До Исландия и назад - част 6 - Фарьорските острови

Красота около Saksun

23.07.2022

Сутринта като отворих ципа на палатката, въобще не ми хареса това, което видях. Всичко беше потънало в гъста мъгла, нямаше никаква гледка в никоя посока. Бях съвсем близо до най-високата част на планината, малко след като събрах лагера вече бях на върха. За жалост обаче нищо не видях от там. Тръгнах да слизам от другата страна на планината в посока село Hellurnar. Мъглата беше толкова гъста, че за малко да объркам пътеката. Към селото беше все надолнище и като слязох по-ниско, мъглата се разкара и се отвориха гледки. Времето беше лошо само по високото. За пореден ден се радвах на чудесно като за островите време. Студено беше, но нямаше нито дъжд, нито силен вятър. В селото се поразходих, беше съвсем малко и продължих по пътеката към село Oyndarfjørður, която минаваше по крайбрежието и ме отведе както на скалисти брегове, така и на малък, симпатичен плаж. 

Край селото видях групичка местни, които бродеха по околните склонове и се опитваха да събират овцете, явно за да ги стрижат. Продължих нагоре по пътеката към Elduvík. Толкова много ми харесваше да вървя през Фарьорите, от пътека на пътека и от село на село, та въобще не ми се излизаше на шосетата да се придвижвам бързо и да пропускам такива невероятни гледки. Почти цял ден се наслаждавах на панорами към остров Kalsoy. Пътеката за Elduvík беше прекрасна, хареса ми много, че е по-тесничка и забавна на места, а гледките бяха все така зашеметяващи. Реално всичките села от Fuglafjørður до Elduvík са свързани с пътека през планините и спокойно може да се мине цялата наведнъж. В последната част до Elduvík имаше и други туристи, тръгнали да се разхождат. Къмпингът в селото беше популярен и самото село имаше много приятна и спокойна атмосфера. Кратка пътека водеше от него до закътано заливче между отвесни скали с уникален цвят на водата. Именно там срещнах холандската двойка от ферибота, които преди акостирането му ми пазеха раницата, докато снимах. Разприказвахме се и им препоръчах някои места, които обходих предните дни. Те я караха доста по-лежерно и не бяха обикаляли много.

 Поех по шосето в посока село Funningur. Като се изкачих нагоре по пътя, забелязах друг пешеходец далеч назад. Видях, че той също стопира. Един ван го подмина и по-късно спря за мен. Караше го чичка със скромен английски, откара ме до началото на страхотна пътека на име Gongutúrur, която се изкачва до близък връх и предлага невероятни гледки. В началото на пътеката, което бе непосредствено до шосето, имаше оставени велодисаги. Някой колоездач очевидно не се съмняваше в почтеността на фарьорците и туристите, на негово място и през ум не би ми минало да си оставя така нещата, но хората са различни. Носех си раницата по цялото трасе, въпреки че щях да се върна на същото място след час. Преходът беше много приятен и предлагаше фантастични гледки, така че този час се проточи. Чак Elduvik се виждаше притихнал в ниското. 

Обратно на пътя вело дисагите ги нямаше, явно колоездачът си беше тръгнал. Реших да вървя и стопирам, както обикновено. Не ми пасваше простото чакане на стоп и много се радвах, че тук няма магистрали, на които да вися като сопол, лишен от възможност да върви пеша. Докато се наслаждавах на околната природа, погледът ми бе привлечен от нещо, което помръдна встрани от пътя. Малко, сладко зайче ме зяпаше с интерес и сякаш въобще не се страхуваше от мен. Много му се зарадвах и настроението ми още повече се вдигна. За първи път виждах див бозайник на островите, обикновено се виждаха само овце и птици.

До Gjogv ме взеха на стоп двойка румънци на ваканция. Бяха дошли само за четири дни, дожаля ми за тях. Още повече обаче ми дожаля за природата и за кой ли път се възмутих на ум от безхаберието на хвърчащите по самолети за по уикенд или 3-4 дена "гъз път да види". Едва ли изобщо им дреме и си дават сметка какво правят, как тровят въздуха, който те самите дишат и нещастните им чавета също, но предполагам целта на занятието е да се снимат някъде колко са щастливи и да се сложат по разните там социални мрежи. Повечето хора, които ме качваха на стоп, бяха на Фарьорите и в Исландия за супер кратко време. И не стига, че бяха летели до тук, но и в самите страни (особено в Исландия) не спираха да шофират като подивели, за да се докопат до всичките най-най-топ известни забележителности, където непременно трябва да бъдат увековечени със снимки. На мен два месеца за Исландия ми се струваха като кратък миг и толкова ме беше яд, че климатът ме изритваше, трябваше да си тръгна заради лошото време, а не защото ми беше достатъчно. За Фарьорите една седмица също ми се струваше болезнено кратко време, но поради същата причина с късия сезон трябваше да бързам за Исландия. 

В Gjogv беше пълно с туристи. Явно беше едно от най-посещаваните села, защото такъв наплив за първи път виждах. Заключението ми бе, че туристите винаги ходят на едни и същи места, а Gjogv е едно от тях в тази страна. Селото действително е на много красиво място, както и всички други на Фарьорите. Има прекрасно заливче в скалистия бряг, което изглежда като ждрело в морето и водата има цвят на силно примамлива за плуване. На хълма над нея пък има платена пътека с гледки, която сякаш бе много атрактивна за посетителите и останах с усещането, че идват до тук само колкото да ходят по платената пътека. Така и не разбрах нито какво й е специалното, нито какви толкова гледки предлагаше, които да са с нещо по-различни от всичко останало наоколо. Явно мода някаква... Неразбираемо за хора като мен. Не се и опитах да мина портата без да оставя паричния си принос в кутията, не че не може да се влезе и без да плащаш - може, но не ми се занимаваше и предпочетох да се махна от тълпите. Таксата за минаване по пътеката бе 50 крони (13 лв).

