Филипински терминални несгоди :)

маршрута от последния пост досега

Поздрав с една песен, която често слушам и много харесвам :)

https://www.youtube.com/watch?v=kXYiU_JCYtU


Текстът по-долу е кирилициран автоматично и пълен с правописно грешки, за което се извинявам!

Абе хора, сигурно повечето от вас са гледали един филм - "Терминалът" с Том Ханкс :) Ако не сте го гледали - гледaiте го, а ако сте - спомнете си го, моят живот в последните дни откакто съм на филипинска земя е горе-долу такъв :)) Само дето сменям терминалите, че да не ме арестуват и депортират хехе :) 

Майтапат настрана, мина доста време от последния по-дълъг update. А в пътуването лудницата (кога положителна, кога не чак толкова) продължава да е пълна, както обикновено. Сега съм в страна, която болезнено много ми напомня на Латинска Америка във всеки един аспект, изживявам едно постоянно "deja vu" :) Изобщо не очаквах, че в Азия ще има подобна държава, където ще броя на испански, ще слушам латино на филипински език, ще установя пълната липса на гостоприемство и човещинка, но ето я на - Филипините :)
Всичко тук е различно от останалата Азия, все едно се прехвърлих да друг континент. Въобще не съжалявам, че дойдох, а напротив - супер интересно е, макар да е доста зорно за пътуване по моя начин. Но да се върна назад към последните мигове в Индонезия... Всъщност в коментарите към предната публикация сложих няколко update, така че сега няма да се повтарям и започвам сбития разказ направо от Тana Toraja - район в Сулавеси, известен с "погребалния туризъм". Първия ден стопирах от Макасар за Тоraja, но понеже не спираше да вали, а и измъкването от града отне време, не успях да стигна същия ден. За късмет обаче попаднах в Рая - официален кампинг в планините недалеч от град Енреканг. В последната кола, която ме вози на стоп, хората не говореха английски, но много искаха да ми помогнат, обадиха се на техен приятел - едно момче с отличен английски, което дойде с мотор да ме вземе от крайпътна спирка и ме откара в кампинга на негов приятел. Там заварих голяма група местни младежи, свирещи на китари и пеещи в тишината на планината. Посрещнаха ме с голям ентусиазъм, не ми искаха пари за спанeто, черпиха ме чай и пържена касава, след което разпънах палатка на чудна полянка и заспах под звуците на 3 китари... такова блаженство в Индонeзия за първи път изживявам. Nа следващия ден стигнах Тоrаja, където няколко дни обикалях из вълнуващи селца с пещери, черепи и дървени ковчези, кокали разпиляни навсякъде... Прекарах си страхотно!!! Това беше района в Индонезия, на които истински се насладих! В една от пещерите държах в ръката си човешки череп и не почувствах абсолютно нищо обезпокоително, спъвах се в кокали из мрака на пещерите и изпитвах онова върховно приключенско чувство, което цял живот мечтая да изпитам и все си го търся, ама кога ми се е случвало такова щастие - да вървя през пещера с полууgаснал челник, където на всеки няколко метра има по някои търкалящ се череп :))) Еххх ако имаше и съкровище някъде скрито :))) Умирам за такива преживявания, кефат ми е пълен!! Тоraja тотално ме плени :) Всъщност жителите на Тоraja имат много специално отношение към погребенията и смъртта, ще разкажа за това по-нататък. Целият район около Рантепао (най-големия град) е уникално интересен, много ми хареса и успях доста да походя из планините, насладих се на чудни гледки с оризови тераси от птичи поглед, три от вечерите ме и поканиха случайни хора да спя в домовете им, бяха много гостоприемни. Иначе всяко местенце се плащаше, но на повечето се промъкнах без пари, а на малкото, които платих, ме пуснаха с билет на местна тарифа. Определено хората в Тоraja бяха по-различни от останалата Индонезия, другаде не даваха да припаря до обекта с билет за местни, искаха винаги да ме цакат много повече, затова и навсякъде по другите острови се намъкнах без билети :) 

Та след Тоraja стигнах Паре Паре на един дъх и хванах ферито в малките часове на ноща като изкарах поредната безсанна нощ, последвана от още няколко теgави дни и нощи на ферито. 

