До Нордкап с колело - част 7 - Норвегия (Осло и до Берген)

хармония в синьо...

Нека поздравът да е за хората, които са луди по Норвегия и нереално красивата й природа :) Норвегия е дала на света Александър Рибак - https://www.youtube.com/watch?v=lt994KTqFRI

Не мога да се сдържа да сложа и любимата ми негова - https://www.youtube.com/watch?v=DiVWvrt6jKw


Започвам поредицата разкази за една от най-красивите страни в света. Няма да се съберат в една публикация, затова на части.


Ден 47 - езеро до Rade - Fagerstrand (25.07.2017)
километър 3613
за деня -63,96
Маршрут: езеро до Rade - Moss - Son - Drobak - Fagerstrand

Норвегия ме посрещна с чудесно време през първите два дни, направо да не повярваш! Слънцето така напичаше, че започнах да прегрявам докато карах. Не бяха много километрите за деня, но пътят беше баир след баир. Отбивах се в малките градчета да разгледам, а в Дробак прекарах най-много време. Преди града имаше дълго и стръмно спускане, по време на което карах с компания - един възрастен норвежки колоездач ме заговори и покарахме заедно 3-4 км. Беше тръгнал да кара около 100 км и беше доста по-свеж от мен, личеше си. Освен това нямаше багаж на шосейката си и караше по-бързо от мен по баира преди дългото спускане. В Дробак седнах на кея да се наслаждавам на гледките и да помързелувам малко.

Единственият проблем на този прекрасен ден бе, че по едно време предиобяд реших да вляза в един супермаркет да проверя цените в новата държава..... Така си докарах прединфарктно състояние, виждайки че няма хляб по-евтин от 8 лв, сиренето все беше над 20 лв килото,  бананите като най-евтини сред плодовете - около 6 лв килото, а плодовото мляко - 4 лв кофичката... Докато зяпах етикетчетата с цените, взе да ми прилошава и да си правя сметки как възможно най-скоро трябва да се махна от тази страна, иначе ще фалирам и ще трябва да паса трева и да хрупам жълъди през остатъка от пътуването... Все още не забелязвах, че във всеки супермаркет има и по няколко евтини продукти, толкова евтини каквито и в България няма. Само че са точно определени продукти от точно определени марки, а на първия оглед въобще не ги забелязах и се панирах.
Важно - в повечето супери като например Kiwi и Rema 1000 има продукти с марката First Price, които са значително по-евтини от всичко друго. Има кутия картофена салата с лук, 800 грама за 2 лв! Има течен шоколад 400 гр бурканче за 2 лв! Също така хлебчета тип чапати, които са по 1 лв пакета. В други супери като Coop например има друга марка на име Xtra, която държи много ниски цени. Тук цели 900 гр картофена салата е 2 лв, има и огромен пакет чипс 400 гр за 3,50 лв. Понякога има много хубав хляб за 4 лв - голям самун. Има също и настърган кашкавал мисля че беше 500 грама пакета за около 6 лв. А плодовото мляко най-евтиното си държи горе-долу същата цена навсякъде, около 4 лв кофичката, марката е Tine. Отделно си има и продукти за готвене на нискобюджетните марки, но с техните цени не се запознах, понеже не готвех и не ми бяха нужни. Но от готовите храни тези бяха най-евтините и достатъчно енергийни, че да ме държат във форма. И честно казано не ми омръзна да ям картофена салата всеки ден :)
Също така е важно да се знае, че в Норвегия ги няма популярните из цяла Европа нискобюджетни вериги от типа на Lidl, Aldi, Kaufland, Billa.... Всички супермаркети са местни и ги има само в Норвегия, най-големите и често срещани и съответно евтини са Rema 1000, Kiwi, Coop. На няколко места видях и мъничък Spar и Jocker, а има и Extra, който сякаш е леко по-скъп. Всичко друго са малки магазинчета, където цените хвърчат.
По някое време се обадих на домакина ми от каучсърфинг Максим, той ми каза да отивам на адреса когато искам. Имах останали километри до къщата му, намираща се в гората заедно с още няколко къщички, така че потеглих натам. След доста каране по баирите, стигнах до мястото. Само че почуках на вратата на грешната къща и любезната жена, която излезе, ме насочи към съседната къща. Тя се оказа собственичката на всички околни имоти, а Максим живее под наем в една от къщите. Вратата беше отключена и получих смс, в който Максим ми заръчва да влизам и да се настанявам, въпреки че няма никой вкъщи. Разтоварих Дявол и го паркирах в коридора до входната врата, сложих всички багажи в стаята, която бе описана като моя в смс-а, изкъпах се и седнах да си водя записките в тетрадката, докато чаках Макс да се прибере. Той си дойде по тъмно заедно с още двама футболисти, с които споделят огромната къща. Тримата са сенегалци по произход, които са живели в Париж много години. Професионални футболисти са и нашият известен по цял свят Стоичков им е бил треньор в продължение на три години, когато са играли в Испания. За него казаха, че бил добър треньор и ги насърчавал да развиват талантите си и да са упорити.
Племенникът на Макс от Париж също му беше дошъл на гости, а по-късно дойде и приятелката му норвежка, така че станахме пълна къща, ако изобщо тази огромна къща можеше да се напълни :) Макс и компания си лягат да спят много късно и трябваше бързо да се адаптирам към нов режим, при който вечерята е към полунощ. Когато съм на палатка, си лягам към 8-9, така че по това време спя дълбоко. Все пак при Макс не ми се лягаше въобще, защото компанията беше толкова интересна, че разговорите вървяха нонстоп. И тримата сенегалци бяха много сърцати, готини, забавни, духовити и с такъв респект се произнесоха по отношение на моето пътуване и изминатите с колело километри, че чак ми стана неудобно. Бяха буквално смаяни, че такова разстояние може да се мине само с колело и споделиха, че самите те никога не биха могли да го направят. Обясних им, че всичко е до мотивация и психика, а те понеже са спортисти, би трябвало много добре да разберат какво имам предвид. За вечеря отидоха с колата да купят готова храна като за мен взеха специално вегетарианска, беше супер вкусно! В къщата имаше пиано, на което успях да подрънкам :)

