Турция - в началото бе чаят... с две бучки захар :)

джамия в Анкара

 I see fire... https://www.youtube.com/watch?v=2fngvQS_PmQ&list=RDLfIZcvxpFR8&index=9

25.06.2018 - начало на пътуването

 Всяко дълго пътешествие започва с една малка стъпка... в моя случай тази от прага на вратата към стълбището :) Чувството отново бе сякаш за първи път потеглям на скитничество. Съмнения, че няма никога повече да видя близките си, ме натъжаваха и разплакваха по пътя към изхода на Хасково. Раздялата беше мъчителна, включваше много сълзи, тежки думи и празни обещания, които нямаше никаква гаранция, че ще бъдат спазени. Защото единственото сигурно нещо на тоя свят е, че всички го напускат. А аз се надявах да го напусна възможно най-скоро, защо не и по време на това пътуване. Сърцето ми беше тежко и трудно за носене дори до края на града, а какво оставаше за нататък по пътя. Добре, че имам чифт много здрави крака, които компенсират и успяват да се справят с тежестта на сърцето ми и цялата мъка по света.

След кратко ходене и още по-кратко чакане, се возех в кола за Димитровград, а когато слязох на разклона за магистралата към Турция, човекът ми набута 20 лева като толкова настояваше да ги взема, че не успях да се преборя. "Да са ти кадем!" - това ми каза и после с мръсна газ си замина, а аз дори нямах сили да се съпротивлявам, още бях в транс заради раздялата и новото начало, животът ми започваше от нулата отново :) Всичко, което притежавах, бе полупразната ми раница на гръб, тежеше едва 14 кг, нямах дори яке или обувки в нея. Всяко ново пътешествие ми е като първо, но всъщност не е точно така - в празната половина от раницата си нося вече солидния си опит от 10 години обикаляне по света. Той не тежи, а спомага за облекчаване на останалия товар. Затова и раницата в първото ми пътешествие бе 37 кг, а в това е 14, защото опитът измести килограмите ненужни предмети. Може би след още 10 години ще нося раница с тежест 5 кг, а след още 10 - никаква раница изобщо. Колко е лесно да стартираш пътешествие или живота си отначало като знаеш, че абсолютно нищо материално не ти е нужно.

Хванах си бърз стоп за Харманли, слязох на разклона и от там ме взе турски ТИР до границата. Имаше дълга опашка камиони и вървях около 1-2 км до самата граница. Говорех по телефона с близките си за последно и ми беше толкова тъжно, че сълзите не спираха. Преди да стигна до митничарите се опитах да се успокоя и да се настроя на пътешественическа вълна. Успях до някаква степен, а след като минах българската граница и наближих турската, ми се лепна някаква съмнителна жена с натрапчива розова рокля, носеща алкохол от безмитния магазин. Поиска много настоятелно да кажа пред митничарите, че сме заедно, защото можело да се прeнася по 1 бутилка на човек, а тя има 2. Залепи се за мен и не искаше да се махне, колкото и да й отказвах да участвам в схемата. На опашката имаше цял автобус хора, а когато дойде нейния ред, митничарят и взе едната бутилка, макар тя яростно да твърдеше, че сме заедно. Аз отрекох, а тя беше бясна. Митничарят й обясни, че трябва алкохолът да е в моя багаж, за да мине като мой, а не в нейния. След целия този цирк отидох до мястото за стоп и зачаках под жаркото юнско слънце. Минаваха доста коли, някои от които хасковски и явно отиваха да пазаруват в Одрин. Взе ме бус с човек от Черноочене, пътуващ за Истанбул. Караше доста бързо и за нула време издухахме километрите до огромния мегаполис. Като го наближихме, трафикът стана безумен, трудно ми е да си представя дори как се живее в подобен град при такова абсурдно количество хора, сбутани там.

