Прощално... с чужбината, с призванието. Общи приказки и носталгия

Пустинята Сахара пасва на пустинята в сърцето ми. Мароко, 2010 г

 

Ето, че дойде моментът да "оповестя" края на околосветските ми скитни. Преди близо две години дойде реалният, физически край, а след предната публикация за прибирането от кавказкото пътешествие - краят им и на страниците на блога. Реших да напиша тази публикация като своеобразен финал, защото огромна част от живота ми (дори по-дълга от 10 годишния АД в онази дупка, наречена училище) бяха именно скитничествата в странство. Вече няма за кое пътуване да пиша, освен може би за старите отпреди 2011, преди създаването на блога. Затова занапред тук ще има основно разкази за България, предстоят Странджа от миналото лято и един страхотен 20 дневен преход през Пирин, Рила и Родопите, пак от миналото лято.

Моят скитнически край дойде неочаквано, преждевременно и принудително, защото ако не беше епичният възход на злото и идиотизма (пЛандемията), не само още щях да пътувам, но и нямаше шанс някога изобщо да спра. Почти сигурно щях да умра някъде по пътя, което щеше да е повече от прекрасно за мен. Сега умирам всеки ден у дома, наблюдавайки от разстояние целокупното падение на човеците. 

Малко буксувам в тая публикация. Толкова ми е мъчно за всичко ставащо, че не мога да се разплача както си му е реда. Още от април 2020 ми беше пределно ясно, че повече няма да мога да изляза от страната легално, а нелегално бих с удоволствие, но не мога да рискувам с новопоявилия се здравен фашизъм да ме хванат властите, защото току поискали да ме инжектират насилствено с модерния еликсир на безсмъртието или да ми бъркат с пръчки в носа. До ден днешен не мога да осмисля факта, че с паспорт и раница никога вече няма да мога да премина границата на родината, защото дори да си отиде вирусът, "мерките" ще останат. И за хората като мен вече пътешествия няма и няма да има. Някак си не мога да седна, да си кажа "всичко свърши" и да плача сто дни и нощи. А и нямам време за това, животът у дома също ми даде перспективи за постоянно правене на нещо. А може би го правя, за да не мисля за това, което загубих. Изчитане на купища книги (понякога на ден по една), постоянна работа в градината, нареждане на пъзели с много хиляди парченца, ремонти по къщата със собствени сили и всевъзможни други неща, само и само да не се спра и да нямам време да осмисля това, което ми беше отнето. И като се замисля - колко незначителни и бледи са моите терзания за някакви си глупави пътешествия на фона на целия "shit" в света, цялата каца с лайна, в която всичко потъва всеки следващ ден, благодарение на пълната апатия на овчедушните люде.

Каква привилегия само имах - да хвана 12 годишен прозорец между лудостите на човечеството и да успея да видя толкова много красоти и страни! Чак се чудя как "ни изтърваха" такива като мен скитници да пътуваме почти свободно почти навсякъде. Е, свърши се. Новата здравна религия, новото нормално, новата масова психоза затвори този прозорец и колкото се радвам за своето максимално ползуване от този период, толкова ми е жал за онези, на които сега им е хрумнало да пътуват и им е дошла музата. Горко им. А аз потъвам в благодарност, че имах възможността да видя света. От което виждане получих както много хубави, така и много тежки впечатления и заключения, но всичките ги оценявам като нужни, за да стигна до изводите, според които възприемам света. Та като казах благодарност, искам да започна тази публикация с най-важното - да благодаря!

От все сърце благодаря на всички, които ми помогнаха през годините да осъществя мечтаните си пътешествия, било то с гостоприемство, с возене на стоп, с екипировка, с усмивка или средства... За мен беше истинско удоволствие и чест да получа добрината ви. Не зная дали я заслужавах, може би не, защото съм лош човек все пак, но щом сте ми я дали, значи вие заслужавате моята най-искрена благодарност. Видях и преживях безброй добри постъпки от хората по света, всъщност спрямо мен той беше много благосклонен през цялото време и въпреки трудностите и спънките, имах наистина страхотни пътувания, които сега всеки ден се опитвам да изживявам отново като затворя очи и си представя... Голямо удоволствие за мен беше да пиша през годините и ще опитам и занапред понякога да го правя, макар да няма нови пътешествия зад граница и да нямам вече компютър.

