Гватемала - импресия от цветове и хаос

на пазара в Чичикастенанго

Поздрав с най-любимата ми музика - келтската! Enjoy :)
https://www.youtube.com/watch?v=jWObTfiovD8


Има нещо очарователно в целия бъркоч, в който съществува тази пренаселена и странна латино държава. В никакъв случай не ми е любимата и няма как да стане, при положение че хората имат по 17 деца, секат масово горите, за да си правят огън и да си приготвят тортияс, пълно е с всякакви гангстери и крадци. Но дали защото посещавахме все красиви места, или защото срещнахме един куп добри хора, или пък защото се забихме на шарения пазар в Чичикастенанго, страната ми се видя доста колоритна и интересна...



Гватемала е парадоксална, например името й идва от местния език нахуат и означава "място с много дървета". Реалноста обаче е малко по-различна - поради пренаселеността дърветата биват поголовно изсечени и скоро страната, ще, не ще, трябва да се прекръсти, предлагам например на "място с много чавета". Официално гватемалци се водят 16 милиона, а в действителност вече прехвърлят 20-те. Достатъчно пространство за това многолюдие няма и това си личи като особено ние, търсещите място за палатка в "дивото", го забелязваме всеки ден. Да не говорим, че и тук количеството оръжия, продавани втора ръка от САЩ, е главозамайващо. Над 6 милиона човека са въоръжени с минимум едно огнестрелно оръжие като им било разрешено да си купят до 4. Единственото условие да имаш законно оръжие, било да си плащаш за него, все едно да имаш кола и да си плащаш данъка.
Гватемала е доста по-туристическа от Салвадор, Хондурас и Никарагуа. Естествено и по-малко от Коста Рика, понеже се води за много по-опасна, но все пак се радва на присъствието на немалко туристи, а и много пенсионирани американци и европейци, които са решили да живеят на топло. Местните са доста комерсиализирани и грингото отново бива отразяван като торба с пари. Ние бяхме отвикнали от това отношение през дните в Салвадор и сега трябваше отново да свикнем.

На границата поне не ни искаха никакви такси за влизане. Чакахме повече от час, докато един човек с лека кола ни взе до Ескуинтла. Човекът бе много приятен и дружелюбен, а като стигнахме в града, не искаше да ни оставя и предложи да ни кара чак до Антигуа, където отивахме. Ние категорично отказахме и приехме само торбичката с хокоте (jocote), която той купи за нас от пазара. Станаха ни любими тези плодове, бяхме се пристрастили към тях. Интересното бе, че ги видях за първи път в тази част на света, не ги познавах нито от Азия, нито от Африка или Южна Америка.
Тръгнахме пеш по пътя за Антигуа, търсейки подходящо за стопиране място. Не бяхме ходили и 5 минути, когато една кола отби до нас и бледолик гринго ни попита на чист английски дали отиваме в Антигуа, след което предложи да ни кара. Натоварихме се в колата на Джеймс и разговорът веднага тръгна. Той тъкмо се връщаше от затвора, където ходил да види негов приятел американец, който вече лежал там от два месеца. Човекът бил трафикант на алкохол между Гватемала и Мексико, наскоро го хванали и бил прибран на топло. Понеже нямал пари, неговите приятели, в това число и Джеймс, събрали пари и платили на марата в затвора, за да не тормози американеца и да не му се налага да работи. Схемата в затвора била такава - ако имаш пари да платиш да главния мара - не работиш и си живееш добре, ако обаче нямаш, трябва да работиш за марата и животът ти става непоносим. Затворите се управлявали от един главен мара, тоест и тук гангстерите владеят всичко, като само оставят ченгетата да си мислят, че управляват. В затвора можело да си купиш всичко - алкохол, дрога, проститутки... абсолютно всичко, каквото ти се иска, стига да имаш пари. Ако нямаш обаче, трябвало да слугуваш непрекъснато и да вършиш всичката мръсна работа. Та въпросният американец днес имал изслушване в съда, но някакъв важен по процеса човек не се явил и така му отсъдили още един месец да лежи до следващото изслушване. Джеймс пък живее в Гватемала вече много години, жена му е местна и живеят в Сиудад Виеха, на 4 км от Антигуа. Казва, че далеч не е толкова безопасно в района, колкото изглежда по спретнатите къщурки и чисти калдаръмени улички. Той самият само два пъти бил нападан и ограбван в Гватемала, което според него си е жив късмет. От дума на дума стана въпрос, че ще слезем преди Антигуа да спим, защото става късно и близо до града ще е трудно за палатка, не че по този път имаше изгледи да се покаже място, лишено от къщи и човешко присъствие. Джеймс се замисли и каза, че никога не е правил това, което ще направи сега - да ни покани в къщата, която има близо до неговата и в която никой не живее. Очевидно не бе свикнал да кани непознати, но му вдъхвахме доверие и с удоволствие приехме поканата. Първата нощ в Гватемала ни поканиха, макар да не беше местен поканата ни правеше живота прекрасен. Една спокойна нощ зад четири стени и душ... какво повече му трябва на изморения пътешественик! Настанихме се в прекрасната къща, която имаше и чуден вътрешен двор, Джеймс отиде до неговата си къща да каже на жена си, че има гости, след което се върна да си говорим. Разказа за живота си, пътуванията си и впечатленията си от различните страни, беше отвратен от негрите в Белиз и ни посъветва много да внимаваме там, защото били агресивни и един го нападнал да го бие. Като стана късно ни остави да почиваме, а ние се заехме с пране на дрехи, от каквото имахме крещяща нужда.

