 |
| Село Kunoy |
Фарьорските острови сякаш не са особено известни и познати на средностатистическия българин. Имам усещането, че повечето хора дори не знаят къде се намират, та камо ли какво представляват и към коя страна принадлежат. Географското й положение определя наличието на дни с четири сезона, сменящи се в рамките на 24 часа, поради което всеки посетител трябва да е отлично подготвен по отношение на облеклото си. Вятърът на Фарьорите е див, луд, бесен и безпощаден. Студът идва с него и връхлита внезапно дори и през лятото. Всъщност по тези места "лято" е дума, която не носи значението, което ние й придаваме в България. Дори в разгара на най-топлия сезон температурите може да са ниски, а вятърът най-редовно пердаши и вледенява. Ако човек е решил да пътува пеша, на стоп и да спи на палатка по време на целия си престой там, трябва да е добре подготвен откъм дрехи, силно находчив и изобретателен, както и много мотивиран да продължи да разглежда приказните острови, докато е брутално подгизнал от глава до пети и трака със зъби, крачейки по напоената земя. На островите няма гори, няма естествени укрития и да се намери безплатен и легален подслон при лошо време, е много сериозна мисия.
Фарьорите се състоят от 18 вулканични острова, от които 17 са обитаеми. Главните и най-населени острови са Streymoy и Eysturoy. Архипелагът е автономна област, но принадлежи на кралство Дания. На мен ми се струва по-обосновано географски да са част от Норвегия или Исландия, ама историята решила друго и станали най-красивото бижу в датската корона. Островите отлично си отговарят на името, което в превод означава "овчи". Количеството овце там е зашеметяващо и понеже площта не е голяма, както в Исландия например, ги виждаш навсякъде и по всяко време. Толкова свикнах на всяка крачка да срещам овце, че после в Исландия почнаха да ми липсват, а и там уж са много.
Столицата е Toрсхавн, който по-скоро прилича на среден български град от типа на Велинград или Гоце Делчев със своите близо 20 000 жители. Втори по големина град е Клаксвик, а общо населението на островите е около 53 000 и постоянно расте. Причината е масовият разплод, към който от краткия си престой разбрах, че ги тласка основно религията. За разлика от исландците, жителите на Фарьорите са доста религиозни. Очаквах някак си да видя по-особена, алтернативна и невписваща се особено лесно в догмите и стереотипите на останалия свят нация, но видях съвсем обикновени хора, които с нищо не ме грабнаха. Е, то нямаше какво да очаквам от народ, който е световно известен основно с масовото клане на китове и делфини, което ежегодно се провежда и посещава от всички жители, задължително водещи и децата си да се насладят на зрелището и да го приемат за нещо нормално и положително още от ранна възраст. Това е не само традиция, но и национален спорт, развлечение за малки и големи. А за такива като мен това е причина за още и още, и още, и още зверски силна омраза към човечеството, която изпълва всяко ъгълче на сърцето ми и расте прогресивно с всяка глътка въздух, която си поемам.
Няма да е трудно за никого да се досети, че в тая държава няма много храна за вегани и вегетарианци. Тук се набляга на мръвки от всякакъв произход, ядат се дори ред диви птици като в кюпа са и миличките пъфини (тъпоклюна кайра), пред чара на които въздишат стотици любопитни туристи. За местните кайрата е поредният източник на протеин и нищо повече. На такива места с такава концентрация на жестоки хора, както е и в Африка, Азия и Латинска Америка, всеки път си припомням, че хората са абсолютно неспособни да изпитват каквато и да е форма на любов и съчувствие. Тези неща са просто илюзия, към която отчаяно се стремят, защото им харесва идеята за тях, без да осъзнават, че това е силно дефицитна "стока".