Хванах стоп с баща и син, пътуващи за Tornshavn още докато излизах от селото. Откараха ме до началото на прехода за връх Slaettaratindur - най-високият на островите (882 м). Направо смешна надморска височина за нашите географски ширини, моят най-близък баир връх Аида край Хасково е 860 м и изкачването му е почти като разходка в парка. Едно нещо обаче научих по време на велопътешествието в Норвегия, когато минах Полярния кръг и надморска от 300-400 метра започна да ми се струва сякаш съм някъде в Хималаите. Толкова на север височината е изпитание, дори и неголямата, защото температурите сериозно падат, вятърът е още по-свиреп и като цяло условията са доста по-жестоки от тези на крайбрежието. Когато тръгнах нагоре по пътеката към първенеца, вече минаваше 18:00 и малкото посетители слизаха. Само една групичка от четирима местни се качваха и бяха тръгнали малко преди мен. До последно се настигахме и изпреварвахме едни други. Те вървяха бързо и спираха да почиват, а аз вървях много по-бавно, защото постоянно се обръщах да снимам и гледам, но пък изобщо не спирах. Разваляха ми кефа от самотното изкачване, но пък на връщане се отцепих рязко от тях и повече не ги видях. Времето беше милостиво, но все пак ме поизнерви. Див студ, вятър, който не беше много силен, но като наближих върха се завъртяха някакви мъгли и ме изнудиха да седя на самия връх и да мръзна като куче, чакайки да се вдигнат, че да видя и снимам гледките. Пътеката беше леко стръмна, но нищо особено, а и постъпих добре като си оставих раницата край нея, бях вече много далеч от шосето и щях да се върна по същия път. Нямаше и шанс да дойдат нови мераклии за изкачване, беше твърде късно. 

На празен корем изкачих първенеца на Фарьорите и докато чаках гледки, тресейки се от студ, взех решение, че е време да отида до някой магазин. Поомръзнаха ми фотосинтезата и орехите, време беше да оставя своя дан в местната икономика, купувайки най-евтината възможна храна, за да заситя вълчия си глад. Като се вдигна мъглата, наистина разбрах какво имаха предвид местните, които твърдяха, че всички острови ще са ми в краката. Така беше. Дорева ми се от тая красота. Беше направо нереално. Не ми се мърдаше от тоя връх и съвсем потънах в гледките. Ако не беше свирепият вятър, който ме брулеше безмилостно и охлаждаше за минути, щях да си остана да нощувам тук, но това беше една изключително лоша идея и след като се намръзнах жестоко, реших да слизам, докато все още можех да управлявам краката си. Последната част точно под върха е леко скалиста и изисква малко катерене, а със замръзнали пръсти на ръцете и краката става трудно. 

Колкото по-надолу слизах почти тичайки, толкова повече се размразявах. Сякаш горе бях във фризер, а сега някой услужливо ме премести в хладилник. Обратно до раницата ме обзе вълнение относно предстоящата нощ. Трябваше да намеря завет някъде, защото вятърът се беше развихрил. Докато вървях по шосето в посока Eiði без да стопирам, джип с мъж и жена спря до мен и отвътре любезно ме попитаха къде искам да ме откарат. Излезли просто на разходка с колата и ме поканиха да се кача. Обясних набързо, че не отивам на конкретно място и просто ще си търся място за нощуване, а мъжът предложи да се кача все пак и ако си харесам място, те ще спрат да сляза. Офертата ми допадна и хората бяха много разговорливи и приятни, така че се качих. Споделиха, че са от Klarksvik и приеха много присърце мисията да ми намерят място за спане. Стигнахме село Eiði и ми посочиха къмпинга на игрището в ниското, който беше претъпкан с каравани. Като го видях, за пореден път се сетих, че и всичките пари на света да имах, пак нямаше да отседна в тая лудница вместо някъде в дивото. Пътьом обаче си харесах едно езеро и реших да се върна с тях назад, та да го огледам пак и евентуално да се установя там някъде. Езерото Eiði се виждаше от пътеката към върха, а за луд късмет точно на мястото, където им казах да ме оставят, видях къщичка, идеална за подслон. Не се издадох, че ще опитам да си я присвоя за нощта, а по-скоро споделих намерения да сляза до бреговете на езерото, където би трябвало да не духа толкова. Така или иначе това беше план Б. На хората им се стори разумно и си тръгнаха доволни, а аз се заех с план А - къщичката. 

Край водите на езерото в далечината се виждаха рибари и силно се надявах да не ме видят преди да потъна между четирите стени на постройката. Успях да се шмугна вътре като после дълго наблюдавах далечните човешки фигури и установих, че или изобщо не са ме видели, или нямат никакъв интерес да ме гонят и преследват за незаконния ми подслон. Овцете наоколо ме зяпаха с почуда и явно щяха да останат без покрив тази нощ. Постелката от овчи акита ме наведе на мисълта, че честичко си ползват къщата. Обзе ме голяма радост за подслона, навън духаше брутално и беше голям студ, а аз бях на завет и вятърът не можеше да се докопа до мен. Хвана ме победоносно настроение и дори му заговорих, че и днес се измъкнах от хватката му. Сякаш го чух да ми отговаря... "и утре е ден, почакай да видим".