айде на мечкатааа :)

в Дробак

минава... големият кораб минава... :)

в центъра кипи живот заради слънцето

в дома на Макс има фитнес уреди, маса за пинг-понг и дори пиано :)

Ден 48 - почивка във Fagerstrand и разглеждане на Осло (26.07.2017)
Маршрут: Fagerstrand - Оslo - Fagerstrand (с кола)

Макс още предната вечер бе заявил категорично, че ще ме кара с колата си до Осло когато се събуди сутринта. На мен това никак не ми се нравеше, защото беше не само замърсяване на природата за нищо, но и екстра разход за бензин за Макс. Той обаче не даваше и дума да издумам в несъгласие, нито прие обяснението ми, че ще отида и ще се върна на стоп. Осло е на около 30 км от къщата му, така че беше напълно постижимо да отида, разгледам града и да се върна за един ден. За ходене с колелото не исках дори да помисля поради няколко причини - имах нужда от ден почивка от седалката заради болките в д-то, освен това нямаше къде да оставя колелото на безопасно място, докато разглеждам града. А както знаех от преди - в Осло много се краде, голям град е и е пълен с всякаква паплач от къде ли не. Въобще нямаше да ми е приятно да обикалям с колелото цял ден и да се чудя как да вляза в някоя църква например. Затова исках да отида на стоп. Да, ама не. Макс се събуди към 11 и веднага запали колата, качихме се аз и племенникът му, който също щеше да дойде да се разнообрази и мислено се надявах Макс все пак да си има някаква работа в града, или да иска да разведе хлапето, а не само заради мен да ги минава тези 60 км. Оставиха ме в центъра и Макс заръча да му се обадя като поискам да се връщам, щял да уреди прибирането ми. Започнах да се чувствам като царска особа, а на мен такъв тип неща адски ми нагарчат, все пак съм прост човек - обичам да се самообслужвам, самопридвижвам, а не някой да ми мие чиниите, почиства кочинката, да ме разнася напред-назад като "примък-отмък" и да ми слугува. Макс го правеше с толкова добри намерения, а на мен ми беше много приятно с него и другите, само че не можех да възприема придвижването с личен шофьор и си умирах да си махам на стоп, и без това ужасно ми липсваше стопа през последните месеци.
Разходката ми в Осло беше страхотна! Започнах от централните улици, където освен куп интересни места за гледане, имаше и безброй много цигани, особено в района около гарата. Чудех се дали част от тях не са български цигани, имаше и много други съмнителни типчета като някои от тях бяха африканци. След центъра се отправих към най-интересната и уникална атракция на Осло - парка Вигеланд, в който по уникално красив начин са подредени стотици скулптури. Всичките са дело на норвежкия скулптор Густав Вигеланд, наброяват над 200 и са в човешки размер. Интересното е, че всички скулптури са голи. Най-високата изобразява множество голи хора един върху друг и е наречена Монолит, извисява се на 16 метра. Паркът беше пълен с народ като хората се надпреварваха кой с коя скулптура да се снима, катереха се по тях и позираха.
Продължих обиколката си с крепостта Акерсхус, построена през 13-ти век. За съжаление оригиналната крепост е изгоряла при пожар през 17-ти век и е изградена наново, само че вече  с ренесансов облик. Понастоящем е музей, а има и чудесна гледка към част от града.
За десерт си оставих операта. Със строежа на тази уникална сграда норвежците явно са искали да засрамят австралийците с тяхната опера в Сидни. Завършена е през 2008-ма и малко наподобява айсберг в морето. Покривът е от мрамор и гранит, полегат е и се спуска плавно до морското ниво като играе роля на любима пешеходна зона на местните, става дори за каране на скейт :) Пълно е и с туристи, които не пропускат да се качат до горе и насладят на прекрасните гледки. Фоайето на невероятната сграда също трябва да се види, добре е човек да поседне вътре и да усети атмосферата на мястото. Според мен парк Вигеланд и операта задължително трябва да се видят в Осло, много са интересни и нестандартни като забележителности!
Когато стана късен следобед, реших че е време да се прибирам. Чудех се дали да изляза на стоп и да изненадам Макс като се прибера, или да спазвам заръката му да му се обадя като поискам да се прибирам. Не се мислех дълго, защото получих смс от Макс, в който ме пита как вървят нещата. Писах му, че вече съм в готовност да се прибирам и той ме информира, че негов познат ще мине с кола да ме вземе от центъра. Отидох на уреченото място и човекът дойде. Караше някаква безумно скъпа лъскава кола, пълна с всякакви електроники и дори вратите се отваряха автоматично. Шофьорът беше млад норвежец, много приятен събеседник, оказа се, че притежава заведенията на веригата Subway и куп други бизнеси, това обяснява защо кара такава смахната кола, явно парите му идват в повече. На мен лично винаги ми е било искрено жал за хората с пари, животът им минава в страх и ужас да не им ги вземе някой или нещо. И в стремеж да ги умножат до безкрайност... А ако всеки ги даряваше за благотворителност, колко по-щастлив щеше да е и колко по-добър живот щеше да има...
Норвежецът ме остави пред вратата на Макс, прибрах се и седнах да посвиря на пианото, докато чаках Макс и другите да си дойдат от тренировка. Тъкмо когато и те се прибираха, ме извикаха вън да видя лос, който се мотаеше на около 50-60 метра от къщата. Видях го и полудях от радост, веднага се запътих към него, а той естествено избяга. Понеже беше сумрак, не успях да направя никаква снимка.
Вечерта прекарахме супер приятно, съотборникът на Макс Омар сготви страхотна манджа. Много ми беше приятно с тримата сенегалци, за пореден път си спомних колко готини и сърдечни хора са африканците. А на фона на норвежците така изпъкват... Двете крайности в човешките отношения. Европейците са ледено студени в сравнение с африканците, сякаш са от две различни планети.