Природните особености на островите за мен лично наподобяват високите части на Рила като усещане, растителност и цялостно излъчване. Климатът е субполярен океански като планините имат характеристики на тундра. Ако човек хване летен ден с температура 12 градуса и без вятър, значи е страшен късметлия! Дървета няма, всяко едно дърво на острова е внесено и засадено в мънички по площ гори, разположени близо до някое малко село, както и в столицата - там има същински градски парк, както и красиви гористи гробища. Като цяло дърветата са страшен лукс, огромна рядкост и още с пристигането си на островите, човек като мен свикнал на гора, се чувства като в небрано лозе, защото няма къде да се скрие от вятър, дъжд, лоши очи... Хубавото е, че тук лоши очи с лоши помисли към скитника няма. То и скитници няма, де. Туристите идват на хотел, наемат коли или нощуват на къмпинг с каравани. Дивото къмпиране е забранено, така че аз бях нарушител през цялото време. Освен забранено е и страшно трудно поради няколко причини. Вятърът често е убийствен и палатка дори не може да се разпъне, какво остава да се спи в нея. Особено палатка, която изобщо не става за вятър, каквато е моята от Декатлон на Кечуа, купена за 42 лв. Вторият проблем е, че няма къде да се скриеш, защото всичко се вижда на много километри разстояние поради пълната липса на дървета, а нощем през лятото не се и стъмнява... За да не те видят евентуално, трябва или да се изкачиш най-горе в планината и височината да ти даде невидимост като се скатаеш между две хълмчета например, или да се скриеш съвсем нелегално в някоя колиба, която се ползва за овце. В Норвегия често намирах подслони от такъв тип, а за щастие и на Фарьорите успях да си спестя няколко нощувки на свирепия вятър. Но при тези обстоятелства човек постоянно е напрегнат да не го хванат. Чисто нелегално е.
Много интересна особеност, за която аз не знаех преди да посетя островите, беше океанският тунел Eysturoyartunnilin , свързващ островите Стреймой и Естурой. Вътре в него дори има кръгово движение, дълъг е близо 12 км и за минаването през него с кола се плаща солена такса. Пешаци и колоездачи не се допускат. Напълно възможно е да се мине тунела на стоп, постоянно има коли между двата острова. Останалите острови са не по-малко интересни и красиви като аз не посетих всички, но за толкова дни мисля, че видях максималното. До повечето острови се пътува с малки фериботи, които никак не са евтини. А тези, които аз посетих, всичките са свързани с мостове или тунели. Релефът на Фарьорите е толкова екстремен, стръмен, особено на някои острови, че всъщност само крайбрежията са населени. Останалото е диво и красиво. Селцата са малки, някои наистина много малки. По-големите населени места също никак не изискват много време в крачене през тях, защото всичко е компактно и се обикаля бързо.
Най-популярният и посещаван от туристи остров е Mykines. Направо се е превърнало в мода да се ходи там, което е една от причините аз изобщо да не отида. Островът е предпочитан за наблюдение на кайри отблизо, уж там били най-много и най-достъпни, но аз ги видях дни по-късно в Исландия пак отблизо и съвсем безплатно. Така че не съжалявам за пропуснатото, вместо този пренаселен с туристи и комерсиален остров, аз си разпределих времето по други, които имаха не по-малко да предложат. Пропуснах и тур с лодки около скалите с птици Vestmanna, което също е популярна туристическа атракция. Твърдо се придържах към пешеходстване из природата, обикаляне на малки селца, стари църкви, изкачване на планини, включително най-високия връх Слайтаратиндур (882 м) и оцеляване в свирепото време, което всъщност беше доста милостиво към мен. Само като си представя какво можеше да бъде...
20.07.2022
Събудих се твърде късно като за мен - 8:30. Дали от многодневното недоспиване предните поредици дни или от ужасно сухия въздух в каютата, главата ми беше адски замаяна и имах чувството, че е подута като балон. Направо ми се ревеше, че пропуснах изгрева. Веднага след ставане изпълзях на палубата и седнах да закусвам. Гледах за делфини или китове, но нищо не видях. В 11:00 имаше безплатна презентация за Исландия, която се водеше от член на екипажа и отидох да гледам. Е, интересно беше, ама голямо кашляне падаше на тоя кораб. Сякаш цяла Европа беше ковидясала посред лято и то почти нямаше хора, които да не кашлят. На мен не ми пукаше, защото тъкмо прясно го изкарах отвратителния вирус. Твърде малко хора с маски имаше, чувствах се супер странно да не нося при все това, че две години навсякъде, където има дори един човек, бях с маска.