Мислех си тия дни как мога да обясня на Марко Поло това, което се случва в света в момента? То и по-рано с шибаните граници и визи беше ограничаване на свободното придвижване на хората по Майката Земя, а сега?! Сега какво е... тоталитаризъм, диктатура, брутален режим, фашизъм, медицинско изнасилване и принуждаване, психофизически тормоз, биологична война, Трета световна война, апатия, мълчание, подчинение, игнориране, идиотизъм, малоумие, кретения... Падението на 8 милиарда овце, тичащи към собственото си заколение със скоростта на светлината... От все сърце ми иде да изкрещя: "Какво ви стана бе, хорааа? Нищо достойно ли не остана у вас?! Всичко истинско и чисто ли погубихте у себе си, разменихте го за лъскави играчки, за светещи екранчета и "умни" технологии. Илюзорната сигурност и продажното здраве станаха в пъти по-важни от свободата, честта и човешкото ви достойнство?! Станахте лабораторни плъхове, наблъскани с шепи лекарства, серуми с неизвестно съдържание, с промити мозъци и отровени от собствения си мързел..."

Кога животът и здравето на егоистичното, блатясало, презадоволено човешко същество станаха по-важни от Свободата, Честта, Справедливостта... кога се случи това, този момент на мен ми е убягнал. Може би някъде през 1000-та години, които ни делят... Светът от последните ми спомени беше брутален, да, беше жесток, груб, тъмен и пълен с насилие, НО имаше ЧЕСТ, имаше неспирен стремеж към СВОБОДАТА, имаше ХОРА, за които СПРАВЕДЛИВОСТТА беше ЕДИНСТВЕНИЯТ ПЪТ. Имаше хора, които даваха всичко, включително живота си, за да защитят по-слаби от тях! А сега, едни 1000 години по-късно, светът изглежда напълно лишен от гореспоменатите ценности, дълбоко покварен, дълбоко сбъркан и къде по-насилнически в мащаби, които дори не мога да си представя. Никакъв шанс да "свикна", никакъв! А какъв потенциал само има тук... Какъв потенциал отива по дяволите заради моралното и емоционално деградиране! Често затварям очи и си представям ТОЗИ свят така, както би трябвало да изглежда, ако човешката природа не беше изначално зла и жестока... максимум четвърт милион човеци на планетата, навсякъде природа, само естествени материали за бита, никакви войни, власт, управление, разделение на държави и подобни, всеки е различен, всеки е себе си, няма суета, няма завист, няма злоба, никакво насилие към нито едно същество, никакво убиване на животни и растения, навсякъде осъзнати хора, творящи изкуство с умовете си и красота с ръцете си, няма коли, самолети, технологии, няма замърсяване, няма фабрики, няма индустрия, всеки отглежда храната си с любов... няма смърт, няма размножаване, няма Самсара....

Все по-трудно ми става да повярвам, че всичко това през последните две години се случва. Как хората допускат такава открита и откровена ГАВРА с тях. С душите, умовете и телата им. Защо още не са изринати до крак всички кукли на конци, защо няма брутални бунтове на поне 7 милиарда от тези 8? Излиза, че всички народи, всички хора, всяко едно човече няма капчица воля, достойнство, смелост, ум, позиция... нищо. Само като си помисля колко е лесно в днешно време да управляваш презадоволените, дълбоко заспали, тинясали хора. Даваш им екранчета и разни улеснения и удобства в битието, промиваш им мозъците чрез тях, държиш ги колкото може повече време заети с екранчетата, за да не могат да мислят и да видят какво се случва в онзи истинския живот, от който упорито бягат. И най-важното - внушаваш им нужди и важност! Караш ги да повярват, че те са много важни, те трябва да живеят, трябва да ги има, трябва да се размножат, да оставят нещо след себе си. Така получаваш неспирен поток от нови и нови немислещи, неосъзнати, примитивни роби, които никога, ама никога няма да се събудят. Държиш ги винаги задоволени на базисно ниво и леко отгоре, защото ако робът е гладен, ще се бунтува (кукловодите най-сетне са го научили това преди няколко века, едно време не бяха толкова ошлайфани като сега). А ако има апартамент, удобно кресло, телевизор, кола и пари в сметката, вярвайки, че всичко изброено си е негово и никой не може да му го вземе, робът е сит, успокоен и спящ дълбоко. Той остава сляп за позицията, в която се намира, бива изцеждан, докато се изчерпа и умре, а за да се гарантира продължението на тази порочна система, робът трябва да е произвел нови роби преди да стане негоден за работа и да пукне. 

Ако хората заедно не съборят чудовищата, които самите те са изградили и хранят всеки ден - корпорации, власт имащи, управници, религиозни лидери..., не виждам как нещата могат да тръгнат в каквато и да е положителна насока изобщо някога. Трябва да се срине всичко, което тежи като котва и дърпа надолу като първо всеки започне от собствените си действия и бездействия, отърве се от нуждите и внушенията.