На сутринта, перфектно отпочинали и предоволни, тръгнахме по пътя към Антигуа. Стопирахме и ни взе пикап за четирите километра до града. Отидохме до главния площад, където оставих другарчето с багажите и поех на целодневна обиколка на града. Имаше толкова много разкошни църкви, малки улички със стари къщи, площади, музеи... а накрая отидох и до хълма с най-хубавата гледка към целия град и вулкана Агуа на заден план. Докато аз се разхождах, другарчето беше тормозено от десетки амбулантни търговци, от каквито площадите на туристическите градове изобилстват. Пълно беше и с туристи, както и множество живущи в града американски пенсионери. Когато аз останах с багажа, за да може другарчето да отиде до магазина, на съседната пейка седна един гватемалец и се заговорихме. От дума на дума стана въпрос за културата на хората в страната, аз деликатно се измъкнах с "културата е просто различна", а той директно заяви, че хората в страната му нямат култура, такава липсва. Затова имат толкова много деца и унищожават природата. Аз не исках да го обидя, но след като той самият заяви това, се съгласих.

Следобед тръгнахме пеш да излизаме от Антигуа. Градът се оказа безкраен, отначало попитахме в пожарната дали ще ни оставят да пренощуваме в двора, но ни отказаха. Продължихме да вървим като попитахме на едно място с огромен парк и охрана - и там ни отказаха едва ли не с подигравка. Взе да става късно и градът изобщо не свършваше. То всъщност самият град свърши отдавна, но нататък по пътя сградите нямаха край... пренаселена държава. Оказа се, че сме извървяли шест километра след града, когато стигнахме главен път и кръстовище. Там питахме двама полицаи къде можем да разпънем палатка, те ни пратиха да питаме в общината на селото наблизо. В селото се вихреше фиеста от танцуващи хора, маскирани като старци. Отидохме до общината и там зла полицайка ни изгони с насмешка. Питахме други двама полицаи дали може да спим някъде до полицията - отказаха. Пратиха ни да спим на селския площад, където всичко беше натрупано със сергии, гъмжеше от хора, врява, а пиянките вече бяха сериозно почерпени. Бая се притеснихме и отвратихме от хората, това беше първата държава до момента в цялото пътуване, където абсолютно никой не искаше да ни даде два метра място за палатката и ни отпращаха грубо. Всеки ни препращаше към някой друг, а той към трети.