Следобеда си ударих един душ и продължих с яденето. Нещо ме беше треснало лекичко притеснение, подобно на предстопова треска. След две години пауза пак щях да стопирам. Най-сетне, да не повярваш! Вълнувах се дали стопът ще върви, дали изобщо някой ще ме вземе след цялата история с ковид, също така как ще се оправям със спането на острови, където няма ни едно дърво. Беше ме обзело едно положително трескаво състояние, даже се сетих да натисна яко храната, за да не ми тежи после в раницата, особено големия буркан с тахан, който мъкнех. Четох, ядох и пак се опитах да извоювам следобеден сън, за да може да не ми се спи ако трябва да будувам някоя нощ на Фарьорите. Честно казано в представите ми преди да посетя тези острови и Исландия, нощите там изглеждаха винаги така: свиреп вятър, брутален дъжд, гол кър, палатката не може да се отвори без да бъде изтръгната от ръцете ми и лежа десет часа върху долния й пласт, докато с горния се опитвам да се завивам под яростните капки на дъжда. Втори вариант: вятърът е бил милостив в началото на вечерта, палатката е разпъната, но към полунощ яко се раздухва и до сутринта се налага да седя в палатката и да подпирам с две ръце рейките да не се счупят (тоя сценарии неведнъж ми се е случвал на други места по света). Затова се надъхах да пробвам да дремна следобед, но отново не се получи. Нямам дори спомен кога през живота ми е било такова чудо - да спя следобед. Май никога.
Наближи 17:30 - време за пристигането. Два часа по-рано всичко ми беше събрано, раницата извън каютата (трябва да се освободят по-рано, защото ги чистят за следващите пътници) и бях на палубата в очакване да акостираме на красивите острови. Още преди да стигнем Торсхавн се появиха силуети на някои от островите и направо ми идеше да подскачам по палубата от вълнение. Горях от нетърпение да видя какви приключения ще си намеря на тая ледена, отдалечена, дива земя. А още дори не бях в Исландия... Щом толкова много се вълнувах за Фарьорите, какво ли щеше да е след една седмица, когато щях да отплавам за същинската Ледена земя.
Докато чаках да пристигнем, двойка холандци ме заприказваха и мъжът много мило предложи да ми пази раницата като разбра, че искам да снимам акостирането на кораба. Жена му тъкмо отиваше към местата с гледка и той щеше да остане с техния багаж, та предложи да наглежда и моя. В следващите дни с тези хора се засякохме няколко пъти на най-невероятни места, всеки път бяха супер любопитни за пътуването ми и придвижването на стоп, и всеки път ми се извиняваха, че не могат да ме вземат, защото нямат абсолютно никакво място, дори седалка за трети човек нямаха. И те като повечето туристи по тези места бяха с кемпер, много хора пътуват също с джипове, адаптирани като кемпери. Видях дори моя любим Defender. Знаех, че на всички тези хора ще им бъде в пъти по-лесно, приятно и спокойно да обикалят Фарьорите и Исландия, но няма да им бъде и наполовина толкова интересно, вълнуващо, приключенско, изпитателно и трудно, колкото на мен. Така че никак не им завиждах. Видях какво е да пътуваш с кола - много е лесно и хубавото е, че можеш да обиколиш повече на брой места в рамките на по-кратко време, но нямаш и половината от емоциите, трудностите и преживяванията, които получаваш ако пътуваш на стоп, пеша или с колело. За тези географски ширини обаче действително е по-удачно човек да има кола, за да може да се скрие от дъжда и вятъра, да се преоблече и да спи на сухо. Само на тотални екстремисти и диваци като мен мога да препоръчам моя начин на пътуване по тези места, за другите хора би бил отчайващо окаян и тегав, и може дори да ги откаже от пътуването.
Пристигането беше красиво и същевременно зловещо в моите очи. Тежки, сиви облаци бяха надвиснали над красивата столица Торсхавн и сякаш само мен чакаха, за да ме посрещнат и отчаят още от самото начало. Ситни капчици дъжд се процеждаха на моменти от сърдитото небе, но имах късмет - Вятърко издухваше дъжда и през този ден така и не заваля. Акостирахме и не след дълго от големия кораб слязоха около 450 пътника, само за да отстъпят място за още толкова новодошли. След седмица аз щях да съм от тези новите, които щяха да отплават за Исландия. За има-няма 30 минути се случва цялото това слизане и качване на огромния човекопоток. А на пристигане нямаше нито паспортна проверка, нито митничари - нищо. Влизаш си като цар, никой нищо не ти иска. И тамън слизаш от кораба, минаваш през скромната сграда на пристанището и вече си в центъра на столицата. Първото място, което посетих, беше форта до самото пристанище, който се отличаваше и с готин фар, освен с оръдия и останки от крепост. За съжаление установих, че Фарьорите не са част от роуминг споразумението на Европа и хич няма да е безплатно говоренето с близките, Нокиата ми изписа, че разговорите ще са 3 лв на минута. Така че една седмица нямаше да имаме контакт, освен празни прозвънявания.
