До Исландия и назад - част 1 - Румъния

Карпатска мецана

 

Преди да започна с първия разказ от поредицата за последното пътуване, искам да спомена отново, че все още търся нов дом и семейство за най-прекрасния котарак Елзьо. Подробно инфо и снимки  - най-долу в тази публикация - http://tery-robin.blogspot.com/2022/01/blog-post.html 

Ако някой има идеи и предложения, познава подходящи хора и място, моля да пише. Положението ми е много тежко, защото безкрайно много го обичам и всеки ден е някакъв кошмарен стрес да не се разболее, да не му се случи нещо... Не мога да отглеждам животни, дори муха или мравка. Вече не го пускам изобщо да обикаля из квартала и го разхождам само на каишка, понеже хората навсякъде са изроди и може някой да го отрови или утрепе. Търся отчаяно подходящ дом и семейство за него!

 

Ето го и първия разказ от лятното пътуване до Дания и обратно с кола и до Исландия с ферибот и на стоп. След две години скитническа пауза не вярвах, че пътуванията ще са отново достъпни за хора като мен, които не участват в новата глобална манипулация, та се чувствах направо странно отново да съм на път, още повече по необичаен за мен начин - с кола в първата и последната част на пътуването. Малко общи статистики и факти:

• Изминати километри - 3864 (на отиване) + 5109 (на връщане) = 8973 км общо с колата. Двата месеца в Исландия на стоп не влизат в тази сметка.
  
• Времетраене - 121 дни или 4 месеца
  
• Спукани гуми - 1 
• Любима страна - Исландия
• Неочаквана изненада в положителен аспект - Дания
• Най-лоши пътища - Унгария
• Най-страхотни срещи с животни - мечките в Румъния
  
• Най-яки замъци - Словакия
• Най-престъпна и напрегната обстановка - Германия
• Най-брутално пренаселена държава - Полша
  
• Най-уникално преживяване - плуване в горещ водопад в нищото посред нощ с Полярното сияние над главата ми
• Най-красив и дъхоспиращ планински преход - от Ландманалаугар до Скогар в Исландия - 80 км за два дни
  
• Най-дълго гладуване - три дни в Исландия
  
• Най-кошмарен и мъчителен период - над седмица дъжд, вятър и студ в северна Исландия
• Най-дълъг стоп, който включи и доза шофиране - два дни и две нощувки с германеца Анди
• Най-странен инцидент - вятърът ме повдигна и събори на скали от лава, порязах си ръката при падането, Исландия
  

01.07.2022

Маршрут: Хасково - Велико Търново - Русе - Гюргево - Cetatea - Vlasin (нива)

Това е може би единственото пътуване в живота ми, в което не тръгнах рано сутринта в деня на заминаване. Вместо това тръгнах чак следобед, защото всичко покрай началото на това пътуване беше толкова объркано, неочаквано и неорганизирано. Не зная как от бързане не забравих нещо важно вкъщи. Ще започна с предисторията... Това пътуване трябваше да е с колело, ама не стана така, защото адски много закъснях с потеглянето към Дания заради множество неща, с които се захванах вкъщи. Съответно нямаше как да стигна навреме за отплаването на ферибота на две колела. Търсех платен транспорт до някъде по пътя поне, но не ми харесаха нито цените, нито можех да се реша да метна колелото на някой такъв бус, че да се потроши по пътя. Отделно хич не ми се пътуваше ден-два с опаковано в маски и шалове лице, за да не пипна китайската чума. И един ден, един странен ден, когато най-малко очаквах, на екрана на очуканата ми Нокиa се появи съобщение от другарчето, с което пътувахме в Южна Америка и което до ден днешен остана единствения човек, когото все още мога да понасям. Съобщението гласеше, че предлага колата си, за да се превозим до Дания и иска да попътува из Европа. Шок! В първия момент си помислих, че това е шега. Все пак другарчето не си дава колата за някое ходене до близко село, та какво остава за брутален Евротрип, който ще навърти сума километри и амортизира още повече Хондичката от 1996 г. Не стига, че си стои в гаража като паметник, ползва се само за едно определено нещо няколко пъти в годината, но и колата хич не беше в изправност. Най-малкото - скоростната кутия беше леш и след много време и опити, беше уж успешно оправена като дори беше тествана в едно кратко пътуване из Средна гора. Колата не само е стара, но и е купена втора употреба - внос от Италия преди много години. На мен ми светват поне две червени лампички като чуя, че дадена кола е италиански внос втора ръка. Та като прочетох съобщението на другарчето, ми трябваше доста време да го осмисля, понеже ми изглеждаше по-скоро майтап. 

В крайна сметка се оказа, че въобще не е шега. Другарчето наистина искаше да ходи в Дания и нямаше нищо против да бъде там два месеца, колкото аз щях да съм в Исландия, след което да се върнем обратно с колата. Имаше обаче две "уловки" - бензинът е за моя сметка и през цялото време аз карам, тоест закарвам ни и ни връщам. Второто беше всъщност най-големият стимул за мен да се навия за този трип. Толкова много обичам да шофирам, че такава златна възможност просто нямаше как да пропусна. Другарчето пък никак не обича, така че щеше да си има шофьор за през цяла Европа. За мен щеше да е невъобразим кеф да карам през различни държави, по пътища, които изобщо не познавам, да се губя из градове и села... Нямаше накъде да стане по-добре, може би само ако бях с 1000 кубиков пистов мотор. Но и Хонда Сивик не е никак за подценяване, много е приятна за каране, супер икономична е и доста мощна. През повечето време разходът на гориво беше около 4-5 л. на 100 км. 

Това щеше да ми е първото такова пътуване извън България и ми беше много интересно как ще протече. Още повече, че очаквах колата да се разпадне още на отиване. Гумите й бяха толкова износени, че целите бяха напукани, а в едната имаше и балон, който се бе образувал от външната й страна. На шофьорската седалка пък течеше вода при дъжд, тъй като уплътнението на вратата го нямаше съвсем никакво. Багажникът не можеше да стои отворен, трябваше да го подпираме с една тръба или с ръце. Даже няма да споменавам полуоските и редица други бая застрашителни проблеми по колата... А никак нямахме средства за извънредни ситуации, така че ако нещо се развалеше, трябваше сами да си го поправим. Лошо, ако гониш дата за ферибот.    