Слязох съвсем в началото на града, на място с кантар за камионите, намиращо се на самата магистрала. Кофти за стопиране, тъй като всички караха бързо и нямаше къде да спрат. За късмет едно от отбилите до кантара малки камиончета ме взе, шофьорът беше много приятен и пътуваше за Gebse, така че с него минах сякаш безкрайния бетонен гигант. Невъобразимо нещо е Истанбул, огромна джунгла от бетон, в която не мога да проумея що за хора живеят и къде остава човешкото и натуралното в живота в един такъв град. Интересен е за ден-два туризъм, след което - възможно най-далеч от него. Моята теория - че всеки човек трябва да си има поне малка градина и да си отглежда храна, очевидно е неприложима тук, както и във всеки друг град от този калибър. Шофьорът на буса ми обясняваше, че Ердоган е крадец и престъпник, и че никой не го иска на власт. Следващият стоп беше с камион, шофьорът се казваше Мехмед и беше много готин. Пътуваше за Ирак, караше части за коли от Москва за Ирак. Спирахме веднъж за чай, после за ядене, типично по турски не искаше и да чуе аз да плащам салатата с хляб, която ядох. Спряхме на бензиностанция около 40 км преди Анкара, където той спа в камиона, а аз разпънах палатката на мръсната трева зад паркинга (чистата и окосена отпред беше оградена и недостъпна). Не спах изобщо добре заради постоянния шум от идващи и отиващи си камионни през цялата нощ.

край Истанбул

първа нощувка преди Анкара

26.06.2018

Чак към сутринта успях малко да подремна, един камион бе паркирал така, че ме прикриваше от заведението и съответно шума от него. Събрах всичко към 7:00 и веднага хванах стоп за Анкара. Градът се оказа гигантски, 7 милиона човека, колкото цяла България. Друг път като минавах покрай Анкара, никога не влизах да я видя, всеки път я заобикалях по магистралата и пътувах към други места в Турция. Но сега нямах избор, защото щях да кандидатствам за виза за Узбекистан тук, така че трябваше да остана ден-два. Шофьорът ме остави някъде в предградията и без да си имам никаква идея как ще стигна до посолството на Узбекистан, в пристъп на отчаяние застанах да стопирам в самия град. Нямах представа какъв градски транспорт да взема, а после се оказа, че съм толкова далеч от посолството, че надали изобщо е имало подходящ транспорт. То се намира в квартал Чанкая, а аз изобщо не знаех къде се намирам. Имах изваден на листче адреса на посолството и това е всичко, с което разполагах. Намирането му обещаваше да е безкрайно трудно и да отнеме много време и ходене... не и в Турция обаче :) Все пак тук живеят едни от най-милите и гостоприемни хора на планетата. За нищо време на стоп ми спря такси и макар да се опитвах да го прогоня с думите, че съм на стоп и нямам пари за такси, човекът много настоятелно махаше да се качвам. Не само не искаше пари, но и ме закара до вратата на посолството като за тази цел измина не знам си колко километра, никак ама никак не беше близо! Стана ми много неудобно, но човекът беше ухилен и доволен от постъпката си, не говореше и дума английски, а аз сто пъти му благодарих като слизах.