Дълго обикалях из не особено големия център на Торсхавн. Градът ми се видя доста жив, то няма как иначе след слизането на всичките тия хора от кораба. Повечето клатушкащи се по улиците очевидно бяха туристи. Имаше атмосфера столицата, особено любима ми стана частта със старите къщи и Тинганес - старият парламент на островите. А като поех лека полека в посока края на града, открих и градския парк, който много ми стопли сърцето - имаше гора, истинска гора, макар и супер малка. Даже веднага ми се прииска тук да спя, но бързо отхвърлих тази идея - щях да се виждам от ред къщи и от всички пътеки. Реално нямаше как да се скрие човек в тази гора. Разходих се добре и се заех с излизане от града. Вървях в посока към тунела през океана, за да се прехвърля на следващия остров Естурой. Исках да си оставя Стреймой за последно, защото именно от тук щях да отплавам. Прицелих се в по-далечни и забутани места като за начало. За днес целта ми беше само да се прехвърля на другия остров и да намеря място за спане.
Вървях ли вървях и все не ми идваше отвътре да вдигна палец и да стопирам минаващите коли. Мина 21:00, наближи 22:00, а аз още вървях и не можех да се наканя, нещо яко ме беше хванала предстопова треска. Предпочитах просто да вървя, беше ми по-лесно психически и се чудех какво ли ще си говоря с хората, които ме качат, след като две години не стопирах нито веднъж. А за мен стопът винаги е бил единственият повод за комуникация с хора. Все пак накрая започнах вяло да махам с вдигнат палец като същевременно продължавах да вървя ако колата не спре. Въпреки късния час беше съвсем светло и не след дълго една жена отби луксозната си кола и ме покани да се кача. Беше на годините на майка ми, казваше се Паула и сериозно се загрижи къде ще спя. Въобще не отварях дума, че ще нощувам някъде в природата нелегално и я успокоих, че ще има къмпинг някъде наблизо и да не се тревожи за това. Минахме уникалния тунел, в който най-силно се впечатлих от кръговото с танцуващите и ярко осветени фигури на хора. Тя дори направи две обиколки на кръговото, за да ги огледам от всички страни. От другата страна реши да ме кара чак до къмпинга в село Aeduvik, което аз споменах, че искам да посетя. Тя не отиваше там, но каза, че може да мине по успореден път, който пак ще я отведе към дома й. Този път минавал близо до Aeduvik. За щастие успях да я убедя да не ме кара до селото, а да ме остави на разклона, който не беше далеч. Минахме през селцата Тофтир и Нес, прекатурихме планинката и във високата й част се озовахме на разклона за Aeduvik на дясно и Rituvik на ляво. Там слязох, Паула ми написа телефона си на листче и заръча да се обадя ако имам някакъв зор.
Само издебнах тя да се отдалечи и моментално се заоглеждах за място за спане. Беше ми спокойно като я оставих да мисли, че ще ходя в къмпинга. Всичко хубаво, обаче място за спане тук беше направо мираж. Беше абсолютно голо, земята беше подгизнала от последния дъжд явно, на всичко отгоре беше съвсем светло и нямаше как да не ме забележат рядко минаващите по пътя коли. Виждах се отвсякъде... Реших да използвам едни големи камъни за прикритие, виждах ги недалеч и се втурнах презглава към тях като ако видех да се задава кола, лягах по очи на мократа трева и хвърлях раницата на земята. Надявах се, че като съм на ниско, няма да ме забележат минаващите хора. И явно проработи, защото нощта мина безпроблемно. Успях да се скатая зад скали така, че не се виждах от пътя, а един голям объл камък помогна да не се виждам и от село Нес, което се падаше долу в ниското. За луд късмет нямаше и свиреп вятър. Фарьорите ме посрещнаха много мило - бърз стоп с любезна жена и сравнително милостив вятър през нощта, който ме събуждаше често, но поне палатката оцеля. Е, сандалите и чорапите ми бяха яко накиснати и мокри от разходката до тия скали, но пък в раницата имах зимни гумени ботуши и явно с тях щях да ходя голяма част от времето, особено извън пътя.