ежедневие в Осло, забележете просяка

и екзотични обитатели има :)

кралският дворец

в уникалния парк Вигеланд с голите скулптури

скулптурата Монолит изпъква над парка

из крепостта...

гледката

операта (с крановете наоколо градът е като строителна площадка)

уникални гледки от шантавата сграда

позьор :)

интериора на операта

в центъра

Ден 49 - Fagerstrand - гора след Honefoss (27.07.2017)
километър 3717,62
за деня -  104
Маршрут: Fagerstrand - Tusenfryd - Oslo - Sandvika - Skui - Solihogda - Sundvollen - Honefoss

Сутринта се измъкнах тихо, за да не събудя никого. С голяма благодарност напуснах това чудесно място и гостоприемните му хора. 30-те километра до Осло ги минах сравнително бързо и се установих до слънчевите панели с контакти до гарата, където обядвах докато ползвах wifi на телефона. Следващите километри чак до Skui карах само по велоалеи. Заваля много силен дъжд и започнах да подгизвам сериозно. Спрях на една спирка да чакам да превали, но нямаше такава перспектива, а и ужасно ме втресе, беше хладно. Писна ми да чакам и продължих. Няколко пъти спирах да хапвам малини, които бяха навсякъде покрай пътя. В Honefoss имаше готин паметник на лос в центъра, близо до който дъждът пак започна и чаках да намалее преди да продължа. Положението ми почваше да става отчайващо... дрехите ми бяха мокри, започна много да ме тресе, а почна и да става късно. На няколко места имах колебания и относно правилната посока и без малко да се загубя, веднъж дори се наложи да вадя телефона и да гледам картата. Като се смрачи, се установих в една гора, но докато мина през всичките мокри треви, дрехите ми още повече подгизнаха и вече можеше да се изцедят няколко чаши вода от тях. Легнах си тресейки се в чувала, добре че поне той беше сух, както и останалите ми дрехи. Ръцете ми бяха подпухнали, а лявата беше много изтръпнала и се опитваше да ме боли. Цяла нощ не спря да вали, добре че палатката не пусна и капка вътре. Ех, Норвегия има само един кусур за пътешественика на колело - лошото време...

идеалната закуска

край Осло е пълно с яхти

руини от стара църква

в тунела е забранено за колела, следва заобикаляне

малко по малко започват фиордите...

първа нощувка по пътя към Берген

Ден 50 - гора след Honefoss - гора след Geilo (28.07.2017)
километър 3767,34
за деня -  49,72 ( + около 100 на стоп)
Маршрут: гора след Honefoss - Sokna - Brekkebygda - Fla - Gol - Hagafoss - Geilo