Направих всичко възможно да образовам хората да не изхвърлят камарите пластмасови боклуци, които генерират, право в морето, учех ги да хвърлят в кошчетата, обикалях по цял ден палубата и събирах всеки боклук, хвърлен на земята, преди вятърът да го духне в морето. Всичките ми дейности предизвикваха изумление у местните маймунки - явно никога не бяха виждали някой да чете книга и да пише в тетрадка, това предизвика огромен интерес. Последната нощ получих и едно нападение - както си спях в палатката на горната палуба на ферито, една ръка се пъхна под долния слой. Явно маймунката си е мислела (ако изобщо индонезийския вид маймуна може да мисли) че палатката няма дано и ще измъкне нещо отдолу, вероятно фотоапарата. Вместо това получи кроше през долния пласт, защото аз веднага се събудих и се опитах да хвана ръката, след което я ударих. Като отворих ципа на палатката, видях маймунката да тича по палубата, та само в гръб успях да видя извършителя. Дори не подозира какъв късмет имаше, както се намирахме в морето щях директно да го метна през палубата като откача... нямаше да мине само с бои! Та последната нощ на ферито хич не мина спокойно поради тази случка, а на следващия ден ме чакаха нови разправии и скандали, този път на малаизийска земя :) След като ферито акостира в Нунукан, веднага се прехвърлих на малка лодка, която за 1 час ме откара в Тавау, Малаизия. С огромно облекчение и радост напуснах Индонезия!!! На порта обаче се опитаха да ме таксуват за багаж, всеки килограм над 10 кг по 1 рингит и нещо. Всички местни плащаха, такива били разпоредбите на това пристанище. Вбесих се страшно, а както и не спах добре предните нощи минах в силно нападателна фаза, след като отказаха да ме пуснат ако не платя. Такъв цирк вратнах, накарах ги да викат шефа си и на висок глас си изказах позицията по въпроса колко е несправедливо да пристигнеш с лодката и чак след като вече си пристигнал (а не като се качваш) някой да те принуждава да плащаш за собствения си багаж като никой преди това не те е информирал за това. И пристигаш в нова държава, нямаш кеш още, но вече трябва да плащаш. Е, аз си имах доста кеш в рингити, останал ми от предното влизане в Малайзия, но въпросът бе принципен. Интересното е, че всичките служители бяха съгласни с мен, просто отказваха да ме пуснат, защото такива били разпоредбите. А аз реших, че каквото и да става няма да платя, сумата бе смешна, но принципът е важен!!! В крайна сметка един от персонала на лодката пое отговорността, че не са ми казали при купуването на билета в индонезия и плати вместо мен, та ме пуснаха. Добро начало в Борнео, няма що... Ама и моята уста все по-голяма и нагла става, никъде вече не си трая, за нищо не си замълчавам... Влузането в кавга за справедливост ми е станало като "отче наш" за примерните християни :)  На малаизийска земя се почувствах нов човек още от първия миг... В Тавау нямаше и помен от лудницата с милиони мотори, шофьорите спираха на пешеходни пътеки, беше тихо, чисто и спокойно, нямаше неистови крясъци и опашки от мераклии за селфита с мен - идеше ми да целувам земята от щастие! Такова огромно облекчение изпитах за последно като се махнах от Китай и ми идеше да целувам виетнамската земя на границата.

