12.09.2022
Нощта мина спокойно, в гората беше закътано и много приятно. Не валя, нямаше вятър - пълна идилия. Разходих се из прекрасната гора, след като събрах лагера. Имаше публична тоалетна на главната пътека, за всичко бяха помислили исландците. Повървях пеш до градчето, което си е по-скоро село Djúpivogur, където първо отидох до необичайните скулптури, изобразяващи яйца на различни видове птици, 34 на брой. Наречени са Eggin in Gleðivík и са интересни за разглеждане. Населението тук е около 400 човека, а над селото се извисява планина с височина малко над 1000 метра, за която в местния фолклор се носят легенди, че изпълнява желания.
След разходката се отбих в супермаркета на входа на градчето, където се надявах да се сдобия с нова тетрадка. Поредната я изписах и имах нужда от ново попълнение. Имаше, обаче цената никак не ми хареса и се отказах, някак си не ми се даваха 5 лв за една тъничка тетрадка. В крайна сметка се оказа, че няма откъде другаде да купя и съжалих за решението си по-късно. Продължих към изхода на градчето и главното шосе, където хванах стоп с момче и момиче швейцарци. Пътуваха към Egilsstaðir и щяха да минават през краткия планински черен път, наречен Oxi, който е достъпен за леки коли и доста от трафика минава от там. Спестяват се немалко километри, главното шосе минава около фиордите и обикаля много. За мен обаче именно това обикаляне е по-привлекателно от краткия път, така че възнамерявах да мина по дългия път. С швейцарците пътувах до водопада Folaldafoss като без да искам пропуснах парка Teigarhorn - защитена територия с находища на зеолити. Разсеях се, защото се заговорихме и пропуснах да сляза. Не беше фатално, щях да се върна по-късно.
Водопадът Folaldafoss се намира след разклона между двата пътя, навътре по планинския Oxi. Слязох до него, а швейцарците си продължиха и не спряха да го видят. Още един прекрасен исландски водопад... ако някой някога реши да опише всички водопади в Исландия и да ги наснима, може би ще му отнеме години. След като му се порадвах, тръгнах обратно в посока Teigarhorn. Немалко повървях преди да хвана стоп с двойка холандци. Слязох точно където трябва и се отправих на разходка из парка с интересни минерали. Нямаше рейнджър на пост на входа, обходих доста добре скалите из околията и си намерих страхотни камъчета, няколко от които си взех за спомен. В скалите до самото море имаше много зеолити и бяха доста интересни.
На стоп ме взе германка, която също щеше да минава по пътя Oxi, така че слязох на разклона. Там чаках близо час, докато мъж и две жени швейцарци се решиха да спрат. Днес ми вървеше на представители на тази нация, сякаш доста от тях посещаваха Исландия. Учудваше ме обаче значителния брой италианци и испанци тук, не си ги представях като привлечени от студа, лошото време и бедната кухня на Ледената земя. Но явно грешах. С швейцарците пътувах чак до Reyðarfjörður. Подминахме една интересна атракция в Stöðvarfjörður - колекцията от камъни на местна жена на име Петра, както и скалите Saxa, така че пак щях да се връщам назад по пътя. Първата ми спирка в Reyðarfjörður беше супермаркета Кронан. Глад, братко, глад. Исландският глад ми беше чест спътник. Накупих доста неща, имаше намалени хлябове по 100 крони, банани, а за първи път си взех и нещо зелено - маруля и краставица. Седнах в парка отвън да хапна, после се разходих из града с население близо 1500 човека - доста голям като за Исландия.
