Из Зимбабве и Мозамбик

 Хараре - най-зеленият град в Африка. Първият ден след като автобусът, които ме взе на стоп пристигна, един от пътниците ме покани да остана при него и жена му за деня и да преспя у тях поне една вечер. Беше неделя сутрин, усещах голяма умора от безсунната нощ, а и нямаше какво да правя в града след като посолствата са затворени, но най-вече - не исках да пропускам поредните прекрасни хора, които ме поканиха. Умората си каза думата и още като пристигнахме в къщата, едва се запознах с жена му и заспах непробудно. Младата двойка живее в предградията на Хараре, в къща с бананови и мангови дървета в двора и множество шумни, но симпатични съседи. Събуждам се следобед и така ми е прегладняло, отkривам приятна изненада - топла садzа на котлона (моето любимо угали в Зимбабве си има друго име - садzа). Оказва се, че е сготвена специално за мен, но всички похапваме заедно.

С такъв мерак се запътвам да мия чиниите, че колкото и жената да се опитва да ме спре, не се получава и по мое настояване честта да измия чиниите е моя най-после. Трудно е да си гост на африканско семейство, разглезват те твърде много, само ядеш, спиш и не работиш. На мен така не ми се нрави, чиниите да ми мие някой друг не говори никак добре. Прекарвам си cudesно останалата част от деня с тях и на сутринта се сбогуваме и аз се отправям към посолството на Мозамбик. Изключително приятна и учтива жена ми приема документите и казва да мина на другия ден да си взема визата. Никакви ядове. Тръгвам към българското посолство с идеята да ги моля за помощ относно проблема с визата за ЮАР. На мястото на българското посолство обаче откривам само едан бележка, че е било закрито, а учтивият турчин Ахмед излиза от сградата и ме пита как може да ми помогне.
В тотален ужас съм отново, и сега какво... Посолството на ЮАР е следващата ми спирка, чакам на опашка повече от час за да получа информация дали могат да ми издадат виза или не. Като ми идва реда любезен господин ми обяснява какви документи се искат (в предни публикации писах за това), нищо не казва за гражданство обаче, иска само копие от визата ми за Зимбабве. Голяма радост ме обхваща, надежда се появява на хоризонта. Следващите дни събирах документи, прекарах една нощ в дома на Бовен, жена му и кучето Снупи, които ме взеха на стоп като излизах от града да търся място за палатка, а отаналите нощи бях при Ребека - момиче от каучсурфинг. Тя е бяла, но си е от Зимбабве и ми разказва за Мygабе, целия ужас с инфлацията преди години, тежката им политическа ситуация... В Зимбабве си нямат собствена валута, осиновили са американския долар, за стотинки ползват южноафрикански ранд и боцванска пула. Имали са техен си долар, но ситуацията с многото нули ги е направила трилионери и до там. :) Сдобих се с банкноти няколко трилиона долара и все така ми е забавно като ги погледна, а с тези трилиони един хляб не можеш да си купиш :) Така или иначе тези пари вече само колекционерска стойност имат, продават ги на туристи най-вече. Ребека никак не е оптимистично настроена за бъдещето на Зимбабве, казва че немалко хора се молят Мygaбе да умре (той май е на над 90 вече), но и да умре други още по-лоши хора в правителството им ще са на власт. Цените в страната са много високи, но тя споделя, че поне тя и семейството и все още се радват на качествен живот и не мислят да напускаат страната. Един от дните ми в Хараре излизам из центъра да направя малко снимки, още след първите няколко кадъра ме пресрещат двама полицаи: "Видяхме те да правиш снимки, не знаеш ли че е забранено, сега трябва да те арестуваме". С усмивка и тотален непукизъм им се извинявам и изтривам снимките, тогава се отказват да ме арестуват и ми заявяват да считам тази случка за последно предупреждение. Снимането в центъра на града не става поради многото важни административни и бизнес сгради, въобще снимането в градовете в тази страна не е много разумно. Чувства се силен полицейски контрол, полицията им е екстремно корумпирана, не веднъж докато пътувах на стоп шофьорът бе cпрян и без да е в каквото и да е нарушение бе принуден да дава подкуп, за да ни пуснат да минем. Отначало много се притеснявах за камуфлажните си панталони, защото са забранени в страната. И започнах да нося другия си панталон, които обаче целия се покри с кaлни петна от играта с кучето Снупи в градината, затова реших че каквото и да става не отивам по посолствата с кaлни панталони и започнах да си нося камуфлажните. През целия си престой в страната нито веднъж нямах проблем заради това, явно към туристи са толерантни и не ги бърка с какво си облечен. Последния ден в Хараре, когато събрах всички нужни документи и отидох в посолството, само дето не ме изхвърлиха от там. Бяха толкова груби и така уjасно се държаха с мен, не можех да повярвам, че това се sluchvа. След всички документи и време, ми се заяви, че щом нямам виза за 90 дни вместо за 30 дни за Зимбабве, то значи нямам право да кандидатствам за виза за ЮАР. От пиле мляко извадиха само и само да ме изгонят. Отидох в офиса на имиграционните да им се моля да ми дадат 90 дни виза. Да ама не, такива не се давали на туристи, максимума е 30 дни. Теглих майната на всичко и реших че ще пътувам няколко дни в Зимбабве и после прaво към Мапуто, Мозамбик, където ще си изпратя паспорта за България и ще чакам да ми пристигне визата по пощата. Запътих се към водопадите Виктория най-напред. Там прекарах две нощи край реката, видях много хипопотами, които