Никарагуа - страната на нелогичното спокойствие

езерото Апойо

Престоят ни в Никарагуа предразположи към задаването на нови въпроси относно човешкото поведение и различността (или еднаквостта) на държавите и народите, които посетихме в Латинска Америка. Генерално погледнато хората в цивилизования свят се различават минимално само според това каква телевизия гледат и малцинството, което не гледа никаква, често пъти ярко се откроява с нестандартните си възгледи или постъпки. Интересното в Никарагуа беше, че хората в страната очевидно се отличаваха и по други критерии от цялостния латино стил на живот. Телевизията може би доставяше същата дезинформация и стрес на хората като в околните страни, но реакциите явно се различаваха и обуславяха наличието на една по-нетипична латино атмосфера.



Още влизайки в страната другарчето отсече - най-после една лява държава, за първи път след Венецуела! Никарагуа тотално се различава от съседната Коста Рика и недалечната Панама. Няма ги огромните молове, не са особено разпространени големите супермаркети, хората са видимо много бедни, а притежаването на кола и хубава къща е лукс. В същото време плюсовете са доста - отново се появиха типичните латиноамерикански пазари със стоки от всякакво естество, уличната търговия и най-вече храната, приготвяна и продавана на улицата, цените рязко паднаха и станаха като българските, хората спряха да ни гледат високомерно, сякаш ние сме бедните, никой не ни тормозеше да ни продава неща и въобще туризмът сякаш почти отсъстваше. Отначало влязох в страната с отвратителни очаквания и общо взето си представих зловеща комбинация между Боливия и Колумбия, но се оказа нещо тотално различно и за първи път от много време повече се очаровах, отколкото разочаровах. Макар Латинска Америка въобще да не е "моят континент", тази държава ми се понрави и не попаднах на онова покварено, алчно, развратно и толкова характерно за повечето държави латино поведение. Тук може би на място би била думата "скромно", която по принцип не се вписва в латино стила.

Въобще не очаквах да вляза в бедна, злощастна и измъчена от граждански войни латиноамериканска страна, разположена баш на пътя на дрогата, и някой уверено да ми заяви, че страната е спокойна и безопасна, че можем да се разхождаме където си искаме и няма да ни нападне никой... Докато минавахме покрай безбройните нижещи се край пътя бедни къщурки и нашият тираджия твърдеше, че страната му е едва ли не е най-спокойната в света, му се смеех на ум. Едно от важните неща, които научих по време на това пътуване е, че латино държавите като цяло нямат общо с останалата част от света и че почти всичките са опасни - коя повече, коя по-малко, защото манталитетът на хората като цяло е кофти - те са бедни, но не са щастливи и искат да са богати, което превръща всеки чужденец в мишена. И докато в Африка и Азия се смеех на хората, които ми обясняваха колко било опасно там, защото хората са бедни (но щастливи!), то тук се смеех на такива, които ми разтягаха локуми колко е безопасно. Нашият шофьор много обичаше страната си и се гордееше с нея, така че ние не изказвахме никакво мнение и макар да не вярвахме на нито дума от казаното от него, се усмихвахме и наслаждавахме на околния пейзаж.