Пазачът пред посолството ми каза да чакам до 10:00, настани ме на една пейка, на която спеше жена завита с одеяло и с няколко чанти около нея. Час по-рано се притеснявах, че ще закъснея ужасно много, а реално пристигнах по-рано от работното им време. След час и нещо чакане влязох при служителка, която не говореше английски, затова се обади на друга и с втората говорех по телефона. Обясних й, че искам да кандидатствам за визата тук, но да си я взема в Техеран, Иран. Тъй като проучих предварително в Интернет, че това е възможно и други хора са го правили, реших да се пробвам и аз и да си спестя много време чакане в Анкара, през което време да се придвижа до Техеран. Жената по телефона каза, че може, оставих си документите и си тръгнах. Поех към центъра като по път се спрях в едно Интернет кафе, което видях от таксито на идване към посолството. Там прекарах близо 2 часа в писане мейли на близките, търсене на адреса на каучсърфинг домакина ми, разглеждане на карта на Анкара... така добих идея къде съм и накъде отивам. Набелязах си какво ще разглеждам днес и утре, след което реших да хвана маршрутка за центъра, защото от нет кафето беше към 8 км, а исках да прекарам повече време в обикаляне на центъра, не в ходене през крайните квартали. Качих се на правилната маршрутка с надпис "Guvenpark", остави ме точно където исках като накрая ми взе 2 лири вместо 3, понеже нямах дребни. Запътих се към най-голямата джамия Kocatepe, която предлага приятна гледка към града. После обикалях из центъра като си взех карта и информационни книжки от туристическия инфоцентър в парк Gencliu. Отидох до може би най-важното място в Анкара - Anitkabir - мавзолея на Ататюрк. Много интересно и красиво място, огромен комплекс е и най-хубавото бе, че ми взеха раницата още на входа и не се налагаше да ходя с нея в жегата. Беше 36 градуса и добре, че имаше чешми наоколо. Музеят бе прекрасен и отначало ми се стори, че е забранено да се снима, но се оказа, че само със светкавица е забранено. Местните постоянно се снимаха със светкавици и охранителите им правеха забележки, които те сякаш изобщо не вземаха присърце. Беше пълно с народ, тълпите сякаш не свършваха. Сватбени фотосесии, абитуренти, семейства с безброй чавета... Попрегрях в цялата тази атмосфера и не можех да спра да пия вода от чешмата на изхода. Взех си багажа и се върнах в парка да хапна парче баница от мама. Втори ден вече ям баница и няма нужда да купувам друго за ядене. Докато се хранех, ми се залепи странно типче, което твърдеше, че е планинар и извади от малката си чантичка планинарска карта да ми я покаже. Започна да ме разпитва неща от типа какво мисля за религията, на което уклончиво му отговорих, че не се интересувам от никакви религии, за да не стигам до момент да му кажа колко много ги презирам. Като започнах да раздигам софрата и да се готвя за тръгване, предложи да вървим заедно нататък и ме покани в дома си да остана ако няма къде да спя. Отхвърлих предложението, понеже имах уреден домакин вече, а и нещо не ми вдъхваше доверие тоя човек. Успях някак си да се отклоня от него и да тръгнем отделно, хич не ми се нравеше да имам лепка в разглеждането на града. Отидох да търся римските бани, римския храм и колоната. Баните ги видях, бяха затворени вече, а и се плащаше 5 лири билет. Другите две неща така и не успях да ги открия, на всичко отгоре попаднах в някакви гета подобни на много западнали цигански махали, цареше пълен безпорядък, мръсотия и разруха, а хорицата бяха странни и ме оглеждаха въпросително. Измъкнах се към старата джамия на хълма в посока крепостта, там ме очакваше съвсем друг свят - стари реставрирани къщи, все едно български, направо за момент се почувствах като в стария град на Созопол. Китни паркове с фонтани, разкошни чешми, гледки, лъскави магазинчета и заведения... Беше цял комплекс с реставрирани стари или пък отново построени в стар стил къщи. След като преваля за кратко, се отправих към замъка. Изкачвах се по стълби, а накрая стигнах до най-високата част, където се вее знамето като дори помислих, че това е всичко, останало от крепостта. Наоколо живееха бедняци в схлупени къщури и бяха позаградили достъпа към самите развалини. Малко по-встрани и леко надолу се оказа, че има съвсем друга част от замъка, където ходят туристите и дори имаше двама улични музиканти и няколко сергии със сувенири. Имаше и посетители, макар и не особено много, а гледките отгоре бяха убийствени! Поседях и погледах доста време, но стана късно и трябваше да слизам.

Докато стигна до долу стана и тъмно, и всички магазинчета започнаха да затварят. Намерих адреса на хоста в 20:30, открих сградата без проблем, само с няколко питания на случайни минувачи. Тъкмо седнах под навеса на входната врата да го чакам да се прибере от работа, когато се изсипа страшен дъжд. Ахмет ми бе казал, че ще си дойде в 21:00 и беше точен. Седнахме да пием чай и ядем диня, основната тема на разговор се въртеше все около Ердоган. Ахмет каза, че много хора се страхуват от този луд и че може да вкара Турция във война. Всички искат да го махнат, но не могат. Бил дал гражданство на 5 милиона сирийци, за да гласуват за него. Ахмет твърдеше, че изборите са нагласени. Ядосваше се, че му трябва виза за България и за Европа като цяло, иска да види много страни, но визите го спират. Бил е само в Грузия, мечтае да пътува, а иначе работи като физиотерапевт основно с деца с двигателни проблеми. Много е ангажиран с работата си, а съвсем скоро му предстоеше ваканция. Казваше, че много му се иска да отиде в България на почивка, но заради визата не му се занимава. Пуши много като повечето турци, разликата с българите вече е осезаема. В Турция навсякъде се дими, докато в България дали високата цена или забраните са отказали доста хора от вредния навик през последните години. Друго, на което ми се иска да обърна внимание, е шофирането в южната ни съседка. Турците са абсолютни варвари на пътя, карат сякаш с главата в торбата, бясно и безразсъдно, а пешеходците са тотално низгвернати и трябва да се борят за живота си при всяко излизане от къщи. Не видях никой никога да спира на пешеходна пътека и се чудя защо изобщо ги има нарисувани... Хората пресичат постоянно с риск за живота си и редовно на червено, а колите дори не намалят когато някой тръгне да пресича. Интересно, че щом е така в столицата, където би трябвало да са най-културните уж хора, какво ли е из дълбоката провинция... То всъщност допреди няколко години беше почти същото и в България, но в последно време много взеха да спират на пешеходните пътеки, дали защото доста хора вече са пътували в чужбина или живели там, та са прихванали и някой положителен навик, или пък от страх от глоба...

