 |
| Известна арка край Arnarstapi |
17.08.2022
Нощта определено беше студена, на сутринта китът го нямаше, а аз събирах лагера с вкочанени пръсти на ръцете. Успях да тръгна преди да завали, беше доста облачно още от сутринта. Днес беше рожденият ден на майка ми и от сутринта се чудех дали ще успея до края на деня да попадна в магазин, че да си купя нещо да се почерпя за нейно здраве. Походих доста по шосето преди да хвана стоп с местен за Рейкявик. Потвърди се за кой ли път теорията ми, че всяка втора кола в Исландия пътува за столицата. С такова усещане останах, след като хванах толкова много стопове за там и не се възползвах от нито един. Нямаше и от този да се възползвам. Рейкявик изобщо не ме привличаше, дори реших, че по-нататък ще отида в столицата само ако си намеря домакин от Каучсърфинг, иначе въобще няма да се занимавам да излизам от този огромен град с разни прескъпи автобуси и да си губя времето в цивилизацията при наличието на цялата тази невероятна природа навсякъде. В последствие не си намерих домакин, а нещата се подредиха така, че прекарах сумарно около час в столицата, просто я видях набързо благодарение на стопа. Но за това по-нататък.
Направихме кратка спирка в Budardalur човекът да си купи нещо за хапване и пиене, след което най-сетне заваля. Очакваше се, вече доста дни нямаше дъжд и Исландия беше гостоприемна към мен, време беше пак да ме изпита. След приказните Западни фиорди се насочих към вълнуващия полуостров Snæfellsnes. Преди да стигна до него обаче реших да посетя още няколко уникални места. Първото беше Grabrok - няколко прекрасни кратерчета близо до шосето. Имаше пътеки за обхождането им и доста народ се беше възползвал от лесния достъп, все пак това беше главния път на Исландия номер 1 и трафикът по него беше най-голям. Повечето туристи, дошли за няколко дни в страната, не виждаха нищо встрани от него и просто обикаляха по тоя кръгов маршрут, спирайки на главните забележителности.
Разходих се около кратерчетата, които не бяха големи, но бяха много живописни. За жалост обаче времето бързо се развали и едва се добрах до бензиностанцията наблизо като целият ми дъждобран беше подгизнал вече и почваше да пуска. Премръзнах светкавично и като видях заведението на бензиностанцията, ми се прииска да вляза да се стопля. Имаше нещо като фоайе след вратата и там се настаних на един диван, само че ми беше страшно неудобно да седя в заведението-магазинче без да консумирам. Отидох да видя какво продават и да си взема нещо дребно, колкото да оправдая присъствието си. Нямаше нищо веганско, освен безалкохолни напитки, които хич не ме привличат. Затова реших по случай рождения ден на мама да си купя мляко с какао и едно ядково барче с шоколад. Поне да се почерпя, че не се знаеше дали няма само с това да си остана днес. Имах малко гадни веган бисквити в раницата и направо приключих с обяда, докато седях на дивана и чаках времето поне малко да се оправи. Направи ми впечатление, че тоалетната струваше 100 крони ако не си клиент на заведението. Странно беше да видя платена тоалетна в Исландия.
Като спря дъжда, тръгнах пеш по шосето и стопирах минаващите коли. Взе ме момиче, пътуващо за Рейкявик. Всеки ден се потвърждаваше теорията ми, че всички за столицата пътуват... не зная какъв беше тоя късмет винаги да ми спират коли за там и аз нито веднъж да не се нуждая от кола за тази дестинация. Слязох на разклона за Reykholt и доста походих криволичейки, под въздействието на свиреп вятър, докато спря възрастен човек с лош английски, който ме откара до изворите Deildartunguhver. Водата там е с температура около 100 градуса и съвсем близо е разположен някакъв луксозен спа курорт, наречен Krauma. Има и оранжерия до извора. Разходих се наоколо и продължих към Reykholt, там имаше доста повече за гледане. Селото е дълбоко свързано с историята, сагите на Исландия и известния Снори Стурлусон. Докато стигна до него обаче, вятърът почти ме отвя. Такава стихия се разрази, че изобщо не можех да държа права линия, ходейки по пътя. Беше твърде рисковано да залитна под гумите на някоя кола, така че застанах на едно място да стопирам, борейки се отчаяно да не залитам настрани. Колкото и съпротива да оказвах, на моменти вятърът успяваше да ме надвие. Добре, че все пак стопът беше бърз и скоро се возех при местен за няколко километра до Reykholt. Доста трудно отворих и затворих вратата на колата като се качвах, вятърът упорито искаше да я изтръгне. Времето никак не беше благоразположено. В селото първо отидох до инфоцентъра и музей. Плащаше се доста за посещението на експозицията, отказах се да влизам. Тоалетната обаче също се плащаше, отново се изненадах. Явно тези части на Исландия бяха по-комерсиални... Освен музея имаше две църкви, прекрасна стара каменна къщичка и легендарния извор на Снори Стурлусон. Обиколих тези места, както и гората над селото, където реших евентуално да спя ако по-късно отново мина оттук, на връщане от редица други места, които исках да посетя нататък по пътя.