 |
| Първи гледки към Фарьорите |
 |
| Фортът с красив фар |
 |
| Любимите ми къщи са в изобилие на островите |
 |
| Tinganes |
 |
| Кръговото движение в подводния тунел между остров Streymoy и остров Eysturoy |
21.07.2022
Утрото беше прекрасно - пекна слънце. Не можех да повярвам на късмета си. С огромно вълнение се отправих на мисия - опознаване на Фарьорите. Природата наоколо беше страшно красива, а огряна от слънцето ставаше направо зашеметяваща. Докато вървях по пътя към село Aeduvik някои диви птици писукаха заплашително, защото явно гнездата им бяха наблизо и се опитваха да ме прогонят. Навсякъде край пътя изникваха овце, имаше една недоостригана, която предизвика едновременно смях и съжаление у мен. Стигнах селото и за нищо време го подминах, толкова малко беше. Хванах една пътека, която по нищо не приличаше на пътека и само големите каменни пирамидки подсказваха, че е такава. Започваше с вратичка, която предполагам е заради овцете, но също и да обозначи частна собственост, каквато е почти цялата земя на островите. Очаквах пътеката да ме отведе нагоре в планината и към село Нес, което бе от другата страна. Следвах пирамидките и след доза ходене с ботушите, които запазиха краката ми сухи, стигнах Нес, полюбувах се на красивата му църква и оръдието от Втората световна война, преобух се със сандалите и поех нагоре по шосето към същия разклон, където ме остави Паула снощи, за да продължа този път наляво - към Ритувик.
Минавайки през селата забелязах, че хората масово нямат пердета и вътре в къщите всичко се вижда. Напомни ми на Нова Зеландия. Добих също така странното усещане, че често седят по прозорците и зяпат навън кой минава и какво се случва. Явно са любопитни при цялата си студенина и необщителност. Забавно е, че се крият като малки деца, когато вдигнеш глава към някой прозорец и ги видиш, че те зяпат. Като цяло намирам хората за типични северняци, все пак и според историята са потомци на норвежците, макар след някакво проучване да са открили ирландски и шотландски корен у жените тук. Хладни, сдържани хора, но иначе са много възпитани и ако загазиш сериозно, според мен биха помогнали. Общо взето точно типа хора, който най ми допада. Само това зяпане по прозорците ми е абсурдно, може би защото никога не е имало у мен такъв интерес да го практикувам и го отчитам като грандиозно губене на време.
По пътя към Ритувик имаше гледки към езерото Тофтир, а когато наближих следващото градче Рунавик, се появиха пешеходни алеи за разходка около красивия воден басейн. Докато ходех по една от тях, срещнах снощната си спасителка Паула. Разхождаше се със сестра си и вече й беше разказала за срещата си с мен. Много ми се зарадва и спряхме да си поприказваме. Добре, че не ме разпита за къмпинга, само попита как е минала нощта. Не спрях да хваля красивата природа наоколо и казах на двете жени, че за мен е чест и привилегия да бъда тук.
Раницата доста ми тежеше, още нямах навик да ходя с нея по цял ден, от ранно утро до късно вечер без спиране. И този първи ден беше доста болезнен. Раменете ми бяха обхванати от силни болки, които се разпростряха във всички посоки. Това продължи 4-5 дни, след което раницата изобщо не ми правеше впечатление. Просто свикнах с тежестта и болката. Имах доста багаж по време на това пътуване, налагаше се да нося винаги много храна, която купувах в големите градове от по-евтините супермаркети, защото в малките населени места цените бяха доста по-високи. Освен това дебелите дрехи също си тежаха на мястото. Събрах и купища информационни брошури и карти. През последните дни в Исландия раницата със сигурност надхвърляше 30 кг. С доста зор я мъкнех по баирите. Но тук на Фарьорите все още беше поносимо тежка.
В Рунавик имаше туристически инфоцентър, от който взех доста карти и жената детайлно ми обясни какви преходи има за правене, кои са безплатни и кои - платени. Да, оказа се, че на Фарьорите има и такова нещо - пътеки, за които се плаща такса да минеш по тях. Уау, това го очаквах от страни като Индонезия или Етиопия, но от Фарьорските острови - въобще. Но земята нали е частна, всеки може да си слага такса ако иска. И така някои чорбаджии или общности са си решили да цакат туристите. Но при положение, че е пълно с безплатни пътеки, не зная какво би накарало някой да тръгне по платените. Е, по-късно разбрах, че не всеки мисли като мен и забелязах, че именно платените са пълни с народ, а тези, по които аз ходех, си бяха само за мен. Много се радвам, че овцете винаги се бутат на едни и същи места. Така оставят най-красивите и диви за мен.
