Ботсвана - между слонове и диаманти

Вчера имах голям повод да черпя - взех визата за Ангола, най-трудната виза в Африка, взех я за няколко часа :) Консулyт лично ме прие и бе изумен от пътуването ми, дотолкова се впечатли, че забрави всички процедури (нормално се чака 7 дни и се искат много документи) и ми даде
визата просто така, без почти никакви документи и съвсем никакви ядове, само платих цената - 130$ :) Симпатията му към мен и това, което правя, доведе до изненадващ обрат и въпреки че отидох в посолството с нагласата, че ще получа отказ и ще ме изгонят, получих виза в
паспорта си и пожелания за прекрасно пътуване! Всичко по тези посолства зависи от кефа на един единствен човек, който както може да ти съсипе цялото пътуване и да те кара да си скубеш косите, така и може да ти спести всички ядове и да отвори вратата пред теб като ти даде визата за нула време. В понеделник подавам за Намибия, тук в консулството им в Кеип Таун са много приятелски настроени и ще ми я дадат без ядове, събрах нужните документи и в сряда другата седмица ще я взема и поемам към Претория да уреждам временния паспорт и още две визи - ДРK и Kонго Бразавил. Ако и тези оправя ще съм много стъпки напред и чак в Бразавил ще се занимавам с визи отново.


Сега по същество, най-после имам време да седна да разкажа за събитията след Габороне. :)

Следващите дни в Габороне бяха както много напрегнати, така и много положителни поради новото ми приятелство със семейството, което ме прибра у дома си. Те живеят в центъра на града, имат две щури деца - Майкъл и Шалом, които бяха много щастливи с присъствието ми, тъй като им носех бонбони всеки ден (три за мен, два за тях двамата :)) Майка им готвеше изумително вкусно, хранеха ме толкова добре, че се разглезих сериозно. Те от 10 години са в Габороне, но един ден, когато положението в Зимбабве се оправи, искат да се върнат у дома. Обадиха се на сестра си в Зимбабве да ми прати покана за визата, но работата не стана навреме, тъй като тока в Зимбабве, а и в Габороне постоянно спира, тя не успя да прати поканата на меил. Затова направих хотелска резервация. На следващия ден успях да подам документите (зедно с 40$) в посолството, където ги приеха грубо, но без коментар. Мислех си сериозно, че ще ми дадат визата и с радост реших да напусна Габороне за следващите дни и да пообиколя Ботсвана. Но преди това, в събота сутрин, имах покана от семейството да се присъединя към тях на църковната служба сутринта, след което те ще ме закарат до края на града, където лесно ще
стопирам. Които ме познава знае много добре колко негативно ми е мнението за християнството, но не можех да пропусна шанса да видя този цирк с очите си и да опозная врага, за да го победя. Семейството е вкопчено в църква, наречена Seventh-day Adventist Church. Всяка сутрин в събота е празник за тях. Цял ден като се започне от петък следобед на ДВД-плеaра във всекидневната вървят само църковни филмчета, концерти, музика.... И тъй като имат 2 деца на по 8 и 10 години, ужасът е пълен, децата трябва да слушат и гледат всичките тези безумно отегчителни филми вместо да гледат анимации и да се забавляват през
уикенда. Те са дотолкова научени да ходят на църква и да се молят и какво ли още не..... Много ми е жал за тях и как жестоко са манипулирани от родителите си, а родителите от друга страна са манипулирани от една брилянтна машина за пари - църквата. И така, след като ме поканиха да се присъединя дори знаейки, че не принадлежа към тяхната религия, реших да видя от чисто любопитство какво правят тези хора като идат на църква. Сутринта всички облечени с  най-хубавите си дрехи, перфектно изгладени. Аз с най-окъсаната си тениска (умишлено тази избрах) и камуфлажните си гащи, дори не си сресах косата, за да изразя неуважението си към тази институция. Майката искаше да ми изглади тениската и направо се втрещи като и казах, че никога не си гладя дрехите. :)
В църквата пълно с хора, не се събират вътре, затова закъснелите седят отвън в двора. Всичките чернокожи, нито един бял освен "шефовете" на църквата, изнасящи речи. А има много бели в Габороне, просто знаят много добре що е то църква и бягат като от чума :) Сядаме на скамейките, залата е огромна. Почват да се изнасят речи и молитви, песни и пляскане, редуват се горе-долу същите хора, водещи службата. Подканят миряните си да бъдат добри, защото иначе Бог ще ги накаже?!? По някое време се минава на същината на събирането - бизнеса на църквата. "Бог иска да си купите тези книги" - кyнти гласа на едра африканка, опитваща се да убеди хората да купуват. Книгите са всевъзможни промивки на мозъци и всичките са на църквата и идват на съответната висока цена. Спомням си как цялата къща на семейството е пълна с неща на църквата - чаши, чинии, ДВД-та, книги.... какво ли не, може би и долните им гащи носят логото на църквата. :) Бизнесът е преуспешен и рибите кълват! Хорицата поглъщат jaдно всяка дума от устата на едрата дама и се насочват към щанда с книгите. "Купувайте хора, Бог иска да купувате..." Напушва