 |
| Дивите божури на Яйлата - едно от любимите ми места на света |
09.05.2021
След не особено тихата и спокойна нощ на паркинга зад Билла в Добрич, скокнах нетърпеливо още преди съмване за обиколка из града. Среднощните хулигани с далавери за дрога и още кой знае какво се бяха разотишли от паркинга и градът скоро щеше да принадлежи на работещите хора. В ранните часове около изгрев обаче принадлежеше само на мен и това ми доставяше огромно удоволствие. Още преди хората да се разшават по улиците, обиколих стария град, центъра и дори градския парк. Малкото красиви възрожденски къщи, оцелели от стария Добрич, са обединени под названието "етнографски комплекс" и макар да не са никак многобройни и да се простират на ограничена площ, затворена между високи панелни кокошкарници, заслужават голяма доза внимание. Музеят, помещаващ се в една от тях, беше затворен точно днес за лош мой късмет, освен ако човек не се обади на телефонен номер, оставен на вратата, за да заяви желание да посети. В моя случай това нямаше как да се стане, нямах телефон, от който да мога да звънна, а да искам от случайни минувачи въобще не ми се нрави, даже да е за нещо важно, та какво остава за посещение на музей. Останах си само с мерака да го посетя и си тръгнах с подвита опашка. Часовниковата кула, макар и не оригиналната отпреди 200 години, а нейно копие, е красива и въздействаща. Има и уличка на занаятите с различни работилници.
Имах късмет с музея на Йовков, който успях да посетя, след като търпеливо изчаках до началото на работното му време, уплътнявайки часовете в дълги разходки из градския парк. Паркът е особено впечатляващ и честно казано ме изненада, не очаквах да заваря такава красота до центъра на града. Преди да дойда в Добрич все си мислех, че единственото по-лошо от това да се родиш и живееш в град Хасково, е да се родиш в София, Ямбол или Добрич. София - ясно защо, а Добрич и Ямбол - защото са в голямото равно, няма никакви планини наблизо, а за мен това е жестоко наказание. Хасково е на 25 км от най-близките части на Родопите и това на мен ми е проблем, защото ми отнема ден пеша само да стигна до планината, вървейки през напечени съсухрени голи ниви посред лято, които са кални или замръзнали през останалите сезони, вместо да прекарам цялото си време по баирите, на високо и сред гората. Просто ако не е високо и далеко, не става за живеене. А кърските градове направо ме смазват. Добрич обаче ми хареса, като град е приятен, но наоколо голямото равно го прави тегав за живеене. Музеят на Йовков обаче ме спечели съвсем и ме задържа повече от час. Според мен е задължителна спирка за тези, които обичат литературата и по-специално творбите на Йовков.
Следваща спирка - Балчик. За разлика от Добрич, който посетих за първи път през живота си като едно от малкото места в България, което бе непознато за мен, в Балчик ми беше трето посещение. Втурнах се в малко приключение - да намеря никому неизвестна крепост, за която четох в една книга. Оказа се наистина неизвестна, когото и да попитах, не успяваше да ме упъти. След доста лутане се отказах с идеята да пробвам пак, когато се връщам няколко дни по-късно отново през Балчик. Запътих се към добре позната атракция - двореца и ботаническите градини. Там царуваше мафия в пълния смисъл на думата. За паркинг - плащай, за билет - две каси, на които те центрят общо 14 лв. Здраво са се оляли в скубането. Е, мен никак не успяха да ме изцентрят, защото си имам някои трикове. Колата я паркирах на малка отбивка на главния път, на по-малко от километър от входа, а на касите платих всичко на всичко 2 лв благодарение на студентска карта от правилния университет :) Ботаническите градини тук се стопанисват от Софийския университет и влизането е безплатно за всеки, притежаващ студентска карта от него.
За двореца и градините няма да пиша подробно, мисля всеки е чувал историята за румънската кралица и нейните предпочитания към това място. Понастоящем това красиво кътче край морето е много популярно и тълпите за съжаление са твърде обилни за моя вкус. Но въпреки това си заслужава - цветята, зеленината и въобще всичко в комплекса вдъхва очарование и спокойствие.
Късния следобед стигнах друго посещавано местенце на северното Черноморие - нос Калиакра. За трети път се порадвах на разкошните гледки и останките от крепостта, а огромният лапад, растящ в подножието й край една стръмна пътека, направо ме изуми, моят в градината беше една трета по-малък от този.
Всичко си беше на мястото, с изключение на новопоявил се лъскав ресторант, който съвсем не беше за тук, но кой ли ме пита мен. Освен красивите гледки и впечатляващите археологически останки, Калиакра има още един коз - легендата. Според нея 40 българки са се хвърлили от скалите тук, за да се спасят от османските поробители. Една от тях се казвала Калиакра и от там името на носа. Е, това се е случило (ако изобщо се е случило) във времена, които хората освен инстинкт за самосъхранение, може би са имали и други характеристики като чест, достойнство, чувство за справедливост, свобода и т.н. непознати думи, отсъстващи от речника на съвременния индивид. Помня, че при първото ми посещение тук, силно се впечатлих от тази легенда, защото съвпада с моите виждания за нещата - винаги да се избират честта и свободата пред живота. И че реално почти всичко в живота е по-ценно от самия него, а оцеляването на всяка цена е присъщо само на примитивни, долни създания, вкопчени в абсурдността и безсмислието на живота.
Привечер стигнах паркинга на резерват Яйлата, където прекарах тази първа нощ на морето. Беше тихо, спокойно и никой от близкото село Камен бряг не дойде, така че прекарах чудесна нощ, горейки от нетърпение да съмне, за да се втурна в припомняне на любимите пътеки из Яйлата.
 |
| Старият Добрич |
 |
| Градски парк |
 |
| Нос Калиакра |
10.05.2021
Изгревът над Яйлата беше приказен. Освен мен имаше и други мераклии да го посрещнат, три коли се появиха на паркинга малко преди да съмне. Какво й е специалното на Яйлата... ами мен ако питате - всичко. Разкошна природа, скалисти брегове, корморани и всякакъв друг птичи свят, безчет цветя, измежду които дивите божури, цъфтящи през май... Останки от крепост, около 100 скални жилища, между които впечатляваща църква, гробници, винарни. Последния път, когато бях тук, нямаше и следа от "облагородяването" на местността, което аз наричам с друга дума - съсипване. Добре, че все пак мястото още е извън утъпканите туристически маршрути и освен един паркинг с къщичка за продаване на билети, друго няма. А по време на моето посещение къщичката беше затворена. Предположих, че може би само през летните месеци някой стои тук да събира пари. Пише, че входната такса е 3 лв, но никой не се появи до към 11:00, когато аз си тръгвах.
Успях да обиколя всички пътечки, влизах по пещери, гробници, скалната църква "Св. Св. Константин и Елена"... Прекарах си страхотно и за кой ли път ме обзе изключително силното желание да остана да живея в една от скалните пещери с гледка към морето. Яйлата е чисто и просто магическо място. Малко са вече останалите такива, особено по морето, където всичко е опустошено от алчни и безскрупулни люде. Тук се е запазило, защото няма плажове, а отвесни скални брегове, така че мързеливите разплути летовници няма къде да се излежават по шезлонги и да забиват чадъри. Само природата е опазила тази част на северното ни Черноморие от лакомите набези на мастити инвеститори. Югът нямаше този късмет... там всичко си замина, с изключение на миниатюрни бели петна, останали сякаш като болезнен паметник да напомнят за някогашната приказна крайморска природа. И да свидетелстват за екстремалните човешка глупост и алчност.
Преди да стигна до Тюленово, се отбих в Камен бряг, за да се порадвам на Огънчето - емблематичното място за празнуване на Джулая. А в Тюленово веднага поех по пътеката, дълга 4 км и минаваща все по крайбрежните скали. Цялата си заслужава да се измине, гледките и пещерите са фантастични, кормораните са белосали някои скали с акитата си, а известната арка е определено смайваща. Всъщност макар да познавах Яйлата и Камен бряг, в Тюленово идвах за първи път. Причината е мъчна - избягвах това място, защото в сърцето ми навяваше една особена тъга по последния тюлен монах, живял край нашето море. Дори само името на селото ме разплакваше и в съзнанието си не виждах красотата на арката, а усещах мъката по изгубеното разкошно живо същество, което рибарите са унищожили, избили до крак. Беше ми криво да идвам тук, но този път реших, че все пак ще го направя. Уж да видя арката, но всичко ме теглеше към пещерата на тюлена - там, където са открити останките на считания за последен екземпляр у нас. Само като си помисля, че това ще е съдбата на всички живи същества, освен може би комарите и хлебарките, които ще останат да шарят света, заедно с човека, ме избива на неспирни сълзи. Тюленът тук е символ на липсата на бъдеще за толкова много биологични видове, които не могат да оцелеят под тежката ръка на човека, завзел и сринал всяко кътче природа, което му се е изпречило. Докато вървях по пътеката над скалите и съзерцавах морето, ме беше обзела особена тъга. Бавно наближавах пещерата на тюлена и постоянно спирах да си събирам камъчета за спомен, за да протакам сякаш достигането до нея. Но в един момент я стигнах.