Никарагуа в тази си част се оказа доста равнинна страна, пътищата бяха хубави и за нищо време стигнахме нашата първа спирка - град Гранада, разположен на бреговете на огромното езеро Никарагуа. Шофьорът ни разказа, че има планове за построяването на канал като панамския, който да минава през това езеро и който да съедини двата океана. Така Никарагуа щяла да стане развита и богата бизнес държава като Панама и дори щяла да я измести от фокуса на презокеанското плаване. Да се молим и стискаме палци това никога да не се случва, защото ще бъде поредната тежка екологична катастрофа и животът в езерото вероятно ще бъде напълно унищожен.
Камионът продължаваше за столицата Манагуа, затова ни остави на около 15 км преди града. Нямаше почти никакъв трафик, а малкото минаващи коли нямаха желание да спрат. Ние пък се притеснихме, защото навсякъде покрай пътя виждахме къщи, докато бяхме в камиона и изглеждаше сякаш ще имаме чудовищни проблеми по отношение на намирането място за палатка в тази страна. Къщите преобладаващо бяха бедни и мизерни, така че не искахме да замръкнем някъде по пътя и да имаме неприятни срещи. Вече от няколко дни слушахме легенди за марите - огромни гангстерски групи, които убиват както за пари и власт, така и за удоволствие. Хората ни казваха, че в Хондурас, Ел Салвадор и Гватемала марите царуват и е страшно опасно дори да се минава през страните. За Никарагуа обаче никой нищо не казваше. Това силно ни учудваше на фона на видно отсъстващите различия между тези 4 страни - всичките са бедни, хората живеят мизерно, страдали са от войни, всичките са на пътя на дрогата и сякаш дори с появата си там, белият гринго си търси белята.

Не се чувствахме комфортно на разклона за Гранада, нито по пътя нататък. Доста време вървяхме преди да ни вземе едно добродушно чиче, което макар да не отиваше до центъра на града, реши да ни закара. Денят отдавна беше преполовил, а се озовахме в голям град, по пътя преди който нямаше и сто метра празно от къщи, а предположихме че и след града ще е така. Взехме сериозно да се тревожим къде ще се опъва палатка в тази държава... Междувременно аз се опитах да разгледам града набързо, беше страшно красив с разкошна архитектура и великолепни църкви. Имаше душа и атмосфера, това ме караше да се чувствам добре. В Коста Рика подобни градове напълно отсъстваха. Освен това бе добре поддържан в централната си част, уличките бяха чисти и приятни. Отидохме на главния площад и седнахме да се чудим дали да търсим полицията и да ги молим за нощувка. Тогава се появи едно момче, което ни предложи хостел и след като отказахме и споделихме, че търсим място за палатка, той ни посъветва да отидем в Червения кръст, там бил виждал други чужденци на палатка. Упъти ни и тръгнахме към брега на езерото, недалеч от който се намира сградата на Червения кръст. Никога досега не бяхме пробвали точно тази институция и се надявахме да не ни отхвърлят. Стигнахме прекрасната и внушителна църква Света Гуадалупе и на метри от нея влязохме в двора на Червения кръст, където имаше паркирани две очукани каравани на аржентински пътешественици. Веднага се обнадеждихме и попитахме един от работниците дали може да разпънем палатка на двора. Той отиде да се консултира с ръководителя си и не след дълго ни показаха една голяма стая като за събития, в която можехме да разпънем палатката. Така бяхме защитени от свирепия и безмилостен дъжд, който изобщо не закъсня, както всеки ден. Освен това имаше безжичен интернет, което страшно ни помогна да осъществим взетото малко по-рано решение, а именно закупуването на билетите за прибиране у дома. Докато аз заспах като труп в палатката, под въздействие на все още държащата ме силна умора вследствие на прекараното в Коста Рика денге, другарчето се развихри в сайта на самолетната компания и купи двата билета.

