До Исландия и назад - част 26 - Австрия, Унгария и транзит до вкъщи

Крепостта Kirchschlag

28.10.2022

Станахме рано и посетихме замъка Greillenstein в гъста мъгла. Едва се виждаше самия замък, разходихме се около него и из градините. Ренесансов е и може да се посети и вътре с гид. За жалост мъглата не се вдигна доста часове и това ме лиши от гледки по пътя нататък. След замъка се върнахме до снощните руини Schauenstein, където мислехме да спим, но пътчето беше с бариера. Качихме се пеш до замъка, беше безплатно достъпен и много интересен, а ако искаш да влезеш в кулата, трябва да вземеш ключа от кметството в село Krug срещу две евро такса. Гледката от руините би трябвало да е невероятна, но не видяхме нищо заради мъглата. 

Следващата изключително вълнуваща спирка беше абатството Altenburg. Тук още през 12-ти век е имало манастир. Настоящият е огромен и много интересен, успяхме да видим само невероятно красивата и пищна църква. За останалото се плащаше билет 12 евро. Дори и само заради църквата си струваше да се посети, човек не може с поглед да обхване и осмисли всички детайли в нея. На фона на семплите датски църкви тази беше зашеметяващо кичозна, но и много интересна. Карах до следващия замък Rosenberg, основан още през 12-ти век. За посещението му се плащаше билет 15 евро и реших да пропусна и тук. Видях го само отвън и надникнах през главния вход към двора. Поне имаше безплатна тоалетна до входа и напълнихме вода за пиене и готвене. 

Следващите руини от чуден замък бяха Senftenberg. Невероятна крепост с прекрасни гледки, беше достъпна без билет в по-голямата си част. Имаше малък музей и кула, които се заплащаха, но бяха затворени така или иначе. Панорамата към селото долу в ниското беше очарователна. Пожълтелите лозя хващаха окото. И тук австрийците бяха направили безплатни тоалетни. В Австрия стана като в Дания, свърши голямото немско стискане и можехме вече да пием вода и да се храним нормално. Следващата крепост, до която карах, се казваше Rehberg. Отново красива руина на живописно място. Беше затворена и я видяхме само отвън. Продължихме към град Krems an der Donau и се озовахме на бреговете на река Дунав. Паркингът на Лидл, където оставихме колата, беше само за един час, а градът се оказа непосилен за толкова малко време, имаше доста за гледане. Още бяхме едва до катедралата, когато часът започна да изтича и другарчето предложи да се върне до колата и да я премести другаде. Аз продължих разходката, дори чух група екскурзианти българи. Определено се приближавахме до родината. 

Върнах се към колата и я открих на отсрещния паркинг на Билла. Купихме малко храна от Лидл преди да продължим към замъка Dürnstein, който беше стара крепост руина. Не успяхме да стигнем до него обаче, защото навигацията на другарчето ни насочи към нещо като магистрала. Спряхме на един Shell да попитаме дали ни трябва винетка за този път и жената там ни обясни, че ако пътят има голям син знак с автомобил, значи ни трябва. Този беше точно такъв. Имаше някакъв друг път към крепостта, който обаче беше много обиколен, а времето напредваше и се отказах да ходим. Вместо това продължихме по моста и минахме от другата страна на Дунав. Отбихме се за малко до частен замък Baumgarten, видяхме го отвън и газ през планините към замъка Aggstein. След доста каране по тесни пътчета се оказа, че последните километри до замъка са с 20% наклон на пътя. Реших да не мъчим колата, която и без това беше страшно претоварена. Другарчето остана на паркинга с нея, а аз се отправих пеш нагоре. Стигнах 30 минути преди да затворят, платих 7,90 евро билет и се впуснах в бърза обиколка на невероятния замък. Намира се на 480 метра надморска височина, от 12-ти век е и се извисява над бреговете на Дунав. Гледките са умопомрачителни при хубаво време, но за мой много лош късмет всичко беше бяла пелена и нищо не видях. Самият замък беше прекрасен и за половин час успях да го обходя целия, но ми беше мъчно за гледката. Само като си представех всичките гори наоколо, река Дунав и селцата в ниското... 