Този ден беше уникален, защото за първи път ми се наложи да стопирам с колелото в това пътуване :) По предварителна информация, която имах от други пътешественици, стигането с колело от Осло до Берген беше на практика невъзможно без да се кара оффроуд или да се правят гигантски заобиколки, така че знаех, че ще ми се наложи в даден момент да стопирам. Това въобще не ме тревожеше, тъй като самото ходене до Берген беше извън маршрута до Нордкап и не срещнах нито един колоездач по пътя. Всички те продължават от Осло към Лилехамер и после към Трондхайм, никой не хваща към Берген, защото е в съвсем друга посока и предполага каране само из фиорди, големи височини, адски тесни пътища и най-лошото - безчет тунели! Всъщност стопът се наложи заради тунелите. Те са една много дълга и интересна тема...
Норвежците безспорно ги бива в две неща - да инсталират блестящо чисти безплатни тоалетни навсякъде и... да строят тунели. Имат над 900 тунела с обща дължина 750 км като най-дългият е световният първенец Лаердел с дължина 24,5 км. Някои от тунелите са подводни като този точно преди Нордкап, дълъг 7 км. Проблемът на тунелите е, че са доста сериозни препятствия за всеки колоездач. Причините са няколко - много от тях са забранени за минаване с колело и има знак, обозначаващ това преди самия тунел. А малкото, които не са забранени, са достатъчно опасни заради тъмнината и теснотията и освен всичко въздухът в тунелите е изключително замърсен заради колите и лошата вентилация, така че може да ви увреди дробовете.
За мен лично тунелите бяха кошмар... Тези, през които минах, защото не ми се стопираше преди всеки появил се тунел, ми докараха главоболие и кашлица, да не говорим за ужасния шум, който кънтеше в главата ми докато някоя кола минаваше през тунела. В някои има толкова много минаващи коли, че бученето не спира докато не излезеш от тунела... след 3-4 км например. Хубавото е, че голяма част от тунелите са забранени за колоездачи, така че не се изкушавах да минавам и да си вредя. Историята помни колоездачи, които са минавали забранени тунели. Има няколко смъртни случаи доколкото знам, а понастоящем първият шофьор, който ви види в тунела, би трябвало да се обади в полицията и ченгетата веднага да затворят тунела за коли. И като излезете - да ви глобят. Моят съвет към всеки, който ще отиде да кара колело в Норвегия след мен - НЕ минавайте забранените тунели, даже избягвайте да минавате и тези, които не са забранени, освен най-късите разбира се. Такива от порядъка до 1 километър не са проблем. Идеалният вариант е да стопирате преди тунелите и да слезете от другата страна. Само че понякога тунелите са поредица, така че няма смисъл да слизате след първия, няколко километра по-нататък пак ще трябва да стопирате. Особено по пътя за Берген тунелите са толкова много, че е безсмислено да слизате след всеки. А стопът с колело не е чак толкова лесен, както можете да си представите, защото не са много колите, които могат да ви вземат :)
Моят опит в стопа с колело беше доста минималистичен и до този момент се простираше само в границите на България. Веднъж стопирах със старото си колело от София до Хасково, интересното бе, че хората буквално се надпреварваха да ми спират! Беше абсурдно лесно, ама никой не можеше да ме смести с колелото, спираха кола след кола, пробваха да го натикат къде ли не, но накрая се предаваха и нямаше как да ме вземат, докато спря един ТИР и шофьорът метна колелото вътре :) Този успешен еднократен стоп ме беше оставил с впечатлението, че стопът с колело не само е възможен, но и смешно лесен. Сега предстоеше да проверя дали наистина е така, макар и в друга държава...
За съжаление доста по-скоро, отколкото очаквах, се появи първият знак, забраняващ движението на колоездачи по пътя. Още бях много далеч от Берген и взех да се тревожа, че това няма да е първи и последен такъв участък. Имаше малък тунел, преди който беше сложен знака. Трябваше да мина на съвсем нова в това пътешествие вълна, да се пренастроя за нов начин на пътуване макар и за кратко. Нов, нов ама колко да е нов за мен стопът :) Направо си заплувах в свои води като подпрях колелото на мантинелата и изпъчих палец срещу недоумяващите погледи, които ме засипаха от колите. А аз всъщност махах само на доста големи коли, пикапи, бусове и камиони - тоест все такива, в които ми се струваше, че Дявол ще се побере... Някои хора се усмихваха и ми махаха, други се чудеха, ама никой не спираше... цели два часа! Направо не можех да повярвам... а си мислех, че още като вдигна палец първата кола ще спре, че кой може да устои на Дявол и неговите кални гуми :)) Взех сериозно да се притеснявам... ако до всеки тунел занапред чаках по два часа, стигането до Нордкап щеше да е обречено на огромно закъснение. Тъкмо когато небето се покри с онези огромни, тежки, типично норвежки тъмни облаци и прокапа дъжд, един бус спря :) Взеха ме супер готина дружинка младежи, които отиваха на някакво състезание. Докато пътувах с тях, забелязах че не заради тунела е бил забраняващият колелета знак, а заради самото шосе, което се превърна в магистрала за определен участък. Доста се повозих с тях, дори не можех да повярвам как 100 км излетяха като миг... Не смеех да сляза, защото ми казаха, че и по-нататък има още тунели, а нови два часа чакане не ми се нравеха в дъжда. Оставиха ме в едно селце след Gol, където се отбиха до готина мини-ферма с животни. Имаше и лами :) За голяма моя радост през остатъка от деня успях да карам безпроблемно и не се появиха повече препятствия. Знаех обаче, че преди Берген ще има още много.
Горещо препоръчвам на всеки кандидат колоездач за Норвегия, да разгледа и запамети детайлно тази карта, на която за жалост попаднах твърде късно в пътуването, щеше да ми спести хиляди ядове - http://www.cycletourer.co.uk/maps/tunnelmap.shtml
След доста изкачване стигнах до Geilo - прекрасно планинско градче, където се отбих до къщички-музеи. Бяха затворени, но и отвън бяха достатъчно впечатляващи. Продължих да карам почти до тъмно като пътят се изкачи на още по-голяма надморска височина, горите станаха доста рехави и нощта беше много студена. Тресох се от студ в чувала и няколко пъти ставах да си обличам още и още дрехи, докато накрая сложих всичко, което носех и пак ми беше студено. Е, поне беше толкова красиво навсякъде, че всеки дискомфорт се търпеше. Откакто влязох в Норвегия, направо ми се плачеше от радост при вида на пейзажите... а какво само ме очакваше занапред, не можех дори да си представя!

Берген още е далече...

и ламите виреят в Норвегия, да не повярваш...

предстои дъжд... отново!

крадлива катерица :)))

драпам нагоре по баира и се обръщам за хубавата гледка

почнаха знаците за лосове :))

къщи-музеи в Geilo

 

една студена нощ след Geilo

Ден 51 - гора след Geilo - барака след Kinsarvik (29.07.2017)
километър 3810,21
за деня -  42,87 ( + около 30 на стоп)
Маршрут: гора след Geilo - Ustaoset - park Skaupsjoen/Hardangerjokulen - Dyranut - Maurset - Eidfjord - Bu - Kinsarvik - барака

