Замбия и Ботсвана - другата Африка

От днес си имам още една виза в паспорта - тази за Мозамбик. :) Та по случай този успех викам да седна да понапиша малко за събитията след Занзибар (а Занзибар го оставям за по-натам, че ще ми отнеме много време да го опиша :))
И така... след разкошните безгрижни занзибарски дни и точно преди Нова година, се върнах в Дар Ес-Салаам да си прибера mp3-плейъра, който пристигна при каучсърфъра Чит, индиец работещ временно в Дар, който ми предложи помощ да прибере mp3-плейъра при него и да ме хостне след като се върна в Дар. Останах при него една нощ, защото на следващия ден той самият отплава за Занзибар. :) По случай Нова Година остров Занзибар бе може би най-претъпканото с туристи място в Танзания. Аз пък се преместих при друг хост, който живее недалеч от така любимия ми отнесен от наводнението мост и отново се разхождах по познати улици, дори като стопирах от центъра до квартала на хоста, ме взе за втори път същия човек, който ме бе взел преди да отида на Занзибар :) Хоста ми е американец на име Уилям и живее в огромна къща с прислуга и... пералня машина :)) Та пак отървах кофата и сапуна, той още като ме видя на какво приличам и сам ми предложи да ползвам пералнята :)) Вечерта на 31-ви той излезе да посреща новата година, а аз гледах Хана Монтана по Дисни канала (сателитната телевизия е много популярна в Танзания) и си легнах преди 22:00. Събудиха ме фойерверките, но бързо след това пак заспах. Както всички "нови години" през живота ми досега, така и тази получи характерното игнориране, така или иначе за мен живота не се брои с години или дни и не виждам нищо ама нищичко за празнуване в този "празник". На другия ден помързелувах в къщата на Уилям и проведохме някои интересни разговори за инцидентите по пътя, той ми пусна клипче в интернет - кола, прегазваща малко дете в Китай, ужасяващо безразличие от страна на всички минаващи като никoй нито спира, нито се заглежда дори, а прегазеното дето още живо бере душа на пътя.... Тотален ужас, та говорихме как в Африка е абсолютно същото, като тук ако те удари кола ще те и ограбят, докато си зашеметен.
Вечерта Уилям пак излезе да купонясва, а аз обсебих Дисни канала  :) Следващия ден рано тръгнах към центъра и право в пощата да си пратя пакета със снимките и разните камъни и миди за вкъщи. В пощата се оказа, че всеки сам си купувал тиксо, за да си опакова пакета. Помолвам една жена, която си опакова нейния да ми даде малко тиксо назаем, даже предлагам да й го платя, защото не искам да нося цяло голямо тиксо в раницата си, а ако си купя няма да го изхвърля след това, а ще трябва да го нося. Жената с особена грубост ми отказва и буквално ме изблъсква от гишето. Отивам да се моля на пощенската служителка в ЕМС (експресната поща) за малко тиксо, казвам им, че не искам да купувам защото не ми трябва цялото! След минути цялата поща търси тиксо, оказва се, че въобще няма такава практика те да ти опаковат пакета, всеки сам си го приготвя. Накрая все пак вълшебството стана и така жадуваното тиксо се появи отнякъде :) Пратих си кашона и с 4 кила по-малко в раницата се отправих към изхода на Дар, за да стопирам за Замбия. Вървях 4-5 часа докато излязох до място, добро за стоп, реших този път да не стопирам в града, защото от толкова стопове не успях да го разгледам изобщо :) Следобеда преполови, когато ме взе кола за Иринга - градче доста далеч от Дар в посока Замбия. Спирахме по пътя за храна (изядох две големи царевици на скара), минахме през национален парк точно преди смрачаване и видяхме жирафи, взехме още няколко пътници, но те си плащаха за превоза, та ми стана отново много странно как така мен всички ме вземат без да очакват пари, а местните си плащат на цената на автобусен билет.. Посред нощ наближихме Иринга и аз поисках да ме оставят 10 км преди града в гориста местност. Така ми се спеше, че разпънах палатката близо до пътя и на сутринта любопитни фермери, наобиколили палатката чакаха да се събудя и да ме поздравят с добро утро :) Гористата местност не изглеждаше много гориста по светло ами си беше ферма до ферма с някое дръвче по средата :)