На този линк има информация (на английски) за платените пътеки: https://visitfaroeislands.com/en/plan-your-stay/transport/hiking-guidelines-restrictions
Важно е за всеки, който иска да ги избегне. Би било много неприятно да се надъхаш да минеш по някоя пътека и тя да се окаже с касичка за пари на входа. По неписано правило се знае, че всички пътеки, които свързват отделните селища, са със свободен достъп. А тези платените са по-скоро до някое място тип туристическа атракция.
Продължих все пеша до Glyvrar, където имаше хубава църква, достъпна за посещение само отвън. Вътре почти винаги бяха затворени църквите на Фарьорите, с изключение на някои по-популярни. Тук започнах и стопа, втората ми кола за кратко возене беше черна джипка с баща и син, пътуващи за Fuglafjord. Аз щях да стигна и до там в някой от следващите дни, но сега целта ми бяха по-отдалечените локации, или в частност - изоставеното село Muli на остров Борой. Там исках да нощувам като пътьом смятах да посетя Клаксвик - втория по големина град на Фарьорите. След като слязох на разклон, където пътищата ни се разделяха, стопирах в посока втория океански тунел, който свързва островите Eстурой и Борой. Взеха ме мъж и жена, с които пътувах до Клаксвик, намиращ се от другата страна на тунела. Оставих си редица места за обикаляне, когато ще се връщам, не спрях никъде преди Клаксвик. Обиколих града обстойно, църквата беше огромна като за Фарьорите и отворена. Вътре ме очакваше много любезен и информативен възрастен джентълмен с костюм, който подробно и на отличен английски разказваше историята на храма на всеки появил се турист. Снимането беше разрешено и с голям мерак фотографирах дървената лодка, която висеше от тавана на църквата. Нейната история е, че е била на свещеник от Viðareiði, на когото вярно служела, за да плава между островите и да си върши работата по селата по времето, когато нямало пътища. Вътре се събират осем гребци, но дали свещеникът е имал толкова хора на разположение да го пренасят през островите, или се е борел с вълните почти сам, остана загадка за мен.
Много ми харесаха църквите тук и в Исландия. Почти винаги има макет на кораб, който виси от тавана, а тук имаше истинска лодка. На по-късен етап забелязах същата традиция и в Дания. Също ми допада, че църквите са супер опростени, няма икони, няма почти никакви детайли и всичко е изчистено и простичко. В тази в Клаксвик олтарът беше интересен - огромен стенопис, който първоначално бил предназначен за катедралата във Виборг, Дания, но в последствие бил пренесен тук като едва го спасили от рушаща се стена във въпросната катедрала.
Времето беше прекрасно и след като поразгледах града, продължих пеш към следващия тунел, който минава този път под високи планини, а не под водата. След час ходене стигнах до него и застанах да стопирам, изобщо не исках да вървя през тунела пеша, а и едва ли е разрешено. Спря ми кола с младо момиче и няколко деца на задната седалка. Решиха да ме откарат до Muli - следващата ми спирка, защото не бързали за никъде и тъкмо щели да се разходят натам да видят как е, не били ходили отдавна. След село Hvannasund поехме по път с влошаваща се настилка и колкото по-нататък отивахме, толкова по-бавно се движехме. Момичето почна да се притеснява за колата. Настоях да ме оставят да продължа пеша, от един момент нататък пътят стана наистина неприятен за лека кола. Това беше единственият лош път, който видях на Фарьорите. Явно защото селото бе изоставено и май имаше само една обитаема къща, която предполагам е такава само през лятото. Момичетата си заминаха обратно, а аз нарамих раницата и продължих оставащите 2-3 км пеша. От главния път до селото бяха около 6 км, утре щях със сигурност да ги вървя обратно. Тук освен някой шашав турист или местен фермер, други хора не се появяваха. Много ми хареса това местенце, стана ми любимото село на Фарьорите.
