хлапе дори няма сили да се събуди. В колата пак заспивам, събуждат ме пред къщата и се завличам до стаята си, след което заспивам непробудно. Трудно нещо е това нощния живот за дневна птица като мен...
На сутринта се чувствам повече от добре. Закусваме, събирам багажа и с безкрайно много благодарност в сърцето си се разделям с Уаел и прекрасното му семейство. Мисля си дали отново някога ще видя всички тези хора, отнесли се така добре с мен... Излизам на главния път и започвам нов стоп към стара дестинация - кървавия Хомс.



http://www.youtube.com/watch?v=bJx7GIP_6yg

Makes me that much stronger
Makes me work a little bit harder
It makes me that much wiser
So thanks for making me a fighter
Made me learn a little bit faster
Made my skin a little bit thicker
Makes me that much smarter
So thanks for making me a fighter