Слязох по козята пътечка и се озовах в пещерата, близо до водата. Сигурно тук е живял последният тюлен, тук някакъв германски водолаз е намерил останките му, поне така се твърди. Някак си дори не можех да мисля за това, просто седнах и заплаках. Ревах, докато очите ми пресъхнаха. Това място ми действаше по много силен начин, не можех да си тръгна от него. Макар да прекарвам значителна част от живота си в плач и кошмарна тъга по природата и живите същества по света, толкова дълго време седейки на едно място рядко рева. Нещо ме беше стиснало за гърлото и не ме пускаше да стана и да си тръгна. Леле, как обичам тюлени! И въобще всички животни! И как искам да дам всичко, ВСИЧКО, което имам, за да ги спася от двуногите изверги, които ежесекундно ги унищожават без жал, без сърце! Ако само можех да направя сделка с Дявола - живота, душата, сълзите си - всичко давам за това избавление, за свършека на страданието по тоя свят! Земята обиколих в колекциониране на мъка, видях толкова много болка у живите същества и безсилието да спра това страшно ме смазва, не ми дава да си поема дъх. По-късно тази вечер сагата с тюлена монах, който е особено мил на сърцето ми, продължи в страната на сънищата. Присъни ми се как са ме заловили военни, бях войник на война, неясно за какво и срещу кого. Тъкмо когато щяха да ми избодат едното око, единият ме попита какво е последното ми желание. Каза, че според военния кодекс имам право на такова. Аз отвърнах, че имам само едно желание преди да ми избодат окото - да видя тюлен монах в природата. Военните се замислиха и заявиха, че е невъзможно да осъществят желанието ми, затова ме пускат на свобода и няма да ми вадят очите. Станах, тръгнах си и от очите ми шуртяха кървави сълзи, а на глас повтарях: "давам и двете си очи тук и сега, само да мога да видя тюлена веднъж - жив". За мен той е символ на изчезващата всеки миг жива природа, на унищожението на всеки по-слаб от доминантния на планетата самозабравил се мутирал маймуняк, наричащ себе си човек. Сънят свърши така, събудих се вир-вода и прекарах всичките часове до сутринта в рев.
Преди да падне нощта обаче ми оставаха и дневни часове за разтуха след посещението на пещерата. Ако можеше да се нарече разтуха посещението на фара на Шабла и къпането в морето на най-прекрасния плаж край Шабленското езеро. Поплувах завидно добре в моренцето, нямаше ни един човек на плажа, а с голямо учудване установих, че тукашния плаж все още не е унищожен от строителните магнати. Оказа се, че на северното ни море има няколко оцелели разкошни пясъчни ивици. За радост на такива като мен, които бягат от бетона като от чума. Но докога ли ще оцелеят?! И още една приятна изненада днес - в гората край Шабленското езеро видях няколко фазана, да не повярваш! А в Дуранкулашкото езеро се насладих на острова с останки от храм на богинята Кибела - много приятно място. Намира се на 600 метра от пътя, а в началото на пътеката към него има паркинг и будка за билети, където според табелата се таксува 5 лв на калпак, обаче по времето, когато аз бях там, нямаше желаещ да събира парите. Предполагам такива места по морето се стопанисват само през активния туристически сезон. На брега на езерото край храма има изграден и инфоцентър, явно по някакъв проект, но всичко сякаш е изоставено и занемарено. Иначе Дуранкулашкото езеро е голяма красота и е пълно с птици наоколо.
Едва на няколко километра от румънската граница трябваше да обърна назад. За разлика от преди, понастоящем не можех дори да си помисля да припаря в чужда страна заради корона-цирка и всички здравни идиотщини, лансирани чрез него. Ако нещата бяха нормални, щях непременно да се отбия от другата страна на границата да надникна дали има мангали в Мангалия и дали на Вама Веке е пълно с порозовели летовници. Сега обаче обърнах колата, избих си мислите за Румъния от главата и поех на юг - първо за кратко плажуване на Крапец (още едно чудно място в района), а после отново към нос Калиакра за залеза и към залив Болата за нощувка. Залезът го хванах буквално до минута, малко още мотаене с таралежа, който видях да пресича пътя и отбих да снимам и да му се радвам, и щях да изпусна зрелището. А залезът на Калиакра си заслужава и се радвам, че не го пропуснах. После се спуснах към Болата, където идвах за първи път и леко се залутах в намиране на залива. За него няма табела от пътя и по-добре, дано си остане една малка тайна за най-ентусиазираните търсачи на алтернативни места по морето. Паркирах колата край плажа и се заприготвях за лягане, когато се появи патрулка на гранична полиция. Куките ми провериха документите и казаха, че няма никакъв проблем да спя там, не било забранено. По-рано ме видели на север към Дуранкулак, явно кола с хасковска регистрация се набиваше на очи. Пожелаха ми лека нощ и си заминаха, никой повече не ме обезпокои, но пък прекарах доста тежка нощ заради тюленовите сънища и невъзможността да заспя след тях.
 |
| Резерват Яйлата - изгрев |
 |
| Гледка към крепостта |
 |
| Яйлата винаги гледа към морето и хоризонта |
 |
| Арката край Тюленово |
 |
| Приказно място е плажът тук |
 |
| Ежко не ще да позира, крие се |
11.05.2021
И без това бледия безгрижен нюанс на пътуването съвсем се разми след вчерашния ден и изминалата нощ. Колкото и да се опитвам по време на пътувания да си почина от тежките мисли и емоции, които царуват в сърцето ми всеки ден от живота ми, не се получава. До сутринта лежах и мислех... мислех и лежах... както обикновено за безумния свят, който са сътворили човеците. И как този свят се приема за нещо нормално, липсва критика, липсват въпроси и стремеж към коренно променяне на човешката деструктивна природа. Как хората не изпитват и грам желание да претворят първо себе си, а после и света наоколо в един приказен оазис, в който да има място за всички живи същества. И да ги приемат и обичат въпреки различията. Цялата история на човечеството е изтъкана само от зверщини, война след война, империя след империя, винаги силните са унищожавали по-слабите, а ако по-слабите са успявали да изплуват, те са заемали мястото на силните и са постъпвали по абсолютно същия начин. И така откак свят светува - унищожение, насилие, зверщини, предателства, тотално деградиране във все по-сериозни мащаби. На историята не е известно силните да са се грижели за слабите, да са се стремили да създават мир навред, да са се отнасяли добре както със себеподобните си, така и с другите живини... Изобщо човешката природа до най-дълбоките си корени е природа на насилие, неподозирани жестокости, пълна липса на емпатия (съчувствие - ключовата дума за развитието на едно същество, според мен най-важната) към страданието на другия. И как да очаквам от такива същества да пазят природата, или да я обичат?! Че кой в днешно време знае какво изобщо е любов?! Това е една толкова изтъркана, омърсена и неразбрана дума, която всички употребяват и нито един не осъзнава какво е. И нищо никога не може да запълни тази празнота у хората, защото те самите са напълно лишени от способността да обичат каквото и да било, а само искат да бъдат обичани.
Като страничен наблюдател на целия житейски фарс на човеците, аз мога само да жаля, да плача, да се възмущавам и гневя. Но нищо не мога да направя, за да променя нещата, отдавна го разбрах. Такива като мен - бъгове в системата със сбъркан изначално чип, в който някой компютър майка по грешка и изпуснал доза емпатия, се раждат от време на време, говорят ли говорят за неща, които нормалните хора определят като празни приказки и пълни глупости, а после тихо и незабележимо си отиват от тоя свят, изчезват като глас в пустиня. Кучетата си лаят, а керванът си върви. И може би така трябва, кой съм аз, че да спирам "прогреса". Всяка подобна цивилизация, развиваща се като паразит върху изсмукан до неузнаваемост, натровен и задушен гостоприемник (Земята - нашата майка, бог да я прости!), е обречена изначално на самоунищожение, но така или иначе на никой не му пука за това. Както се казва: "След мен и потоп!" В това изречение сякаш е събрана цялата човешка мъдрост от вековете. И после някой да ми обяснява как си обичал децата, които е направил, за да го гледат като остарее и как тия, дето нямали деца, чийто въздух да тровят с колите си, били егоисти. Дали някой ден, много след като ме няма, някой някъде ще започне да нарича нещата с истинските им имена. Ще критикува гласно и постоянно себе си, другите, системата, света наоколо, живота, който живеят всички и който много повече прилича на едно монотонно биологично съществуване под напора на тежки страхове и илюзорни сигурности, отколкото на истински живот с искра, изпъстрен с преживявания, емоции, борби, поражения, преодоляване на безчет препятствия и космически удовлетворения, смазващи тъги и епични усмивки... Както е казал Ботев - "Силно да любят и мразят!" А дано... ама надали...