Гледка към Oyndarfjørður

HellurnarЦърквата в HellurnarБреговете между Hellurnar и OyndarfjørðurВсе едно се озовах на някое тракийско светилище :)

На плажOyndarfjørður

Църквата в OyndarfjørðurПо пътеката към Elduvík

Пътеката към Elduvík на места е доста тясна

Elduvík

Къмпингът в ElduvíkУникално кътче край Elduvík с магически цвят на водата

ElduvíkСело Funnings

Funnings Нагоре през планините към Gjógv

Гледки от пътеката Gongutúrur / Hvithamar

Този скален профил направо ми проговори

Първият див бозайник, който видях на островите - Зайо БайоВ Gjógv

 Gjógv

Начало на платена пътека, водеща до гледка

Тук си оставих раницата, изкачвайки се нагоре към връх  Slættaratindur

По пътеката към върха

Последни метриНа самия връх Slættaratindur Гледки

Мъглата ту се спускаше, ту се вдигаше

На сухо в овча колиба

24.07.2022

Нощта в къщичката мина прекрасно, а в 6:30 бях обратно на пътя с раница на гръб. За радост на овцете напуснах дома им, една от тях ме дебнеше на вратата и цялата подскочи като се подадох навън. Продължих пеш към село Eiði и стигнах все пеш, нямаше никакъв трафик по пътя толкова рано. Бодрият ми ход бе разнообразяван с хубава гледка към "Великана и вещицата" - две емблематични скали в океана. На входа на селото имаше тоалетна, сложена на паркинг в нищото. Обикновено бяха в центъра до църквите, така че се изненадах. Разходих се из селото, не се забелязваше живот. Туристите сякаш винаги спяха до късно и изпускаха най-хубавите часове от деня. Продължих пеш по шосето, минаваха доста рядко коли и повечето бяха каравани, никоя от които не спря. След дълго ходене ме взе джип с местен, който пътуваше към столицата и ме остави в Hvalvik, където смених посоката и поех към Saksun. Взеха ме на стоп двойка холандци с кола под наем. Слизайки в Saksun веднага забелязах малката, разположена на супер живописно място църква и старите къщички от камък, които ме зовяха да ги позаяпам и снимам. Много красиво място с разкошни гледки, а интериорът на църквата, въпреки че беше затворена, можеше да се види през прозорците. Една от каменните къщи беше музейче, имаше доста туристи тук и тово село явно също бе сред популярните. От другата страна на фиорда беше всъщност главната атракция - платена пътека до плажа. Цената беше 75 крони и народът все натам пъплеше. И тук се въздържах от опити да влизам нелегално, не че беше трудно. Просто не ме влечеше към такива прекалено посещавани места, имаше толкова много безплатна красота, която не се налагаше да споделям с никого. 

Тръгвайки си от Saksun минах край брега на красивото езеро преди селото. На стоп ме взеха отново двойка холандци и ме хвърлиха до Hvalvik на главния път. Отделих време да разгледам и това село. Църквата беше симпатична и в нея се провеждаше служба, продължаваща сумарно няколко часа, така че я видях само отвън. До храма имаше горска плантацийка, в която се настаних да обядвам. На полугладен корем, пълен само с две шепи орехи, се отправих към съседното село Streymnes по приятна пътека с готини кончета, които за жалост бяха оградени от електропастир. Имам много горчив опит от един такъв в Словения, когато посегнах да галя един кон и така си изпържих ръката, че ме боля дни наред. И въпреки това пак мушнах ръка, за да се порадвам на тези разкошни създания, които идваха колкото може по-близо до мен. Този път внимавах повече и не получих токов удар. Жалкото е, че от допир с тия пастири само се мъчиш, не умираш. Иначе щеше да е много приятна кончина да се изпържа точно до кончетата.

Походих по главното шосе до разклона за Tjornuvik и след като поех по пътя към това отдалечено село, хванах и стоп. Качиха ме двойка от Братислава, Словакия и бяха доста разговорливи и запалени на тема пътешествия. Откараха ме до селото като предложиха после и да ме върнат обратно. Те също отиваха там само да се поразходят и нямаше да остават. Селото е на много живописно място, но пък кое ли село на островите не е... Води се сърфисткото село на Фарьорите и макар да не видях никой да кара сърф, имаше сърф училище и екипировка, а и ми се видя като да има подходящи условия в залива. Разходих се наоколо и по-късно се засякох със словаците, които на драго сърце ме качиха обратно към главното шосе. Вече бяхме овладели истерията на безумната им модерна кола под наем, която постоянно пищеше за коланите, въпреки че бяха сложени. Оказа се, че според "умната" кола раницата ми също е жив човек и ако не й сложим колан, ще пищи до несвяст. Освен това дори след като сложехме колана на раницата, тъпото возило продължаваше да пищи. Явно елекрониката й вече беше се скапала и създаваше само ядове. Дълбоко презирам модерните коли... Това са дебилни катафалки. Направо не зная докъде още ще се ширне тъпотията на човечеството в сътворението на нови и нови безумни играчки. Опасни играчки при това.

Към село Strendur ме взе приятен възрастен местен, който реши да ми даде тур по земите на семейството си. Откара ме по странично пътче до планина, която семейството му притежавало, показа ми овцете си и огромния каптаж, който са направили той и близките му. Тотално са пресушили близката река и събират водата в огромни варели, от които се изпомпва до другата страна на фиорда, където уж нямало достатъчно вода. Стана ми странно, доста въпроси изникнаха в главата ми... Човекът ме откара до Strendur, а той отиваше в предното село Skala. Поразходих се наоколо и се върнах пеш до входа на тунела, водещ в посока столицата Tornshavn. Застанах да стопирам и стопът закучи. Накрая ме взе автобус на обществения транспорт като отначало шофьорът си помислил, че чакам именно него, но като му казах, че няма да се качвам и съм на стоп, той все пак ми махна да се кача. Исках само да премина тунела, нямаше да ходя в столицата, където отиваше той. На кръговото в тунела пое към другия изход на тунела - Runavik, за да вземе пътници и от там. Тоя тунел с три изхода беше интересно нещо... Качи един колоездач, който не можеш да мине тунела с каране, но той за разлика от мен си чакаше автобуса и не разчиташе на стоп. Видях колко плаща един обикновен пътник за 12 км от Runavik до Tornshavn - 60 крони (16 лв) е билетчето. Страшна скъпотия...