  Тръгнах да вървя към Иринга, но не след дълго хванах стоп за града, след което друг стоп чак до Мбея, което е почти до границата със Замбия. Взе ме бавен камион ( то тук бърз камион няма де, ама аз кой знае защо все улучвам най-най-бавните и претоварени :)) Шофьорите бяха двама и единият не спря да проклина колко ужасна страна е Танзания и как искал да емигрира в Европа, защото там парите едва ли не растат по дърветата, та като му показах обувките си и му казах че нямам пари за нови, взе да се замисля дали наистина сме толкоз неизмеримо богати в тая Европа. Оставиха ме в Мбея и от там на свечеряване ме взе кола за.... не Замбия ами направо за Ботсвана :))) Учителят Чеди пътуваше вече втори ден от Арyша, където е роден и има къща, до Габороне, където живее понастоящем със семейството си. Ходил до Арyша с жена си, но тя щяла да лети до Габороне, докато той шофира цялата дистанция за няколко дни. Пътуваше с приятеля си Джеймс, който шофираше друга кола, пътуваха с две коли и се изчакваха постоянно. Чеди бе голям образ, а и Джеймс не му отстъпваше, опитваха се да вкарат контрабандно млади дръвчета и храсти в Ботсвана (там е забранено да се внасят каквито и да са растения), а те си взели малко разсад от Танзания и си ги носят да си ги сеят в градините на къщите :) С мръсна газ се отправихме към границата на Замбия, която затваря в 18:00. Точно в мига, в който полицайката затваряше решетката на вратата, ние се появихме и набутахме в стаичката на имиграционните. Офицерът бе адски грyб и много ядосан, че идваме точно 1 минута след 18:00. Не искаше да ни обслужи, помолих го учтиво под предтекст че трябва да минем от другата страна, за да намерим къде да спим. Взе ми паспорта и ми прасна печат и почна да пише нещо върху него, след което се ядоса че е направил грешка в писането и докато кажа "a"  вече ми бе праснал втори входен печат! Започна да задрасква и да пише на ново и си мърмореше нещо под носа. Така ми съсипа цяла страница в паспорта. Накрая ме изгони с думите "приключих с Вас, махайте ми се от очите". И така - добре дошли в Замбия (е, не особено добро посрещане ама как да е, влязохме). Зарибих Чеди и Джеймс с идеята за спане навън и те решиха вместо да спят в хотел ( и те искаха да спестяват) да спят в колите си, според тях било много удобно. :)
Паркирахме на ТИР-паркинг. Аз опънах палатката в храстите, опитвайки се да подтисна мисълта, че тираджиите ходят там до тоалетна :))) Спах идеално, но не мога да кажа същото за моите нови приятели кандидат-авантюристи. Цяла нощ се въртяли по седалките и на сутринта едва си държаха очите отворени. A ни предстоеше цял ден шофиране. Е, то се знаеше кой ще шофира колата на Чеди, докато той си поспива на задната седалка, но горкият Джеймс, който не си бе взел стопаджия да го спасява, трябваше сам да се оправя и да кара полузаспал. Мигновено си припомних как се караше от ляво на пътя и за нула време издухах 350-те километра до Мпика, където се сблъскахме с нещо неочаквано - петролната криза на Замбия. Нямаше бензин не само в цяла Мпика, но и в околните градчета, така че нямаше мърдане. Цял ден Чеди и Джеймс се опитваха да намерят бензин на черния пазар, но се оказа че и там няма :) Хиляди обещания от местни мошеници ни държаха в очакване и напрежение дали ще продължим днес... По-късно въпросът бе дали ще продължим изобщо тази седмица... Чеди и Джеймс бяха отчаяни, а аз завързах приятелство с възрастен сомалиец, държащ ресторант на ТИР-паркинг в градчето. Заговорих му за Сомалия и очите му се насълзиха... Напуснал родината преди години, живял в Танзания и Уганда, а сега в Замбия... споделя с болка как е бягал, за да спаси семейството си от ужаса в родината му, от кланетата, терористите и фанатизма... споделя, че страната му е била толкова мирна преди да се започне ужаса с гражданската война и преди появата на престъпните групировки... Чеди и Джеймс споделят по залез слънце, че пак искат да спят в колите си. Гледам ги с недоумение и им казвам, че са по-големи авантюристи от мене :) Това признание ги ентусиазира толкова много, че вече свалят седалките и приготвят "убежищата си". Сомалиецът щедро предлага да ни хостне на ТИР-паркинга като за мен има специално кътче за палатката ми, където според него никoй не е ходил до тоалетна :))