Нямах търпение да съмне, че да тръгвам и да се стопля. Въобще не можех да си представя каква планина ме очаква и какви баири трябваше да прекося този ден, кой знае защо си мислех, че предния ден е било най-голямото качване. Напротив - предстоеше ми да мина национален парк Hardangervidda, който представляваше едно високо плато на над 1000 метра, абсолютно голо откъм дървета, а на всичко отгоре имаше и сняг на някои места край пътя.
Стигнах малко село Haugastol, откъдето тръгваше вело-маршрут, предпочитан от много колоездачи, тръгнали да покарат няколко дни из планините. По това време не знаех за този маршрут, научих няколко дни по-късно. Карало се по черен път, а имало и район, където колелетата трябвало да се носят, защото нямало пътека, а големи камъни. Крайно неподходящ маршрут за колела като Дявол, но идеален за планински байкове. Освен всичко бил и адски красив. След това село пътят стана още по-ужасяващо тесен и натоварен с каравани, коли и камиони... Явно даже и някой колоездач да се бе излъгал да кара до тук по шосето, щеше да хване вело-маршрута нататък и не се очакваше да има такива побъркани като мен, които да се придържат яростно към асфалта. Понеже нататък пътят беше все нагорнище много километри, причинявах неудобство на идващия отзад трафик. Добре, че шофьорите бяха търпеливи и толерантни. Ако не бяха, Норвегия щеше да е абсолютен ад за колело при толкова тесните си пътища. Няколко пъти зад мен се заформиха дълги колони от каравани, които чакаха сгоден случа да изпреварят.
Изкачването продължи сякаш безкрайно дълго, появи се сняг, пейзажите бяха приказни и въпреки вятъра се наслаждавах на всеки миг. Спускането обаче беше още по-яко, макар да позамръзнах :) По едно време обаче се показа първия тунел... Очаквано имаше знак, забраняващ велосипедистите. Побиха ме тръпки като си представих, че ще вися там 2 часа. Добре, че времето не беше лошо и най-важното - не валеше. Нагласих колелото така, че да го виждат минаващите шофьори и започнах да махам. След по-малко от пет минути огромен ТИР спря като запречи цялото движение... не вярвах на очите си! Стана ми гузно за колите отзад, но шофьорът най-спокойно си слезе, отвори каросерията отзад, натоварихме колелото едва-едва, а отзад стана дълга колона от чакащи да минат. Никой не свиркаше, не псуваше и не се опитваше да мине, хората просто си чакаха сякаш нещо съвсем нормално се случва... Загубих ума и дума, това ако беше в България, що майки щяха да бъдат споменати...
Шофьорът се оказа латвиец, опитахме се да говорим на микс от руски и немски и се разбрахме сравнително добре. Най-готиното бе, че заради мен спря на водопадите Voringsfossen, които се падаха след първата поредица от тунели и преди втората. Ако не беше направил такъв жест, или трябваше да сляза на отбивката за водопадите и да стопирам пак след тях, или да ги пропусна. За голямо щастие обаче ги видях, голяма красота... Водят се 83-ти най-високи в страната, 182 м височина. Сега, докато си седя вкъщи и гледам стотиците снимки на водопади, които направих в Норвегия, и си мисля за хилядите, които не видях и съответно не снимах, осъзнах, че е невъзможно да се направи фото пътеводител на всички водопади в страната (какъвто излезе от печат за водопадите в България и го получих като подарък тази Коледа). Водопадите у нас са толкова малко и миниатюрни в сравнение с безбройните гигантски падащи води на Норвегия, там са просто навсякъде и всеки от тях буквално ти спира дъха и те кара да се чувстваш толкова мъничък. Надали е възможно всичките да бъдат снимани и описани подробно, което ме наведе на мисълта колко необятна и сякаш безкрайна е красотата  на тази северна страна... тотално се побърках по Норвегия! Също както полудях по Нова Зеландия през 2009-та и по Чили през 2014-та. Този тип екстремна природа и вцепеняваща красота сякаш най-много ми пасват на душевността и наистина ме побъркват, нещо ми става и напълно изкуквам (не че по принцип не съм хахо) като гледам стръмните гигантски склонове, по които като малки бели конци текат водопади, чиято височина не можеш дори да обхванеш с поглед... фиорди, прорязали отвесните скални брегове... езера с онова синьо, което изглежда толкова неистинско, сякаш създадено в някой магазин за цветен латекс... И аз, чувствайки се като една прашинка, едно мъничко нищожество на фона на цялата тази огромна, внушителна природна среда... просто обожавам това чувство!
След водопадите се появиха още няколко от забранените тунели и добре, че останах в камиона. Слязох точно преди тунела с кръгово вътре, който всъщност водеше към пътя за Берген. Аз обаче реших, че ще се отклоня по друг маршрут преди да продължа към Берген. Идеята ми бе да карам към Odda, да разгледам куп места, след което да се върна по същия път и да стопирам до тунела. За късмет към пътя за Ода имаше велоалея, заобикаляща тунела. И шосето нататък беше добро за каране, нямаше непреодолими тунели, тъй като повечето имаха обходни пътища за колелета. Карането покрай фиорда беше приказно удоволствие заради красивите гледки през цялото време. За съжаление след Kinsarvik заваля и се намокрих доста, докато намерих къде да спя. Понеже склоновете бяха много стръмни, нямаше къде да се разпъне палатка. Хрумна ми идеята да опитам да се настаня в някоя дървена барака за нощта. Проблемът бе, че нямаше много изоставени такива, всичките бяха близо до къщи, в които живееха хора. Имаше множество насаждения от череши и ябълки, склоновете явно бяха идеални за дръвчета. Имаше и оставени кутийки с плодове на будки край пътя, където вземаш плодове и оставяш парите в една касичка - на самообслужване са. Такова нещо очевидно е възможно в Норвегия и определено би било неприложимо у дома, където вероятно първият минаващ ще ошмули всичките кутийки и няма да остави и стотинка. Аз не можех да си позволя да платя цената на плодовете, затова и не се доближих до тези сергии. Истината е, че през ум не ми минаваше да открадна. А всеки би могъл да си вземе, няма хора наблизо.
След доста оглеждане се отказах от идеята с бараката. Видях гора, разположена високо на склона и се запътих към нея по стръмен черен път. Трудно избутвах колелото нагоре, наклонът беше много сериозен. За късмет точно преди гората съзрях спасението - изоставена барака сред високи треви :) Едва минах през тях като се наложи да нося колелото, защото имаше и камъни отдолу, но си заслужаваше, спах на сухо. Цяла нощ валя, дрехите ми така и не успяха да изсъхнат макар и под покрива. На сутринта гледката от колибата към фиорда беше фантастична...

високо в планината

типичните норвежки ваканционни къщички

високопланинска флора

в Hardangervidda имаше и сняг

 

водопадите Vøringfossen - 83-ти най-високи в Норвегия - 182 метра

красота ли бе да я опишеш...