Слязох от другата страна и поех в посока остров Vagar. Той също е свързан чрез тунел с главния остров Streymoy, на който се намирах. Първият ми стоп беше с местен до разклона за неговото село Kaldbak. След този разклон походих до тунел, излизащ от другата страна на планините и преди него застанах да стопирам. Мястото не беше добро за стоп, но след доза чакане ме качиха момче и момиче, пътуващи към остров Vagar. Реших обаче първо да посетя Kvivik и Vestmanna, така че слязох на разклона преди подводния тунел за острова. Две момичета ме хвърлиха до Kvivik, където ме привлякоха останките от викингско селище, намиращи се в центъра на малкото селце. Кипра църква и уютна автобусна спирка, на която седнах да хапна набързо, допълниха приятелската обстановка. Докато минавах по уличките си мислех колко ли е топло по къщите на хората, надничах бегло към прозорците да видя как живеят фарьорците, но така и нямах късмета да гостувам на местни и да науча нещо повече за тях. Тук е крайно необичайно хората да канят странници по къщите и не е чудно, че Каучсърфинг например не върви даже в доста по-голямата Исландия. Все пак културата е много различна, не е Индия или Африка. В Исландия един път гостувах на местен човек и то само защото времето беше екстремно и той се почувства някак си длъжен да ме покани, а ако не беше го направил, палатката и аз в нея щяхме да бъдем отнесени от придошла река. И явно той знаеше това. Но като цяло не е прието да се канят гости. Не зная помежду си дали са така. На мен това страшно много ми харесва - пазенето на личното пространство и дистанцираността на хората. А в същото време са готови да ти помогнат при екстремни обстоятелства. 

За мое нещастие дори не подозирах какво ме чака тая нощ, така че с лекота напуснах уюта и безветрието на автобусната спирка в центъра (в която имаше и тоалетни с парно!) и поех нагоре по баира да си търся място за спане. Вятърко не ме докопа снощи, но го чух как ми се закани и сега беше време да си отмъсти. Ситни капки дъжд се присъединиха към все още не толкова свирепия вятър, докато се бъхтех нагоре по околните възвишения. Все не можех да харесам място за спане, просто нямаше подходящо такова, а и се виждах от селото. Тъмно нямаше скоро да стане при тоя безкраен ден, а исках вече да си лягам. Хванах една пътека в крайна сметка, поизкачих се доста и разпънах на сравнително равна поляна. Отдолу мокро, отгоре вали, засили се и вятъра... настана див ужас. Сбъдна се представата ми за нормална нощ по тези географски ширини. Не мигнах. До зори подпирах палатката да не се счупят рейките. Капнах от нерви, умора, стрес и чак на рев ме изби. Това чудо блъска ли блъска по палатката, аха да я вдигне, главата ме заболя от ужасния шум. Свирепа стихия и не затихна нито за миг. Към сутринта вече капитулирах. Не можех да си държа очите отворени. Така жестоко премръзнах, ръцете ми се бяха вкочанили от подпиране и вдигане нагоре, направо не стигаше кръв до пръстите. Легнах в чувала и си рекох - каквото ще да става. Задрямах и постоянно се събуждах с отскок от притеснение да не е счупена палатката. Егати нощта... Палатката цялата се гънеше и танцуваше под напора на стихията. А аз с премрежен поглед и тупащо сърце отчаяно се опитвах да открадна няколко мига сън...

Къщичката, в която спах

Овцете са навсякъдеRisin og Kellingin - Великанът и вещицатаКъмпингът в EiðiСело Eiði

Църквата и центъра

Църквата в Саксун

Поглед вътре в църквата през прозорецаИнфо табела за Саксун

Гледките наоколо са фантастични

Стари къщи в Саксун

Начало на платената пътека, водеща към плаж и гледки

Църквата в Hvalvíkar

Малка горичка в Hvalvíkar  Streymnes

Водопад Fossá край пътя за Haldarsvík

В Tjørnuvík

Поглед от Tjørnuvík към "Великана и вещицата"

 Tjørnuvík Викингски руини в Kvivik

Църквата в Kvivik

 Kvivik

Адова нощувка с хубава гледка

25.07.2022

Едва се насилих да стана в 7:30 и то от притеснение да не завали по-силно. През нощта дъждът мина в ръмеж и ставах да махна горния пласт на палатката, за да я блъска по-леко вятърът. В резултат естествено се измокрих вътре. Да се чудиш от коя стихия да се пазиш... Събрах всичко леш мокро, слязох обратно до пътя и поех към Vestmanna. Явно времето вече нямаше да е на моя страна. Взе ме камион с приятен чичка, чийто английски не беше особено добър, но знаеше колкото да се разберем. Остави ме до туристическия инфоцентър, който още беше затворен. Отправих се на разходка из малкото градче. То е доста туристическо, защото от тук тръгват турове с лодки за наблюдение на птиците. В къмпинга имаше три палатки и останалото бяха каравани. Докато се разхождах из градчето, се озовах и на пристанището. Там за огромна моя изненада се оказа, че има не само тоалетни, но и душове! Безплатни, публични душове. Имаше даже и пералня, но не посмях чак толкова да се възползвам. Душът обаче беше неописуем! Това беше едно от най-хубавите къпания в живота ми, направо откачих. От душа течеше топла вода, топла!!! Като се има предвид, че нормално се къпя със студена или хладна вода и въобще не съм фен на топлата, този топъл душ беше най-необходимото за мен през тоя ден. След цялото мръзнене и мокротия беше фантастичен, едва се наканих да спра водата и да изляза. Смених си мокрите и мръсни дрехи с чисти и сухи. Вече нямаше нещо, което да ми липсва. Е, може би само топла храна, нещо готвено... Толкова дни на орехи и минималистични останки от хляб и тахан (първите дни) си казваха тежката дума. Всеки ден си повтарях, че вече е време да посетя магазина. И все отлагах.