На сутринта естествено всичко вече изглеждаше различно. Пътуването нямаше да е същото. И двамата бяхме в тотален емоционален срив. Хем ужасно много ми беше писнало от латиносите и държавите им, и болезнено исках да се махна от всичко това, хем изобщо не исках това да се случва по този начин - със самолет. Това беше най-мащабния провал на мое пътешествие, усилията ми да минем всичко с лодки и по суша, всички изхарчени за воден транспорт пари, всички надежди, цялата ми вяра, че мога... всичко отиде по дяволите. И всичко това, защото дотолкова ми бе писнало и дотолкова бяхме се охарчили, че нямаше да можем психически и физически да понесем още 7 месеца в този своеобразен "Содом и Гомор". А и връщането през всички държави чак до Бразилия мисля наистина би ни смазало. Никой от нас не искаше да вижда повече тези хора, да зависи от тях, да ги слуша, да гледа мръсотиите и мизериите им, побоищата, гангстерчетата, проститутките, дрогата...... Не че ги няма навсякъде по света, ама тука ми дойдоха нещо в повече. Да не говорим, че в България поне има къде да се скрия от всичко това и да съществувам без да виждам никого, в случай че качеството на хората около мен не ми харесва. Имахме ужасяваща нужда от смяна на обстановката, моята агресия спрямо злонамерените към нас хора вече излизаше от контрол, а търпението на другарчето бе отдавна изчерпано. Ако не да се приберем вкъщи, трябваше поне да сменим континетна. И понеже това нямаше как да стане на тоя етап (дори лодките за Френска Полинезия плават в други месеци от годината), реших че е време да си ходим вкъщи.
Оставаха ни обаче около два месеца, през които исках да посетя още доста места, за да не ми се налага да се връщам в тази част на света никога повече.


След като напуснахме сградата на Червения кръст на сутринта, захванаме дълъг разговор за това как има стотици стопаджии и пътешественици, които злоупотребяват с гостоприемството на хората! Бяхме много възмутени от двата буса с аржентинци, които очевидно бяха паркирани в двора от доста време и аржентинските артезани се бяха заселили там, ощетявайки Червения кръст, и без това е лесно да се предположи колко пари има в бюджета му в една от най-бедните държави в света. Ползвайки постоянно ток, вода и пространство, заселвайки се там, тези пътешественици създаваха лоша представа за обикалящите по света и именно заради такива като тях възникват купища забрани и ограничения. В тази връзка се сетихме и за германците, които били палаткували в парка в центъра на Панама сити цели 8 дни! И това ако не е чисто безобразие, не зная какво е. Едно е да си закъсал в града, да отидеш в институция и да помолиш учтиво за една нощувка в двора й, съвсем друго е да се заселваш като някой мързелив клошар и да цоцаш неограничен брой ресурси, изпитвайки търпението и добротата на хората. Където и да сме били досега, смятам никога не сме злоупотребили с никого. Опитваме се да бъдем максимално ненатрапчиви, да вземаме максимално малко от това, което ни се предлага и дори винаги отказваме на първо време, когато хората ни предлагат храна например, чак когато настояват - вземаме. Имало е десетки пъти, когато сме умирали от жажда и не сме посмяли да безпокоим хората по къщите да ни напълнят шише с вода. Опитваме се да сведем влиянието си до абсолютен минимум и човекът, взел ни на стоп, или поканил ни вкъщи, да няма никакви финансови разходи заради нас. Категорично не искаме когато си тръгнем, човекът да почне да изчислява колко сме му стрували и да не вземе никога повече стопаджия, затова и никога не сме приемали да ни карат по-далеч, отколкото отиват, освен ако много настояват. Това, което обаче не спираше да ни шокира, бе колко нагли, безотговорни и мързеливи ни се струваха другите пътешественици, особено аржентинците, които сякаш живееха дълбоко убедени, че всички са им длъжни и слънцето грее за тях. В Мексико срещнахме един такъв индивид, който беше върха на всичката наглост и безочливост, която може да бъде събрана в един човек, но за това в разказите за Мексико по-нататък.

