Един красив край и едно вълшебно начало...

I hear the wind call your name 

It calls me back home again 

It sparks up the fire - a flame that still burns 

Оh it's to you i will always return 

....

("Spirit")

Не зная кога пак ще имам интернет и време да пиша, затова използвам да напиша всичко, което ми е на ума докато още съм в Претория и си чакам визата. Следващите 4 държави са ми уредени откъм визи и няма да ходя по столиците и големите  им градове, ще съм най-вече на природа, особено в Намибия.

Откакто съм в ЮАР много неща се промениха... не, всъщност греша - само аз се промених, нещата са си все същите :) Нещо се случи оная нощ на границата, нещо се пречупи и отпуши ужасното натрупване на негативи, което ми е пречело да полетя свободно. 3-те седмици стрес и напрежения, гняв и озлобление, в крайна сметка ме доведоха до отчаяна постъпка и тотално пречистване на мислите, пълна промяна на нагласата, че нещата зависят от хората по граници и посолства, а не от мен. Всичко ми върви по мед и масло, когато зависи от мен, но всичко се срива, когато зависи от недоброжелателни хора. Затова трябваше да ПОВЯРВАМ и да се самоубедя, че всичко ама всичко във всеки един момент, дори визовите премеждия, зависи само и единствено от мен! Да си внуша, че имам нужния енергиен заряд да пречупвам този на други хора и трябва да почна да го използвам ако искам да стигна донякъде. Звучи гадно, но точно тази самопромивка на собственмия ми мозък ме вкара в ЮАР. Вечерта след като реших да атакувам границата, с Киит преминахме последните 100 км като за миг. Никога не ще забравя как се чувствах в тия моменти, сякаш цялата ми съдба се решаваше в този момент, още повече, че мислено преди да стигнем Мапуто реших ако не успея на границата да сменя посоката - на север през Мозамбик и се връщам към България по пътя, по които дойдох. Съзнанието ми бе дотолкова готово за борба обаче, че умишлено отхвърляше тази възможност. Километрите се стaпяха, а притока на адреналин бе толкова висок, че почна да ми става лошо, стомаха ми се обърна, краката ми трепереха. Киит много искаше да ми помогне след като чу цялата ми история. Той самият също ме посъветва да се пробвам на границата. А аз взех това решение лесно, защото напоследък започнах да се вслушвам в знаците и да държа сетивата си отворени постоянно. Всичко сочеше, че трябва да опитам! Пристигнахме на страната на Мозамбик, удариха ми печат веднага, знаех че визата ми е single entry, което значи, че няма да мога да се върна в Мозамбик ако не ме пуснат в ЮАР, това ме мотивира още повече! Преди да влезем в залата на имиграционните на страната на ЮАР вече едва ходех от напрежение, но всячески се опитвах да излъчвам увереност. Влизайки в залата веднага ми се набиха на очи две жени на едно гише, които си говореха и се смееха високо, докато обработваха паспортите. Нещо сякаш ми крещеше в ушите да отида право при тях, а Киит веднага ми ги посочи и каза да се пробваме при тях. Надеждите ми бяха: да не забележат, че съм с български паспорт и ми трябва виза (много националности получават само печат на границата) или ако забележат, да им се моля, да ги убеждавам и да седя на границата докато ме пуснат. Киит подаде двата паспорта заедно, за да им покаже, че пътуваме заедно, а аз само седях отстрани, опитвайки се да излъчвам спокойствие. Едната от жените прелисти много бързо паспорта ми докато се смееше и си говореше с другата жена. Прелисти го втoри път и след като явно не откри каквото търсеше, ме погледна и с усмивка ме попита "къде ти е визата"? Лепнах си най-широката усмивка, дето можех да покажа и заявих с увереност "не се нуждая от виза за ЮАР, само печат на пристигане". Жената усмихнато ме изгледа и каза, че ще отиде да провери. Стомаха ми се сви на топка, когато тя изчезна някуге в стаичките отзад, а Киит само каза "game over". Просто щях да умра в тоя момент, толкова зле взе да ми става... Жената се върна след минута-две с паспорта ми, още по-усмихната отпреди. А на моето лице вече нямаше и следа от усмивка, очаквайки да чуя тежката им присъда. НО тя отвори паспорта ми на празната страница, каза само "правилно, не ти трябва виза, получаваш 90 дни право на престой!!" Удари ми печата и продължи да се усмихва. Аз онемях, усетих как ми се завива свят и xа да припадна... Киит ме побутна и каза "омитаи се по-бързо от тук, аз ще дойда като оправя документите на колата". Излязох на паркинга, времето