Времето беше нестабилно, ту валеше слабо, ту грееше слънце. В резултат на това една приказна дъга се извиси на небето. Вятърът никак не утихваше и домъкна някакъв сериозен облак с пелена от дъжд под него. Тъкмо преди да ме връхлети, една кола спря на стоп. Всъщност хората първо ме подминаха и стотина метра напред спряха и се върнаха. Оказаха се двойка американци Стийв и Дженифър. С тях прекарах следващите часове чак до вечерта и приказката ни много потръгна, беше истинско удоволствие да се возя при тях. Те всъщност отиваха до водопадите Hraunfossar, които бяха и моята първа дестинация по този път. Споменах им за намерението си да опитам да стигна до ледника Langjökull високо в планините нататък по пътя. Те бяха с кола под наем и обикаляха свободно по забележителности, така че малко по-късно, след като се нарадвахме на водопадите и вече щяхме да се разделяме, те ме поканиха да остана в колата и да опитаме да стигнем до ледника, бяха заинтригувани да го видят. Langjökull е втори по големина ледник в Исландия и най-високата му точка е на 1450 метра надморска височина. Размерите му са 50 км дължина и около 20 км ширина, а ледът в най-дебелата си част е с 580 метра дълбочина. Туристите посещават ледника най-вече за да карат сноумобил, в нашия случай искахме само да го видим. Уцелихме възможно най-ужасното време, горе нямаше жив човек и излизането от колата беше толкова трудно заради ураганния вятър, че трябваше да го направим с огромно внимание да не останем без врати. Освен вятърът валеше и нещо между дъжд и сняг, буквално за една минута навън станахме на шушулки и веднага се прибрахме в колата. Беше си направо абсурдно да се надяваме, че ще се разхождаме, но поне видяхме ледника, макар и само малка част от него, защото в далечината беше забулен в облаци и мъгли. Нестабилното време долу в ниското беше нищо в сравнение с този ураган на високото, който беше наистина безмилостен и едва стоиш изправен, та какво остава да вървиш.
Обратно към цивилизацията се отбихме до разклона към пещера от лава на име Vidgelmir, но за съжаление имаше табела, че достъпът до нея е само с гид и порталът към пътя беше затворен. Върнахме се на главния път и спряхме на интересно местенце, наречено Fossatun, където имаше цяла тролска дружина. Мястото беше къмпинг и къща за гости, имаше рецепция, на която се предполагаше, че трябва да се плаща някаква такса за разходка около статуите на троловете, но ние не платихме и никой не ни изгони, отидохме само да се порадваме на сладурите от исландските легенди. Освен статуите на различни тролове, имаше и информационни табла с резюме на някои легенди.
Като се смрачи, наближихме Borgarnes, където Стийв и Дженифър искаха да хапнат нещо в една бензиностанция, докато още беше отворено. Искаха да ме почерпят, но като видях цените хич не ми се искаше да се охарчват и за мен, така че отклоних поканата. Все пак Дженифър си взе веге бургер, който раздели с мен наполовина, а аз реших да ги почерпя за рождения ден на майка ми, купих сладки и ги споделих с тях. Докато хапвахме им препоръчах места, които да посетят в северната част на страната. Те пък ми разказаха много готини истории от живота си. Купили си земя в Тенеси на страхотно място, където си построили юрта и възнамеряваха да си направят и къща, в която да живеят. По професия Стийв беше инженер, а Джесика медицинска сестра. Разказаха, че са пътували с мотор, спали са на палатка, а в Исландия бяха с джип под наем, който си имаше палатка на покрива. Понякога възнамеряваха да пробват да къмпират в дивото нелегално, но като цяло с колата не могат много да се скрият и трябваше да ходят основно по къмпингите. Продължихме по пътя след Borgarnes и си харесах място с високи храсталаци, на което да сляза. Те продължиха нататък да търсят къмпинг, разделихме се с голяма благодарност от моя страна, беше прекрасен ден и стоп. Много приятни и свежи хора, доста алтернативни американци, които не само не са ограничени като немалко от сънародниците си, но и са много отворени към света, различните страни и любопитни да пробват нови приключения.