След Гранада реших да посетим едно езеро наблизо, наречено Апойо и намиращо се в кратера на угаснал вулкан. Стопът на изхода на Гранада бе отличен, взе ни пикап с две жени и ни оставиха на разклона за езерото. От там оставаха 9 км до бреговете му, тръгнахме пеш и се надявахме да хванем стоп, защото бе само нагорнище, а ние сериозно натоварени с багажи. Покрай пътя се редяха къщи до безкрай, очевидно тази част на страната бе пренаселена и ни чакаха ежедневни проблеми с местата за палатка. Като цяло не изглеждаше опасно по този път, но не искахме да експериментираме и изкушаваме местните, които в почти всички държави смятаха, че раниците ни са пълни с пари и виждаха по един залепен на челата ни долар. Затова побързахме да стигнем до езерото, надявайки се там да намерим място за спане. За късмет след доста чакане ни взе пикап, човекът бе много про-американски настроен и не спираше да ни говори на английски. Остави ни до първите хотели край езерото, а слизайки по дългото надолнище в кратера на вулкана, набелязахме много места за спане. Тъй като склоновете бяха много стръмни, нямаше как местните да си построят къщи в тази част, но пък имаше идеални места за една палатка. След като се успокоихме, че сме си намерили място за нощта, аз се отправих да разглеждам езерото, а другарчето остана с багажа да си почива. Доста се затрудних докато намеря откъде да стигна до самата вода, защото всякакви хотели и къщи преграждаха достъпа до езерото. На едно място имаше възможност да стигна до водата и пред очите ми се откри чудесен пейзаж, езерото бе великолепно и няколко чужденци от околните хотели се къпеха в него. Разходих се около 6-7 км и в двете посоки, след което се върнах при другарчето и се установихме нагоре по склоновете в гората. Скрихме се добре, защото по пътя минаваха доста хора.

Сутринта имахме късмет и вървейки нагоре по пътя, ни взе един пикап за три километра. След него походихме доста и стигнахме главния път, където стоп с една изключително приятна и интелигентна жена и нейната дъщеря ни отведе на километри преди Манагуа -столицата на страната. Слязохме на една бензиностанция и продължихме стопа към Манагуа като се надявахме някой да ни вземе за нашата посока - град Леон, за да не се налага изобщо да влизаме в столицата. Не горяхме от желание да посещаваме столиците на тези държави и освен да си навлечем някоя беля там, друго надали ни очакваше, така че умишлено започнахме да ги избягваме. За съжаление обаче пътят за Леон минава през столицата или поне през околовръстното й. Взе ни отново жена, която отиваше право в Манагуа. Слязохме на един булевард, отвеждащ към околовръстното и вървяхме доста, докато намерихме подходящо за стопиране място. Все още бяхме далеч от правилния изход, но отново имахме късмет - взе ни човек, който ни откара право до точния за стопиране изход на града. Там се почерпихме нещо за пиене, започна да вали както всеки друг ден, но ние търпеливо чакахме следващата кола и среща с готин човек. Никарагуа почваше да ми харесва. Нямаше абсолютно нищо общо с Коста Рика и никой не ни тормозеше, което бе учудващо. Хората бяха много по-бедни, но не искаха от нас пари и не ни преследваха с оферти за таксита, хостели и подобни. Взех да се отпускам и чувствам комфортно, за първи път от много време. Естеството на повечето държави, в които пътувахме през тези две години, бе такова, че търпението и нервите ни бяха подложени на изпитания ежедневно и цялата тази непрекъсната борба с всички и всичко много изморяваше и бързо омръзваше. Така че когато имаше спокойствие, ние самите се чувствахме много по-свежи и изпълнени с желание да разглеждаме съответната страна. Никарагуа засега не отговаряше на негативните ми очаквания, което силно ме впечатли.

