Ком - Емине - част 5

В тази публикация - ден 14, 15, 16

Ден 14 - Мазалат - Узана - Шипка - хижа Младост

хижа Мазалат

Потеглих от Мазалат след 8 сутринта - доста несериозно при положение, че исках да извървя много километри този ден. Мислех да стигна поне до Бузлуджа. Пътеката към Узана бе много приятна, лека за ходене и след чешмата "Корита" стана широк път за коли, към хижа Партизанска песен дори асфалтов. На едно място имаше отвратително сечище и гледка към ветрогенератори недалеч. Преди Узана имаше пряк път през гората, за да се избегне шосето и минах по него. Точно преди отново да излезеш на шосето и да се сблъскаш с грозните модерни постройки на местност Узана, има нещо като цигански катун в гората, където не видях хора, но на огъня къкреше някакво ядене :) Минаха ми порочни мисли през главата - да отмъкна манджата и да бягам :))

Не се отбих до самата хижа Узана, пресякох напряко през ливадите към пътеката за Шипка. Срещнах двама туристи мъж и жена, много приятни хора, заговорихме се и ми пожелаха успех нататък в похода.
Преди разклона за връх Исполин имаше приятна беседка с много информационни табели за местата в района. Починах там преди да се отправя надолу по горския черен път, който по-късно обърна в пътека, на места учудващо стръмна. Сетих се за едно мое зимно идване тук и правене на прехода Шипка-Узана в мъгла и сняг, когато видях мечи следи по снега и се побърках от радост, за миг повярвах, че и мечката ще видя. Сега следи нямаше, нито сняг и мъгла, но пък духаше приятен ветрец и печеше слънце. Цялата местност изглеждаше толкова различно... На едно място като се слезе в най-ниската част и преди да тръгне изкачването имаше табела за чешма встрани. Отбих се да я потърся, но намерих само един разкалян гьол с тръба, излизаща над него. По-надолу по пътеката поточето все пак слабо течеше и успях да се напия.
Последният участък преди Шипка бе много живописен с красива гледка към паметника вдясно. Пътеката за последно влезе отново в гората, за да ме изведе право на шосето до Шипка. На паркинга бе претъпкано с коли и посетители, десетина сергии със сувенири и крайпътни капанчета се мъдреха отстрани на пътя и привличаха очевидно доста преминаващи хора. Отбих се до една чешма между сергиите, която е някак скрита от пътя и се слиза по стълбички, за да се стигне до нея. Досега не знаех, че съществува, но като попитах продавачките за чешма, веднага ме упътиха. Презаредих шишетата и тръгнах нагоре по асфалтовия път за Бузлуджа. Донякъде следвах маркираната пътека успоредна на него, после походих по пътя. Общо взето ходенето по асфалта бе значително по-безболезнено, затова се възползвах от възможността да мина по шосето, въпреки че доста се заобикаляше. 
Стигнах паметника късно следобед, но незнайно откъде още имах сили за ходене и вместо да ги изразходвам за качване до самия паметник, реших да се напъна да стигна до хижа Младост. Турбините на ветропарка стърчаха отдясно на пътя и много ми разваляха преживяването от ходенето, но направих всичко възможно да ги игнорирам. Стигнах до хижа Младост учудващо бързо, даже преди тъмно. Всеки ден все повече се чудех как е възможно при всичкото ми мотаене, ставане късно и спиране на всяка крачка за плодове, снимки и гледки, все пак извървявах доста километри. Дистанциите се топяха някак неусетно.
Непосредствено преди хижа Младост асфалтовият път свърши, а с него изчезна и маркировката за Ком-Емине. Реших, че ще разпитам хижаря за пътя, за да не се натреса във ветропарка и да си навлека проблеми, там било забранено за външни лица. Достигайки хижата веднага ми се наби на очи изоставената постройка на хижа Бедек на метри от хижа Младост. Самата хижа Младост изглежда огромна и поне отвън добре поддържана. Пред нея ме посрещна циганско семейство, което прояви ентусиазъм веднага да позвъни на звънеца на хижата, за да се покаже хижаря и да говоря с него. Той дойде не след дълго, попитах го за пътеката на Ком-Емине и дали мога да разпъна палатка някъде наоколо. Беше много любезен и каза да се разполагам където искам. След което се прибра в хижата, а аз започнах да разпъвам палатката, много ми се спеше и само исках да си легна. Циганското семейство живееше в нещо като мини-катун отстрани на хижата, заговорихме се, беше им интересно да ми разгледат палатката. За миг се почувствах като в Африка, където абсолютно всеки се чудеше и маеше на това изобретение - сгъваемата къща :) Сърцето ми се стопли от спомени и заспах, мечтаейки за скъпата ми Африка...