ме смях, но и ми е жал за тях. Службата продължава с молитви и още и още оферти... Бизнесът на Исус, парите на Исус.... както бе казал един африканец "Бог е за да ни пази от опасности и за да ни дава пари". А Африка е пълна с християни, черните вярват, че белият човек ги е просветлил като е донесъл Библията и е унищожил местните вярвания. Ни най-малко не се гордеят с произхода и културата си, ни най-малко не поддържат традициите си. Срам ги е от миналото им, срам ги е да не са християни. От първостепенно значение за тях е да са християни. А това е прекрасна възможност за белия човек да прави бизнес, християнството губи последователи в Европа и въобще навсякъде, където хората са се научили да мислят сами, но печели много души в Африка, където все още си битува подчинението на черния пред белия човек, който е донесъл библията и едва ли не затова трябва да са му благодарни, нищо че ги е влачил по континентите за роби и е унищожил културите, вярванията и въобще живота на тези хора. Но днес черният човек не мисли, той е християнин само защото белият човек е християнин и просветлен, за тях тази възможност да вярват в Исус e дар от белокожите и колкото и да са ги клали, поробвали и съсипвали, те пак си вярват че каквото е сега, е добро - християнството. На края на службата има нещо като курсове в двора, хората се разделят на групи според възрастта. Седя отстрани и наблюдавам групата на младежите, младо момче започва да изнася лекция на тема "Еволюция срещу религия". В лекцията еволюцията и Чарлз Дарвин са брутално оплюти и подиграни, а Исус и неговите творения в стил "дай ми реброто си да ти направя компаньонка" са издигнати на пядестал и няма логично обяснение или аргументи, а само гръмки тиради, лишени от всякаква мисъл. Африканци мразят и избиват змиите. Ще попитате що точно пък змиите? Ами защото в Библията змията е Дявола... Без коментар съм след цялата служба. Жал ми е за тези хора, толкова са мили и толкова обсебени и подвластни на всякакъв контрол. Ако им кажат да купуват - купуват. Ако им кажат да вярват на всякакви нелепости - вярват. Каквото им се каже не подлежи на съмнение...
След службата се натоварваме на колата в посока изхода на града. Разделяме се с обещание, че ще се видим след седмица. Имам леко главоболие от службата, но го преодолявам и почвам да стопирам към първия по-голям град - Каnye. Бърз стоп до там, не влизах в града, а слязох на разклона за Канг. Патят опустя, бе ранен следобед. На автобусните спирки чакаха много стопаджии. Реших, че си продължавам с пешеходството и стопирам само в движение вместо да чакам на едно място. След първите 2-3 километра ме взе камион. Шофьорът бе от Намибия и за там пътуваше, идваше от ЮАР. Много приятен човек, разказа ми за красотите на страната си, за пустинята и пясъчните дюни, за брега на диамантите... Ботсвана и Намибия са богати на диаманти страни, дори минахме през градче на име Jwaneng, където имат голяма диамантена мина. Пътувахме много часове и километри, но точно преди Канг камиона се развали. Единия резервоар за бензин се изпрази, а помпата не изпомпваше от другия. Отворихме камиона и свалихме някои части, но самата помпа явно бе запушена, а и шофьорът не бе много наясно какъв е проблема. Бе късно вечерта, почти полунощ и малкото коли и камиони, които минаваха, явно се срахуваха да спрат да ни помогнат, защото колкото и той да им махаше и правеше значи, никoй не спираше. Накрая кола отби от пътя, двама младежи от Конго искаха да ни помогнат, но нямаха необходимите инструменти в колата. След минути до тях спря камион и шофьорът бе щастлив, защото знаеше че колегата ще му помогне и ще има нужните инструменти. В същото време аз се заприказвах с хората от Конго и те ме поканиха да остана у тях за вечерта. Оставихме двамата шофьори да дооправят камиона и след двайсетина минути вече седях във всекидневната на чудесната им къща в Канг. Единият от младежите живее там с жена си и бебето им, оженили са се наскоро и тъкмо им се родило първото дете. Другият младеж пък е брат на момичето. Изключително мили хора, и двамата съпрузи са доктори. Въпреки че говорят френски помежду си, заради мен превключиха на английски. Макар да ми се спеше предпочетох да остана да си говоря с тях, защото не изглеждаше като да си лягат скоро. На сутринта ме поканиха да остана поне още един ден, а аз бърза работа нямах и реших да ги послушам. Следобед ходихме до някаква малка част от Калахари reserve и се нагледахме на шарени птички, лешояди и антилопи. Хубаво си починах при тях и с нови сили поех към Ghanzi на следвахтия ден. Стигнах късния следобед след много километри пеш и няколко стопа. Приятно малко градче насред пустинята, направи ми впечатление колко много агресивно просещи деца имаше пред магазините в центъра. Едно от тях бе особено грубо, след като дойде до мен и ми поиска бонбон и пари, а аз не му дадох, се провикна "i wish you tо die" (пожелавам ти да умреш). Нищо не ме задържаше в града за през нощта, затова продължих по посока делтата на река Окаванго.