Нагазих във вода до глезените, мястото се оказа доста мокро, но си намерих и сухо кътче за палатката. Стъмняваше се, вече имаше истинска нощ в Исландия. Отначало ми беше по-трудно с криенето за спането заради светлината цяла нощ, но вече се усещаше, че лятото съвсем си отива. Хубавото бе, че тази нощ не ми беше студено, тук беше по-топло от Западните фиорди. Преваля за кратко през нощта, но сутринта събрах палатката сравнително суха, вятърът я изсуши.
 |
| Последна утрин в Западните фиорди |
 |
| Доста посещаван вулкан |
 |
| Snorralaug - "банята" на известния Snorri Sturlason's (1178-1241) |
 |
| Langjökull в ужасно време |
 |
| Някъде след Borgarnes по пътя към полуостров Snaefellsnes |
18.08.2022
Още от сутринта обух ботушите, защото сандалите ми бяха подгизнали от газенето във водата снощи. С голямо нетърпение се впуснах в опознаване на красотите на полуостров Snæfellsnes, първата ми спирка бяха базалтовите скали Gerðuberg. Стопът до там беше бърз, взеха ме семейство немци от Берлин. Бяха към края на престоя си в страната и бяха някак си тихи и кисели, вероятно защото щяха да си тръгват скоро. Слязох на разклона за скалите и походих близо 2 км до самите тях. Представляват внушителни базалтови колони, някои от които сякаш всеки момент ще се отчупят и свлекат на земята. Частта с колоните е около 500 метра дълга, след нея попаднах на красива църквичка и няколко овце наоколо. Качих се и над самите скали, за да ги видя отгоре. После се върнах на пътя и след доза чакане, ме взеха мъж и жена англичани. И те бяха туристи, но явно бързаха, защото не останаха на Ytri Tunga да видят тюлените, само спряха, за да сляза аз. Повечето туристи в Исландия са наистина ощетени откъм време, просто начинът им на пътуване изисква да отделят много пари и ако нямат, остават за кратко. Както винаги - или имаш пари, или време. И пак както винаги - предпочитам второто милион пъти повече.
Беше пълно с народ на крайбрежието с тюлените, а по скалите във водата имаше и немалко тюлени. За късмет беше отлив и успях да отида доста близо до мързеливците, които попиваха редките слънчеви лъчи по камъните. Доста време прекарах на това място, не ми се тръгваше. Още повече, когато се дръпнах от популярното място към друго встрани, където също имаше тюлени, но нямаше хора. Следващият ми стоп беше с местен, който сподели, че е фотограф и живее във Финландия, а в Исландия се върнал да снима някакви къщи, явно се занимаваше с рекламна фотография. Слязох в Búðir, където веднага се насочих към църквата, намираща се на километър-два от шосето. До нея имаше голям хотел и от тук започваше пешеходния маршрут, който смятах да извървя. От Búðir до Hellnar има пътеки, които отнемат около 6-8 часа да се минат. Това и смятах да сторя, с голямо нетърпение очаквах този хайк, защото минава през втвърдена лава по целия път и има не една лава пещера. Преди да тръгна по дългия преход, минах и по някои странични пътечки, водещи до брега и наоколо.