предупреждение за паднало дърво

чешмата "Корита"

copy/paste?

по пътеката към Шипка

Шипка!

джанки - нещо различно от боровинките и малините :)

шосето към Бузлуджа

 

ветропарка

хижа Младост

преди лягане

Ден 15 - хижа Младост - хижа Българка - гара Кръстец - Хаинбоаз

По едно време през нощта ми стана доста студено и се наложи да стана да си облека якето. Не очаквах и тук както на заслон Ботев да мръзна толкова през нощта, все пак беше доста по-ниско като надморска височина. На сутринта хич не ми се излизаше от чувала, само като си покажех носа навън и усетех колко е студено, се завивах през глава и пак задрямвах. И така до към 8:00. Както вече ми стана навик :) Когато все пак се надъхах достатъчно, че да стана и вдигнах ципа на палатката, ме очакваше много неприятна изненада - непрогледна мъгла! Бе толкова гъста, че не можех да видя абсолютно нищо на повече от 3 метра от палатката. Хижата сякаш се бе изпарила. Някак си много се зарадвах в първия момент, веднага се сетих за "Мъглите на Авалон" и почнах да си представям какво ще изникне, когато мъглата се вдигне. Докато събера палатката и раницата, цялата ми коса и дрехи бяха обилно напоени с вода. Реших да тръгвам въпреки мъглата и въпреки, че не знам пътя, сърцето ми почна да подскача от радост за предстоящото приключение. Спомних си горе-долу къде се пада да е пътеката и тръгнах натам. Виждах само няколко метра пред себе си, но по едно време стигнах желон и разбрах, че съм на прав път. Пътеката се изкачваше, мъглата бе все така гъста. Съедини се с широк черен път и тръгнах по него, очаквайки да видя следващи желони. В определени моменти мъглата се вдигаше от някоя страна и огромните турбини изникваха като змейове, летящи в небесата. Беше толкова внушително, особено съчетано с шума, който издават при въртене. Вървейки по пътя и не откривайки следващ желон помислих, че съм на грешен път. Около мен имаше само турбини и реших да се върна назад и да поема по една пътечка нагоре, която подминах по-рано. Тръгвайки по нея не сбърках, стигнах до желон. Но после разбрах, че и пътят е водел накъдето трябва, защото по него мина кола, която по-късно засякох на един хълм. Бяха двама фотографи, екипирани с много техника, които явно бяха дошли да снимат турбините, обвити в мъгла.

Мъглата ту се вдигаше толкова, че да се огледат околните стотина метра, ту падаше като пелена пред очите и даваше само 3-4 метра видимост. Така продължи до началото на гората, което аз учудващо не пропуснах и хванах правилната пътека. Там мъглата стана още по-интересна, обвила дърветата. Беше толкова вълшебно, че не ми се искаше да свършва. След около половин час ходене през гората трябваше да спра от болки в ходилата. Тъй като тръгнах с обувките сутринта поради студа и влагата, сега едва ходех и въпреки всичко трябваше да ги сваля. Преобух се и за късмет времето се оправи и мъглата постепенно се вдигна като напече и слънце по едно време. Нататък цялата пътека до хижа Българка бе само през гората и ходенето беше приятно и интересно. Стигайки чешма, наречена Бабин Райкин чучур, загубих ума и дума като съзрях цял голям телевизор, пльоснат върху дървена маса с пейки за отмора. :)) Много се смях! Евала на идеята, който го е сложил, е истински веселяк :)

Стигайки хижа Българка се натъкнах на група туристи, които тъкмо тръгваха по маршрута за гара Кръстец, накъдето отивах и аз. Вероятно бяха две семейства, на няколко пъти се засичахме и изпреварвахме по широкия път. Спрях се до красиво вековно дърво, отбелязано с табела и ограждение, по-нататък пък имаше симпатичен катун, в който явно живееше някой. На места гледките към безкрайните старопланински гори бяха спиращи дъха. 

разкошно!

готин катун :)

на гара Кръстец

Развалините около гара Кръстец хем ме натъжиха, хем ме провокираха да ги разгледам. Изоставените постройки винаги са ми били много интересни и ужасно ме влече да влизам вътре и разглеждам.