Друго, което много ме учуди в Анкара, е големият брой чаршафки. Като за столица ми се струват много забулените, очаквах почти да няма, те са по-присъщи на провинцията. Тези с шарени забрадки са много, но също доста са и тези с цели черни чаршафи. На турски чаршаф също е чаршаф и Ахмет ги наричаше точно така - "чаршаф". Той също недоумяваше как може все още да има толкова много консервативни религиозни жени, казваше, че първо ги карат бащите и съпрузите им, а после те самите са си доволни с чаршафа, явно промиването на мозъци работи. До около 2 през нощта говорехме с Ахмет, а аз както не спах добре предните вечери, доста започна да ми се отразява липсата на сън. 5 часа за тази нощ ми бяха крайно недостатъчни, а на сутринта се събудих рано и седнах на компютъра на Ахмет да проверя дали онлайн визата ми за Киргизстан е одобрена. Бяха ми изпратили потвърждение, което разпечатах по-късно.

най-голямата джамия Kocatepe

вътре в нея

Anitkabir - мавзолея на Ататюрк

къща стар стилиз стария градпо сокаците е винаги интересно за разходка...гледка от крепосттавреме за залез

27.06.2018

Остатъка от преди обеда прекарах в рев, много ми липсваха близките и ми беше ужасно мъчно, че пак ги изоставих. Трябваше обаче да се стегна и да превключа на други честоти, за да ми се получи пътуването. Излязох по обяд да доразгледам града. Принципно не бе нужно да оставам още един ден, тъй като вчера успях да подам документи за визата за Узбекистан, но нямаше да е честно спрямо Ахмет да си тръгна по-рано, тъй като каучсърфинг рикуестът ми беше за 2 вечери. Освен това нямаше смисъл да бързам толкова да влизам в Иран, защото визата ми за там бе с 20 дни валидност, а щях да чакам в Техеран няколко дни за узбекската виза, също и за тази за Туркменистан, трябваше всичко да се случи в рамките на тези 20 дни.

Втората ми разходка из Анкара протече гладко и интересно като първата. Смогът, шумът и трафикът ме натоварваха, но въпреки това успях да се застоя в приятни кварталчета, където имаше какво да се зяпа. Попаднах на друг готин квартал с доста на брой стари къщи, после направих втори опит да вляза в римските бани, но тъкмо ги затваряха и отново не успях. Качих се до старата джамия с приятните паркчета и фонтани, където бях вчера. Седнах там да си пиша записките за предните дни. Успях и да разгледам етнографския музей, платих 10 лири вход, заслужаваше си. Има какво да се види в Анкара, а Ахмет се оплакваше, че всичките му гости от каучсърфинг идвали тук да си почиват и нищо не излизали да разглеждат. Градът всъщност никак не е безинтересен и неприятен. Два дни обаче са напълно достатъчни, иначе почва да те задушава (буквално) заради голямото количество смог. Дори взе да ми прилошава от него, когато се прибирах към апартамента на Ахмет привечер. Във всеки голям град смогът просто ме смазва...