След известно чакане ни взе едно камионче, което пътуваше за град след Леон и щеше да ни стовари на входа към Леон. Качихме се в каросерията на камиончето, където бяха насядали семейство местни. Бяха дружелюбни и приятелски настроени, а детето им беше момиче на около 8 години и беше учудващо умно и находчиво - докато родителите въобще не се сещаха какво да ни питат, то детето задаваше въпроси съвсем на място и отговорите ни му бяха много интересни.
Смятахме да спим някъде преди Леон, но подходящо място почти нямаше, а от малкото горички, които видяхме, излизаха хора явно от най-бедните и никак не беше удачно да слизаме там. Късно следобед се озовахме на разклона за Леон. Целият град бе наводнен от падналия по-рано дъжд и се зачудихме за пореден път къде ще се спи. Тъй като всичко бе равно, предположихме че дворът на полицията ще е под вода, както и дворовете на други евентуално спасителни за нас институции. Докато вървяхме по уличките и вече бе почти тъмно, срещнахме двойка поляци, които ни заговориха първи. Споделиха, че и те са стопаджии и пътуват от няколко месеца, само че обратно на нашата посока - от Мексико надолу към Южна Америка. Имаха голямо желание да ни разпитат, а и на мен ми се искаше да им задам въпроси относно предстоящите входни и изходни такси за следващите по пътя ни държави. Разприказвахме се и като стана въпрос за спане, те ни насочиха към може би най-евтината квартира в града - 200 кордоби или 7 долара за стаята. Замислих се дали да не се настаним там, защото много ми се искаше да разгледам града на другия ден и да се изкъпем и изперем дрехите - все неща, които отдавна не бяхме правили. Така за първи път останахме на квартира, откакто бяхме в Централна Америка. Всъщност бе много добро решение, след като все още чувствах силна умора от прекараното в Коста Рика денге. Там другарчето настояваше да отидем на квартира, за да почивам, но аз не исках заради високите цени. В Никарагуа поне можехме да си го позволим веднъж и да се освежим и починем, макар и за малко. Квартирата беше приятна, естествено не беше особено чисто и предполагам повечето попаднали в стаята чужденци биха я определили като "дупка", но за мен всичко с четири стени беше най-мечтаното място на света! Не се налагаше да се молим на институции за помощ, нито да се крием между къщите и да лежим в палатката с ножеве до главите, надявайки се че никой няма да ни види до сутринта. Всичкият този стрес, който бе нов за мен, тъй като нацяло липсваше в пътуванията ми в Азия и Африка, не ми се отразяваше никак добре. Преди не ми се налагаше често да се чудя къде ще спя, защото все се намираше някой добър човек да ме покани в двора си, или пък имах хостове от каучсърфинг, или можех да спя на палатка в нищото, защото страните не бяха така пренаселени. В Латинска Америка не беше лесно на доста от местата, така че още някъде по обед почвахме тревожните размисли относно спането. Така все не успявах да разгледам добре градчетата, където спирахме. Винаги бързахме да излезем и сега се радвах, че ще разгледам един красив град спокойно и лежерно. Поляците пък се оказаха много готини, те също спяли  често на палатка, стопирали навсякъде и споделиха, че нямало по-лесен стоп от този в Ел Салвадор. В последствие и ние категорично се убедихме в това, страната има може би най-лесния стоп в света - ако не първата, то втората кола винаги спира.

Цял ден се разхождах из Леон, посетих всяка църква, паркче и интересно кътче в града. Нито за миг не се почувствах като мишена, носех си апарата на врата и спокойно снимах. Усещането бе много странно и нетипично, но бързо си спомних думите на тираджията, който ни взе първия ден в Никарагуа и се замислих, че може би беше прав и неоснователно му се присмивах. Хората наистина бяха различни в тази страна, не изпитах никакъв тормоз, лоши мисли или агресия, а това го долавям моментално. Още като вляза в един град, светкавично усещам енергията му и дали хората са злонамерени или не. В Леон и въобще в цяла Никарагуа не усещах лоши помисли и зли кроежи как да ни напакостят, така че се наслаждавах на разглеждането и прекарах един чудесен ден в града с богата история и внушителна колониална архитектура. Другарчето си почина добре, в тази квартира никой не ни тормозеше за каквото и да било, нямаше шум и врява, така характерни за повечето места, на които сме отсядали по време на пътуването.

