 |
| Златна исландска есен |
16.09.2022
Утрото започна със събиране на лагера и последна разходка с Андреас по пътеката край скалите наблизо, беше равна и подходяща за него. Имаше едно малко поточе за прескачане, но тъй като той не можеше да направи разкрач, му сглобих мостче от камъни, които събрах наблизо. Не спираше да ми благодари за всичко и определено щеше да качва всеки стопаджия, появил се на пътя му след опита си с мен последните два дни. Сега обаче пътищата ни се разделяха. Слязох от колата на паркинга на инфоцентъра в Ásbyrgi, който в момента беше затворен. Разделихме се с голяма благодарност от моя страна, благодарение на Андреас видях топлия водопад и Аскя - две места, които страшно много исках да посетя, а бяха труднодостъпни без кола. Андреас пък беше щастлив, че заради моето присъствие доби увереност да пробва да минава по терени, за каквито преди дори и не си помисляше. Той се отправи към Husavik, а аз - към последните два неизследвани от мен полуострова на Севера.
Доста време си походих преди да хвана стоп, трафикът тук беше много оскъден. Взе ме местен от Акурейри, пътуващ за Kopasker. Слязох до църквата преди градчето, която беше затворена, но красива отвън. Нататък по пътя имаше дузина колоритни плашила, които привлякоха вниманието ми и това на фотоапарата, симпатични бяха. И с това се изчерпваше всичко за гледане тук, минах през градчето, което си беше по-скоро село и продължих нататък по пътя, който от асфалтов стана черен, а трафикът напълно изчезна. Пътуването ми продължи пеша, започнах да усещам колко ми е натежала вече раницата. Имаше купища нови камъчета, брошури, карти. А ми оставаха около 50 км до първото градче. Вървях край прекрасни хълмчета с боровинки в есенна премяна, определено се усещаше смяната на сезона. Въпреки, че лято (такова, каквото ние си го представяме) в Исландия сякаш нямаше заради студа и лошото време, пожълтяването на пейзажа нашепваше за есента. Тя някак неусетно настъпи и дори беше в разцвета си, когато си тръгнах.
Минаха няколко часа, когато по пътя се зададе кола. В нея пътуваше шашавият американец Марк, с когото започна следващото ми дълго возене, явно тези дни все на много дълги стопове ми вървеше. Преживяванията ми с Марк обаче нямаха нищо общо с тези с възпитания и интелигентен германец Андреас, с когото приказката вървеше и беше приятно да се пътува и говори. Марк беше може би най-неподходящият човек, с когото Пътят можеше да ме срещне - фанатичен християнин, обсебен от измислените си божества и собственото си грандиозно, незадоволимо Его. Първият му въпрос към мен, когато спря колата, беше дали имам Ковид или не. След отрицателния ми отговор, каза да се качвам. На по-късен етап установих, че на Марк отчайващо много му трябваше шофьор и навигатор. Нямаше идея нито къде е, нито къде отива. Не можеше да чете карти, непонятни му бяха. Като типичен глупавичък американец не можеше с почти нищо да се справя, дори шофирането му тежеше. Беше с кола под наем и беше карал почти нонстоп от Западните фиорди, където бил на топли извори. Сега беше тръгнал за най-северната точка на Исландия, беше тотално обсебен от тази идея. Тя се намираше точно на този полуостров. До фара Hraunhafnartangi се смята, че си буквално на крачка от Полярния кръг и е най-северното място на острова.
Вторият въпрос на Марк към мен беше дали мога да шофирам. След отговора ми, че не само мога, но и страшно много обичам, остана доволен, че ме е качил. Нямаше абсолютно никаква идея къде е България, поиска да му обясня накратко. Само дето нямаше идея и къде са Турция, Гърция, Македония и т.н. съседни държави, та се наложи да му показвам на телефона му. За него светът беше USA. Чак не можех да повярвам, че такъв човек е дошъл в Исландия. След като тръгнахме да пътуваме, започна да вади документи от портфейла си да ми показва, че е бил военен, полицай, даже бил на мисия в Ирак. Почна мощни самохвалства колко много пари имал, на какви здравни процедури се подлагал, за да живее едва ли не вечно, а сега дори работел като шериф, за да не харчи пенсионния си фонд. Имал голяма къща, ферма, коне, кокошки и куче, веднага пусна на телефона да ми показва снимащите на живо камери из имота му. Не спираше да говори за себе си и величието си, от моя гледна точка беше пълно хахо, но подсмихвайки се на ум, пак ме обзе онова мазохистично настроение да видя докъде може да стигне глупостта на един човек и лошотията му, както преди години с перуанеца Ерик в Мавритания. Така че не бързах да слизам от колата, останах да слушам.