Малайзия започна по познат ми вече образец - на стоп ми спря първата кола, сама жена, която вегнага ме и покани в дома си, след като първо ме заведе на ресторант. Малайзия... все така гостоприемна към мен, предния път като бях в Ягоизточна Азия ми беше станала любината страна заради хората. На другия ден, след доста стопове успях да се придвижа до входа на национален парк Кинабалу, вмъкнах се без пари, спах в дюнглата и прекарах целия следващ ден в хайкване по различни пътеки. За съжаление нямаше как да се кача до връх Кинабалу, защото се плаща над 1000 рингита и няма как да се промъкнеш, постовете за проверка са няколко и брутално завардени. Скофтих се, но не се ядосвах дълго, и без това постоянно валеше и въобще не беше за качване горе, не че това щеше да ме спре ако не се плащаше луда такса за планината. После се отправих към Бруней, но не стигнах за 1 ден, замотах се с бавни стопове и докато стигна до Лавас вече беше тъмно и валеше брутален порой. Последният човек, който ме вози, категорично отказа да ме остави на пътя и преди да се усетя ми беше платил стая в хотел в градчето. Нямаше какво да направя, той изчезна в дъжда, а аз се настаних като някои клошар-баровец в хотелска стая с телевизор и климатик :) Започнах пране на безчет мръсни дрехи и обречени на неуспех опити да си среша тотално спластената вече коса - клошарски изпълнения до малките часове на ноща... Продължих към Бруней, но и днес не ми било писано да го разгледам... първо минах през едната му половина все пак... тук е момента да отворите картата и да видите как в рамките на час-2 можете да се сдобиете с 10 печата в паспорта си :) Първо (още преди Лавас) е границата Саба-Саравак, където получавате 2 печата. После от Саравак влизате в Тембъронг district на Бруней, после пак влизате в Саравак, след което идва основната порция от Бруней, а след нея къде мислите се озовавате - пак в Саравак. С други думи - оставете си много празни страници в паспорта ако ще минавате по тоя път... при това два пъти, както аз направих и сега имам останали само 3 страници в паспорта :) Та след Тембъронг пак влязох в Саравак с кола на брунейци, но след Лимбанг хванах неочаквано интересен стоп с келабит (племе от планините) и семейството му. Поканиха ме да отида с тях до селото им, намиращо се на 3 часа път оффроад през планините и аз, разбира се, не чаках втора покана и веднага се възползвах от шанса да видя едно от най-интересните племена на Борнео - келабитите, бивши ловци на глави! Изкарах си много интересно гостуване в селската къща на хората, за което по-натам ще разкажа. На другия ден пътуваха за бруней и ме откараха почти до столицата Бандър Сери Бегаван. Там вечерта мислех да кампирам в прекрасна планинска местност до самия град, изкачих се на едно от връхчетата и докато гледах залеза се появи новозеландката Анджела. Тя преподава английски в Бруней от 4 години и веднага ме покани в дома си като разбра, че смятам да спя на върха на хълма. Така имах уникалния шанс да проведа интересни разговори с хора от моя свят, чийто въпроси не се изчерпват с "откъде си, женен ли си, колко деца имаш". Голямо облекчение е да можеш да си говориш с някого за интересни неща, от нея научих толкова много, а на другия ден се запознах с нейна прятелка австралийката Кат, която живее в друг град по пътя към Саравак и ме покани да преспя и при нея и двете и кучета. И за това гостуване ще има много да разказвам, Кат е спасила 3 кучета от улицата, храни и куп други, но някои урод бе отровил едното от кучетата и тя беше съкрушена, нямаше търпение да и свърши договора (тя също преподава английски) и да се маха от Бруней с кучетата, щеше да похарчи 20 000 долара, за да си ги вземе в Австралия. И Кат, както и Анджела едва издържаха вече в Бруней и нямаха търпение да си ходят от държавата на откачения султан.

Отново в Саравак най-напред посетих уникалните пещери в национален парк Нях, където пак успях да вляза без билет, след като и видях една от старите и все още запазени дълги къщи (long house)  - много характерни за ибаните (племе от Борнео). Спах в последната пещера на име Painted cave, в нея имаше рисунки от първобитни хора.