беше спряло, краката не ме държаха, исках само да крещя, да плача, да благодаря, да се смея....... Влязох в колата и се скъсах от рев! Плаках докато Киит се върна и ме поздрави с успеха, каза само колко е важно според него да си на точното място в точното време. Обсаждахме усмихнатите митничарки и как точно сега е трябвало да пристигнем на границата, как няма нищо случайно. Аз не спирах да мисля по въпроса какво всъщност се случи: дали не са забелязали разликата между "България" и "Белгия" като са гледали списъците или пък просто жената бе толкова мила и толкова добра, че не искаше да ми създава проблеми в 22:00 вечерта на прага на границата. Искам да мисля че е второто, а е и много по-логично, защото по границите са много бдителни и винаги знаят дали ти трябва виза или не. След границата и след като се наплаках достатъчно, настроението ми рязко се смени и усмивката не ми слизаше от лицето. Толкова е странно чувството да стигнеш нещо, за което си се борил много време и си имал толкова трудности. Защото ако не бяха трите седмици мъки, никога нямаше да се чувствам така, прекрачвайки границата, както се чувствах онази нощ. Просто ЮАР щеше да е поредната държава... Но сега не е, сега ЮАР е огромна победа за мен, тази част от пътуването ми ме научи на толкова много... Моята нагласа, очаквания, мисли... всичко се промени така рязко в толкова положителна посока. И още по-високо оцених привилегията да съм тук и възможностите да преодолявам такива трудности, след които победата да ми е толкова сладка. След границата помолих Киит да ме остави в планинте в южната част на Крyгер, той отиваше в Нелспрут да спи при познати, а аз исках една нощ на палатка до Крокодилската река. Разделихме се с огромна благодарност от моя страна, защото всяко нещо и всеки човек през този ден допринесе за успеха, особено Киит, които никак ама никак не бе длъжен да вози нелегален човек до границата и евентуално да си навлече проблеми като им казва, че пътуваме заедно,а аз нямам виза. Слязох на пътя в мрака и отидох до самата река, разпънах палатката и си мислех, че за първи път от толкова време ще спя наистина спокойно. Но ми бе така трудно да заспя при всичките мисли, препускащи в главата ми! Трябваше да почна да броя крокодили, за да заспя (с овце не работи тоя трик). На сутринта имах най-красивата възможна гледка към планините, с леката мъгла след дъжда... Първи ден в ЮАР, сърцето ми изпълнено с положителни чувства, а ума - с красиви мисли. Забравям всички визови проблеми и решавам да празнувам всеки ден през остатъка от пътуването си :)) Стопирам първата си кола - пикап с 4 негри, строителни работници. Возя се в багажника, слънцето напича, а вятърът окончателно прочиства съзнанието ми. Втроият ми стоп ме среща с Kристо - южноафриканец от Йоханесбург на годините на родителите ми. Тъкмо се връща от Кpyгер парк, една седмица прекарал там в наблюдение на птици. Птиците са голямата му страст, както и колоезденето. С тези двете на лице веднага ми става ясно, че ще има много за какво да си говорим. Много се радва на пътешествието ми и ме кани в дома си в Йоханесбург. Два дни живея в огромната му къща, ходим по домовете на негови приятели, които организират семейни събирания, ходим на колоездене 50 км извън ЙБ, кеото вече напълно ме отлепя от земята и ме кара да полетя от щастие... Спомням си за Лаос, където в азиатското си пътуване за първи път имах шанса да карам колело и се разтапях от щастие.  С Kристо и приятелката му Анuлиин си прекарваме много щастливи два дни. На третия обаче се отправям към Кеип Таун, за да видя най-после приятелите си от Занзибар. Нямам търпение, затова и стопа ми върви бързо и леко. За един ден и една нощ минавам 1500-те километра и призори съм в Кеип Таун, както го наричат "the Mother City". Надали има на света по-хубав голям град, където човек да е "заклещен" в чакане за визи. Ванита и Ригхард, както и огромният ризеншнауцер Шивас ме посрещат с нескрита радост. Следващите 10 дни съм при тях, водят ме до Cape Point и Cape Good Hope - най-югозападната точка на континента, а и резерват, където може да се видят много даси, щрауси, бонтебок и други животни. На Cape Point, изкачвайки се по хълма до стария фар, се вижда сливането на два океана - Атлантическия и Индийския. Лека ивица се забелязва, където водата се смесва. Цветовете на пейзажа са изумителни, красотата спира дъха. Водят ме и по всички възможни паркове за