Не вярвайки, че другарчето наистина ще даде колата и чудейки се дали ще ми стигнат парите да плащам бензина, както и дали колата ще стигне по-далеч от румънската граница, проведох един последен разговор с него и решението беше взето - потегляме и рискуваме. За другарчето щеше да е втори Евротрип с кола, правило е такъв преди доста години. За мен щеше да е първи трип, който да не е на стоп или с колело, ако не броим две седмици в Нова Зеландия, когато шофирах кола, наета от други четирима човека и ги возех из страната. Прекосяването на Европа с кола обаче щеше да е различно и по-интензивно изпитание. Беше ми много интересно да пробвам нещо ново и то свързано с шофиране, което по принцип толкова много обичам. Предстоеше да се докажа пред себе си като отличен шофьор, или да се издъня яко с някоя глоба. В крайна сметка не се изложих никъде, не лепнах глоба, колата издържа всички мъчения достойно и минахме само с една спукана гума и една изгоряла крушка на фар за цялото пътуване.

И така, на първи юли - петък следобед, потеглихме към Румъния. Аз избрах целия маршрут и другарчето през цялото време нямаше идея къде сме и къде отиваме, което го превръщаше в ужасен навигатор, но поне се наслаждаваше на пътуването след две години невъзможност да се излезе в чужбина. Колата беше претъпкана с багаж още при тръгването. Другарчето бе помъкнало толкова много инструменти, че колата беше претоварена с железа. Отгоре на това си носеше такива купища храна за готвене, сякаш в цяла Европа цари глад и нищо не се продавав в магазините. Дори няма да споменавам дрехите му, за да се изкара възможно най-дълго без пране... Аз от своя страна помъкнах два спални чувала, единият зимен за Исландия. Сега ми е пределно ясно, че без тоя чувал щеше да е абсолютно невъзможно да се спи навън в "Ледената земя". Моят багаж беше доста малко на отиване, но се увеличи десетократно на връщане към България. То не бяха купища камъни, пясък, миди, книги и брошури, подаръци за близките... джудже за градина, картини, огромни плюшени мечка и маймуна... спирам до тук, че не е за описване! Ошушкахме вторите употреби из Дания и събрахме купища дългогодишно жадувани неща, които там се продаваха за жълти стотинки или бяха безплатни. Другарчето например се сдоби с прахосмукачка напълно безплатно. А пред мен изникна страшно изкушение - как да устоиш на огромен плюшен мечок, за какъвто винаги си мечтал, но не си купувал заради безумно високата цена в магазините?! И как да вземеш само мечока като до него дреме аверчето му в пакостите рошаво шимпанзе... Та с двама нови навигатори, лесно заемащи по една седалка всеки, обстановката в колата стана още по-задушевна. Още повече, че тръгнахме без предна седалка. Другарчето я беше махнало преди началото на пътуването, за да има повече място за багажи. До ден днешен нямам понятие тая малка Хондичка как ни износи толкова километри и толкова дни. С такава  пълна кола нямаше шанс да се спи вътре в нея, така че при всички случаи трябваше да си намираме места за палатка всяка вечер. И най-лошото е, че нямаше да можем да вземаме стопаджии, но поне за това не ме беше яд, защото по целия път не видяме нито един.

За следобеда и вечерта на първия ден изминахме 325 км от Хасково до една нива някъде след Гюргево. В България не спирахме никъде, освен до красиви лавандулови насаждения за снимка. До границата карах нонстоп и стигнахме там късно вечерта. Към полунощ минахме Дунав мост, имаше такса 4 лв за моста и взехме седмична винетка за Румъния срещу 3 евро. Хванахме не особено оживен път след Гюргево и започнаме да се оглеждаме за място за спане. Два пъти видяхме лисици, едната се беше надупила по голяма нужда до шосето и въобще не й пукаше, че я осветявам с фаровете. Пропуснах да спомена, че към пазарлъците около това пътуване имаше още две клаузи - с другарчето се бяхме разбрали, че колата няма да се кара по лоши черни пътища, защото е страшно ниска, както и по магистрали, защото аз ги мразя и те отнемат цялото удоволствие от пътуването с кола - караш и нищо не виждаш, никъде не спираш, просто пълна скука и тъпня. Предстоеше да минем цяла Европа по възможно най-малките пътчета, които аз избирах и предпочитах. Никак обаче не осъзнавах колко недостатъчно е оставащото до ферибота време... За амбициозни намерения като моите трябваха не дни или месеци, а години в едната посока. Дори съседна Румъния винаги ми е била страшно интересна и много ми се е пътувало из нея.

Мисията по намиране на място за спане беше зорна. Всяко черно пътче, по което поемахме встрани от шосето и което имаше гора наоколо, започваше с бариера едва няколко метра навътре. Наложи се да се установим до черен път в нива някъде преди село Vlasin като си легнахме чак в 01:00 и станахме по изгрев. Събираха ни се едва няколко часа сън, да му мисли шофьорът.

Някъде по пътя през България към Румъния

Първа нощувка в румънска нива

02.07.2022

Маршрут: Vlasin - Milcovățu - Corbii Mari - Petrești - Pitești - Biserica Izvoarelor de Leac

Същинското пътуване започна днес. Първото нещо, което ми грабна вниманието в Румъния, бяха покривите на къщите. Понеже в последно време се занимавах активно с ремонт на не един, ами цели три покрива, ми беше станало инстинкт да се заглеждам по покривите на всички къщи, които минат пред очите ми. Забелязах, че в Румъния много използват ламарина, което ме успокои, че не е било чак такава грешка да си направя покрива на бараките именно такъв. Тук хората покриваха целите си къщи, църкви и въобще всякакви масивни сгради с ламарини, а до неотдавна аз си мислех, че тоя вид покриви става само за кокошкарници и дворни тоалетни. 