За късмет още не беше тъмно и паникьосани хванахме една стръмна пътека право към планината над селото, надявайки се там никой да не стигне, понеже има фиеста да им отвлича вниманието. Видяха ни едни мъже, докато вървяхме между бедните и мизерни къщурки, един от тях говореше перфектен английски и ни пита какво търсим. Казахме му, че искаме да се качим високо в планината, упъти ни и ни пожела приятно прекарване. Хванахме една пътека през царевичака след селото и от там стръмни пътеки право нагоре през гората. Всичко беше утъпкано и си личеше, че земеделци и дървосекачи се качват тук постоянно. Издрапахме вече по тъмно на едно наклонено уширение на пътеката, където разпънахме палатката, надявайки се никой да не мине до сутринта. Е, минаха. Тъкмо си легнахме и се наложи да извадя ножа, чувайки човешки говор и стъпки. Няколко земеделци отиваха надолу към селото и едва не се спънаха в палатката. Явно бяха шокирани, защото единият възкликна "уна касита аки" (има къщичка тук). За щастие подминаха и не се върнаха до сутринта, което не попречи да сме на тръни и в очакване цяла нощ, а другарчето настояваше да събираме всичко и да се местим, след като минаха.

Слязохме обратно в селото, където беше пълно мъртвило и само кучетата се припичаха на слънце след грандиозната фиеста предната нощ. Музиката я чувахме почти до сутринта горе в палатката. Явно хората почиваха в опианение след купона и нямаше никой по улиците. Поехме по пътя за езерото Атитлан, до което стопирахме няколко различни коли и камион. Стопът отне доста време и далеч не вървеше както в Ел Салвадор. Един камионджия ни остави на грешен разклон за езерото, вместо на главния път за там, защото той самият не знаеше къде е пътя. За късмет обаче този път откриваше страхотни гледки! Първо ни взе препълнен с хора пикап, който летеше надолу по завоестия и опасен път. После лъскав джип с баща и син ни взе и човекът реши да ни откара по страничен път, откъдето се откриха зашеметяващи гледки към езерото. Той самият бе адвокат и много приятен и интелигентен човек. Впечатлихме се, че детето му се държеше и говореше нормално, а не издаваше нечленоразделни звуци като местните деца, които растяха по улиците, без никаква родителска грижа, и нито можеха да говорят адекватно, нито да мислят. Слязохме в селото, където човекът отиваше и от там ни взе камион със строителни работници за Панахачел. Беше  им много интересно какви сме и за какво се борим. Единият печално въздъхна, че ще отиде на ваканция чак когато го погребат. В Панахачел кипеше друга фиеста. Купихме си храна и се разходихме по главната до брега на езерото. Там се откриваше чудесна гледка към безспорно най-красивото езеро в Гватемала, а самата улица бе покрита със сергии и продавачи на сувенири. Беше пълно с хостели и бекпекъри, а един аржентинец дори ни покани да къмпираме в двора на един хостел, но срещу пари. Изнесохме се от града и започнахме да стопираме нататък по пътя в посока Солола.
Чак на смрачаване ни взе пикап и затърсихме с поглед място край пътя, където да слезем и да спим. За луд наш късмет не беше пренаселено откъм тази страна, защото склоновете бяха адски стръмни. Като стигнахме до един водопад, почукахме на прозореца на пикапа и поискахме да слезем. Върнахме се малко надолу и отчаяни да не бъдем видяни от минувачи, се завряхме в гъстите храсталаци по адски стръмния склон. С много зор чак по тъмно разчистихме малко място за палатката и се настанихме. Недалеч се чуваха пукотевици и музика, така че бяхме много тихи.