Поех по пътя към Eskifjörður с идеята да подмина града и да поема пеш по черния път, водещ до изоставената мина Helgustaðanáma на 8 км от населеното място. Хванах стоп с местен от Neskaupstaður, който сподели, че работи в електрическа компания. Преди работел във фабриката за алуминий в Reyðarfjörður, но било много вредно за дробовете и спрял. Откара ме до края на Eskifjörður като ми спести ходенето през града. От там извървях около половината на осемте километра до мината и си намерих добро местенце за спане край един малък водопад. Нощта мина тихо, без вятър и дъжд.
 |
| Магична исландска гора край Djúpivogur - идеално място за нощувка |
 |
| Пристанището |
 |
| Зеолити в скалите край брега |
 |
| Водопади по пътя |
13.09.2022
Изгревът беше красив и облаците полека отстъпиха на слънцето. Поех пеша към мината и след около час бях там. Не устоях и си взех няколко страхотни камъчета, беше просто пълно с такива. Раницата ми още повече натежа, но тъй като вече наближаваше края на престоя ми в Исландия (за огромно мое съжаление), можех да си позволя да нося още повече товар. В край сметка раницата ми стигна към 30 кг последните дни преди отплаванено. При дълги ходения не беше особено приятно. Вътре в мината - пещера течеше вода и добре, че имах гумени ботуши. С тях нагазих навътре до края на пещерата като имаше и малко водопадче за преодоляване. Прекарах си страхотно на това място и не ми се тръгваше.
Като слязох на пътя, реших да походя още малко нататък преди да тръгна обратно и минах близо 2 км след пещерата. После смених посоката и тъкмо тръгнах да се връщам, когато се зададе кола. Нямаше съвсем никакви коли по този черен път, но ето че една се появи. Човекът веднага спря и ме взе. Сподели, че е от този край, но сега живее на островите Vestmannaeyjar и дошъл тук само за погребение. Решил да покара наоколо, за да си припомни района, където е отраснал. Остави ме в началото на Eskifjörður, както аз пожелах, за да се разходя през града. Супермаркета Kjorbudin беше отворен и влязох да си купя прескъпата тетрадка, която видях в същия магазин в Djúpivogur. Надявах се да намеря по-евтина някъде другаде. Е, не намерих и накрая пак купих скъпата, само че с ден закъснение, а записките изоставаха. Докато се разхождах забелязах, че къмпингът в градчето вече беше затворен за сезона, много от къмпингите затварят в началото на септември или в средата.
На главния път стопирах за Neskaupstaður - трети по големина град в източната част на страната с население близо 1500 човека. Взе ме момче с малък камион от Рейкявик като първо ме подмина и после се върна на заден ход. Сподели, че работи нещо по бензиностанциите в района, а жена му е филипинка. Имаше вид на претоварен от работа човек, както и доста други хора, които срещнах из страната. Наистина останах с впечатление, че много се преуморяват от бачкане тия хора и изчаткват, личи им. Някак си очаквах, че в Исландия по-спокойно и на бавни обороти се случват нещата, но явно не е точно така. Шофьорът ме откара до края на града и ме остави точно в началото на пътеката за пещерата Paskahellir. Реших от тук да започна, маршрутът беше само 1 км в посока и много лек, но това не попречи да прекарам часове там. Първо се засякох с двойка американци на пътеката, които с голям неприкрит интерес ме заразпитваха защо вървя с такава огромна раница и силно се заингригуваха от начина ми на пътуване. Мъжът взе да възклицава колко много искал и той така да пътува. После пък стигнах до една скала, от която видях три тюлена във водата долу и вперих поглед в тях. Като скъсих много дистанцията обаче, те се гмурнаха и изчезнаха. След това попаднах на огромно находище боровинки и ядох до пръсване. Чак след всичките тези разсейвания стигнах до пещерата. Тя не беше точно пещера в пълния смисъл на думата, по-скоро беше вдлъбнатина в скалите в красив залив и имаше малко водопадче, което капеше от горната й част. Отдолу създаваше идеални условия за душ, но не посмях, защото все пак имаше туристи по тази пътека, макар и малко.