животни: "Butterfly World", "World of birds", "Giraffe park"... Тези места ми напомнят за зоологическата градина на Стив Урвин в Австралия, където животните са такива, които са пострадали при инциденти, спасени от случайни хора, бездомни екзотични животни, гледани в плен преди това, въобще само животни, които не могат да оцелеят в природата... в тези паркове всички животни са такива... Животните не са в малки клетки като в зоопарковете, а в големи помещения, където влизаш и можеш да ги докосваш, да общуваш с тях колкото желаеш. Всеки ден с Ванита и Ригхард бе интересен, а с Шивас станахме неразделни, той облекчаваше болката ми от липсата на моя Робин. Докато бях в Кеип Таун се срещнах с много хора - шведът Тео, който иска да стопира до Европа, но не може да вземе визата за Ангола и обмисля да мине през източна Африка, австрийката Кристине и приятеля и американеца Роgер, който е тyргаид по професия, но и адски интересен човек, който знае много за скритите нетуристически места на Кеип Таун. Един от дните ме води из подземните тунели на града. Малко от живеещите в Кеип Таун знаят за тези тунели, били са построени от холандците и са множество с различна дължина, но все са под улиците на града. Ние обходихме един, които започва от замъка и продължава 3 километра по посока Table mountains. Рогер казва, че има тунел и под остров Робен, където имало болница, построена в тунела. Предпоследния ден се виждам с Бен - австриеца, които ме взе на стоп от Етиопия и през Кения и пътувахме заедно 48 часа по брутален път. Като се срещаме в центъра на Кеип Таун, Бен е толкова щастлив да ме види и с усмивка ми казва "не мога да повярвам, че успя да стигнеш до тук". Любимата ми кола - неговият land-ровер, си е все така окичен със ctикери с флагчета на различни държави и все така със сгъваемата палатка на покрива :) Бен обаче е разчистил целия багаж и колата изглежда огромна отвътре. Спомняме си с носталгия двата страхотни дни на пътя, той разказва цялата си история на шофирането до Кеип Таун, как колата е трябвало да претърпи ремонт след Кенuя и как са му я развалили повече, отколкото оправили в сервиза... Успял да стигне Кеип Таун точно преди Нова година, имало статии във всетниците за пътуването му, а той пък писал в блога си за мен и ми го прати да го чета на немски, доста зор видях, вече го забравих немския за съжаление. С Бен прекарвам почти целия ден, разказвам му и за визовите си проблеми, той още се мъчи да си изкара разрешително за работа. Още не е почнал работа като фотограф, казва, че никак не било лесно да се намери, но няма да се откаже. Последния си ден в Кеип Таун изкачих Table mountains - оставих най-хубавото за накрая. Разкошна стръмна пътечка води нагоре, гледката от върха е неописуемо красива. Двата океана, планините....... Прекарвам целия ден по върховете, пътечка след пътечка, гледка след гледка... красотата е безкрайна и спираща дъха. Слизам по тъмно, на другия ден си вземам довиждане с прекрасните ми домакини с обещание да се видим в България следващия път. Един от малкото пати, когато плача на сбогуване... Започвам стоп към Cape Agulhas - най-южната точка на континента. В късния следобед вече съм до знака, обозначаващ края на континентална Африка, само Южния полюс е на юг. Вечерта спя до плажа, готини южноафриканци ме канят на вечеря. Следващите два дни пътувам по крайбрежието, насищам се на красиви пейзажи, минавам мостовете на Tsitsikama, откъдето хора скачат, когато искат да се самоубият, стигам Порт Елизабет и спя в гората недалеч от града. Хващам дълъг стоп с камион до ЙБ, шофьорът е изключително мил, но ме храни твърде много, постоянно ми дава напитки и храна, напомня ми за турското гостоприемство. :) Стигам близо до Претория, но най-трудно е да вляза в самия град, стопирайки по магистралите около града чакам доста, защото хората особено много ги е страх да спират. Накрая супер симпатичен негър ме взема и ме кара право у тях, където се запознавам с жена му, децата му и петте му кучета :) По-късно ме кара право до дома на хоста ми Андрiu, където оставам следващите 4 дни. Андрiu е доктор, последна година в университета, но вече работи в болницата. Води ме на ръгби мач, за първи път в живота си гледам ръгби, забавата е пълна, стадионът е претъпкан и феновете са луди, дори за момент поддръжници на противниковия отбор биват нападнати и замеряни с кенчета от бира. Накрая чисто гол фен тича по игрището :)