Тази публикация дотук беше апелираща към събуждане, а нататък ще продължи като ретроспекция с привкус на носталгия и разсъждения. 

 

Пътешествията колкото ми дадоха, толкова ми и отнеха. Като тръгвах да пътувам, имах една мечта, която и до ден днешен остана неосъществена - да открия някъде в света някакви хора, народ, племе, общност или дори само един-двама човека, които да ме убедят, че все пак има надежда, че човешката природа не е изначално, коренно зла, че човекът не е пришълец, захвърлен в изгнание на тази прекрасна планета, защото се е издънил другаде. И че щом един или няколко човека могат да бъдат истински, пълноценно и пълнокръвно добри към всички и всичко, значи всички други имат потенциала да се променят. Е, такива хора не открих, а се оглеждах и ослушвах много. Открих безброй добри постъпки, уникална доброта спрямо мен, но нито един истински човек. Да дефинирам "истински човек" - такъв, който не носи или поне не използва злото у себе си никога, при никакви обстоятелства. Човек, който не би наранил живо същество дори да не е ял две седмици и на масата пред него да има дузина риби, кокошки и др. "изкушения". Човек, който при никакви обстоятелства не би отстъпил от принципите си, водещи го до всяко решение в живота му. Човек, който не притежава завист, алчност, злоба, копнеж за власт над други живи същества. Човек, който не се счита за важен, не иска да остави нищо след себе си в материалния свят, не уважава своя живот и би го дал лесно и без съжаление. Човек, който не може да понася случващото се по света, живее в дълбоко страдание и все още не е се разделил с живота си само защото търси смислена кауза, заради която да го направи.

Такъв човек/хора аз не намерих. А ми се искаше. Просто исках да разбера дали е възможно някъде в този огромен, шарен свят да има добродетел, която е крайна, непринудена, на всяка цена. Която не е водена от религия, от възпитание, от обществени норми и ограничения. Уви, не открих. И това още повече ме разочарова. Не че когато започнах да пътувам не презирах хората и техните деяния, но след пътешествията и видяното по света, това презрение и омраза добиха апокалиптични измерения. Осъзнах, че злото не само е неделима част от човеците, но те са изтъкани от него, а доброто е плод на краткотрайни просветления в определени моменти, защото няма как всичко да е само зло, има по нещо и от другия полюс. Но разбрах, че всеки е отстъпник от себе си при определени обстоятелства, всеки е продажен за определена цена. Нямаше нито една страна, в която да не видях издевателства над по-слабите, например животните и горите. В нито една религия например не открих хора, които да прилагат добрите й страни, които не са изгодни за тях самите, но пък всички масово се ползуват от тези неща, които са им изгодни и както са им удобни. Та и едно време преди пътешествията религиите винаги са ме отвращавали, но сега буквално получавам алергична реакция, когато чуя заучения бълвоч на някой религиозен роб. Цял живот мечтаят и говорят за Бог, а самите те са тоталната негова противоположност. 

През годините се опитах да дам шанс на доста хора да ми допаднат поне частично. Някои успяваха повече от други, но винаги за много, много кратък интервал от време. Колкото повече общувах с някой човек, толкова повече не можех да го понасям. У всички открих една кошмарна страна - всяко едно човече си вярва, че е важно. Взело се е насериозно, би запазило живота си на всяка цена, а в същото време не му харесва това и онова в света, но пък нищо не прави, за да го промени, даже върху себе си не работи. И в същото време се натиска да живее и тръби колко бил прекрасен живота?! След религиозните фанатици и псевдо вегетарианците, ето тези животолюбци ми станаха третите най-антипатични люде. Що за парадокс или свръх лицемерие е това?! Как един човек може да твърди, че животът е прекрасен ако има чувства, ако има емпатия към всичко живо в света и вижда и усеща какво се случва... Животът е брутално страдание, всеки миг от него е тежко бреме за чувстващия и понеже отказвам да нося розови очила и да се правя на модерен, позитивен човек, четящ "екзотермични" книги (така нарича езотеричните книги един образ без подобие), то аз ставам от онези мрачни, винаги нещастни песимисти, които никой не може да понася, защото се опитват да събудят спящата му съвест, захлупена с наметалото на "прекрасния" живот. Кое му е прекрасното на всичко, случващо се в света, особено когато си го видял с очите си, изстрадал си всяка стъпка, за да усетиш света във всичките му краища и да осмислиш, че навсякъде всичко е едно и също и тъне в материална, духовна и морална разруха. 