На сутринта се събуждаме в 4:30 и сме по колите в 5:00. Обещание от една от бензиностанциите, че камионът с бензина ще дойде сутринта, ни дава сили да се наредим на опашка пред бензинколонките още в 5:00. След 7:00 почват да идват и други коли, за 30 минути паркинга е претъпкан и колоната е дълга поне километър. Цяла Мпика реве за бензин! Южноафрикански турист, закъсал като нас, се моли камиона да дойде по-скоро. Местните са по-търпеливи, те са си свикнали, не е за първи път. Чеди звъни на жена си да й каже, че ще закъснее с още един ден, плановете му са провалени, а в понеделник има лекции в университета. Около 8:00 брутален клаксон пронизва тишината - камионът пристига!! Моите нови приятели падат на колене и благодарят на Бог, че чул молитвите им :)) Колкото и да се опитвах да ги успокоя предния ден и да ги накарам да мислят положително, не се получаваше и те бяха вече доста изнервени. Много се дразнеха и на моето спокойствие, чудеха се как може да не ми пука кога ще дойде камиона и така спокойно да си се занимавам с други неща. Тъй като бяхме първи на опашката, след 10 минути напълниха резервоарите и вече бяхме на път. На Чеди взе, че му хареса друг да кара, а за мен е празник като ми дадат да карам, така че следващите километри аз бях на волана. Само като наближавахме чек-пойнт с полиция се сменяхме, защото не бяхме сигурни дали моята шофьорска книжка ще я признаят в тия държави. В Лусaка стигнахме късно следобед, където с Чеди си взехме довиждане и аз се свързах с хоста си - египтянина Мохамед. Той ме прибра от центъра и право у тях. С Мохамед нямахме много общи интереси, особено поради факта, че той никак ама никак не обича животни, освен в чинията му. Поне с мен бе изключително добър и гостоприемен и като нямаше много за какво да си говорим, филмите дойдоха на помощ. С такова удоволствие изгледах пак Шрек, докато той бе навън да се види с приятели. На сутринта първата ми работа бе да отида до посолството на Мозамбик. Неприятна изненада - затворено до понеделник, а бе едва петък, посолствата още в Коледна ваканция, а е 6-ти януари.... Отидох да търся посолството на Малави, оказва се, че си е сменило адреса. На стария адрес ми казват, че нямат идея къде е новия и ме пращат в Малави AIR да питам там. Любезна служителйка на самолетната компания звъни на посолството и се оказва, че там ще има човек следобед. Дава ми адреса и успявам да го намеря точно на време. Преди това дори успявам да си купя нови камуфлажни панталони от един пазар (след като претърсих всяка сергия чак на последните намерих един единствен :)) Оказва се обаче, че служителят, който е в посолството, не знае нищо, защото тези, към които трябва да се обърна, са във ваканция до понеделник. И все пак ми дава подробно инфо за изискванията за виза, тъй като България е една от страните, за които се изисква виза предварително. Струва 150$ и има един куп изисквания. Реших че нямам излишни 150$ и време да чакам до понеделник, затова реших да отида на границата и да се пробвам с пазарлъци да мина по-евтино и по-бързо. Същия ден по-късно обаче докато пазарувах храна в супермаркета, парите ми са изпаднали от чантата, цялата торбичка с долари, които имах, са паднали от невнимание. Това обаче не го знаех вечерта, а го разбрах на другата сутрин като отворих чантата. Бе огромен шок и ужас, мислех си, че са откраднати отначало, защото предната вечер ги оставих в къщата на Мохамед като излязохме всички навън (той, аз и приятелите му други каучсърфъри). Обаче както и да го мисля това не е възможно поради много причини, затова остава само варианта да са паднали, докато плащах на касата. Отивам сутринта в супермаркета СПАР (типично европейски огромен супермаркет) и гледам всички записи от камерите им по времето, когато бях там. Качеството е лошо и не се вижда никак добре. Цялото ръководство е вдигнато на крак, разпитват се чистачи, охрана, касиери.... никoй не е виждал парите ми. Персоналът е много приятелски настроен и искрено искат да помогнат. Оставям и-мейла си за връзка и отивам в полицията. Там чакам 20 минути и питам всеки срещнат полицай къде трябва да докладвам за изгубени неща. Накрая идва полицай, който и идея си няма от изгубени вещи, но с готовност отваря книгата да пише репорт. Пишем, пишем и накрая му оставям мейл за връзка, а той се смее "в Африка сме, наистина ли очакваш някой да ти върне пари, та хората се избиват за 5 долара, а ти говориш за 120"... Съвсем се сдухвам и цял ден се самообвинявам и ядосвам на себе