След доста каране и спиране до всяка крайпътна църква или интересна сграда, най-сетне стигнахме Питещи. Или по-точно наближихме града и се отбихме до първата ми любопитна спирка десетина километра преди него - музея Golesti. Нямахме обаче никакви леи в брой, та не можех да си купя билет. Предложих на касиерката да платя с евро или с карта (която на всичко отгоре не беше моя, аз нямам банкова карта и взех тази на близките за подобни случаи). Жената обаче каза, че приемат само леи в брой и директно ме покани в музея без да плащам билет. Приятно се изненадах от жеста, иначе самият билет не е скъп - 10 леи или 2 евро. А музеят е фантастичен и си заслужава всяка стотинка. Съществува от средата на 20 век и обхваща голяма територия като се разделя на историческа част с информация за семейство Голещи и техни принадлежности, и цяло село във вид на музей на открито с множество стари къщи, църква, градини, лозя, овошки... Имението е наследствено на рода Голеску - семейство с над 500 години история. Към момента музеят се поддържа прекрасно и има много какво да се види, според мен си трябват поне 4-5 часа за спокойно разглеждане.

Другарчето прекара в колата часовете, които отделих на музея, след което продължихме в посока Питещи. Отново обаче не стигнахме до града. Появи се друг музей на хоризонта - Bratianu, наречен още Вила Флорика. Красиво имение, което може да се посети само с придружител и беседа, тоест уредникът те развежда по стаите и разказва. Изчаках да излязат предните посетители и човекът да се освободи. За късмет прие да платя в евро - 4 евро е билета. После ми разказа на доста добър английски историята на мястото, разведе ме из всички помещения с красиви и интересни мебели и произведения на изкуството. Завършихме обиколката на прекрасна панорамна тераса. Библиотеката беше смайваща и в нея ми останаха очите. Около имението пък има гора и една пътечка през нея води до статуя с три орела, които символизират братята Братиану - важни румънски политици.

След още няколко километра най-сетне стигнахме град Питещи. Не успях да озаптя ламтежа си за още музеи и веднага побързах отново да зарежа другарчето в колата на паркинга пред поредния зашеметяващ извор на знания и култура - бившия затвор на града. Към момента мястото функционира като музей, входът беше безплатен и абсолютно си заслужава посещението, особено ако сте почитатели на спомените за човешка жестокост и отдавна сте спрели да се чудите докъде може да се простира тя. За мен едно от най-интересните и убедителни места за посещение в света е военния музей в Сайгон, който посетих не веднъж, а цели два пъти. Второ място засега държи музеят на геноцида Туол Сленг в Пном Пен. Много исках да посетя някой концлагер в Полша по време на това пътуване, вярвам щеше да влезе в първата тройка, но не стигна времето. Та да се върна на бившия затвор на Питещи - пак едно такова местенце, където човеците са се развихрили в измъчването и тормоза над себеподобни. Тук са били държани политически затворници по времето на комунизма. Върху тях са се провеждали жестоки експерименти, свързани с физически мъчения и промиване на мозъци. Унижения и зверщини, типично присъщи на човешката природа, са били използвани срещу набедените за виновни. Целта е била да се смаже напълно личността, тя да се откаже от себе си и своите убеждения, да признае неизвършени престъпления като публичните унижения са стигали дори до ядене на изпражнения и изхождане в устите на други затворници. Седя и се чудя дали някъде, в някоя Галактика би могло да има същество, способно да измисли подобни неща и да ги приложи в действие. Защото на Земята със сигурност няма. Само човека. И говорим за времена отпреди 70 години, не 700 или 7000. 

Посещението на музея е безплатно, освен ако не искате да го посетите с екскурзовод, тогава се плаща 40 леи. На входа ви посреща персонал от млади хора, супер надъхани и мотивирани, които ви обясняват как да разгледате помещенията с помощта на аудио-гид. Но за целта трябва да имате "умен" телефон. Тъй като аз нямам, едно от момичетата веднага ми даде нейния личен телефон, пусна съответната програма, за да мога да слушам информацията във всяка зала и поех на обиколка, която продължи повече от 40 минути. Много призрачно, зловещо и тъжно място. Истинско място. Показва точно и конкретно жестокостта, злото и тъмнината на човешката същност. Не е за хора позитивисти, такива с розови очила, на които "животът е прекрасен" им е лайтмотивът. Аз просто обичам да посещавам подобни места, защото те показват нещата такива, каквито са, а не такива, каквито биха могли да бъдат, ако... Защото това "ако" винаги, докато свят светува, ще бъде абстракция - недостижима и абсолютно непозната за човечеството и неговата зла същност.

В двора на музея има и останки от Берлинската стена. Някак си доста бързо отлетя времето ми в музея, върнах се до колата и заварих другарчето да се занимава с негови си неща. Как не му омръзваше да седи вътре и да пропуска супер интересни места едно след друго - нямам обяснение. Беше му интересно да му разказвам за местата, които разглеждах, но не и да идва сам да ги разгледа. Е, поне в разходката из центъра на Питещи се включи. Вече явно му беше писнало да седи. Първо се отбихме до един манастир в краен квартал, а после обходихме главната улица в центъра. Приятно беше, порадвах се на ято гълъби на площада, красивата стара църква "Св. Геогри", която видяхме само отвън и времето отлетя, денят свърши и дойде време за търсене на място за спане. Другарчето загледа на Гугъл сателит разни забутани черни пътчета, където да пренощуваме и намери някакъв път, водещ към недалечна планинка. Оказа се, че в края на този път има популярен параклис с извори на лековита вода. Мястото бе супер закътано в гората, а пътят, водещ до него, беше лесно проходим за обикновена кола, даже и за полегналата до земята претоварена Хондичка. Докато заспивах в палатката, ме мъчеше болка в гърлото, която бе започнала по-рано днес следобед. Мислех си, че е настинка, защото снощи в нивата не се завих добре с чувала, но друга се оказа работата...

Румънски слънчогледи

Църква с ламаринен покрив

Пауза за дискусия относно покривите на румънските къщи

Уникалният музей "Голещи"

Вътре из музея...

Из частта на музея, която е на открито и на голяма площ...

По къщичките има чудни находки

Скромен параклис

Класна стая в селското училище

Лозята са характерни за това място

Църквата

Котка да си в тоя музей

Старата църква Goleștilor, беше затворена

В музея Братиану - вила Флорика

Интериорът на всички помещения е впечатляващ

Огромна тераса

Църква някъде по пътя

Първи за Румъния веган сладолед

Затворът в Питещи - уникален музей, който много ме впечатли

Вътре по стаите лъха на човешка жестокост

На разходка из Питещи...