Продължих транзитно към района около Кучинг, в които се целех, тъй като е пълно с национални паркове и интересни места около него. Хванах камион за Кучинг, с които пътувах близо 12 часа по супер разбитата Pan-Borneo highway, която е цялата в процес на ремонт. В 5 сутринта се изсипах в полузаспало състояние на разклона за резерват Semengoh, където може да се видят орангутани. Хванах първи стоп за деня до входа на резервата, където се скрих в едно обрасло "островче" между два пътя да дремна докато съмне. Умирах за сан и откъртих въпреки трафика по пътя, събудих се чак в 8, спах 3 часа за тази нощ. Платих си билета за посещение на орангутаните - около 2,5 долара, надявайки се че парите отиват за рехабилитацията им, поне това знаех за този център и идеята му. Появиха се само една майка с бебе, всеки път идват различни орангутани доколкото разбрах. живеят абсолютно свободни в djuнглата, но имат хранене от рейнdjaрите в определени часове два пъти дневно и някои от тях идват да се възползват, други не. Това е част от процеса, с които се опитват да ги върнат изцяло в дивото, но отначало ги хранят, докато свикнат само да си намират храна. Затова някои от орангутаните просто не идват за храна, този път само 2 дойдоха. Невероятни създания!!! Наслаждавах се на всеки миг, през които ги гледах. От там се отправих към далечаната дълга къща Anna Rais, докъдето няма много трафик по пътя, но за пореден път ме взеха хора, които решиха че ще ме закарат, макар въобще да не отиваха там. Бяха двама полицаи от горската полиция, така се представиха :) Разгледах дългата каштa като пак минах без да платя входната такса, навик ми стана май, кога по стечение на обстоятелствата, кога нарочно, но все така някак си минавам :)) После се отправих към национален парк Бако, за да видя дългоносите маймуни. Докато стигна до селото с лодките, беше почти тъмно, а и лодка не смятах да вземам, защото са безбожно скапа мафия и всички местни лъжат, че само с лодка може да се стигне до парка. Вечерта местен ме покани в дома си и за кой ли път спах при семейство, много са гостоприемни малайте. А сутринта ме чакаше изпитание - да открия началото на тайната пътека през djuнглата, която води до парка. Докато я намеря отиваше обед, а после прекарах 3 часа в проправяне на път през супер обраслата пътека, то не е и точно пътека де :) На края на хайка целите ми панталони до долу бяха раздрани на парцал, не ставаха за абсолютно нищо. А част от косата ми остана завинаги в djuнглата, някъде по милионите бодливи растения, надвиснали над рекички с крокодили, които пресичах на късмет :) Хайкат бе страхотен и ме изведе на главните пътеки. Видях маймуните, както и диви прасета, още два вида маймуни, а вечерта спах на самотен плаж и се наслаждавах на всеки миг тишина. Сутринта се върнах до официалния офис на парка, за да се снабдя с вода и тогава ме хванаха, че съм без билет. Направих пак поредната кавга, в която им обясних, че нямат право да спират хората да ходят в природата и че djuнглата не е тяхна... та след дълга препирня настояха да ме изгонят от парка като даже дойде някой от шефовете им лично да ме изгони :) Изгонването обаче бе най-големия плюс от всичко - то ставаше с лодка, при това безплатно (нали ме гонят) и ми спести трите часа късане на другия ми панталон... а пропуснах да спомена, че сандалите ми целите се разпаднаха на хайка и едва кретах с тях, вързах ги с едно въженце от палатката колкото да мога да вървя в жънглата, но беше много теgаво. Така че стана много добре, дето ме хванаха, хубаво са казали хората - всяко зло за добро :) 

Разгледах Кучинг през остатъка от деня след изгонването, а вечерта реших да стопирам до една пещера на 30 км с идеята да спя там. Човека, които ме взе на стоп, не искаше да ме оставя там, защото е близо до границата с Индонезия и каза че е много опасно, баща му бил полицаи там и постоянно имало нападения и грабежи. Та в крайна сметка нощувах в ресторанта му, но беше една много безсанна нощ в задух, горещина и цигарен дим. На сутринта отидох до пещерата, в която прекарах доста време и много ми хареса, а после се върнах в Кучинг да видя и последните непосетени музей. Привечер стопирах на друг изход на града към Сантубонг национален парк с идеята да спя някъде там. Взеха ме баща и син, бащата на име Сюлейман (току що пенсионирал се полицаи, работил на летищата из Борнео) реши, че ще ме осинови и следващите няколко дни бяха белязани от прекомерно гостоприемство, което накрая ме поизнерви доста. С тях пътувах от Кучинг до Кота Кинабалу, цялото това разстояние с една кола :)