Най-забавното дойде, когато Марк включи на любимата си тема - християнството и неговият гарантиран път към Рая. Беше фанатичен християнин и беше дълбоко убеден, че неговото е правия път, всички други са грешни и ще отидат в Ада, защото не вярват в Джийзъс. Някъде в монолога си ме попита аз дали вярвам и като чу отговора ми, беше потресен. Като може би най-големият мразител на религии на планената ни, му отвърнах, че ненавиждам християнството, божествата и всички други глупости и небивалици, с които простите и страхливи хора биват манипулирани от хилядолетия. Марк убедено ми каза, че в такъв случай ще отида в Ада, а аз му отвърнах, че нямам търпение, което още повече го слиса. Имах чувството, че ще получи истеричен пристъп. После сподели с прискърбие, че сестра му, другите му роднини и дори децата му не вярвали толкова, колкото той и най-вероятно нямало да отидат в Рая при него. Тая мисъл явно не му даваше мира и разказа, че се опитва всячески да ги вкара дълбоко в правата вяра, но не се получавало засега. На моменти така яко ме напушваше на смях, че едва се устисквах. Няколко пъти се обръщах на другата страна, за да не ме види как прихвам да се хиля, просто всичките му приказки бяха невъобразимо нелепи от моя гледна точка. Като се има предвид, че за годините пътувания развих буквално алергия към християните и изпитвам силна погнуса към всички такива, с Марк открих още една странична реакция, която получавам в тяхно присъствие - пристъпи на неудържим смях. Не че мюсюлманите са ми по-поносими - никак даже, но поне са били много по-малко случаите, в които са се опитвали да ме навиват, че тяхната безумица е правия път. Изобщо с религиите няма да мелим брашно заедно, никакъв шанс. Просто не знам колко трябва да си тъп, дезинформиран, страхлив или будала, за да вярваш в подобни глупости.
Като наближихме Hraunhafnartangi трябваше да оставим колата и да отидем пеш до фара. Марк хич не беше доволен, че няма път за неговата лека кола Хюндай, която и без това не трябваше да се движи по този черен път, може би ако от наемната компания знаеха, щяха да го глобят. Тръгнахме към фара и походихме доза време, през което Марк не спираше да изтъква всичките си материални придобивки и постижения. Край самия фар се започна друг филм. Американецът беше толкова горд с постижението си да стигне до най-северната точка на Исландия, че започна една 40 минутна програма дейности за хранене на егото. Наснима десетки еднакви видеа, в които снимаше себе си и се хвалеше, че е стигнал до тук. После почнаха молитви, целуване на земята и всякакви такива демонстрации, които засне с телефона си. Накрая се свърза с роднини и приятели, на които моментално започна да се хвали и да се показва къде е. Изобщо шоуто беше пълно. Ако знаех днес какво ме чака, щях да се подготвя психичеси още от сутринта. Че с такъв индивид наоколо като нищо и аз да психясам само от гледане.
Върнахме се до колата и продължихме към първото градче Raufarhöfn. Преди него имаше интересна арт инсталация, наречена Arctic Henge, която аз отидох да видя, а Марк ме изчака в колата, не беше интересно за него това място. На мен пък много ми хареса, представлява високи каменни конструкции, вероятно имитиращи древен слънчев часовник. В градчето църквата беше чаровна, нямаше друго за гледане и продължихме към Þórshöfn. Спряхме на бензиностанцията там за гориво и това предопредели хода на вечерта. Марк се уговори с местна жена за квартира под наем за нощувка, купи си за ядене хамбургер и пържени картофи, и това предначерта развоя на тази вечер. По принцип Марк беше решил да караме през полуостров Langanes, което беше и моята заветна цел - да видя този последен полуостров. Наемайки стая обаче, хапвайки си и виждайки напредналото време, американецът реши да го оставим за утре и наистина беше правилно, ставаше късно, а скоро и тъмно. Хазайката му ни показа къщичката, която даваше под наем, беше до главната къща в двора и беше само за туристи. Имаше и свободно паркомясто отвън, където паркирах колата, вече аз карах и така си остана до края на пътуването с Марк. Струваше 100 евро на вечер, явно без значение колко хора са вътре. Влязох да погледна от любопитство, имаше голяма стая с телевизор, канапета, баня и тоалетна, въобще всичко необходимо. Марк предложи да спя вътре ако искам, имаше канапе, но отказах и реших да си ходя извън града на палатка, а на сутринта се разбрахме пак да се срещнем и да пътуваме нататък през полуострова. Внезапно обаче ме осени по-добра идея - да спя в колата. Попитах Марк и той каза, че е съвсем ОК, все пак беше наемна кола, не негова лична. Имайки предвид силния вятър днес щеше да бъде в пъти по-добре да съм на закрито, вместо да се мъча да разпъвам палатката.