Сега още съм в Претория, утре трябва да си взема визата за Конго Бразавил и в събота сутрин заминавам. От тук нататък започвам да "се парzалям по филия, намазана с мед и масло, а в края на филията ме чака басейн, пълен с течен шоколад" :) Това ще е втората част от пътуването ми, този път посока към дома. По-надолу инфо за визите..

Малко бурокрация за информация :)

Откакто съм в ЮАР всичките ми бурократични проблеми изчезнаха като с магическа пръчица. Плащам си за виза - получавам виза. Визите за Намибия и Ангола взех в Кеип Таун. За Намибия чаках 3 дни и платих 60$, дадох им само зелена карта на кола да покажа че пътувам с кола, това вместо самолетен билет и резервирах хощел за вечер, след което го канселирах като си взех визата. Чиста работа. В посолството на Ангола отидох с изцяло негативни очаквания, прие ме лично консула след като жената на гишето му показала паспорта ми. Бе меко казано изумен от пътуването ми, даде ми визата за два часа, а се чака 7 дни нормално. Имахме дълга дискусия по въпроса откъде ще мина по пътя си за Европа, беше му многo интересно. Платих си 130$ за визата, кандидатствах за транзитна виза за 5 дни и това ми дадоха. Предостатъчно да се прекоси Ангола и да се види мъничко от нея. Не ми се мислеше изобщо да подавам за туристическа, защото се искат огромно количество документи и пари, а и зная немалко хора, които от няколко месеца чакат в Кеип Таун и ги режат всеки път като кандидатстват ( и всеки път си плащат отново и отново таксата). При така създалата се обстановка с благоразположението на консула обаче, може би щях да я взема. За жалост другите чакащи в посолството ме заляха с много негативна енергия, защото аз бях на края на опашката, но мен извикаха най-напред и аз си получих визата заедно с хора, кандидаctвали преди седмици. Беше ми много неудобно да пререждам. В Кеип Таун за жалост няма консулства на ДР Конго и Конго Бразавил затова трябваше да се преместя в Претория и да продължа с уреждане на визи. Най-напред отидох в българското посолство, беше ми толкова приятно да говоря български отново :) Двете момичета бяха много любезни и изключително бързо и адекватно ме снабдиха с нов паспорт - временен с 6 страници, надявам се достатъчни да ме върнат у дома, че напоследък все по-често си спомням за латвиеца Мaрцис, които си отлепя визите в паспорта с ютията и си мисля дано не стигна до тоя момент и аз :)) Докато чаках за новия паспорт подадох документи за ДР Конго. Там също консула лично ме прие и се получи много интересно - той реши да заобиколи правилата и изискванията и да ми даде виза за 2 седмици вместо за 3 дни (аз исках да кандидатствам отново за транзитна, защото не се искат много документи за нея). Обаче получих виза за 2 седмици, покривайки изискванията само за транзитна тридневна. Истината е, че вече паспорта ми (стария) почна да ми помага, толкова много визи има в него, че хората по посолствата не се колебаят изобщо като ми дават визи, виждат че не съм престъпник или нелегален имигрант и сигурно си мислят щом толкова много страни са ми дали визи, защо пък те да не ми дадат :) След като взех визата за ДР Конго, кандидатствах за Бразавил, и там за транзитна, но също ще ми дадат двуседмична. И отново минах тънко, искаше се покана и какво ли не, но жената като ми видя паспорта - последна празна страница, се хвана за главата. :) За тази виза се чака 3 дни, така че ако всичко е на ред утре трябва да я получа и вдругиден сутринта напускам Претория в посока Намибия. Ще съм с 4 визи в паспорта! Такъв успех отбелязвам за първи път. Чак в Бразавил ще трябва да спирам за визи (или в Киншаса, ще преценя къде е по-удобно и бързо). 

Emoziонални размисли и emoziонални страсти... само...

Интересно нещо е безсрочното пътуване... не помниш кога си тръгнал, не знаеш кога ще се върнеш и колкото и да се опитваш да определиш къде му е половината, сметките все не излизат. 