След още един стоп в пикап, където всякакви лоши мисли в главата ми биват прочищени от вятъра, стигам до разклона за Шакаве и хващам последен стоп преди тъмно с камион, шофиран от растамен. Много характерно за пътищата в Боцвана е, че денонощно по тях се разхождат крави и магарета в огромни количества. Шофирането денем не е така опасно, но шофирането нощем е високо рискова дейност. Кравите и магаретата са слабо казано навсякъде, лежат по магистралите, пресичат, а шофьорите все така си карат бързо и безотговорно и набиват спирачки точно преди да се блъснат в някоя крава. Ужасът е пълен, за мен Боцвана е най-кошмарната за пътуване с кола страна, тъй като се кара изключително бързо при положение, че условията не го позволяват. Да, пътищата са хубави, но животните са навсякъде и е пълна лудост да се кара бързо. Растаменат обаче е първото изключение - той си кара камиончето бавничко и се радва на завидно спокойствие в сравнение с други шофьори. Минаваме крава след крава, магаре след магаре, очичките им светят в тъмното. През деня докато пешеходствам често спирам да им се радвам, само от мисълта за месоядството в Боцвана и  износа на месо обаче цялата ми радост се изпарява. Тази страна буквално зависи от две неща - диаманти и месо. Друго не се произвежда, всичко е внос от ЮАР. Докато съм в камиона на растамена забелязвам огромна сова да прелита отстрани на пътя, красота! Слизам преди Гумаре - градът, където той отива, и разпъвам палатката в гората. Надявам се на слонове тази нощ, но виждам само дребни антилопи и на сутринта се събуждам от звънчетата на кравите. До Гумаре ме вземат две момичета, отдавна не ме бяха вземали жени на стоп, но ето че има и изключения. До Шакаве пътувам с друг растамен, които за щастие е и вегетарианец и споделяме възмущението си от избиването и тормоза над животните, той разказва, че освен всичко друго, животните биват убивани с ной по особено жесток начин. Почва да ми се повръща и сменяме разговора. Обаждане по телефона го кара да смени посоката, трябва да се връща в Гумаре. Слизам и започвам да вървя, след доста километри най-после спира кола за Серонга. Това е от другара страна на реката, доста по-далеч от Шакаве, където се надявах да стигна. Човекът е много приятен и предлага да ме вземе и по пътя обратно, защото на следващия ден пътува за Маун. Това е идеално за мен, тъй като аз трябва да съм в Габороне след няколко дни. Докато сме на ферито пресичащо река Окаванго (most няма), започва брутален дъжд. След като преминахме ферито обаче дъждът внезапно спря. Шофьорът има нещо като семинар в училището в Серонга на следващата сутрин, затова и не бърза много и имаме време да отиден до реката, да се разхдим из селцата, накацали по хълмистите брегове, да поседим до гигантските баобаби. Къщичките са кръгли глинени постройки, имат високи перфектно оформени сламени огради. Срещаме се с местния вожд на едно село, получаваме разрешение да слезем до реката :) Не виждаме крокодили колкото и да ги търсим, но пък крави с теленце пресичат в една част на реката и сърцето ми се свива от мисълта, че крокодилите може да са наблизо. За щастие преминават успешно, а след тях дузина местни деца пресичат плахо водите на Окаванго. Слизаме до реката на още няколко места, крокодили няма, но реката е изумително красива с надвисналите дъждовни облаци, сякаш всеки миг ще завали. Късно следобед отидохме при хората, при които шофьорът щеше да остава да спи. Семейство учители, любезни и приятни хора, предложиха ми да спя в къщата, но не исках да ги