В Muli имаше готини стари къщи, красиви гледки, водопад, чийто води се изсипваха директно в океана, а отсреща на съседния остров Видой се виждаше село Viðareiði, което възнамерявах да посетя утре. Беше страшно красиво и не можех да отлепя очи от цялата тази приказка около мен. Тишина, спокойствие и чистота... само крясъците на някоя птица от време на време нарушаваха тишината. Преди селото вдясно до пътя имаше няколко стари, каменни къщички, които страшно ме грабнаха и се навих да нощувам в едната. Тревожех се обаче да не ме види някой, затова поседях дълго без да разпъвам палатката и чак като мина 21:00 се осмелих да си легна. Това бяха колиби за овце и вътре имаше акита, които ни най-малко не ме притесняваха, бяха сухи и даже ми служеха за мека постеля под палатката. Прекарах страхотна нощ без вятър, наспах се добре. Съвсем друго е да имаш стени и покрив на Фарьорите, за мен тази осрана къщичка беше супер лукс!
 |
| Утро по високото над Nes |
 |
| Езерото Тофтир |
22.07.2022
Събрах лагера и в 5:30 вече бях на пътя. Следващите шест километра бяха прекрасна разходка сред чудесата на природата и в най-прекрасното възможно време. Не можех да повярвам на късмета си - втори ден хубаво време на Фарьорите. Слънцето така здраво напече, че прегрях. Фиордите при лошо време са красиви, а при хубаво - фантастични. Вървейки по пътя на едно място видях паркиран немски кемпер, хората очевидно спяха вътре. Явно не само аз заобикалях правилата със задължителното спане на къмпинг. Но като цяло за един пешеходец беше много по-лесно да се скрие, отколкото хората с кемперите. Тези тук явно са решили да рискуват, тъй като пътят е изоставен и почти никой не минава. На другите пътища едва ли биха посмели.
Закусих до красив водопад и не след дълго излязох на главното шосе. Разходих се през Hvannasund, походих доста и към тунела. Точно преди него хванах стоп с момче за Viðareiði, което отиваше да помага за ремонт на къща. Вдясно от шосето след тунела се видяха островите Fugloy и Svinoy, до които се стига само с ферибот. Жалко, че се опитвах да не харча излишни пари за скъпи фериботи, иначе можеше да видя и тези острови. Макар че и времето не ми беше много, за една седмица няма как да се обиколят всичките острови. Във Viðareiði се разходих добре, селото е много красиво и на страхотно място с чудни гледки. Качих се до началото на платената пътека за изкачване на планината, струваше 200 крони (около 50 лв) и имаше касичка. Хората от последната къща имаха идеална видимост към входа и се отказах от идеята да "хакна" пътеката. При все това, че имаше толкова много други места за ходене, не исках да си навличам проблеми ако някой ме види. Църквата в селото беше много красива и разположена на най-живописното място, слязох и до плажа под нея. Бреговете бяха стръмни и скалисти, а отсреща се виждаше село Muli, където спах снощи.
На връщане почти стигнах тунела, докато хвана стоп. Взе ме чичка с баничарка, който отиваше в Hvannasund и имаше рожден ден. Беше в много добро настроение. Остави ме в селото и походих до следващия тунел като точно преди него ме взе друг чичка, който вече беше качил двама туристи мъж и жена от Амстердам. Те дошли с ферибота от Svinoy, но нямало автобус за Клаксвик и човекът им предложил да ги закара. Не разбрах дали си плащат за превоза или той им прави голям жест, не ми беше удобно да попитам. Не продължих с тях за Клаксвик, а слязох на разклона за остров Kunoy веднага след края на тунела. От там ме взе приятен чичко с бус, който беше от Kunoy и си отиваше вкъщи. Остави ме на пътче в селото, водещо към най-голямата атракция тук - малка гора над селото. Плантацията била започната още в началото на 20-ти век и до днес се е превърнала в малка, но страшно красива горичка. Има чудесни дървета и различни видове, дори араукария, което доста ме изненада. Когато стигнах гората и влязох по пътеката, сърцето ми се разтупа от радост. Толкова много ми липсваше гората, че ми се видя като сън. Едва няколко дни по голите хълмове и фиорди, но вече усещах с нищо незаменимата липса на дърветата. Като влязох в гората, не ми се излизаше изобщо. Седях повече от час между дърветата. Появиха се групичка туристи италианци с тяхната екскурзоводка, която беше много приятно момиче и дори провери на телефона си каква е прогнозата за времето за следващите дни, за да ми каже. Уведоми ме, че се очакват дъжд и вятър, но не особено много. Също сподели, че тази година нямали лято, времето било все лошо. А миналата седмица имало някаква страшна буря, която изпотрошила палатките на туристите по къмпингите.