Сутринта се порадвахме на страхотния водопад и стопирахме към Чичикастенанго за неделния пазар. За късмет първата кола, която спря, отиваше там. Бяха двойка американци, живеещи в Гватемала и занимаващи се с търговия с ръчно изработени предмети. Явно изнасяха гватемалски произведения на изкуството за САЩ. Отиваха на пазара да огледат за статуетки, дървени маски и други подобни. Докато стигнем Чичи много си говорехме и доста време пътувахме, защото пътят бе претрупан с легнали полицаи. Те ни обясниха, че много малко от тях са легални и сложени от правителството, повечето ги правят местните, за да си продават стоките. Тоест на местата с легнали полицаи има по някоя сергия с храни или други неща. Така че всеки може да си слага пътни гърбици където си ще. По-късно в Мексико видяхме и друг метод за спиране на колите - опънато над пътя въже, точно като навлизаш в опасен завой. Две девойки на сергия го държат от едната страна и го опъват като чуят идваща кола, шофьорът го вижда в последния момент и или спира, или минава с мръсна газ и ако девойките не го пуснат навреме, биват тръшнати на пътя... Нямам думи просто... това беше в по-гватемалската част на Мексико, така че предполагам методът се ползва и в самата Гватемала.

В Чичи пазарът тъкмо се оживяваше. Всички улички в центъра на градчето бяха превърнати в територия на търговците и затрупани със сергии. Артикулите за продан бяха все шарени като преобладаваха розовото и червеното. Имаше купища сувенири за туристите и всъщност това бяха основните стоки за продан. Не е и като да нямаше гринговци - беше пълно. Този пазар е известен сред посетителите на страната. Другарчето категорично отказа да се мотае по сергиите и го оставих с багажа пред супермаркета. Разходих се и поснимах, всичко беше цветове и хаос :) Цените естествено бяха като за туристи, а и никой артикул не ме впечатли дотолкова, че да бръкна в джоба. Харесаха ми само дървените маски на животни, но ги продаваха бая скъпичко. Следобед тръгнахме да си търсим място за спане и след кратък стоп слязохме до единствената гора и стръмни склонове, които бяхме видяли на идване. Всичко останало бе пренаселено по пътя и това бе единственият ни шанс. Покрай реката беше утъпкано, търсихме равно място някъде нагоре по адски стръмните склонове, но не намерихме нищо и си легнахме до реката, надявайки се точно днес никой да не дойде. За късмет така и стана, а сутринта хванахме стоп към следващата ни спирка - Кецалтенанго, наричан галено Шела. Докато стигнем мина немалко време, а край пътя нищо не обещаваше по-лесно намиране на място за палатка. Градът се оказа огромен, разходих се из центъра и посетих гробището, което според предварителна информация било интересно. Там се натъкнах дори на гробница, наподобяваща египетските пирамиди. Градът не беше особено приятен, а и беше пълен със съмнителни типажи, така че тръгнахме отрано да се измъкваме. Докато стигнем пеш до края му, вече ставаше късно. Там стопирахме до пътни полицаи и ни взе един човек до разклона за главния път, от който идвахме същия ден по-рано. Хванахме още един стоп и помолихме човека да спре до една борова гора, която ни изглеждаше достатъчно голяма и стръмна, че да имаме поне шанс да останем незабелязани. Човекът бая се притесни да спира в нищото, но склони. То пък едно нищо... тъкмо слязохме и се скрихме в гората, когато дочухме оркестрова музика. Оказа се, че някъде не толкова далеч имаше къща. И човекът очевидно си падаше по класическата музика, която не спря през цялата нощ :) За щастие никой не ни видя, качихме се много нагоре по склона и разпънахме палатката. Наоколо бе пълно с утъпкани пътеки, но по-добро място нямаше. В Гватемала просто навсякъде беше населено...

