Грузия - част 5 - сняг, замъци и красоти из Кахети

Троицката църква Гергети край Stepantsminda

  05.11.2019

 Рано сутринта, още преди съмване, събрах лагера зъзнейки и се примъкнах тихичко до портите на манастира, за да установя, че са ме заключили. Нямаше да е проблем, ако не беше зверски студ. Прекарах часовете до 9:00 криейки се в кулата и подскачайки на едно място като в крайна сметка успях доста да премръзна, особено пръстите на краката и ръцете ми. При втория ми опит да се измъкна от укритието портите вече бяха отворени, а малкото манастирско кученце, което още снощи се въртеше наоколо, се припичаше на слънце. Последвах примера му, разглеждайки двора на манастира и околността. От моста наблизо се откриваше страхотна гледка към невероятното архитектурно творение и красивия язовир Жинвали. Дузина кучета ме придружиха в разходката и се боричкаха и джафкаха през цялото време.

Докато хапвах нара, който вчера ми даде един шофьор на стоп, пръстите ми замръзваха и едва успях да го хапна преди съвсем да се вкочанят. Въпреки слънцето беше голям студ, а тепърва ми предстоеше да отида на още по-студено - право нагоре в планината, до Stepantsminda / Казбеги в подножието на връх Казбек, където се намира една стара и интересна църква, разположена на живописно местенце. От паркинга до манастира имах голям късмет със стопа, взеха ме двама с джип директно за Казбеги. Късметът обаче не беше точно късмет в пълния смисъл на думата, защото шофьорът караше като пълен психопат, типично за грузинците. Вземаше завоите с много висока скорост, изпреварваше безумно и явно слушаше по-младия мъж, който седеше до него и го подкокоросваше да кара още по-бързо. Въпросният говореше добре английски и спомена, че отиват в Казбеги по работа. Разпита ме дали пия и пуша, а като им отговорих отрицателно и обясних моята концепция за живота, съвсем ги загубих. Интересно е как стопът те среща с хора, с които нямаш нищо общо. А при мен това е ежедневие, защото с повечето хора изобщо нямам допирни точки и споделени възгледи. 

Грузия - част 4 - Тбилиси и наоколо

Тбилиси - гледка от крепостта Нарикала

02.11.2019

Най-трудната задача за деня се оказа излизането от хостела в ранния утринен час, когато всичко живо наоколо спеше. Вратата беше заключена и колкото и да опитвах, не успявах да я отворя. Цареше пълно мъртвило, от всички стаи се чуваше адово хъркане. Звуците така се смесваха из пространството, че дори и в будно състояние не можех да издържам и минута повече на коридора, трябваше да се махна от тук на мига. На вратата висеше бележка да се събуди отговорника на хостела в случай на нужда, но аз не знаех кой е точно, по леглата имаше толкова много хора, нямах представа на кое легло е. Да не говорим, че изпадам в ужас дори от мисълта да отида до чуждо легло да будя някакъв човек, спящ там. За луд късмет японката тъкмо стана да отиде до тоалетна и я помолих за помощ. Посочи ми на кое легло е въпросният отговорник. Беше сравнително неадекватна и полузаспала, така че не ми беше удобно да я моля да го събуди тя. Нямаше как - стиснах зъби и отидох до леглото. Там лежеше дълбоко заспал и захъркал така наречения отговорник. 