Природата всеки ден си отива, загива без граници. Всичко навсякъде се изсича, избива, трови. Хората стават все повече и все по-малоумни и незаинтересовани. Някои живеят в крайна мизерия и нищета, други тънат в разкош, паразитирайки върху съвременните роби на системата. Кое му е прекрасното на това? Като изключим красотите на природата, които се топят с всеки дъх, който си поемам, и добрите постъпки на хората, които срещах по пътя си, всичко останало е скръб и печал. Глобалната картина е потресаваща и всеки, който го отрича, допринася за игнорирането на проблема, а не за решаването му. Когато си внушиш и внушаваш на други около теб, че животът е прекрасен, потулваш проблемите и помагаш на другите да не мислят за тях. Всеки се е вкопчил в максимата да бъде щастлив и аз не мога да разбера как може някой да е щастлив, след като има толкова нещастие на света. Явно може именно като се самозомбира и не мисли за него. Но то си е там и се вижда. Нищо не може да го скрие. Опитвах се по време на пътуванията си да отбелязвам всички положителни неща, които преживявам. Но отбелязвах и всички отрицателни, защото най-важното нещо според мен е всеки да е наясно със своята истина. Така видях света аз, така го споделих. Може би защото съм тъжен човек, който не приема нищо от случващото се за нормално и не само ще умре в тъга, но и ще е живял в тъга, колкото повече пътувах и осъзнавах отдалечаването от мечтата да открия истински хора, толкова по-негативни ставаха и преживяванията. Като равносметка мога да кажа, че след пътешествията разочарованието ми от хората нарасна в пъти повече, но очарованието ми към чудесата на природата надхвърли всякакви обозрими граници и нива. От личен опит разбрах, че природата е вдъхновение, безкрайна красота и е единственото нещо, което ми носи радостни мигове в страданието на живота, а хората са източника на това страдание като у тях не открих нищо красиво и истинско, освен спорадични добри постъпки и проблясъци, както и тонове създадено изкуство. И прекрасното им отношение към мен като към гост на страната или дома им.

Всъщност хората, които имат значение за мен, се броят на пръстите на едната ми ръка и значението е придобито по роднинска линия. С изключение на един, с когото ме свързва все още стабилно приятелство, което е повече братство от онова непознатото за хората от този век, дето го показват по филмите за рицарите на Кръглата маса. С роднините ме държи онази любов, която не може да се обясни. Ако се запитам защо ги обичам, никога не мога да дам нито една конкретна причина. Тъй като нито ги харесвам, нито уважавам, а и едва ги понасям, е безкрайно трудно да дефинирам защо, аджеба, ги обичам. Определено не е, защото са ме създали или отгледали, тъй като за това не мога да им простя никога и им напомням грешката им постоянно. Най-лошото нещо, което може да се случи на някого, е да обича хора, които постоянно го разочароват. Затова пиша този абзац и ако има някой в моето положение, който би могъл да се измъкне и да живее така, както на него му харесва, съветът ми е - бягайте, плюйте си на петите, докато можете. Порази ли ви любовта към роднините, всичко отива по дяволите. За мен е твърде късно, но за други може и да не е. Ако смятате, че можете да оставите близките и да живеете в мир със себе си, направете го. Аз стигнах до извода, че едно домакинство трябва да се състои от един човек, така че който може да се измъкне от собствената си съвест и любовта към близките, поне ще може да живее както му харесва. Моята последна останала мечта след края на пътешествията е да живея в планината, на поне 30-40 км от населено място, да нямам никакви контакти със света на хората. И от две години полагам неистови усилия да убедя близките си да се преместим да живеем поне в някое пусто село в планината, за да си осъществя поне половината от мечтата, а те да имат достъп до "удобствата на цивилизацията", но не само удрям на камък, но и направо се блъскам в стена. Ясно осъзнавам, че моята мечта не е тяхна и че нямам право да настоявам да ме последват, но поне имам правото да се надявам и да моля. 