От КК хванах самолета за Манила в 2 през нощта като преди това изкарах една нощ на летището, нямаше къде другаде да спя след като Сюлейман и жена му ме оставиха в КК. Кацнах в Манила след час и половина полет, опитах се да спя на летишето, но не беше никак лесно, а вече много нощи без нормален сан ми се събираха. В 6 сутринта вече не можеше да се спи, беше пълно с хора и много шумно. Измъкнах се от летището и ме удари силна гореща вълна... във Филипините сега е сухия сезон, не е валяло от месеци и е страшна жега, всичко е пожълтяло. Излязох до магистралата и се почнаха мъките по стопирането за излизане от огромния мегаполис, добре че летището бе в южната част, а аз точно на юг отивах. След доста чакане на толл-а осъзнах, че с лесния стоп е свършено и че никой тук не гори от желание да ме вземе, ама въобще. Почаках си доста, накрая ме качиха двама, пътуващи 50 км на юг по магистралата и ме измъкнаха от града. Не спираха да повтарят колко добри хора са, че са ме взели и какъв късмет имам, че са минали, защото никой друг нямало да ме вземе. Притесняваха се, че е толкова опасно за мен във Филипините, та поискаха да снимат видео как ме оставят след стопа, за да са чисти пред полицията ако нещо ми се случи по пътя нататък, тъй като на толл-а полицията ги видя, че ме качват. Лудница... такова чудо за първи път ми се слуцва хаха :)) Та в "опасните" Филипини, които със сигурност не са по-опасни от Латинска Америка, стопът потръгна по-добре нататък и след няколко коли, във всяка от които хората твърдяха, че са много добри хора и затова ме взели, и че никой друг няма да ме вземе повече... се добрах до Батангас, откъдето се качих на ферито за остров Миндоро. Пристигнах в туристическото Пуерто Галера, походих доста по пътя преди да хвана стоп за така нареачения Бял плаж на 7 км от градчето. Прекарах доста часове в обикаляне пеш на три приказни плажа един след друг, а после се запътих обратно към градчето, за да поема в другата посока към плаж Сабанг. По пътя за късмет се заговорих с възрастен американец, живеещ в Сабанг, които ми предложи да разпъна палатка до басейна в двора на каштatа му. Тази покана бе истинско спасение от още една нощ агония на някои терминал :) Всъщност само тази нощ прекъсна поредицата от "терминални" нощи, която продължи с пълна сила след това. По пътя към Сабанг хванах стоп с поляк, който живее в Пуерто Галера, а после французин с моторче ме хвърли последните километри. Филипинците изобщо не умираха от желание да ме вземат на стоп. Спах страхотно на площадката до басейна, дори не видях повече американеца, та не успях да кажа благодаря на сутринта. Продължих към Рохас и след доста часове ходене и измъчени стопове успях да стигна и да се кача на другото фери за Caticlan, което плаваше 4 часа, през които някак си успях да дремна на палубата. После продължих да дремя отчаяно на терминала, сред талпи от шумни хора и лежеики върху раницата си, за да я опазя. Сутринта хванах лодката за Boracay - малък остров с невероятни плажове!! Едно не може да им се отрече на Филипините - имат убийствени плажове и вода! Бели пясъци докъдето ти стига поглед, прозрачна вода, чисто е навсякъде... поне в Boracay де, направо е приказно. извървях пеш целия остров два пъти, по около 10 км в посока. Спането обаче бе невъзможно, защото на плажа е забранено (а и опасно), а другаде няма къде, нали е пренаселена цялата страна с население 110 милиона :( Та отново се наложи да спя на терминала на пристанището... ужас. След поредната измъчена нощ си хванах лодката обратно до Caticlan и поех по прашните пътища на остров Панай до другата му страна - пристанището на Dumangaz, откъдето хванах ферито на смрачаване за Bacolod на остров Негрос. След 2 часа на ферито се озовах в огромния град с идеята пак да спя на терминала, защото няма къде другаде. Единствените филипинци, които ме заговориха на ферито, бяха мuj и жена християни фанатици и след като ме разпитаха къде ще спя, жената предложи да ме заведат в църквата и там да преспя. Звучеше твърде хубаво, за да е истина... Отидохме в църквата, която бе много далеч от терминала и се наложи да вземат такси (те отиваха наблизо - до автогарата така или иначе). Обаче в църквата никак не искаха да споделят огромния си двор с мен, както