 

из Hardangerfjord...

официален къмпинг в Kinsarvik

с Дявол чакаме на спирката да спре дъжда

сърдит и дъждовен фиорд

айде на троловете :)))

колибата, в която нощувах и се спасих от дъжда

гледката от колибата

Ден 52 - барака след Kinsarvik - барака след Tyssedal (30.07.2017)
километър 3863,45
за деня -  53,24
Маршрут: барака - Lofthus - Borve - Hovland - Tyssedal - Odda - Hildat - Latefossen waterfall - Tyssedal - барака

Днешният ден обещаваше да е прекрасен, не валеше сутринта! Имаше куп места, които исках да видя като целите ми ставаха все по-амбициозни - вместо само до Ода, реших да отида и до водопадите Латефос. Искаше ми се да продължа и още на юг и да навляза в района на Ставангер, но трябваше много да бързам към Нордкап и всичките южни фиорди щяха да останат за друг път. Всъщност сега не ме е яд, че пропуснах южните части, защото ще се върна там на стоп и без колело и ще мога да направя всички преходи из планините.
Беше неделя и нямах храна - неочаквано лоша комбинация! В малките градчета по пътя, повече приличащи на села, имаше по едно магазинче, което беше затворено и така си останах на празен стомах чак до Tyssedal, където имаше един магазин и той беше отворен. Всичко вътре беше безбожно скъпо, така че си взех само хляб. Точно в това градче е отбивката към Trolltunga - един от най-известните планински преходи в Норвегия, който те отвежда до скала, издадена над пропаст с безумно красива гледка към фиорд. За да видите за какво иде реч - кликнете ТУК
До последно се самонавивах да оставя Дявол заключен някъде и да отида да направя прехода, който отнема пълен ден. В крайна сметка се отказах, беше немислимо да изоставя колелото... Адски ме беше яд, че пропускам едно от най-красивите места в страната, но нямаше какво да се направи, това бе един от недостатъците на вело пътешестването - вързан си за пътя. Иначе самият преход започва около 7 км след Tyssedal като се кара само по стръмно шосе до някакъв паркинг, където за кола се плаща, а ако отидеш с колело, не плащаш нищо. Преходът е станал много популярен през последните години и е пълно с туристи с каравани. Не се препоръчва да се прави при лошо време, също така теренът е труден и се води като един от не особено лесните преходи.
Докривя ми, че ще го пропусна, но пък всичко наоколо бе толкова красиво, фиордите направо сияеха и бяха изпъстрени с огледални образи на отвесните склонове, така че не тъжих дълго. След Tyssedal имаше ужасен тунел, който нямаше заобикалящ го стар път, както другите тунели по това шосе. Трябваше да мина през него и то с бутане, защото карането на колело в тъмницата при идващ отзад трафик, хич не беше добра идея. Имаше нещо като тротоар отстрани и по него бутах колелото километър и половина. Като излязох, направо ми идеше да разцелувам земята. Бученето от минаващите вътре коли и миризмата на изгорели газове бяха непоносими. Когато наближих Ода, започнах да се навивам, че ще си купя храна, понеже градът е по-голям и би трябвало да има нещо отворено. Да, ама не! И без това неголемият супермаркет беше затворен и не ми остана нищо друго, освен да си продължа само с хляба. Пътят към водопадите Латефос стана още по-тесен и натоварен, добре че шофьорите пазеха велосипедистите, иначе няма шанс човек с колело да оцелее по такова трасе. Зад мен се образуваха дълги колони понеже и отсреща идваха коли, но никой не свиркаше и не се дразнеше, хората си караха спокойно зад мен с моята нищожна скорост и чакаха удобен момент да изпреварят. Истината е, че отначало ми беше много тегаво да образувам колони зад себе си, даже често пъти отбивах в канавката, когато имаше къде да се отбие. Но с времето свикнах и осъзнах, че тези хора не ми се дразнят, за тях си е съвсем нормално да проявят уважение към колоездача и да го изпреварят сякаш изпреварват кола - в насрещното, а не да минат с пълна газ в същото платно и да те забършат като че не съществуваш. Единствените реклами, които видях по пътищата в Норвегия, бяха социални - стимулираха да пазиш колоездачите и да споделяш пътя, също така да караш бавно. За разлика от България, където по безбройните билбордове висят напомпани каки с оскъдно облекло, бири и мастики, в Норвегия единствените крайпътни изображения бяха или на колоездач, или на малко момиченце с призив да не се бърза...