Дълбоко вярвам, че единственото спасение за единиците разумни хора, желаещи да останат адекватни в цялата тая глобална психиатрия, е да се изнесат колкото може по-далеч от всичко и да живеят в хармония и независимост от "обществото". Осъзнавам, че е изключително трудно за хора, които цял живот са били в тази система да погледнат към други начини на живот, но в същото време ми се иска да не беше толкова трудно, за да имам поне някакъв шанс да успея с постоянство и упоритост. Твърде много държа на близките си, за да ги изоставя. Много ми се иска да можеше къщичката и двора, които са мой дом през последните две години, да  се телепортират в някоя гъста родопска гора, където да живея с тях и да зная, че са добре и никой не може да им навреди. Защото дълбоко вярвам, че този вирус дори някой ден да си отиде, в което се съмнявам, ще има други къде по-отвратителни деяния от освобождаването на това конкретно биологично оръжие. Ще има безброй други вируси, други оръжия, технологии и въобще всякакви ужасии, с които не искам да имам нищо общо и дори не искам да чувам за тях. И не искам близките ми да живеят в подобна нагнетена среда, защото се влияят от всичко това в негативна посока и стават все по-тревожни, изнервени и нестабилни. А с такива хора е адски трудно да удържаш позициите си, защото осъзнаваш, че вместо силни съюзници, с които да се изправиш срещу злото, имаш ранени другари, които да влачиш до окопите.

Модерният свят е свят на илюзии, най-голямата от които е илюзията за сигурността. Човекът на 21 век не се храни с жито, мед или духовност, храни се с илюзии. Обича да попива всяка илюзия, която му обещава сигурност, загриженост за неговото благо, здраве, богатство, щастие... Ето това всъщност беше най-голямата загадка за мен от началото на пЛандемията... въпросът, чийто отговор просто не можех да изсмуча - как е възможно някой на тази планета да вярва, че някой друг, особено власт имащ, е загрижен за неговото здраве и благоденствие? В цялата история на човечеството откак свят светува такъв феномен не е имало и няма да има, а днешните овце сляпо вярват в илюзията, че техните управници, корпорации, доктори, здравни организации и прочее фигури, сеещи зло, са се загрижили силно за тяхното здраве. Ето това наистина не мога да си обясня, нивото на  умствен дефицит не може да бъде обхванато с никакви мерни единици. Имам чувството, че след "любимата на народа" Мария-Антоанета, онези на горните нива са ставали все по-умни и изобретателни в методите за качествен и дълготраен контрол над масите, а въпросните маси - все по-глупави, наивни и неспособни на каквато и да е разумна мисъл. Стигам до извода, че милион пъти предпочитам да живея като несретен средновековен селянин, отколкото като модерен роб на системата, денонощно инвазиран от илюзии. Кучетата си лаят, керванът си върви... какво, по дяволите, е сбъркано с хората в този век?! 

След всичко това, което изписах и което ми се искаше да споделя с надеждата дори един човек да се събуди от дълбокия сън, поемам в съвсем друга посока - нещо ведро, красиво и шаренко: пътешествията ми в резюме с по една снимка и няколко реда. Да си припомня и аз къде успях да поскитам преди да налази световната лудост.

Всички пътешествия, изброени тук, са осъществени само на автостоп, с колело или пеша. Всички страни, без Русия (не ми дадоха туристическа виза, само транзитна срещу билет за влак), са преминати по един от споменатите методи, основно автостоп. Снимките са избрани произволно, докато просто ги разглеждах, не са подбрани специално. Исках само да си спомня, споделям спомените си и тук.

Април 2008 г – Сърбия, Хърватска, Словения, Австрия, Чехия, Германия и обратно.

Първото ми излизане в чужбина (без да броим двете ходения до Гърция и едно до Турция на море с нашите). Беше зашеметяващо, всичко караше ченето ми да увисне, дори обикновените жълти цветя край сръбската магистрала. Още ме беше срам да говоря свободно английски, за да не направя някоя граматическа грешка, та едва закърпвах някое изречение пред каучсърфинг домакините. По-натам установих, че се разбирам идеално с всички и ми дойде увереността, че все пак зная английски добре. А в това пътуване сбъднах ред мечти - Шонбрун, Прага, баварски замъци, Залцбург и Инсбрук... Беше фантастично начало!

Дворецът Шонбрун - едно отколешна моя мечта

Май 2008 г – Сърбия, Хърватска, Словения, Италия (включително Сицилия) и обратно. 

Тук целта беше основно Италия и разгледах доста невероятни места като Венеция, Падова, Верона, езерото Гарда, Флоренция, Рим, Неапол, Катаня... Страхотно се запалих по Италия, но за съжаление стопът тук беше кошмарен и постоянните проблеми и надлъгване с полицията ми идваха в повече.

Приказната Венеция в дъждовен ден

Юни 2008 – Турция (Истанбул и обратно)

Едноседмично обикаляне на Истанбул и Принцовите острови, потопих се в екзотиката на този огромен мегаполис. Най-много ми харесаха островите, на които коли не се използваха, цареше спокойствие и бяха тотално различни от големия град.