Възползвах се от предложението на Марк да си направя топъл чай и да ползвам банята, така че за първи път след топлия водопад успях наистина да се сгрея в Исландия. Заредих си и батериите на фотоапарата, а докато аз се къпех и пиех чаша след чаша топъл чай и вода, Марк не отлепяше от телевизора. Първата работа на всеки американец като влезе в една стая явно беше да пусне шумната кутия. Процедурата по изглаждане на мозъчни гънки се отрази и на мен, макар да гледах и слушах по-малко от десет минути. От толкова години нямам понятие какво се показва по телевизора, адски съм далеч от тоя свят. Марк веднага взе да ми обяснява кое шоу какво било, гледаше някакво предаване за сватби и коментираше въодушевено като стара баба сапунен сериал. Силно се притесних, че ще загубя някоя мозъчна гънка и скорострелно се насочих към колата с мократа си още коса, да си мръзна, но да не глупея. Беше тихо и спокойно, спах доста добре като за спане на задната седалка на малка лека кола.
 |
| Сутрешна разходка край къмпинга |
 |
| Есенна Исландия |
 |
| Raufarhöfn |
 |
| Квартирата на Марк в Þórshöfn |
17.09.2022
Днес имах удоволствие да шофирам цял ден по черния път около полуостров Langanes. Беше доста сериозен и каменист, но колата все пак се справи без сериозни проблеми, само няколко пъти заора по камъните на едно стръмно качване. Марк отново навървяше хвалби след хвалби за себе си, но големият военен го беше страх да спи в колата или да прави преходи сам. Вчера преди да наеме къщата се беше канил да спи в колата някъде из полуострова, но бързичко се отказа като откри настаняването. Разказа, че изкарал 7 часа сам в Големия каньон и това му било най-голямото постижение сам на преход. Така го описа, все едно нещо велико е сторил. За семейството си сподели, че сега живеел отделно от жена си и децата си, тя работела все още и като се пенсионира щяла да се премести при него. И пак изрева, че децата му не са примерни християни и няма да ги види в Рая. Ехх, направо ми идеше да цитирам популярната реплика на Моканина ("Боже, колко мъка има по тоя свят, боже!") като го слушах как се жалва, ама с нотка смях накрая.
Първо стигнахме до Stórikarl Skoruvíkurbjarg - гледка към скали с множество гнездящи птици. Времето беше добро днес и не беше много ветровито, само преваля няколко пъти, но съвсем кратко. Продължихме към руини от старото селище Skálar на около 4 км встрани от главния черен път. Окончателно изоставено е от 1950 г. Там един кемпер се беше паркирал и разполагаше с прекрасно за спане място, нямаше кой да го глоби. Иначе не видяхме нито една кола по пътя, това място беше тотално извън туристическия поток. Щеше да ми бъде страшно трудно да се добера до тук с друг стоп. След руините отидохме до фара Fontur в самия край на полуострова. Всички места бяха красиви, вдъхновяващи и крайно нетуристически. Марк, учудващо за мен, им се радваше. Не беше толкова безразличен, колкото очаквах и остана много доволен, най-вече защото не му се налагаше да шофира и да чете картата. Радваше се, ме ме е взел и има полза от мен.