До водопадите имаше малък паркинг и много коли и каравани, които се изчакваха за паркомясто, задръствайки цялото шосе и спирайки трафика. Всички пътища из фиордите на Норвегия са изключително тесни и шофьорите трябва да бъдат много търпеливи и внимателни. Обикновено две коли едва се разминават, какво остава за каравани и камиони. Завоите са брутално остри, стръмно е и свят ти се завива като погледнеш в пропастта на метри от шосето. Но ако караш бавно и внимателно, мисля че е дори по-безопасно, отколкото българските пътища, пълни със състезатели, пияндурници и камикадзета.
Водопадите Латефос ме накараха да онемея пред стихията и красотата им... В най-високата си част водопадът се разделя на две и двата водопада се разбиват с тътен и грохот по скалите надолу. Такива пръски се вдигат от тях, че не можеш да ги снимаш без да си намокриш апарата. Височината им е 165 метра! Останах поне 20 минути да им се любувам, след което ми стана хладно и тръгнах да се връщам към Ода. Подминах я и с пълна газ продължих към Tyssedal, където се надявах онова магазинче да е още отворено и да си взема повече храна, че гладът ме беше натиснал яко, а само гаден сух хляб, който на всичко отгоре беше от онзи, предназначен за печене във фурна (тоест беше мъничко суров) хич не ми се ядеше. Исках поне да добавя нещо към него. Връщането през тунела беше много неприятно, но за щастие от другата му страна ме чакаше отвореният магазин. Взех си течен шоколад и една консерва с боб, така прекарах хляба доста по-лесно. Докато се хранех на пейката пред магазина, заваля проливен дъжд. По едно време се появи друг колоездач. Той също влезе да си напазарува и седна на пейката да яде и да си говорим. Оказа се датчанин, тръгнал на едноседмична обиколка с колело из района. Качил се до паркинга на Тролтунга предната вечер и там искали да го таксуват за палатка около 40 евро. Отказал да плати и като се стъмнило се скрил на единственото равно място зад някакво малко хълмче. През деня оставил колелото на паркинга и направил прехода, а сега тъкмо слизаше от там. Наблизо имаше и двойка стопаджии, които махаха на минаващите коли, явно и те бяха дошли от Тролтунга. Доста време се задържаха под дъжда, беше ми мъчно за тях. Още по-мъчно щеше да ми е за мен малко по-късно, когато трябваше да си търся място за спане. Датчанинът си тръгна по някое време, а аз все още имах надежда, че дъждът ще спре и продължих да чакам. Стопаджиите ги взеха и други дойдоха, а дъждът така и не спираше. По някое време реших, че трябва да тръгвам. Стръмните склонове на фиорда не предполагаха, че намирането на място за палатката ще е лесно, така че трябваше да се захващам с търсене. Продължих по главния път обратно към Kinsarvik и не след дълго загледах няколко колиби, разположени под пътя на самия бряг на фиорда, в подножието на един тунел. Нямах идея как да стигна до тях обаче, беше толкова стръмно, че даже без колело беше предизвикателство да се слезе до там. На всичко отгоре не спираше да вали и вече и кокалите ми бяха подгизнали. Добре, че се движех и не ме беше втресло още. Имаше нещо като малка пътека към бараките, оставих колелото на пътя и слязох да проверя дали може да се стигне. Пътеката веднага се изгуби и склонът бе толкова стръмен, че щях да се пребия. Точно преди самите бараки трябваше да се върви по големи камъни, което щеше да е адски трудно с колелото. Все пак стигнах до къщичките, които бяха полуразрушени. Харесах си една - най-здравата и прецених, че ще е идеален подслон в дъждовната нощ. Върнах се за колелото, разтоварих дисагите и започнах да ги пренасям една по една като първо взех колелото, за да видя дали ще мога изобщо да мина с него, останалите неща нямаше да са проблем. Препотих се няколко пъти, докато се опитвах да не падна заедно с колелото, носех го под мишница и само се молех да ми е достатъчно добро равновесието, че да не се пребия. Успях, но с две леки падания по дупе, при които си накалях дрехите. Хубавото бе, че щях да спя на сухо място, а от това по-важно в Норвегия просто нямаше... Вече не ми пукаше за дъжда, който продължи да се излива безмилостно цяла нощ.