В началото на пътеката имаше дори тоалетна, исландците пак бяха помислили за всичко. Разходих се през целия град до самия му край, приятен беше. Имаше няколко музея, но в тази страна не ми бяха по джоба, така че както обикновено ги пропуснах. Хванах стоп за няколко километра с американеца, когото по-рано срещнах на пътеката, заедно с жена му. Беше се върнал до града само да купи храна, защото били отседнали в недалечна ферма и искали да си сготвят нещо. След него мина момчето с камиончето от Рейкявик и ме взе за втори път. Брей, колко малък беше тоя град, два пъти по ред хванах стоп с вече познати хора. Момчето имаше работа в Eskifjörður и ме остави на пътя за Reyðarfjörður. Там ме взе жена с куче, в колата цареше пълен хаос и мръсотия. Горкото куче, не беше случило на чистота. Жената вероятно беше полякиня, но сподели, че е родена в Люксембург и е живяла на много различни места. Сега от години живеела в Исландия, но наскоро се е преместила в източната част, по-точно в Egilsstaðir, където отиваше. Остави ме до музея в Reyðarfjörður, който беше затворен по това време на годината, но пътеката за водопада Búðarárfoss, до който исках да отида, тръгваше от там. Поех нагоре по маршрута и се откриха хубави гледки към града. Нагоре минах по една пътека, а на слизане по друга - покрай каньона и водопадчетата. Самият водопад беше внушителен и над него имаше малък язовир, чийто води се ползват за местния ВЕЦ. Наоколо имаше и примамливи за спане горички, но беше още твърде рано да си лягам и се върнах обратно в града. Минах през супермаркета отново, този път пак имаше много намалени продукти и нямаше да се гладува, запасих се с хляб.
В края на града на стоп ме взе камион, пътуващ на юг, в посока Stöðvarfjörður, където възнамерявах да се върна, защото го подминах пътьом. Малкото градче е разположено на един от приказните фиорди на Изтока, най-голям от които беше този на Reyðarfjörður. Всъщност връщането ми тук беше заради огромната колекция от камъни на една жена, на име Петра, която вече не е жива, но къщата й е музей, при това интересен. Шофьорът беше румънец и говореше английски, така че доста поприказвахме. Разказа, че от години живее в Исландия и е много доволен. Имал съседи българи там, където живеел. Иначе било доста трудно да се намери квартира ако си работещ, защото всеки наемодател предпочитал да дава на туристите под наем за кратко и на много по-висока цена, отколкото на постоянно живеещ работник.
Слязох от камиона в Stöðvarfjörður, точно до къщата на Петра. За съжаление тя беше затворена по това време, пристигнах сравнително късно. Част от камъните се виждаха отвън, поне тези в двора. Е, така или иначе нямаше да дам 1500 крони за билет, така че не се ядосвах много. Дори и отвън се виждаше немалка част от забележителната колекция, имаше и информация за жената и историята й. През целия си живот тя е колекционирала минерали като първо е започнала с такива, които събирала при разходки в района. Интересното е, че името й също означава "камък". Цялата й градина е изпълнена с невероятни творения на природата, а доколкото видях по снимки в Интернет, колекцията продължава и вътре в къщата като има невероятни камъни. В момента къщата музей се стопанисва от децата на Петра, които са продължили делото й. Тя самата е докарала до 89 години, умряла през 2012 г. А отварянето на музея е било в деня, когато съпругът й умрял, през 1974 г. Тогава решила да отвори дома си за всеки, който иска да види уникалните късове минерали. Имайки предвид, че Исландия е невероятно богата геоложки погледнато, вътре се помещават истински съкровища и определено има какво да се види.