Като се върнахме до квартирата, Марк си прибра багажа и върна ключа. Минахме през супермаркета, купих си малко храна, той също си взе за него и отпътувахме нататък. Продължих да шофирам целия останал ден, а по пътя към Vopnafjörður налетяхме на интересно събитие. Дузина местни събираха огромни стада овце и трафикът беше затруднен. Марк слезе от колата и се заприказва веднага с тях, беше доста общителен и нахален. Буквално им се натрапи на празника, имаше трапези с храни и напитки, народът си разговаряше. Поводът им беше събирането на овцете от планините за зимата, всеки си знаеше неговите и беше дошъл да ги прибере. Първоначално всички овце бяха насочвани към голяма кошара от множество кучета и хора, а между овцете по грешка беше попаднал и северен елен. Те са характерни само за източната част на страната и са внесени отдавна от Норвегия, не са оригинални обитатели на Исландия. Марк се заговори с една жена на име Henny, която ни разказа някои интересни неща за мястото и хората, даже и за нейния живот. Била женена за американец от Индиана, който бил пожарникар и там си живеел, а тя тук. Преди това имала друг съпруг, който се самоубил, брат й също бил умрял. Изобщо интересни събития сподели... И ни покани да се присъединим към яденето и пиенето. Храните в голямата си част бяха домашно приготвени, нямаше почти нищо веганско или вегетарианско, но аз така или иначе нямаше да посегна, беше ме срам, че така се натрапихме на хората. Марк беше супер нахален и веднага почна да нагъва меса, торта и уиски. Една друга жена също дойде да си говори с нас за малко, живяла в Норвегия и Испания, пътувала много и се занимавала с компютри, била IT специалист, както е модерно да се казва. След като хората си хапнаха и пийнаха, започнаха да разпределят овцете, успяха и да затворят северния елен в хангара, за да го пуснат на свобода по-късно. През цялото време се чувствах зле на това място и тръпки ме лазеха като си помислех, че е вероятно да заколят някои от овцете, а и мръвките на масата също не се правеха от вода и въздух. Където и да попаднех сред хора, винаги носех заседнала в гърлото ми буца на ужас и погнуса от деянията им, и това какво ще направят тепърва, колко още пържоли ще изядат преди да пукнат, с колко още кръв ще изцапат душите си...
Марк си тръгна много доволен от това място, беше супер щастлив, че е ял на аванта и то местни храни. Особено развълнуван беше за алкохола. Сега нямаше мърдане и аз щях да шофирам през цялото време, което идеално ме устройваше. И без това аз измислях местата, на които да се спира и гледа по нещо, защото Марк нямаше идея какво има в района. След като подминахме Vopnafjörður, се отклоних по пътя към една стара ферма, превърната в музей. Bustarfell се оказа интересно място, но преди да стигнем до там, видяхме черен път, водещ към гледка на върха на близка планина и поетхме първо по него. Пътят беше чакълест и колата много поднасяше, но стигнахме успешно до горе и панорамата беше наистина прекрасна. Обратно надолу Марк много се уплаши да не поднесе колата и да паднем в пропастта, а на мен ми беше супер забавно да гледам снасящ от шубе бивш военен. Направо не го виждах по никакъв начин нито като военен, нито като полицай.
Фермата Bustarfell беше затворена вътре, но я видяхме отвън и през прозорците. Две сладки кучета се присъединиха към нас, явно бяха на стопаните на имота. Нататък не правехме повече спирки чак до вече до болка познатия ми Egilsstaðir. Вече не помнех за кой път съм в този град. Стана тъмно, докато стигнем и супермаркетите бяха затворени. Марк прекара доста време в магазина на бензиностанция N1, откъдето накупи шапки и чорапи за подаръци на роднини. Основната му цел обаче беше да разпита персонала за хотел. След като половин ден го слушах как се самонавива да спи в колата, защото бил много смел и издръжлив, ентусиазмът му явно беше стихнал като всяка вечер и беше готов да се настани пак на удобното и лесното. Аз се превърнах в такси, возещо го от един хотел до друг, а вече минаваше 22:00. Минахме през два, в които нямаше никаква свободна стая. Марк затърси трети, но междувременно аз му казах, че ми е време да си лягам в горите край Egilsstaðir и той предложи да се самозакарам до там. Така и сторих, харесах си чудесно място и слязох от колата като оставих необичащия да шофира американец на съдбата му. Пак се беше заканил да спи в колата, след като не намери хотел.
Легнах си на страхотно място в гората, тук изобилстваше от такава, все пак се намирах в Hallormsstaður - най-голямата гора в Исландия. Тъкмо се настаних и чух как някаква кола спука гума на главния път. Докато заспивах слушах как я сменят, беше топла и тиха нощ в гората. Времето беше прекрасно като за страната и не можех да се нарадвам на късмета си да имам приятни последни дни тук.