Поех по маршрута без капка вода и с почти свършила храна, имах малко ядки и пет бисквити. И тоалетната хартия ми свърши, изобщо стана весело. Тръгнах на дълъг хайк без вода, ядене, хартия и при време, което изглеждаше като да се вкисва типично по исландски... А как се надявах в Арнарстапи да има магазин, не знам защо реших, че е село/градче и ще има такова "животно" там. Часовете се занизаха, спирах постоянно за снимки, защото полето от лава беше изумително, скалните формации бяха навсякъде и с моето развинтено въображение видях толкова много съществуващи и несъществуващи същества, че свят ми се зави. То не бяха джуджета, дракони, жабешки глави, крокодилски зъби, феи, динозаври, тролове... С тая залъгалка да определям кое на какво прилича така се улисах, че никак не обърнах внимание на тъмните облаци в далечината. Все още беше хубаво времето въпреки силния вятър.
По някое време стигнах кратера Búðaklettur и се качих най-отгоре му. Имаше и страхотна пещера наблизо, в която влязох и много ми се прииска да остана да нощувам, но още беше рано и нямах храна и вода, така че продължих. Освен това пещерата беше доста крива и мокра вътре, нямаше да е никак удобна. Имаше и други малки пещерички по трасето нататък. Никъде обаче нямаше течаща вода. Вятърът стана тотално ураганен и започна да ме блъска толкова силно, че едва си стоях на краката. Трябваше незабавно да се махна от хайка и да намеря убежище, задаваше се дъжд. Стигнах до някакви разпръснати ферми и излязох на шосето, където реших да се насоча в посока пещерата Sönghellir. Прочетох в книгата за Исландия, че е популярна и по-големичка, така че всичките ми усилия се насочиха към нея и изоставих идеята да ходя днес в Арнарстапи. Докато вървях по шосето, една жена спря и предложи да ми спести малко ходене като ме откара до пещерата. Сподели, че е от тук, но живее в Берлин и буквално ме спаси, ако не ме беше откарала за по-бързо, дъждът щеше да ме хване със сигурност. Пещерата не беше близо до шосето, а километър и половина нагоре по черния път към ледника Snæfellsjökull. Тя ме остави точно до нея и изтичах на сухо.
В пещерата наистина намерих убежище и много се радвах, че поне при това влошаване на времето, няма да се повтори историята от първата ми седмица в Исландия. Щях да стоя тук, докато времето се оправи. Кога обаче щеше да стане това, нямаше как да зная. В Исландия никога не се знаеше колко ще продължи стихията. Въпреки, че пещерата беше голяма, суха и уютна, вятърът пак успяваше да влезе и да блъска палатката ми. Нощта беше много студена, навън стана ужасяващо. Легнах си на празен стомах, не се знаеше колко още дни ще съм тук, така че си запазих мъничкото останало ядене за утре. Вода напълних преди жената да ме покани в колата си от едно крайпътно поточе, така че поне този проблем беше решен. А с тоалетната хартия не беше голяма драма, защото като не ядях и не пиех много, не ходех и до тоалетна. Много се радвах, че имам възможност да спя в истинска пещера от лава, чието име означаваше "пеещата пещера". Всъщност те са няколко пещери една до друга и имат ехо като се провикнеш или пееш вътре.
 |
| Из полуостров Snaefellsnes |
 |
| Приближаването ми леко ги смути, но продължиха слънчевите бани |
 |
| По пътеката между Búðir и Arnarstapi |
19.08.2022
Стихията изобщо не даваше признаци на укротяване. Вятърът беше ужасяващ, валеше нонстоп и времето просто беше непоносимо. Страшен студ се настани в пещерата и палатката ми. Понеже не се хранех, ми беше още по-студено. Не ми се пиеше и ледената вода в шишетата ми. Нямаше гледки, слънце и красота, беше супер мрачно и за цял ден успях само да се разходя из съседните пещери, не отлепих от това място. Чак късно следобед започна да се прояснява най-сетне. Премръзнах яко, макар да седях в палатката и вътре в спалния чувал. Всичко ме заболя от седене и лежане. Направо се изяждах от яд, че вместо да обикалям, кокалите ми гният тук. Поне имах книги да чета. Тъкмо като си помислих, че ще свършва скоро бурята при проясняването следобед, Исландия ме опроверга и като се стъмни, удари с пълна сила. Вятърът явно смени посоката и почна жестоко да блъска палатката ми. Беше толкова шумно, че не можеше да се спи. Кошмарна нощ изкарах и вече направо си представях как това ще продължи пак цяла седмица. Наложи се да ставам в 3:00 през нощта да свалям горния пласт на палатката, защото вятърът така я натискаше, че рейките щяха да се счупят. Така стана още по-студено вътре.