Върнах се до колата със свит от глад стомах, вечерях и реших да карам до гора и замък недалеч от границата с Унгария. Според навигацията на другарчето имаше около два часа каране до там, които лесно се превърнаха в четири по завоестите и тесни пътчета, добре обгърнати в гъста мъгла. Обичам нощното каране, но в мъглата беше зор. Въртях геврека, тръпнейки да не изскочи някое животно на пътя и взирайки се усърдно. По интернет набелязахме по-рано място за спане, но то се оказа неподходящо, защото черното пътче имаше знак "влизането забранено" и една кола беше спряна до него. Отказахме се и продължихме в посока замъка Forchtenstein като оглеждахме всички странични пътчета. Все бяха забранени, докато след много мотаене най-сетне намерихме подходящо място. Беше пътче без такъв знак в хубава гора. Легнахме си обаче след полунощ и станахме в 6:00, така че системното недоспиване продължаваше с пълна сила. Вече доста нощи ми се събраха без сън, а тепърва имахме много път.


Замъка Greillenstein



Замък Rosenberg

Гледка от замък Senftenberg

Гледки от замъка

Rehberg





29.10.2022

И този ден започна с гъсти мъгли. Явно скоро нямаше да се отървем. Стигнахме до замъка Forchtenstein и го видяхме в мъглата. За късмет дворът му беше отворен и достъпен за всеки, а вътрешността беше музей и можеше да се посети с билет. Все още беше много рано и беше затворено. Музеят е един от най-старите в Европа и със сигурност щеше да е интересен. Външността на замъка беше внушителна и се радвах, че поне така го видях. От 13-ти век е, а през последните 300 години е собственост на семейство Esterhazy и съдържа тяхната семейна колекция арт съкровища. 

Карах нататък по планински пътчета и спирах да снимам по някоя гледка или църква. Излязохме на по-главен път и се отправихме към крепостта Kirchschlag - руина от 12-ти век, разположена на 480 метра надморска височина и предлагаща разкошни гледки. Беше безплатна за посещение и страшно много се изкефихме на видяното. Кули с гледки, масивни останки, тук-там и реставрация... Много си заслужава качването до тук по приятна пътека. Имаше дори безплатна тоалетна. Добре си прекарвахме в Австрия, можеше да се пие вода все пак. 

Следващият замък по трасето беше до село Lockenhaus и се наричаше Léka vára. Билетът за посещение беше 10 евро и го видяхме само отвън. Интересно бе, че имаше забрана за снимане вътре, каквато на други места не видях. Явно стопаните така са решили. Отправихме се към границата с Унгария, която беше само на няколко километра. Впечатлих се много, че на излизане от Австрия нямаше никакви проверки, но на влизане си имаше полицаи и същинска гранична проверка. Също както беше на влизане в Дания. Голям Шенген, няма що. 

Забихме се да разглеждаме първия унгарски град Kőszeg. Имаше прекрасен замък Jurisics, който можеше да се посети с билет. Улиците и къщите рязко ми се видяха по-очукани и бедни от тези в Австрия. Всичко изглеждаше скромно и нямаше вече лъскави сгради и лъскави хора. Отдъхнах си. Почти си бяхме у дома. Е, все още нямах представа какви пътища ме очакват и какви нерви щях да похабя, но всичко друго си беше на мястото. Доста скоро се сблъсках с жестоката реалност на унгарската пътна инфраструктура. Положението беше толкова лошо, че започнах да възхвалявам нашите български пътища на фона на тези. Бяхме проверили, че не ни трябва винетка за Унгария, след като няма да минаваме по магистрали. Обаче като тръгнахме към следващия град със замък Sárvár, навигацията на другарчето ни прекара по пътища, които не искам да си спомням. Дори и сега, когато пиша за тях, ме свива корема. Не подозирах, че подобна настилка може да съществува някъде в Европа. Ако беше в Конго или Сомалия - да, но в Унгария... не очаквах. Асфалтът беше като разтопен и имаше дълбоки коловози и грандиозни дупки. Ниската Хонда Сивик, претоварена с багажи и нас двамата, не се вписваше въобще в тази обстановка, в която и висок джип би се затруднил. Започнахме да се влачим едва-едва по този гаден път и всички ни изпреварваха, хората не си жалеха изобщо колите. Аз обаче много жалех Хондата и карах изключитено бавно, за да не друсне и да не остърже отдолу стърчащия като петльов гребен асфалт. Толкова напрегнато и гадно шофиране нямах досега в пътуването. Ето защо в Унгария се кара по магистралите. Другите пътища просто за нищо не стават. 