На мен засега много ми вървеше с времето. Едва се избутах да изляза от гората, за да продължа обиколката на селото и околността. Страшно много ми хареса Куной, няма почти никакви посетители, супер спокойно село и остров. Планините тук са особено стръмни и направо отвесни, така че няма пътеки за преходи, но е приказно красиво. Църквата на селото беше много симпатична, минах през близките тоалетни и поех обратно към тунела. На Фарьорите почти винаги до църквите в населените места има тоалетни. Всичките са безплатни. Явно местните не искат туристите да им осират хубавата природа. А и в тая гола шир не мога да си представя къде може да се надупиш и да останеш незабелязан. Всичко се вижда на километри. И с тоя див вятър така може да се опикаеш...
На метри от тунела хванах стоп с жена от Норвегия, която е женена тук в Куной и този остров е станал новият й дом. Беше разговорлива и приятна, но доста ме стресна като съобщи, че с мъжа си са от "Свидетелите на Йехова". На езика ми беше да кажа, че аз пък съм от "Свидетелите на човешката глупост" и цял живот седя като страничен наблюдател, надсмивайки се над човешките тъпотии и умението на хората сами да си докарват излишни проблеми... ама се въздържах. От нея научих чак на третия си ден тук, че местната валута не е само датската крона, а се използва и фарьорската крона, която била горе-долу колкото датската. На мен не ми се беше налагало да сменям пари и засега нямах работа с валутата. Още карах на храната, купена в Германия и носена от вкъщи (буркана с тахан). И засега нищо не успях да похарча на Фарьорите - същински кошмар за местната икономика, това съм аз където и да отида по света. Бяха ми останали само хляб, тахан и ядки, но още не бе дошъл моментът да вляза в магазин.
Следващият стоп беше с приятен човек от Nordragota. Вместо да стигна до селото му с кола обаче, аз поисках да ме остави до викингските руини в Leirvik. От това градче започваше пътека през планината, която водеше до Nordragota от другата страна. Много държах да я извървя, обещаваше страхотни гледки. Първо разгледах руините, които бяха от викингско време, а после поех право нагоре през градчето към стадиона, от който стартира пътеката. Маркирана е с големи каменни пирамидки, изкачва се все по-нагоре в планината като най-горе е обезопасена с метално въже на места. Според мен не е необходимо и не е опасно, но явно така са решили за всеки случай. Излиза се на висок проход с невероятни гледки, има дори инсталиран далекоглед. Надолу към Nordragota беше доста стръмно в началото, имаше монтирани парапети, но нищо трудно за всеки с добра двигателна култура. По време на цялото слизане се любувах на гледки към селото, старата му църква и околните села и планини. Вече долу се разходих из Nordragota, след което продължих в посока Fuglafjordur. Едно момче ме закара до там, отиваше на гости, а иначе бил от Oyri. Слязох в центъра на градчето, което ми се видя по-големичко в сравнение с останалите населени места наоколо. Поразходих се и силно се зарадвах на късмета си, след като видях една бележка, закачена в началото на пътеката, която възнамерявах да хвана. Имаше предупреждение да не се прави прехода на 20-ти, защото фермерите щели да събират овцете за стригане. Добре, че дойдох два дни по-късно. Тръгнах нагоре в 19:00, драпах един час като през цялото време се радвах на гледки към градчето. Като стигнах почти най-високата част от прехода, реших да разпъна палатката макар и да се виждаше от пътеката. Не вярвах някой да мине толкова късно, а и не се виждах от никое село, бях на високо. Намерих сравнително равно място, отново нямаше вятър и прекарах спокойна нощ. Трудно ми беше да повярвам на късмета си с времето...
 |
| Утро край къщичката |
 |
| Norddepil / Hvannasund (едно до друго са от двете страни на моста) |
 |
| Църквата |
 |
| Овцете на Vidareidi |
 |
| Село Kunoy |
 |
| Нагоре към планината, поглед към Leirvik |
 |
| Leirvik |
 |
| Старата част на Nordragota |
 |
| Маршрутът ми из Фарьорските острови |
Бюджет за Фарьорските острови (7 дни):
- 172,65 крони = 23,18 евро - храна
1 коментар:
Благодаря,Тeри!
Публикуване на коментар