 |
| Гледката на Stórikarl Skoruvíkurbjarg |
 |
| Имаше доста гнездящи фулмари |
 |
| Събиране на овце от местните фермери |
 |
| Северен елен се е озовал в стадото |
 |
| Предната част е внушителна |
 |
| Нощувка в гората Hallormsstaður |
18.09.2022
Успах се малко заради късното лягане снощи. Прекарах част от предиобеда в писане на изостанали записки, после събрах лагера, хапнах и тръгнах из гората. На едно място излязох на пътя и се оказах в район с летни къщи. Имаше паркче с един от онези толкова любими ми шарени батути, от който веднага се възползвах. На тях се скача бос, исландските деца винаги са ми конкуренция по тези батути, а тук нямаше никого и скачах до насита. Продължих с множество пътеки в следващите часове, гората беше обгърната от магическа златна есен. Беше слънчево и листата сияеха в наситено жълто, беше пълно и с шарени гъби. По някое време се върнах на шосето, за да хвана стоп за водопада Hengifoss, който ми беше важна цел. Стопът обаче се проточи, висях повече от час на пътя като се появи и вледеняващ вятър. Накрая ме взеха двама американци, нещо все на такива ми вървеше. И те отиваха към водопада, но бяха недоразбрали, че има час ходене по пътека до него и още на паркинга се отказаха.
Тръгнах по пътеката нагоре и първо се очаровах от по-малкия и супер красив водопад Litlanesfoss. Целият е заобиколен от базалтови скали, а пътеката продължава нагоре към по-големия и внушителен Hengifoss. Беше късен следобед и нямаше големи тълпи, което беше в моя полза, иначе мястото е доста популярно. Слязох обратно до пътя на смрачаване и докато стигна гората от другата страна на дългия мост на огромната река Lagarfljót, стана съвсем тъмно. Установих се в борова горичка насред широколистната, и такава имаше. Поредната тиха и приятна нощ без много мръзнене.
 |
| По пътя и из горите |
 |
| Litlanesfoss отблизо и Hengifoss на заден план |
 |
| По залез към моста, реката и гората |
 |
| Нощувка в борова горичка |
19.09.2022
Прекарах абсолютно целия ден в пешеходстване из гората, направо се убих от ходене с тежката раница. Минах по всевъзможни маркирани и немаркирани пътеки. Гората навсякъде беше прелестна, а и аз имах огромна нужда да бъда в гора след цялата голотия на исландката природа. Не можех да се нарадвам на растителността, а на едната пътека имаше страхотни малинаци и касис, та ядох до насита. Друга пътека водеше до 16 метров водопад, трета пък се изкачваше високо на баира и предлагаше страхотни гледки. Времето беше чудесно и денят отлетя като миг. Чак в 17:30 приключих с ходенето по пътеките и беше вече твърде късно да хвана отворени магазините в Egilsstaðir, за да купя някои подаръчета и нещо за спомен (книга за мен). Отворени по това време бяха само супермаркетите, които също скоро щяха да затварят, а аз не само вече нямах нищо за ядене, но и поогладнях доста от всичкото ходене с тежката като труп раница на гърба ми. И от тази гора не пропуснах да свия някое камъче.
Застанах на стоп в 18:00, започна да капе дъжд и след броени минути се возех при местна жена за Egilsstaðir. Тя ме насочи откъде мога да си купя книга и ме остави пред супермаркет Netto. Взех си консерва и два банана, с които да заситя глада. Повече храна щях да си напазаря утре, когато пак щях да дойда до града. Сега нямаше какво повече да правя тук, беше време за сън. Тръгнах пеш да излизам от града и за лош късмет заваля. Разпънах палатката в най-близката гора, не ми се вървеше по-далеч в тъмното и в дъжда. Цяла нощ валя, но на сутринта беше спряло и над главата ми имаше синьо небе.
 |
| Друг водопад насред гората |
 |
| Есента в Исландия е прекрасна |
20.09.2022
След като събрах лагера, поех на нов поход из гората. Просто не можех да се спра, сърбяха ме краката да ходя въпреки смазващата раменете ми тежест. Явно до дупка щях да правя преходи в Исландия, буквално до самото отплаване на ферибота. Слънцето напече, откриха се хубави гледки, видях дори познатия ми отпреди водопад Fardagafoss в далечината. После се върнах в града, поразходих се малко и през него, докато стана 10:00 и всичко отвори. Имах доста задачи и ги започнах една по една. Купих няколко дреболии за подаръци (една шапка за другарчето и магнитчета) и две пощенски картички, надписах ги и отидох в пощата да ги изпратя. После се запилях в магазин за сувенири, където продаваха книги за Исландия и изпаднах в голям размисъл коя да си взема, защото все бяха много скъпи. Без книга не исках да си тръгвам обаче. Все пак излязох от магазина като видях цените и отидох да проверя още един, в който на теория би могло да има книги. Е, нямаше. После се насочих към Бонус и се запасих с толкова много буркани и консерви, че вече вдигах раницата със зор, а имах още доста преходи да правя. Със сигурност мина 30 кг, но не зная с колко. Толкова натежа, че вместо да пазя бурканите със зеленчуци за ферибота, почнах да ги ям още същия ден следобед. За капак се върнах в магазина с книгите и не успях да устоя - купих не една, ами две. Една голяма с доста текст и снимки, и една малка само със снимки. Изръсих се доста пари за това удоволствие, но като се има предвид с колко бюджет живях два месеца в тая страна, направо си беше нищо. Реших и аз да си позволя една глезотия. Още на ферибота я прочетох книгата, беше адски интересна. Съдържаше страхотни снимки и доста информация за Исландия и нейната природа.