Общината

Църквата "Свети Георги"

03-06.07.2022

Маршрут: Biserica Izvoarelor de Leac - Tutana - Curtea de Argeș - Vidraru lake

И така започна кошмарът... Сутринта ми беше толкова лошо, че не ми се правеше нищо. Едва се наканих да снимам изворите и параклисчетата в гората. Проснах се на пейките до едно от тях и не ми се мърдаше. Добре, че имахме термометър в колата. Заради Ковид истерията реших да го взема ако въведат пак мерки и някъде трябва да се минават граници и да се заблуждават властите, защото аз май по принцип имам по-висока температура, сякаш все е над 37 и биха ме заподозрели. И тоя път беше над 37, ама доста над. Всичко ме болеше, особено мускулите на краката и едва ходех в права линия. Беше на практика невъзможно да шофирам, затова другарчето за първи път седна зад волана. Макар да ми беше много зле, не можех да мързелувам, а времето да тече и да пропускам ред забележителности, затова юрнах другарчето да кара към близкия манастир Тутана. Оказа се красиво и интересно място, освен невероятната църква имаше и стари руини. Още през 14 век тук е имало монашеска обител. Много се изкефих и на това място, защото е някак си съвсем извън туристическите забележителности, както бяха и изворчетата в гората. Не само е много хубаво и вълнуващо, но и няма никакви посетители. Такива места ме карат да се чувствам като откривател на съкровище. Доста от местата в това пътуване ги посещавах по същата схема - без план и намерение, просто ги виждах на картата или виждах някаква табела край пътя, и право натам. 

Продължихме към град Curtea de Argeș, който исках да посетим обезателно преди да поемем към приказните Карпати и така бленувания път Transfagaras. Именно това трасе възнамерявах да мина с колелото и най-много ме беше яд за него, когато стана ясно, че няма да пътувам с колело. Още преди да стигнем града към болките и общата ми отпадналост се добавиха силни болки в стомаха, разстройство и гадене. От телефонен разговор с майка ми малко по-рано стана ясно, че вкъщи още някой е с такива симптоми. И се е разболял точно когато и аз - днес. На по-късен етап стана ясно, че всъщност моята майка ни е разболяла всичките от Ковид, защото е спряла да носи маска. Решила е, че всичко знае и всичко й е ясно, та вече няма опасност, в резултат на което донесе заразата вкъщи след две години космически усилия и жестока дисциплина от моя страна, за да предпазя близките си. Не само, че това съсипа тотално пътуването ми, но и болестта се оказа особено тежка и много се намъчих, болезнено ми напомни денгата в Коста Рика. 

В началото на града накарах другарчето да спре в някаква улица, защото ми беше толкова лошо и така зверски ме боляха мускули, кости, стави - въобще всичко, че не можех да си намеря място. Нито можех да седя, нито да лежа, нито да ходя - побърквах се от болки и нерви. Вдигнах яко температура - сериозно мина 38 градуса, гадеше ми се, имах страшни киселини, дрискаше ми се, изобщо имах чувството, че се разпадам. Как, защо и откъде намерих сили в това състояние час по-късно да се разхождам из Curtea de Argeș - не мога и аз да си отговоря! Това беше един от моментите, когато за пореден път осъзнах, че скитничеството ми е призвание и извира от дълбините на сърцето ми, че пустото любопитство да видя всичко и да науча всичко ври и кипи толкова силно, та никоя болест не може да го спре. Плетях краката и се подпирах на другарчето, защото имах чувството, че ще колабирам на улицата, но разгледах пустите красоти на тоя град, а те никак не бяха малко. Първо посетих интересната църква Олари с уникални стенописи, после внушителната княжеска църква Свети Никола в центъра, добрахме се с мъки и до руините на църквата Sân Nicoară на малко хълмче, а накрая отдидохме до големия манастирски комплекс на града, където другарчето остана в колата, вече му беше омръзнало да обикаля. Аз със сетни сили обходих всичките църкви на комплекса, коя от коя по-внушителни, а и парковите площи бяха много приятни. Вече в критично лошо състояние най-сетне поехме към Карпатите. Очаквах да се подобря като се качим в планината. Другарчето изтича да купи едни билкови лукчета от Лидл за "лечение" на болестта и с това прекарахме целия Ковид. По път към планината спряхме до още един манастир, че как ще бъде пропуснат - Sfântul Ioan Antonești. До него отидох само аз, драпайки по баир със скоростта на охлюв. Добре, че това беше последната спирка преди планината. Другарчето караше днес, аз не можех да натискам педалите с кашкавалените си, хаотично движещи се сковани от болка крака. Направо не бях на себе си. Другарчето все още беше здраво. 

Минахме край крепостта Поенари, която за луд късмет беше затворена за посетители, иначе гарантирано щях да се насиля, за да се добера до нея. Щяла да е затворена за поне още 3 години, така поне твърдеше момчето от заведението на входа. Малко по-нататък в планината видяхме нещо, което поне за известно време напълно ме накара да забравя болестта - МЕЧКИ! Не една, ами направо две, които си кебичеха близо до пътя и изобщо не се смущаваха от минаващите коли. Другарчето наби спирачки, всичко живо по колите назад почна да ни освирква, защото пуснахме аварийките и зяпнахме по мечките в захлас. А пътят беше тесен и без отбивка точно на това място. Още изобщо не знаехме колко мечки ще видим в следващите часове и дни, та приемахме тази среща като най-уникалното и невъзможно да се повтори изживяване и не искахме да мръднем колата от там. Ако не бяха зверските освирквания и псувни, може би още щяхме да сме там. Наложи се все пак да продължим и малко по-нататък - още мечкиииии. Еййй, полудях!!! Някак си отбихме колата на второто място и слязох веднага да се запознавам с косматите сладури. Не след дълго дойдоха полицаи с патрулка и разгониха мераклиите за среща с мечки, тоест най-вече мен, другите хора ги гледаха от колите и им хвърляха храна. Тикви, хляб, грозде, пъпеши и какви ли не чудесии се търкаляха в канавките из румънските Карпати. Идвайки тук изобщо не знаехме, че има доста мечки, които си просят край пътя и хората им хвърлят по нещичко. А покрай мечките има и патрулки с полицаи, които дебнат такива като мен - зажаднели за контакт с косматковците, и прогонват мечките обратно в гората точно като сме в разгара на комуникацията. За щастие понякога минава поне час докато дойде патрулка. С някои мечоци дръпнахме напред в общуването, един даже ми се издразни за прекомерно скъсяване на дистанцията и ме изръмжа предупредително с отскок напред. А другарчето само веднъж слезе, всеки път седеше в колата и така си ги гледаше, а когато един мечок се приближи до прозореца му твърде много, та аха да влезе вътре, имах чувството, че ще трябва да си смени гащите.

