 |
| Някъде в Исландия... снимката е от човек, който ме вози на стоп и преоткри приключенския си дух. Все още не мога да кача мои снимки. |
На 30.10.2022, двадесет и пет минути след полунощ, така че на практика 31-ви, пътуването ми завърши. Четири прекрасни месеца, два от които в Исландия, която ми стана толкова любима, че сега се чудя дали Норвегия остава първенец в класацията ми или занапред ще споделя първото място с Исландия. Последните 5 дни така ме завъртя вихрушката на битовизмите, лудостите на близките и стресът от връщането към "уседнал" живот, че чак сега седнах пред компютъра на родителското тяло (защото вече нямам свой от доста време и няма да имам), за да споделя завръщането си. За последните дни не само не успях по никакъв начин да проумея и осъзная, че пътуването е свършило и пак съм в миризливата, пренаселена, презастроена и много прашна в момента дупка, наречена град Хасково, но и не успях да порева достатъчно за излизането от моята лична комфортна зона, която започва там, където свършва тази на нормалните хора - в неизвестното. Не успях и да оплача достатъчно фотоапарата си, който се развали първия ден в Германия, докато снимах прелестите на катедралата в Шлезвиг (вече освен компютър, нямам и фотоапарат, така че дори не мога да снимам тазгодишната си реколта тикви). За пет дни успях само да изчистя една кола, да зарадвам едно коте, да заведа баба си да й сложат леща на окото, да пренеса почти два тона говежда тор, да установя, че вече няма веган сладолед в хасковския Лидл, да си спомня защо с такъв мерак заминах на това пътуване и с такова неистово нежелание се върнах (заради хората, винаги всичко е заради хората. И винаги са най-близките). Ааа, и защо толкова много мразя Хасково - също си припомних. В Исландия лошите неща се забравят бързо. В Хасково се припомнят бързо. В Исландия няма хора и има спокойствие, природа, тишина, лошо време, глад и всемирна любов. В Хасково има хора, има мръсотия, шум, простотия, лошотия, крясъци и агресия. И ти се напомня постоянно защо е толкова голямо наказание да си още жив. На входа на града си помислих през сълзи: "Уви, не умрях и в това пътуване... Защото винаги се провалям..."
Вече не мога с думи да опиша как ми липсва Исландия. Липсват ми даже глада и ужасното време. И цялото пътуване. Истината е, че изобщо нямаше да се върна в края на октомври ако не беше едно обещание. А аз си спазвам обещанията. Дори когато никак не искам. Просто обещанията са по-важни от кефа. По-важни от всичко. Кефът и принципите всъщност могат да се сравняват, колкото и да си противоречат. За някои хора "кеф цена няма", за мен принципите цена нямат. Защото са безценни.