Следващия ден поехме към Кобан - един далечен град, до който отиваше заобиколен и сложен път и до който ни отне няколко дни да стигнем. Първо хванахме стоп за Чичи и от там продължихме към Санта Круз дел Киче. Този град гъмжеше от съмнителни и просяци, така че след бърза обиколка се изнесохме да стопираме. Взе ни пикап за кратко и след това камион, който отиваше до Сакапулас. Доста време се лашкахме в камиона и като останаха двайсетина километра преди града, трябваше да слезем принудително и да се молим да не ни види никой. Всичко наоколо бе населено, по хълмовете накацали къщи, а там, където нямаше къщи, имаше ниви. Естествено няколко човека ни видяха след като слязохме от камиона, а се оказа, че има селце наблизо. Изкачихме се по много стръмен склон в рехава евкалиптова горичка и се настанихме на едно леко скрито от нивите и къщите място. Бяхме в готовност някой да дойде, но до сутринта никой не ни посети. Колкото повече наближаваше края на това пътешествие, толкова по-нервни ставахме относно евентуално ограбване и вече бяхме напълно вманиачени в опазването на вещите си. Давахме животите си на лилипутите, но вещите - никога!

Този нов ден далеч не обещаваше да стигнем до Кобан. Сутринта доста вървяхме, докато ни взе пикап до Сакапулас, от там продължихме с камион, който бе пълен с празни щайги за плодове и ни взе отзад при щайгите. Имаше процеп, през който можех да гледам пътя назад, докато щайгите падаха върху нас и се чудехме как да ги избутаме и нагласим така, че да не падат. Прахолякът от пътя полепваше по нас, завоите бяха убийствени и се носехме по черен тесен път, подобен на пътя на смъртта в Боливия. Като комбинираш положението на пътя с "уменията" на шофьорите, тръпката беше на лице през цялото време. Стигнахме с този камион в Успантан, където седнахме да хапнем и починем от бруталното возене. Купихме си замразен банан във вид на сладолед от едно хлапе, а другарчето отиде на пазара и успя да напълни канчето с готвен ориз на прилична цена. То вече се научи как да процедира с всички лелки измамнички, които като видят гринго или го цакат с цената, или с грамажа. Сега той им носи канчето и като го види пълно - плаща.

След Успантан пътят съвсем опустя откъм трафик и стана непоносим откъм пътна настилка. Взе ни камион, отново пълен с щайги, но този път пълни с домати и хокоте, ама мноооого хокоте. През целия път ни течаха лигите и копнеехме да си хапнем, но не се изкушихме и не докоснахме плодовете. С този камион друсането и прахоляка бяха направо страшни, не можеше да се диша от прах, всичко ни болеше от лашкане, на всичкото отгоре хич нямаше подходящо за слизане и спане място. Минахме Сан Кристобал Верапаз преди тъмно, там дойде и асфалта. Беше голям и в централната си част красив град. Надявахме се след него да слезем някъде, защото не искахме да стигаме Кобан. Камионът спря в Санта Круз Верапаз да разтовари няколко щайги и решихме да слизаме, докато можем, защото става късно и приближаваме Кобан. Благодарихме на шофьора и казахме, че оставаме тук, а той ни изгледа изпитателно и поиска пари за превоза - по 30 кецала на човек. Останахме потресени, обяснихме му, че ни е взел като сме махали на стоп и че пътуваме само на стоп като никой досега не ни е искал пари, а той каза че в Гватемала нямало такова нещо като стоп и безплатен превоз. Ядосах се много, та даже съжалих, че не сме си хапнали хокоте! Заявих му, че нищо няма да платим, защото цената се казва преди, а не след като се качиш в превозното средство! Тръгнахме си възмутени и се зачудихме сега какво ще правим в тоя град почти по тъмно. Сетихме се за полицията и решихме пак да пробваме да потърсим помощ в Гватемала, след провала край Антигуа. Полицаите ни приеха направо добре, бяха любезни и казаха да не се тревожим, нямало да ни оставят на улицата, защото било опасно. Позволиха ни да разпънем палатката в задния двор, точно до малка котурка, подобна на тези за прасета, където беше заключен един арестуван. Явно това беше ареста и вътре имаше човек, който на другия ден щяха да местят към затвора. Разпънахме палатката, прибрахме всичко вътре и едно момиче дойде при арестанта да си говорят през решетките. Тъкмо си легнахме в палатката, когато се стреснах, че нещо не напипвам чантата с апарата си и скочих да я търся. Взе да ми причернява пред очите, че не я намирам и сърцето ми щеше да изхвръкне. Панически излязох навън, защото се сетих, че я оставих в дълбоката трева, докато разпъвахме палатката. Веднага щом напипах чантата в тъмното, почувствах гигантско облекчение. Арестантът и момичето ме зяпаха странно, а аз благодарих на това чудо, че никой не бе забелязал чантата в тревата! Тъкмо след като си легнахме отново, полицаите почнаха да сноват по двора и да се разправят с арестувания. Почнаха да идват и роднини, някакви жени ревяха и цяла нощ суматохата не спря, не можехме да спим в тоя шум. Чак призори нещата се успокоиха, но тогава дойде време да ставаме.