Света София, Истанбул

Септември 2008 до Юни 2009 – Румъния, Украйна, Русия, Казахстан, Китай, Тибет, Непал, Индия, Нова Зеландия, Австралия, Сингапур, Малайзия, Тайланд, Лаос, Камбоджа, Виетнам и после прибиране през Великобритания, Франция, Белгия, Холандия, Германия, Полша, Словакия, Унгария, Сърбия

Това беше първото ми дълго пътешествие, продължи десет месеца и тотално отприщи желанието ми да скитам. Нова Зеландия, Австралия и Индия станаха любимите ми страни. До ден днешен бленувам тези трите. Толкова много мечти се сбъднаха в това пътуване, особено Нова Зеландия, в която прекарах три месеца и за която силно мечтаех много преди да я посетя.

Влюбих се в Индия и нейната приказност

Ноември 2009 – Сърбия, Македония, Албания и обратно. Две прекрасни седмици из Балканите - най-дивата и красива част от Европа, заедно със Скандинавия.

Охрид, Македония

Май 2010 – Сърбия, Хърватска, Словения, Италия, Швейцария, Франция, Люксембург и обратно. Две седмици основно в Швейцария. Алпите ме очароваха с красота и драматични пейзажи.

На връщане минах през красивия Гармиш-Партенкирхен, Бавария

Май 2010 – Сърбия, Унгария, Австрия, Германия, Дания, Швеция, Финландия, Норвегия и обратно. 

Първи контакт със Скандинавия и мигновено полудях по нея, неслучайно седем години по-късно тръгнах с колелото именно натам. В това пътуване уцелих белите нощи и стопирах в малките часове на нощта като беше съвсем светло. Гостувах на любимата ми учителка по пиано във Финландия и поставих рекорд по безсънни нощи - три по ред, стопирайки обратно за вкъщи.

Някъде в Швеция

Юни 2010 – Гърция. 

Десетина дни обикаляне на стоп из южната ни съседка. Най-много ми харесаха Халкидики (Ситония) и Метеора.

Метеора - едно скално чудо

Октомври 2010 – Турция. 

Това кратко излизане в турско беше с цел посещение на пещерата Дупница и завърши с поне десет кила гъби сърнели и един изпуснат самолет поради закучил нощен стоп (на спътника ми Мустафа, който ме прие у семейството си в Сингапур през 2009 г, а после ми върна визитата в Хасково)

Пещерата Дупница

 

 

Ноември-Декември 2010 - Маркоко и Западна Сахара, Испания. 

Това пътуване беше първият ми контакт с Африка! Минах през цяла Европа на стоп транзитно на отиване и връщане, открих за първи път ужасния стоп в Испания, след което прекарах незабравимо в Мароко и полудях по черния континент.

Децата на Сахара

Февруари 2011 - Сърбия, Унгария, Словакия, Полша, Литва, Латвия, Естония и обратно. 

Един абсолютно вледеняващ едномесечен трип до балтийските и основно из тях. Голям студ, тежък стоп и още по-тежко спане на палатка в преспите. Но беше просто прекрасно!

Замъкът Тракай, Литва

Април 2011 - Кападокия/Турция. Седмица из чудесата на това уникално за света място, невъобразимо много ми хареса!

Учхисар, Кападокия

02.09.2011 - 07.05.2012 - от България до Южна Африка и обратно през: 

Турция, Сирия, Ливан, Йордания, Египет, Судан, Етиопия, Джибути, Сомалия, Кения, Уганда, Руанда, Бурунди, Танзания, Замбия, Ботсвана, Зимбабве, Мозамбик, ЮАР, Намибия, Ангола, ДР Конго, Конго Бразавил, Камерун, Нигерия, Бенин, Буркина Фасо, Мали, Мавритания, Мароко, Испания, Франция, Германия, Австрия, Словения, Хърватска, Сърбия

Първо дълго африканско пътешествие, описано е на блога, но почти без снимки поради невъзможност да качвам от африканските компютри по нет кафетата. Едно невероятно пътешествие, което ми остана и най-любимото. Тотален успех - въпреки визовите кошмари минах всичко само и единствено на стоп и пеша, с изключение на фериботите от и до Европа.

Някъде край Найваша, Кения

Август 2012 - Македония, Косово, Черна гора, Хърватска, Босна и Херцеговина, Сърбия. 

Една много приятна разходка из Балканите, които ме очароваха и впечатлиха силно. Най-много ме грабна Черна гора с нейните планини.