Всъщност не сбърках, че не се възползвах от пералнята и не изпрах мръсните си дрехи. Никога нямаше да изсъхнат навън и щях да ги разнасям мокри дни на ред. Докато се разхождах попаднах на чудесно паркче плантация с дървета и седнах в него да закуся - две шепи орехи. Към своя край бяха, още днес нямаше да ми е останало дори това за ядене. Чувствах се страхотно в амплоато на бедстващ скитник в тоя вледеняващ климатичен пояс, който спи навън в студа и стихията като куче и нагъва само ядки, без никакви свежи храни, в очакване скорбутът да го превземе... сякаш бях герой в някой от разказите на любимия ми Джек Лондон. Затова съвсем съзнателно отлагах посещението на магазина и връщането в кошмарния 21-ви век, бъкащ от удобства и цивилизация. Фарьорите бяха моят Клондайк, а Исландия... там направо щях да се пусна по Юкон :)

Походих до края на градчето и хванах стоп с местен, който караше изключително бързо и несъобразено спрямо завоите по пътя. Брей, и тук имало такива значи... Идиотите са навсякъде по света. Не мога да разбера как някои хора като седнат в катафалките си и хванат геврека, все едно са хванали Дявола за рогата. С безумна скорост за нищо време пристигнахме до тунела за остров Vagar. Там пътищата ни се разделиха, а не след дълго се возех при мъж и жена за първото село Sandavagur. Имах голям късмет с посещението на църквата там - голяма група датчани тъкмо бяха въведени вътре от човека, който явно държеше ключа и отвори специално заради тях. Като ме видя, че се навъртам наоколо, покани и мен като ми се извини, че ще изнася беседа на датски и няма да разбера нищо. На мен обаче ми беше драго дори само да посетя храма отвътре, беше много симпатичен. Завършен е през април 1917 г. и вътре освен олтар и други християнски символи, има забележителен камък с викингски руни от 13-ти век. Умаленият макет на кораб, висящ от тавана, си беше налице както в повечето, ако не и във всички църкви. 

Поех по приятна пътека след селото, отвеждаща до емблематични скали, наречени "Пръста на вещицата". Ходи се около два километра до гледката към тях и наистина си ги бива. Пътьом се заиграх с едно конче и се наслаждавах на страхотните панорами. Позавидях леко на собствениците на изолирана къща, която бе далеч извън селото. Винаги идеалът ми за място за живеене е бил далеч от други хора. Простичко казано - да няма никакви съседи. Най-идеално от всичко - на поне 50 км от най-близкото населено място. Тук селищата бяха малки и всичко беше близко, не ставаха Фарьорите като за мен, но в главата ми все се въртеше една едничка мисъл за смяна на местожителството - Монголия. Сходен климат, дори и леко сходна природа - студ и голи хълмове. Е, в Монголия има повечко гора, към която щях да се целя ако живеех там.

Гладът вече напираше яко, стомахът ми виеше и реших, че животът ми на гладен скитник от Клондайк трябва да приключи ако не искам да почна да се самоизяждам (и да хвана все пак скорбут). Орехите свършиха, нямах и трошичка храна в раницата. Време беше за магазина. Най-сетне се престраших. Според картата ми в следващото градче Miðvágur имаше супермаркет Бонус - най-евтиния магазин на островите (а после и в Исландия). На стоп ме взе човек право за там и ме остави точно пред супермаркета. С голямо притеснение влязох в очакване да видя покъртителни цени и да изляза с един комат хляб. Все пак се отпуснах и похарчих цели 81 крони за храна, основно хляб, която ме изкара само два дни. А, взех си и едно сокче за глезотия. Всичко ми се видя ужасно скъпо, поне 2-3 пъти повече от България. Седнах да пирувам в близката плантацийка. Така добре хапнах, че при тоя многодневно празен корем веднага ми се приходи до тоалетната. И за това бяха помислили тия хора - тоалетната беше на метри от парка. Сякаш някой някога е знаел, че един ден гладен български скитник ще седне тук да се натъпче и ще го прекара корема. 

До плантацията имаше и гробище, в което собственик на бордърколи косеше тревата, а аз така се заиграх с колито, че човекът прекъсна косенето, явно се уплаши да не му го открадна. Тук тази порода кучета е много популярна, което никак не е чудно при количеството овце. Големият ми пропуск в това село е, че си тръгнах без да направя местния хайк Trælanípa - езерото над океана. Предлагал невероятната гледка как езерото Sørvágsvatn сякаш се излива от отвесния бряг в океана (оптическа илюзия). Обаче се оказа, че се плащал - цели 200 крони. И всъщност добре стана, че не се устремих към него, защото като бях в селото, забравих че съществува. Какво ли не прави гладът с паметта :) 

Продължих на стоп към Sørvágur, докъдето ме откараха баща и син. Освен хубавата църква, която видях само отвън, това градче имаше прекрасен плаж, по който се разходих с удоволствие. Минах и по улиците, оглеждах се и се ослушвах, цареше тишина и спокойствие. Все повече ми харесваха притихналите села и градчета на островите. Уж имаше много хора, а като минавах сякаш нямаше никой. Походих преди да хвана следващ стоп с двойка канадци. Мъжът имаше видимо индийски произход и пътуваха за Gasadalur - моята следваща спирка. Учудих се, че въобще не спряха в малкото село Bøur, което ни беше на пътя. Реших да го посетя на връщане, а сега да продължа с тях. Бяха с кола под наем и явно бързаха да видят само най-известните места. Село Gasadalur определено беше смайващо с локацията си. До неотдавна било достъпно само по изтощителен и опасен преход през планините, както и по вода. А с построяването на тунел през 2004 г. става много по-лесно да се посети. И въпреки драстичното улесняване на живота на местните, населението не само не се увеличава, но и намалява от 16 човека през 2002 г. до 11 през 2020 г.