безпокоя, все пак бях неочалван гост. А и си обичам палатката твърде много, за да и изневеря. На другия ден до обяд човекът си свърши работата и потеглихме обратно. Колкото и да се надявах на хубаво време, като наближихме ферито заплющя наистина жесток дъжд. И този път здраво си изпатих, защото колата беше пикап, а по пътя взехме двама местни стопаджии и те бяха в отворения багажник, а аз вътре. Но когато заваля аз поисках да съм навън, за да мога да си опазя раницата суха и им отстъпих мястото си вътре. Не ми беше удобно да седя вътре с раницата си, а двамата човека в дъжда, а раницата не можех да оставя да се намокри та преялих себе си, за да спася нея. Покрих я с водонепромукаемото яке и само се молех да спре дъжда. За по-малко от 2 минути и долните ми гащи бяха мокри. Само стисках раницата да не се допира до колата, защото багажника се понапълни с вода, а и от мен течеше вода... така минахме ферито и от другата страна - слънце! Ферито вози по-малко от 5 минути, но от другата страна бе като друг свят :) Веднага почна да ме втриса, дъждут беше леден. Оставихме двамата стопаджии в Шакаве и най-после се стоплих като влязох в колата. Продължихме за Гумаре, след което шофьорът се умори да кара и се сменихме. Аз карах до Маун, крава до крава по пътя, затова карах с 40 и човекът отначало се ядосваше, но после заспа :) Стигнахме Маун посред нощ, слязох след града и разпънах палатката недалеч от пътя. На сутринта се събудих от слонски рев :) Бяха ме наобиколили от всички страни, имаше и бебе слонче. Нямаха никакъв страх от мен, но спазваха дистанция от 3-4 метра, която всеки път щом аз наруша, те се отдръпваха моментално. Беше ми нужно само време, за да стигнем до момент вечно приятелство, но именно времето ми бе проблем, трябваше да бързам за Габороне да си взема визата преди уикенда. Започнах да вървя и след доста километри ме взе кола за Францистаун. Шофьорът бе млад бизнесмен, очевидно доста заможен и бе много впечатлен от идеята за пътешествие на стоп по света. От дума на дума разговора силно се насочи към вегетарианството и любовта към животните. Стигнахме до момент, в които той спря на пътя до стадо крави и аз му казах да отиде близо до тях и да ги погледа в очите известно време. "Какво виждаш?" - го попитах след десетина минути. "Храна, нищо друго" - бе отговора. Поседяхме още, не го питах нищо повече. Качихме се на колата, нито дума в следващия един час. В един момент човекът ме погледна и каза: "Тези крави имат много красиви очи, има нещо в тях, може би не е правилно че ги убиваме..." Нищо не му отговорих. След минути каза, че ще спре да яде месо, дори риба. Трябвало само някой да му покаже тази друга гледна точка, никога не бил общувал с животни и от малък бил научен че животните са само за храна и транспорт. Начина, по които го каза, ме убеди че не се шегува, не  звучеше и като онези хора, които само си приказват, а съвсем друго правят. До края на пътуването останахме тихи, но на раздяла когато му благодарих за возенето, той ме прекъсна и каза, че той трябва да ми благодари, задето очите му се отворили и от днес станал по-добър човек. Стана ми едно леко на душата и почнах да изчислявам и броя колко кравешки живота ще са спасени при наличието на още един вегетарианец на земята. От Францистаун ме взе кола за Габороне и слязох 30 км преди града да преспя, защото пристигнах доста късно и в никакв случаи не исках да безпокоя новите си приятели. Прескочих оградите на магисралата и преспах точно до едно стадо крави, звънчетата им ме приспаха веднага.