С всичките тия товари тръгнах пеш към края на града и за късмет първата кола, на която махнах, спря и ме взе. Беше местен, който живееше в Seyðisfjörður. Чудесен финален стоп за Исландия, но не отидох до града с него, а слязох на една чудна гледка с паметник. Там започва около 7 км дълъг преход до Seyðisfjörður по невероятно красива и живописна пътека, край която водопадите са повече от пръстите на двете ми ръце. Бяха кой от кой по-красив и по-пищен. Беше все надолнище до града, но с раницата на гръб не ми се разминаха болките в раменете. Това обаче не развали кефа от невероятните пейзажи, имаше не само водопади, но и червено-жълти поля с боровинки и други растения, вече пременени с есенните си разцветки. Няколко пъти спирах да гледам пейзажа и китното градче, кацнало в ниското, на брега на фиорда. Какво красиво място да пристигнеш в Исландия и съответно да си тръгнеш!
По стръмните склонове над града трудно си намерих добро за спане място, но все пак се набутах между група дървета и пързаляйки се в палатката до сутринта, успях да поспя. През нощта преваля слабо, а имаше и много мушички, които се бяха набутали между двата пласта на палатката и така потропваха и имитираха шум от капки дъжд, че сутринта ме заблудиха, че още вали. Като вдигнах горния пласт се разлетяха на всички посоки.
 |
| Поглед към Seyðisfjörður от пътеката |
 |
| Водопад след водопад... |
 |
| Последна исландска нощувка |
21.09.2022
Сутринта продължих с пътеките около градчето като с голяма надежда чаках да стане 9:00 и да отворят инфоцентъра на пристанището, за да примоля персонала да си оставя при тях раницата, докато правя преходи из района цял ден. Тъй като щях да отплавам с ферибота по-късно, не ме беше срам да си поискам половин метър място някъде из голямата сграда. Имаше доста часове до отплаването, а моите планове бяха твърде мащабни, за да се мъча с раницата. За щастие момичето зад гишето се съгласи да пази раницата, грабнах едно шише вода и дъждобрана, и поех по нови пътеки. Първата ми дестинация бе популярна за градчето арт инсталация, наречена Tvísöngur. Представлява пет свързани помежду си бетонни обли постройки, в които акустиката е била целта. Във всяка една звукът е различен и съжалих, че нямах нещо, на което да свиря, че да чуя за какво иде реч. Творение е на немски скулптор. Освен за пеене или свирене, вътрешността на бетонното чудо ставаше и за спане, ама го открих твърде късно. Щеше да е по-удобно от кривото надолнище, на което спах снощи. Тук можеше да се спи както вътре в самата скулптура под покрив, така и отвън на равната полянка.