Поогледах камъните през оградата, колкото можеше да се види от тях и с подвита опашка си тръгнах. Разходих се из селото, което има не повече от 200 жители и се насочих към спане в гората над него. Хванах пътечки нагоре и се установих на добро местенце. Нощта беше тиха и без вятър, мислех си само колко ми се иска времето да се задържи такова.
 |
| По пътя към мината Helgustaðanáma |
 |
| Времето става все по-хубаво |
 |
| На входа |
 |
| В Eskifjörður |
 |
| Тюлени край Páskahellir |
 |
| Páskahellir |
 |
| Идеално за цопване |
 |
| Други водопадчета край пътеката |
 |
| И това се вижда само отвън, вътре сигурно има още хиляди |
14.09.2022
Събрах лагера по-късно от обикновено и слязох обратно до пътя. Имаше някакъв трафик, но не ми се стопираше за 5 км и ги извървях за загрявка сутринта. Времето беше прекрасно, а в такова време не ми се сядаше в кола. Стигнах до скалите Saxa и се разходих по пътеката към тях. Беше доста наводнена, явно заради последните валежи. Не видях характерните вълни, разбиващи се на това място, образувайки нещо като гейзер, защото времето беше хубаво и океана - спокоен, нямаше вълнение. Видях обаче тюлени във водата и страшно им се зарадвах. Хапнах закуска, докато ги наблюдавах, после се върнах на шосето и се заех със стопа. Този път той съвсем неочаквано се превърна в двудневно приключение вместо в кратък стоп до следващата ми спирка. Взе ме германецът Андреас, който сякаш беше чакал някой като мен с познания за интересните места в района да се появи и да го води из тях. Пътуваше с кола под наем и беше съвсем свободен с плана, нямаше никакви задължителни забележителности, които искаше да види и просто си обикаляше за кеф. Такъв "гид" като мен му дойде много добре. Първоначално му казах, че отивам до недалечен фар, за да го видя, както и гледката от там. Стигнахме до фара и той слезе също да походи до него, стана му интересно. Забелязах, че му е трудно да ходи, има сериозни двигателни проблеми и не може да си свива единия крак от коляното. По-късно разбрах, че е имал ужасен инцидент и доста е пострадал, бил на преход в някакъв каньон, счупил си крака и го спасявали с хеликоптер. Преди това е бил запален по екстремните спортове и опасните неща. Но след инцидента всичко се променило. Сега му е много трудно да ходи по всякакви неравни повърхности и след около половин час ходене започва да го боли. Не може да прескача дори малки препятствия и ходи с щеки навсякъде.
След като видяхме симпатичния оранжев фар и хубавите гледки, се върнахме в колата и Андреас ме попита какви други места смятам да посетя. Обясних му накратко намеренията си и той прояви интерес да види тези места, някои от които бяха и в неговите скромни планове. Особено заинтригуван беше от водопада с топла вода, който е нещо като исландска тайна и все още не е станал популярно място, дано и никога не стане. За мен обикалянето на тези места с кола беше добре дошло, защото щеше да ускори стигането до тях, а и Андреас беше много спокоен, тих и приятен човек, с нищо не ме дразнеше и не ми беше неприятно да съм в колата по-дълго време. Така че останах за следващите няколко забележителности, без конкретна крайна дестинация за слизане от колата. Първата ни спирка беше Mjóifjörður - един изключително красив фиорд с доста места за гледане. Той се намира северно от фиордите, из които се подвизавах вчера и южно от добре познатия ми Seydisfjordur, където пристигнах в Исландия с ферибота. Стигайки до него щях да направя пълната обиколка на страната, след почти два месеца приключения.
Тъй като колата на Андреас беше джипка Субаро, можеше да се стигне с нея не само до водопада с топла вода, но и до едно адски атрактивно за мен място, до което много ми се искаше да отида, но някак си го отписах при първата ми седмица в Исландия заради лошото време и много трудния стоп натам. Германецът обаче прояви голям интерес, той беше чувал за вулкана Аскя и също искаше да го посети. Решихме да видим какво ще е времето утре и ако не е лошо, да пробваме да се доберем до там. А за днес се заехме с красотите на Mjóifjörður.