когато времето е хубаво, фиордите са направо нереални...

Слънчо се бори да напече

все из Hardangerfjord...

"огледалце, огледалце" :)

и един Дявол в целия този райски пейзаж :)

един от многото тунели, този може да се заобиколи ако си с колело

старият път около тунел, идеален за колоездачи

третата поредна барака ми стана дом за нощта, но слизането до нея с Дявол бе адски трудно

тунелът до Tyssedal - 1538 метра, добре осветен и с тротоар

градчето Ода

в центъра

по пътя към водопадите Латефос

крайпътните билбордове в Норвегия стимулират да пазиш колоездачите

ледник ли бе да го опишеш....

други водопади по пътя за Латефос

ето ги и Латефос

Ден 53 - барака след Tyssedal - Bergen (01.08.2017)
километър 3870
за деня -  7 ( + около 160 на стоп)
Маршрут: барака - Bu - Voss - Bergen (Paradis)

Днешният ден беше само стопиране, почти никакво каране. Тунелите бяха толкова много, че беше безсмислено да слизам от колите, които ме взеха на стоп. На всичко отгоре домакините ми в Берген ме чакаха да пристигна същия ден, така че не можех повече да се бавя и да обикалям из Hardangerfjord, колкото и да ми се искаше да видя още много места.
Измъкването от бараката до пътя бе абсолютен ад, нагоре дори беше по-трудно да извлека колелото без да падна. Всичко беше кално и не спираше да вали не само цялата нощ, но и цял ден. Реших да стопирам още от тук за тунела, за да не губя ценно време във връщането до там. Надявах се да ме вземе някой направо за след тунела. Нямах идея колко време ще ми отнеме стопа през този ден и въобще не исках да закъснявам за домакините в Берген. Почаках доста в дъжда, взе ме бус, но за лош късмет отиваше в друга посока и се наложи да сляза преди тунела. Там отвисях много време, намокрих се сериозно, но накрая спряха мъж и жена, които бяха с лека кола и имаха ремарке. Сложихме колелото отзад и поехме към Voss, където отиваха. Минахме тунела, в който видях с очите си, че наистина има кръгово движение вътре :) После се занизаха още тунели, през които категорично нямаше да мога да мина, защото бяха забранени и опасни. Трафикът значително се увеличи. Във Vossevangen, наричан галено Voss поразгледах центъра в дъжда, но не се мотах много, защото още не се знаеше дали ще стигна Берген, все пак не зависеше от мен, а от хората, които щяха да ме вземат на стоп. Толкова свикнах да не завися от никого като пътувам с колелото, че сега не можех да преценя реално колко време ще ми е нужно за чакане на стоп. А и то беше толкова относително... още повече защото бях с колело и не беше ясно кога ще спре кола, в която да може да се побере.
Не спираше да вали и на хората хич не им се качваше подгизнал колоездач с мръсно и мокро колело... А след Voss по пътя за Берген вече бе невъзможно да се кара поради огромната концентрация на тунели и преминаването на шосето в магистрала с много трафик. Един съвет - ако стопирате от Вос, не слизайте от колата преди Берген.
Ясно беше, че ако човек не иска да стопира или ползва друг транспорт въобще, за да стигне от Осло до Берген само с колело, трябва да проучи много детайлно откъде може да мине, както и да кара по черни пътища и може би да носи колелото на места. Главният път категорично не става за колело и това е важно да се знае. Аз до последно се надявах, че ще успея да мина все някак си, но на място разбрах, че няма смисъл дори да опитвам и даже да не ме блъснат и убият в някой тунел, най-малкото ще ме глобят.
Голям бус спря след около час в дъжда, шофьорът беше много готин и слушаше същата музика, каквато и аз. Отиваше право в Берген, при това не в града, а точно в квартала на домакините ми от warmshowers (сайт за гостоприемство, подобен на couchsurfing, но само за колоездачи). Така нещата станаха твърде лесни, надявах се поне от Берген до квартала да покарам, но уви. Този ден бе тотално лишен от каране и направо си го броя почивен. По пътя до Берген не можеше да се види кой знае какво, защото тъкмо излизахме от един тунел и влизахме в друг, сякаш бяха безкрайни. Целите планини бяха надупчени като швейцарско сирене. А дъждът не спираше почти 24 часа вече и продължаваше да е много проливен. Истински се радвах, че съм на сухо! По стечение на обстоятелствата се падна да стопирам точно в най-гадния за каране ден :)
В квартала на домакините ми Paradis първата ми работа бе да си купя евтина и вкусна храна в супермаркет Kiwi. Хапнах и им се обадих, че скоро пристигам в дома им. Рейдун и мъжът й Тим ме посрещнаха радушно, показаха ми къщата и ме оставиха да се настанявам, те тъкмо излизаха някъде. Освен мен бяха подслонили и друг колоездач - Йозеф от Словакия, който бе карал частично от страната си до тук, на места беше ползвал и транспорти. Берген му беше крайната точка преди да се отправи обратно на юг. В къщата бе и дъщерята на Тим и Рейдун Мина, която беше чилийка по произход, видимо от етноса мапуче за който писах доста в разказите за Чили. Много интернационално семейство, в което само Рейдун е норвежка, а Тим пък е австралиец. Мина тъкмо се готвеше да се мести да живее в Трондхайм, където смята да работи.
Самата къща бе огромна и за мен имаше стая в нещо като подземен етаж. Щях да я споделям с белгийска колоездачка, която се очакваше да пристигне всеки момент. Рейдун беше сготвила страхотна индийска храна, която предложи на мен и Йозеф. Хапнах малко след като се изкъпах, оставихме и за белгийката, която по едно време се появи. Нейното пътуване било доста по-лежерно, вземала влакове, фериботи и автобуси, и всъщност карала само някои участъци от маршрута си.
След много срещи с колоездачи не само в това пътуване, но и отпреди, останах с впечатление, че повечето пътуват "С" колело, а не "НА" колело :) Примерно летят със самолети заедно с колелото, качват го на влакове и автобуси. Няма лошо ако се налага, но го правят сякаш твърде често и то без да е необходимо, просто защото са се изморили и не им се кара. И в това пак няма лошо, но когато говориш с тях, оставаш с впечатление, че целият маршрут са го минали с колело. Като ги разпиташ по-детайлно, става ясно, че и половината не е минат на колело.
Вечерта се събрахме всички на масата и си говорехме до късно. Рейдун разказа, че и те с Тим са правили няколко велопоходи из Европа, но така и не са ходили на гости на някого чрез warmshowers. В същото време обаче подслоняват много колоездачи. Йозеф и белгийката бяха подготвени с купища вело карти на телефоните си, които ги правеха значително по-информирани от мен, дето си нямах никаква идея как ще стигна до Нордкап без да ползвам фериботи по фиордите, не знаех нищо за тунелите напред, изобщо нямах никаква представа за предстоящия си маршрут. Всички взеха много присърце проблема ми, който аз не осъзнавах като проблем до този ден. Понеже и белгийката, и Йозеф се връщаха на юг след Берген, никой не беше наясно накъде трябва да продължа аз. Прегледахме заедно доста карти и сайтове, Тим също даде точни предложения, тъй като той самият е карал много из Норвегия. Има официален вело маршрут, който минава нагоре през фиордите към Олесунд, само че включва ползването на много фериботи, които се плащат и които отново те лишават от карането. Това не беше вариант за мен, а исках и да се отклонявам доста навътре, за да разгледам Sognefjord, после към Geiranger и Trollstigen... Тоест не ми трябваше само велопът, който да ме отведе на север, но исках и да разглеждам, и да мина по определени трасета като например Trollstigen. Това значително усложняваше начертаването на евентуален маршрут, но благодарение на картите добих представа поне къде отивам. Сега си давам сметка, че преди тази вечер в Берген карах на късмет общо взето. Знаех, че има някакви си там непреодолими тунели, но все се надявах да мина между капките. В резултат доста километри изхвърчаха на стоп :) Но това изобщо не беше дразнещо, а напротив - внесе така нужното разнообразие в пътуването ми и ме срещна с готини хора! Обожавам стопа :))))  

нощта в бараката на брега на фиорда

ето я и отвън

гледка до Voss

във Voss преди да завали и тук

трапезарията в дома на Тим и Рейдун

https://www.youtube.com/watch?v=cPAbx5kgCJo
Тези думи и тази песен кънтяха в главата ми нонстоп, от изгрев до здрач, в дъжд и слънце, докато карах из фиордите! И изобщо в цялото пътуване... всеки ден, всеки час :)