Недоспали благодарихме на полицаите и поехме към Кобан. На стоп ни взеха жена и дъщеря й с лъскава джипка. Оставиха ни в центъра, а дъждът не спираше и не обещаваше денят да е приятен. Нямаше кой знае какво да се гледа в самия град, така че само чакахме под един навес да спре дъжда. После се преместихме в единствения мол в града, където имаше контакт с ток, там другарчето реши да си зарежда телефона. Времето си минаваше, а дъждът не спираше. Прежалихме се и тръгнахме да стопираме, следващата ни спирка беше далеч и кой знае колко дни щяхме да пътуваме до Флорес. Тръгнахме пеш по пътя и една кола спря като човекът ни помоли да не вървим пеш в този участък, защото имало много убийства. Дъждът се усили и положението стана много изнервящо, нямаше къде да се скрием, а малкото минаващи коли не спираха. След много чакане една кола отби. Човекът ни пита закъде сме и като казахме Флорес, се усмихна и ни покани да се качим. От всички възможни места, на които можеше да отива колата преди Флорес, се оказа, че нашият човек отива право там. Изпаднахме в дива радост като ни го каза, защото си представихме как отърваваме стопа в неспиращия дъжд и се обнадеждихме, че толкова далеч от тук може и да не вали. След Кобан планините свършиха и пътят стана прав и равен. Часове наред пътувахме с Оскар и не спирахме да си говорим. Той живо се интересуваше от културата на европейците като основно го вълнуваше защо европейците имат малко деца и малко любовници, а не много като него самия. Разказа ни за притежанието на оръжие в Гватемала, колко лесно било да имаш такова. Разказа и за някои забележителности по пътя, които пропускахме и които имаха входни такси за гринговци. Всъщност стана въпрос за едни пещери, които бяха сравнително далеч от главния път, но били много хубави, както и за Семук Чампей, което било много красиво място с водопади и вирчета, но трудно достъпно. С Оскар пътувахме много време, минахме с ферибот за коли огромна река и като наближихме на 30 км преди Флорес, той ни заведе в ранчото на свой приятел, който също се казваше Оскар и който нямаше нищо против да преспим под навеса край къщата му. И той, и синът му бяха много приятни и любезни, показаха ни огромен навес, под който да разпънем палатката, поседяхме малко с тях, докато гледаха телевизия на верандата на къщата, заведоха ме до конюшните да видя прекрасните им коне, след като разбраха че обожавам коне. Бяхме безкрайно благодарни на добротата на двамата Оскаровци - единият ни спаси от дъжда и откара толкова напред, а другият ни подслони.