Тръгнах по пътека към недалечно връхче, от което се откриваха чудесни гледки и имаше кутия с книга за посетители, да се разпишат след изкачването. Слязох обратно в Seydisfjordur, разходих се отново край църквата с готината изрисувана като дъга пътека към нея, както и по всички възможни улички, за да го разгледам добре преди да отплавам, не исках да си тръгвам без да го обиколя. Имайки предвид, че е с размерите на малко българско село, това обикаляне не отне много време. После се насочих към ходене по другия бряг на фиорда, в случая северния. До скалата Dvergasteinn походих около три километра като за мен остана пълна мистерия къде точно е тая скала, защото не я видях нито на отиване, нито на връщане, а я търсих. Продължих нататък обаче по много красива пътека в долината Vestadalur, където попаднах на два прекрасни водопада и много сладки овце. За съжаление вече наближаваше времето за отплаване на ферибота и това ме побъркваше. Буквално откачах от нерви. Причината бе, че до последно, буквално до последната минута преди да се кача, се колебаех дали изобщо да се качвам. Ама много, мнооого се колебаех. Както никога досега. Сякаш всичко в мен искаше да остане в Исландия, изобщо не ми се тръгваше от тук. Дори мечтаех как ще минавам пеш планините през зимата и ще замръзна някъде там, това ми действаше толкова успокояващо. Въобще не ми се напускаше Исландия, а ако знаех какво ме очаква след прибирането ми у дома, със сигурност нямаше и да помисля да се кача на този ферибот. Щях да си изхвърля Нокиата в някоя кофа за боклук и да изчезна от света на малкото хора, за които съществувах. Обзеха ме изключително силни вълнения в тази насока и наистина се размечтах да остана, да не се качвам, да не се прибирам никога и просто да изчакам бялата смърт в тази прекрасна страна. Това щеше да е толкова хубав край на моето кошмарно съществуване. Но за съжаление не го направих, защото ме очакваха. Жестоко сбърках този път, задето не се поддадох на желанието си. Не е минала и секунда, в която да не съжалявам за решението си до ден днешен.
След последни телефонни разговори с близките и с другарчето, което пък ме очакваше в Дания, където вече спокойно можеше да му дадат жителство след два месеца престой, се качих на ферибота и се настаних в каюта с четири легла, каквато ми се полагаше по билет. Съседка по легло ми беше една германка, с която намерихме много общи теми и тя буквално се залепи за мен, беше начинаещ пътешественик явно и искаше някой да й разказва истории за приключения и места по света. Току що завършила училище, казваше се Юла и вече се беше записала в университета във Вюрцбург, но за лятото взела назаем джипа на майка си и дошла да обикаля Исландия. Повечето време прекарала в доброволчество като едно от местата, където живяла и помагала, било не кое да е, а Nollur - дома и къщите за гости на швейцареца Томас и двете му дъщери, които ме бяха взели на стоп и поканили у тях през първата ми седмица в страната. Установихме, че по едно и също време сме били там. Това не е единственото съвпадение обаче. Тя беше дошла в Исландия със същото фери, с което и аз преди почти два месеца. И дори си спомних колата й, когато стопирах на връщане от пъфините в Borgarfjarðarhöfn - тя ме подмина, но не спря. Като й казах това сподели, че я било страх да взема стопаджии и доста се посмяхме. В последствие толкова й допаднах без изобщо да искам, че взе да ме кани много настойчиво да й ходя на гости във Вюрцбург и да остана колкото си искам.
Преди раздумката с германката обаче имах други задачи. Прострях си палатката да съхне в оскъдното жизнено пространство на кабината, минах през банята и опаковах вонящите ми на мръсно ботуши в торбички, защото вонята не се издържаше. Реших, че ще ги оправям в Дания като стигна до колата. Там поне щяха да вонят само на мен и другарчето. Другата ми мисия беше да бъда на палубата не само при самото отплаване, но и докато Исландия се скрие от поглед или стане прекалено тъмно, за да я виждам. Голяма красота беше фиорда като минавахме през него, голям рев му ударих. Лелеее как ми се оставаше! Малко са страните по света, от които до такава степен да не ми се е тръгвало.
Вечерях набързо, след като беше вече съвсем тъмно и нищо не се виждаше. Веднага си легнах, тъй като залюшка здраво и успях да спя доста добре. Единственият проблем беше, че имаше някакво отопление в кабините, от което ми се запуши веднага носа, както винаги при спане на топло. Но към обяд на другия ден ми мина.
 |
| Край Seydisfjordur |
 |
| Поглед от планината към градчето |
 |
| Църквата и пътеката към нея |
 |
| Водопади по пътеките |
 |
| Уникални сладури :) |
22-23.09.2022
Още като станах сутринта, ме връхлетя морска болест. При най-малката дейност ми ставаше много лошо, но поне не стигнах до повръщане, защото прекарах часове дремане в общите помещения, а после се преместих в леглото, защото съвсем зле ми стана. Нито успях да ям, нито да пиша записки, нито пък да гледам хоризонта за птици и делфини. Следобед наближихме Фарьорите и кошмарът свърши, защото океанът се поуспокои и стана поносимо люшкането. Веднага ми мина и се заковах на палубата да гледам. Германката също беше изчезнала целия предиобед, появи се чак като наближихме брега и сподели, че лежала и тя из общите помещения, защото й било много лошо. Явно доста хора ги беше треснала морската болест. Веднага щом ми просветна посегнах към храната, защото много добре зная, че ако си гладен, си много по-податлив на болестта. Успях и да се изкъпя набързо. Когато акостирахме на пристанището в Tórshavn и се оказа, че ще стоим от 16:00 до 19:00, моментално се насочих към изхода и се впуснах в приятна разходка из столицата на Фарьорите за пореден вече път. Веднага влязох в една книжарница в центъра, откъдето се изкуших да си купя картичка и магнит за спомен, както и малка фигурка на тъпоклюна кайра. Книгите бяха твърде скъпи обаче и не се навих да си купя. Остатъка от времето прекарах в разхождане из вече познати места по уличките.