С бушуващите в главата ми мисли и капещи от очите ми сълзи, заключих колата и се отправих по пътеката към фара на военната база над залив Болата, откъдето се открива приказна гледка. Доста време прекарах на скалите горе, а после слязох до плажа, минах по него и се изкачих на скалите от другата му страна, предлагащи не по-малко чудни гледки. Когато съм на такива места и се дивя на разкошната природа, отчаяно се опитвам да си представя, че все нещо ще се случи, ще изчезнат по някакъв начин хората от планетата, която не заслужават и другите видове ще имат шанс да живеят. Ама все не се случва и се натъжавам още и още повече. Злото май наистина никога не умира. А снежният леопард, носорогът, бялата мечка, тигърът... те всичките си отиват, защото зло у тях няма, семето на злото е посято само у хората, а животните просто жънат последствията от тази сеитба.
След Болата се отправих към Каварна, където отдадох почит на рок легендите, изрисувани по някои блокове и притежаващи паметници в парка, обиколих центъра и хвърлих едно око на църквата, която беше отворена, купих си малко храна и продължих към Балчик със старата - нова мисия - да открия неоткриваемата крепост. Този път нацелих квартала, където се намира и с много питане на местни цигани успях да се добера до боядисан в розово панелен блок, до който паркирах колата. Съвсем близо до него, баш до гробищата, се намират останките от Дионисополис - късноантичен град от пети век. В меланхолично настроение ги обходих, размишлявайки за живелите преди столетия по тези земи хора... Че са били по-добри от днешните - това е ясно, но да са били добри генерално, едва ли. Останките в днешно време са интересно място за посещение, но както и други подобни места се намират край грознички съвременни творения - панелни блокове. Те развалят до голяма степен чара на обекта, но ако човек може да работи с въображението си, за няколко мига панелките потъват в бездънни ями и наоколо изплуват високи каменни зидове, скромни антични къщи, тесни улички и хора в старинни одежди.
Как се стига до крепостта:
Намира се в квартал Хоризонт, достъпът е от високите части на Балчик, слезете ли край морето в центъра или към двореца, сте тотално на грешен път. Останките са на високо, точно до гробищата в края на квартала, след като минете всички панелни блокове. Най-добре да се питат местните за гробищата, така най-лесно се намира.
След успешната мисия се спуснах на юг към Албена, подминах я и по-натам реших да се отбия до плажа на Кранево, да погледна доколко е съсипан този курорт от строителите на нашето време. Ами доста са го осрали, а още дори не беше почнал сезона и липсваше цялата суматоха с летовниците и търговците, живеещи от тях. Направих кратка разходка по плажа и се ометох, не беше място за мен. Златните пясъци по същия начин, погледнах набързо до къде са я докарали в унищожението, нямаше даже къде да паркирам безплатно, а туристите още не бяха налазили. Щракнах някоя снимка в центъра и бързо си тръгнах. Доста по-дълго се задържах в Аладжа манастир. Все така интересно и въздействащо място, както го помня. Нямаше и посетители, та спокойно се разходих из помещенията на скалния манастир. Най-хубавото е, че се намира в оцелялата част на Природен парк "Златни пясъци" - прекрасна гора с прохлада и зеленина край иначе напеченото крайбрежие. Манастирът от 10 век е на две нива, издълбан в отвесна скала и има килии, църква, кухня, гробница, параклис. Само на няколко километра от Златни пясъци е, но е съвсем различен свят. Плаща се входна такса за посещението, ако имате студентска карта 2 лв, иначе 5 лв.
По път към Варна се отбих до още един манастир - този в курорта Св.Св. Константин и Елена. Оставих колата на паркинга на Лидл в началото на населеното място, понеже паркирането на безплатно място край манастира беше явно невъзможно. Но пък беше много близо и го посетих, разходих се и до плажа. Не беше особено атмосферно място, сякаш тежестта на курорта и летовниците му пречеше да изпъкне като обект със самостоятелна стойност. И все пак му се насладих, но бързичко си тръгнах от курорта, не си падам по такива места с безчет хотели, нелепи ресторанти, шумни кръчми и зачервени разголени евро китове, които все още не бяха на линия, все пак беше едва месец май (за мой късмет).
На влизане във Варна получих страхотен шок - голям град, трафик навсякъде, час пик - пълен ужас! Нямам проблем да карам при всякакви условия, но срещнах огромен проблем с намирането на безплатен паркинг, а понеже и не знаех нито къде съм, нито накъде да карам, за да стигна останките от крепостта и римските терми на Одесос (старото име на Варна), които исках да видя, се лутах почти час из града, докато най-сетне успях да се набутам в междублоково пространство далеч от центъра, където под злобните погледи на дядки кебици оставих колата, надявайки се да си я намеря непокътната. Дядките не само гледаха изпитателно хасковската регистрация, но и ги чух да си говорят, че "тая не е нашенска" и в главата ми изплуваха мрачни сценарии как намирам джамовете счупени, чистачките окрадени и гумите спукани, и четирите. Тия мисли ми дадоха мощна начална скорост и за нищо време претичах по варненските улици, минах през туристическия инфоцентър до катедралата, взех карта на града, обиколих набързо забележителностите (катедралата вече беше затворена, а отвън беше и в ремонт) и открих римските терми. За съжаление работното време беше приключило, но и отвън край оградата всички останки се виждаха добре и ги обиколих.
Върнах се при колата с доста натежало от притеснение сърце, все пак човешкият фактор може да направи големи пакости ако поиска. За щастие всичко си беше на мястото и с голям кеф дадох газ към изхода на Варна. За втори път посещавах града, има много хубави места из него, чудесен е за туризъм, но ми е много голям на мен лично, твърде големи тълпи и особено трафик, а попаднах и в задръстване при влизането и още едно - по-масивно, при излизането. С голямо облекчение се озовах в тихото и спокойно Казашко след варненските мъки в трафика. Това населено място е едва на 5-6 км от Варна, но си заслужава кратка отбивка заради красивите дървени кейчета във водата, които са фотогенични и приятни за отдих. Навсякъде наоколо обаче е пълно с разни фабрики, така че не се задържах дълго и продължих към Побитите камъни - едно много любимо място по пътя към Девня. От тук преди години събрах толкова много камъни, че можех да си построя в градината мини макет на големите им братя.
Побитите камъни са чудно място откъдето и да го погледнеш. Над тях витае мистерия, не една при това. Над 300 колони се извисяват в различни размери и форми, много от скалните късове наподобяват какви ли не същества, а на едно място цял ансамбъл от величествени скали формира сякаш древно светилище. Не по-малко интересен е белия пясък, който се стеле навсякъде между колоните и навява у мен спомени за Карибите и Филипините. Че на кого му трябват тия далечни дестинации като си има Побитите камъни :) Смята се, че са се образували преди 50 милиона години, когато тук е било дъно на море. Освен мен имаше още няколко посетители на природното чудо - групичка чужденци хипари от сектата Рейнбоу. Един от тях беше италианец и ме заговори, доста се разприказвахме за пътешествия по света. Пътуваше с още няколко човека като се придвижваха с ван, чийто собственик бил във Варна в момента и ги оставил тук да спят на палатки. Бяха се настанили в горичката край камъните, поканиха ме при тях, но отказах, не си падам по колективно къмпиране и определено предпочитам уединението си.
Гледах залеза край камъните, след което се отправих към крепостта Петрич кале до село Разделна. Като стигнах Девня обаче беше тъмно и спонтанно реших да не карам повече и да преспя на паркинга до музея на мозайките, който посетих миналата година есента, когато водих баба на море и прекарах един пълен ден само за себе си в препускане по забележителностите между Слънчев бряг и Девня. Тогава хванах музея точно преди края на работното му време и успях да го разгледам, а сега реших да ползвам района около него да си поспя. Девня вече беше утихнала и само групички циганчета щъкаха по улиците, докато аз си пишех записките в тетрадката и вечерях.