Има само едно нещо, което прави боледуването от Ковид почти приятно - да си сред мечки в Карпатите. Цялото боледуване мина така. Установихме се първоначално на един черен път до езерото Видрару, който обаче се оказа доста оживен в тоя сезон и честичко минаваха туристи. Две нощи и два дни изкарахме там. През цялото време лежах в несвяст до колата, температурата ми беше много над 38 градуса и не спадаше. Другарчето слагаше мокри чорапи на главата ми. След последните мечки през първия ден и една кратка разходка край езерото, краката ми напълно отказаха и почти се парализирах. Не можех да направя и крачка повече, така че следващите два дни просто лежах и се гърчех. Опитвах се да чета книга, но ми беше твърде лошо и за това. Нощите бяха интересни... трафикът спираше, но над пътя имаше стръмен склон свлачище, по който падаха камъни и аха да ни претрепят, докато спим в палатката. Падаха неколкократко и все ги намирахме на метри от главите ни сутрин. На втората сутрин край колата мина патрулка, но вече бяхме събрали палатката и нищо не ни казаха. Приличахме си на туристи, не ни беше написано на челата, че сме ковидясали. Към всичките ми унищожителни симптоми се добави и мазна кашлица с храчки, която прогресивно се задълбочаваше и най-последна си отиде. Първия ден успях да хапна малко овесена каша и краставица, нямах никакъв апетит.

Беше побъркващо за мен да съм на такова красиво място и да лежа. Имаше толкова преходи около това езеро и изобщо в целия район, толкова мечки... полудявах! На 05.07 - два дни след мен, другарчето също легна болно. Краката му отказаха, скова се също като мен. Ясно беше от кого се е заразило. Моята температура взе да спада леко, така че можех да се грижа за себе си и за него. Следобед решихме да се преместим на друг черен път, който се оказа по-спокоен от този. Там боледуването продължи като другарчето много се влоши. Вдигна 39,5 градуса температура и не можеше да мръдне. Слагах мокри чорапи на главата му и се надявах да почне да спада по-скоро. През нощта се изсипа страшен дъжд и палатката подгизна. Другарчето се премести да лежи в колата на шофьорската седалка в малките часове на нощта, а аз останах в локва вода в палатката, всичко беше мокро. На следващия ден сушихме чували и шалтета, аз отидох да се разходя и полудях по мама Мецана с две малки мечета, намиращи се буквално на 20-30 метра от палатката по права линия. Бяха долу на пътя и се лепнах за тях, докато не си тръгнаха. Хората от минаващите коли изпадаха в истерия като ме видеха, че съм пеш, а не в кола и почваха да викат по мен, което при други обстоятелства можеше да стресира мечката. Но тук явно животните са свикнали с шумни и прости хора. От кратката разходка страшно се изморих и едва се завлякох до колата. Въпреки че температурата ми беше спаднала, явно никак не ми беше минала болестта. Беше ми и малко криво, че мечките не идваха до палатката нощем. Искаше ми се да се посмея за сметка на другарчето. Привечер четох, писах и установих, че сме изминали 593 км от Хасково до тук. Другарчето сякаш беше малко по-добре след цял ден лежане, а аз вече можех да шофирам, макар при ходене да се изморявах на всяка крачка и да кашлях като магаре. Решихме, че ако утре е по-добре, ще тръгваме отново на път из Карпатите. 

   

Утро край лековитите извори с параклиси недалеч от Crampotani

Аязмо, едно от многото

Руини от манастир Тутана

Църквата на манастира

Старата и много интересна църква Олари в Curtea de Argeș

Княжеската църква Свети Никола

Из Куртя де Арджеш (Curtea de Argeș)

Църквата Sân Nicoară

Из манастира Curtea de Argeș

Тази църква ми е любимата тук

Манастир Sfântul Ioan Antonești

Крайпътна хубост

Първа среща с мечки в Карпатите :)

Мечо пресича шосето

Неизмерима радост от поредната среща с Мецана или Мечо

Езерото Видрару

На това място изкарах половината от Ковид19

Така мина "Ковид ваканцията", снимката е от тел. на другарчето

Тази красавица ми правеше компания

Бонбонче, направо ми се прииска да го изям

Втора част от Ковид19, вдясно другарчето лежи в несвяст

Предупреждения за страхливите хора

Мама с две мечета :) Стоях край тях доста време, докато се разотидоха

 

07.07.2022

Маршрут: езерото Vidraru - езерото Balea - манастир Cârţişoara

Сутринта взехме решение да тръгваме. Другарчето не се беше възстановило още, но щеше да си почива в колата по цял ден, а аз да карам и да си спирам за разглеждане. Отбих се два пъти покрай езерото и се разходих за кратко, но много бързо се изтощавах и едва ходех. По едно черно пътче си намерих място за къпане в река Buda и се възползвах да се изкъпя след кошмарното боледуване. Другарчето също отиде по-късно и поне се освежихме. Серията срещи с мечки продължи с пълна мощ като се запознах с няколко супер сладки мечоци. В селището Piscul Negru посетих манастир, срутена недостъпна пещера само до входа й, след което се изкачихме във високите части на Transfagarasan. Там ни очакваха страхотни гледки, водопади, езера и перфектното шосе за шофиране, което с кола е добре, но с колело би било още по-добре. Макароните, виещи се по склоновете на планината, напомнят на норвeжкия Trollstigen и редица други подобни пътища из скандинавската страна. Водопад Капра беше внушителен и посещаван от минаващи туристи, имаше доста сергии със сувенири за продан. По-нататък езерото Балеа беше големият хит на трасето, там нямаше празно на платените паркинги, беше лудница, но ние така или иначе спряхме на разширение до шосето малко по-надолу от паркингите. Може би тук е момента да спомена, че за цялото пътуване през цялата Европа не похарчих нито стотинка за паркинг и не придобих нито една глоба за паркиране или за нещо друго. Другарчето остана да си почива в колата, а аз се отправих на разходка. Езерото беше доста населено, имаше постройки и множество хора, та ми докривя и си го представих преди да стане популярно как е изглеждало това място. 