Първата ми работа на сутринта бе да отида при габоронскоро ми семейство и да ги видя как са. Минах през магазина и купих голям пакет бонбони за Шалом, които имаше рожден ден докато обикалях из страната. Децата бяха на училище, баща им на работа, а аз помогнах на майката с метенето на листата из градината и миенето на чинниите, след което право в посолството. Не ми се пише отново случката в посолството, писах я няколко публикации назад. Накратко - виза не получих, каза ми се че визата ми е отказана и причина за това не ми се дава, нито пък писмен документ. В тотален шок и ужас решавам, че на другия ден се отправям обратно за Замбия, вече няма шанс да избегна второ влизане в Замбия, защото е единствената страна където мога да отида при това положение. Вечерта семейството ми прави прощална вечеря и на другия ден  сутринта съм на пътя за Францистовн. Взема ме кола за Палапие, там започвам да вървя към края на града и ми се случва нещо неочаквано. Растамен ме хваща за ръката и точно преди да се обърна и да го ударя (защитна реакция, която изработих в Етиопия :)) растата ми прошепва "не се отказвай, ще минеш, ще те пуснат този път". Втрещявам се и онемявам, растата се усмихва и изчезва, а аз седя на пътя и се чудя какво става. Как туй в това градче напълно непознат знае за моите проблеми... Но за едно нещо ме бива и то е да разпознавам знаците, спомням си за терориста, които ме спаси в Мумбаи и картината ми става все по-ясна. За секунди правя пълна промяна в плана - не отивам в Замбия, а в Зимбабве! Стопирайки към изхода на града ме взема пикап с четирима южноафрикаци, един от Дурбан, двама от Претория и последния не помня откъде беше, но всичките ги обединява едно - бизнесът. Возя се в багажника с двама от тях, другите двама са вътре, но се сменят често и успявам да проведа разгпвор с всеки в краткото време, в което не псуват и не наричат полицайките, които са ни спряли за проверка "дебели маймуни" право в лицата им! Последствия няма обаче, жените в униформи се правят на разсеяни. Хората са трафиканти на диаманти, карат стока от ЮАР за Замбия, продават в Замбия и летят обратно. Историята ми за визата ги разсмива: "това е африка бе хлапе (те бяха към петдесетте и ме наричаха хлапе през цялото време :)), какви визи и глупости, отиваш на границата плащаш и си минаваш, ела с нас не ни ли вярваш, ще те вкараме в ЮАР без никакъв проблем!" Почвам да се изкушавам, ужасно ми се приключенства да мина поне една граница нелегално, но ако ме хванат и депортират ще ми унищожат цялото приключение. Много са убедителни, но постоянното им псуване ми докарва главоболие и си мисля че не мога да причиня това на ушите си, да пътувам нколко дни с хора, на която всяка втора дума е псувня, а и нали реших - отивам в Зимбабве, а не в Замбия... Стигаме Францистоун, те спират за почивка и после продължават за Замбия, а аз устремено се отправям в посока границата.
На границата се нареждам на опашка от над 50 човека, два автобуса са спряли и хората са на опашката. Идва ми реда, подавам паспорта с увереност и се надявам да не забележат, че е български. Веднага обаче проверяват списъка със страните. Казва ми се, че страната ми е в С категория, което значи, че трябва да имам виза предварително. Минавам на план Б - правя се, че не знам, че имам резервиран хотел вече и не мога да се върна... Следващите два часа са игра на нерви, кой е по-настоятелен - аз или митничаря. Той ме заплашва, че ще ме изгони с полиция ако продължа да отказвам да се връхтам в Боцвана, аз учтиво, но твърдо продължавам да отказвам. Никаква агресия, никакви сълзи. И двамата сме сериозни, аз отвътре направо вря и кипя, но не се издавам. Минавай десетки хора, аз седя отстрани на гъшето и наблюдавам митничаря, а той се прави че не съществувам и само повтаря "next, next...". Хората се чудят защо седя там и не минавам, не след дълго нови автобуси пристигат и вече всички знаят за мен, някой е чул разговора ми с митничаря и е предал нататък по жицата. Жена идва да им се мли да ме пуснат, служителя става още по-непреклонен, а вече и ядосан. Аз обаче показвам завидно спокойствие, макар сърцето ми да е свито от целия стрес и напрежение. Служителя се обажда по телефона на шефа си и шефът се появява не след дълго. Тогава правя решаващата стъпка - чакам да се опразни залата и питам шефа "колко ще ми струва помощта ви". Иска ми 100$ - 50 за визата, 50 за него почерпка. Давам парите, слага ми визата в паспорта и минавам. След близо 3 часа разправии пресичам границата, вече е почти тъмно. Хората от единия автобус още са там и тъкмо потеглят към Хараре. Всички излизат от автобуса и ме разпитват с нескрит интерес как са ме пуснали да мина. Шофьорът ме кани да се возя на стоп до Хараре след като разбира, че тепърва ще стопирам коли. Веднага ми намират място в претъпкания автобус и така се започва веселото ми скитане из недостъпно и корумпирано Зимбабве. Автобусът пътува цяла нощ и на сутринта пристига в Хараре, точно на време за посолствата....