Започнах тихичко да повтарям "извинете" на английски с надежда това да е достатъчно, за да го събудя, но не последва никаква реакция. Изпаднах в смут, не си и представях да трябва да го побутвам. Не можех да се прежаля да го пипна, затова извадих чадъра от раницата си и с него започнах от разстояние да бутам спящия обект. Стомахът ми се беше свил на топка, мразя да притеснявам така хората, мразя да скъсявам дистанция, изобщо препотих се 15 пъти, докато тоя най-сетне се размърда и отвори очи. Погледна ме сънливо и му казах, че искам само да отвори входната врата и да изляза. Кимна, обърна се на другата страна и пак откърти. Лелеее, съвсем се шашнах! Почнах леко и да се дразня. От позицията на дразнител станах по-скоро подразнен клиент на хостела. Опитах втори път - бутах с чадъра, бутах - не помръдва. Трети, четвърти път... зазори се навън и още не можех да изляза от тоя зандан. За огромен късмет единият от иранците тъкмо стана да се приготвя за излизане, щял да ходи на работа. Веднага взе присърце проблема, който след малко щеше да бъде и негов, и се зае с буденето на отговорника. Като видях как го раздруса и почти го наби, жал ми стана за нещастника, чийто сън разбивахме, но явно само така можеше да се събуди неадекватен, вероятно мъртво пиян човек. В резултат получихме ключа, измъкнат изпод възглавницата на спящия. Ако знаех, че е там, можех да си го взема с дръжката на чадъра, да си отключа и да го върна обратно без въобще да будя пиянката. Егати филма, егати началото на деня!

Грузия - част 3 - манастири, скални чудеса и пещерата на Прометей

Рисунка на Язон и аргонавтите, пещерата на Прометей

 

 29.10.2019 

В ранни зори по улиците на спящия град Лентеки щъкахме само аз и дузина бездомни кучета. По-късно се появи боклуджийският камион да ни прави компания. Забелязах, че в Грузия хората стават късно според моя стандарт, чак към 8:30 - 9:00 има раздвижване по улиците. По това време за мен денят вече е в напреднал стадий. Също ми направи впечатление, че много от хората се обличат в черно, особено жените. Може би защото е късна есен, а може да е нещо, свързано с религията. В църквите например всички грузинки си покриват косите, това пък ми напомня на откачения ислям и леко ме връща в Иран. Но то и в България е било същото едно време - носели са забрадки. Всеки път като се сетя за лудостите и тормоза назад във времето, като например униформите в училищата по соц време дето имало чавдарчета и пионерчета, осъзнавам какъв невъобразим късмет имах да не хвана нищо от онова време, а освен това да уцеля прозорец между човешките идиотщини - униформи, пандемии и прочее, по време на който да минавам винаги между капките и да си живея нормално. Просто си представям какво щеше да стане ако някой някога се беше опитал да ми облече униформа насила. Напуснах училище чак в десети клас, а ако някой се бе опитал да ме "дресира" изначално, нямаше да изкарам дори първи и щях да съм нонстоп в педагогическа стая. И все пак хванах една изродщина в училище - ваксините, онези задължителните. Но така и нищо не успяха да ми сложат, защото не позволих, а насилието към децата вече беше започнало да става мъничко забранено. Помня даже, че някъде в трети или четвърти клас ми дадоха документ да се подпиша, че отказвам. Гадните училищни сестри се надяваха, че баба ми ще ми слага инжекциите (тогава още беше медицински работник, лаборантка). Какъв цирк беше само.

Като гледам Грузия и грузинците, си спомням за България и българите преди 15-20 години. Консервативни, задръстени, доста еднакви, сякаш няма място за алтернативни типчета и начин на живот (не че сега българите са много толерантни, но поне една идея по-добре е). Всичките грузинки са гримирани и нагласени, почти не се вижда някоя без "разкрасяване", освен стари баби. А мъжете са все с бради, което ми се струва гадна работа, за мен брадата винаги е била символ на старост, мързел, мръсотия и нечистоплътност. Предимството е, че дори да нямаш храна у себе си, никога не можеш да останеш гладен. Само разравяш брадата и вътре - каквото ти душа иска от поне две седмици назад... трохи, олио, чипс... :) Като спомена пък пред някого за веганство или вегетарианство, следват едни опулени погледи, едно чудене как може да се живее така - точно както беше преди години у нас, когато спрях месото дори не знаех, че това се наричало вегетарианство. Беше крайно непопулярно. И в Грузия сега е така - всичко живо нагъва мръвки. Поне има няколко неща, които стават за ядене и от вегани, но не са много, храната като цяло е изобилно месна. Също характерно за страната е силната религиозност, каквато аз не помня да е имало в България, може би във времето на нашите баби или по-назад. Грузинци постоянно се кръстят, ходят на църква, палят свещи, молят се. И задължително изпадат в шок и ужас, когато получат отрицателен отговор на въпроса дали си християнин и в двойно по-голям ужас, когато разберат, че си пълен атеист. Тоест ако човек каже, че е мюсюлманин или будист, по-добре ще го възприемат. Но мен не ме вълнува кой как ще ме приеме нито у нас, нито в чужбина, така че мога да си позволя да говоря истината навсякъде. 