Сутринта се отправихме към Флорес, първо малко походихме по пътя, а после успяхме да хванем стоп с пикап до разклона за Флорес и още един стоп до Санта Елена, който град на практика е едно цяло с Флорес. От Санта Елена тръгва мост, по който се отива до Флорес - китно градче на остров, свързан със сушата чрез моста. Езерото Петен е голямо и красиво, от Флорес има множество лодки, пътуващи до различни части на езерото. Разходих се из Флорес, а като стана късен следобед тръгнахме да излизаме от Санта Елена по пътя към границата с Белиз. Дъждът не спираше и се наложи да се подслоним до летището на Санта Елена. Стопирахме до късно и след много чакане една кола най-после спря. Взеха ни мъж и жена, отиваха до близкото градче Санта Ана и като разбраха, че само искаме да се отдалечим от града и да къмпираме, ни предложиха да се разположим на голямата им собственост, в която дори имаше малко езерце. Хората живееха скромно, имаха малка къща като дори нямаха ток, но мястото бе прекрасно и беше след градчето, направо сред природата. Цялото семейство ни посрещна и до късно си говорехме край масата, след което разпънахме палатката на поляната и спахме прекрасно. Напоследък хората в Гватемала се отнасяха чудесно с нас и им бяхме много благодарни!
На сутринта отново поприказвахме със семейството, след което те ни откараха до главния път и продължиха към Санта Елена, а ние останахме да стопираме в другата посока - към границата. Трафикът бе съвсем оскъден, дъждът не спираше и добре, че имаше навес. Тъкмо излизахме на пътя да стопираме, когато пак почваше да вали проливно и трябваше да се връщаме под навеса и да чакаме. Дъждът вече ни побъркваше, защото не спираше от дни и постоянно бяхме мокри.

След доста чакане една кола спря. Беше французин, който пътуваше за Белиз! Сместихме се в претъпканата джипка и през целия път си говорехме. Беше интересен образ и имаше какво да разкаже, а сега пътуваше чак за Мексико, така че щеше да спира в Белиз само за една нощувка. Пътят до границата беше съвсем лишен от трафик, особено след като минахме разклона за Тикал. Много исках да посетя руините на Тикал, но поради високата им входна такса, се отказах и си запазих парите за Чичен Ица в Мексико. Французинът ни разказа и за други руини недалеч, които били също толкова впечатляващи като Тикал, но по-евтини, само че до там се стигало много трудно по разбит черен път. За момент ми се прииска да отидем до там пеш, макар да е много километри навътре, но при постоянния дъжд се отказах от всякакви такива идеи, определено не уцелихме времето. По-късно разбрахме, че при тези валежи имало страшни свлачища някъде в Гватемала и имало загинали. Дъждът обаче далеч не смяташе да ни остави като напуснем Гватемала, той се беше вкопчил в нас и не искаше да ни остави дори и в Белиз...

добре сме им дошли на гватемалците

красота по пътя

в къщата на американеца Джим, който ни взе на стоп и подслони

в Антигуа - най-красивия град в Гватемала

докато разглеждах Антигуа, другарчето си купи лак за нокти и направи цяло изкуство с полезно предназначение

ежедневната ни храна

към гледката на Серо де ла круз

по пътеката

гледка към Антигуа и вулкана

фиеста на танцуващи "старци" в едно село край Антигуа

празникът тепърва започва

това е най-смешната табела, която сме виждали, толкова оправдана за лилипутските държави :)

гватемалски кецали

нощувка над селото

сутринта след фиестата по улиците са само въздържателите от алкохол :)

типичен гватемалски пейзаж

езерото Атитлан, обградено от три вулкана

някой си забравил тениската :)

в Панахачел пак имаше някаква фиеста

сергиите със сувенири край нямаха

от мястото, където нощувахме

в Чичикастенанго

големият неделен пазар

няма място игла да падне

миньоните са модерни дори и тук

до тази река нощувахме след пазара

на влизане в Кецалтенанго или за кратко наричан - Шела

в центъра

гробищата са едно от интересните за посещение места

Шела отдалеч

нощувка в борова гора

в Санта Круз дел Киче

в камион с щайги

в Успантан

в камион с хокоте и домати

кофти път беше...

и нямаше край

картофки по пътя

в Кобан

в ранчото на човека, който ни подслони по пътя за Флорес

мола във Флорес

Флорес

крайбрежната е наводнена

край езерцето на семейството, което ни приюти след Санта Елена

вътре във водата