В стремежа си да намеря по-диво и усамотено кътче се отправих към горното езеро Капра, което отстоеше на доза ходене по стръмна пътека право нагоре в планината. Би трябвало да ми отнеме половин час това изкачване. В състоянието, в което се намирах обаче, лесно се изтърколиха два часа и половина зверско драпане с тежко дишане. Приятната пътека яко ме измъчи, аз просто едва ходех. Даже и надолу трудно дишах. Превръщах се в инвалид. Кашлицата ми ставаше все по-лоша и тежка. Тлъсти храчки се търкаляха по гърлото ми, а болката в дробовете при всяко напъване все повече се засилваше. Гледките пък бяха убийствено красиви и въобще не съжалявах за огромното усилие. Като се върнах в колата, силно ме втресе и доста ми прилоша. Насищане обаче нямах, спуснахме се по завоестия път от другата страна на прохода и реших да ходя до водопада Балеа, който се намираше доста навътре в гората по стръмна на места пътека. Докато стигна до него, почти се стъмни. Претоварих се жестоко и вместо да се подобрявам като другарчето, което цял ден просто си почиваше, аз се влошавах бързо. Вярно е казал народът - "луд умора няма". Явно щях да вървя докато или оздравея, или падна някъде и пукна. 

Малко преди тъмно продължихме надолу по пътя. На разклона към водопада не ставаше за спане, имаше много сергии, сгради и хора. Не открихме и подходящо черно пътче, по което да се скатаем за нощувка, така че стигнахме чак до манастир Cârţişoara, или по-точно двеста метра преди него, където разпънахме лагера на поляна и нощувахме спокойно.

Езерото Видрару

Скъсявах дистанцията все повече, докато Мечо ми изръмжа

Любопитна глава в храсталака...

Piscul Negru

Манастир Sfântul Prooroc Ilie

Пещера в Piscul Negru

Недостъпна е заради срутване

Нагоре през планината - Transfăgărăşan

Водопад Капра

Езерото Балеа

Пътят на Transfăgărăşan си го бива, искаше ми се с колело да се изкача и спусна

Езерото Балеа от пътеката за езерото Капра

Планинска птичка

Нагоре по пътя

Езерото Балеа от птичи поглед

Езерото Капра

Водопад Балеа

08.07.2022

Маршрут: манастир Cârţişoara - Cârța - Sibiu - нива преди Mandra

Утрото започна с топъл чай благодарение на другарчето, което беше взело газов котлон да готви и така хапвахме и пийвахме по нещо топло почти всеки ден. Отскочих да видя близкия манастир Cârţişoara, беше отворен и още докато прекрачвах портите на двора, две монахини ме загледаха от входа на църквата. Едната се засили към мен и буквално започна да ме гони от двора, сочейки фотоапарата ми така, все едно е видяла Рогатия. Почна доста агресивно да ме пъди, повтаряйки "не" многократно и едно след друго, сякаш друга дума не знаеше. Много се впечатлих от злата жена и побързах да си изляза. Затръшна ми портата под носа, обърна ми гръб и се върна при другата до църквата. Чак така грубо не ме бяха гонили от манастир. Изумително бе, че дори не бях още в двора му и тъкмо влизах в него. Нормално ако имат нещо против снимането, то се отнася за църквата, до която аз изобщо не бях близо. За пореден път се отвратих от откачалките християни, през годините ми станаха по-гнусни и противни от мюсюлманите дори. За да дразня злите жени минах покрай оградата на манастира и снимах нарочно право към тях. Тъкмо като си тръгвах един автобус с ученици поклонници се изсипа на паркинга. Останах няколко минути да видя как ще ги посрещнат монахините. Веднага им отвориха и ги пуснаха вътре. Дожаля ми за малките промити мозъчета на "у/мъ/чениците" и се измъкнах от това гнездо на оси. 

С колата се върнахме до главния път и се отбихме до малък музей в селото, който видяхме само отвън. Входът беше 10 леи, а ние все още нямахме никакви румънски пари и не ми се занимаваше да се моля да плащам с евро. После карах към руините на Cârța - огромен цистериански манастир и зашеметяващо място. Там реших да вляза да посетя руините, макар част от комплекса да се виждаше и отвън. Попитах дали може да платя с евро или карта, но ударих на камък - приемаха само леи. И за втори път просто ме поканиха да посетя музея безплатно. Приятно се изненадах от румънските уредници по музеите. Не само бяха много ентусиазирани и информирани, желаещи да имат посетители и да ги оставят доволни, но и въобще не ламтяха за пари и не им беше криво, че някой ще види мястото без да плати. И тук билетът беше 10 леи. Имаше и други посетители освен мен, които очевидно бяха румънски туристи. Руините са уникални, манастирът е основан още в началото на 13 век, а останките са смайващи дори и днес, макар да не е останало много. През Средновековието монасите са водели не особено лек живот тук, работели са здраво, храната била оскъдна и продължителността на живота рядко надхвърляла 40 години. Много монаси са погребани около манастира, както и доста военни, загинали в Първата световна война. Любопитно е, че мястото се счита за прокълнато и обитавано от духове. Твърди се, че са виждани призраци на монаси да обикалят светата обител. Дори има филм на ужасите, разказващ за самоубийството на тукашна монахиня.

След руините разгледахме и селото около тях, беше симпатично с хубави къщички и улици. Нататък по пътя успяхме да заредим бензин и да вкараме малко въздух в омекналите вече гуми на колата. Едната си спада редовно от години, другарчето отдавна си я знаело, че не е по реда си. По шосето към Сибиу имаше много трафик и някакъв ненормалник почти ме изхвърли в канавката, изпреварвайки ме на косъм, виждайки че отсреща идва кола. Ако не беше реакцията ми да изляза вдясно, щеше да ни обърше жестоко и да катастрофираме три коли на куп. Страшно се дразнех на румънските шофьори, нещо не им беше на ред на тия хора. Не че в България няма такива - напротив. Но в Румъния е още по-зле сякаш, още като я минавах с колелото имах постоянни проблеми с шофьорите. 