Като стигнахме в град Sárvár, се натъкнахме на гигантски пазар, направо цял панаир в центъра. Всички улици бяха блокирани от тълпи народ, така че едва намерих къде да паркирам. Не можеше дори да се мине, какво остава да се намери паркомясто. Все пак се нагласихме не особено далеч от замъка и тръгнах към него да го видя. Nádasdy е замък от 13-ти век и е доста внушителен, намира се в центъра на града и може да се посети с билет, вътре е музей. За да стигна до него обаче, трябваше да мина буквално през целия пазар. Навсякъде имаше огромни тълпи народ, немалка част от който бяха цигани. Дънеше страховита музика и по сергиите се търкаляше всичко, от килими и домашни потреби, до играчки и храни. С максимално бърз ход стигнах до замъка, разгледах го отвън и си плюх на петите обратно към колата. 

До следващия замък Sümeg карах по шосе 84, което беше по-читаво, но стигнахме по тъмно до този невероятно красив и внушителен замък. Блестеше над града пищно осветен, намираше се на висок хълм и разбира се, беше вече затворен. Поне се качих до него и го видях отвън. Върнах се в колата и започнахме да дискутираме оставащото време за пътуване до Хасково. Нали имах задължение да доставя другарчето и колата до полунощ на 30-ти (същинска пепеляшкина драма), та колкото и да се правех, че не съм в беда, вече бях. Цял ден спирах по забележителности, а времето неумолимо изтичаше. Оставаха над 1000 км до вкъщи. Другарчето настояваше да се кача на магистралата, иначе няма никакъв шанс да стигнем. За съжаление беше така. Но аз не исках да стъпвам на магистрала и другарчето започна да ме обвинява, че не си спазвам обещанията. Малко ми трябваше, за да подпаля и това твърдение беше черешката на тортата. Вбесих се и спрях да говоря с него. Реших да карам нататък и тръгнах в посока езерото Балатон с надежда да го видя на сутринта. Доста време се влачехме в тъмното и в мъглата натам, после покрай самото езеро. Страшно ми се спеше, не се издържаше вече без сън. Реших да лягаме да спим и намерихме на картата черен път, водещ уж към гора след някакво село. Пътят обаче се влоши много и не ставаше за колата. Отказах се да продължавам, за да не я рискувам. Тогава чашата на търпението ми преля, защото другарчето поиска да продължи нагоре по гадния път и седна на волана на инат, форсира колата и с риск да я потроши мина още няколко метра напред. Адски се ядосах, направо ми причерня. Още повече се разсърдих и се изпокарахме, легнахме си ядосани и кисели до няма и къде. Значи аз мога месеци наред да треперя над тази кола, драскотина да не й направя, а то на пук и инат решава да я унищожи. Легнахме да спим до самия път и никой не мина, беше вече толкова късно, че нямаше кой.

 

Красиво утро



Църквата в селото до замъка

Крепостта е внушителна



Една граница по-близо до дома - Унгария


Kőszeg ми се стори повече австрийски, отколкото унгарски


Пазар докъдето ти стига поглед

И до замъка беше панаирджийско

30.10.2022

Като се събудихме, беше съмнало. Токова бяхме недоспали и изнервени, че денят се очертаваше да е пълна катастрофа. Беше последният ден на пътуването и за другарчето беше радост, че се прибира, а за мен - кошмар. Аз още в Исландия имах силни съмнения, че не трябва да се прибирам от това пътуване. Все още не подозирах, че това ще е най-голямата грешка в съществуването ми, след раждането ми на този адов свят. 