Но ако толкова искаш да го сложиш в рамка, поне си създаваш илюзия за "половината" и за "края". 

А началото остана някъде мнооого далеч, преди половин година, в първия слънчев септемврийски ден. 

Последния ми ден в Кеип Таун лежа на най-издадената над пропастта скала на Table mountains, под мен летят двойка орли! Градът е туй ниско и изглежда така безсилен пред планината. Гледам орлите, очите ми се пълнят със сълзи. Толкова много и толкова солени, че скалата под мен става мокра за минути. Сълзите са от радост и от тъга, от напрежение и спокойствие, от мъка и щастие, от състрадание и гняв.......ужасяваща смесица от всички тези емозии. Надали има емозиа, която да не минава през мен в тези часове, прекарани на топлия камък. Мисля за дома, мисля за всички, който обичам... мисля колко са далеч и колко са близо. Светът е толкова малък, а и толкова голям... а на мен така ми се прибира вкъщи, но и така не ми се прибира... Цялото ми съзнание е изпълнено с противоречия. Душата ми копнее за приключения. Гладът ми за приключения е по-свиреп отвсякога! Искам да падам, да ставам, да летя и да се гмуркам, да рискувам и да печеля, но и да губя, да ходя по стъкло без да се порежа, да тичам по ливади с отровни цветя без да ги настъпвам, да плавам с лодка по река Замбези и да падна във водопадите Виктория....... Спомням си как седях вкъщи и си представях какви ли не приключения и опасности, които мечтаех да срещна в Африка... И така дойде денят да почна да сбъдвам мечтите... защото най-красивото нещо на една мечта е нейното осъществяване! Но нали съм едва на половината от пътуването си, толкова много нови приключения ме очакват! Искам да е диво, искам да е трудно, искам много да плача и много да се смея! Искам да срещам ангели, но и да се боря с демони, искам толкова много.... Сърцето ми препуска неудържимо при тези мисли! Толкова много мечти се осъществиха на това пътуване, толкова много нови се родиха!!! Гледам орлите и мечтая как ще се върна вкъщи и ще си направя криле - голямата ми мечта да бъда птица ще се осъществи! Един ден живот като птица предпочитам пред сто години живот като човек. И как си мечтая да ида да бера гъби в гората до Хасково, ооо и колелото ми, което хваща паяжини на тавана лелеееее колелото ми :))) Мислите ми са пълен хаос, а скалата е все така топла, две дасита се разхождат наблизо без страх. Туристи няма, те са от другата страна на билото. Мисля си за стотиците прекрасни африканци, благодарение на които днес седя на тази скала! Мисля си колко много дължа на света, колко много той ми е дал. Всички тези хора, дали ми толкова много, довели ме толкова далеч. Образа на лошите хора избледнява толкова бързо, а добрите остават туй дълбоко и вечно! Мисля си как нямам търпение да хоствам каучсарфари вкъщи, как ще изпратя подаръци по пощата на африканците, чийто адреси пазя... Мислите ми са повече от пълен, тотален хаос. Часовете се ниjaт, залеза идва и си отива, сълзите ми все така не спират. По тъмно правя двучасовия хайк надолу по стръмната пътечка, дори челника ми го няма и трябва да си светя с фенерчето на телефона. С всяка стъпка надолу усещам края на нещо прекрасно и началото на още по-прекрасно такова! Сменям посоката, студеният север ще е моят водач занапред. Казвам сбогом на ЮГа - водачът, изпълнил успешно мисията си и довел ме до края на Африка. Африка - най-вълнуващия, изпълнен с противоречия континент. Толкова много доброта, но и лошотия, толкова потресваща бедност, но и духовно богатство, толкова истински усмивки и щедрост, но и брутален материализъм.... Африка не може да бъде описана, не може да бъде обяснена. Може би никога няма да я разбера, но поне ще я обичам без да е необходимо да я разбирам. И копнея да опозная другата част от нея, онази западната, за която казват, че е по-дива и красива. Но този път очаквания нямам, тръгвам с отворено сърце и сетива. И зная, че няма нещо, което да ме събори и да не мога да се изправя. 

Even those who are gone

Are with us as we go on

Your journey has only begun

Теаrs of pain, теаrs of joy

One thing nothing can destroy

Is our pride, deep inside

We are one

("Lion King")