В град Сибиу паркирахме между блокове недалеч от центъра, обменихме най-сетне пари и се впуснахме в обиколка на красивия исторически град. Много ми хареса, архитектурата е впечатляваща и очите ми се пълнеха с кули, площади, църкви, стари къщи, крепостни стени.... Смятам, че е един от най-красивите градове на Румъния, или поне от тези, които аз видях. Основан е още през 12 век от германски заселници. И чак през 30-те години на 20 век в града започват да преобладават румънците като допреди това е бил населен основно от саксонци. Интересно е, че именно Сибиу е бил първи в доста нововъведения - първа болница в страната, първа аптека, първо училище, първа фабрика за производство на хартия, първи театър в страната... Неслучайно Сибиу е и в списъка на ЮНЕСКО. И една разходка из красотите му е истинско удоволствие. Навсякъде гъмжеше от народ и всичко живо ядеше сладолед. Искаше ми се и на мен, но трябваше да чакам да минем покрай някой Лидл, че да си купя вегански. Взех карта на града от инфоцентъра за туристи, но за жалост нямах време да посетя градските музеи, защото денят напредваше, а адски много ми се искаше да посетя музея Астра, който се падаше извън центъра и щеше да отнеме часове да се разгледа. Най-много съжалих за музея Брукентал, който щеше да е интересен, но не успях да устоя на Астра и трябваше да избирам. След като обходих стария град, минах да прибера другарчето от една пейка с wifi, където то ме чакаше и се върнахме бързо до колата, за да стигнем навреме в музея Астра.  

За късмет се оказа, че днес музеят ще е отворен до 01:00 след полунощ, защото има някакъв концерт на територията му. Нормално затваря в 20:00. Следващите 4 часа изцяло се потопих в атмосферата на това прекрасно място срещу сумата от 9 леи (отстъпка ако покажете студентска карта, не я заглеждат за достоверност. Иначе е 35 леи). Музейният комплекс е огромен и включва над 300 стари дървени, каменни, тухлени къщи, вятърни мелници, изкуствени езера, земеделски градини и т.н. Цял етнографски рай във всички направления. Има всякакви стилове къщи с различни конструкции и покриви, различни видове пособия от бита, каручки, че даже и коне... Мисля, че това е най-големият музей на открито в Европа от този тип и са нужни часове, за да се разгледа. На мен ми трябваха над 4 часа като доста бързах. Мястото е уникално и погълна цялото ми внимание. Не оставих къща неразгледана, добре че повечето се гледат само отвън, защото ако се и влизаше... може би една седмица няма да стигне да се разгледа. 

Другарчето бе приготвило салата, докато ме чакаше. Хапнахме и поехме по широките пътища в търсене на място за спане. По-точно по възможно най-тесните, ама това е незначителна подробност. Получи се истинска среднощна одисея. Първо купих винетка от една бензиностанция, че едноседмичната изтече, а после пробвахме десетки малки черни пътчета, отклоняващи се от шосето, но нито едно не ставаше за колата, просто бяха прекалено лоши за такава ниска каручка. Влизахме в поредното пътче и се връщахме след няма и десет метра навътре. Накрая хванахме странично шосе за село Мандра и там успяхме да излезем в една нива. Установихме се, но през нощта мина кола, лаеха кучета и като цяло изкарахме неспокойна нощ.  

Съвсем близо до манастир Cârţişoara

Манастир Cârţişoara, още на влизане в двора ме изгониха

Музей Badea Cartan в Cârţişoara

Цистериански манастир в Cârța

Руините са главозамайващи

В църквата

Крайпътно изобилие :)

В Сибиу...

На площада

Национален музей "Брукентал"

Къща с очички

Лутеранска катедрала "Света Мария"

Кулите и стените на стария град

Гледка от едната кула

По стената между двете кули

В катедралата "Света Троица"

Катедралата отвън

В национален музеен комплекс "Астра"

Комплексът е голямо селище с множество стари къщи

Църквата

Имаше и някакво празненство

Още един интересен вариант за покрив

Неспокойна нощ край нивите на село Мандра

09.07.2022

Маршрут: нива преди Mandra - Slimnik - Rusi - Valea viilor - Mediaș - Cuci - Turda - Borla

Сутринта нахранихме гладно куче, което дойде до колата. Отправихме се към Слимник, където разгледах руини от замък на хълм. Китно село с хубави гледки наоколо. После спрях до наклонената кула в Rusi, но нямаше достъп отблизо до нея, само извън огражденията се виждаше и то не особено добре. Във Valea viilor се задържах доста време като преди това спряхме за малко до укрепената църква Axente Sever, която за жалост беше затворена. Тази във Valea също, но там имах късмет да ме види правилната жена, докато се мотаех край високите крепостни стени. Тя се обади на уредничката, която не след дълго се появи и ми отвори вратата към още един красив и интересен обект в северната ни съседка. Църквата-крепост е в списъка на ЮНЕСКО, от 15-ти век е и е внушително място. Уредничката е много учтива и макар да не говори английски, знае немски и се разбрахме успешно. Даде ми и принтиран лист на английски с богата информация за историята на мястото и немското присъствие тук в миналото. Качих се на камбанарията и се порадвах на страхотна гледка към цялото село. Видях и колата с другарчето вътре от птичи поглед. 