Пътят из този фиорд беше черен, но не беше много лош и сравнително бързо стигнахме до водопадите Klifbrekku. Те бяха цяла поредица от 6-7 водопада. Андреас не можеше да пресече една рекичка по камъни, така че остана да ме изчака и ги наблюдаваше от разстояние. Аз побързах да се изкача по стръмната пътека до първите три водопада и се върнах, за да не го карам да чака безкрайно. И без това нямаше достъп до останалите. Следващата спирка беше останки от корабокрушение. Ръждивият скелет на американски кораб от Втората световна война беше "кацнал" на красиво и живописно място като наистина хващаше окото на минаващия по пътя. Задължителна спирка за посетителите на фиорда, разгледахме го обстойно, снимахме и продължихме. Горивото беше намаляло, но за късмет имаше мини бензиностанция в единственото село по пътя. Изглеждаше като затворена, наложи се да издирим жената, отговорна за нея, в близката сграда. Дойде да ни налее малко гориво. Андреас каза, че цената е по-висока от обикновено и сложи само колкото да е сигурно, че няма да свърши бензина. Явно и немците внимаваха със сметките в тая скъпа Исландия, не само на мен цените ми се струваха ужасяващи. След селото продължихме до края на черния път, където се намираше Dalatangi - местност с два фара и прекрасни гледки. Единият фар се смята за втори най-стар в страната.
Попътувахме доста време по черния път обратно до главното асфалтово шосе, след което се отправихме директно към Egilsstaðir. Там първо се отбихме в добре познатия ми супермаркет Bonus, където си купихме храна - всеки каквото яде, а после заредихме бензин и тръгнахме директно към планините, сред които се намира водопада с топла вода. Щеше да ми бъде много трудно да стигна до тук на стоп, защото нямаше почти никакви коли по този път. Първата част от пътя минаваше край огромната река Lagarfjot, наподобяваща язовир заради размерите си. По склоновете на околните планини се ширеха вече пожълтелите гори - тук е най-голямата естествена гора в Исландия Hallormsstaðaskógur. Няколко дни по-късно щях да я опозная в детайли, а сега само минах край нея в колата, радваки се на есенната й премяна. Подминахме и водопада Hengifoss, защото Андреас нямаше да може да се качи до него, пътеката е стръмна и дълга. А аз щях да дойда тук няколко дни по-късно. Подминахме също и разклона за руините на манастира Skriduklaustur. По пътя нататък се заизкачвахме в планините, беше асфалтов и водеше до големия язовир Karahnjukar. От разстояние видяхме планината Snæfell, надничаше плахо зад облаците като голямата част от нея беше скрита от тях. Някога е била активен вулкан, сега се извисява на 1833 метра и е най-високата в страната, която не е част от ледника Vatnajökull, а се издига самостоятелно. Спирахме няколко пъти за снимки по пътя и неусетно стигнахме Karahnjukar. Там гледките бяха зашеметяващи, имаше огромен изкуствен водопад, както и преливник, от който леещата се вода сякаш беше златиста. Продължихме към каньона Hafrahvammagljúfur, където аз хукнах към гледката, а Андреас остана в колата и каза, че утре ще дойдем пак, за да се опита и той да стигне до там. Каньонът е един от най-големите в страната със своите 200 метрови отвесни скали и дължина около 8 км.
За да не карам Андреас да ме чака дълго, изтичах до гледките и обратно като не беше малко тичането и си отлетя над половин час. Продължихме към водопада и там вече започна да се смрачава. На паркинга имаше още една кола, около която шетаха баба и дядо германци, които тъкмо се приготвяха да си тръгват. Андреас ги разпозна от някаква бензиностанция, където зареждали по едно и също време и ми каза, че тоя дядка налял в колата им бензин вместо дизел. Та беше изумен как са стигнали до тук, как са си оправили проблема толкова бързо, че да продължат да пътуват. Всъщност беше голям късмет, че немците си тръгваха, защото водопадът остана само за мен. Лично за мое ползване, поне тази вечер, защото пътеката до водопада се оказа леко стръмна за възможностите на крака на Андреас и той реши, че в никакъв случай няма да пробва по тъмно, а ще опита на сутринта да слезе до него. Което ме направи едноличен собственик на топлите води, нямах конкуренция. Или поне така си мислех...