В национален парк Дурмитор, Черна гора

Октомври 2013 - Декември 2015 - Карибите, Южна и Централна Америка: 

България-Италия, Канарските острови, Сейнт Китс, Сейнт Мартин, Доминика, Сейнт Лучиа, Сейнт Винсънт и Гренадините, Гренада, Тринидад и Тобаго, Венецуела, Колумбия, Еквадор, Перу, Чили, Аржентина, Боливия, Парагвай, Уругвай, Бразилия, отново Венецуела, отново Колумбия, Панама, Коста Рика, Никарагуа, Хондурас, Ел Салвадор, Гватемала, Белиз, Мексико, Германия-България

Епично, продължило две години пътешествие, този път с другарче спътник. Много емоции, приключения и красоти, подробно описани на блога.

Карнавал Гран Подер, Боливия

Юни-юли 2016 - Румъния, Унгария, Австрия, Германия, Холандия, Белгия, Франция, Испания - пеш по Ел Камино 850 км, Португалия, Испания, Франция, Италия, Словения, Хърватска, Сърбия. 

Това пътуване беше основно с цел пешеходстването по Камино де Сантяго, което ми се получи идеално, а междувременно пообиколих добре и Португалия, Холандия, Белгия и Франция, само че на стоп преди и след пешеходстването.

Някъде по Каминото, Испания

Януари 2017 - до Италия и обиколка на Сицилия. 

Това пътуване трябваше да е основно в Тунис и Алжир, но поради отказ от властите да ни пуснат в Тунис и принудително връщане с ферибота до Сицилия, се превърна в обиколка на Сицилия. Въпреки разочарованието с Африка, приказният италиански остров си заслужаваше всеки миг на него. Открих страшни красоти и големи вкусотии - още усещам в устата си вкуса на аранчини и каноле. Опознах мъничко и област Пулия след Сицилия, където полудях по трулите и се размечтах да си построя такава в двора.

Трулите на Алберобело, област Пулия, Италия

Юни - Октомври 2017 - До Нордкап с колело през: Сърбия, Унгария, Словакия, Чехия, Германия, Дания, Швеция, Норвегия, Финландия, Естония, Латвия, Литва, Полша, Словакия, Унгария, Румъния, Сърбия 

В това пътуване тотално се влюбих в Норвегия, стана ми любимата страна в Европа и всеки ден оттогава си мечтаех да отида там отново. Беше приказно да карам Дявол през фиордите, цялото пътуване беше голямо удоволствие и също толкова голямо изпитание. Много ми хареса велопътешестването!

Лофотен, Норвегия

 

 

Юни 2018 - май 2019 - на стоп през Азия: 

Турция, Иран, Туркменистан, Узбекистан, Таджикистан, Киргизстан, Казахстан, Китай, Южна Корея, Япония, Тайван, Хонг Конг, Виетнам, Лаос, Камбоджа, Тайланд, Малайзия, Индонезия, Филипини, Мианмар

Второ дълго азиатско пътешествие, завършило преждевременно заради настояване на нашите да се прибирам. Имаше потенциал да продължи към Полинезия. Безкрайно много харесах Памир, Монголия и Япония, реабилитирах Тайланд и Виетнам, ужасих се от Китай (за втори път) и Индонезия, а Мианмар беше перлата в короната, направо ме отнесе от нови впечатления.

Есен в японските Алпи

Октомври - ноември 2019 - Турция, Грузия, Армения, Азербайджан

Абсолютно изненадващо си загубих ума по Кавказ, не предполагах, че чак толкова ще ми хареса. Много се радвам, че имах възможност да видя този невероятен регион няколко месеца преди глобалната лудост да превземе света. Имах планове за нови посещения тук през лятото, особено в Грузия.

Ушгули, област Сванети, Грузия

Февруари - март 2020 - стоп през Европа до Испания транзит и после през 10 африкански страни: Мароко, Мавритания, Сенегал, Гамбия, Гвинея Бисау, Гвинея, Сиера Леоне, Либерия, Кот Д Ивоар, Гана

Финалното пътешествие, което успях да осъществя точно на прага на световната лудост, беше в западна Африка и макар да завърши принудително със самолет заради пЛандемията, ще го помня винаги с усмивка, защото не само ми даде възможност да надникна в още няколко страни, но и с него всичко приключи и като за финал просто трябва да е хубаво, не бива да си го спомням с горчивина. По план след Гана, от която излетях аварийно, пътуването щеше да продължи през Того и обратно на север през Буркина Фасо и Мали като дори имах виза за Мали, която така и не успях да използвам.

Синият град Шефшауен, Мароко

 

Ако някой е стигнал до края на тази публикация, тук идва момента за най-важното, нямащо нищо общо с пътуванията. 