Как се стига до Побитите камъни:
Намират се недалеч от село Слънчево, на 18 км западно от Варна като може да се стигне до тях както от отбивка на магистрала Хемус, така и по успоредното шосе Варна - Девня. Намират се точно до въпросното шосе, има табела и малка сграда, служеща за инфоцентър и продажба на билети, която беше затворена по времето, когато аз се появих. Не зная дали по принцип работи, но в този момент не функционираше. Тъй като денят свършваше, а и нямах ясна идея къде точно да търся останалите групи побити камъни, успях да посетя само тези - Дикилиташката група. Но край някои околни села като Страшимирово например, има и други групи побити камъни, предполагам не по-малко интересни.
 |
| Приказно красивия залив Болата |
 |
| Останки от древен Балчик |
 |
| Църквата |
 |
| Катедралата |
12.05.2021
В още тъмното утро запалих колата и се отправих към село Разделна. Съмна тъкмо преди да пристигна и оставя колата в центъра на селото. Поех пеш нагоре по черния път към крепостта Петрич кале, която краси голям скален масив, извисяващ се внушително над населеното място и обещаващ разкошни гледки. Разходката през гората продължи сравнително кратко и се озовах горе на равното, където имаше пасища, оградени с електропастир, а пътеката минаваше през огражденията. Имаше оставени "вратички" за посетителите, а на самата крепост се впуснах в опознаване на останките, които не бяха никак малко. Крепостта е късноантична, от около 5-6 век. Имаше и инсталирана стълба в процеп между скалите, която отвеждаше до малка площадка с изкъртени дъски на пода, подходяща за хора, които биха искали да паднат от това място и да се потрошат. Е, аз не паднах, но не обещавам нищо на следващите. Някои от дъските са страшно паянтови, а една е и вече счупена. Иначе гледката наоколо абсолютно си заслужава. Закусих до кръста на върха, инсталиран в памет на жертвите на някакво голямо наводнение, след което слязох обратно в селото с намерението да помоля в магазинче - заведение да си заредя батерията на фотоапарата, имах нужда от ток.
Как се стига до крепост Петрич кале:
Има две пътеки към крепостта от селото, едната е кратка и стръмна, другата е по-обиколна и е горски път. И двете тръгват от едно и също място - чешма и беседка в източния край на селото. От центъра се тръгва по улица, която върви в посока скалите с крепостта, виждат се идеално от пътя. Тази улица отвежда до чешмата, а от там табела вдясно сочи към горския път, а малка табела, закачена на дърво вляво упътва към пътеката. Аз реших да мина и по двата маршрута, да се кача по горския път и да сляза по пътеката, само че горе не открих началото на пътеката, за да сляза по нея и се върнах пак по горския път. При всички случаи ходенето е не повече от 30-40 минути в посока, по късата пътека би трябвало да е около 20.
В селото отидох до магазинчето, купих си хляб, за да не ме е срам да помоля за ток. Попитах младата продавачка дали може да си заредя батерията на апарата в някой контакт, изгледа ме лошо и отвърна, че не може. Учудих се и мълчаливо си тръгнах. Повече никога не понечих да моля за ток в магазини и заведения, устисках с тази батерия чак до Шумен, където я заредих в историческия музей, докато го разглеждах. И там не бяха особено щастливи от молбата ми, но поне не отказаха. Интересна работа е това, не знаех, че българите са чак толкова неуслужливи и то за нещо толкова елементарно, което не им струва пари. Телефоните им постоянно висят включени по тоците, а моят апарат има нужда от час-два заряд, за да мога да снимам много дни напред. Интересна е българската логика, спомних си за латиноамериканците в тоя момент, когато ми отказаха ток. И те така много мразеха да помагат и умираха от кеф да ти казват "не".
Продължих към село Аврен, където се намира скален манастир Монасите. Открих го с доза лутане, намира се извън селото, откъм пътя за Садово. Като се излиза от Аврен, вдясно веднага след селото започва черен път, водещ до скалното чудо. Метална стълба прави достигането до него удобно, а наоколо има чудесни беседки и пейки в гората. Самият манастир се състои от три свързани помещения в скалите, чудесно място за отдих и размисли е.
Следващата ми спирка беше по-отдалечена, насочих се към местност Чудните скали край язовир Цонево. Намира се до самото шосе между Провадия и Айтос. Силно впечатляващи скални отвеси, някои тънки и изострени като игли, а водите на Луда Камчия под тях допълват приказната атмосфера на мястото. Най-високите стигат 50 метра, а в основата им са прокопани тунели и минава стария път. Успоредно върви и главното съвременно шосе с дълги мостове, които тъкмо по време на моето посещение бяха в ремонт. Обходих и странична пътека през гората, която ме изведе на високо, но гледки към скалите така и не се откриха от там. Минах и по ЖП линията през изоставени тунели, за които нямаше да зная ако не бяха строителните работници по шосето. Един от тях явно беше взел присърце мисията да насочва появилите се туристи към околните интересни места и ме упъти как да стигна до въпросните тунели. По трасето си намерих и ново приятелче в лицето на шипобедрена костенурка.
Преди да стигна до град Провадия, се насочих към недалечното село Манастир. От него тръгва 3,5 км пътека, която е по-скоро черен път и отвежда до скален манастир с две имена - "Кара пещера" или "40-те одаи", на кой както му харесва. Не само, че разходката е приятна и живописна, но и манастирът е невероятен. Може би най-големият от всички, които видях и е изключително интересен и впечатляващ. Освен голямата пещера, има и няколко отделни пещери също близо до пътеката, които са не по-малко въздействащи. Помещенията са много на брой и някои са под земята, а до други се стига с катерене. Кратко и ясно - Кара пещера е магическо място.
Как се стига до Кара пещера:
От центъра на село Манастир тръгва улица на север покрай река Манастирска, има табела за пещерата. Следвайте тази улица, преминаваща в черен път и все по него се излиза на поляна с беседка вляво, през цялото време се движите недалеч от рекичката. Край беседката тръгва малка пътека, по която се върви съвсем кратко време и отвежда до самата пещера.
На връщане към Провадия имах интересен инцидент. Въпреки, че карам бавно заради възможността на пътя да излезе животно, явно не е достатъчно бавно, защото без малко да "обърна каруцата" при пресичането на един зелен гущер, който най-безцеремонно притича пред возилото ми. Моментално набих спирачки толкова рязко, че всичко, което държах на предната седалка (дузина книги, фотоапарата, един отворен буркан с кашу, в който бъркам да си хапвам докато карам, за да не губя време в спирки за обяд) се изсипа долу на пода пред седалката. Гущерът за щастие изчезна невредим, но аз дълго време прекарах на местопроизшествието с включени аварийни, опитвайки се да събера разпиляното навсякъде кашу и надявайки се да няма щети по функционалността на падналия фотоапарат. Когато бях в Нова Зеландия и за две седмици "работех" шофьор на една дълга "катафалка" Субаро Легаси, карах с не повече от 20 км/ч на някои места, защото по пътя непрекъснато излизаха зайци. Толкова се бяха намножили, че бяха навсякъде, а състезаването с колите по пътя явно им беше в кръвта. Тук пролетно време бяха зелените гущери. Този не ми беше първи, но обикновено почваха да пресичат по-отрано и ги виждах отдалеч, намалявах плавно ако гущерът се мотаеше и пусках аварийните, надявайки се и колите зад мен да намалят, чудейки се какво става. А наскоро при друго кратко пътуване във Врачански Балкан, две змии смок и пепелянка ми пресякоха пътя и така се мотаеха по шосето, че се наложи да слизам от колата и да ги "изгоня" преди да е минала кола с някой, който по-скоро би ги прегазил. Е, поне се радвам, че в България все още има живинки.
В Провадия минах през туристическия инфоцентър и жената ме упъти към скален манастир Шашкъните. Оставих колата зад блоковете отсреща на магазин Лидл и се изкачих по черен път към манастира, имаше указателни табели по трасето. Има и друг вариант да се стигне до него - от крепостта Овеч все по равното плато в посока север, придържате се към страната, от която се откриват гледки към града. Последните метри за достъп до манастира се състоят от железен мост, който при силен вятър леко се люлее и скърца, много е забавен. Аз с огромно удоволствие посетих тази скална обител, гледките от килиите са прекрасни. После продължих нататък по платото в търсене на тракийско светилище и разни интересни камъни. За финал се върнах обратно до манастира и поех в другата посока - към крепост Овеч. Посетих я миналата година по време на онзи свободен ден от морето с баба, така че много се радвах да съм тук отново и всичко ми беше отлично познато. Ако се качите откъм манастир Шашкъните до Овеч, ще избегнете плащането на входната такса, която се събира по входовете към крепостта от града. Или ако дойдете след 18:00 също няма да платите вход, работното време е свършило.