До паркинга имаше страхотна къщичка с маси, столчета и всичко необходимо за ядене и кебичене на сравнително топло, все пак беше подслон. Също така идеално място за мен да пренощувам. Андреас щеше да си спи в колата, а аз си пренесох багажите в къщичката, разпънах си шалтето и чувала в единия ъгъл и се почувствах като в хижа, която работи само за мен. Нямаше никаква нужда да разпъвам палатката. Имаше и втора постройка, доколкото разбрах тези къщички са били възстановени през 2019 г. върху основите на стара ферма, обитавана от мъж, жена и децата им между 1900-1906 г. След една сурова зима, през която овцете им измрели, мъжът се самоубил, а жената с децата се изселили. Това място е много високо в исландските планини и животът тук е изключително суров, няма никакви жители, населени места и каквото и да е. Така са целите планини в страната, населението е само по крайбрежието.
Андреас донесе котлона си в къщичката и предложи да сготви вечеря. Само от мисълта за нещо топло, нещо готвено, направо лигите ми потекоха. От толкова време бях само на сухи храни, всичко ядях студено и не можех дори да мечтая за чай или топла манджа. За нула време той приготви едно пакетче веге манджа от онези, дето са дехидратирани и стават за пътувания и къмпингуване. Имаше доста такива пакетчета, всичките без едно бяха с месо и това беше късметлийското точно като за мен. Аз го почерпих от моите хлябове, имах няколко вида в раницата, както и консерва боб, сладки бисквити и малко останал шоколад. Хапнахме и добросърдечният немец отиде да си ляга, а аз се заех с приготовления за къпане. Нямаше шанс да оставя за сутринта къпането във водопада, защото не се знаеше дали няма да дойде някой тогава и да ми отнеме това удоволствие, или пък самият Андреас да влезе да се къпе рано-рано и аз пак да увяхна. Така че нямах и минута за губене, взех си фотоапарата и дрехите за преобличане и закрачих по пътеката.
Вече беше тъмно навън, беше около 22:00 и тъкмо отидох до водопада, свалих дрехите и нагазих във водата, когато погледнах нагоре към небето и що да видя - Полярното сияние! Лелеее, направо полудях! Ошашках се сега какво по-напред - в тая идеална като температура вода ли да се кисна или да търча отвън на студа по гол гъз да снимам сиянието от камък на камък, в опити фотоапаратът да е неподвижен, че да стане по-малко размазана снимка. Ами, в следващите два часа правех и двете. Ту влизах във водата и гледах сиянието и водопада, ту излизах на брега и се мъчех да направя снимка. Това продължи до след полунощ, когато киснейки и плацикайки се в топлата вода, зяпайки сиянието над главата си и слушайки ромолящата вода в тъмнината, видях лъч светлина. В първия момент си помислих, че е от сиянието и светлината от зеленикава става жълта. Няколко мига по-късно обаче чух и говор. Идваха хора! Малеее, какъв ужас! Изкарахме си акъла взаимно, аз ни най-малко не очаквах някой да се появи по това време, а те бяха двама местни исландци, които надали изобщо са си представяли, че някой плува във вира на водопада в малките часове на нощта. Е, те поне бяха видели колата на паркинга и знаеха, че има човешко присъствие тук. За късмет се сетиха да викнат преди да дойдат до водата, питайки дали има някой там. Аз извиках в отговор, казах им да изчакат две минути само, облякох се надве-натри и тръгнах нагоре по пътеката. Те чакаха търпеливо и се заговорихме. Бяха местни, решили да дойдат тук посред нощ да се възползват от топлата вода. Бяха направили някакъв преход в района и вместо да се прибират, решили първо да се изкъпят. Пожелах им приятно прекарване и се насочих към къщичката си. Полярното сияние вече отстъпваше, така че не съжалявах твърде много, а и ми се спеше от толкова топлене във водата. Малко по-късно чух колата им да напуска паркинга.