По пътеката за Грамадлива и Химик след гара Кръстец срещнах много симпатична двойка възрастни туристи, с които се заприказвахме. Похвалиха ме за прехода и ме информираха, че имало някакъв, който щял да изкачва (или вече изкачил) големите български върхове за 24 часа. Замислих се, то хубаво ще ги качи за 24 часа ама какво ще види от тях и какво ще отнесе вкъщи от това преживяване, освен един гол рекорд. Ама свят шарен, хора всякакви :) 

Вървейки през гората към Грамадлива тотално се отнесох в мечти и хич не поглеждах маркировка. По едно време обаче видях доста табели за към хижата и отбивка вляво и се замислих. Колкото повече ги гледах тия табели, толкова повече не ми се вървеше по тях. Погледнах картата, за да се ориентирам и какво гледах тогава не знам, но ми се видя, че тази пътека и пътчето, по което вървях дотогава, се съединяват пак по-нататък. И кой знае за какъв дявол реших да си продължа по пътчето, въпреки ясната маркировка, отбиваща встрани. Явно бях в някакво супер разсеяно настроение след сутрешната борба да намеря пътя в мъглата и въобще не мислех къде отивам сега. Така хванах напълно погрешен път и се отклоних доста от маршрута като за бонус навъртях някой излишен километър :) Но пък за сметка на това какви красоти видях!! Пътят ме отведе в... Конарско :) Появиха се къщички на скромна махала, после пак гора, в която видях две прекрасни сърни, а по едно време самата Лява река направи денят ми абсолютно незабравим като ми предложи прохлада и освежаване в едно от разкошните си вирчета! :) Тази река е невероятна, за първи път бях точно в този район на България, но моментално ми стана един от любимите. Вирчетата на Лява река са омайващи и толкова привлекателни, на места водата им изглежда синя като в някой тропически залив, изумително красиво е! Аз се метнах в първия дълбок и оформен като басейн вир и така се освежих, че благодарих на цялата Вселена, задето ме изведе тук вместо на вярната пътека за Грамадлива, където сега гледам на картата - няма и следа от река. Ходенето по черния път към село Лява река беше все покрай река Лява река :)) Ейй три реки в едно изречение :) Имаше къпини на килограм, една беседка точно до реката, а на едно място видях табелка на скалите, обясняваща, че това е местност Плачещата скала и водата, стичаща се по нея, не пресъхва дори и при голяма суша. Село Лява река ме изненада също така приятно :) Стари къщи, нови къщи, много дълго село, доста живеещи там хора или дошли на вилите си за отмора... Гледаха ме с любопитство от дворовете, но почти никой не ме заговори. Спомних си за африканските села, където появата ми будеше небивал интерес и винаги някой ме канеше да пренощувам у тях накрая. Тук очаквано никой не ме покани, все пак сме в Европа, макар и в Лява река :) До главния път на прохода Хаинбоаз оставаха 5 километра след селото, така че точно преди да се стъмни стигнах на около 500 метра от прохода и легнах на поляна с висока трева да поспя след вълнуващия ден. Хубаво си прекарвах на това Ком-Емине, хич не можех да се оплача. Ако краката ми не се влошаваха всеки следващ ден, направо щях да се нося метър над земята от кеф. :) 

тук се отбиваше вярната пътека за Грамадлива, която трябваше да хвана

 

а това е пътя, по който поех - тотално погрешен

добре дошли в... Конарско!

 

брейй какви табели се появиха насред нищото...

  

моят личен басейн - толкова дълбок, че не стигах дъното

пълно с разкошни вирчета за къпане

 

прекрасната Лява река

 