Направих си и една разходка из центъра на Провадия, а още преди да стигна до колата започна да се стъмнява. Денят приключи, изпълнен с толкова много впечатления, нови места и повторения на старите. Глождеше ме само един проблем - къде ще си заредя батерията на фотоапарата, която скоро щеше да се изтощи съвсем. Прекарах вечерта в писане, четене и ядене в колата, а понеже следващата ми спирка беше близкото село Венчан, направо си легнах и заспах в колата край блоковете наоколо, които сякаш бяха населени основно с цигани. Нямаше смисъл да карам до селото по тъмно. Беше тихо на това място и се наспах.
 |
| Гледка по пътя към крепостта Петрич кале |
 |
| Село Разделна, виждам си колата |
 |
| Скален манастир Монасите (Кишешлика) до село Аврен |
 |
| Чудните скали край язовир Цонево |
 |
| Скална обител Кара пещера, наречена още 40-те одаи |
 |
| В скалната обител |
 |
| Крепост Овеч |
13.05.2021
Беше все още почти тъмно, когато тръгнах към Венчан. Всеки ден от това пътуване се събуждах все по-рано и ми отнемаше толкова малко време да се приготвя за тръгване, че стартирах често и преди 5:00. Оправянето на багажите, измиването на очите и преобличането ми костваше не повече от 5 минути общо. Понякога се питам дали войниците в армията могат да се приготвят по-бързо от мен след ставане сутрин. Край село Венчан прекарах доста време в лутане, търсейки скалния феномен Пробития камък. Според описания в една книга се намира някъде близо до селото и се вижда от пътя, само че никой не ти казва, че трябва доста да подминеш селото и да стигнеш чак до ЖП линията и гара Равна, за да го видиш. А за да е пълно заблуждението баирите край самото село обещават да има по някой пробит камък и на тях.
Докато минавах по шосето между Венчан и жп линията, оглеждайки се във всички посоки, слънчо изгря, а цялото ми време в следващия час бе погълнато от неочаквана нова задача - събиране на охлюви по шосето и местенето им в тревата. Снощи беше валяло и по този тотално пуст откъм трафик път, който явно не водеше до никъде, освен до гарата и не мина нито една кола по него, бяха изпълзели стотици охлюви. Това автоматично означаваше, че с кола не само не мога да продължа, но и по-важното е, че трябва да ги махна от шосето. Оставих колата на пътя и се заех с тази задача. След като обходих и почистих поне километър напред, се върнах до колата, взех я и направих същото за следващия километър. Стигнах до гарата и именно на един баир срещу нея видях огромна скала, която се оказа точно въпросния Пробит камък. До него водеше тънка и стръмна в последната си част пътечка, изкачих се и се порадвах на скалата, където вероятно преди много години е живял някой щастливец монах исихаст.
Как се стига до Пробития камък:
Идвайки откъм Провадия влизате в село Венчан и го минавате цялото, продължавате смело напред по главния път още около 2 км и точно преди да стигнете ЖП линията, пътят се разделя - един тръгва да я пресича, а друг продължава успоредно на нея. Оставяте колата точно на този разклон, на метри от него тръгва малка пътечка, която трябва да хванете. Следвате я все нагоре, отначало е леко обрасла, но нататък е идеално утъпкана и си личи добре. Ако от разклона на пътя продължите по този, който върви успоредно на влаковата линия, ще ви се открие хубава гледка към Пробития камък откъм "предната" му страна, каквато трудно можете да видите и заснемете като сте горе до него самия, тъй като склонът е много стръмен и каменист за подбиране на добри гледни точки. И ако е валяло преди да посетите това място, оглеждайте се за моите охлюви и ги махнете от пътя, ако пак са се развихрили.
Поех към Шумен като хванах магистралата, никак не обичам скучните магистрали, но не карах дълго по нея - още на Мадара се отклоних. Вече не знам за кой път посетих Мадарския конник и района около него, който е приказно красив. Преди няколко години спах на палатка горе на крепостта над конника, беше чудна нощ. Този път отново си влязох без билет по странични пътеки, такива има доста. Разходих се до всички познати места, открих и някои нови, гледките бяха вълшебни, а горе в същата горичка, където спах на палатка, видях лисичка и страшно се зарадвах. Всичко си беше същото тук, хареса ми. Повечето туристи стигаха само до конника и близкия скален параклис, а за мен бе всичко останало. Някой ден пак ще се върна и ще проуча района още по-обстойно.
В Шумен малко се полутах, докато открия улицата, извеждаща към крепостта. Изкачих се на шуменското плато и веднага се насочих към зашеметяващата крепост на върха му. Тук платих входна такса и с голям интерес разгледах всичко, бях единствен посетител. Освен останките и възстановките на крепостта, има и чудесен музей с интересна информация и находки. А гледките към града и горите наоколо са незабравими. След посещението се качих на колата и карах през разкошните гори до друга забележителност на града - паметника "Създатели на българската държава". Този гигантски и смайващ с размерите си паметник се вижда от всяко местенце в цялата околия, откъдето има гледка към град Шумен, например от Мадара се виждаше идеално. Огромното бетонно чудовище стърчи над града, на високо и панорамно място, и сякаш бди над него. Когато човек застане в основата на самия паметник, се чувства като мравка, застанала пред планина. Размерите са внушителни, мястото е идеално избрано, а самото творение определено не може да остави човек безразличен. Интересно, нестандартно и запомнящо се.
До паметника може да се стигне по стълби от самия център на града, или ако вече сте горе на платото - с кола до голям паркинг и от там няколко минути пеш. Плаща се такса за посещение, която може да се избегне много лесно ако сте дошли по стълбите от града. Касата е горе на равното, а докато стигнете до нея, ще сте минали през паметника. Ако идвате отгоре обаче, касата ви се пада първа. И все пак може да се заобиколи през голяма поляна с кътове за отдих встрани. Входната такса не е висока, но лелката на пост хич не ми се понрави. Първо ми намекна, че за посещение на паметника се взема гид, който да ти обясни всичко, но все пак ми даде един лист с богата и детайлна информация за създаването на това чудо. После ми каза да не снимам с фотоапарата, защото имало такса за такова нещо, можело да снимам само с телефона. Обясних, че нямам телефон, а тя изкоментира нещо в стил "толкова по-добре". Вкиснах се леко, но нищо не казах, просто си снимах с апарата на воля. За самия паметник нищо няма да обяснявам, трябва да се види просто, а иначе информация с факти колкото искате в интернет.
Спуснах се обратно в града, намерих безплатен паркинг на една от горните улички, точно до самите стълби, водещи към паметника и се заех с опознаване на град Шумен. Беше ми второ посещение тук. Първо се отбих в Томбул джамия, спомнях си я смътно от предишна визита. Красива е, определено си струва да се види. Построена е в средата на 18 век и е най-голямата в България. Докато я разглеждах, нямаше нито един посетител турист или пък молещ се мюсюлманин, така че с голямо удоволствие поседнах на меките килими, затворих очи и си отдъхнах от суетата навън за няколко минути. Уредникът ми даде и папка с исторически факти за джамията, прочетох всичко с голям интерес. Също с огромно желание посетих къщата-музей на Панчо Владигеров, но за съжаление пропуснах да вляза в тази на Добри Войников, понеже ставаше късно и изпусках историческия музей и последната надежда за зареждане на фотоапарата. Влязох в него в 17:00, снимането вътре беше забранено така или иначе. Уредничката се съгласи да си включа батерията на техния ток, след което се заех с разглеждане. Всичко беше толкова интересно, а и аз като отида в музей, докато не изчета всичко и не огледам всеки предмет обстойно, не си тръгвам, така че за един час преди да затворят не успях да обходя дори половината от залите. Е, накрая претичах през тях, докато жената ги заключваше, но това не ми донесе удовлетворение и ясно, че някой ден ще трябва да се върна в Шумен да довърша започнатото. Прекарах още към час в обиколки из центъра, отидох до църквата, която също вече беше затворена.