ЗОВ за ДОМ

Страшно ми е трудно да напиша това и сърцето ми се къса, но ще опитам, защото този блог е единствената ми комуникация с хора, няма нито едно друго място, където мога да сложа тази молба за помощ и не познавам никакви хора, които биха могли да се отзоват. Затова се надявам на чудодейната поява на този/тази/тези, които търся. 

Търся дом и семейство за най-прекрасното коте на света - котаракът Елзьо. Отначало мислех, че е Елза, та затова и името му е такова :) Появи се от нищото в двора ми миналата година през октомври, беше малко, уплашено и гладно бебе тогава. За изминалата година непрекъснато бяхме заедно, израсна с мен и невъобразимо много го обикнах. Не мисля, че някой може дори да си представи колко много. Превърна се в гальовен, глезен, обсипван с обич и внимание котарак. И тук започва драмата, моята лична драма... Аз не мога да отглеждам никакви животни, дори мравка или муха, защото живея в непрекъснат стрес, денонощно напрежение да не им стане нещо, да не се разболеят, да не умрат. Затова трябва да нямам постоянно съжителство с животни и когато Елзьо се появи, мислех, че просто ще го отгледам в бебешкото му състояние, ще го храня и после той ще си намери пътя. Нищо такова не стана - котето е неразделно от мен и когато отида някъде за седмица-две, полудявам от притеснение и го намирам винаги стресиран, уплашен и бедстващ, въпреки че майка ми идва да го храни всеки ден. 

Друг огромен проблем е храненето му. Мисля всеки знае, че веганската храна не е добра опция за заклет хищник като котката. Затова направих компромис да му купувам яйца, извара, мляко. Но по никакъв начин не мога да го снабдя с месо и подобни неща. Така че котето е пълен вегетарианец, яде основно яйца, извара и обожава тиква и леща. Той буквално израсна на тиквени манджи, в такъв сезон се появи. Много е жизнен, катери се и беснее постоянно, но аз все пак се притеснявам за храненето му в дългосрочен план и доколко млечните продукти са приемливи за котките. 

Имам огромни изисквания към хората, на които ще мога да го дам. Да живеят извън големи градове, на село или поне на място, където в радиус от километър да няма оживен автомобилен път, да няма опасни обекти в района, най-добре около къщата им да няма път освен някакъв черен, който се ползва само от тях. Търся супер спокойно, природно и тихо място, където котето да се чувства свободно да обикаля, а в същото време да е свободно и да живее вътре в къщата на хората, тоест да не е ограничено от влизане вътре. Елзьо досега винаги е живял наполовина вътре по стаите, наполовина вън из двора и района. Обожава одеяла, легла и меки повърхности, на които да спи. Много е гальовен и общителен. Изобщо не е агресивен, дере и хапе само на игра, когато го разбеснявам. До моя дом няма път, стига се по пътека и не му е било нужно да се пази от коли. Тревогата ми е, че ако излезе на път или улица, веднага нещо може да го прегази. Човека или хората, на които мога да го дам, трябва да обичат животните изключително много, но не чак колкото мен, защото тогава ще имат същия проблем и няма да са способни да ги отглеждат изобщо. Трябва да им пука, да ги е грижа, да обръщат внимание, да са отговорни и дисциплинирани. Определено предпочитам да са хора, които не пътуват често и поне един от тях винаги си е у дома. Ако имат други животни, може би още по-добре, но ако са мъжки котки може да стане и доста лошо за Елзьо, той се страхува от районните такива и е системно малтретиран от тях в моментите, когато мен ме няма да го защитя. Не е ваксиниран, чипиран, обезпаразитен и се надявам който го вземе, да не го съсипва с подобни ужасии. Целувам го постоянно по муцунката и нищо не ми е станало. Като бебе имаше глисти, но ги преодоля бързо и вече стана направо шишко.

Ако се намери човек, транспортът е от мен като ще държа да остана няколко дни в двора ви на палатка, за да съм на място при адаптирането му, не можете да си представите колко е привързан към мен. Не мога просто да го оставя и да си тръгна.

В заключение - силно се надявам някой да открие себе си в горните описания и да обикне котето даже само от снимките. Ако вие самите не отговаряте на условията, може би познавате някой, който би могъл да е подходящ. Моля, разберете - търся наистина сериозен и отговорен човек, на когото да дам най-скъпото си, а не просто да подхвърля котето на някоя селска баба, която цял живот е държала кучето си на синджир на двора и не е пуснала животно да припари прага на къщата. Търся Човек с главно "Ч".

Eлзьо като бебе

По-голям

Единственото коте с папионка :)Тук го възпитавам да НЕ тормози мишки!!!Другарува с дворния ежко

Най-прясната му снимка от тези дни