в село Лява река

Ден 16 - Хаинбоаз - заслон Караиваново Хорище - хижа Чумерна

На сутринта отново се успах, но все пак по някое време се избутах от чувала, събрах всичко и излязох на прохода на Републиката. Сега трябваше някак да се върна назад до маршрута, защото отклонявайки се излязох доста встрани и малко напред. Трябваше да мина по половината проход на северозапад, за да се върна до маркираната пътека. Понеже това се явяваше като доста излишни километри, решението да ги стопирам бе повече от ясно. Ентусиазирах се страшно от предстоящия стоп! Още застанах да махам и моментално спря кола с много приятен шофьор. Като потънах в удобната седалка и си отпуснах краката просто си помислих, че не искам да ставам никога и направо не можех да се отлепя от нея, когато дойде време за слизане горе на Предела :) Стопът отлетя като един толкова кратък миг, а ми предстоеше едно тоооолкова дълго ходене до Чумерна, ако изобщо докретам до там, защото не си чувствах ходилата като особено стабилни. Нещата с тях лека полека се влошаваха. Някак си дразнещо неусетно всеки следващ ден ставаха все по-наранени и измъчени.
След крайпътното капанче на Предела пътеката хвана стръмно нагоре и се изкачи до панорамно местенце. Гледката много ми хареса и седнах да се полюбувам, след което тръгнах по коларския път към заслон Бутора. Не след дълго пътя се превърна в тясна горска пътечка, криволичеща и на места обрасла. Докато вървях по нея и мислите ми бяха кой знае къде, ме споходи неочаквана среща. Внезапно чух едно "здравей" зад гърба си. Като се обърнах видях един младеж със супер малка раница на гръб. Веднага се заговорихме и тръгнахме да вървим заедно. Маратонецът Божидар от Кърджали пробягал целия Ком-Емине до тук за седмица. Сподели, че тръгнали трима, но другите двама се отказали още в началото. Обсъдихме набързо маршрута, плановете си и той сподели, че след още няколко дни смята да е стигнал морето. Движи се с абсолютен минимум от багаж - една миниатюрна раничка може би няма и 10 литра вместимост. Тръпки ме побиха като си помислих колко ли малко вода носи вътре... направо се парализирах от ужас. А дрехи нямаше никави, само спортен клин, нагоре нищо и едни маратонки на краката. Вероятно и някаква връхна дреха в раницата. Направо не знам как се оцелява в планината без дрехи при лошо време. Но явно и двамата бяхме късметлии с времето. След около половин час ходене заедно, Божидар си продължи по маршрута с бягане, а аз се замотах по едни дървени къщички за наблюдение от високо, които се появиха по пътеката. По-късно излязох на отбивка, която бе особено объркваща. Там някъде трябваше да е заслон Бутора и някаква чешма, но нямаше следа ни от заслон, ни от вода. Пътеката се разделяше на три - направо продължаваше широкия черен път (може би към заслона), нагоре тръгваше малка стръмна пътека, а вляво имаше друг черен път, по-обрасъл сякаш. На едно дърво висеше ръждясала и надупчена като от куршуми табела-карта с интересно начертан маршрут, от която общо взето не можеше да се разбере много :) Имаше и една стандартна табела "Ком-Емине", която не беше особено ясно дали сочеше наляво или леко нагоре по малката пътека. Аз обаче тъй като обичам да избирам винаги най-гадния и труден път, хванах малката обрасла пътека, която в края си стана толкова стръмна, че сандалите ми взеха да се пързалят по сухата пръст и трябваше да стъпвам по тревите отстрани, за да се задържам. Като изкачих връхчето и влязох в гората, разбрах че това е била вярната пътека, защото маркировката се появи отново. Нататък се вървеше все през гора - отначало пътеката подсичаше склон и заобикаляше някакво възвишение, а после се разшири и тръгна равно и леко чак до заслон Караиваново хорище. Преди заслона срещнах двама с АТВ-та, зачудих се какво им е удоволствието от това да щъкат из гората с тези шумни машини и да плашат птици и сърни, да не видят нищо около себе си и да не могат да чуят нищо, поради ужасния шум от моторите. Хич не им е там мястото на тия АТВ-та.
Силно се надявах, да не кажа, че разчитах да има вода на Караиваново хорище. И като стигнах там и намерих нещо, което явно отдавна е било чешма, доста се притесних. Заслонът вътре беше доста интересен, няколко прилепчета се смутиха от мен като влязох. Разгледах набързо и продължих по-чевръсто по пътеката към хижа Буковец, там вече щеше със сигурност да има вода. На някои места маркировката се позагубваше, общо взето след Бузлуджа имаше немалко съмнителни моменти от типа "а сега накъде". Аз винаги поемах накъдето трябва, когато се напъвах да намеря верния път, но надали всеки преди мен е имал тоя късмет.