 |
| Две нощувки прекарах в пещерата заради ужасното време |
20.08.2022
Издържах до сутринта, когато вятърът беше леко отслабил напора си, а дъждът беше спрял. Реших, че сега е момента да тръгвам към Арнарстапи. Надолу по пътя стигнах до малка изоставена постройка и рекичка, идваща от ледника. Веднага реших, че ще се къпя. Водата беше вледеняваща, но вече имах доста добра школовка и студът беше станал като част от мен. Определено имах нужда от баня и смяна на дрехите, понамирисвах и това никак не ми харесваше. Изкъпах се съвсем успешно, натопих се във вирче с мини водопад и въпреки, че не стоях повече от пет минути вътре, пръстите на краката ми така жестоко замръзнаха, че после седнах в постройката да ги размразявам преди да станат черни като за ампутация.
Вече в подобрено настроение след освежаването и преобличането поех към Rauðfeldsgjá Gorge - тясно ждрело, в което се влиза през пролука между скалите. Навлязох, докъдето беше възможно без яко мокрене, напълних си вода за пиене и тръгнах по пътя към Арнарстапи. Стомахът ми беше страшно празен и измит от ледниковата вода. Вчера свърших и малкото останала храна, която беше на количество колкото едно джобче с дрънкащи в него семки и бонбонки. Глад, братче, глад! И като добавим студа, гладът се усеща още повече. Вече визуализирах несъществуващия иначе арнарстапски магазин. Все си мислех, че макар да не е супермаркет Бонус или Нето, ще има и нещо не толкова скъпо, което да храносмеля. Тръгнах пеш към селото и по пътя ме взеха на стоп мъж и жена германци, които ме бяха видели на ждрелото по-рано. И те там отиваха, та като навлязохме в селото, се заоглеждах трескаво за магазин. Тц, нямаше нищо такова. Имаше ресторант и кафене, които даже май бяха затворени толкова рано. Но магазин нямаше. Преглътнах слюнката с вкус на стомашен сок, помирих се с глада и продължих с разглеждането. Какво пък, имаше храна за душата колкото искаш и тя компенсираше липсата на другата.
Брегът край Арнарстапи е невероятно красив и разчупен, има прекрасни скали, скална арка и вълшебни гледки. Впечатлих се и от голямата каменна статуя на Bárður Snæfellsás - защитник на полуострова. Минах по цялата пътека към следващото село Hellnar, имаше готина пещера на брега. И в това село нямаше магазин. Вървейки към шосето, на стоп ме взеха двойка местни и слязох на следващото вълнуващо място - скалите Lóndrangar. И там се разходих добре, хванах пътеката за Malarrif. Фарът се виждаше отдалеч, а пътеката беше страшно живописна и вдъхновяваща. Близо до фара имаше интересна стара къщичка, отворена за посетители, както и инфоцентър, откъдето се сдобих с тоалетна хартия, посещавайки тоалетната. Единият проблем беше решен, остана яденето. Трети ден карах на почти фотосинтеза. В инфоцентъра имаха карти на национален парк Snaefellsnes, но само за продажба, нямаше безплатни.
Бързо хванах стоп с германка и украинец, но поприказвахме кратко, защото скоро се появи разклонът за Djúpalónssandur - прекрасен плаж с черен пясък и останки от корабокрушение на британски кораб, останал тук завинаги през 1948 г. От шосето до самия плаж вървях 2 км, после обходих старателно плажа и продължих по пътека още 1 км до Dritvik. Поредната прекрасна разходка на празен стомах. Обаче вятърът тук беше особено свиреп. През целия ден яко духаше, но тук степента на духането рязко се вдигна. Дотолкова, че вятърът ме събори на скалите и си нарязах доста лошо дланта, защото паднах на ръце върху остри скали от лава. Цяло чудо беше, че само веднъж успя да ме събори и минах с дълбоки драскотини. Връщайки се обратно по пътя, пробвах да стопирам, но никой не спря и стигнах до шосето отново пеш, още два километра. Тия километри ги ядях вместо храна.