обикновено почукаш ли на вратата на божия дом, тя винаги е затворена :) В християнските държави обикновено никой няма желание да ти помогне и както в случая - отказаха категорично да ми дадат 2 метра място за спане. Ама аз защо ли си помислих, че изобщо има шанс да се съгласят, след като впечатленията ми от църквата навсякъде са едни и същи, хората там нямат абсолютно никакво желание да помогнат дори и с минимално нещо като това. Та религиозните мuj и жена нямаше какво повече да направят, затова казаха че само ще се молят за мен и си заминаха :) Молитвите им явно са отишли в трета глуха, защото мен ме очакваше поредната кошмарна, изцеждаща и убийствена за мозъка ми нощ. Останах на улицата по тъмно, не можех да се върна до терминала на пристанището, беще доста далеч, а улиците са опасни по това време. Навсякъде се навъртаха друсалки и клошари, така че реших да пробвам на автогарата да спя. попитах охраната дали може да си разпъна палатката в някои тъмен ъгъл, понеже е по-безопасно, отколкото на улицата. Събраха се цяла тълпа автобусни шофьори и охранители, повикаха по-визшестоящ с униформа, личеше си че нямат абсолютно никакво желание да ми помогнат, а просто ми се смеят и подиграват, че няма къде да спя. Хората като цяло ми правят впечатление да са груби, апатични и крайно негостоприемни - също като латиностите. Хубавото е, че ще съм на Филипините само 16 дни, а в UА с другарчето бяхме на тяхната милост 2 години... така че няма от какво да се оплаквам, не очаквам нито да ме посрещат с отворени обятия, нито хората навсякъде да са еднакво гостоприемни, просто си развивам разни мисли относно народите по света... та след като ме държаха в неведение близо 2 часа на един стол (междувременно стана 22:00) главното шефче се съгласи да разпъна палатката, но при условие, че се махна в 4 сутринта. Нямах време за губене - полагаха ми се 6 часа сън! Едва успях да придремя, защото цяла нощ около палатката обикаляха хора, по-точно маймуни... някои пикаеше на гумата на един от автобусите, паркирани наблизо, друг си влачеше обyвките така жестоко по асфалта, че всяка стъпка се забиваше в мозъка ми, а трети не спираше да плюе на 1 метър от палатката ми, сутринта всичко около нея бе покрито с безброй тлъсти мазни храчки... Та такива са несгодите на скитника :) приемам ги с усмивка, все пак само минавам... какво да кажа за хората, които са принудени цял живот да прекарат в такива държави... и дори не могат да осъзнаят в каква отврат живеят просто защото така са си свикнали, а и много от тях са лишени от умствена дейност и осъзнаване на каквото и да било... защото така е по-лесно. Та стигнах и до днешния ден :) Снощи беше нощtа на автогарата, а днес сутринта в 4 в предприпадъчно състояние се отправих по пътя към южната част на остров Негрос - град Dumaguette. И тази нощ е специална, защотo е първата нощ, в която съм на хоstел и мисля да спя :) За съжаление нямаше как, още една нощ на терминал би ме убила (буквално), усещам че мозъкът ми ще откаже скоро и ще се срина някъде, така че се наложи да преjaля 7 долара за хоstел. На Филипините хоstелите хич не са евтини като в другите страни, най-евтините са 6-7 долара, само в Манила май има по-евтини. А ot couchsurfing никой не ми отговори, което никак не ме учудва де. За тази нощ се спасих, просто нямаше да издържа още една поредна, но остават още доста дни до 22-ри, когато отпътувам за Бирма. Ще трябва да измисля още 12 нощувки :) Дано не са всичките терминални, иначе след филма с Том Ханкс, ще трябва да направят и един c филипински терминални истории :) Сега, след като изписах всичко това, пак стана много късно и вече едва си държа очите отворени и не знам на кой свят се намирам, така че смятам да бягам обратно към хоstела и леглото :) Дано не написах някаква глупост назад в тоя пост, че в момента не съм в много бодро за писане състояние, ама ако не сега, няма кога :) Все препускам да разглеждам и време за net никакво, така че кога да пиша ако не през нощта като няма какво да се гледа. Стискам палци само на спането да хвана цаката в тая държава, иначе всичко друго е поносимо, само спането е голяма мъка, дано измисля нещо занапред. :)

снимка от Boracay взета от нета, но потвърждавам, че е същото, даже и по-яко на живо :)))