Тръгнахме в гъста мъгла покрай езерото Балатон. От години исках да го видя това езеро, но така и не стигнах до него. А сега бях тук и имаше бяла пелена навсякъде. Все пак по някое време мъглата мъничко се вдигна и успях да видя водата. Имаше курортни села и градчета, плажове и в сезона предполагам е като на море тук. За Унгария си е истинско море, имайки предвид, че друго нямат. 

Оттук насетне единствените спирки по пътя до вкъщи бяха за тоалетна и бензин. След много мъки по отвратителните унгарски пътища стигнахме границата със Сърбия при Суботица, която минах последно през 2017 г. на велопътешествието. Нямаше опашка и нищо не ни питаха митничарите, минахме бързо. В другата посока опашката беше сериозна. Въздъхнах с облекчение, че се свърши с унгарските пътища. Нататък нямах никаква опция, освен да се кача на магистралата през цяла Сърбия, ако исках дори да има шанс да стигна до полунощ. От Сърбия този път нищо не видях, освен входове и изходи на магистралата. Бях в ужасно настроение заради това безумно каране без никакви разглеждания, да се въртят километри за нищо... подивявах от яд. Толкова ми беше криво, че изобщо не говорех с другарчето. За мен то беше виновник за това насилено прибиране. Отказваше да удължи пътуването с няколко дни поне и така се наложи да карам до откат без да спирам да видя какво интересно има по пътя. На всичко отгоре зверски ми се спеше. За човек, който не пие кафе, енергийни напитки и въобще нищо, което да го държи буден, е много тежко да кара по мега скучна магистрала в продължение на стотици километри без да заспи. И то не бяхме се наспивали от дни. Слабо казано беше, че бях в отвратително настроение. Другарчето можеше да си дреме отзад, а аз трябваше да надувам музика, за да си държа очите отворени.

Залезът го гледах от магистралата, стигнахме границата с България чак в осем вечерта. Там имаше голяма опашка и висяхме един час. На излизане сръбският кисел митничар се заяде, че ми е пречупена личната карта, но нали си тръгвахме, нямаше какво да направи и ме пусна. Само избоботи сърдито, че не можело в Сърбия с такава лична карта. След границата пътят беше в яки ремонти. Нямахме никакъв бензин и заредихме около Драгоман. До Хасково карах без спиране по магистралата и пристигнахме точно в 00:25. Закъснях с 25 минути, но другарчето заяви, че това не е нищо и обещанието ми е изпълнено на сто процента. Така завърши и това пътуване - последното ми пътуване, преди и последната искрица живец в мен да си отиде завинаги. Сега съжалявам милион пъти, че не останах в Исландия за зимата. Отдавна щях да съм в прегръдката на някой ледник и вместо да бъда жив мъртвец с мъртва душа, който само не е признат официално за такъв, щях да бъда мъртвец и на хартия. 

Като един понастоящем подвижен мъртвец мога да кажа само едно - няма по-голямо зло и по-голямо страдание от този свят, този живот и това трагично съществуване. И всичко, абсолютно всичко в него. 



Последна снимка някъде по пътя, фотограф другарчето

Бюджет за Австрия и прибирането (3 дни):

  • 9,90 евро - билети за два замъка
  • 21,86 евро - храна
  • 32 евро - бензин
  • 17 евро - магистрални такси в Сърбия
  • Последният бензин до вкъщи не мога да намеря къде е записан, така че не зная колко точно е

Изминати километри за цялото пътуване с Хондата без двата месеца, когато бях в Исландия - 8973 километра


Маршрута през Австрия

И прибирането


1 коментар:

Анонимен каза...

Благодаря Тери .