На пътя ме взеха две момичета и едно момче от Швейцария. Първо ме подминаха и после се върнаха назад. Пътуваха за Ólafsvík, където бяха отседнали в хотел. По пътя спряхме да видим кратера Saxhóll и се качихме до върха му. Много лесно достъпен е, има стълби до горе. По моя препоръка тръгнахме и по разклона към Öndverðarnesviti - самотен фар в края на полуострова, но пътят беше асфалтов само до красивия плаж Skarðsvík, където имаше и викингски гроб. Решиха да не карат нататък по черния път и продължихме към Ólafsvík. Силно се надявах да има някаква храна там, иначе утре щях да почвам четвърти ден глад. Като онова магаре, дето тъкмо се научило да не яде и умряло. Беше събота вечер, супермаркета - затворен. Чудно. Имаше обаче отворена бензиностанция и в нея се продаваха боклуци на прескъпи цени. На почти тройна цена, сравнено с най-евтиния супермаркет Бонус, се сдобих с два пакета от обичайните гадни бисквити с много захар. Реших, че това ще ми стигне да изкарам и утре. Изядох единия веднага, а другият остана за следващия ден. Разходих се из градчето, църквата беше интересна, макар и в модерен стил. Отидох пеш и до водопада над града, много ме очарова.
В края на града хванах стоп с жена за Hellissandur. Слязох до селското паркче, което беше миниатюрна горичка. Реших да щурмувам малко закътано пространство между дърветата, надявайки се никой да не ме разкрие по това време, все пак се свечеряваше. Наблизо имаше къмпинг, така че сигурно щяха да ми праснат яка глоба за спане извън него. Дори имаше и знак пред парка, забраняващ къмпирането. Все пак се скрих добре и поседях доста време на тревата без да разпъвам палатката, за да видя дали няма някой да се появи. Никой не дойде, а дърветата ме пазеха от вятъра, така че нощта в нарушение мина чудесно. Дори не заваля.
 |
| Тук се изкъпах след двата дни ужасно време, водата идва директно от ледника |
 |
| Невероятната природна красота Rauðfeldsgjá Gorge - супер тясно ждрело в скалите |
 |
| Прекрасните скали Gatklettur край брега на Arnarstapi |
 |
| Дъждовни облаци пак налазват |
 |
| Величественият Snæfellsjökull |
 |
| Плажът от пътеката |
 |
| Водопад Bæjarfoss |
 |
| Нощувка в мъничкия парк до селото |
21.08.2022
Събрах лагера рано и поразгледах притихналите улички на Hellissandur. Имаше прекрасни графити по някои от къщите, много им се радвах. Днес хранителният ми "режим" включваше един пакет бисквити, разпределен на дребно през целия ден. Магазин така и не намерих, та яденето на нещо повече остана мираж. Стигнах пеш до интересните места извън селото, на около 2 км ходене се намират Fiskbyrgin á Gufuskálum - стари каменни къщички, които са се ползвали за сушене на риба, а сега са руини. От другата страна на шосето черен път води до Írskrabrunnur - много стар кладенец от викингско време. В него се слиза по стълби и е като малка пещера. Над входа му има стара китова кост.
Хванах стоп с американеца Дейвид от Ню Йорк и двете му деца. С тях тримата буквално прекарах деня, защото те също като мен искаха да разгледат района, но определено имаха нужда от някой, който да им казва къде какво има за гледане. Аз възнамерявах да опитам за втори път да стигна до отдалечения фар Öndverðarnesviti и те веднага се навиха да отидат също там. Първо стигнахме плажа Skarðsvík, който посетих вчера с швейцарците, спряхме за малко да го видят и те. После продължихме бавно по черния път към фара и доста се повлачихме, докато стигнем. Там също имаше интересен подземен кладенец, надникнахме в него преди да тръгнем обратно. Американчетата доста помрънкваха и се лигавеха. Дейвид се мъчеше да ги усмири и залиса с нещо, за да кротуват. Не питах защо майка им не е с тях, но очевидно бяха на ваканция.