Обратно на борда Юла ме заприказва и сподели, че отива на вечеря в ресторанта. Майка й спонсорирала тази вечеря, за да не яде боклуци като мен, а да се храни добре. Цените на храната на борда си бяха типично скандинавски, аз дори не можех да си помисля за подобно ядене. Тя пък явно беше от заможно семейство с къща в Бавария, коне, котки и какво ли още не. Беше чудесно, че се е решила на това приключение и все така стигам до извода, че германците са най-авантюристично настроената нация в Европа като цяло.
Хапнах си вечеря от моята супермаркетска храна, състояща се основно от хляб и консерва боб, след което потънах в книгата за Исландия. Навън вече ставаше тъмно и нямаше какво да се гледа. По-късно се разходих из кораба и открих кафенето с панорама на последния дек, където германката постоянно седеше и дори сега беше там. Привика ме при нея да си говорим, оказа се, че може да се седи тук без изобщо да се поръчва нещо за пиене или ядене. Имаше хубава гледка и удобни кресла, така че откарахме до късно. Дойде време за спане и тази нощ люшкането беше доста по-слабо, та се спеше още по-добре. Не ме хвана повече морска болест до края на плаването.
На сутринта скочих в 7:00, което за мен беше голямо успиване. Взех си само книгата и хукнах към палубата. Там що да видя - минавахме покрай Шетландските острови! Беше голяма красота и бреговете се виждаха добре, дори един готин фар се открояваше на фона на скалистия пейзаж. Повече от час земята се виждаше идеално, а над кораба прелитаха всякакви прелестни морски птици. Преобладаваха ганетите и фулмарите, беше голяма емоция за мен да ги гледам и снимам, макар да нямах обектив с подходящ зуум. По някое време много огладнях, но трудно се навих да вляза вътре дори и за минута да си взема ядене. Просто навън имаше толкова много за гледане, а хората на борда спяха ли спяха. Чак след 10:00 се оживиха. На пейката, на която седях, дойде и седна една страшно нагла жена, която директно си запали цигара, макар изобщо да не беше зона за пушене на това място. Моментално се изнесох преди да ми стане лошо от дима. С такова нахалство просто не ми се разправяше.
Гледах птиците часове, четох книга, а по някое време се разходих из кораба като отидох да видя басейна и фитнеса. Германката ми беше казала, че са безплатни и надникнах от любопитство. Басейнът беше супер малък и вътре се плацикаха баби и дядовци, а фитнесът също бе малък и всички уреди бяха заети. Така или иначе никак не ме привлече да се крача вътре в тоя задух, вместо да гледам океана на палубата. Общо взето цял ден това правих. По някое време се настаних в панорамното кафене и продължих от там да гледам за делфини. Броях вълните и си мислех колко много вече ми липсва Исландия. Влезе ми под кожата Ледената земя, няма друга като нея. Много е наситена с красота и дивотия, сякаш е правена за мен да я опознавам. Като наближихме норвежките брегове, хванах обхват на телефона и се чух с другарчето, уточнихме кога ще пристигам и къде ще ме чака. Утре беше големия ден, в който щях да акостирам на датския бряг и да започне новата-стара глава от пътуването - с колата, с другарчето още един месец от Дания до България. Е, с моето темпо ми бяха нужни поне 10 месеца, за да стане това пътуване както би ми харесало, но уви, другарчето бързаше да се прибира и не си даваше колата за повече време и километри. Вечерта хапнах гадни сладки бисквити и консерва боб, и си легнах с мисълта колко би било хубаво да потъне ферибота тази нощ... Направо го визуализирах как потъва и благодарение на това успях да заспя.
 |
| Дъга за добре дошли на Фарьорите |
 |
| Любимата ми стара част на града |
 |
| Все познати места... |
 |
| Залез време |
 |
| Рибарска лодка и съпровод от гладници |
Няма коментари:
Публикуване на коментар