Беше ми много мъчно, че дните така напредваха, а оставаше толкова малко време до ферибота и толкова много километри и страни за минаване. Исках да посетя още стотици места из Румъния. Дори от близките Сигишоара и укрепената църква Биертан трябваше да се откажа, защото изобщо нямаше да ми стигнат дните до отплаването. Поне успях да разгледам Mediaș. Докато търсехме къде да паркираме, се озовахме на пъпа на центъра, оставих другарчето да си почива в колата и се заех с препускане по красивите улички на града. Беше почивен ден и можеше да се паркира навсякъде, което ми спести време. И все пак два часа отлетяха лесно в разходка, придружена с магарешка кашлица, която от дни вече никак не се подобряваше. Облекчих си болестта с един веган сладолед преди да напуснем града. По-нататък се отбихме до замъка Degendfeld, който явно е бил изоставен доста време, но понастоящем се ремонтира, видях го набързо само отвън. До градчето Cuci спряхме край дървена църква на гробището да хапнем салата и продължихме към град Турда с надежда да хвана отворена солната мина. Уви, когато стигнахме входа й, оставаха 5 минути до затваряне и нямаше как да я посетя. Очаквах да е интересно място, въпреки че е популярна атракция, но се наложи да я пропусна и да се задоволя с разходка из града. 

Вече по тъмно продължих да карам в посока Унгария и за жалост пропуснахме Клуж-Напока, където очаквах да разгледам още интересни места. Подминахме големия град и някъде около село Борла успяхме от третия път да уцелим подходящ черен път за спане. Този път нощта мина спокойно, беше ни последната в Румъния. За пореден път страната ме очарова и установих, че има много за разглеждане в нея.

Руини на замък в село Слимник

Последен поглед към Слимник

Църква - крепост Axente Sever

Valea viilor - отново укрепена църква

Малко музейче до църквата

Гледка от кулата

Камбанарията

Църквата "Св. Архангели Михаил и Гавраил" в град Mediaș

Кула и стени на стария град

Из Mediaș...

Църква "Св. Маргарита"

В лавандуловите насаждения на "Lavanda Di Maria"

Дървена църква на гробището на Cuci

Църква някъде по пътя

До мината Salina Turda

Околността е доста солена

Из Турда...

 

10.07.2022

Маршрут: Borla - Acas - Ardud - Satu Mare - Petea - Mateszalka - Nyrmada - Kekcse - Cigand - Sarospatak - Mad - Boldogkovaralja

Сутринта се отправихме към близкия манастир Теghea, не успях да устоя на изкушението да го посетя. Дървените църкви бяха очарователни, но беше неделя сутрин и имаше служба. Събираха се хора, така че не се задържах дълго. Продължихме към мъничкото, неизвестно никому село Bolda, където също имаше дървена църква, но за лош късмет и там имаше служба, видях я само отвън. Това беше най-малкото, тихо и спокойно село, което посетих в Румъния. Следващата кратка отбивка беше до замъка в Ардуд, който лъхаше на масивни реставрации и не се усещаше много автентичност. Освен отвън исках и да вляза в кулата да я посетя, отидох да си купя билет за 3 леи, но уредникът беше доста злобен и се заяде, че трябва да плащам и за снимане. Отказа ме да влизам и продължихме към Сату Маре. За жалост нямаше време да разгледам града и трябваше да карам към Унгария, много ми беше криво за всички пропуснати по пътя места. Заредихме бензин за последно в Румъния и се наредихме на дългата гранична опашка. Купих винетка за Унгария от едно гише, докато чакахме. Незнайно защо в цялата първа половина от пътуването аз си мислех, че в държавите, които изискват винетка, тя се изисква за всички пътища. На доста по-късен етап в това пътуване разбрах, че винетка в повечето страни се изисква за определени пътища от по-висок клас, особено магистрали и подобни. По шосетата, по които аз карах и държах да се мине, изобщо не беше нужна винетка нито в Унгария, Словакия или Чехия. 

Унгарският митничар на границата въобще не хареса старата и измъчена Хонда на другарчето, така че първият му въпрос беше дали има технически преглед. После поиска шофьорската ми книжка, изчезна някъде и след малко се върна разочарован и ни махна да си ходим. Доста се изненадах от пътищата в Унгария - бяха просто ужасни, почти като българските. И къщите ми се видяха позападнали, всичко занемарено и мръсничко - доста по-очукано от Румъния. Започнаха да изникват цигански махали, каквито за мое учудване не видяхме в Румъния. Много странно... то е ясно, че и в Унгария има много цигани, както и в Словакия, обаче очаквах в Румъния повече да се набиват на очи. Зачудих се къде си крият циганите румънците... След доста каране стигнахме Sarospatak и се разходих из града, имаше хубав замък с музей. Не влязох в музея, но обиколих наоколо, докато другарчето продължаваше да си почива в колата. Неговото състояние след Ковид се подобряваше, а аз си бях на приблизително същото положение с кашлицата - тя продължаваше. Хубавото беше, че всеки следващ ден имах повече и повече сили да ходя, по-малко се задъхвах и влачех краката. 

Малко преди да затвори замъка Boldogkő спряхме на паркинга му, втурнах се вътре в проливния дъжд и за голяма изненада дори не ме таксуваха билет. Може би защото беше краят на работното време, но напълно достатъчно, за да се разгледа преди да затворят. Дъждът беше сериозен, но въпреки това другарчето отиде да събира окапали кайсии от големите кайсиеви градини в подножието на замъка, докато аз бях вътре да разглеждам. Охраната на градините го видял, но нищо не му казал, понеже си събира от земята. На тези окапали кайсии не само нищо им нямаше, ами бяха страшно вкусни и си отядохме на корем. Стъмняваше се скоро и след обилната вечеря решихме да спим на полянка до паркинга на замъка, където имаше и един паркирал кемпер, обитателите на който също щяха да нощуват тук. Местенцето беше идеално, имахме чудна гледка към замъка и околността. Първата нощ в Унгария мина спокойно.

 

Някъде из нивите край Борла

Стара църква край пътя

Църква в Acâș

Манастир Теghea

Замък Ardud

Влизаме в Унгария

Замък Luby-kastély

В  Sárospatak...

Замъкът на града

Винарски изби

Замъка Boldogkő в проливен дъжд

Вътре из замъка

Гледка към едноименното село

В подножието на замъка

Първа нощувка в Унгария

 

 Бюджет за Румъния - 10 дни:

• 6 евро -две винетки за по седмица
  
• 4 лв - такса Дунав мост
• 10 евро - билети за музеи
• 7,90 евро - храна, основно сладоледи
• 45 лв + 88 лв + 80 лв - бензин, зареждания в Русе, Сибиу и преди границата с Унгария

 

Изминати километри от Хасково до първата нощувка в Унгария - 1417 км

 

Маршрутът през Румъния