Чудно ми е защо толкова малко хора живеят на това приказно място. Буквално е магическо. Има огромен водопад до селото, чийто води падат директно в океана. Околните планини вдъхват респект, а гледките са навсякъде и се чудиш накъде по-напред да погледнеш. Дъхоспиращо е. Няма нищо, което да липсва. Дори колониите тъпоклюни кайри са в изобилие и аз за първи път видях тази прекрасна малка птичка макар и много отдалеч, прехвърчайки около скалите край водопада.  Не ми се тръгваше от това село. Не беше обаче подходящо за нелегално къмпиране наоколо, защото нямаше къде да се скрия. Имаше и доста туристи посетители. Дълго наблюдавах водопада и се взирах в мъничките глави на кайрите, които от това място можеха да се видят добре само с бинокъл, какъвто нямах. Все пак много се радвах, че съм край тях. 

Обратно на пътя установих, че съвсем малко коли са останали на паркинга и шансовете да ме вземат до другата страна на тунела и Bøur не бяха големи. И все пак една двойка с кола под наем спряха и ме качиха. Слязох на отбивката за Bøur и поех на разходка из малкото село с прекрасни гледки към причудливи скали в океана. Ставаше късно и ми се искаше да намеря място за спане наоколо, но за жалост нямаше нищо подходящо и продължавах да вървя ли вървя по пътя. Стигнах почти до Sørvágur и като видях, че няма да го бъде, започнах да стопирам безкрайно редкия трафик. Все пак ме взе човек и ме остави до летището. Фарьорското летище се намира именно тук, на остров Vagar и не е много близо до столицата Torshavn. За миг ми мина през ума налудничавата идея да спя на летището, но бързо я отхвърлих, защото тук вероятно има много малко полети и затваря нощем, а и защото е грехота да се затвориш на такова ужасно място при наличието на такава приказна природа наоколо. 

Опитът ми да се установя на брега на езерото Sørvágsvatn, край статуята на митичното същество Никс, беше неуспешен. Според легендите то живеело в езерото и се преобразявало като красив кон, който примамвал хората да го докоснат. Веднъж пипнали го, те не можели да се отскубнат от него и той ги отнасял на дъното на езерото. Един ден няколко деца си играели на брега и Никс им се явил като кон. Те го яхнали, само най-малкото не успяло да се качи и когато конят понесъл другите деца към водата, то било ужасено и започнало да вика брат си Николас. Тъй като още не говорело добре, сякаш викало Никс и щом съществото чуло, че името му е разкрито, тутакси загубило магическите си способности и децата се спасили. 

Искаше ми се да нощувам близо до статуята, подаваща се красиво от водата, но имаше табели, че е забранено да се къмпира. Явно други бяха опитали преди мен. Поех по един страничен път от село Vatnsoyrar навътре към планините. Премина в черен път, край който имаше паркирани необитаеми в момента каравани, явно на местни хора. Заговориха ме мъж и жена, които бяха излезли да си разходят кучето и мъжът ми посочи една постройка, която вече беше привлякла погледа ми, но не смеех да щурмувам. Той предложи да разпъна палатката до стената на къщата, за да ме пази от вятър, а аз само това и чаках. Твърдеше, че не вярва някой да ми направи проблем, особено щом е само за нощта. Те продължиха нататък по пътя, а аз се насочих към къщичката. Пак беше овчарска постройка и с огромен мерак да спя на завет се шмугнах вътре. Беше далеч от селото и веднъж щом бях вътре, не се виждах по никакъв начин. Сега оставаше само да не дойде собственикът, което бе малко вероятно, ставаше късно. Вятърът се беше развихрил и страшно се радвах, че тази нощ ще се спи. Разбутах пресните овчи акита, за да не омажат палатката и оставих само сухите отдолу за постелка. Топло и уютно местенце, няколко гълъба също обитаваха това място и доста се стреснаха първоначално от госта. По-късно се върнаха и явно нямаха против да споделят. Спах идеално, изсуших всички мокри неща и спокойно слушах как вятърът блъска навън, неспособен да стигне до мен.

 

Във Vestmanna

Църквата във Vestmanna

Църквата в Sandavágur

Вътре имаше туристи посетители

 Sandavágur

Душичка по пътеката към скала "Пръстът на вещицата"

Скалата "Пръстът на вещицата"

В Sandavágur Църквата в Miðvágs Паркче в Miðvágs

На плаж в Sørvágur

 Sørvágur Село Gásadalsgarður

Водопад Múlafossur

Водопадът и селотоПо пътеката около селото

Gásadalsgarður

Село Bøur

Гледка от село Bøur

Самолет приближава летището на остров ВагарМитичният кон Никс в езерото Sørvágsvatn

В овча колиба - пак на сухо

 

26.07.2022

В 6:30 отново бях на път. Закусих на пейка в селото и се заех със стопа. Първо ме взе жена до Sandavagur, после мъж и жена до езерото Leynavatn. Обходих го пеш с голямо удоволствие, ято гъски се плацикаха край брега. Продължих пеш до Leynar, където първо посетих плажа и после в чудо се видях, докато намеря началото на прехода от тук до Kollfjarðadalur. Лутах се по няколко улички, появиха се баба и дядо туристи, които също търсеха тази пътека и добре, че все пак попаднахме на местен, който ни упъти. Тъкмо щяхме да навлезем по грешка в неговата собственост, когато той се върна отнякъде и любезно ни насочи към пътеката, минаваща на метри от имота му. Тръгнах по трасето, пуснах двойката напред, защото те бързаха и трябваше да се върнат в Leynar, където бяха оставили кемпера си. Аз се замотах да снимам красиви гледки и после като ги настигнах на най-високото, те се бяха отказали да продължават и тръгнаха обратно, нямали много време.
Имаше страхотни скали вдясно от пътеката в най-високата й част. Отклоних се, за да ги поразгледам и обходя. Като стигнах до шосето от другата страна на баира, стопирах жена с джип. Тя нямаше идея кой е следващият преход, който исках да мина. След като й казах името, тя се зачуди. Остави ме на друго място, по пътя нямаше никаква табела или каквото и да е, което да обозначава началото на трека и така сме го подминали. Благодарение на това имах шанса да видя още едно интересно място - връх Sornfelli, висок 725 м. На него НАТО имали станция и съоръжения, но вече не принадлежали на НАТО след някакви протести. В момента има метеорологична станция, но не е достъпно за простосмъртни. Може да се стигне само до паркинга с прекрасна гледка. Ходенето до върха беше около 3-4 км по асфалтов път. Гледките бяха страхотни, но най-горе всичко бе обгърнато от мъгла и колкото и да чаках мръзнейки, не се вдигна напълно от всички страни.