Ахмет много закъсня, прибра се чак в 23:00, а аз го чаках на входа на блока през всичкото това време. Естествено предизвиках интереса на съседите, един от които дойде да помага мислейки, че имам нужда от помощ. Не говореше и дума английски, но като разбра, че чакам Ахмет, веднага почна да му се обажда. Докато го чакахме, не спираше да повтаря, че докторът (Ахмет) е много умен човек и може да говори английски, изказваше се за него с голяма доза възхищение и сякаш искаше да е на негово място. По-късно Ахмет се опита да му обясни системата на каучсърфинг, след което се качихме горе и зачакахме приятел на Ахмет да дойде да търсят билети за пътуването през ваканцията, което планираха. Заровиха в интернет, още не бяха решили къде ще отидат, а като разбрах какви са генералните планове, се хванах за главата. Приятелят на Ахмет всъщност нямаше да пътува, но му помагаше в търсенето на билети. С него щеше да пътува бившата му изгора от Беларус, която се навила да дойде, защото той щял да плати всички разноски. Доповръща ми се, това е върха на използваческото изкуство! Докато се чудех как е възможно да има такива хора по света и как живеят в мир със себе си, търсенето на билети бе сменено с игра на компютърни игри и пушене на безчет цигари една след друга. Ахмет каза, че по-рано звънил в българското посолство и от там му съобщили, че визата е 85 евро и отнема 10 дни, а той нямаше толкова време да чака и се беше отказал от идеята за България. Май накрая се отказа да купува билети за далечни дестинации и се замисли пак да ходят в Грузия. Но така или иначе това явно нямаше да се реши тази вечер, защото компютърните игри бяха на ред. Докато те играеха до 3 през нощта, аз четох книга като се опитвах да оцелея в облаците дим без да се съдера от кашляне. Очите ми се затваряха над книгата и добре, че в 3:00 дори безчувственият компютър чу отчаяният ми вик за помощ и брутално заби, след което нямаше какво да правят, изключиха го, приятелят на Ахмет си тръгна, а той се прибра в стаята си, та аз успях да си легна да спя най-после. Трудното в каучсърфинга е, че почти винаги хората си лягат много късно, а аз едва издържам на такъв режим и доста тежко ми понася. Турция в това пътуване ще я запомня с кълбетата цигарен дим във всяка кола или дом, бесния трафик, наливането със стотици чаши чай и забулените ханъми :) 

отново из Анкараиз модерната столицав етнографския музей

първи опит на сладкиш

28.06.2018

Сутринта едва в 10:30 успях да тръгна и в 11:00 бях на изхода на града. Ахмет ми бе казал да взема градски автобус с надпис "Mamak, Kayash", така че излизането от Анкара бе бързо и лесно. Платих 2,75 лири за билета и слязох точно където трябваше. На прашния изход с тежък трафик имаше още двама местни стопаджии. Наредих се след тях и не след дълго ме взе лъскава кола, шофьорът се казваше Дениз и спря да ме черпи чай почти веднага след като ме взе. Пътуваше за Йозгат, по-точно за бензиностанция преди града, където беше нещо като мениджър. Пак ме черпи чай, даде ми бутилка студена вода и се заех със стопа. Вместо да стоя на бензиностанцията да махам, походих 1 км до разклона за Кападокия, където стопирах преди години. Точно там ми спря ТИР, пътуващ за Malatya. Пътищата ни се разделиха край Sivas, където тъкмо слязох и ме взе лека кола с един симпатичен шишко, пътуващ за Ерзинджан. Още преди да изпуши цигарата си, вече бе запалил следващата. Не говореше бъкел английски, та комуникацията не вървеше. Спря на ресторант и ме черпи вечеря - имаше бюфет, от който си взех таратор и салата. Преди това пък ме бе черпил сладолед и кока-кола, та в корема ми стана манджа с грозде (само че без гроздето). Като наближихме Ерзинджан, слязох на бензиностанция с паркирани камиони, където разпънах палатката. Не беше особено приятна нощ, понеже беше шумно, а аз се събуждам дори от най-малкия шум. Отново не се наспах. Беше минал един от онези дни, които отлитат само в път и в края на които всичко ме боли от седене в коли и камиони, без никакво ходене и движение. Добре, че в неописуемата жега поне пия безброй чайове и води, това леко компенсира дискомфорта от постоянно седналото положение.  

размекнат асфалт в източна Турцияпоследна нощувка преди Иран

29.06.2018

Влизането в Иран предстоеше днес, от това ме побиваха тръпки на отвращение и негодувание едновременно. Изобщо никога не ми се е ходело в Иран, това бе една от страните, в които мислех, че няма да стъпя през живота си. Обаче с идеята да стигна до останалата част от Азия, мислейки да мина по пътя през Пакистан и Индия, се прецаках да си взема първо виза за Иран, а по-късно се оказа, че няма да мога да взема за Пакистан, така че си промених нацяло плановете и Иран стана излишен. Можех да отида до Грузия и от там да взема ферито през Каспийско море, но тъй като вече платих 50 евро за иранската виза, реших че все пак ще я използвам и ще отида в Иран да видя за каква лудост става въпрос в тая държава... От едно време още мечтая да видя Персеполис, а страната е супер богата на подобни уникално красиви и интересни места, така че реших все пак да пробвам да оцелея в лудницата на крайния ислям, колкото и да го презирам. Най-напред обаче трябваше да се добера до границата...