Привечер стигнах следващата ми много дългоочаквана спирка - село Осмар. От тук тръгва пътека към Костадиновския скален манастир и впечатляващата скала Окото, намираща се точно над манастира. Оставих колата в центъра на селото и след 3 км ходене по горски път, стигнах до чуден кът за отдих с чешма и беседки. От там по малка пътечка през гората се озовах пред манастира. За лесен достъп има инсталирана желязна стълба, манастирът е наистина очарователен, а по стръмна пътечка, тръгваща до него, се стига до "Окото на Осмар". Успях да разгледам всичко преди да се стъмни и се върнах до селото за отрицателно време, точно преди да започне пороя. Първите тежки капки ме хванаха на двайсетина метра от колата. Скрих се вътре и зачаках да свърши, но времето нямаше намерения да се оправя, така че след вечеря и четене, направо си легнах на сухо в колата и откъртих. Беше много тихо в селото, то самото изглеждаше доста приятно и китно. От бурята токът спря за малко и лампите по улиците и къщите угаснаха, та се чуваха само гръмотевици цяла вечер.
 |
| Изгрев над мокрото шосе край село Венчан |
 |
| Село Мадара и Шумен в далечината |
 |
| Читалище "Добри Войников" |
 |
| Окото на Осмар |
14.05.2021
В ранно утро преместих колата пред кметството на съседното село Троица, откъдето тръгва друга пътека към още няколко скални манастира в района. Всъщност всичките манастири край селата Осмар, Троица и Хан Крум, са обединени в свързан маршрут, но аз го минах на части заради късното си пристигане вчера. Днес стартирах от центъра на Троица като тръгнах по улица, насочена право на север към планините, която после премина в черен път, отвеждащ към Момина скала. Маршрутът около манастирите целият беше прекрасен, вървях все през гора и навсякъде всичко беше зеленина и цветя. След доза изкачване стигнах чудесен навес с чешма, а съвсем близо до него открих и скален манастир Момина скала. Високо в скалата има няколко монашески килии, но те не са достъпни без екипировка, могат само да се видят от разстояние, докато се изкачвате насам. В основата на скалата също има килии, а до нея е обозначено тракийско оброчище. От тук тръгва пряка пътека, отвеждаща в посока хижа Букаците и скален манастир Монастиръ, намиращ се близо до нея. А нататък може да се продължи към Окото и Костадиновския манастир. Аз отидох до Монастиръ - поредното скално чудо, достъпен е по стълба и е много впечатляващ. Наблизо чух сърни и мернах рунтавата опашка на Кума Лиса. Гората е просто прекрасна, върнах се обратно до Момина скала и продължих този път в другата посока по маршрута - към Ханкрумовския скален манастир. Тук обаче се поизложих и го разбрах чак като се прибрах вкъщи и отворих някои книги. Всъщност стигнах до друг скален манастир наблизо, наречен Килията, който бе не по-малко впечатляващ и понеже вътре в него се натъкнах на счупена информационна табела за Ханкрумовския манастир, помислих грешно, че това е точно този манастир. Въпреки че след посещението продължих да обикалям още по пътечките из горите наоколо, не попаднах на същинския Ханкрумовски, а и не го търсех вече, мислейки че е намерен.
Прибрах се обратно в Троица по тотално нова за мен пътека, немаркирана, с нищо неподсказваща накъде отива, но имах късмет и ме отведе право в селото. Иначе маршрутът около манастирите е целия маркиран. Мисля, че няма вариант някой да се загуби, но до Ханкрумовския манастир не разбрах как се стига откъм Килията, не видях табели и май е най-добре да се тръгне от самото село Хан Крум, има маршрут. Освен това откъм платото има още един маркиран маршрут към манастирите, който тръгва от автомобилното шосе до паметника на курсистите, горе на самото плато над Шумен. От там са около 40-50 минути до Костадиновския манастир.
След прекрасната разходка из горите се качих на колата и потеглих към Патлейна, за да видя останките от манастир "Св. Пантелеймон". Старият манастир е от 9 век и е изключително интересно местенце, понастоящем състоящо се от останки на това, което някога е било и опити за някакви реставрации. Новата сграда на манастира е нещо неочаквано, което ще остави нищо неподозиращия посетител с отворена уста. Тя се намира малко по-нагоре от руините, до нея се стига по стълби, а има и път. Самата сграда е гигантска и с интересна и нестандартна архитектура. След мащабното строителство, започнало през 1940 г, сградата е одържавена и манастирът така и никога не става действащ. Ползва се като почивна и спортна база до 1989 г, а после потъва в тотално забвение. През 2006 г. е продадена на търг, но видим резултат от това няма, защото сградата е в окаяно състояние и тъне в пълна разруха. Не видях жив човек там, но прострените в двора дрехи и шумът от една от стаите издаваше, че все пак някой живее тук. Нищо повече не разбрах за това място. Старият манастир определено е доста по-интересен, но и новият трябва да се види.
Въпреки, че досега два пъти имах щастието да посетя Велики Преслав, не можах да го подмина и този път. До Плиска не отидох, понеже ми се падаше встрани, а и преди няколко години бях там, но Преслав с неговия археологически комплекс и исторически музей не успях да го подмина. Въобще не планирах да се отбивам пак тук, но нестихващият интерес не ми позволи да подмина. Последния път бях тук в извънработно време и не си платих входната такса, а сега я платих и в нея е включено посещение на музея, който е на около километър от археологическия комплекс. Направих дълга и вълнуваща разходка около руините, обиколих всичко, дори обраслите и не толкова посещавани, както и останките от крепостни стени, скрити в пролетния гъсталак. Отбих се до близка църква, а после прекарах близо час в музея.
Денят напредна доста, а аз съвсем се увлякох, от такива места трудно си тръгвам. Все пак настъпих газта в посока двете вятърни мелници до селата Венец и Белинци. Ето, че отново се движех право на север, в посока Исперих. Шумен го подминах по околовръстното, тежки облаци го бяха обгърнали от всички страни и скоро щеше да завали. Успях да избягам от намокрянето и след някое време вече оглеждах вятърната мелница край шосето до село Венец. Беше страхотна отвън, но за огромно съжаление вътре беше в кошмарно състояние - цялата осрана, опикана, пълна с хартии и други гнусотии, направо ми призля! Каква мърша живее в тая страна, какви същества са способни да направят такова нещо!!! Мелницата е точно до пътя и това я прави лесна жертва за простотията на мърлячи, хулигани и друга измет. Останали са само две такива автентични мелници и едната е омърсена тотално. Е, малко по-късно, когато стигнах и до другото село Белинци, отчетох първата мелница като огромна късметлийка, че е използвана само за кенеф. Защото втората, която е била собственост на историческия музей в Исперих и е можело да се посети по заявка, беше напълно опожарена! Тази прелестна мелница от началото на 20 век беше оцеляла какви ли не стихии, но пожар, причинен най-вероятно от някоя неизгасена цигара на двуног дебил (уж се разследвало, но виновник осъден няма), не е успяла да преживее. Абсолютна трагедия, която на всичко отгоре е необратима, защото едва ли ще може да се възстанови и едва ли някой ще се заеме с това сложно и скъпо начинание. Толкова мъчно ми стана, че прекарах доста време край оградата, оплаквайки съдбата на величествената мелница, която въпреки ужасното си състояние, все още гордо се извисяваше и отказваше да падне. А пожарът е станал през 2019 г. Била е все още действаща, макар и като музеен експонат. Днешните кухи люде, обсебени от лъскави екранчета, са можели да видят как е протичал процеса на мелене на зърното във време, когато хората все още не са били скъсали всички връзки с природата.