Почна да ръми, а аз изпаднах в размисъл как сега ще се добера до въпросния преход, започващ някъде от шосето и стигащ до село Norðradalur. Заоглеждах дали от върха има някакво слизане към долината, която виждах надолу и през която хипотетично би трябвало да минава пътеката. Отгоре не виждах такава, а беше доста отвесно за слизане, така че тръгнах обратно по шосето надолу. След доза ходене забелязах черен път, отбиващ вляво и няколко коли, паркирани край него, както и голяма група хора, които тъкмо бяха слезли от колите и тръгваха нанякъде. Предположих, че това е също пътека, водеща към въпросния преход, та реших да ги последвам. Държах голяма дистанция, но в някакъв момент те спряха да почиват и нямаше как да не ги настигна и подмина. Явно бяха на тур с гид. Този преход никак не беше добре маркиран и по-нататък пътеката се губеше, така че явно си бяха взели местен да ги води. Стори ми се като доста смесена група, не разбрах откъде са. Преходът беше много красив, вървях през долина с огромни камъни, после друга с много езера, където всъщност пътеката доста се позагуби. Пресякох две реки на босо и пих вода от езерата. В края на последното се откриваше страхотна гледка към океана и брега. Имаше стръмно слизане право надолу и се излизаше долу на равното, където път за кола отвеждаше право към село Norðradalur. Останах доста време край езерата преди последното слизане, така групата ме настигна и подмина. Не исках да движа близо до тях и да ме питат къде ще отседна например. Дори обмислях да нощувам до езерата, обаче беше твърде рано да лягам и реших все пак да сляза в ниското и да продължа към селото и след него. 

Оказа се отлично решение. Като наближих селото попаднах на интересни останки от постройки, само каменните стени стояха. И между тези стени реших да нощувам, защото щяха да ме пазят от вятъра. Мястото беше доста атрактивно въпреки близостта му със селото и тъй като започваше да вали, ми се стори още по-добро. Стените поне щяха да ме предпазят от вятър, но не и от дъжд. Нощта мина спокойно, но всичко подгизна и на сутринта изобщо не спираше да вали.

Къщурката, в която преспах

Езерото Leynavatn

В Leynar

На плаж в Leynar

По пътеката от Leynar към Kollafjørður

Интересни скали по трасето

Гледка към Signabøur

Гледки нагоре към Sornfelli

 Sornfelli

Обратно надолу по пътяПо пътеката към Norðradalur

Стари маркировъчни пирамидки

 Norðradalur

Недалеч от селото

27.07.2022

Предстоеше най-тежкият ми ден на Фарьорите. Понеже гонех ферибот, не можех да си позволя да чакам дъждът да спре и тогава да тръгна. Освен това имах амбициозни планове за деня. Не само да хвана ферито в пет следобед, но и да посетя някои места преди това. Сложих дъждобрана, събрах всичко мокро и поех нагоре по шосето, водещо от селото към цивилизацията. Мъглата беше абсолютна и гледките бяха само мечта, можех единствено да гадая как изглежда околния пейзаж. За нищо време подгизнах и дъждобранът дори не помогна. Забелязах, че пропуска и раницата се намокри. След доста време стигнах главния път и след немалко ходене една кола спря на стоп. Човекът пътуваше за Tornshavn, отиваше на работа. За лош късмет обаче работата му беше в автоцентър, който бе съвсем на входа на града и след като слязох, походих още доста в посоката, която ми трябваше, за да хвана друг стоп към Kirkjubøur. 

Валеше така жестоко, че се установих на автобусна спирка от отчаяние. Стана ми обаче толкова студено, когато спрях да ходя, че бързичко реших пак да тръгна въпреки дъжда. Стопирах и вървях, никой не спираше дълго време, докато един човек, който изобщо не отиваш в моята посока, все пак реши да спре и да ме откара. Възразих на предложението му да ме вози чак до Kirkjubøur, след като не отиваше там, но той настоя и ми обясни, че е върл християнин и искал да направи добро. Сподели, че е на 71 години и има три деца и шест внуци. Тук това било нормално, поне три деца задължително, което пък обясняваше защо навсякъде се виждаха жени, бутащи колички. Разплодът на нови и нови нещастни души вървеше с пълна мощ на Фарьорите, явно със стимула на религията. Това ми напомни, че когато пътувах в Индонезия установих, че има нещо като състезание между християни и мюсюлмани по отношение на възпроизводството и съответно целта на едните и на другите е да са повече, колкото се може повече. Когато човекът ме попита дали имам деца и му отговорих не само отрицателно, но и му обясних, че съм твърдо против размножаването, той културно прекъсна темата и повече не ме занимаваше, сменихме я с темата за времето. Ясно беше, че не споделяме еднакви възгледи.