си! Човек може да си позволи да е тъп и разсеян, когато си е у дома, но не може да си го позволи като пътува и всеки цент му е важен!!! С огорчение се прибирам при Мохамед, който също е потресен от случилото се, а едно много приятно момиче от Дания, което също остана да каучсърфира при Мохамед, искрено ми съчувства за загубата. С нея намираме общ език, както и с индиеца, който идва на гости по-късно и разговорите за Индия ме освежават и насочват мислите ми в друга посока. На другата сутрин мрачните мисли за парите и тежките самообвинения, които си отправям, се завръщат с пълна сила и ме смазват. Така или иначе решението ми бе взето още предния ден - отказвам се от Малави и тръгвам за Зимбабве, правейки опит да взема виза на границата, въпреки че зная, че българите трябва да кандидатстваме предварително. Не ми се чака до понеделник обаче и после 7 дни докато взема визата, затова решавам да рискувам. Излизам от Лусaка и хващам кратки стопове за следващите градчета. Едва следобед ме взема кола за Ливингстън, но тъй като е късно за пресичане на граница, решавам да преспя в гората преди града. Разкошна зеленина, никакви хора и тотално спокойствие - точно от каквото имам нужда, за да събера сили за границата. Цяла Замбия е толкова зелена, още при влизане от Танзания прави силно впечатление как страната е празна откъм ферми и хора и с много запазена природа, докато в Танзания са ферма до ферма. Но пък хората са значително по-студени, а цените са екстремно високи, дори един хляб е повече от долар. Мохамед разказваше, че за да имаш кабелен интернет вкъщи е 200$ на месец. Бедните в Замбия оцеляват трудно, ако нямаш работа и постоянен доход, единствения изход е да имаш малка ферма и да си гледаш продукция за самия теб. Нищо не се произвежда в тази страна, всичко е внос от Южна Африка, затова е толкова скъпо.
В Ливингстън съм рано сутринта, докато стигна до самата граница минава час. Примолвам се на замбийската страна да не ми слагат печат, за да мога да се върна без да плащам други 50$ ако ми откажат достъп на страната на Зимбабве. Добър ход от моя страна. Докато вървя към границата на Зимбабве минавам по мост, от който се открива чудна гледка към водопадите Виктория. В момента обаче ми е толкова притеснено, че не ми е до разглеждане, а и се плаща за посещението им. Решавам че ако мина от другата страна ще си подаря един вход към водопадите, все пак имам извънредна лудост по водопади, а тези са изумително красиви. На границата с усмивка си подавам паспорта и се моля да не забележат че е български. Да ама не, веднага ми се заявява, че не мога да взема виза на границата, защото страната ми е в "С" категория и трябва да кандидатствам предварително. Почвам да им правя мили очи, че не знаех, че имам резервиран хотел вече, че визата ми за Замбия изтича и не мога да се върна в Лусака...... Какво ли не направих, как ли не се молех. Изритаха ме като мръсно куче. Бяха доста груби служителите, всеки ми казваше "не е наш проблем". И така искам, не искам трябваше да се върна и да вляза пак в Замбия, остана ми само една опция освен връщането в Лусака - Ботсвана! Отправих се към границата, която е на 80 км от тази със Зимбабве. Там обаче трябваше да се пресича реката с фери и нямаше мост , така че от страната на Замбия провериха списъка и ми казаха, че не ми е нужна виза за Ботсвана (както и предполагах), подпечатаха ми паспорта и се качих на ферито. След 5 минути бях в Ботсвана, служителката провери списъка дали България е измежду "избраните" страни и о, радост - избрани сме :) Нито плащаме, нито нищо при влизане в Ботсвана. Остави ми "автограф" в паспорта и ме препрати към "контрол на храни и зарази" , където трябваше да си извадя сандалите от раницата и заедно с маратонките на краката ми трябваше да ги прекарам през кирливо одеало, напоено с някаква течност за дезинфекция :)) Ехх добре дошли в Ботсвана :) На всеки 200-300 км има служба за контрол и любимото ми одеало, през което минах не веднъж :)