Продължих с натежало сърце към Разград, за да хвана музея на Абритус преди да затвори и да си взема печат за книжката 100-те обекта - нещо, което забравих да направя преди няколко дни, когато бях тук. Стигнах след края на работното време, но за луд късмет жената още беше там и получих печата за спомен. Отправих се към Търговище, където точно днес имаха празник на града и предстоеше вечерна програма - светлинно шоу с дронове. Реших да остана да погледам що е то. За съжаление местата, които исках да посетя, а именно Славейковото училище и някои стари къщи музеи, бяха вече затворени, така че ги видях само отвън. Когато се стъмни, тълпата в центъра беше вече огромна и стоях настрана в очакване на събитието. Никой сякаш не носеше маска, освен мен, но това беше без значение, тъй като гледах отдалеч. Чак накрая се приближих за няколко снимки на спусналите се вече дронове. Интересно беше, изрисуваха надписи и фигури със светлините си във въздуха. Макар да не си падам по такъв тип модерни атракции, погледах, поснимах и когато всичко свърши, поех към колата. Вечерях и се зачетох в една книга, стана доста късно и ми се доспа, а колата беше паркирана в центъра на града, на пакинг до джамията. Реших да си лягам направо вътре да спя, защото утрешната ми първа спирка беше крепостта Мисионис, която е едва на няколко километра от града. Имаше разни минувачи наоколо, но беше сравнително тихо и спах горе-долу добре.
 |
| Гледка надолу към село Троица |
 |
| Селото откъм немаркирана, но добре утъпкана пътека |
 |
| Известната Кръгла (или Златна) църква |
 |
| Изгорялата мелница край село Белинци |
 |
| Започват да ги събират |
15.05.2021
Преди изгрев поех към Мисионис. Крепостта е едва на 7 км от Търговище и бързо стигнах. Оставих колата на паркинга и се отправих на приятна разходка към руините. Долу до пътя имаше каса за билети, но жив човек, който да ги събира, нямаше. Явно защото бях тук доста преди работното време, което според табелата започваше в 9:00. Обиколих старателно останките и разкопките, стигнах и до една странична църква по-високо сред гората. Откриваха се хубави гледки навсякъде, а на няколко места попаднах и на диви божури. Крепостта е от около 5-6 век и има доста разкопки с разкрити църкви, жилищни помещения, крепостни стени... От крепостта нагоре има пътека към хижа Младост, а на километър по главното шосе след отбивката за Мисионис има друга отбивка вдясно, водеща към водопад Боаза. Табела за него няма, но е много лесно да се намери. От главния път тръгва малък път, има голямо разширение вдясно, където може да оставите колата, или пък да я карате около 300 метра до водопада. Той се намира вдясно от пътчето, до голяма поляна и шумът от падащата вода се чува още преди да го видите. Приказен е, скалите са обрасли с мъх и мястото създава усещане за магичност. Дълго време не можех да отлепя очи от него и да си тръгна. Висок е едва 5 метра и рекичката, която го захранва, е приток на река Врана, в която се изливат водите му. Може би през горещите месеци е доста маловоден, но на пролет е разкошен.
Трябваше да побързам ако исках да видя всички набелязани места по трасето нататък преди финала на това пътуване, който щеше да бъде утре вечер. Карах без спиране чак до Лясковския манастир, който посетих за втори път в живота си. Беше събота и имаше много хора навсякъде, особено в Арбанаси, където се отбих след манастира. Това туристическо село гъмжеше от посетители. Не влязох в никоя от къщите и църкви музеи, тъй като входните такси тук бяха по 10 лв на калпак, или 5 лв ако имаш студенстка карта. Видя ми се супер надуто като цени и само се разходих из селото, за трети път в живота си. Посетих все пак безплатния манастир "Св. Никола".
През Велико Търново минах без да спирам, познавам съкровищата на този град от предишни посещения и сега трябваше да устоя на изкушението на старините и историята, и да продължа към други, по-природни места, които исках да опозная. Все пак не се удържах съвсем и се отбих до Преображенския манастир, където преди 5 години спах на палатка в гората под светата обител и сърните цяла нощ вдигаха шум. Този път красивият манастир беше напълно отворен за посетители, преди години църквата я хванах затворена и не успях да я видя. Опитах се да стигна и до манастир "Св. Троица", разположен на отсрещния баир, в подножието на отвесни скали. До него води друг път, започващ от шосето между Арбанаси и Велико Търново, само че пътят се оказа супер разбит и се върнах, не ми се мъчеше колата, а пеш щеше да ми коства повече време и да се стъмни преди да стигна до всичките чудни пещери и водопади, които исках да видя.
Карах без прекъсване до село Леденик, където се отбих да видя известната кула на Шемши бей. Беше затворена и я видях само отвън, много е внушителна. Легендата, която се разказва за нея, съвсем прилича на шекспировата "Ромео и Жулиета". Явно всеки народ си има такава драма. Кулата е изградена в средата на 17 век от заможния Шемши бей. Така и не разбрах дали е отворена за посетители вътре, на вратата нямаше телефон за контакт с някой уредник. Беше ми много любопитно да видя интериора.
Следваща спирка - село Мусина и неговите чудеса. Преди входа на селото, идвайки откъм Велико Търново, от лявата страна има табела и черен път, водещ до съвсем близка беседка. Точно зад нея се намира геокомплекс Понорите - две отвесни пропасти, в една от които има монтирана желязна стълба и може да се слезе до дъното й. Има само един проблем обаче - колкото по-надолу се слиза, толкова по-кални стават стъпалата, а най-долу всичко е покрито с много дълбока и тлъста кал, прилича на тресавище с плаващи пясъци. Аз направих едва няколко крачки и сандалът ми потъна целия, пробвах от всички страни, но беше страшно кално, а и валеше в момента, така че се върнах обратно без да се разходя по дъното на дупката.
Друго вълнуващо място е Мусинската пещера, до която водят указателни табели от селото, гласящи "Римски акведукт и Мусинска пещера". Пещерата е страхотна, има колония от прилепи и след като пресечете малка рекичка след входа й, може да се продължи още доста навътре, дълга е 380 метра. Не е "облагородена" за моя голяма радост, така че изключително се изкефих на разходката си в нея. Пред входа й пък има останки от водно колело и каменни градежи на акведукта, както и няколко пейки и информационни табели. Местенцето е чудесно. Според легенда някъде в пещерата е скрито римско съкровище. С изворната вода от тук римляните са захранвали Никополис ад Иструм.
Дъждът нямаше намерение да спира, а аз нямах нищо против да се намокря, докато обикалям интересни места. Запътих се към Хотнишкия водопад. Тук спах на палатка преди години, мястото леко се беше променило, беше станало по-комерсиално. Но водопадът си беше същият, както и екопътеката над него, която отвежда до много красиви места. Камъните и дървените стълби и мостчета бяха леко хлъзгави, но това въобще не ми попречи да мина по трасето. Височината на водопада е 30 метра и се захранва от водите на река Бохот, а нагоре по течението има още красиви по-малки водопади.
Денят беше към своя край, а времето никак не възнамеряваше да се оправи. Реших да направя едно посещение на дъждовен Павликени, този град ми беше напълно непознат, а така или иначе не беше голямо отклонение от идеята ми за утрешния маршрут. Привечер стигнах града и докато се мотаех безцелно из пустия център, дъждът толкова се усили, че не можех дори и да снимам. Прибрах се в колата, стъмни се, заех се с вечери, писане, четене и докато се усетя ми се доспа. Домързя ме да търся място за палатката при положение, че всичко беше подгизнало и продължаваше да вали, реших да я запазя суха. Легнах да спя пак в колата, на пъпа на центъра. Утре ми беше последен ден и първо смятах да се насоча към Зараповския водопад - непознат за мен природен кът.
 |
| Изгрев край Търговище |
 |
| Панорама към Велико Търново |
 |
| Кулата на Шемши бей |
 |
| Хотнишкия водопад |
16.05.2021
Още преди да съмне потеглих от Павликени. Спрях се в Бяла черква да обходя центъра, имаше красива часовникова кула, църква, читалище с интересни надписи над входните порти и паметници на национални герои. Много приятно градче, хареса ми. През село Вишовград минах бързо и се добрах до водопада след него съвсем лесно. Пътеката започва от шосето между Вишовград и Емен, точно на един остър завой, има място да се остави колата. За десет минути се минава по целия маршрут. Зараповският водопад е разкошен, а след вчерашните дъждове водата беше кафява и много буйна. Скалите, мостчето и стълбата бяха мокри, но не ми костваше почти никакви усилия да мина по тях. Пътеката обикаля до вирчето под водопада, чрез мостче се пресича от другата страна и се минава по дървени стълби, после горе край една беседка пак има мостче и така се пресича водата отново. Много готино местенце за отдих и къпане. По пътеката имаше изпълзели охлюви, които ме забавиха в усилията ми да ги преместя всичките. Добре, че днес поне по шосетата го нямаше този феномен като охлювите край село Венчан, които сякаш се бяха наговорили да излязат всичките да купонясват по шосето точно в моя чест.