Остави ме в историческото село и си замина, а аз седнах за малко под един навес да хапна закуска и да суша всичко, което имах. Е, нищо не изсъхна, но поне се наядох, а дъждът ту намаляваше, ту се усилваше. Свалих подгизналите си сандали и опаковах зверски премръзналите си крака в дебели чорапи и ботуши. Впуснах се в разглеждане на Kirkjubøur. Най-изпъкващата и специална забележителност са руините на катедралата "Св. Магнус". Била е една от най-красивите църкви на скандинавските народи през Средновековието, завършена е около 1330-40 г. Селото е било важен културен център по онези времена и епископът е живял тук. Църквата "Св. Олаф", намираща се до руините на катедралата, била построена през 1111 г. и е единствената средновековна църква на островите, която все още се използва по предназначение. Стените й са дебели половин метър и добре съчетава древното с модерното, олтарът й е шедьовър на местен художник. Докато я разглеждах, един шашав датски колоездачи почна да ми говори и понеже беше много приказлив, не спираше да разправя къде е бил и какво е правил, докато аз седях в църквата, за да се стопля, имаше парно. Когато ми стана непоносимо досаден, предпочетох студа навън пред хвалбите на гигантското му его.

Има прекрасен преход от Tornshavn до Kirkjubøur през планините, който отнема около 2-3 часа, но за съжаление заради отвратителното време се отказах да го правя, все пак трябваше да бързам за ферибота. Ако времето не беше толкова лошо щях да рискувам и да се върна пеш в столицата, но с тая мъгла нищо нямаше да видя и не съжалявам, че се отказах. Разгледах селото, установих наличието на прекрасна закрита автобусна спирка с парно и тоалетни, поиграх си с едно невероятно агънце, мотаещо се пред катедралата, след което се отправих към пътя. За пореден път срещнах двойката холандци от ферибота, с които бяхме свикнали вече да се засичаме. Много се зарадваха да ме видят, разпитаха ме как ми е минало времето последните дни и как смятам да стигна до ферибота. Като им казах, че пак на стоп, много се притесниха, ама искрено. Жената почна пак да се кае, че нямат никакво място да ме вземат, а много било рисковано да не изпусна кораба. Те щяха да се качват на същото фери за Исландия. Уверих ги, че няма никакъв проблем и все някой от многото туристи ще ме качи. Така и стана - първата кола ме взе. Беше местен, който обаче живеел в Калифорния и довел на туризъм приятелката си и нейната майка. И тримата бяха много любезни и ме откараха до Tornshavn като ме оставиха направо пред супермаркета Бонус, край който така или иначе минаваха. Вътре потроших 90 крони за храна - запаси за ферибота и първите дни в Исландия, където очаквах да е още по-скъпо, така и беше. 

С натежала от храна раница се отправих пеш към центъра. Спрях се до една църква в модернистичен стил, прекарах доста време на прекрасни гробища, разположени в гора, където направих и обяда. Много обичам да ям и да спя на гробища. Мъртвите нито ти гледат в устата, че залъкът да ти приседне, нито ти казват къде може и къде не може да спиш. Само мъртвите хора ми харесват и само с тях ми е хубаво и приятно. В центъра на столицата се стягаха за националния си празник, който щеше да е утре и щях да го пропусна, но явно още от днес почваха веселието. Украсяваха и монтираха сцена на главната, щеше да има и гей парад. Посетих туристическия инфоцентър, за да си взема още някоя карта или брошура, но нямаха почти никакви, което ме изненада. 

Насочих се към ферибота. Този път ми се падаше легло на най-долния етаж, така наречените кушет - пълен ужас. Леглата са много в стаичка, врата няма, нито баня, нито чаршафи, възглавници или въобще каквото и да е. Тотално различно от кабината с четири легла, а на същата цена. Баните са навън, а както казах - врата няма и дефакто помещенията са уж отделни, но са като едно цяло. Бяхме пет човека в стаята, така че поне не беше съвсем пълно. Извадих всичко мокро да съхне и така причиних още по-голямо задръстване на жизненото пространство. Прострях палатката на коридора, от всичко течеше вода. Изпрах си дрехите под душа, изкъпах се и излязох на палубата да гледам отплаването от Фарьорите. Успях да хвана минаването край островите Kunoy и Kalsoy, другите ги изпуснах. После седнах в общите помещения да зареждам батерии, всичките бяха паднали. Долу в примитивните кушети даже нямаше контакти. А имах да зареждам три батерии на фотоапарата, което значеше 6 часа. Нямаше как да успея, особено след като ме тресна и лека морска болест, докато пишех и чаках зареждането. Леката болест премина към тежка и към 22:00 се отказах окончателно и си легнах преди да почна да връщам прескъпата храна, купена на островите. Корабът яко клатеше, времето вън беше ужасно, но щом лежах не ми пречеше въобще и дори спах сравнително добре. В главата ми преди заспиване се въртяха все едни и същи мисли - какво ще е времето в Исландия. И ще намирам ли поне някой път колиби, в които да се подслоня. Времето въобще не беше шега по тия места и определяше буквално всичко - от това дали ще направиш някой преход до това дали ще стигнеш до магазина и ще ядеш днес, а и утре. И дали ще имаш палатка след поредната ветровита нощ. Нямах търпение да видя в какви приключения ще ме хвърли Ледената земя и носех голямо удовлетворение от видяното на Фарьорите, островите бяха доста милостиви към мен.

 Kirkjubøur

Руини от катедралата "Св. Магнус"

Вътре в църквата "Св. Олаф"Църквата отвънВижте кой наднича през прозореца :)

Агънце до руините

В ТорсхавнЦърквата Vesturkirkjan Гробищата

Вътре в катедралата

Из центъра се стягат за парад

Гледка към Торсхавн от Kongaminnið

Катедралата вляво

Из най-старата част

На пристанищетоПоследно сбогом с фортаНа борда на големия корабХайде към Исландия...

Последни фарьорски гледки

Чао, Фарьори!