Точно зад самата хижа Буковец налетях на чудна чешма с ледена водица. Не се отбих изобщо в хижата, а продължих към Чумерна. Ставаше късно и не мислех, че ще стигна по светло до хижата, но се оказа, че греша и неусетно извървях последните километри. Стомахът ми леко се бе разбунтувал от глад, последното ми ядене беше на Мазалат преди почти 3 дни и вече трябваше нещо да сложа в търбуха, за да го умилостивя. Приближаването до хижата ме наведе на мисълта, че ще се яде днес :) На вратата на Чумерна ме посрещна жена, в първия момент си помислих, че е хижарката, но се оказа, че и тя върви по Ком-Емине. Вече два дни била останала на Чумерна да си почива. Каза, че в хижата имало още едно момче, което спяло сега. Сетих се за Божидар, но веднага отхвърлих тази мисъл - той бягаше следователно вече трябваше да има поне двайсетина километра преднина. Жената отиде да извика хижаря след като попитах за нещо за ядене, той се оказа много интересен човек, определено гостоприемен и явно изобщо не го интересуваше печалбата от хижата, защото навсякъде из столовата имаше разпиляни пари и явно всеки оставяше по нещо във вид на дарение вместо да плаща определена цена. Аз оставих моя принос в една чинийка, пълна с дребни пари. Веднага ми намери хляб, сиренце, домати и други зеленчуци за ядене. Самата хижа пък е прекрасна, има много книги на разположение, много карти, рисунки по стените, всичко е някак си свежо и с атмосфера, много ми хареса! Хижарят е свещеник и доста нестандартен човек, непрекъснато го избива на философия.
Седнахме на масата всички, не след дълго се появи и Божидар. Изненада се да ме види и ме похвали, че явно ходя бързо щом съм вече тук. Той решил да си почива и да не продължава след Чумерна същия ден. Цялата вечер седяхме с него и жената, която ако не ме лъже вече паметта, се казваше Валерия. Обсъждахме маршрута, Божидар сподели, че днес се загубил на мястото с ръждясалата табела и трите отбивки (където аз хванах стръмната пътечка) и тръгнал по грешен път. Валерия явно бе перфектно подготвена за маршрута, имаше 7 карти на Ком-Емине, знаеше много за всеки участък, а ние бяхме по-скоро експериментатори на късмет :) На мен лично само така ми харесва, ако знаех какво ме чака, щеше да ми е крайно безинтересно. От Иво на хижа Чавдар имах информация, че Върбишко-Ришкия участък от маршрута е около 40-50 километра труднопроходим терен с изпопадали дървета и липса на вода. Валерия сподели, че по нова информация имало доброволци, които разчистили някакъв участък и евентуално имало вода на едно място. Но това "евентуално" мен хич не ме устройваше. 50 км без вода аз не мога по никакъв начин да извървя. Така или иначе обмислях промяна на маршрута след Вратник, защото имах нужда от разнообразие, а и краката ми се влошаваха още и още, болката започна много да ми нагарча.
Хижарят беше изчезнал някъде, но се появи по едно време, беше леко пиян. Показа ми банята и каза, че мога да я ползвам въпреки, че съм на палатка, също така предложи да ми даде стая в хижата за без пари. Благодарих му за предложението, но и пари да ми дават не сменям звездната нощ под открито небе и кристално чистия свеж планински въздух за четири стени и покрив. Парите никога не са били причина да спя на палатка, тя е лукс според мен и то лукс, който само осъзналите, че нищо повече не им е нужно хора, могат да си позволят.
След доста приятни разговори и обмен на истории кой къде как е минал по маршрута и какво е видял, почна да ми се приспива. Изкъпах се, почаках в трапезарията косата ми да изсъхне малко преди да изляза навън, защото бе доста хладно. Вечерята от хляб с домати и сирене ми се отрази страхотно и вече чаках само да заспя, за да ми е всичко на ред. :) Взех си чао с другите, защото не се знаеше кой кога ще стане и тръгне на другия ден и дали ще се видим. До палатката ми цяла нощ бе прекрасното куче на Чумерна, с което веднага се сприятелихме. Сънят ми обаче бе много нестабилен до малките часове на нощта, поради пиянските песни на хижаря, които кънтяха навсякъде. Не смея да си представя как е било вътре в хижата. След като спря да пее успях да заспя най-после. :)

интересна находка в планината :)

понякога пътеката се стесняваше

а друг път бе широк коларски път

табелки до заслон Караиваново хорище

това е било работеща чешма, но вода вече няма

вътре в заслона е много интересно...

заслонът отдалеч

изядени табели :)

на прохода Елена-Твърдица

по пътеката за Чумерна

съкровището на Чумерна :)

хижата