Интересното беше, че на другата сутрин Андреас беше доста подплашен от среднощните посетители и ми каза, че като чул колата им да идва, много се притеснил. Обясних му, че това все пак е Исландия, не Германия, където е пълно с всякакви убитаци, дебнещи я да оберат някой спящ на паркинг, я да заколят някого, за да му вземат парите и телефона и да си купят дребна дрога. Тук ако някой цъфне посред нощ и те изненада, най-вероятно е или турист запален фотограф на сияния, или шашав местен, който си прави преходи из планините, докато туристите спят. Та Андреас се успокои като му разказах за двамата посетители и това как ме изненадаха.
Остатъкът от нощта мина добре, но често се събуждах заради сиянието и излизах навън да проверя има ли или няма. Като си лягах беше съвсем отслабнало, но после като ставах втория път пак имаше и не ме хвана сън, така че сутринта много ми се спеше.
 |
| В гората над Stöðvarfjörður |
 |
| Водопадите Klifbrekku |
 |
| Стария фар |
 |
| По пътя към Karahnjukar |
 |
| Каньонът е с 200 метрови отвесни скали |
 |
| Най-приятния за къпане водопад в Исландия, водата е с идеална температура |
 | ||
| Сиянието отново |
15.09.2022
Сутринта отидох до водопада с Андреас да му помогна да слезе по пътеката, ако се наложи. На едно място почти се отказа, но все пак опита и успя. Беше много щастлив и ми беше много благодарен, че съм там за кураж, иначе изобщо нямало да посмее да мине. Оставих го на водопада да се забавлява, върнах се в къщичката и си събрах лагера. Бяхме се разбрали да отида след половин час да му помогна за изкачването нагоре, но той ме изненада като се появи сам до къщичката след точно толкова време. Беше се справил с пътеката и му идваше все повече увереност. Беше се мотивирал и за ходенето до Аскя. Преди това обаче се върнахме с колата до каньона Hafrahvammar и този път Андреас се опита да мине пътеката до гледките и успя. Нямаше някакви големи неравности и беше подходяща за него.
Докато пътувахме надолу към цивилизацията, първите коли с туристи се качваха нагоре. Много се радвах, че заради късното ни пристигане и ранното тръгване всеки от нас имаше водопада за себе си и успяхме да го оценим истински. Не ми се мисли какво е ако има тълпи. Обратно на главния път спряхме до руините на манастира Skriduklaustur. Край тях имаше и инфоцентър, в който се отбихме. После се насочихме право към Egilsstaðir за бензин и от там директно към чудото на чудесата - вулкана Аskja. Прогнозата за времето беше отлична и имах огромен късмет, че на Андреас много му се ходеше там, въпреки че изобщо не беше сигурно дали ще успее да стигне до калдерата на вулкана, тъй като до там се ходеше пеш.
Целият ден мина в пътуване, все пак Аскя беше далеч и пътят до там беше голямо предизвикателство. Андреас беше притеснен дали колата ще се справи, въпреки че беше 4х4. Имаше няколко реки за пресичане и доста сериозен оффроуд. Общо ни отне около 5-6 часа достигането от Egilsstaðir до Аскя. Пътят бе невероятен, все едно си на друга планета. Лунен пейзаж в пълния смисъл на думата. Пустош и вкаменена лава навсякъде, черни поля и скали, красиви планини в далечината. Разминахме се с няколко коли, пресякохме успешно реките, една от които беше особено дълбока и водата стигна до долната част на вратите на колата. Ако беше валяло, нямаше да можем да минем. Стигнахме до първия къмпинг по трасето, който изглеждаше затворен, а във втория имаше живот и добре, че Андреас се притесни от студа на тази надморска височина, та реши да не остава в него, иначе щях да се чудя как да се измъкна от задължителното плащане за нощувка на легален къмпинг. За да се спаси от ниските температури през нощта, той реши да караме обратно към ниското, след като посетим вулкана.