Следващата спирка беше плажа Djúpalónssandur, на който аз бях вчера. Казах им за него, за да не го пропуснат и използвах възможността да се върна и аз тук. Разходихме се и си събрах камъчета, забравих да направя това вчера. С момчето се състезавахме кой ще се качи по-високо на скалите, аз естествено победих. Горкият Дейвид сега имаше три деца в колата, на които да бере кахър. След плажа двете деца писнаха, че са гладни. Тръгнахме към Арнарстапи на ресторант като аз мислех там да си сляза и да се опитам да стигна до ледника Snæfellsjökull, най-сетне времето позволяваше. Този ледник - вулкан е висок 1446 метра и става известен с романа на Жул Верн "Пътешествие до центъра на Земята", публикуван през 1894 г. Той избира тук да се развива действието в книгата и до ден днешен немалко хора знаят това и искат да посетят вулкана. Дейвид каза да остана с тях, защото и те искали да се качват нагоре в планината и ще ме закарат. Стигнахме Арнарстапи и те отидоха да ядат на ресторант, а аз ги чаках в колата. Дейвид беше споделил по-рано, че е много стиснат по принцип и тук в Исландия никак не му харесвало, че трябва за всичко да харчи много пари. С половин уста ме покани да ям с тях, но аз отказах, което предполагам много го е зарадвало. На мен така или иначе през ум не ми минаваше да се натрапвам и да ям за чужда сметка. Оставиха колата отключена, за да си седя аз на топло и докато ги чаках, сложих две бисквити в стомаха.
Тръгнахме нагоре към ледника, имаше около 7 км баир по черен път. Те бяха с хибриден модел джип под наем и Дейвид каза, че имат само 5 дни в Исландия. Минахме покрай моята "пееща" пещера и им я показах като не им спестих факта, че спах тук две вечери. Децата бяха просто изумени, че е възможно такова нещо. Като се качихме горе до ледника, духаше доста кофти вятър, но печеше слънце и беше страшно красиво и ясно. Разходихме се наоколо, снимах и поехме обратно. Оставиха ме на главния път и тръгнаха да търсят къде се предлага конна езда. На пътя доста коли минаха, но никой не спря. И по едно време моите американски познати се зададоха и пак ме взеха. Ездата била затворена вече и утре щели да ходят, а сега бяха тръгнали към хотела си. Още нямаше 17:00, а те се прибираха, трудно ми беше да повярвам, че ще изпуснат доста часове дневна светлина. Аз ако имах пет дни за тази страна, сигурно изобщо нямаше да си лягам, а през деня нямаше да смея да мигна, за да не изпусна нещо.
И те бяха отседнали в познатия ми вече Ólafsvík, така че сценарият от вчера се повтори. Супермаркетът вече беше затворил и си купих от бензиностанцията един пакет бисквити. Продължих нататък по пътя в посока известната планина Kirkjufell. Взеха ме двама с куче, единият беше местен, другият от Великобритания, но живеел тук, а кучето се казваше Луна и веднага се сприятелихме. Оставиха ме на паркинга до планината и водопадите, където беше пълно с народ и не можеше да се разминеш по пътеката. Паркингът беше платен, нямаше дори тоалетна. Не ми се струваше да е много исландско тук, беше комерс по-скоро. Явно целият този район поради високата посещаемост беше така, даже в Ólafsvík тоалетната в бензиностанцията се плащаше.
След като се насладих на водопадите и гледката към планината, тръгнах към близкото градче Grundarfjörður. Имаше хубава църква, инфоцентър и една отворена сергия за бърза храна, край която се тълпяха хора. Миришеше на пържени картофи, лигите ми потекоха, но и аз като стиснатия Дейвид не исках да давам луди пари за нещо толкова тривиално като храна, така че прибрах лигата обратно в устата и си представих, че тая сергия не съществува, тя е илюзия. Реших обаче да се храня с миризма и поседнах наблизо да дишам пърженото. В 20:00 сергията затвори и всичко живо се разотиде. Беше време и аз да хващам пътя. В края на градчето ме взе на стоп един чех фотограф. Пътуваше за Рейкявик с кола, взета назаем от негови приятели, живеещи тук. Сподели, че е дошъл за две седмици в Исландия. Откара ме почти до Stykkishólmur като слязох веднага щом видях гора преди градчето. Не видях къщи наоколо, прескочих един електропастир, по който не течеше ток и се настаних със зор между дърветата така, че да не се виждам от близката пътека. За щастие никой не мина, не валеше дъжд и дори вятър нямаше.
 |
| Километри за ориентир |
 |
| Снежни петна |
 |
| Kirkjufell и водопадите |
1 коментар:
Благодаря и късмет!!!
Публикуване на коментар