На другата сутрин поехме на стоп към границата с Хондурас. Искаше ми се да останем повече време в Никарагуа, но ни предстояха още доста държави по пътя до Мексико, особено пък то самото, което е огромно, а имаме само два месеца за всичките. Може би ако бяхме поели към източната част на страната и карибското крайбрежие, щяхме да открием още доста готини места. Мисля, че имаше още какво да се види в Никарагуа и доста я подценихме и прибързахме.
От края на Леон ни взе камион директно за границата с Хондурас. Шофьорът ни обясни защо няма от така известните мари (гангстери) в Никарагуа - защото самите местни се разправяли с тях, пребивали ги жестоко и след това викали полицията, която също ги пребивала. Само като видели такова татуирано типче, хората му се нахвърляли дружно и така не допускали присъствието на марите в страната. Марите се отличават с множество татуировки по цялото тяло и се забелязват отдалеч. Обикновено излизат и атакуват нощем и през деня рядко се виждат. Шофьорът каза, че никъде в страната няма такива, защото всичките са били пребивани от местните и прогонени от границите на държавата. В интерес на истината никъде не видяхме подобни съмнителни типчета и явно човекът беше прав в това, което казваше. Интересно как в една държава успешно са се справили с проблема и то без да са им нужни финанси за това, а във всички съседни - Хондурас, Салвадор и Гватемала, проблемът е толкова наболял, че се превръща в епидемия.
По пътя се наслаждавахме на гледки към няколко величествени вулкана, а като стигнахме границата, бе твърде късно за влизане в нова и непозната държава. Тираджията ни посъветва да не ходим в Хондурас по това време, защото било много опасно, особено границата. Още не беше тъмно, когато се насочихме към имиграционните от страна на Никарагуа, за да ги молим за място за палатка някъде наоколо. Човекът на гишето беше приятелски настроен и за наше огромно учудване ни каза да опънем палатката пред вратите на миграционните. Само трябвало да изчакаме да се стъмни, така че си платихме изходната такса от 2 долара на човек и седнахме да вечеряме.
За пореден път се изумихме колко лежерни са разбиранията на властите в тези държави по отношение на палатката - оставиха ни да спим пред вратата на миграционните. Дали защото посто не им пука, не чувстват това като обида или неудобство, или пък уважават правото на всеки човек да си легне на майката Земя, или пък просто ги е страх за нашата сигурност и предпочитат да ни оставят да спим там, за да не бъдем нападнати... Така или иначе приемаха ни добре и ни спасяваха кожите (и особено вещите) за пореден път. Сега като се върна назад в пътуването, смятам че всичките нощувки в полицейските дворове и кухни, вероятно са ни спасили от много големи беди. Така че най-благодарни в това пътуване трябва да сме на полицаите и на хората по бензиностанциите в Аржентина и Бразилия, които приемайки ни, изключително ни помогнаха да останем невредими, особено багажа ни.
Спейки спокойно в палатката, дори не подозирахме, че занапред ще можем само да мечтаем за спокойствието на Никарагуа, след като я напуснем на другия ден...

в Гранада

катедралата на площада

каляски не само за туристи, но и за транспорт на местните

музей на шоколада

Света Гуадалуп

в сградата на Червения кръст

езерото Никарагуа

църквите в Гранада са впечатляващи

юка със зеле и морков

умитас

езерото Апойо

Сладолед домашно производство за жълти стотинки

една от многото църкви в Леон

лъв в Леон :)

пазар в Леон

Леон

квартирата ни в Леон, другарчето спеше в палатката заради комарите

преди да си тръгнем

кока-кола в пликчета - почерпка от шофьор

до будка пред входа на имиграционните на границата с Хондурас

Съжалявам, че тази публикация се забави толкова много, но не успях да се задържа вкъщи повече от няколко седмици и се възползвах от прекрасния СНЯГ, за да покарам сноуборд след две години без зима. Като отклонение от зелените и жежки тропици, поздравявам всички любители на снега с няколко снимки от последното ми скитане, с много любов към Планината. След 5 нощувки на палатка в този сняг мисля, че най-сетне се адаптирах към студа :)