Стигнахме паркинга, от който започва пътеката към чудната калдера. Имаше 2,4 км ходене в посока, за луд късмет пътеката беше равна, широка и идеална като за възможностите на Андреас. Той беше много притеснен отначало, но като видя терена се успокои. Нямаше изкачвания, просто вървяхме през огромно поле от лава с невероятни гледки навсякъде, ледници, стръмни склонове, сняг, а накрая стигнахме до "черешката на тортата" - уникалното езеро в сърцето на вулкана. Всъщност Аскя е активен вулкан и се очакваше съвсем скоро да изригне, имаше много предупреждения, че ходенето там е опасно и всеки си носи отговорността. Стените на калдерата дори леко пушеха и нищо чудно, че имаше такова предупреждение. Малкото езеро, наречено Viti, което е до огромното същинско езеро в калдерата, беше много атрактивно за снимане и съзерцание. А голямото се простираше докъдето ти стига поглед и беше внушително. Най-високата планина, формираща кратера, е 1510 метра. Вулканът е известен със свирепите си изригвания в миналото и се смята, че много назад в историята, преди хиляди години, отломки от тефра са стигнали чак до Румъния. Последното изригване е през 1961 г. Диаметърът на самия вулкан сега е 20 км. Интересно е, че този лунен пейзаж из околността е бил използван за тренировки на астронавти на НАСА по програмата Аполо.
Успяхме да минем пътеката за два пъти повече време от нормалното, но това беше чудесно, защото Андреас беше много щастлив, че се е справил, времето беше идеално и нямаше закъде да се бърза така или иначе. Той не спираше да ми благодари, защото никога не би опитал сам да отиде на такова разстояние, поемайки риск кракът му да не може да се справи и да няма кой да му помогне. Аз също многократно му благодарих за возенето, но той твърдеше, че това нищо не е, а моята помощ била в пъти по-голяма, мотивирайки го, че може да се справи с всяка пътека. Беше супер щастлив след всички тези посетени места и се радвах много, че е имало полза за него от моето присъствие.
Като стигнахме до колата се смрачаваше. Поехме обратно към асфалта с идеята да слезем на по-ниска надморска и да е по-топло, горе си беше кучи студ. Този път аз карах, припомних си как се кара кола автоматик и пришпорих Субарото по черния път. Беше истинско удоволствие, особено като стигнахме реките. Отново минахме успешно и една идея по-късно се озовахме на асфалта. Беше съвсем тъмно и имаше гъста мъгла, така че трябваше да карам бавно към Ásbyrgi. Андреас предложи да спим на малък къмпинг Hljóðaklettar, намиращ се на 18 км преди него. Беше само за палатки и нямаше съвсем никого там по това време на нощта. Той пренощува отново в колата, а аз си разпънах палатката на чудесна поляна. Къмпингът вероятно беше затворен за сезона, но тоалетните бяха отворени. Нощта беше студена, както обикновено, но все пак поносима и успях да се наспя. Вече беше задължително да спя с дебели чорапи, за да не се треса цяла нощ от премръзнали крака. Средата на септември за Исландия си беше сериозна есен.
 |
| Райско къпане във водопада с топла вода |
 |
| Последна снимка на хубавата къщичка |
 |
| Отново край водопада на язовира |
 |
| Руини от манастира Skriduklaustur |
 |
| Лунните пейзажи се обитават от овце |
 |
| Паркингът в началото на пътеката |
 |
| Вити |
 |
| Как ми се искаше да се топна... |
Няма коментари:
Публикуване на коментар