Следващата ми спирка беше по-познатия и популярен Еменски каньон с намиращия се в него водопад Момин скок. Още преди да стигна селото и официалното начало на пътеката, видях табелка вляво на един завой и оставих там колата като по този начин стартирах по пътеката откъм горната част на каньона. И вместо да си спестя изкачването по стръмната пътека откъм популяния старт на пътеката, аз го направих двойно, понеже първо слязох до пещерата, намираща се именно откъм онзи край. На полянката под пещерата имаше паркирана кола под наем, същата като онази, която ползвах в зимното пътуване в началото на тази година - Рено Клио. Минавайки покрай нея изненадах двойка чужденци, които спяха вътре и явно нямаха палатка, или пък не искаха да се мокрят при снощните валежи. Кофти работа двама човека да спят в такава малка кола, на мен ми е удобно в колата само защото съм сам човек и нямам багаж вътре, та се ширя както си искам. Влязох в пещерата и прекарах доста време вътре, отначало ме изумиха старите градежи на военната база и особено асансьора, което май я прави единствената пещера с такава глупост, изградена вътре. Иначе е дълга над 3 км и гъмжи от прилепи. Аз стигнах донякъде, стана твърде кално и се върнах, защото не си носех дрехи за пещери (огромна грешка), а и най-вече защото днес ми беше последен ден и път ме чакаше. А като вляза в такава пещера, много трудно може нещо или някой да ме изкара. Просто не ми се излиза, обожавам да изследвам пещери и искам да видя всеки метър.
След пещерата се изкачих обратно по пътеката до върха на каньона и продължих напред към водопада и язовир Негованка. Обходих две различни пътеки, първо се спуснах до язовира и от там се добрах до водопада, където много се очаровах от красивата природа и прекарах известно време в съзерцание на водопада откъм огромния скален свод край него. Върнах се до колата с огромно нежелание, някак си много ми се оставаше тук, толкова беше красиво! Продължих към Дряново и тамошните водопади.
Първо се отбих в град Дряново да си припомня приятния му център, не посетих никой музей, защото нямаше време и трябваше да бързам. Отидох право до манастира, оставих колатана малка краипътна отбивка преди него, за да не плащам паркинг, поразгледах го отново за кой ли път, това място трудно може да омръзне. През вратичка отзад напуснах двора му, минах по мост над реаката и се отправих към пещерата Бачо Киро. Нямах намерения да влизам в нея, защото вече го направих преди години, а и имаше много посетители, така че просто я подминах като се порадвах на водопадите наоколо. Продължих по пътеката към крепост Калето, която представляваше струпвания на камъни насред гората, но много ми хареса мястото, беше диво и нямаше никакви хора. Нататък има и пътека, водеща до село Боженци след няколко часа ходене, но нямах време за нея, така че поех на другата страна - към пейка с панорамна гледка към Дряновския манастир, наречена "пейката на любовта". Валеше яко и пейката беше достатъчно мокра, че никой да не си и помисли да седне на нея, но панорамата си я биваше. Продължих нататък по пътеката, където имаше още едно място с чудна гледка, а самата пътека след това тръгна надолу и след известно време стигнах кулминацията на трасето - сякаш безкрайна метална стълба, спускаща се право надолу по отвесни скали чак до реката. Слизах ли слизах по нея в дъжда, беше мокра и хлъзгава, а аз имах усещането, че се спускам чак в долната земя. По-късно разбрах, че това е екопътеката "Виа ферата" (железен път) и нататък продължи като нормална горска пътека, отвеждаща право до манастира. А на едно място по реката се е образувал малък водопад, по-скоро каскади с името "Синия вир". Преди да стигна до манастира, попаднах на страхотна коприва до реката и набрах толкова много, че да има за чай за цяла година.
Времето стремглаво напредваше, а аз не се отказвах от поредната щура идея - да открия Иваниловските водопади, намиращи се край село Солари северно от Габрово. Минах по околовръстното на големия град и естествено обърках пътя дотолкова, че се озовах по-далеч от Солари, в село Кози рог. И от там можеше да се стигне до целта, просто леко си удължих пътя. Никак не съжалих, природните дадености наоколо бяха чудесни и покарах по пусти от трафик малки пътчета. До водопадите се добрах безаварийно, изключително много им се изкефих, както и на разходката през гората преди да ги намеря. Първо се натъкнах на по-малкия водопад, а после по пътечка край реката стигнах до съвсем близо намиращия се втори, по-голям и пищен. Разкошно място и доста се задържах въпреки напредналото време. Ясно ми беше, че преди полунощ вкъщи няма да се прибера.
Как се стига до Иваниловските водопади:
Ако идвате откъм Габрово по пътя към село Солари, веднага щом селото свърши ще видите отбивка вдясно, намира се точно преди остър завой на мост. Трябва да хванете пътя вдясно, който е черен горски и най-добре да се мине пеша. В началото има няколко стари къщи, а нататък е все гора и красива природа. Върви се около 20 минути до водопадите, когато горският път свърши, пътека слиза надолу до тях. Разходката е много приятна и лежерна.
Остатъкът от деня мина в шофиране до Габрово, скоростна разходка из центъра, шофиране до Шипка, изкачване по любимите ми стълби на един дъх в силен дъжд и свиреп вятър горе до паметника, снимки на красиви току що раззеленили се балкански пейзажи, каране до село Шипка и кратка отбивка до храм-паметника, който беше вече затворен и в частичен ремонт отвън. После изпращане на слънцето до няколко крайпътни могили, до които пак се отбих, въпреки че през изминалата зима ги обикалях по тъмно (явно не ми е стигало), каране до Стара Загора без прекъсване, но с едно изгубване в Казанлък, в резултат на което минах през целия град.
И за финал - нощна разходка из центъра на Стара Загора, която бързо ми омръзна, понеже по улиците беше пълно с крещящи, пияни, психопати и кой знае още какви. Така и не разбрах дали това са прословутите абитуриенти, чието съществуване не проумявам, понеже това никога не е било част от живота ми като човек, напуснал училище още в 10-ти клас и мразещ всякакви шумотевици и празнуване на каквото и да било. Или пък са си били редови старозагорски хулигани, излизащи от бърлогите си след падането на нощта. Каквито и да са били, не ми харесаха и бързо се насочих към колата, оставена на един паркинг в центъра, защото се притесних някой да не реши да вандалства с нея. В централния парк мома с бръсната глава крещеше като бясна по някакъв дивак, който май се опитваше да я умилостиви. Крясъци и караници огласяха иначе притихналия град. Тъжни картинки, зловещи хора и изобщо за кой ли път разбрах, че моите разходки в градовете трябва да се случват денем, най-добре между 5 и 8 сутринта, когато хора или няма, или са все още не толкова много.
След Стара Загора единствената ми спирка по трасето беше село Тракия, откъдето напълних няколко туби вода от една популярна чешма. Обичам да карам по тъмно, защото няма трафик по пътищата, но го правя с още по-повишено внимание заради нощните животни, които биха могли да изскочат от храсталаците. Стигнах си вкъщи безаварийно, завърши и това вълнуващо пътуване, благодарение на което опознах още от красотите на родината. Толкова хубави места има из България и са така достъпни все още, преди да въведат следващите забрани за придвижване от град до град заради цирка с китайската чума, както бяха направили в началото на така наречената "пандемия". Та използвам докато мога, после - партизанин из горите, никакви коли, пътища и КПП-та. То май е само въпрос на време и това да стане, а преди се чудех как по времето на комунизма нашите не са можели до Любимец да идат свободно, както баща ми винаги споменава на фона на моите пътешествия. Какви времена са били и какви по-лоши се очертава да дойдат, понеже на никой не му пука за права и свободи, а само за живот и здраве...
 |
| Водата е кафява заради валежите |
 |
| Любимите ми пещерни жители |
 |
| Водопад Момин скок |
 |
| Дряновски манастир от птичи поглед |
 |
| По-големия Иваниловски водопад - идеално място за баня |
 |
| Нагоре към Шипка |
3 коментара:
Здравей Тери,
Аз съм Силва от София. Много обичам да чета сайта ти, но най много обичам да чета пътеписите ти за България. Ние наистина сме се родили и живеем на Уникална Земя. Стъпваме по История и имаме Вълшебна Природа и Прекрасен Народ. А тези които обичаме България сме много, дори не можем да си представим колко много сме. Много Благодаря за прекрасните пътеписи. Силва
Здравей, Силва!
Благодаря ти за вниманието и коментарите, наистина ни е невероятно красива земята, чудна е България! Щом обичаш да четеш за родината, ще харесаш пътеписите за последните ми скитания една седмица из магическата Странджа и последните 20 дни пеша през Пирин, Рила и Родопите, та почти до вкъщи. Страхотни красоти видях, събра се много материал за нови пътеписи и ако някой ден успея да ги напиша не само на хартия, но и тук, може би ще ти бъдат интересни. Поздрави!
Здравей Тери,
Пътеписът за Грузия е много интересен. Тази страна е много близка като природа и манталитет на хората до България. С Нетъпение ще чакам пътеписа за Магическата Странджа, Пирин, Рила и Родопите. Благодаря за Прекрасните, Интересни Пътеписи.
Силва от София
Публикуване на коментар