Сванети - съкровището на Грузия - част 2

Приказното село Ушгули

 

Отдавна вече не слушам/гледам музика в Youtube заради рекламите, които има и които на моя лаптоп бяха блокирани и никога не се показваха, но след развалянето му, на компютъра на нашите се показват постоянно. Така че приключих с музикалните поздрави, но ще сложа един последен, защото тази песен ми е безкрайно любима и казва и показва почти всичко, което имам да кажа. Настоящето и бъдещето на човечеството:

Mad World - https://www.youtube.com/watch?v=5DU1B_XkyIk

Нямах търпение да дойде ред за тази публикация и да се върна макар и виртуално в област Сванети, която безапелационно спечели първото място като най-любимото ми кътче от цялото пътуване. Дори още докато бях там, кроях планове да се върна следващата година лятото за три месеца преходи само из Кавказ, започвайки именно от тук. Сванети се намира до границата с Русия и държи най-високите кавказки върхове, най-сериозните ледници, най-дивата природа и най-интересната и вълнуваща история. Не ми бяха нужни никакви усилия, за да се върна назад във времето, докато скитах из околността, просто защото дори и в населените места времето е спряло сякаш завинаги. Районът има огромния късмет да е слабо познат и дълго време е бил буквално недостъпен, така че мелачките на 21 век още не са го смлели и атмосферата е тотално като на място от приказките. Ако не бяха някои къщи с ламаринени покриви и тук-там по някоя кола и къща за гости, щях напълно да повярвам, че така дълго бленуването ми връщане назад във времето се е осъществило наистина. 

Поради изолираността и трудния достъп до Сванети, мястото се е запазило почти непокътнато в продължение на стотици години, а когато е имало вражески нашествия в страната, всички ценности, съкровища и ръкописи са се съхранявали в уникалните кули, построени навсякъде из областта през 9-13 век. Въпросните кули са високи около 25 метра и са служели за перфектна защита при нападения от чуждоземци, на първия етаж са били животните, над тях на дървени нари са спели хората, за да черпят от топлината на добитъка. Нагоре по кулите няма врати и прозорци, а на върха има наблюдателница. Горните етажи се ползват за складиране на неща и за отмора през лятото. Кулите са били свързани с външните жилища чрез тайни подземни тунели. Всъщност интересно защо са били изградени изобщо - дали за да защитават от нашественици, или по-скоро според мен да пазят собствениците от местните вражди между родовете, които са били масово явление. Поради липсата на интерес от чуждоземни завоеватели, сваните почнали да се избиват помежду си във вид на кръвно отмъщение. Явно не им е било на сърце просто да си живеят мирно в тая фантастична природа наоколо, ами са се делили и трепели жестоко, родовите вражди са били епични. Което за пореден път доказва моята теория, че човекът в дълбоката си същност е носител на неизкоренимо зло, насилник, агресор и просто едно жестоко, уродливо чудовище, което с кеф унищожава всичко по-слабо от него, че и себеподобните си. Да се събуждаш всеки ден с гледките и красотата на Сванети и да се чудиш кого по-напред да заколиш, щото не те кефи рода му - има нещо много сбъркано в тая работа. Та да обобщим - сваните не са страдали особено от чужди нашествия, защото на кого ли ще хрумне да търси нещо в този зачукан, труднодостъпен, студен край, обаче за да компенсират вечно жадната за насилие човешка природа, са се трепели помежду си ей така за разнообразие.

В днешно време сякаш това е минало и хорицата по малките села изглеждат кротки и добронамерени... докато не обърнат някоя чаша чача (грузинска ракия) в повече, предполагам. Чудно ми е дали все пак още има вендета сред малкото останали жители на скромните, китни свански селца.