От бензиностанцията си тръгнах в 6:30, взе ме бавен камион със странен шофьор, чийто мисли така и не успях да прочета, и може би по-добре. Докато стигнем Ерзурум минаха часове, занизаха се и днешните паузи за чай, а от Ерзурум ме взе камион с младо момче. Наложи се обаче да смени камиона и седнахме да чакаме другия камион в едно заведение, където последва поредната чай пауза. След повече от час шофьорите смениха камионите и се повозих 80 км до разклона за Карс. От там ме взе лека кола с изперкало чиче, което изглеждаше и говореше като току що изписано от сериозна психиатрична клиника, но иначе се държеше съвсем ОК с мен :) Колата бе толкова потрошена, че едва се движеше и сякаш всеки момент щеше да издъхне по средата на леко разтопения асфалт по нагорещеното шосе. Чичето постоянно повтаряше една и съща дума "кардаш", която всячески се опитваше да ме накара да разбера какво означава, дори ми я написа явно мислейки, че като я прочета, изведнъж ще почна да разбирам турски като с магическа пръчка. Черпи ме кайсии и чай и ме остави в градче преди Agri, откъдето ме взе камион за нататък. Возенето в тоя камион беше епично, не само че беше адски бавен, но за капак спукахме и гума. Тъкмо преди да я спукаме бяхме и на ресторант, ядох маслини със сирене, пита мед и хляб, и разбира се задължителния чай. Поправката на гумата по думите на шофьора щеше да отнеме 10 минути, а отне час и половина. След още доста време стигнахме най-после до границата, а съвсем недалеч гигантските склонове на Арарат се белееха сякаш на една ръка разстояние. Размечтах се, но щеше да остане за друг път качването му. Сега ми предстоеше да мина 2 километровата опашка от камиони и да стигна до границата. За целта шофьорът махна на някаква маршрутка да ме откара до там като не ми поискаха никакви пари. Вече ставаше късно, а в Табриз ме очакваше домакин от каучсърфинг. Освен това влизането ми в Иран беше под въпрос поради намерението ми да нося бял дълъг суичър с качулка по време на целия си престой там, а не парцала, с който болната държава изисква да си покриваш косата, ако си направил фаталната грешка да се родиш без пишка. Подозирах, че с качулка може и да не ме пуснат, а това бе единствения вариант да вляза в страната, ако се опитаха да ме накарат да облека нещо друго, директно щях да се върна в Турция и от там към Грузия. Минах турската граница супер бързо, сложих качулката на главата, а на иранската само ми сканираха раницата, удариха ми печат и ме пуснаха да минавам без никакви въпроси относно странния ми вид, на 40 градуса ходех с качулка :) Този ми вид предизвика много погледи по иранските улици в следващите 19 дни, но мен това ни най-малко не ме вълнуваше. След 19 дни в Иран останах с впечатление, че в тази страна е криминално престъпление да си се родил дефектен и наличието (или липсата) на парче месо определя целия ти живот, всеки един миг от него. Не мога да се сетя за по-нещастни, объркани и прецакани хора от иранците, от самото им раждане до смъртта им. Искрено ги съжалявам, най-лошото е, че са образовани и много интелигентни и знаят в каква лудост живеят... Но за това - в следващия разказ :)

приказна гледка към Арарат преди границата с Иран

Бюджет за Турция:

Общо похарчени за 5 дни престой: 48 турски лири = 14 лева

Подробно:

• 10 лири - вход етнографски музей в Анкара
• 5 лири - цветно фотокопие на киргизката виза
• 1 лира - тоалетна
• 5 лири - интернет кафе
• 22 лири - храна
• 5 лири - градски транспорт в Анкара

Списък с разходи преди самия старт на пътуването, но пряко свързани с него:

• 50 евро - виза за Иран
• 70 USD - виза за Таджикистан
• 64 лв - виза за Киргизстан
• 160 USD - виза за Китай

Финален поздрав - https://www.youtube.com/watch?v=HEf_xrgmuRI