След границата умирах от глад и за късмет успях да похарча последните си ненужни квача (замбийската валута) за любимото ми угали, което тук си има друго име, в Замбия бе ншима, а тук е пап. Важното е, че навсякъде го има :) Тук валутата е пула, а аз нямах никакви пула след границата и по най-бързия начин тръгнах да стопирам за Габороне. Джип с военни ме повози 10 км, пътувах точно до калашниците им в багажника :) По-натам приятен растамен ме взе за 200 км, а след него камион за доста голяма дистанция, с него стигнах 300 км преди Габороне. По пътя видях огромни стада слонове :))) Просто няма такова щастие, а тираджията спираше всеки път като наближим слон, за да мога да го снимам. На едно място спря, за да сляза и да му докажа че слонът няма да ме убие (това е разбирането на местните за слоновете, те смятат, че са много опасни и ги избягват на всяка цена). Когато се доближих до слона, шофьорът направо изтрещя и взе да крещи да се връщам веднага в камиона, а аз се скъсах да се смея :)) Горкият слон се уплаши от крясъците и важно врътна дупе и изчезна в храсталака. Шофьорът спря да спи към полунощ и това бе края на стопа ми с него, прескочих мрежите на магистралата и тръгнах из храсталака (bush - както го наричат тук) да си търся местенце за палатка по възможност с повече слонско присъствие. Слонове обаче нямаше, а аз умирах за сън. На сутринта по най-бързия начин се придвижих до Габороне и там започнаха мъките по посолствата. Иначе стопът в Ботсвана е всъщност платен превоз и се ползва вместо автобуси, защото такива често липсват. Всички местни си пътуват на стоп. Коли има много, страната е богата, износител е на диаманти и месо. Горе долу само това се произвежда тук. Като стопирам първата ми работа, когато някои спре, е да уточня дали превоза ще е безплатен и всъщност колкото и материални да са хората тук, почти никoй не ми отказва да ме вземе без пари. Хората са значително по-хладни разбира се, но все пак африканците обичат посетители и нямах особени проблеми с придвижването. Белият ми цвят все още работи в моя полза. :)
Пристигайки в Габороне отначало се шокирам от огромните улици и лъскави сгради, множество молове и въобще повече от европейски изглеждащ град. Става ми мъчно за моята Африка, къде отиде проклятието "фаранджи" и децата, крещящи дай ми пари, къде отидоха глинените къщурки на масаите....... Но сега трябва да се концентрирам над визите, нали искам час по-скоро да разгледам южноафриканските страни и пак да се отправя на север към моята любима нецивилизована Африка.
Посолствата са много близо едно до друго. Най-напред отивам в това на Намибия, там служителката ми обяснява, че е изключено да се даде виза на човек, който не е гражданин на Ботсвана. Буквално онемявам, но надеждата е още жива! Отивам в посолството на ЮАР. Грубата жена зад гишето ми заявява същото, но в доста по-груб и брутален вариант "и сега какво, май ще си летиш за вкъщи". Вече съм в тотален шок и ужас, остава последна надежда - посолството на Зимбабве. Още от мига, в който влизам, двете злобни женици са впили яден поглед в мен и започват да ме изтезават с въпроси "какво носиш в тая раница, труп ли?". Онемявам. Това в официално посолство и пред всички хора, чакащи в залата. Дават ми лист с изискванията и ме гонят, питам ги за хотелската резервация, питам ги за самолетния билет дали може без него.... всички отговори водят към "не" и "няма", всяка дума от устите им е като нож в сърцето ми. Но ако намеря всички документи ще ми приемат документите... мисля си с надежда. За самолетния билет ми дават телефона да говоря с трета жена, тя ми казва че може без него. Надеждата се завръща. След като ме изгонват (буквално), една жена от чакащите в залата идва след мен и ме заговаря. След нея пристига и съпругът й. Предлагат помощ. Ужасени и потресени са от това, което са видяли и чули. И те двамата мразят тези две жени, казват че с всички се отнасят като с отрепки не само с мен. Казват, че ги карали да чакат час за един печат в паспортите им. Те са от Зимбабве, живеят и работят в Габороне от 10 години. Ботсвана е пълна с хора от Зимбабве. Поради тежката политическа и икономическа ситуация в Зимбабве, хората масово се изнасят.
И така, скоро ще ви разкажа за това семейство и всичко по-нататък... :)

 

4 коментара:

Анонимен каза...

Уникална си! Супер интересно! Благодаря ти!
Надежда

ЮлиАна каза...

Само исках да те гушна :)
Ще чакам с нетърпение новите ти приключения :)

feet relief каза...

Тери, как си, напиши ни нещо, надявам се да си добре :)

Анонимен каза...

Тери, и аз всеки ден се надявам нещо да напишеш... Какво става?
Надежда