цяла нощ ядяха недалеч от палатката ми, видях слонове, глигани, антилопи... местни ми казаха, че преди дни имало лъвица някъде наблизо, но не я видях. Посетих и водопадите, невероятна красота само дето плисна брутален дъжд и освен от пръските на падащата вода, се намокрих сериозно и от дъжда. В обектива на фотоапарата ми чак влезе вода, но след като го изсуших нямаше последствия. Водопадите Виктория са изумително природно творение и колкото и да е туристическо и комерсиално самото място, то вълшебството на водопадите никой не може да ти отнеме, наслада за сетивата! След водопадите и разкошната река Замбези, в която не пропуснах да направя едно плуване, се отправих към каменистите хълмове Матопо. В Булуайо - градът близък до хълмовете, пристигнах надвечер и веднага се намери отново някой да ме приюти. Останах при жена и дъщеря и в южната част на града. Дъщерята бе уникална, пишеше стихове и рисуваше, бе много интелигентно и талантливо момиче и цяла вечер до късно четохме поемите, които е писала и разглеждахме рисунките и. Окуражавах я с толкова много радост, искаше ми се да я накарам да повярва, че ще постигне много само да не спира да пише и рисува, защото е много талантлива и се надявам, че ми повярва. Сподели, че всичките и приятели и се подигравали и никой не я е окуражавал за това, което прави. Но все пак не се е отказала, което ме кара да мисля, че ще успее занапред да осъществи мечтата си да стане писателка. На следващия ден правя голям преход из хълмовете, срещам маймуни, множество антилопи и разглеждам стотици камъни с всякакви странни форми. До самият национален парк Матопо не се приближавам твърде много, защото въоръжени рейнjaри дебнат за бракониери, отстрелващи носорози и обстановката е много напрегната, че да се разхождаш нелегално в силно охранявана зона. Инструктирани са да стрелят моментално. Разглеждането на местността Матопо ми осигурява цял ден здраво ходене и снимане. За съжаление докато вървя по пътя беz да стопирам покрай мен минава кола, която катастрофира жестоко на 300-400 метра след мен. Кълба дим обхващат небето, тичам да помагам, но преди мен вече друга кола е спряла и хората помагат на ранените. В катастрофиралата кола има четирима полицаи, превозващи труп до следващия град. Колата е буквално смазана, а полицаите са сериозно ранени, със счупени крайници, биват отведени с линейка, но трупат си остава да лежи на тревата в канавката в следващите няколко часа, докато от болницата успяват да изпратят друга линейка да го прибере. Вечерта след Матопо отново получавам подслон в къщата на местни, хората в Зимбабве не ме оставят на улицата нито ден, едва успявам да прекарам две вечери на палатка сред природата в тази страна. Отново садzа за вечеря, отново обич и топлина от страна на поредното семейство. Спя в градината им, след още два дни съм на границата с Мозамбик. Служителите са бързи, минавам за нула време и хващам стоп с израелски трафикант на диаманти. Кани ме да остана в Маника, където живее, за да си върти по-лесно бизнеса с диамантите. Не може да живее в Зимбабве, защото по-лесно ще го хванат, затова се е установил в Мозамбик, близо до границата. Целия следобед прекарвам с него и приятелите му от Ливан. Най-после съм сред хора от моята част на света, говорим си много за България, Израел и Ливан. Всеки го мучи носталгията, за първи път откривам хора, с които мога да си споделя мъката. Седим на масата в ресторанта и те давят мъката с алкохол, аз с мляко с какао. Те живеят в хотел, но не в стаите, които се дават на посетители, а си имат техни постройки. Кумпингувам в градината въпреки многото свободно място вътре, просто навън при всичките тези разкошни планини и чист въздух не е за пропyскане да се спи! На сутринта докато си вземаме довиждане ме предупреждават да внимаваам в Мозамбик, имало много малария, наводнения и лоши местни хора. Чудя се да се смея ли или да плача, но от уважение си замълчавам. След няколко стопа се озовавам на главния път за Мапуто, една табела ми показва 1111 км до столицата. Слънцето напича, аз си вървя по пътя, а коли вече няма никакви, Това ли е главната магистрала през цялата страна, си се чудя на ум. След 30 минути идва кола. Любимите ми стари модели Land Роувер, шофира го южноафриканецът Киит, които се занимава с проект за опазване на хищниците в резервата Няса в северната част на страната. Живее от 10 години в Мозамбик, но често кара до Кеип Таун. Планира да остане там два месеца и да се върне в Мозамбик след това. Пътуваме заедно тези над 1000 км, спираме до плажа да преспим една нощ и на другия ден отново на пътя. Километрите се топят, пейзажите са изумителни... Всичко е зелено, на север повече банани, на юг множество палми и плажове... Доста по-бедна от околните страни, Мозамбик ми допада значително повече. За жалост обаче хората говорят португалски, а не английски и няма как да проведа разговор с повечето местни. По план трябва да стигна Мапуто и да седя там без паспорт поне 2 седмици докато DHL ми доставят паспорта в България, в посолството ми дадат виzата и докато паспорта ми стuгне обратно в Мапуто... Само от мисълта за това ми става лошо... Не мога да пътувам никъде, защото полицаите са силно корyмпирани и ако ме засекат без паспорт пак ще трябва да се пазарим. В града пък няма къде да спя, писах на каучсурфери, но никой не ми бе отговорил. Точно преди Киит да ме остави в Мапуто, в пристъп на отчаяние реших да сменя посоката и плана..... Продължение по-нататък :)